Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (4)

Глава 2

„Молим се в храма за дъжд, но слънцето продължава да прежуря сухите поля.“

Британската легация организираше излет към Западните хълмове. Кавалкадата карети, паланкини и ездачи беше потеглила в шест сутринта, придружавана от многобройни прислужници на мулета. Сър Клод Макдоналд, английският посланик в императорския двор, доайен на дипломатическата общност и главен говорител на западните нации с влиятелно присъствие в Китай, включително Япония и САЩ, незабелязано беше напуснал Пекин предишната нощ и сега очакваше гостите заедно със съпругата си в таоисткия храм, който бяха преустроили в лятна вила за края на седмицата.

Храмовете лесно се превръщаха в място за почивка на дипломатите. Нищо не можеше да се направи със зелените извити покриви и наклонените покривни греди, нито с изпъкналите части от ламперията, дърворезбованите дракони и големите червени колони, издялани от цели дънери, защото бяха част от конструкцията, но много можеше да се постигне с вносни тапети, солидна махагонова маса и фортепиано, изящни картини по стените — копие на „Умиращият елен“ на Ландсиър и портрет на дядото на лейди Макдоналд в униформа, размесени с лакирани паравани, фенери и столове от династията Мин — приятна смесица от съвременен градски шик и подбрана с вкус китайска украса. През двата прозореца, които трябваше да бъдат избити отстрани на някогашната зала за богослужения, влизаше достатъчно светлина, а лейди Макдоналд бе избрала елегантни жълти завеси, които да компенсират светотатството. Все пак, чужденците знаеха кои са чувствителните точки в психиката на местните жители и макар да бяха реквизирали свещените сгради, смяташе се за проява на лош вкус да унищожаваш картини, дърворезби или каквато и да е форма на религиозно изкуство по стените. Тук на помощ се притичаха добрите английски тапети. Лейди Макдоналд си спомни как се бе стреснала първата нощ, която прекара тук — сред лицата на древните олющени демони и бодхисатви, които й се усмихваха от стенописите на светлината на свещите. Само един слой „Уилям Норис“ бе достатъчен, за да промени нещата. Още по-хубаво беше, че флоралният мотив отлично подхождаше на персийските й килими.

Но колкото и да се гордееше с вътрешността на сградата, тя бе още по-доволна от градината, в която бе превърнала двора. Беше съборила външната стена и един от олтарите и на тяхно място бе оформила морава, която стигаше чак до скалите. С цветните си лехи и билковите бордюри, с белите градински маси и столове, тя бе убедена, че дори сградата все още да има китайски вид, то градината несъмнено е от Съри.

Именно тук прислужниците, чиито дълги плитки падаха по гърбовете им, прилежно слагаха сребърни прибори върху четирите дълги маси, спретнато наредени под сянката на върбите. Белите сака на келнерите и колосаните покривки ярко се открояваха на успокояващия фон на зелената морава и обраслите с бор хълмове. Прислугата работеше тихо и сръчно, но усещаше преценяващия поглед на лейди Макдоналд, която правеше последни дребни промени в подредбата на цветята. Тя носеше широкопола шапка с пера и вталена рокля от бледовиолетова тафта, която много й отиваше. Огромните градинарски ножици изглеждаха нелепо в ръцете й с модни ръкавици. Сър Клод — с блейзър, свободни бели панталони и сламена шапка — се чувстваше комфортно, пушейки дългата си пура с отрязани краища, лениво загледан през склона към жълтата равнина долу.

По-темпераментните му европейски колеги се възхищаваха на обективния и вещ анализ, скрит зад кратките му енигматични забележки, на ненатрапчивата му вродена авторитарност. Типичен английски проконсул, отсъждаха те, повече мандарини и от самия мандарин. Всъщност сър Клод беше стеснителен човек, чиято сдържаност често погрешно бе приемана от околните за студенина или арогантност. Подчинените му от британската легация по-скоро го уважаваха, отколкото го харесваха. Макар да наближаваше петдесетте, тенът му бе младежки — имаше масивна глава с пясъчноруса коса и червени хлътнали бузи. Краищата на русите му мустаци стърчаха под ушите на тясното му луничаво лице. Когато се движеше, те трепкаха, сякаш бяха живи — като жълт прилеп, кацнал под носа му. Тънки вежди се мръщеха над бледите му изпитателни очи. Тъй като бе висок, той леко се прегърбваше, но дори небрежно облечен като днес, от отмерените му движения лъхаше тържественост и величие. Под негово ръководство легацията работеше в имперски стил — това важеше дори за излетите, които той организираше.

Сър Клод не бе човек, който се хвали с достиженията си, но определено имаше дипломатически успехи, да не говорим за преговорите, които рязко бяха увеличили британските територии и влияние в Китай. Той беше движещата сила зад получаването на Уей Хай Уей като нова колония и почти веднага след това — придобиването на Новите територии в Хонконг. Пак негова беше заслугата за признанието на китайското правителство, че долината на Яндзъ е британска сфера на влияние. Той умело се бе противопоставил на подобни ходове от страна на другите Велики сили по време на хаоса след неочакваното поражение на Китай през 1895 година. Сега сър Клод внимателно наблюдаваше действията на германците в Шандун и на руснаците по цялата граница. Едва вчера бе получил тревожна телеграма от консула в далечен Кашгар, който описваше подозрително раздвижване на войски в планинските проходи към Индия. Затова бе поканил руския посланик на излета и се канеше в удобен момент да му отправи сдържано предупреждение. Не беше в стила на сър Клод да търси конфронтация, когато дискретната размяна на реплики зад кулисите можеше да разсее напрежението.

Беше открил, че този дипломатически метод съответства на китайския. След като си създаде действащи работни връзки с управниците от ямена в Цунгли, заедно бяха разрешили редица трънливи въпроси. Сър Клод се гордееше с намесата си миналата есен, след като императрицата вдовица Цу Ши, истинската сила зад трона, беше свалила императора с дворцов преврат след неуспешното реформаторско управление на младежа, продължило сто дни. Това бе довело до вълна от екзекуции на императорски слуги и съветници, а служителите на легациите, които познаваха репутацията на императрицата, очакваха и племенникът й да бъде сполетян от най-лошата участ. Страховете на дипломатите сякаш се бяха потвърдили, когато дворецът излезе с официално съобщение, че императорът е болен и всички опити за лечението му са се оказали безуспешни. Точно тогава сър Клод беше изпратил писмо до ямена Цунгли, настоявайки пред двореца, че е по-добре да открият лек, защото ефектът от смъртта на императора върху Великите сили ще има бедствени последствия за Китай. В резултат императорът се възстанови забележително бързо, макар да му се наложи дълго време да прекара в изолация в Летния дворец. Но сър Клод се бе зарадвал да го види на приема, даден от императрицата вдовица през декември — това бе нейният начин да покаже на чуждестранните представители, че в този случай е последвала съвета им, поне що се отнася до предотвратяването на убийството.

Самият прием се бе оказал безпрецедентен и в друго отношение — за пръв път възрастната дама бе изразила желание да се запознае със съпругите на всички посланици. Сър Клод не знаеше кое го бе потресло повече — спокойната чайна церемония на легендарната императрица дракон с почтените матрони с корсети от дипломатическата общност или постоянният шепот от устните на старата тиранка: „Едно семейство. Едно семейство.“ Тази загадъчна фраза бе тълкувана по различен начин. Лично той бе окуражен да смята, че макар и да задушава реформите, вдовицата поне е убедена в нуждата от съюз с Великите сили. Затова беше склонен да не обръща внимание на слуховете за създаването на ксенофобски общества, обучаващи се в бойни изкуства, в провинцията и прибързаните заключения на някои от колегите си, че дворецът подстрекава движенията срещу чужденците. Все още очакваше да получи достоверна информация за така нареченото „Боксьорско движение“, която да го убеди, че то отразява нещо повече от обичайното недоволство на местните селяни — с него всеки, живял поне няколко години в Китай, беше свикнал. Без да е безучастен към проблемите на страната, сър Клод смяташе за основателно мнението си, изразено в последния си доклад до Форин офис, че има основания за предпазлив оптимизъм, че влиянието и пазарният дял на Великобритания няма да намалеят през следващите години.

В подножието на хълма се появиха облаци прах, съпътстващи кавалкадата. Щяха да минат още двадесетина минути, преди първите гости да стигнат до вилата по виещия се път. Той дръпна с наслада за последен път от пурата си и се отправи към портата, готов да поздрави най-подбраните и модни представители на чуждестранната общност в Пекин.

 

 

Хелън Франсис предпазливо отпи от шампанското си и с широко отворени очи погледна към останалите гости. Не беше присъствала на събиране, където се говореха толкова много езици и присъстваха най-различни хора. Когато Томи бе казал, че са поканени на излет, си бе помислила, че става дума за нещо подобно на разходките до гората Ашдаун, които правеше с леля си. Беше си представяла малка, непринудена група приятели, събрани около одеяло на тревата, пилешки бутчета, твърдо сварени яйца и сандвичи, а следобед малко конни надбягвания или обиколка на някой от храмовете из Западните хълмове, за които Том й беше разказал. Не бе допускала, че мястото на излета ще бъде храм, преобразен в луксозно имение и пълен с екзотични мебели. Нито че ще има изобилен обяд в добре поддържаната градина — с по-големи порции, отколкото в ресторанта на Хотел дьо Пекин или капитанската маса на лайнера, с който бяха пристигнали в Китай. И определено не беше очаквала, че всички ще са толкова разкошно облечени.

Вярно беше, че някои от гостите, а и домакинът, носеха удобни дрехи за разходка, но при тези обстоятелства това бе преднамерена нехайност. Много от европейските дипломати бяха дошли с рединготи и цилиндри. Руският посланик се перчеше с медалите си, а мълчаливият глава на японското посолство, придружен от дребната си, облечена в кимоно съпруга, очевидно бе в официално облекло. Но мъжете бяха скромно облечени в сравнение със съпругите си, които се бяха пременили като за надбягванията в Аскът или регатата в Хенли. Хелън Франсис с учудване погледна графиня Естерхази, гостенка на австрийската легация, която се носеше сред блясък на син органдин и паунови пера, смеейки се на остроумията на елегантния военен аташе на Франция, който я ухажваше. Широкополи шапки с пера трепкаха като цветя на вятъра. Някои от жените носеха костюми за езда, както и самата Хелън, но техните можеше да са ушити за уиндзорския лов — с поли от скъпо кадифе, лъскави черни шапки с прозрачни сини воалетки и вталени жакети, които трябваше да подчертаят прелестта на женствените им форми. В своя кафяв костюм и спортна шапка Хелън Франсис се чувстваше не на място като гувернантка на бал.

Беше помолила Том да не я оставя сама, но почти веднага след пристигането им, го бяха отвлекли да участва в игра на раундърс^[1] в края на градината заедно с няколко от по-младите мъже. Тя го бе наблюдавала известно време как скача и лови топката с рев: „Какво ще кажете!“, а после я размахва във въздуха като трофей. Лицето му сияеше от щастие, русата му коса беше разрошена. Бе изпитала обич и гордост, а той бе погледнал през моравата към нея и се бе усмихнал. В този миг лейди Макдоналд я бе подбрала, за да я запознае с мадам Пишон, съпругата на френския посланик, която бе подложила на изпитание ученическия й френски. След няколко забележки за времето, двете бяха успели да се съгласят, че Великата китайска стена е наистина много дълга и французойката отбеляза малко саркастично, че вероятно това е причината да я наричат „велика“. За щастие вниманието й беше привлечено от по-интересен разговор и обърканата Хелън Франсис остана сама с шампанското си. За момента бе доволна, че е пренебрегната.

След малко се хвана, че подслушва разговора на малка група мъже, заобиколили доктор Морисън, прочутият пътешественик и кореспондент на „Таймс“, когото Том й бе посочил в хотела. Вниманието й бе привлечено от един от младежите, които стояха край него — поразително красив, чернокос, с широки рамене и силно тяло, чиито мускулести крайници издуваха прилепналия костюм от туид с елегантна кройка. Той й напомняше пантерата, която веднъж бе видяла в лондонския зоопарк — ленива и сънена, но мускулеста и енергична, със стаена сила под гладката кожа, готова да скочи всеки миг. Беше го забелязала по пътя насам да препуска в галоп покрай каретата й. Наблюдавала го бе как с лекота се извърта на седлото, за да подвикне някаква шега на един от приятелите си — опрял ръка на врата на коня. Когато се бе обърнал, сините му очи за миг бяха срещнали нейните. После бе дръпнал юздите и бе препуснал сред облак прах. Споменът за изправената му военна стойка се бе запечатал в ума й. Не беше посмяла да разпита господин и госпожа Досън, представители на компанията на Том в Пекин, кой е този мъж. По някаква странна причина й се бе сторило, че това би било нелоялно спрямо Том. Тя се притесни, че той може да вдигне очи и да забележи как се е втренчила в него, но част от нея копнееше това да стане.

— Да, приемам Боксьорите много сериозно — казваше доктор Морисън с тих глас, контрастиращ с грубите му, твърди черти.

Хелън долови лекия колониален акцент в говора му. Том й беше казал, че е чист австралиец.

— Стига, сър. Войници духове, които се появяват от нищото. Заклинания срещу сребърни куршуми и всякакви бабини деветини. Това да не е Африка!

Думите произнесе червенокос набит младеж с писклив, пронизителен глас. Хелън си спомни, че той беше един от ездачите, сред които бе яздил сутринта красивият чернокос мъж. Навярно бе от митничарите, за които Том говореше толкова пренебрежително.

— Не, не, е Африка, господин Симпсън — отвърна Морисън. — Това е цивилизация, която е имала история, когато прадедите ви са танцували в блатата. Суеверието не е приоритет само на расите, които тъй високомерно наричаме „примитивни“. Кога за последен път сте се пазили да не минете под стълба или сте чукали на дърво за късмет?

— Бабини деветини, сър. Едва ли мислите…

— Да, бабини деветини, но те имат дълбоки корени. Гарантирам ви, че през последните стотина години ние, западните нации, може да сме изкачили няколко стъпала по стълбата на разума и науката, но по времето на Шекспир — а в сравнение с китайската история, то е било преди миг — самите ние сме вярвали в таласъми, феи и Хелоуин. Да вземем китайските земеделци. Те не са преживели нито селскостопанска, нито индустриална революция. Живеят в ритъм със сезоните и земята, но ако небето се разгневи, реколтата ще бъде унищожена от наводнение или градушка. Съвсем естествено е да вярват в богове, богини и магически заклинания. Те са единствената им защита. Поставете се на тяхно място, господин Симпсън. Представете си, че сте китайски селянин.

Хелън Франсис видя чернокосия мъж да се усмихва на смущението на приятеля си, който, усетил, че му се подиграват, кисело бе забил поглед в чашата си с вино.

Но Морисън беше неумолим.

— Представете си, че сме китайски кулита и работим на оризищата, господин Симпсън. Кое би ви изглеждало по-невероятно — магическият амулет или парният локомотив?

Доктор Морисън чакаше със сурово изражение. Симпсън се усмихна глуповато.

— Сега разбирате гледната ми точка, нали? За тези хора суеверието е реалност и е дяволски опасно. Едва ли сте забравили какви поразии предизвикаха Тайпин в тази страна само преди петдесет години. Спомняте ли си в какво вярваха те?

— В християнството, нали? — оживи се Симпсън. — Или поне в нещо подобно — че малкият брат на Христос щял да дойде на земята.

— Християнство ли казахте? И загинаха двадесет милиона души? Това не ви ли притеснява, господин Симпсън? Мисля, че доказах правотата си.

Чернокосият мъж се разсмя. Хелън Франсис видя белите му зъби да проблясват на фона на загорялото лице. Не разбираше за какво всъщност става дума в този разговор. Дали доктор Морисън не намекваше, че християнството е също вид суеверие? Тя бе чувала за Боксьорите, но кои бяха Тайпин? Том никога не разговаряше с нея за политика. Навярно се опитваше да я предпази. Тази негова загриженост й харесваше, но същевременно беше любопитна и донякъде разочарована, че в нейно присъствие той обръщаше повечето неща на шега.

Гладко избръснатият американски дипломат Хърбърт Скуайърс, на когото я бяха представили набързо по време на една от кратките почивки по пътя, се намеси в разговора.

— Не оспорвам силата на суеверието, доктор Морисън, но се боя, че и аз като нашия приятел тук се съмнявам Боксьорите да представляват някаква заплаха. Да, получихме писма от мисионери с няколко страховити истории за среднощни събрания и подстрекаване към бунт, които разследвахме, но в цялата работа няма нищо достатъчно сериозно, за да го докладвам у дома. Един ден селяните се бунтуват, а на другия — спокойно работят на полето. Доколкото знам, никой не е пострадал. Няма подпалени мисии. Всичко това са само преувеличени слухове, чисто безумие и ние съветваме нашите хора да запазят спокойствие.

— А какво ще стане, когато подпалят първата мисия? Пак ли ще препоръчате на хората си да останат спокойни?

— Наистина ли смятате, че това ще стане?

— Не знам, Скуайърс — отвърна Морисън. — А би ми се искало. Може и да е чисто безумие, но ще ви кажа едно: недоволство наистина съществува. Миналата година много хора вярваха в реформисткото движение и макар мандаринът да е доволен, че Цу Ши възстанови статуквото с дворцовия си преврат, цялата класа на търговците и голяма част от образованите хора са песимистично настроени. Бог да ни е на помощ, ако реколтата се окаже слаба.

— Боксьорите не са търговци, нито образовани хора.

— Разбира се, че не са. Но кой поведе селячеството във Френската революция? Интелектуалци като Робеспиер и Дантон. Не, не се смейте. Няма доказателства, че движението на Боксьорите е свързано с реформистите, нито пък с двореца. Просто в Китай нещата са винаги по-сложни, отколкото изглеждат. А тайните общества са едно от тях.

— Какви общества?

— Тайни. Вземете например прозвището „Боксьори“. Знаете ли как е истинското им име? „Юмруци за справедливост и хармония“. Доста сериозно звучи, не мислите ли? И не ми казвайте, че някой селянин го е измислил.

— А кой?

— Не знам, но тайните общества са част от същността на тази страна. Триади. Тонги. Престъпни братства, но в тях има нещо почтено. Наричат се патриотични общества. Защитници на хората срещу корумпираните династии. Белите лотоси били герои, които въстанали срещу монголците и създали династията Мин, а когато тя се корумпирала, я унищожили. Те все още съществуват, както и сектите Осма диаграма, Червените юмруци, Големите мечове, Големите ножове, Черните тояги. Съществуват стотици от тях и кой знае докъде са проникнали пипалата им в обществото. Всеки има нужда от защита. Обзалагам се, че Боксьорите са свързани с едно или повече от тези тайни общества.

— Признавам, Симпсън — Хелън Франсис се стресна, когато чернокосият мъж проговори провлечено, — че никога не съм очаквал Китай да е толкова вълнуваща страна. Трябва ли да разбирам, сър — обърна се той към доктор Морисън, — че ще рискувам кожата си, когато напусна сигурността на дипломатическата общност — младежът махна саркастично с ръка към хората около себе си — и се впусна в глухата провинция?

— Вие сте Манърс, нали? — попита Морисън и го изгледа студено. — Казаха ми, че ще бъдете тук. Не, сър, за момента не предполагам нищо подобно. Боксьорите са обезпокоителен феномен, но досега не са нападали бял човек. А ако съдя по онова, което съм чувал за вас, със сигурност ще можете да се грижите за себе си.

— Очевидно репутацията ми ме е изпреварила.

— Бяхте консултант на японската армия. Да, чувал съм за вас. А наскоро разбрах, че сте напуснали този пост и ще помагате при строежа на железопътната линия. Къде ви изпращат?

Хелън Франсис усети как кръвта нахлува в главата й, когато чу отговора му „Шишан“, но нямаше възможност да чуе продължението на разговора, защото, задъхан от вълнение, изпотеният Том се появи до нея с думите, че отборът му е спечелил играта и защо, за бога, тя стои сама и изоставена. Трябвало да си вземе още шампанско и да се запознае с приятелите му от легацията. Когато тръгнаха, тя се обърна и видя, че сините очи на Манърс я наблюдават насмешливо.

На обяда под дърветата я бяха сложили между един мълчалив преводач от легацията на име Причит и френския посланик. След няколко комплимента мосю Пишон забрави за нея и подхвана разговор на висок глас през съпругата на японския посланик със сър Клод, който седеше начело на масата. Том бе далеч и не можеха да разговарят. Зарязана в компанията на господин Причит, млад мъж, изпаднал в пристъп на крайна стеснителност, тя установи, че разговорът им върви трудно. Очите й започнаха да шарят по другите маси. Лейди Макдоналд се грижеше за белобрадия сър Робърт Харт, началник на китайската митница, най-възрастният и очевидно най-мъдър жител на Пекин. Погледът й се задържа върху великолепния тоалет на графиня Естерхази, която очевидно флиртуваше с госта вляво от нея. Хелън не можеше да види кой е той, защото едрата глава на господин Скуайърс го закриваше. После американецът мръдна, тя позна Манърс и бързо отмести поглед.

— Господин Причит — попита мило Хелън, — познавате ли всички присъстващи?

— Повечето — отвърна младежът. — Чуждестранната общност в Пекин е малка. Не познавам само някои от гостите. Защо?

— А, нищо, просто ми е интересно. На път за насам забелязах няколко отлични ездачи, които се надпреварваха.

— Сигурно са били момчетата от митницата, които обичат да се перчат. Съжалявам, не исках да кажа…

— Но те наистина се перчеха, не се притеснявайте — засмя се Хелън Франсис. — Особено единият. Не съм сигурна как се казва, май беше Манърс. Чудесен ездач.

— Съжалявам, госпожице Деламер, не разбирам много от езда.

— Аз обичам да яздя — каза Хелън. — Тук ходят ли на лов за лисици?

— Понякога играят на зайци и хрътки, има и жокейски клуб. Но аз самият не членувам в него.

— Господин Манърс сигурно е гордост за клуба.

— Хенри Манърс? Синът на члена на парламента? Не, госпожице, Деламер, той е гост тук. В легацията се получи телеграма за пристигането му.

— Звучи интригуващо.

— Не, беше най-обикновена телеграма. Сър Клод му помага да започне работа към китайските железопътни линии на север. Като услуга на баща му, лорд Бевърли, който заема някаква правителствена длъжност в Англия.

— Значи господин Манърс е инженер?

Преводачът, който до този момент избягваше да я погледне, внезапно я стрелна въпросително с тъжните си очи.

— Мисля, че е бил офицер в Кралските инженерни войски и е служил в Индия. Разбрах, че се е занимавал с какво ли не. Колоритна личност, госпожице Деламер. Последното му назначение е било в Япония. Мога ли да попитам защо толкова се интересувате от него? Искам да кажа, като оставим настрана ездаческите му умения?

Хелън Франсис с раздразнение усети, че се изчервява, но се опита да го прикрие с палав смях, който прозвуча по-пискливо, отколкото възнамеряваше. Надяваше се, че не е прекалила с шампанското.

— Много сте лукав, господин Причит. Не се интересувам от господин Манърс. Какво намеквате?

Беше ред на Причит да се почувства неловко и той също поруменя.

— Извинете ме, ако съм се изразил неточно, госпожице Деламер. — Той се усмихна тъжно. — Често ми се струва, че владея по-добре ориенталските езици, отколкото светския разговор. — Като видя, че Хелън Франсис му се усмихва, той намери смелост да продължи: — По случайност господин Манърс е също лингвист. Говори добре японски и много напредна с китайския през месеците, откакто е тук.

— Изглежда го познавате добре.

— Пекин е малък град, госпожице Деламер. Не го виждам много често. Той предпочита светското общество пред моята кула от слонова кост.

— Момчетата от митницата?

Причит тихо се засмя. Неловкият момент преди малко сякаш му бе помогнал да се отпусне.

— Тук те се смятат за ултрамодерни. Б. Л. Симпсън, неговите колеги и някои от военните аташета.

— Не смея да попитам какви ги вършат.

— А аз определено не бих се осмелил да ви кажа, дори да знаех.

— Трябва ли да разбирам, че Манърс е порочен човек, господин Причит?

— Мисля, че го нарекох „колоритен“, госпожице Деламер. — Той се облегна, за да даде възможност на прислужника да вдигне остатъка от първото блюдо. Едва бе докоснал омара си. — Мога ли да попитам къде вие и господин Кабът…

— Моят годеник.

— Да. Мога ли да попитам къде ще отидете, когато напуснете Пекин? Доколкото знам, баща ви продава химически продукти някъде на север.

— Да, в Шишан. За там заминаваме.

— О, Шишан! — каза Причит и в очите му проблесна тъжно оживление. — И казвате, че ездаческите умения на господин Манърс са привлекли вниманието ви?

Този път Хелън Франсис откри, че се смее съвсем естествено.

— Разкрихте ме, господин Причит. Да, днес подочух, че господин Манърс също отива в Шишан и се опитвах да ви разпитам що за човек е. Ще ми простите ли?

— Справихте се отлично. Надявам се, не съм ви настроил с нещо срещу новия ви съсед.

— Точно обратното. Според вашите думи, той е изключително интригуващ човек. С радост бих се запознала с такава колоритна личност.

И толкова привлекателен мъж, добави тя наум. Каква порочна мисъл. Не биваше да пие толкова вино. Докато келнерът й сервираше основното ястие — ростбиф и йоркширски пудинг — тя крадешком хвърли поглед към Манърс. Той бе отметнал глава и се смееше високо на някаква духовита забележка на графиня Естерхази. Белите му зъби проблясваха под тъмните мустаци. Хелън погледна към добрия и почтен Том, който явно преиграваше мача със солницата и пиперницата върху покривката. Един от приятелите му се вгледа и довърши илюстрацията на тактиката с няколко хлебчета. Жената, която седеше между тях, очевидно съпруга на някой от служителите в легацията, изглеждаше видимо отегчена. Добрият стар Том, с обич си помисли Хелън.

— Ако ще ходите в Шишан, госпожице Деламер — казваше Причит, — може ли да се осмеля да ви отправя едно предупреждение?

— За господин Манърс ли? — изненада се тя.

— Едва ли бих направил подобно нещо — отвърна младежът. — Не, не искам да ви тревожа, но чували ли сте за Боксьорите?

— Изглежда, всички говорят само за тях — забеляза тя, — но господин Скуайърс каза преди малко, че неговото посолство смята слуховете за тях за чисто безумие.

— Това е официалното становище и на нашата легация. Надявам се, че сме прави. Но имам приятели китайци, които са на друго мнение. Шишан е далеч оттук и железопътната линия още не е стигнала до него. Просто ви предупреждавам да си отваряте ушите и ако чуете нещо тревожно, не смятайте за позорно да заминете веднага оттам и посъветвайте баща си и господин Кабът да направят същото. За мен ще бъде чест, ако от време на време ми пишете, за да ме уведомите какво е положението. Това исках да ви кажа — завърши той с тъжна усмивка.

— Много мило от ваша страна, господин Причит. Разбира се, че ще… Приемам много сериозно предупреждението ви и непременно ще ви пиша. За мен ще бъде истинско удоволствие.

Какъв смешен и тъжен човечец, помисли си тя.

— Но стига сме говорили за тези ужасни Боксьори.

След третото блюдо, амбициозно приготвен лимонов желиран крем, дамите оставиха господата да изпият брендито си. Единственото изключение беше графиня Естерхази, която, за възмущение на някои от съпругите, не само настоя да остане при мъжете, но и поиска голяма пура, която самият сър Клод — вечният идеален домакин — шеговито й запали. Разговорът на кафе във всекидневната на лейди Макдоналд естествено се съсредоточи върху многобройните предполагаеми връзки на графинята с влиятелни фигури от австрийския и руския двор. Носеха се слухове, че за краткото време, откакто беше в Пекин, не е отблъснала нито един почитател. Мадам Пишон, която несъмнено бе разтревожена за репутацията на френския военен аташе, забеляза, че дори един млад англичанин явно не бил равнодушен към чара й. Ето и днес на обяда… В този момент тактичната лейди Макдоналд попита госпожа Досън дали тя и младата й приятелка не са изморени след напрежението през деня и след като двете възрастни дами си размениха разбиращи погледи, решиха, че наистина е така. Затова госпожа Досън и разочарованата Хелън Франсис бяха отведени до малка, просто обзаведена стая в задната част на храма, където можеха да полегнат за следобеда.

Докато госпожа Досън хъркаше до нея, Хелън Франсис лежеше на железния креват и мислеше за разговора за Боксьорите и този с Причит, за Манърс и графинята. Припомняше си как чернокосият красавец се обръща на седлото, сините му очи и белите зъби. Какво беше казал доктор Морисън? Консултант на японската армия? И нещо, свързано с железопътни линии. Наистина ли той щеше да замине с тях за Шишан? Колко бе различен от Том. Скъпият Том с широкия гръден кош и силни ръце, крива усмивка и сърдечен смях. Но неусетно образът му започна да се слива с този на Манърс и внезапно в съзнанието й остана само той — с широките си рамене, пъргавото тяло, тънките модни мустачки. Опасен. Черна пантера, която дебне. А какъв беше Том? Лъв? Не, голямо рошаво куче. Дебнеща пантера и рошаво коли, сладко рошаво коли…

Събуди се с главоболие. Така ми се пада, помисли си, задето пих толкова много шампанско. Сънливо последва госпожа Досън обратно на моравата. И там видя Том с Хенри Манърс.

— Скъпа, имам чудесни новини — каза Том. — Представи си, този човек също е назначен в Шишан. Хенри Манърс. Годеницата ми Хелън Франсис Деламер. Можем да пътуваме заедно. Не е ли страхотно?

— Очарован съм — каза Манърс, повдигайки ръката й към устните си.

Тя почувства как мустаците му бръснаха пръстите й. Присвитите му насмешливо очи се взряха в нейните.

— Манърс отива там да строи железопътната линия. Ще живее в лагера, но той е съвсем близо до града и ще можем да се виждаме често. А докато аз пътувам из провинцията, двамата можете да излизате на езда. Изглежда местността е подходяща за това, а от време на време организират и лов.

— И аз разбрах така — каза Манърс, — но мисля, че е предимно за мечки и елени.

— Тази сутрин ви видях да яздите — каза Хелън Франсис. Думите сякаш неволно изскочиха от устата й.

— Така ли? — попита Том. — Гледа ли надбягването? Беше невероятно, нали? С Манърс ще се състезаваме по обратния път. Разбира се, ако е достатъчно светло. Ейч Еф^[2], не е ли страхотно! Преди малко се тревожех — естествено, не ти казах, — че ще пътуваме само двамата до Шишан, а и там няма да имаме истинска компания, освен баща ти и старият доктор. Чудесно е, че и Манърс идва с нас.

Необходимостта да му отговори й беше спестена, тъй като сър Клод Макдоналд изникна до тях.

— Манърс — поздрави той.

— Сър Клод. Прекрасен излет — отвърна Манърс.

— Да, така наричаме тези скромни забавления. Те са част от дипломатическото ежедневие. Радвам се, че тримата сте се запознали. Значи ще пътувате заедно за Шишан?

— Така изглежда. Какво щастливо съвпадение, нали?

— Да, така е. Както знаете, аз не вярвам на измислиците за Боксьорите, но съобщават за бандитски нападения и е разумно човек да вземе мерки. Надявам се, че ще тръгнете добре въоръжени. В Шишан имаме отлични връзки в лицето на Еъртън. Солиден човек, освен това добре познава мандарина. С него ще бъдете в безопасност.

— С нетърпение очаквам да се запознаем.

— Той е умен човек, млади ми Хенри. Моят съвет е да се вслушваш в думите му. И то внимателно.

Сър Макдоналд впи поглед в очите на Манърс, сякаш за да подчертае думите си. Младежът се усмихна и сведе поглед. Посланикът се обърна към Том и Хелън Франсис.

— Не познавам баща ви, госпожице Деламер, но Досън казва, че по мнение на компанията, той се справя отлично в онзи край. Случайно разбрах, че имате повод за поздравления. Двамата сте сгодени, нали?

— Официално още не, сър. Само си дадохме дума.

— Разбирам, не сте получили съгласието на баща й. Е, сигурен съм, че той ще го даде. Вие сте късметлия. Разбрах, че ще бъдете помощник на господин Деламер.

— Да, сър. С нетърпение го очаквам.

— Е, добре. Няма да ви задържам. Чака ви дълъг път. Благодаря ви, че дойдохте. Грижете се добре за себе си в Шишан. И, Манърс, помни съвета, който ти дадох.

— Да ви призная — каза Том, докато вървяха към конете и каретите, — почувствах се сякаш пак ме е повикал училищният директор.

— Стар глупак — промърмори Манърс. — Умът му витае в облаците. Изобщо не знае какво става.

— Какъв съвет ви даде? Изглежда, много държи да го последвате?

— Съвет ли? Точно като стария Полоний. „Пари — нито заемай, нито вземай назаем!“^[3] Мисли си, че заради баща ми е длъжен да ме държи изкъсо. Ама че наглост!

— Значи смятате да станете черната овца на семейството, така ли, господин Манърс?

— За бога, Ейч Еф, как можеш да говориш така? — Том погледна разтревожен към новия си приятел, но Манърс се засмя.

— Аз вече съм черната овца в семейството, госпожице Деламер — каза той, поклащайки се на седлото. — Впрочем, и аз ви видях тази сутрин. Това, че слушахте отстрани, доста оживи ужасната проповед на Морисън. Кабът, сър Клод бе напълно прав. Вие сте късметлия. Ще се видим по пътя.

Хелън Франсис наблюдаваше как Манърс умело маневрира с коня си между каретите, за да се присъедини към Б. Л. Симпсън и няколко други ездачи. Тя и Том тръгнаха да търсят каретата на Досън между лъскавото сборище от кабриолети, двуколки, файтони и карети, за които се грижеха униформени коняри с конусовидни шапки.

— Харесва ли ти Хенри Манърс, Том? — попит тя тихичко и мушна ръката си в неговата.

— Ами да, страхотен тип е. Отличен спортист. Защо питаш?

— Изглежда съвсем различен от теб.

— Имаш предвид, че е по-светски човек, а? — усмихна се Том. — Е, доста си е поживял. Правил е какви ли не интересни неща.

— Нямах предвид само това — каза Хелън Франсис. — Очевидно се ползва с известна репутация.

— И то съвсем заслужено, бих казал. Бил е войник, инженер. Живял е в Индия, в Индонезия, Япония. Вероятно ще ни разказва интересни истории край огъня, докато пътуваме към Шишан. Нали не си против да пътува с нас? Сигурен съм, че няма да ни пречи.

— Разбира се, че не съм против, Том, щом ти си доволен. — Тя бързо го прегърна и го млясна по бузата. — Знаеш ли, ти си много добър човек.

— По-кротко, приятелко, някой може да ни види — каза Том, но очите му грееха от щастие и гордост, когато тя отново го целуна, смеейки се.

После облегна глава на гърдите му и двамата останаха прегърнати между каретите под безразличния поглед на китаеца коняр. Когато чуха гласове зад себе си, бързо се разделиха и се обърнаха с невинни усмивки към господин и госпожа Досън, които бяха дошли да вземат Хелън в каретата си, за да я откарат в Пекин.

 

 

— Коя е момата? — попита Симпсън, когато Манърс се изравни с него.

— Хелън Франсис Деламер — провлечено отвърна Манърс. — Ще пътуваме заедно до Шишан.

— Голям късметлия си. Няма нищо по-хубаво от буйна червенокоска за успокояване на душата.

— Може да се окаже трудна. Изглежда е сгодена.

— Какво? За Том Крикетиста? Това едва ли ще те затрудни, приятелю.

— Най-малкото перспективите за Шишан стават по-интересни. Е, на колко ще се обзаложим?

— Двадесет гвинеи, че ще стигна градските стени преди теб. Или слушай, да удвоим залога, а аз ще прекарам един час с новото монголско момиче, на което се радваш при мама Зоу.

— Тя няма даже да те погледне. Но добре, щом искаш, нека бъдат петдесет гвинеи. Преди залез-слънце ще ми бъдеш длъжник.

— Ще трябва здравата да яздиш, момко — дрезгаво се засмя Симпсън.

— Аз винаги яздя така — отвърна Манърс и шибна коня си, който препусна в галоп.

 

 

Сър Клод стоеше на любимото си място с изглед към равнината, захапал пура и скръстил ръце на гърба си. В далечината различаваше облаците прах, заобикалящи гостите му, които се придвижваха обратно към града. На хоризонта едва се виждаха кулите и стените на града. Слънцето потъваше зад дърветата. Денят бе минал уморително, но и удовлетворително. Беше прекарал половин час в разговор с руския посланик и както беше очаквал, първоначалните заплахи бяха преминали в любезни фрази за хармоничните отношения между техните две империи и общата им цел да цивилизоват Азия. Беше сигурен, че още тази вечер от руската легация щеше да бъде изпратена телеграма и че скоро ще получи добри новини от Кашгар. Беше провел полезен разговор и с японския посланик и бе доволен, че той, изглежда, споделяше мнението му за положението в Китай. Разбира се, че човек никога не можеше да се довери на японците, но в този случай сър Клод се радваше да има съюзник при поредната конфронтация с мосю Пишон, която се очертаваше на съвета на посланиците във вторник. Какво възнамеряваше Пишон? Да иска легациите да се въоръжат? Докъде щяха да стигнат провокациите му?

Зад него слугите разчистваха масите, градинарите метяха угарките от пури по моравата. Жена му беше взела вана и си почиваше. Той с нетърпение очакваше една спокойна вечер, през която да почете Тролъп^[4] и да пийне чашка-две хубаво малцово уиски.

Чу изкашляне и с изненада видя, че Причит притеснен стои зад него.

— Какво правиш тук? Всички отдавна си тръгнаха.

— Съжалявам, сър. Тръгнах си с тях, но после реших, че работата не може да чака до понеделник, затова… се върнах.

Сър Клод искрено се възхищаваше на професионалните качества на Причит. Той идеално изпълняваше фиктивната си длъжност на преводач. Беше добър ориенталист. Беше изключително компетентен и в другата си роля — като събирач на информация за разузнаването от легацията. Но беше ужасно стеснителен.

— Можеше да ме дръпнеш настрани по време на излета.

— Да, сър.

— Добре, казвай какво има.

— Получихме още едно писмо, сър.

— Пак ли за Боксьорите?

— Да, сър.

— Причит, Причит, ти и твоите Боксьори. Какво има този път?

— От нашия агент във Фусин е, сър. Това е в Манджурия, западно от Мукден. В пограничните територии. Там има известна гробница.

— Знам къде е Фусин. Продължавай.

— Нашият агент пише, че имало проблеми с Боксьорите, особено след пристигането на един просещ монах. Не за пръв път чувам за него, сър…

— Или за други като него. В Китай има хиляди шарлатани, които бунтуват селяните по един или друг начин.

— Да, сър. Може би не е важно дали този монах е същият или не. Особеното при инцидента е, че става дума за смърт — за убийство, сър.

— Убийство ли? На мисионер? На бял човек?

— Не, сър. Там имаше мисионери — доктор Хендерсън и съпругата му от Шотландското мисионерско дружество. Били тероризирани — тълпата обградила къщата им, — но не са пострадали. Разбира се, били много уплашени. Разбрах, че са напуснали Фусин и са на път към Пекин.

— Това може да предизвика паника. Трябва да ги открием, преди да проговорят пред вестниците. Но ти каза, че някой бил убит.

— Да, сър. Китаец християнин. Известен търговец, който търгуваше с няколко от нашите компании. Бил е… пребит до смърт, сър.

— От Боксьорите ли?

— Да, сър.

— Сигурен ли си? Бил е убит от Боксьорите, защото е християнин и общува с чужденци?

— Не е ясно, сър.

— Но ти смяташ така? И агентът ти също?

— Да, сър.

— Какво е в момента положението във Фусин?

— Местните управници изпратили войници и разпръснали метежа. Няколко от водачите му били арестувани, включително убийците на търговеца. Просещият монах изчезнал. Изглежда за момента положението се е нормализирало. В местния ямен ще има процес и екзекуции.

— В такъв случай това явно е вътрешен китайски проблем.

— Извинете, сър?

— Техен проблем с реда и законността. Гражданите са се разбунтували по някаква причина, а властите са овладели положението. Откъде знаеш, че този търговец не е бил нечестен и мразен в града — естествен обект на насилието на тълпата, може би дори причината за него?

— Бил е християнин.

— Това не е гаранция. Навремето лично познавах доста търговци измамници, макар и християни. Може да е продавал некачествено жито или нещо друго. Не, тази случка нищо не означава. Най-обикновено брожение. Непрекъснато се случва.

— Моят агент пише, че са били Боксьорите. Имало е и убийство. Първото, сър.

— Тези дни всички говорят за Боксьорите. Не, Причит, струва ми се, че ще бъде безотговорно, ако реагираме пресилено на този инцидент. Забрави за него. Почини си добре през почивните дни или онова, което е останало от тях. Ще поговорим пак в понеделник.

— Сър, не може ли да проучим инцидента? Може да се окаже важно.

— Стига, Причит. Само Боксьорите ти се въртят в главата. Какво предлагаш?

— Сър, Манърс ще мине оттам на път за Шишан. Защо не поискаме да ни докладва за случая?

— Не споделям доверието ти в младия Хенри. Прекалено е близък с японците за моя вкус, а и с всичко от женски пол, което ходи на два крака. Той има лоша репутация, Причит. Помагам му, защото баща му ме помоли, а и ти смяташ, че идеята е добра, но лично аз имам резерви. Не одобрявам и този безумен план за пренасянето на оръжие, който ти и Лондон съчинихте зад гърба ми. Помни ми думата, той ще гръмне в лицата ви.

— Но за да се противопоставим на руското влияние в Манджурия…

— Да, четох доклада ти. Но цялата работа продължава да не ми харесва и като си помисля, че разчиташ не на друг, а на младия Манърс…

— Сметнахме, че връзките му с Япония ще са особено полезни, сър.

— Както искаш, Причит, както искаш. Накарай го да ни прати доклад за инцидента във Фусин. Но поверително. Официалното ни становище си остава, че това е било незначително брожение.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— И се погрижи да се срещна със семейство Хендерсън възможно най-бързо, след като пристигнат в Пекин.

— Да, сър.

— И без повече разпространяване на слухове за Боксьорите.

— Да, сър.

— А сега си върви. Обратният път е дълъг. И, Причит, благодаря ти. Ти си добър човек.

Сър Клод въздъхна. Макар тук-там из равнината все още да сияеха петна от слънчева светлина, здрачът нахлуваше откъм хълмовете. В къщата бяха запалили първите лампи и жълтата светлина зад ромбоидните прозорци беше топла и подканяща. Край ухото му бръмна комар.

— По дяволите! — тихичко изруга той и влезе вътре.

 

 

Локомотивът бълваше облаци бял дим, докато Том и Хелън Франсис чакаха до купчината куфари и вързопи върху импровизираната дървена платформа. Хенри Манърс беше отпътувал преди тях и вече трябваше да е осигурил конете, мулетата и ескорта, който щеше да ги отведе до Шишан, но от него нямаше и следа. Бяха захвърлени насред пустошта. Десетина метра по-надолу, на дъното на дерето се виждаше бедно селце от кирпичени къщи. Тънката спирала бял дим, която се виеше над един от плоските покриви, подсказа на Хелън Франсис, че то е обитавано, но единственият друг признак на живот беше едно куче, което глозгаше овчи кокал на голата земя в краката й. Зад охлаждащия се локомотив се виждаше изкопът за релсите и насипът от черно-кафява пръст, който стигаше чак до хоризонта. Но нито релсите, нито траверсите бяха положени, така че линията свършваше дотук. Докато Том нетърпеливо крачеше по платформата, разтревожен от отсъствието на Манърс, Хелън Франсис изпитваше единствено възбуда. Духаше силен вятър, в ноздрите й нахлуваше мирис на трева и тя изпитваше приятното усещане, че е сам-сама насред тази пуста равнина.

Тридневното пътуване с влак от Пекин също й беше доставило удоволствие. Вагонът, в който имаше всекидневна, спални купета, кухня и трапезария, както и дузина прислужници и готвачи, които ги обслужваха, беше невероятно луксозен. Манърс им го беше уредил, благодарение на длъжността си в железопътната компания. Бяха го прикачили в края на редовния влак за Тиендзин, а след това им бяха дали собствен локомотив, който да ги откара до края на линията. Хелън Франсис никога през живота си не беше обслужвана така — като кралица. С Том изиграха безброй игри на дама и „Не се сърди човече“ във всекидневната, а вечер се хранеха като кралски особи. През по-голямата част от времето пейзажът беше равнинен и скучен, но на втория ден преживяха интересни моменти, докато бавно маневрираха покрай Великата стена с останките от назъбени укрепления, които се виеха под невъзможни ъгли покрай острите планински вериги. После се бяха спуснали към крайбрежието, защото железопътната линия минаваше покрай залива Бохайван. Синьото море и малките борчета по носовете приличаха на красиви картини, чиято рамка бяха пердетата на прозореца им.

Том бе очарователен и грижовен, забавляваше я с поток от разкази и шеги. Всъщност това беше първият път, когато тя оставаше насаме с него, но той се бе държал мило и джентълменски и я изпращаше всяка вечер до вратата на спалното й купе, пожелавайки й „лека нощ“ с прегръдка и благоприлична целувка. Не беше опитал да стигне по-далеч, което не я изненада. Том приемаше своите отговорности и нейната чест сериозно като самия живот. Тя се бе уловила да се чуди какво ли би било да пътува с Хенри Манърс сред този разкош. Щеше ли и той да се държи като джентълмен с една млада дама, която е сама и беззащитна. Пантерата и нейната плячка. Чудеше се защо бе предпочел да не пътува с тях през първия етап на пътешествието им. Спомни си един от слуховете, които се носеха в Пекин за лошите му приятели от митницата и техните хареми от „порочни жени“, както ги наричаше тя. Знаеше, че Манърс също е пътувал с частен вагон. Мина й през ум, че изобщо не е бил сам. Беше ли качил тайно на влака някоя екзотична китайска куртизанка в синя копринена роба, с нефритени шноли в буйните коси, дълъг червен маникюр и малки крачета? Представяше си как тази подобна на кукла жена седи на коляното на Манърс, докато той иронично я съзерцава с разкопчана риза, пура между зъбите и тумбеста чаша с коняк в ръката. При това неприлично видение тя се бе изчервила и хвърляйки поглед към откритото жизнерадостно лице на Том, потънал в някакъв разказ в списание „Блекуд“, бе поклатила глава.

Знаеше, че е влюбена в Том. Още от онази вечер насред Индийския океан след карнавала, когато стояха на палубата под звездите, а далечната музика на оркестъра се сливаше с плисъка на вълните. Обвити от мрак, те се взираха във фосфоресциращите отблясъци на морето. Карнавалът бе на тема „Шекспирови герои“ и Хелън Франсис бе избрала Отело и Дездемона. После дръзко бе предложила да си разменят ролите и Том се бе съгласил. Така тя се бе появила в клин, жакет и намазана с вакса като дребен, изящен Отело, докато едрият Том в бухнала рокля, направена от перде, разнищен парцал на главата, представляващ буйни къдрици, и яркочервено червило, размазано по лицето като на френски клоун, бе спечелил всички овации като ексцентрична пародия на хубавата Дездемона. Естествено двамата бяха спечелили първа награда, а междувременно той бе завладял сърцето й. Хелън не се бе изненадала, когато същата вечер Том й беше предложил да се омъжи за него — малко непохватно, почти извинително. Загледана в очакващите му очи, тя внезапно бе изпитала покъртителен прилив на нежност и бе приела. Той я бе целунал, смазвайки лицето си с вакса и те се бяха смели дълго и от сърце, стиснали здраво ръцете си.

Разбира се, на другия ден той се бе чувствал преизпълнен с вина и тревога какво ще си помислят баща й и леля й. Беше им обещал да я съпровожда. Беше ли предал доверието им? Беше ли се възползвал от положението? Тя му беше отвърнала, че определено го е направил и това й е много приятно. Той се бе притеснил още повече, а тя се бе разсмяла от сърце на скрупулите му. След няколко седмици Том бе възвърнал жизнерадостното си настроение и сега изглеждаше щастлив при перспективата официално да поиска ръката й. От своя страна Хелън Франсис не бе изпитала никакви притеснения. Откакто корабът се бе отделил от кея на Саутхемптън сред облаци чайки и водни пръски, сякаш целият й предишен живот се бе свел до фигурата на леля й, която махаше с ръка от брега, а после се беше превърнал в спомен. Сега реалността се състоеше от усещането, че всеки следващ ден това дълго и все още незавършено пътуване продължава. Дори първите вълнуващи седмици, шкваловете в Бискайския залив, загадъчната Гибралтарска скала, обвита в мъгла, делфините и летящите риби в Средиземно море, керваните камили, чиито силуети се очертаваха на фона на пустинята, когато преминаха през бурните води на Суецкия канал, пазарът за подправки в Аден — гледки и звуци, които на времето бяха наелектризирали всичките й сетива — сега сякаш принадлежаха към далечното минало — толкова много неща се бяха случили оттогава. Бомбай, Коломбо, Пенан. Островите на подправките на фона на златистия залез. Хонконг. Шанхай. Тиендзин. Пекин. Тя живееше ден за ден в едно безкрайно вълнуващо настояще, от което Том беше част, затова й се струваше естествено, почти неизбежно, че трябва да го обича. Не се страхуваше от баща си. Спомняше си го смътно от времето, когато беше дванадесетгодишна. Той бе пристигнал в къщата на леля й — огромен и внушителен — и я бе отрупал с подаръци. Тогава за пръв път бе видяла възрастен човек да плаче. Той я прегръщаше, смееше се и ридаеше. Големи солени сълзи се стичаха по зачервеното му лице, покрай подпухналия нос и потъваха в гъстите му мустаци, докато дебелият му глас шепнеше на ухото й: „Момиченцето ми. Милото ми момиченце.“ Само след няколко дни той отново бе изчезнал, но Хелън бе запазила спомена за топло, любящо и успокояващо присъствие, ухаещо на алкохол и тютюн, и когато си бе заминал, тя също бе плакала неутешимо. Беше сигурна, че той ще хареса Том или че тя ще му повлияе. Но това беше още далеч в бъдещето. А днес се радваше, че стои на дървената платформа насред пустата равнина в очакване Хенри Манърс да се появи с конете. Това бе вълнуващата реалност на мига.

Все пак е странно, помисли си тя, докато Том крачеше напред-назад и вятърът свиреше в ушите й. Никога не си бе фантазирала за Том, както за Хенри Манърс. Разбира се, Том винаги се бе държал безукорно. Никога не бе ставало дума за физическа близост преди сватбата, с изключение на редките сладки прегръдки и целувки, когато тя обичаше да се разтапя в силните му ръце. Знаеше какво ще стане, когато се оженят и го очакваше с нетърпение или поне така си мислеше. Истината беше, че не се бе сещала за това, докато не съзря мускулите на Хенри Манърс да се движат под туиденото сако и бедрата му да стискат коня по пътя през Пекинската равнина. И сега, особено когато беше сама, изглежда, не можеше да мисли за нищо друго.

Естествено, тя не беше наивна. В училище се бе галила, бе усетила топлината и сладостта в корема и слабините си, но тази възбуда й се струваше някак механична и се бе научила да устоява на изкушението. Струваше й се, че това е неприлично, дори неестествено и не се бе присъединявала към кикота и шушукането на останалите момичета от спалнята, които правеха това и много други неща на себе си и другите, макар да бе принудена да слага възглавницата върху главата си, за да не ги чува. Всяка нощ след излета тя се събуждаше, усещайки същата топлина и влага между краката си, както в училище, и непозната тръпка в гърдите и корема. Беше си казала, че всичко е наред. Беше сънувала Том. Естествено беше подсъзнанието й да очаква сватбената нощ, но повечето пъти, когато отвореше очи, виждаше лицето на Хенри Манърс и тогава лежеше будна в тъмнината, опитвайки се отчаяно да го замени с образа на Том. Кълнеше се, че дори не харесва Манърс. Както казваше Том, той беше авантюрист. Донжуан, мъж с минало. Искаше й се да е по-опитна в светските контакти. Съмняваше се, че самоуверена жена като графиня Естерхази изпитва подобни съмнения и тревоги. Но колкото и да се опитваше, не можеше да избие Манърс от главата си. Колкото по-скоро се омъжиш, момичето ми, толкова по-добре, каза си тя, имитирайки, доколкото можеше, гласа на баща си.

— Какво каза? — попита Том.

— Нищо. Говорех си сама.

— Внимавай. Това е първият признак на лудост. Къде, по дяволите, се губи той? Не вярвам, че човек като Хенри Манърс може да е толкова несериозен.

— Разбира се. Той е образец на сериозност.

— Какво те прихваща, Ейч Еф? Понякога имам чувството, че Манърс не ти харесва. В момента почти изцяло зависим от него.

— Не се тревожи, Том, ще дойде. Няма да опровергае репутацията си.

— Ето пак започваш.

— Нямам нищо против господин Манърс. Просто съжалявам, че вече няма да сме сами. Тези три дни с теб ми бяха много приятни. Ще ми липсваш.

— Сладката ми кифличка — отвърна Том. — Дай да те прегърна.

И докато те се прегръщаха на платформата, Хенри Манърс и керванът мулета се появиха в галоп, обвити в облак сив прах. Хелън Франсис вдигна глава от рамото на Том и погледна право в засмените сини очи на Манърс. Той насмешливо вдигна шапка във въздуха, укротявайки неспокойния си кон с другата ръка.

 

 

Те бързо свикнаха с ритъма на кервана. Осем товарни мулета носеха багажа им и провизиите за пътуването. Манърс бе наел шест носачи на мулета, които служеха и като въоръжена охрана. Когато ги видя за пръв път, Хелън Франсис реши, че изглеждат страховито. Имаха грубовати набръчкани лица, рехави мустаци и свирепи дръпнати очи над изпъкналите кафяви скули. Носеха подплатени палта до коленете, кожени ботуши и шапки, на гърбовете си имаха пушки, а на коланите — ножове. Плитките им бяха намазани с животинска мас и те ги прибираха под шапките си или ги увиваха около вратовете си. Тя беше казала на Том, че й напомнят за разбойниците на Али Баба. Но когато ги опозна, беше впечатлена от любезността и чувството им за хумор. Всяка вечер, когато седяха в своя лагер, тя ги наблюдаваше да си подават бутилка с безцветен алкохол, да пушат дългите си лули и да пеят протяжни песни с тъжни мелодии. Водачът им, лао Чжао се обяви за неин личен телохранител и коняр. Помагаше й да се качи и слезе от коня при всяко спиране (не че тя имаше нужда от помощ; монголските коне бяха дребни), носеше й допълнително юфка и овнешко, разтоварваше багажа й, опъваше палатката й или мяташе чердже на раменете й, когато духаше студен вятър. През цялото време бъбреше и се смееше, а подвижното му лице се кривеше в странни гримаси и смехотворни изражения. Естествено тя не разбираше и дума от това, което той говореше, но усещаше, че е дружелюбно настроен и след първия ден приемаше с удоволствие грижите му.

Два дни яздиха през тревисти и солени равнини, в които почти липсваха следи от човешко присъствие. Понякога срещаха някой пастир със стадо овце или кози. Лао Чжао ги караше да спрат и започваше продължителен пазарлък, след който носеше овца или агне за вечеря. Манърс и Том, които яздеха отпред, си отваряха очите за дивеч. Хенри застреля дропла от седлото си, като извади пушката от калъфа и се прицели в небето с бързо и плавно движение. При друг случай той видя следи от див елен. Заедно с Том и един от носачите те препуснаха в далечината и се върнаха след три часа с малка дива коза, метната зад седлото на Манърс.

Двамата мъже се сприятелиха. Яздеха един до друг и Том прехласнато слушаше разказите на Манърс за ловните му експедиции на Индийския полуостров и в подножието на Хималаите. Понякога се надбягваха и Хелън Франсис забелязваше огромното удоволствие, изписано на лицето на годеника й, докато се опитваше да изпревари спътника си. Самата тя бе доволна да язди бавно с багажа, усещайки вятъра върху лицето си. Гледаше замечтано безкрайното тревисто пространство под безоблачното небе или слушаше необичайните песни на носачите.

Вечер, докато седяха край лагерния огън, Хенри Манърс се проявяваше като учудващо добър компаньон. Том се бе оказал прав — той разказваше удивителни истории за индуските храмове, населявани от маймуни и влечуги, които бе открил в джунглите, за каменните изображения на страховити богове и култа на удушвачите Туге, който според него все още бил разпространен в по-отдалечените планини и гори. Той описваше великолепните дворци в Делхи и Агра; походите срещу дивите племена на северозападната граница; нелепите социални взаимоотношения в Симла — скромно планинско градче, преобразено в резиденция заради вицекраля и неговия двор, които решили да избягат там от лятната жега. Говореше за годините, прекарани в Япония. Не се впускаше в подробности за военните си консултации, а разказваше за градините и храмовете, за Буда в Камакура, за еленовия резерват в Нара, красотата на панорамния път край Вътрешно море, за планината Фиджи и странните ритуали на японския двор. Говореше с ентусиазъм и търпимост за непознати места, което противоречеше на циничните му светски маниери, демонстрирани в Пекин. Но в разказите си споменаваше за познати, чиито имена Хелън Франсис бе виждала само във вестниците — политици като Джордж Кързън и Артър Балфур, писатели като Бърнард Шоу и Макс Биърбом, театрални величия като Сара Бернар, Елън Тери и Биърбом Трий — и това показваше, че е свикнал да се движи в изискано светско общество, в далеч по-висши кръгове от нейната среда. Тя разбра, че дори е присъствал на сутрешни приеми с Уелския принц — Бърти, както го нарече той — преди необяснимото му прехвърляне от гвардията в Кралските инженерни войски и изпращането му в Индия в началото на 90-те. За Хелън Франсис светът на английската аристокрация бе екзотичен като звездните азиатски нощи, но далеч по-страшен. Нито веднъж Манърс не се похвали, нито подчерта превъзходството си над тях. Всъщност тя започваше да се чуди дали си е въобразила хищническото му излъчване, което бе я впечатлило още при първата им среща в Пекин. Той бе очарователен и приветлив към нея и се държеше почтително като Том. Но годеникът й, който бе само няколко години по-млад от Манърс, изглеждаше непохватен като ученик в сравнение с него, докато настойчиво, почти раболепно го молеше да разкаже още истории от интересното си минало и попиваше всяка негова дума.

Следобеда на третия ден равнината премина в леки възвишения и те се оказаха сред ябълкови градини и стопанства. По хълмовете се виждаха дъбови и брястови горички. Селяни със сини дрехи жънеха в просените поля или караха каручки по изровените пътища. Все по-често минаваха през села и две поредни нощи носачите предпочетоха да отседнат в кервансараите, специално построени за мулета и пътешественици. Тримата европейци, които не желаеха да спят в задимените помещения с мулетарите, опънаха палатките си на двора отвън, но заради слуховете за бандити и крадци, се радваха на дебелите кирпичени стени, които им създаваха илюзията за защита от всяка заплаха, която можеше да дойде от селото. За Хелън Франсис бе вълнуващо да седи между каруците под звездите, докато огромните сенки на мулетарите се отразяваха върху светлата намаслена хартия на прозорците под звуците на някакъв струнен инструмент. Това й напомняше на сцената в хана от „Дон Кихот“ или някой от средновековните романи, които бе чела като момиче.

Всяка подробност от живота на селяните, непроменен от векове, й се струваше очарователна и тя се зарадва, когато на петия ден Манърс й съобщи, че скоро ще стигнат до първия град по пътя си — Фусин. Той й каза, че именно в него, основателят на манджурската династия Нурхачи издигнал аванпост към запада и пак там бил погребан един от неговите племенници, виден благородник. Освен това, по думите му, градът сигурно щеше да прилича в голяма степен на крайната им цел — Шишан.

Крепостните кули изникнаха пред погледа им още отдалеч. Фусин беше малък град, кацнал на един хълм. Стените напомняха на големите укрепления на Пекин, но в по-малък мащаб. На по-ниска площадка от западната страна се издигаше древна пагода. Том и Хелън Франсис възбудено изреждаха какво ще си купят от пазара. Когато наближиха големите порти, пътят беше претъпкан с хора. Същата сутрин Манърс бе препуснал напред заедно с лао Чжао, за да закупи провизии и да намери място за преспиване преди пристигането на кервана. Сега те го видяха да излиза от портата, разпръсквайки хората по пътя си. Внезапно вниманието им бе привлечено от викове вляво от тях. Там, на равен параден плац, който се намираше между тях и приближаващия се Манърс, се бе събрала голяма тълпа, ограждаща празно пространство. От конете си те можеха да виждат над главите на зяпачите. За миг Хелън Франсис се обърка и не разбра какво става там. Десет-единадесет души бяха коленичили на земята. Едри мъже, голи до кръста, държаха ръцете им зад гърба. Други стояха пред коленичилите фигури и издърпваха опашките им така, че вратовете им да бъдат оголени. Сивокос мъж в синя роба стоеше пред група длъжностни лица и четеше от един свитък с висок, треперещ глас. После направи знак и друга група от едри мъже, които държаха в ръцете си дълги извити мечове, застанаха отстрани на всеки от коленичилите.

— Мили боже, Ейч Еф, не гледай! — извика Том.

Но Хелън Франсис не можеше да извърне очи от сцената. Сивокосият мъж направи знак и мечовете се вдигнаха във въздуха.

— Чие! — изкрещя той и остриетата се спуснаха в плавни дъги.

Единадесет глави отскочиха от телата, които се свлякоха на земята, търкулнаха се и спряха в пясъка. От тълпата се чуха доволни викове. Кръв струеше от обезглавените тела. Потресена от видяното, със сълзи на очи от шока, Хелън Франсис извърна глава. Видя как носачите протягат вратове от седлата и се смеят. Уплашена — би направила всичко, за да се махне оттам, — тя дръпна юздите на коня си и препусна в див галоп по пътя, без да обръща внимание на виковете на Том зад себе си.

В този миг Манърс стигна до тях. Канеше се да спре, когато видя, че Хелън Франсис препуска назад. Той смушка коня си след нея и посегна към юздите й. Известно време двата коня тичаха един до друг, но постепенно Манърс успя да ги спре. Хванал юздите им, той скочи от коня, а с другата си ръка смъкна Хелън от седлото. Тя беше изпаднала в истерия. Той я сложи на земята и я привлече към гърдите си, като я галеше по косата и шепнеше:

— Успокой се, няма нищо. Всичко ще бъде наред.

С разширени очи върху измъченото си лице Том дотича до тях, после се поколеба, не знаейки какво да направи.

— Хайде, човече, прегърни я — каза му Манърс. — Дръж я здраво за известно време. В шок е.

И той леко прехвърли Хелън Франсис на Том. Тя почувства как силните му ръце я прегръщат. Тялото й трепереше неконтролируемо. Опита се да се освободи. Драскаше с нокти по гърба му. После се отпусна и дишането й постепенно се успокои.

— Опитах се да ви предупредя. По-добре да не стоим тук, Кабът. Побързай. Точно в този момент чужденците не са добре дошли във Фусин.

— Кои бяха те, Манърс? Какво става?

— Ще ви разкажа по-късно. Сега е по-добре да тръгваме. Можеш ли да я качиш на коня си? Нека язди с теб за известно време. Добре. Ето го лао Чжао с провизиите. Най-добре е веднага да продължим.

Носачите бяха обърнали кервана и държаха конете. Манърс и лао Чжао внимателно качиха Хелън Франсис на седлото на Том, а той я прегърна през кръста. От двете страни на пътя стояха редици мълчаливи хора. Тълпата, присъствала на екзекуцията, бе видяла чужденците и сега застрашително се събираше.

— Готови сме — каза Манърс. — Сега спокойно. Лао Чжао, зуле!

Лао Чжао дръпна рязко юздите и същевременно шибна мулето водач с тоягата си. Керванът пое в посоката, откъдето беше дошъл, оставяйки зад себе си мълчаливото враждебно население на Фусин.

След около километър и половина излязоха от пътя, за да заобиколят града през полята. Хелън Франсис се бе успокоила достатъчно и Манърс сметна, че вече може да язди сама. Продължиха напред и след като се смрачи, и тази нощ лагеруваха край пътя. Хелън Франсис си легна рано, оставяйки Том и Манърс да пушат пури край огъня.

— Тя е добро момиче, Кабът — каза Хенри. — Както ти казах, ти си истински късметлия.

— Но какво стана там? И преди съм виждал екзекуции. Неприятно е, но атмосферата сега беше много особена.

— Преди известно време е имало бунт. Бил е убит един търговец. Изглежда, е бил християнин. Властите наложили жестоки наказания. Някои от хората, които екзекутираха, са били популярни личности в града. Може би смятат, че чужденците са виновни. Че са донесли християнството или нещо подобно.

— Господи, Манърс, нали не са били Боксьорите?

— Боксьорите ли? Кой знае! Какви са Боксьорите? Хората в тази страна имат достатъчно причини за недоволство, за да се разбунтуват сами. Изглежда, търговецът, когото са убили, мамел клиентите си, смесвайки житото с фураж. Част от общата поквара в Китай. Понякога някой си получава заслуженото.

— Какво ще кажем на Ейч Еф?

— Не й казвай нищо. Ако поживее в Китай достатъчно дълго, ще види още много екзекуции. Само първия път е толкова страшно. Ще свикне. Кажи й, че е имало проблем с реда и закона, както обича да се изразява моят приятел сър Клод.

— В безопасност ли сме?

— Да. Нали имаме това? — Манърс потупа пушката, която бе облегната на седлото до него. — С господин Ремингтън винаги си в безопасност.

На другия ден заваля. Пътят се разкаля и те пътуваха по-бавно. Хелън Франсис все още беше бледа от преживяното, но се бе възстановила достатъчно, за да се владее и дори се извини на двамата мъже за „недостойното си поведение предишния ден“. Следобед тя сякаш си бе върнала доброто настроение, но дъждът и плътните облаци ги потискаха и всички с радост спряха, за да пренощуват. Пътят ставаше все по-стръмен. Бяха достигнали ниските склонове на Черните хълмове.

— Утре ще стигнем до гората — каза Манърс, — а после ни остава само ден езда до Шишан.

Хелън Франсис спа неспокойно, стряскана от лекия дъждец, който тропаше по платнището. Беше преодоляла първия си ужас от видяното и се опитваше да се убеди, че това е просто още едно от приключенията, които бе тръгнала да търси от Съсекс. „Какво очакваше, приятелко?“, каза си тя с гласа на баща си, което винаги я успокояваше. Спомняше си смътно какво бе станало след удара на мечовете. Беше препуснала надалеч и с облекчение си спомняше как Манърс я бе прегърнал и се бе опитал да я успокои. Помнеше как бе галил косата й. Беше толкова нежен. Дали я бе целунал лекичко по челото? Не знаеше. Колко странно, че се беше уплашила, когато я бе прехвърлил на Том. „Спи, момиче, спи — представи си, че казва баща й. — Трябва да се наспиш.“ И най-накрая потъна в неспокоен сън.

 

 

Събуди се рано. Чуваше птиците да пеят, видя утринното слънце да прониква през покрива на палатката й. Искаше да се облекчи, преди останалите да се събудят, затова се загърна с един шал, развърза платнището и пропълзя на мократа трева.

После вдигна поглед и изкрещя.

На по-малко от десет крачки от нея един мъж стоеше до храстите. Беше облечен като монах, имаше бръсната глава, жезъл и купичка за просене — обичайният вид на просещите монаси. Но робата му не бе кафява или жълта, а многоцветна, с изтъкани звезди, слънца и кървавочервени на фона нарове. Онова, което я потресе, беше лицето му — бледо, месесто, без бръчки, с неопределена възраст. Той сякаш се бе втренчил в нея, но когато погледна в очите му, тя видя, че приличат на бели дупки без зеници. Устните му бяха изкривени в зловеща беззъба гримаса. Езикът му също липсваше. В черепа му сякаш нямаше нищо. После той безшумно пристъпи зад храстите и изчезна.

Манърс пръв изскочи от палатката си с пистолет в ръка, последван скоро от Том и мулетарите. Те претърсиха внимателно храстите и края на гората, но не откриха и следа от монаха.

— Видях го, Том, честна дума — каза тя.

— Разбира се, приятелко — каза той. — Вярвам ти.

— Да се махаме оттук — каза Манърс. — Ще закусим по-нататък.

Те бързо събраха лагера и потеглиха по тъмната пътека в гората на Черните хълмове.