Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (26)

Послеслов

Когато започнах да пиша този роман за въстанието на Боксьорите, си мислех за моите предшественици, живели в Китай. Нямаше да се родя, ако моят прадядо, лекар от шотландски произход, не бил успял да избяга през северната порта на град Чанчун, докато Боксьорите влизали през южната порта. Ако го бяха заловили в града, почти сигурно щяха да го убият и моята баба нямаше да се роди.

Оттогава някой от членовете на семейството ни винаги е бил свързан с Китай посредством медицината, железниците или бизнеса. Аз съм роден в Хонконг, майка ми — в Цингуандао, а нейната майка — в Чанчун. Израснах в Хонконг — при тайпаните. През последните двадесет години живея и работя в една от най-старите търговски къщи в Пекин „Jardin Matheson“.

Но това съвсем не е семейна история. Любимата ми баба би се обърнала в гроба при предположението, че някой от ужасните персонажи, които създадох, имат каквато и да е прилика със скъпите й родители, макар да си позволих да даря главния си герой мисионер със слабост към уестърните, която, според семейната история, е била единственото удоволствие на моя прадядо презвитерианец, както и да му дам медал за борбата с чумата. Аз самият имам такъв медал — орденът на Златния дракон — с който прадядо ми е бил награден през последните години на династията Цин. Той е голям колкото чаена чинийка, има блестящи жълти люспи и когато го вземеш в ръка, усещаш странна връзка с един изчезнал свят — жесток и покварен, величествен и загадъчен.

Град Шишан е измислен, но нещата, които се случват там, наистина са станали на много места в Китай. През 1900 година повече от седемдесет мисионери са били изклани в Тайюанфу, провинция Шанси. Моят бивш учител по класически езици Хамиш Аирд ми даде писма от една от жертвите — прачичо му, — писани от затвора през последните мъчителни дни преди обезглавяванията. Те са изключително вълнуващо свидетелство за човешка храброст и християнско мъченичество. Черпих от тях, за да направя историята си по-колоритна, а миналото лято с Хамиш отидохме на поклонение пред ямена в Тайюан, където е загинал прачичо му. Открихме, че по ирония на съдбата прадядото на съпругата ми, която е китайка, по онова време е бил чиновник в Тайюанфу и вероятно е присъствал на екзекуциите. Докато Хамиш ни беше на гости, заедно с децата изиграхме една оспорвана игра на „Убийство в мрака“, от която жена ми остана убедена, че Хамиш ще използва тъмнината, за да й отмъсти за престъплението, нанесено от нейното семейство на неговото преди сто години!

Когато на Запад се говори за въстанието на Боксьорите, повечето хора се сещат за обсадата на легациите. Всеки, гледал филма „55 дни в Пекин“, ще си спомни увереността, с която Дейвид Нивън, Чарлтън Хестън и Ава Гарднър отблъскваха дяволските орди. На тази тема са написани чудесни истории, но според мен най-добрата е „Обсадата в Пекин“ на Питър Флеминг, публикувана през 1959 г., макар че излязоха и нови произведения във връзка с годишнината през 2000 г. Между тях са „Въстанието на Боксьорите“ на Даяна Престън, „Юмруци за справедливост и хармония, сборник от разкази на съвременници за Китай през 1900 г.“ от Хенри Киоун-Бойд и най-интересното от всички — публикуването на доклада на самия сър Клод Макдоналд за обсадата, както и други документи, и телеграми на Форин Офис от онова време, в сборника „Обсадата на посолството в Пекин през 1900 г.“, издаден от Тим Коутс. Разказите на съвременниците на това събитие си заслужават да бъдат прочетени. Препоръчвам най-вече „Зад кулисите в Пекин“ от Поли Кондит Смит и „Недискретни писма от Пекин“ на Б. Л. Симпсън (отново под псевдонима Б. Л. Пътнам Уийл). Книгата е толкова цинична, а авторът — така противен, че не успях да устоя и направих Б. Л. Симпсън герой на тази книга.

Но всички тези книги се отнасят до обсадата и героизма на чужденците, които играят относително малък дял в тази история. Бях много по-заинтригуван от самите Боксьори. Как би могло да възникне толкова необичайно движение? И какво е ставало в огромната китайска провинция? Все пак, всеки, който е живял в затворена страна като Китай, знае, че редките изблици на ксенофобия обикновено са предизвикани от вътрешна динамика, която често няма нищо общо с чужденците. Борбата срещу тях е мнима кауза, а при всеки яростен изблик на насилие главните жертви са китайци, преследвани от други китайци. Официалното становище на Китайската комунистическа партия е, че Боксьорите са били предтечи на революционерите, мотивирани от патриотичен план и националистичен стремеж да защитят родината си. Но мнението на китайците невинаги е било такова, както сочи във великолепната си студия върху историографията на въстанието „История в три тоналности“ Пол А. Коен. В годините непосредствено след въстанието китайските автори, описвали събитията, изразяват ужас от суеверието и тъмната, анимистична страна на своята душа, чието освобождаване е довело до такива ужасни резултати. Някои съвременни китайски историци (и дори висши партийни чиновници, ако говорите насаме с тях) сега твърдят, че това фундаменталистко селско движение, което по произход е всъщност аполитично, както разкрива Джоузеф Ешерик във великолепната си студия „Произход на въстанието на Боксьорите“, е било манипулирано и унищожено в интерес на фракциите от имперския двор. Има ли връзка между въстанието на Боксьорите и съвременната китайска политика? Сериозната реакция на китайското правителство на нещо, което много хора на Запад биха приели като безобидно мистично увлечение — култът Фалонг Гонг, определено показва страх от анимистичния фундаментализъм, който множеството столетия конфуцианска цивилизация не са успели да унищожат и който, манипулиран по подходящ начин, би могъл да се превърне в политическо оръжие. Точно такива фундаменталистки движения през вековете са събаряли династии (Тайпин, Жълтите кърпи, Белият лотос). Може би през 1900 г. манипулаторите от имперския двор са имали право да насочат освободените провинциални сили срещу чужденците: гневът на тези майстори на бойните изкуства лесно е можел да бъде насочен срещу тях. Грохналата и покварена династия Цин едва устояла още единадесет години, преди да бъде свалена от народната революция на Сун Яцен. Небесният мандат бил измъкнат от отслабналите й ръце.

Подробности за съдбата на множеството мисионери в Китай и страданията им далеч от Пекин по време на лудостта, обхванала Боксьорите, съм черпил от разкази на съвременници като „Огън и меч в Шанси“, издадена през 1902 г., където се изброяват многобройните мъченици, загинали две години преди това; „30 години в Мукден“ на Дъгълд Кристи са увлекателни мемоари за живота на лекарите мисионери в Северен Китай (ето още една връзка — моят прадядо и д-р Кристи основали заедно медицинското училище в Мукден през 1912 г.); християнския епос „Хиляди километри чудеса“ на А. И. Гловър и много други. Задълбочено проучих вълнуващия разказ на Нат Бранд за мисионерите от Обърлин „Клането в Шанси“. Подробностите за производството на алкалите на Франк Деламер взех от книгата на Патрик Броуди за първите години на ICI (Imperial Chemical Industries) в Китай „Полумесец над Китай“. Компанията на Франк „Бабит и Бренър“ е леко променена версия на „Брънър Монд“ на ICI (и отново семейна връзка — вторият съпруг на баба ми Р. Д. Гордън е работил тридесет години за ICI в Китай). За да опиша дейностите в Двореца на небесната наслада прочетох с огромно удоволствие необичайните сексуални наръчници отпреди 2000 години, които Робърт ван Хюлик представи на света във великолепния си опус „Сексуалният живот в древен Китай“.

Въпреки историческия контекст, повечето от събитията, описани в романа, са художествена измислица. В баланса между факти и приключения определено съм наблегнал на второто за удоволствие на читателя и, разбира се, за мое!

Искам да благодаря на много хора — на съпругата и децата ми, задето ми позволиха да оставам в кабинета си през уикендите и по време на официалните празници, отказвайки се заради това от излетите и пикниците до Великата китайска стена. Боя се, че през последните пет години пренебрегнах задълженията си на баща. Искам да благодаря на Хъмфри Хоуксли, Филип Сноу и Дейвид Махон за постоянната им помощ и съвети, на Питър Бейти, който търпеливо изслушваше всяка глава и ми даваше ценни съвети — как се язди монголски кон, какво би било менюто в легацията, как да бъде обзаведен китайски вагон. Благодаря на Клинтън Хайнс и Патрик Холт за професионалните им разяснения как се кара парен влак и началник-отдел Ян от „Железопътни линии Ляонин“, че ми позволи да се кача на платформата на локомотива. Благодаря на д-р Саймън Хелан, задето ме научи как се спасява прострелян мандарин. На професор Уан И — за обясненията му на анимизма на Боксьорите. На Т. С. Тан, който пръв ме учеше на китайски, на негова светлост професор Томас Лин Юн, който разнообразяваше уроците по китайски с обяснения за фен шуи и китайския мистицизъм. И най-накрая бих искал да благодаря на Аминта Уайтли, мой агент, и Пета Найтингейл, моя редакторка, за непоколебимите съвети, както и на издателите ми „Карълайн Мейс & Ходър & Стофтън“.