Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (25)

Глава 23

„Зелени кълнове се подават от плодородната, влажна земя. Жена ми се кара, но някой ден ще разкажа на сина си за смелите дела на баща му.“

10 април 1902

Когато влакът пристигна, Артър Топе подаде глава през прозореца и развълнуван попи първите впечатления от новото място, където щеше да работи. На голямата табела над дървената платформа пишеше „Шишан“ на три езика — руски, английски и китайски. Спретнатите бели огради, цветните лехи, усмихнатите лица на носачите му напомниха за селска гара в родния му Ланкашър. Видя голяма птица да каца между нарцисите. Дали не беше кукувица? Искаше му се да погледне веднага в красиво илюстрираната книга за птиците, която си беше купил в Люличан, докато пазаруваше със семейство Досън, но тя беше на дъното на чантата му.

Носеше само един малък сандък, останалият му багаж беше изпратен преди това. Чернобрадият руснак, началник на гарата, нареди на няколко носачи да го качат на количка и го попита на развален английски как е пътувал, докато вървяха заедно по перона.

— Влак рано — каза той и му показа джобния си часовник. — Чакайте при мен. Имам самовар. Пием чай. Господин Браун дойде скоро.

— Господин Браун ли? — попита Артър, леко объркан. — Очаквам да ме посрещне господин Лю, нашият партньор — допълни той.

В този миг се появиха две фигури, които бързаха към тях. Млад англичанин с къдрава руса коса и почти невидими мустаци викаше:

— Вие трябва да сте Топе. Аз съм Браун. Извинете, че закъсняхме.

Зад него Артър видя сериозен на вид китаец, облечен спретнато в сива роба на търговец с черен копринен пояс.

Когато се приближи, той се поклони тържествено на Артър.

— Топаси сяншен — поздрави официално, — джиу ян. Джиу ян. Добре дошли в Шишан. Аз съм Лю Джинкай. Имам честта да работя от много години с вашата уважавана компания.

— Господин Лю? Разбира се — каза Артър, като се опитваше да се сети за подходящия отговор. — Аз би трябвало да кажа джиу ян, господин Лю. Онова, което направихте за „Бабит и Бренър“ през последните две години, се оценява високо дори от директорите ни в Лондон. Вие сте… много известен — добави той малко притеснен.

Мъжът, който се беше представил като Браун, се разсмя.

— Хайде, господин Топе, ще имаме време за това по-късно. Да ви качим с багажа на каруцата. Страхувам се, че тук няма луксозни файтони. Ще говорим на път за града. Да ви се представя. Аз работя с доктор Еъртън в мисията.

Скоро каруцата, в която бяха седнали, се заизкачва по възвишението. Артър погледна зашеметяващата гледка — малката гара, а зад нея безкрайните равнини, широката река и влакът, който сега пуфтеше, преминавайки по внушителен железопътен мост. Релсите блестяха на слънцето и изчезваха на север към хоризонта.

— А, възхищавате се на гордостта на руснаците, Николаевския мост — каза Браун и запали лулата си. — Всъщност те само го довършиха, но не са го построили изцяло. Бил е започнат от британци или по-точно от германец. Горкичкият, бил една от жертвите на Боксьорите. Станало е преди аз да дойда.

— Чувал съм цялата история — заяви Артър. — И ние изгубихме двама души в това клане. Всъщност идвам да ги заместя, защото господин Лю успя да съживи търговията ни.

— Деламер и Кабът, нали? — попита Браун. — Еъртън не говори много за онези времена. Всички тук сякаш искат да забравят за тях. Дори Нели — госпожа Еъртън — си мълчи за случилото се тогава. Не беше ли родила съпругата на Кабът някъде в Монголия?

— Така е — отвърна Артър. — Запознах се с нея в Англия, преди да замина. Съвсем щях да забравя — каза той и се обърна към господин Лю, който гледаше пред себе си, защото двамата млади англичани говореха на собствения си език. Артър премина на китайски. — Нося ви поздрави от госпожа Кабът — каза той. — Непременно помоли да ви предам най-топлите й чувства.

Лю се усмихна.

— Дамата лисица — рече той. — Много добре си я спомням. Баща й беше прекрасен човек и добър мой приятел. Де Фалан изключително се гордееше с красивата си дъщеря и беше много щастлив, когато тя пристигна в Шишан. Често съм се чудил какво е станало с нея.

— Все още е много красива — отвърна Артър. — А и момиченцето е много мило. Когато се запознахме, се канеше да се омъжи повторно.

— Така ли? — усмихна се Лю. — Навярно за Ма На Си сяншен.

Артър изглеждаше объркан.

— Не, господин Лю, за господин Белведере. Той работи за застрахователна фирма в Сити. Но точно преди да замина, чух, че цялата работа се провалила — очевидно станал някакъв скандал — и тя се канела да замине на почивка в Япония или нещо такова.

Лю Джинкай кимна мълчаливо. Усмихна се и дръпна юздите, тъй като минаваха през голяма дупка.

— Може би все пак е отишла да намери Ма На Си — подхвърли той с нотка на самодоволство в гласа.

— Щом казвате, господин Лю — каза Топе, напълно объркан.

— Не му обръщайте внимание — поверително прошепна Браун. — Говори за един тип на име Манърс. Приятел е на семейство Еъртън. Веднъж беше тук, преди около три месеца, на лов. Остана няколко дни. Странен и много надут. Честно казано, никак не ми хареса. И той е бил тук по време на въстанието на Боксьорите. Носели се слухове — как да кажа, — че той и госпожа Кабът… Разбира се, това са глупости, но китайците смятат, че между тях е имало нещо. Ще откриете, че тези хора, колкото и да са мили, са отвратителни клюкари. А и обикновено винаги разбират погрешно нещата. На ваше място не бих им вярвал много. И за бога, не подхващайте тази тема пред семейство Еъртън. Много се разстройват.

— Няма, няма — отвърна Артър, който изглеждаше леко разтревожен. — Откога сте в Шишан, господин Браун? — попита той.

— Всъщност доктор Браун. Аз съм лекар и свещеник, но можете да ме наричате само Браун. Сигурен съм, че ще станем приятели. Няма и година, откак съм тук. Пристигнах през юни 1901, няколко месеца преди семейство Еъртън да се завърнат от домашния си отпуск. Организацията реши, че ще имат нужда от помощ, за да възстановят наново мисията. От по-млади хора. Преживели са такива ужасни неща.

— Много ли имаше за възстановяване? — попита Артър.

— Определено. Всичко беше в руини. Мисията и болницата бяха изгорени до основи. И ситуацията беше напрегната с всички тези руски войници наоколо. Имаше екзекуции и много китайци, които нямаха нищо общо с Боксьорите, се бояха за живота си. Но какво може да се очаква, когато никой не контролира тези брутални казаци? Според тях, всички са били Боксьори, а истината е, че те просто искаха да плячкосват. Беше срамна история. Един от онези случаи, в които ние, белите хора, не даваме добър пример. — Той премина на китайски. — Господин Лю, говорим за периода след въстанието на Боксьорите, когато за пръв път пристигнах в Шишан. Не бяха ли създали руснаците проблеми и на вас?

— Не бяха много добри времена — каза Лю. — По-добре да не се сещаме за тях.

— Казаците отишли в къщата на Лю — продължи Браун на английски. — Той не обича да разказва какво са направили. Екзекутирали — всъщност направо убили — един от най-добрите му приятели, търговец на име Джин. Бил напълно невинен. Ще чуете много такива истории тук.

— Но и онова, което са направили Боксьорите, е непростимо — заяви Артър. — Нужно е било след тези кланета да има възмездие.

— Разбира се, прав сте — съгласи се Браун, — но кого да накажеш? Очевидно те са имали някакви водачи. Няколко дни, след като пристигнах, екзекутираха на площада един известен престъпник. Бандит със странното име Железния Ван, когото току-що бяха заловили след голяма битка сред хълмовете. Увесиха тялото му в клетка на площада, където се разлагаше месеци наред. Явно е имал нещо общо с всички тукашни жестокости. Дори китайците го твърдят — но останалите? Кой е бил Боксьор? Никой няма да си признае, че е участвал в тези събития. Пък и повечето от тях били селяни. Дошли от полята, а сега са се върнали отново там. Тези дни, разбира се, е модерно да бъдеш християнин.

— Така ли? — изненадан попита Артър.

— Е, малко преувеличих — усмихна се Браун, — но е приятно да видиш колко е нараснал броят на покръстванията през последните месеци. Честно казано, имам много работа, макар че съм обучил китайски пастори, които ми помагат. Трябва да дойдете на следващата ни служба — сега имаме хубава църква на мястото на старата къща на семейство Еъртън. Разбира се, тук има и много католици. Честно казано, направо са заплаха, защото имат много последователи. Взели са един приют, който на времето държали американци, също убити в клането. Доктор Еъртън ходи там доста често, за да оказва медицинска помощ.

— Докато бях в Пекин, чух някои неща за доктор Еъртън — предпазливо каза Артър.

— Сигурно са били ужасни — разсмя се Браун. — Знам всички тези истории, но това е злобна клевета. През последната година го опознах добре и ви казвам, че няма по-смел или почтен човек на тази земя. Той е направо светец. За него всички са равни. Вече не взима голямо участие в мисионерската част от работата. Съсредоточил се е върху онова, в което е най-добър — да лекува, — но ви казвам, повече хора са дошли да ме питат за Исус, след като са били лекувани от него или просто са се запознали с него, отколкото са онези, които аз съм покръстил. Той е изключително скромен, безкористен, не жали времето си и изцяло се е посветил на лекуването. Някои от лекарствата, които прави — нямам достатъчно научна подготовка, за да разбера достатъчно — са направо чудотворни.

— Изглежда е чудесен човек — каза Артър.

— Така е — отвърна Браун. — Той е истински светец. У него няма и капчица горчивина, като се има предвид, че е минал през този ужас тук и е видял много от приятелите му да умират. Човек може да помисли, че това никога не се е случвало, ако види как се отнася с всички — по един и същ начин. В нашата болница има един мъж, Чжан Ерхао, който ни помага. Той е бил Боксьор и всички казват, че на времето предал семейство Еъртън. Скоро след като се върнали, той дошъл да моли за прошка, плачейки и с думите, че е станал християнин. Еъртън го вдигнал със сълзи на очи и го върнал на работа. Да, докторът е истински светец. Местните хора също го мислят. Това е добре за нас. Католиците си нямат такъв влиятелен човек. — Изведнъж лицето му доби угрижен вид. — Кажете, да не сте случайно католик?

— Не, англиканец съм — отвърна Артър.

— Радвам се да го чуя — разсмя се Браун. — За миг реших, че съм ви обидил. Не че имам нещо против католиците, но е хубаво да има още един от твоя отбор на борда.

— Аз… С удоволствие ще дойда на службата — каза Артър, смятайки, че това се иска от него.

— Отлично — отвърна Браун, пуфтейки с лулата си.

— Още ли са тук руските войници? — попита Артър.

— Не са толкова много, колкото преди и, слава богу, няма казаци. Командирът им, полковник Тюбайчев, понякога идва на вечеря с доктор Еъртън. Официално китайците отново управляват страната. В края на миналата година пристигна нов мандарин и се настани в ямена, но не знам какво прави там. Тюбайчев командва парада. Практически той управлява града. Но не е лош човек — за разлика от офицерите си.

— А те какви са?

— Банда безбожници — отвърна Браун. — Прекарват времето си по жени и гуляи в Двореца на небесната наслада.

— Какво е това? — попита Артър.

— Дворецът на небесната наслада? — Той се разсмя. — По-добре питайте стария Лю. Не съм се приближавал до това място. Леговище на греха, ръководено от някаква страховита мадам, която сякаш е излязла от страниците на евтин роман на ужасите. Но Лю е стар развратник и обича да ходи там. Сигурно гори от желание да заведе и вас. Господин Лю — каза той отново на китайски, — възнамерявате ли да подкопаете морала на господин Топе, като го заведете в Двореца на небесната наслада?

Лю Джинкай учтиво се засмя.

— Ако Топаси сяншен пожелае — заяви той. — Печените омари са отлични, а ние, търговците, се срещаме там от време на време.

— Моят съвет е по-добре да си останете с печените омари — каза Браун. — Оставете забавленията след вечеря на руските офицери.

Артър изгледа последователно усмихнатите им лица. Не знаеше какво да каже.

— Струва ми се, че ме чака интересно преживяване — реши се най-накрая.

Браун се засмя.

— Браво, Топе — каза той. — Опитайте от всичко. Това е начинът. И помнете, нашата църква е винаги отворена, ако се почувствате изкушен да се отклоните от правия път. Сериозно — добави той, — за да живеете тук, трябва да сте широко скроен. В Китай гъмжи от всички грехове под слънцето. Ние правим каквото можем, за да вкараме тези езичници в правия път, но Еъртън — да, един от малкото пъти, когато говореше за Боксьорите — каза нещо, което никога няма да забравя… „Ние сами предизвикахме тази лудост, защото бяхме забравили какво е смирение.“ Дълго време си блъсках главата, за да разбера какво искаше да каже, и мисля, че е следното: няма да промениш никого, ако искаш да го направиш като себе си. Ние знаем, че християнството е верният път, но китаецът гледа по свой начин на света. Трябва да се съобразяваме с него. Доникъде няма да стигнем, ако съдим прекалено строго или им набиваме в главите нашите знания с превъзходство. Най-добрият начин да покръстиш някого, е всъщност да не го покръстваш. Струва ви се нелепо, нали? Еъртън използва един китайски израз, който бил научил от предишния мандарин — ву вей.

— Да, това е от Лао Дзъ. Дао Дъ Дзин^[1] — промърмори Артър.

— Значи ви е известно? — попита Браун с леко раздразнение. — Сигурно тогава разбирате какво е искал да каже Еъртън. Признавам си, че за мен е прекалено дълбоко, но смятам, че означава нещо като „Доброто ще се случи, когато му е времето, ако го оставиш, и междувременно не се тревожи.“

— Да, нещо подобно — каза Артър и се изчерви, защото Браун можеше да си помисли, че се перчи.

Настъпи мълчание. Браун пушеше лулата си и мълчеше, може би защото познанията на Топе за китайските класици го бяха смутили. Но той не беше от хората, които се притесняваха дълго.

— Е, Топе, какви са новините от големия свят? — весело попита той. — Какво се говори в Пекин?

— Политиката ли имате предвид? — попита Артър. — Императрицата вдовица се върна от изгнанието си през януари. Повечето от чуждите армии се прибират у дома си. Китайското правителство обсъжда как да изплати огромните репарации, които са му присъдени. Аз… мисля, че ще им бъде трудно.

— Заслужават си го — промърмори Браун, дъвчейки лулата си. — Дано част от тези пари дойдат при нас. Имаме много дарения, възстановихме мисията и построихме църква, но можем да направим още много неща. Еъртън иска да построи медицинско училище тук. Какво друго става?

— Много се говори за влошаването на отношенията между Русия и Япония по въпроса за Манджурия — каза Артър. — Носят се слухове, че някой ден между тях сигурно ще избухне война.

— Глупости на търкалета — изсумтя Браун.

— Надявам се, че сте прав. Разговарях с един странен човек в британската легация, който поиска да се срещнем, когато разбра, че ще идва насам. Господин Причит. Чували ли сте за него?

— Не мисля.

— Много настояваше да му пиша, ако открия, че японците правят нещо подозрително тук.

— Това е проблемът с дипломатите — каза Браун. — Живеят в измислен свят. Виждат заговори и в най-невинните събития. На ваше място бих забравил за него.

— Значи тук няма японци, така ли? — попита Артър.

— Японци? Не. Не съм чул да правят нещо тук. Е, на главната улица има японска бръснарница. Държи я един дребен симпатяга, който подстригва добре. Руските офицери също ходят при него. А, и един японски офицер мина оттук преди време. Отиваше на лов в Черните хълмове. Много изискан тип за ориенталец. Носеше костюми от туид. Беше почти по същото време, когато пристигна и онзи Манърс, за когото ви разправях. Всъщност не съм сигурен дали не се познават. Да, сега се сещам, че се познават. Двамата бяха поканени на вечеря от полковник Тюбайчев. Сигурно са били заедно на лов. Но това може само да ви убеди в мнението ми. Вашият Причард или както там му е името, сигурно би си извадил заключение, че тук се плетат бог знае какви интриги. А какво по-невинно от това един офицер да си вземе отпуск и да отиде на лов? Тук има мечки, дори тигри. Едно от най-добрите места за лов в Азия. А и ако Тюбайчев мислеше, че в това има нещо странно, едва ли щеше да ги покани на вечеря.

— Мисля, че сте прав — съгласи се Артър.

— Не, не от японците — продължи Браун, — а от местните бандити трябва да се тревожим. Има една банда от недоволни китайски офицери, които миналата Коледа създадоха проблеми на гарнизона в Черните хълмове. Дебнели търговските кервани, които пътуват за Цицихар. Били много добре въоръжени с модерни пушки, минохвъргачки и какво ли още не. Тюбайчев трябваше да извика подкрепления и самият той ръководеше похода към Черните хълмове. Но не ги откриха. Навярно са минали през гората и сега са вече в Монголия. Напоследък е по-спокойно.

Докато говореше, той се взираше пред себе си. После се усмихна към Артър с щастлива усмивка.

— Ето я пред нас. Виждате ли я?

През дърветата Артър видя малко възвишение, върху което проблясваха зелени покриви. Островърхата кула на църквата изглеждаше толкова не на място в китайската провинция, колкото пагода в английско село.

— Това е нашата мисия — гордо каза Браун. — Виждате ли църквата? В готически стил е. Лично я проектирах. Красива е, нали? Ако господин Лю не възразява, ще спрем при болницата и ще ви запозная със семейство Еъртън. Не се тревожете, после ще дойда в града с вас и ще се уверя, че в хотела са ви настанили добре.

Семейство Еъртън не беше в болницата. Чжан Ерхао, за когото Браун беше казал, че е бил Боксьор, ги посрещна на портата на спретнатия тухлен комплекс от двуетажни сгради — плочите на покривите можеше да са и китайски, но здравите функционални постройки напомниха на Артър за жилищата, които беше виждал в Брадфорд. Той се чувстваше малко неловко в присъствието на този мъж със сива плитка, който се усмихваше сервилно. Чудеше се с какво ли е предал семейство Еъртън. Браун обаче беше спокоен. Казаха им, че Ей Дън дайфу е отишъл на посещение в католическия приют в Шишан, а Ей Дън тайтай е в църквата на хълма.

— Хайде, да отидем там — каза Браун. — Сигурно е на гробището. Обича да се грижи за гробовете. Все едно е мемориал на мъчениците.

— Мемориал на мъчениците?

— Да, не ви ли казах? Там са заровени всички жертви от клането в Шишан или онова, което намерихме от тях. Хайде, ще ви покажа. Там са гробовете и на вашите колеги — Деламер и Кабът.

Артър нервно последва Браун по каменистата пътека, която водеше към върха на хълма.

— Забравих да ви предупредя за госпожа Еъртън, искам да кажа Нели — каза Браун през рамо. — Отначало може да ви се стори малко властна. Такъв й е маниерът, но не се притеснявайте. Има златно сърце. Ние сме големи приятели — добави той.

Близо до църквата, зад метална ограда имаше малка градинка, обградена от наскоро засадени ясени. В нея Артър видя спретнатите редици на надгробните плочи от двете страни на чистата алея. Нарциси цъфтяха в изобилие между гробовете. Лехите, които ограждаха пътеката, още бяха голи и той осъзна, че в този северен край пролетта идва по-късно. Лъхнаха го спокойствие и тишина като в двора на английска провинциална църква.

Градината му се стори празна, но след миг видя висока жена с посивяла коса и сламена шапка, която се изправи иззад един от гробовете. В една ръка държеше градинска ножица, а в другата наръч току-що отрязани бурени.

— Е, доктор Браун — каза тя със силен шотландски акцент, — ето ви и вас. Мога ли да попитам къде бяхте цяла сутрин? В болницата имат нужда от вас.

— Ами… — запъна се Браун малко стреснат. — Бях… бях на гарата да посрещна господин Топе.

— Разбирам — отвърна госпожа Еъртън. — А не можеше ли господин Топе — доколкото разбирам, това е този млад човек — да дойде дотук сам от гарата? Мислех, че господин Лю Джинкай ще го посрещне.

— Така е, госпожо Еъртън — промърмори Браун, — но реших, че ще бъде по-радушно, ако аз… ако аз…

— Временно изоставихте задълженията към пациентите си, господин Браун?

— Н-не, не, госпожо Еъртън — заекна Браун, — аз… аз…

— Възнамерявате веднага да се заемете с тях? Това ли се канехте да кажете?

— Да, разбира се. Отивам веднага, госпожо Еъртън. Топе, съжалявам, че не мога да дойда с вас в града. Тук имаме доста работа. А… ще ви оставя. Да. Ще ви посетя в хотела по-късно.

Той излезе от градината с поруменели от смущение бузи. Малко по-късно чуха как ботушите му бързо затропаха по стълбите.

Сивокосата жена отметна глава и се разсмя със звънък, приятен смях. После се приближи с протегната ръка към Артър.

— Аз съм Нели Еъртън — каза тя. — Добре дошли в Шишан, господин Топе. Несъмнено младият доктор Браун ви е предупредил за драконката, която ви очаква тук.

— Не точно с тези думи, госпожо Еъртън — отвърна Артър и също се усмихна.

— Той е добро момче — каза тя. — Много е съзнателен, но изключително разсеян и — о, господи — ужасно кречетало, както несъмнено вече сте открили, затова от време на време драконката трябва да го строява.

— Сигурен съм, че той много ви харесва — каза Артър, който веднага се почувства непринудено в нейно присъствие. — Разказа ми чудесни неща за вас и вашия съпруг.

Нели отново се разсмя.

— Да ме харесва? — каза тя. — Страх го е до смърт от мен. Но стига сме говорили за него. Изключително ми е приятно да се запозная с вас. Госпожа Досън ми писа цяло писмо, изпълнено с похвали за вашите достойнства. Но всичко по реда си. Обядвали ли сте? Гладен ли сте? Имате ли къде да отседнете?

— Мисля, че господин Лю ми е запазил стая в един хотел в града. Госпожо Еъртън, нося ви писмо от госпожа Кабът.

— А, значи ми е отговорила. Благодаря ви — каза тя, взе плика и го пъхна в джоба на престилката си. — Много мило да го донесете чак дотук. Ще го прочета, когато си взема очилата. Господин Топе, ще се радваме да останете с нас, докато се настаните. Не? Разбирам. Искате да изследвате този нов свят сам. Напомняте ми на младия Том, когато за пръв път дойде в Шишан. Вие, младежите, винаги сте едни и същи.

— Том? — попита Артър. — Говорите за…?

— Да, за Том Кабът. — Тя посочи към един от гробовете. — Там лежи горкото момче. Надявам се, че почива в мир.

Погледът на Артър проследи пръста й до малък квадратен камък, на който беше издълбано само: „Томас Чарлс Едгар Кабът, 1876–1900.“

— Не съм писала епитафии на плочите — обясни Нели. — Реших, че имената сами говорят за себе си. Те винаги ще останат в сърцата на онези, които ги обичаха.

— Мога ли да…

— Искате да се поразходите? Разбира се, заповядайте — каза Нели. — Аз трябва да довърша едно-две неща тук. После ще нагостя вас и господин Лю и после ще ви изпратя.

Нели се върна към плевенето, а Артър бавно тръгна по пътеката, разглеждайки гробовете. Много от имената не му бяха познати: Фредерик Джон Бауърс, 1876-1900; Емил Херман Фишер, 1850-1900; отец Бъртън Илайджа Фийлдинг, 1852-1900; сестра Катерина Поци, 1873-1900; сестра Елена Джубилани, 1874–1900. Имаше безброй хора с името Милуорд, повечето от които бяха съвсем малки, почти бебета. Бебета! 1894–1900,1895-1900,1897-1900. Ужасната 1900 година, когато всички тези деца са били избити по най-жесток начин. Артър бе чувствителен човек и усети в очите му да напират сълзи. Разбира се, беше чел описанията на онова, което бе станало в Шишан, но да видиш наяве тези гробове беше наистина шокиращо.

Почувства, че Нели стои до него.

— Най-малкото беше едва на три години — тихо каза тя. — Елате да ви покажа гроба на Франк — подкани го, — а после ще отидем да обядваме.

Той я последва по пътеката. На двете последни плочи беше издълбано „А Ли“ и „А Сун“.

— Те бяха наши прислужници — поясни Нели. — Не успяхме да открием телата им, но искахме да ги помним. Бяха ни много близки.

Той стоя дълго време пред каменния кръст на гроба на Франк Деламер, леко отделен от другите, близо до една по-стара плоча — на малкия син на Нели, починал при раждането през 1897 година.

— Как… как можахте да се върнете тук? — попита той след малко. — С всички ужасни спомени.

— Животът трябва да продължи — простичко каза Нели. — Трябва да вярваме, че ще дойдат по-добри времена. Че има някакъв смисъл в ужасите, които човечеството само си причинява. Иначе, господин Топе, не би имало защо да живеем, нали?

 

 

Обядът беше прост и сервиран в болничната трапезария. Към края вратата се отвори и един превит белокос мъж влезе в стаята, подпирайки се на бастун. Нели го представи на Артър Топе като своя съпруг. Доктор Еъртън му се усмихна мило, но не се опита да се включи в отговора, а мълчаливо се зае със супата си.

— Господин Топе ни е донесъл писмо от Хелън Франсис, скъпи — каза Нели доста силно.

Очевидно докторът беше леко глух.

— О! — възкликна той.

— Да, все пак е решила да не се омъжва за онзи човек.

— Какъв срам! — каза доктор Еъртън.

Нели се засмя.

— Скъпи, представяш ли си Хелън Франсис в английската провинция? Да играе крикет със съпругата на банковия управител и да кани викария на чай, за да обсъдят следващия селски празник.

— Не, трудно ми е — призна Еъртън, довършвайки супата си. Бледите му очи погледнаха над очилата към Нели, на червените му бузи се появи лека усмивка. — Мислех, че аз съм интригантът в семейството, скъпа моя — каза той тихо, четейки набързо писмото.

Изражението на Нели беше напълно невинно.

— Писах й само, че един общ приятел ни е бил на гости, и може да съм споменала, че заминава за Япония. За какви интриги говориш?

— Ти знаеш какво правиш — каза докторът и й върна писмото. — Надявам се, че горкото момиче няма да пътува напразно и ще открие онова, което търси.

— Едуард — каза Нели сериозно, — да се надяваме, че ще стане така. Да се молим за това.

Тя забеляза, че Артър Топе я гледа с явно любопитство.

— Да, господин Топе — каза му весело, — със съпруга ми говорим за Хелън Франсис — госпожа Кабът. Имахте ли възможност да прекарате повече време с нея в Англия?

— Не много дълго. Покани ме на обяд, когато посетих къщата на леля й в Съсекс. Запознах се и с дъщеря й. Беше прекрасен следобед. Говорихме за много неща. За баща й и работата му тук. За нещата, които трябва да видя. Беше много мила с мен. Тя е… тя е чудесен човек, нали? — каза той и се изчерви.

Нели се усмихна.

— Да, и е много хубава. Рядко цвете. Прекалено екзотично за обикновените градини в предградията. Но разбирам, че вие самият сте усетили това, нали, господин Топе? — Тя се засмя на смущението му. — Виждам, че ви притесних. Не знаете за какво говоря и откъде ли бихте могли? Но днес ни донесохте чудесни новини от много скъпа приятелка.

— Госпожо Еъртън, мога ли да ви попитам нещо? Кой е господин Манърс?

Нели размени бърз поглед със съпруга си, който повдигна вежда и мълчаливо си сипа зеленчуци. За миг тя изгледа Артър строго, но когато отговори, в очите й проблясваха весели пламъчета.

— Господин Топе, що за въпрос! Кой наистина е господин Манърс? Мисля, че това е нещо, което всички ние бихме искали да знаем, а може би той, бедничкият, най-много от всички. Обещавам ви, някой път ще седнем и ще ви разкажа всички стари истории, но не и през първия ви ден в Шишан. Очакват ви много по-вълнуващи неща, а това е господин Лю, който стои толкова мълчалив и с нетърпение чака да ви отведе. Искате ли още малко ориз преди тръгване? Или зеленчуци? Или чай? Не? Тогава ще ви помоля само за едно. Искам да ми обещаете, че ще ни посещавате — и то често, чувате ли ме? Успех в Шишан, млади човече — каза тя и му подаде ръка.

Доктор Еъртън също му протегна ръка, когато минаваше край него. За човек крехък на вид като него ръкостискането беше здраво и твърдо.

— Успех, момчето ми — каза той. — Бог да ви благослови.

 

 

Лю Джинкай и Артър Топе продължиха пътуването си. Говориха за фабриката за сапуни, която Лю Джинкай бе възстановил отново със собствени средства, след като Боксьорите я бяха ограбили. Той осведоми Артър за разрастващата се търговия с Цицихар и други градове в района. Топе му каза за новите процеси, които „Бабит и Бренър“ искат да въведат.

Изведнъж зад един завой стените на града изникнаха пред тях като вълшебен замък. Голямата порта с решетка сякаш беше излязла от готически роман.

— Шишан — поясни Лю Джинкай ненужно.

— Много е… красив — прошепна Артър.

Трябваше да слязат от каруцата, за да ги проверят руските войници. Артър погледна нагоре към лястовиците, които се стрелкаха край гнездата си върху укрепленията.

Внезапно чу странен мяукащ звук отляво и видя просяк, облегнат на градската стена. Беше слепец с бръсната глава, облечен в роба на будистки свещеник. Белите незрящи очи сякаш злобно го наблюдаваха. Малкото момченце, което придружаваше просяка, протегна дървена купа. Притеснен, Артър потупа джобовете си за монета.

Когато тя изтрака в купата, той чу, че Лю Джинкай го вика. Проверката беше свършила. Забравил за просяка, той отново се качи на каруцата и след миг гледаше към голямата решетка, надвиснала над главата му.

Артър Топе влезе в Шишан с нарастващо вълнение. Имаше чувство, че отваря нова глава в живота си — началото на едно голямо приключение.