Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (24)

Глава 22

„Не искам да бъда бандит. Зима е и старците се нуждаят от мен.

Дано Новата година донесе дъжд.“

Хенри се подпираше на бастуна си, полузакрит от сандъчетата с растения, които бяха избуяли на входа на чайната на хотел „Пекин“. Вътре имаше танци. Мрачен на вид унгарски цигулар свиреше валс от Щраус. На пианото му акомпанираше отрупана с бижута матрона, притворила очи в екстаз, докато дебелите й пръсти се носеха по клавишите. Никой не танцуваше. Почтителните келнери в дълги кафяви роби се движеха безшумно между масите, носеха сребърни чайници на подноси или държаха отрупани чинии със сладки, сандвичи и кифлички. Понякога разговорите, накъсани от кратки изблици на смях, заглушаваха музиката напълно. Дамите носеха кожени шапки и кожи около врата, защото петербургската мода беше в апогея си този сезон. Техните съпрузи отдавна бяха зарязали големите шапки и маскировъчните униформи. Елегантните им рединготи и сака от туид биха изглеждали на място във всеки салон в Париж или Виена.

Хенри погледна към блестящите си обувки — лао Чжао беше прекарал цяла сутрин да ги лъска до огледален блясък. Ръбовете на панталоните му бяха безупречни, а сакото на наскоро ушития му костюм подчертаваше тънката му талия и широките рамене. Розата, която Фан Имей беше поставила на ревера му, още излъчваше слабо ухание или може би то идваше от одеколона, който си бе сложил. В позлатените огледала от двете страни на фоайето от края на миналия век той видя леко удълженото си отражение. Не беше по-малко елегантен от останалите космополити, изпълнили залата, но критично забеляза сивите коси по слепоочията си, леките бръчки около очите и по-явните — на челото.

Белгийка от демимонда^[1], която излизаше от чайната, го погледна одобрително, забелязвайки колко се отличава от останалите гости този красив мъж, обикалящ като тигър между аспидистрите^[2]. У него имаше нещо, което разбуни въображението й — несъмнено увереното му изражение, някаква загадка — може би опасна, — скрита в студените му жестоки очи; усещането за сдържана енергия, готова да помете всичко по пътя си. Забеляза, че се подпира на бастун и се зачуди в каква авантюра се е забъркал, за да пострада кракът му.

Хенри не забеляза нито нея, нито изпълнения й с възхищение поглед. В напрегнатото си състояние той виждаше в огледалото само своето отражение — остаряло и уморено. В това настроение болката в крака, която го принуждаваше да накуцва като старец, го караше да се чувства едва ли не инвалид. За пръв път изпитваше неувереност в себе си и внезапно разбра, че няма и най-слаба представа какво възнамерява да прави. По гръбнака му като струйка студена вода пълзеше непознато усещане. Може би беше страх.

Беше ги видял, още щом погледна в залата. Седяха на маса в отдалечения от пианото ъгъл и пиеха чай с една двойка, на която някога го бяха представяли. Помнеше дори имената им: господин и госпожа Досън, Хорас и Юфимия Досън, представителите на „Бабит и Бренър“ в Пекин. Работеха за компанията, наела бащата на Хелън Франсис и Том Кабът. Изглеждаха спокойни и преуспяващи като всички останали видни личности от Пекин, които бяха събрани в залата. Хорас Досън имаше тройна брадичка и часовник с дебел златен ланец, а Юфимия носеше шапка с воал и пауново перо.

Доктор Еъртън, Нели и Хелън Франсис седяха смирено на канапето като провинциални клиенти пред управителя на градската банка; дрехите им бяха в мрачни цветове като израженията им. Те внимателно слушаха господин Досън, който единствен говореше, макар че жена му вмъкваше усмихнати забележки, докато наливаше чай и гледаше самодоволно съпруга си, който кимаше одобрително и продължаваше да бърбори. От време на време размахваше пухкавата си ръка във въздуха, за да подчертае нещо. За Хенри беше явно, че той говори за пари.

Не че това го вълнуваше. Очите му виждаха само Хелън Франсис. Беше облечена в убито зелена рокля със спретната бяла якичка, която подчертаваше косата й. Кожата й беше по-тъмна, отколкото я помнеше и в изражението й имаше нещо различно — хладнокръвно съзерцание, бдителност, опитност, които не бе забелязал у спонтанното момиче, за което бе мечтал през последните седмици и месеци. За миг изпита усещането, че гледа непозната. Едва когато се усмихна на някаква дребна забележка на господин Досън, той видя в зелените й очи да проблясва веселие — или може би беше презрение? — и сърцето му заби с почти агонизираща болка от познатата гледка. Опря глава на колоната и затвори очи, докато калейдоскоп от спомени се въртеше в ума му като колода карти, разпилени на масата. Беше твърде далеч от нея, за да долови какво си говорят, но му се стори, че чува звънкия й смях и внезапно си я представи как обръща глава, а червената й коса се развява, докато пришпорва коня си, предизвиквайки го да я последва. За миг сякаш се бе върнал в Шишан и се почувства объркан, когато отново се озова в реалността на хотел „Пекин“ сред врявата от разговорите и звуците на цигулката.

Когато я погледна пак, тя вече не му се струваше непозната. Това беше Хелън Франсис, каквато я помнеше, само че откакто я беше видял за последно, сякаш бе станала по-висока. Беше грациозна и зряла жена и лицето, което виждаше пред очите си — които за негова изненада и тревога бяха замъглени от сълзи — беше по-прекрасно откогато и да било преди.

Засрамен от слабостта си, той откъсна поглед от нея. Съсредоточи се върху тихия белокос мъж на масата и изпита прилив на съчувствие. Еъртън беше много остарял. Беше неестествено скован и сякаш се бе смалил. Очите, които преди винаги блестяха, сега бяха сълзливи и тъжни. Седеше и държеше чашата си, която леко подрънкваше в треперещите му ръце.

За разлика от него Нели почти не беше се променила. Седеше изправена на канапето, изпълнена с достойнство, сдържана, внушителна, както я беше запомнил. На лицето й имаше бръчки, които преди липсваха, кожата й леко се бе поотпуснала и косата й бе посивяла, но лебедовата й шия се издигаше над черната рокля, както винаги, а спокойните й очи търпеливо наблюдаваха семейство Досън. Все още изглеждаше величествена, а спокойствието и силата й изпъкваха дори в тази зала, пълна с разговарящи хора.

Хенри се опита да си представи премеждията, през които бяха минали. Дъглас Причит му беше разказал част от тях. Представи си Хелън Франсис гладна и бременна да броди през планините и пустошта. Беше твърде болезнено. Отново затвори очи. Когато ги отвори, видя сдържаната млада жена, за която му се струваше невероятно, че е била негова любовница, да вдига изящно чашата към устните си. Той се любуваше на самоувереността й, на силата и смелостта, които излъчваше.

Постепенно започваше да осъзнава колко по-недостоен е от нея и дълбоко в себе си усети как пламъците на надеждата, които го бяха накарали да дойде тук, започват да гаснат.

Почувства, че се сковава. Страхливецът в него му казваше да се измъкне и да избегне срещата, но нещо не му даваше сили да си тръгне. Като нощни пеперуди от светлината, горящите му очи бяха привлечени от красотата на Хелън Франсис, но това не го окуражи — напротив, усети, че във вените му пропълзява студ. Колкото повече я гледаше, толкова по-недостъпна му се струваше. Взираше се през аспидистрите с нарастващ ужас. Чувстваше се като удавник, който потъва в бездънни дълбини и светлината на всичко, за което е копнял, угасва в мрака на отчаянието и самопрезрението. Салонният управител, внушителен китаец в черна роба, се приближи и го попита дали иска маса, но в израза на Хенри очевидно имаше нещо, което го накара да размисли и като промърмори някакво извинение, той се отдалечи.

Докато наблюдаваше, групичката на масата се приготви да си тръгва. Господин Досън подписа сметката, а госпожа Досън се наведе за целувка. Сред шумолене на коприна и баналности, те се сбогуваха. Хенри се скри още по-навътре между саксиите и те не го видяха, когато преминаха край него царствено като горди фрегати. Остана скрит и когато другите ги последваха. Нели и Хелън Франсис подкрепяха доктора от двете му страни.

Тя мина само на метри от него. Видя бенката на шията й. Усети парфюма й. Почувства нарастващо желание да се хвърли напред, да я прегърне и целуне или да падне в краката й и да я помоли за прошка — но остана на мястото си, без да смее да диша и очите му трескаво я проследиха, докато се отправяше към стълбите. После чу добре познатия дрезгав глас:

— Сигурна съм, че утре сутринта ще бъдете добре, докторе. Сигурно е само настинка.

Искаше му се да извика след нея, но остана прикован на мястото си и с отчаяние видя как зелените поли на роклята й се плъзгат по стълбите. След миг тя щеше да завие зад ъгъла и да изчезне.

Може би беше просто навик — или последен пристъп на гордост — но той го пришпори напред. Хенри се подпря на бастуна си в средата на залата и с подивели очи я проследи с поглед. После внезапно усети, че произнася името й:

— Госпожице Деламер, Хелън Франсис… — Гласът му прозвуча неестествено високо.

Тримата на стълбите се обърнаха. Очите на доктора се разшириха от изненада и той се свлече назад, издавайки звук, който прозвуча като хленчене от страх. Нели бързо го подхвана и на лицето й се изписа сурово изражение, когато погледна към Хенри. Хелън Франсис беше пуснала доктора. Стоеше като вкаменена на стълбите с отпуснати ръце и намръщено гледаше умоляващото лице на Хенри. Устните й трепнаха, сякаш се канеше да каже нещо. Гърдите й сякаш се надигнаха, но тя бързо вдигна полите си и отново се обърна към доктора. Хвана го под ръка, помогна на Нели да изправят доктора и след миг и тримата изчезнаха зад завоя на стълбището.

Хенри се облегна на една колона. Цялата му сила сякаш бе изсмукана.

— Господин Манърс? — чу да произнася глас с лек шотландски акцент.

Имаше чувство, че излиза от кладенец. Когато успя да фокусира погледа си, видя Нели, която загрижено го наблюдаваше. Тя го хвана за ръката.

— Божичко, струва ми се, че не сте добре. Съжалявам, че се проявихме така грубо, но съпругът ми не очакваше… Господин Манърс, трябва да обсъдим много неща. Ще изпиете ли чаша чай с мен заради добрите стари времена?

Като пациент под упойка той я последва в чайната и седна на кожения фотьойл, който тя му посочи. Нели помоли келнера да донесе чай и обърна към Хенри ясните си очи.

— Господин Манърс — каза тя, — не мога да ви опиша колко съм щастлива, че сте жив и здрав. Един човек от легацията, господин Причит, ни навести тази сутрин и ни разказа нещичко — всъщност доста повече, отколкото би трябвало, може би — за героичната и… патриотична задача, която сте имали в Шишан. Никой от нас няма да каже и дума за нея на когото и да било… Но аз трябва да ви благодаря от името на всички ни за жертвите, които направихте в наше име и че ни спасихте живота…

Прекъсна я келнерът, който носеше чая. Когато чашите бяха напълнени и той си тръгна, Нели почувства притеснение, макар Хенри да не беше казал нищо.

— Каква съм и аз! — каза тя. — Казах всичко толкова набързо. Сигурно си мислите, че съм си приготвила тази реч предварително. Не е така и съм напълно искрена. Дължим ви живота си, господин Манърс. — Тя замълча и някаква тревога пробяга по лицето й, но се насили да продължи. Зад нея цигуларят премина на весела полка. Едва повишавайки глас, тя продължи: — Дължим ви още нещо, господин Манърс, макар да ме е срам да го кажа. Дължим ви извинение. Не разбирахме мотивите ви и когато бяхте ранен… заради нас… моят съпр… ние… Ние ви изоставихме да умрете. — При последната дума гласът й леко трепна. — Това е престъпление, което ще ни преследва до края на живота ни. Ще трябва да живеем с тази вина, господин Манърс. Да, това беше непростимо. Аз… разбирам защо в началото на тази вечер ни избягвахте… Видях ви между аспидистрите, но дори ако никога вече не ни проговорите, бих искала да чуете поне веднъж колко ужасно съжаляваме. А ако намерите сили в сърцето си да ни простите…

Тя млъкна изненадана и бузите й поруменяха от смущение. Хенри Манърс се беше облегнал назад и се смееше.

— Аз… съжалявам, госпожо Еъртън — вече успокоен си пое дъх той. — Но наистина ми е много смешно. Ама че история! — В очите му се четеше горчивина. — Не разбирате ли? Днес дойдох тук, за да ви поискам прошка, че се справих толкова… зле.

Полката свърши и се чуха учтиви ръкопляскания.

Лицето на Нели още беше зачервено.

— Не мисля, че ви разбирам, господин Манърс.

— Госпожо Еъртън — пое си отново дълбоко дъх Хенри. Край тях мина келнер и той му поръча бързо да донесе едно двойно бренди. — Трябва ми нещо по-силно от чай, за да кажа онова, което трябва. Не притежавам вашата вътрешна сила — добави той и в гласа му пролича следа от някогашната му язвителност.

Нели го погледна объркана.

— Преди да ме удостоите с нови извинения — продължи той, — може би е по-добре да ви разкажа края на моята мрачна история.

— Господин Манърс, аз…

— Моля ви. Сигурно са ви казали, че успяхме отново да подкараме влака. Впрочем, трябваше да останете с нас. Щях да ви спестя ужасните премеждия, които сте преживели в пустошта… — Той вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Не, не се извинявайте пак. Вие направихте онова, което според вас е било най-добре при онези обстоятелства. Разбирам ви, повярвайте! Не обвинявам нито вас, нито доктор Еъртън. Трябваше да мислите за децата и за Хелън Франсис. Няма за какво да се укорявате. Пък и аз си го заслужавах. Не, не ме прекъсвайте, оставете ме да довърша. Вие, мисионерите, говорите за чудеса. Може да се каже, че ме спаси чудо. Но не някакво божествено чудо, а съвсем човешко — състоящо се от смелост, благородство, изобретателност и издръжливост от страна на двама китайци — мулетарят лао Чжао и куртизанката Фан Имей, които ме превързаха и бог знае как успяха да откарат влака на безопасно място.

— Чудото си е чудо, независимо от кого е извършено — прошепна Нели.

Твърдите очи на Хенри за миг се спряха върху лицето й.

— Може би сте права. Както и да е, аз оцелях. Не го заслужавах след всичко, което направих в Шишан. Дотогава не бях мислил за това. Последните седмици там… бях прекалено зает да мисля практично. — Той повтори думата с горчивина. — Практично.

— И наистина бяхте практичен, господин Манърс. Наложи ви се да вземете някои ужасни решения, но направихте каквото беше нужно, за да спасите живота ни — меко каза Нели.

— Да, направих каквото беше нужно — разсмя се Хенри и пресуши брендито. — Точно така. Но вие много ме надценявате, ако си мислите, че това беше само благородно спасяване на човешки живот. Не казахте ли, че Причит ви е казал всичко? Че изпълнявах задача за още по-голяма слава на британската империя, госпожо Еъртън.

— Изпълнявали сте дълга си, господин Манърс.

— Дълг! Да пием за това. Момче, донеси ми още едно бренди. Да, госпожо Еъртън, моя дълг. Докато се друсах върху тендера, много мислих за него, както и докато лежах в лазарета после. Звучеше успокояващо. Определено. Толкова хора загинаха — не спасих всички, нали, госпожо Еъртън? Тогава мислех, че и вие сте мъртви. И в това се провалих. Но няма нищо. Както казахте, изпълнил съм дълга си. Оръжията са в безопасност, златото — също. Мога да се утешавам, че правителството на Нейно величество ще се гордее с мен.

— Този цинизъм не ви подхожда, господин Манърс. — Тя трябваше да повиши глас, за да надвика полонезата.

— Аха — отпи Хенри от брендито си, — значи Причит не ви е казал за тридесетте сребърника, които получих за труда си. Не би го направил. Това е много голяма тайна. Скрита е в шкафа с мръсно бельо на кралицата.

— Господин Манърс!

— Простете ми, госпожо Еъртън, отвикнал съм да бъда възпитан. Моля, извинете ме. Понякога темпераментът ми ме кара да се забравям.

— Още не разбирам за какво се укорявате. Да, случиха се ужасни неща, но вие не сте виновен.

— Много благородно от ваша страна да говорите така, но аз си мисля, че можех да се справя много добре. Всички онези невинни жертви. Монахинята. Семейство Милуорд. Том. Онова, което стана с Хелън Франсис — господи, онова, което стана с нея… Не трябваше да… Не трябваше…

— Вие не сте Бог, господин Манърс — каза Нели и посегна към ръката му, но той рязко я отдръпна.

— Точно обратното, госпожо Еъртън — каза той в тишината, последвала полонезата. — Мисля, че съм продал душата си на дявола.

— Бедният човек — тихо промълви Нели и леко развълнувана изпи чая си, който вече беше изстинал.

— Когато излязох от болницата — продължи тихичко Хенри, — щях да полудея. Мисля си, че може би дори бях луд. Исках само да си отмъстя. Трябваше да се възстановя, но не го направих. Не обръщах внимание на болката от раната, която не беше заздравяла. Сякаш някаква сила извън мен ме командваше. Тогава съюзническите сили се бяха насочили към Пекин. Бог знае защо бяха стояли толкова дълго в Тиендзин, но се радвах, че ще мога да си отмъстя. Присъединих се към отряд разузнавачи или по-точно — предприемчиви мародери. Яздехме пред армията и убивахме, госпожо Еъртън. Точно това правехме — убивахме. Може би съвсем безразборно, макар че тогава си имахме оправдание.

— Господин Манърс, не е нужно да ми разказвате това — каза Нели.

— Не, не беше никак похвално и не се гордея с него. Ще ви спестя подробностите, освен една. Всеки Боксьор, всеки китаец, когото виждах или пронизвах със сабята си, имаше едно и също лице. Знаете ли чие? На майор Лин, госпожо Еъртън.

— Това е ужасно — прошепна Нели и почувства как тръпки лазят по гърба й.

— Дори след като легациите бяха освободени, го виждах всеки път, когато излизах. Той беше просякът на ъгъла, търговецът в магазина. Би могъл да бъде онзи келнер там — продължи той.

Нели го погледна с ужас.

— Казах ви, че бях луд — или почти луд. Не престанах и след като обсадата беше свалена. Влязох в града заедно с американските моряци. Имаше още бой, докато успеем. Проля се още много кръв. После грабех. Имах приятели, луди като мен и с тях плячкосвахме града. Госпожо Еъртън, разберете, плячката не ме интересуваше. Доставяше ми удоволствие страхът, който виждах по човешките лица, по лицето на майор Лин.

— Горкичкият — каза Нели. — Моля ви, не продължавайте.

Манърс сякаш не я чу.

— Един ден изгорихме къщата на някакъв търговец. Без особена причина. Приятелите ми бяха ядосани, защото не бяха открили в нея нито злато, нито нефрит. Търговецът беше умен и ги беше скрил. Или пък изобщо не ги е имал. Както и да е, запалихме къщата. Аз също взех участие. Върнахме се на улицата и гледахме пожара през портата. Мислехме, че сме изкарали всички навън. По това време не убивахме, макар че правехме други неща. Да, много други неща… Бях изненадан, когато видях едно малко момиченце да излиза тичешком от къщата. Крещеше от болка, защото робата му се беше запалила. Не знам защо го направих, но хукнах и угасих пламъците по гърба му с куртката си. Изнесох я навън — тя беше уплашена, но не бе пострадала сериозно — когато горящата къща на вратаря се срути над мен. Детето беше невредимо, но аз не мога вече да си служа добре с този крак. Предполагам, ще кажете, че си го заслужавам. Няколко дни след това Причит ме извика в легацията, плати ми тридесетте сребърника и ми каза, че вече нямат нужда от услугите ми. Оттогава не съм излизал. Мисля, че вече не съм луд. Още по-тежко е. Не ми харесва перспективата да продължа да живея. Наречете го изкупление, ако искате. Мисионерка като вас ще се зарадва на такова нещо. Изглежда, наскоро съм открил, че имам съвест. И е доста мъчително.

— Господин Манърс… Мога ли да ви наричам Хенри? Вече се познаваме толкова добре. Напълно ви съчувствам!

— Благодаря ви, госпожо Еъртън, Нели. Винаги съм ви уважавал. Вие не съдите хората като някои други, но моля ви, не ме съжалявайте. Аз не мога да бъда спасен. Другите може да поемат пътя към Светите места, но аз сам си изкопах гроба, нали?

— Няма да ви обиждам с банални изрази от християнската теология, но не ви вярвам, Хенри. Виждам добротата и куража във вас. Не съсипвайте живота си. Отмъщението не е решение.

— Не, не е. Вече го знам. Аз… се надявах. Имах една надежда. Но няма значение. — Той посегна към чашата си и видя, че е празна. Танците бяха свършили. Макар че посетителите не си бяха тръгнали, келнерите вече разчистваха опразнените маси, за да се приготвят за вечерните клиенти.

— Надежда? Казахте, че имате надежда? Моля ви, споделете я.

Хенри горчиво се засмя.

— Защо не? Казах ви всичко останало. Много е просто. Видях как ме погледна тя на стълбите. Мислех, че Хелън Франсис… Надявах се, че тя може би…

— О, Хенри — въздъхна Нели.

— Иншаллах — каза той. — Заслужавам си го.

Той бръкна в джоба на гърдите си и извади дълга пура. Нели го наблюдаваше как се опитва да прикрие тревогата си, докато я палеше.

— А бебето? — попита той и изпусна облак дим. — Колко грубо от моя страна, че не попитах досега. Тя е добре, нали? Разбрах, че е момиченце. Има ли си име?

— Да, добре е, Хенри. Чудесно момиченце. Казва се Катрин. — Нели замълча. — Катрин Кабът.

— Кабът ли? — Ръката на Хенри за миг замръзна и лицето му се изкриви от гняв. Трябваше да дръпне три пъти от пурата, преди да се овладее, но сините му очи блестяха като лед. — Кабът — повтори той. — Може би ще ми обясните защо.

— Предполагам, че виновна съм най-вече аз — каза Нели. — Аз представих Хелън Франсис на руския офицер, който ни спаси, като госпожа Кабът. Беше с добри намерения. Притеснявах се за срама, който ще преживее, ако се разбере, че не е омъжена. Затова излъгахме, че е била.

— Колко деликатно от ваша страна — студено каза Хенри. — Виждам, че и вие сте практична като мен. А Хелън Франсис доволна ли беше да подкрепи тази лъжа?

— Аз я убедих. С Едуард я убедихме, че така ще е по-добре за нея и детето. Да, съгласи се. — Лицето на Нели беше уморено. — Отначало това беше временно решение. Нямахме представа, че руснаците ще пратят телеграма до британската легация и че оттам ще уведомят господин Досън от „Бабит и Бренър“, а той на свой ред ще пише на родителите на Том в Англия. Това е проблемът при лъжите. Започват свой собствен живот. Когато пристигнахме в Пекин, това беше вече…

— … свършен факт — каза Хенри на френски и внезапно се разсмя — отначало дрезгаво, но постепенно в гласа му се промъкна истинско веселие. — Виж ти! — каза той. — Добрият стар Том. Спечели мача дори от гроба.

— Хенри, колко ли сме те наранили — прошепна Нели.

— Разбирам, повярвайте ми. Трябвало е да избирате между двама мъртви съперници. Логично е било да предположите, че ще загина от раните си или ще бъда довършен от майор Лин. Напълно ви разбирам. От една страна сте имали мъртвия герой, християнин, джентълмен и мъченик, а от друга — съмнителна стока. Наречете ме черна овца и да оставим нещата дотук. Не сте имали друг избор. Сигурен съм, че никога не ви е хрумнало, че „Бабит и Бренър“ ще й отпуснат пенсия, а и Том има голямо наследство в Линкълншър.

— Сигурно си го заслужавам — каза Нели и сведе глава.

— Не мислете за това — каза Хенри. — Ако не сте се сетили тогава, помислете сега. Така е добре за Катрин. Ще бъде богата наследница от добро семейство. Впрочем, как мина срещата ви със семейство Досън следобеда?

— Бяха много щедри — прошепна Нели. — И много мили.

— Е, това е всичко — каза Хенри. — Трябва да тръгвам. Вие изпълнихте дълга си, Нели. Казахте ми какво е станало. И то много тактично, смея да добавя. Сигурно е било изключително болезнено за вас. Няма да ме видите отново, но предайте поздравите ми на госпожа Кабът. — Той потърка очи. Когато отдръпна ръката си, сякаш бе изтрил емоциите от лицето си. Дори в гласа му нямаше сарказъм. — Искам да знаете, госпожо Еъртън, че не се сърдя на вас или съпруга ви. Вие бяхте великодушна, а докторът е действал с най-благородни подбуди. Колкото до мен, пожънах каквото посях и това е всичко, но кажете на Хелън Франсис от мое име… Кажете й, че…

— Какво да ми каже, Хенри? — чу той дрезгав глас зад себе си.

Парализата, която сякаш го бе обхванала между саксиите, сега се върна с нова сила. Не можеше да помръдне и мускулче на тялото си. Сърцето му лудо биеше и кръвта препускаше по вените му. Усещаше едновременно въодушевление, отчаяние, надежда и страх — най-вече страх.

Шумолейки с полите си, Хелън Франсис седна на канапето до Нели. Госпожа Еъртън се накани да се изправи, но младата жена сложи ръка на коляното й.

— Не се чувствайте длъжна да си тръгнете — каза тя.

Макар очите й да блестяха, а бузите да бяха поруменели, гласът й беше тих и спокоен.

— По-добре да отида, скъпа. Заради Едуард и децата.

— Да, докторът се чувства малко зле — каза Хелън Франсис. — Само настинка е, но е изпаднал в самосъжаление. Сигурно ще се зарадва да те види. А децата са добре и си играят с бавачката.

— Господин Манърс, Хенри, надявам се да се срещнем пак — каза Нели и му протегна ръка. — Ще ни посетите ли, преди да си заминем?

Той кимна автоматично, приковал поглед върху Хелън Франсис. После стана, раздруса ръката на Нели и отново се отпусна на стола.

— Кажи на бавачката, че няма да се забавя — каза Хелън Франсис.

Загледа се как Нели грациозно минава между масите. Към тях се приближи келнер.

— Чаша студен мискет — поръча тя — и още едно бренди за господин Манърс.

— Е, Хенри — каза тя, когато келнерът се отдалечи, — какво искаше да ми предаде Нели?

Хенри почувства, че езикът му не може да помръдне.

— Може би, че ме обичаш? — попита Хелън Франсис, гледайки го сериозно със зелените си очи. — Някога много щях да се радвам, ако чуя тези думи от теб.

— А сега? — Гласът му дращеше.

— Разбира се, още съм много поласкана. Благодаря — каза той на келнера, който остави чашите на масата.

— Поласкана? — едва проговори Хенри.

— Да, че все още ме помниш с добро — каза тя. — А не трябва ли? Знам, че очакваната реакция на едно момиче, когато мъж му каже тези думи, е да отвърне със същото, но не съм сигурна, че мога да го направя сега.

— Разбирам — каза Хенри.

— Сигурна съм, че те обичах — каза тя и отпи от виното си. — Още си спомням с удоволствие нашите дни заедно и не съжалявам за нищо. Не, за нищо! И винаги ще ти бъда благодарна. Ти беше… Някога ти ми беше много скъп.

Стори ли му се или челото й леко трепна, когато го каза? Но очите й продължаваха да го наблюдават, без да трепнат.

— Но очевидно вече не е така?

— Не — каза тя и той отново съзря лекото присвиване на веждите. — Аз… мисля, че го преодолях. Твърде много неща се случиха. Съжалявам, Хенри. Не ми е лесно да ти го кажа.

Хенри въздъхна. Хелън Франсис явно се чувстваше неловко.

— Чух малко от Причит за премеждията, които сте преживели — каза той след кратко мълчание. — Сигурно е било ужасно.

— Да, известно време беше така — каза тя, — но имаше и хубави неща. Овчарят, при когото живяхме, беше много добър човек.

— Причит каза, че бил нещо като шаман.

— Да, беше лечител — каза Хелън Франсис. — Той… Той ни помогна.

— Чувал съм, че някои от тези примитивни хора притежават дълбока мъдрост — каза Хенри. — Има много неща, които нашите умни учени все още не разбират.

— Да — отвърна Хелън Франсис, — прав си.

— Трябва ли да стоим тук и да си разменяме баналности? — попита Хенри след кратка пауза. — Ако ще помогне, бих искал да ти кажа, че те разбирам. И оценявам това, че слезе да ме видиш и да ми кажеш всичко в очите. Ти… Никога не ти е липсвал кураж, Хелън Франсис. Нито щедрост. Щях да те разбера, ако ме беше избягвала след злощастията, които те сполетяха заради мен. Ако имаше друг начин, щях да ти ги спестя. Моля те, повярвай ми, че направих всичко само защото не можах да измисля друг начин. Разбирам, че сега ме презираш…

Хелън Франсис потръпна.

— Не те презирам, Хенри — каза тя. — Защо да те презирам?

— Отнесох се ужасно с теб — отвърна той.

— Винаги си бил много мил с мен. Почиташе ме по единствения начин, по който един мъж може да почита една жена — каза тя. — Освен това спаси моя живот и този на детето ми… детето ни.

— Почитал съм те, така ли? Аз… те покварих — прошепна Хенри. — Никога няма да си го простя.

— Но ти беше готов да направиш тази жертва — каза тя. — Държа се благородно през цялото време. Сериозно говоря. — Тя остави на масата наполовина пълната чаша вино. — Дори не мисля за… другия — продължи тя и болка изопна лицето й. Отвърна глава. — Това никога не се е случвало — прошепна и затвори очи. — Не, случи се. Разбира се, че се случи. Трябва да е било ужасно за теб да гледаш. Хенри, много ми е мъчно за теб… Но за мен… за мен… — Тя отново вдигна чашата и я остави, без да отпие. Лицето й се гърчеше, докато се опитваше да намери думи. — Това беше сън, Хенри, много лош сън. Като онези от опиума. Но не беше истински и не ме нарани. В крайна сметка те не можеха да ме наранят. Не можеха да достигнат до същността ми. Сега вече го знам. О, Хенри — тя стисна ръцете му, — ти също трябва да забравиш това. Сега то няма значение. Прости им, защото само тогава ще можеш да живееш в мир със себе си.

Той бавно измъкна ръце.

— Какво казваш? Че трябва да простя на майор Лин?

— Да, на майор Лин и останалите — настойчиво каза тя. — Аз го направих. — После отново хвана ръцете му. — Господи, що за разговор водим в чайната на хотел „Пекин“ — усмихна се тя.

Хенри я изгледа студено.

— Виждам, че християнството на Еъртън те е заразило — каза той.

Хелън Франсис се разсмя.

— Не можеш да си представиш колко грешиш. Или пък си прав. Не мисля, че съм такава християнка, каквато биха искали те, но може би в крайна сметка всичко е едно и също.

— Разбирам — каза Хенри. — Значи всичко е сън. И аз ли бях лош сън, който вече си успяла да забравиш?

— Нищо, свързано с теб, не беше лошо — каза тя. — Господи! — извика внезапно, облегна се на канапето и за миг самообладанието й изневери. Келнерите се обърнаха. — Не знам, Хенри, не знам… — Гласът й беше пронизителен. — Посетителите от другите маси ги гледаха. — Какво очакваш? Трябва да ми дадеш малко време. Аз съм… Промених се. Не съм момичето, което познаваше.

— Да, виждам го — каза Хенри.

Искаше да й каже, че по време на този страстен изблик тя изглеждаше по-хубава откогато и да е било, но логиката на този странен разговор му попречи и моментът отлетя.

Хелън Франсис се бе опомнила от истерията си и произнесе с гняв:

— Не можеш да се върнеш от мъртвите и да очакваш… да продължим оттам, докъдето свършихме. Пък и какво бях аз за теб, освен едно леко завоевание? Развлечение, докато изпълняваше важните си задачи?

— Наистина ли мислиш така?

— Да. — Хелън Франсис го погледна дръзко, но след миг раменете й се прегърбиха. — Не. Разбира се, че не го вярвам — прошепна тя, — но може би е точно така. Защо ме обикна, Хенри? Какво видя у мен? Защо ми даде толкова много?

На лицето му се изписа изненадана усмивка. Веждите му се вдигнаха, сините му очи я гледаха въпросително и това сякаш още повече я разгневи.

— Стига, Хенри, знаеш, че се държах глупаво и безотговорно! — каза тя. — Бях като дете в сладкарница, така и не можех да ти се наситя. Ненаситна бях към всичко, свързано с теб. Свободата, която ми даде. Тайните срещи. Любенето. Дори опиумът! Какво пиршество за душата. Хелън Франсис отива в Китай и опитва от всичко — само за това си мислех. Държах се като глупава пътешественичка. Нямам място в твоя свят. Никога не съм имала. Ти ме опияняваше, това е всичко, но вече отрезвях. Да, напълно отрезвях. Училището на живота се погрижи за това. Но сега знам коя съм, какво искам и какво трябваше да искам през цялото време.

— И какво е то? — попита Хенри.

Хелън Франсис сведе глава.

— Да не се правя на някой друг — каза тя сковано. — Да си бъда онази, която съм. Обикновена провинциалистка. Повярвай ми, Хенри, не бих ти била добра съпруга. Щеше да се умориш от мен. Бавно щях да изсмуквам духа ти. Щях да те повлека надолу с мен, а това не бих могла да понеса.

— Много разчитах да ме повлечеш надолу — промърмори Хенри. — Не съм героят и примерът, за който ме смятате с Нели. Честно казано, не съм нищо особено. Идеята за обикновения живот много ми допада.

— В теб няма нищо обикновено, Хенри Манърс. Нищо! Ще ти кажа нещо. Когато докторът ни съобщи, че си умрял, изпитах облекчение. Чуваш ли ме, облекчение! Знаех, че не бих могла да продължа да те обичам. Доктор Еъртън си мислеше, че ме е настроил срещу теб с купчина лъжи как си организирал изнасилването ми и затова не показах никакъв ужас или изненада, когато разбрах, че си мъртъв. Но не това беше причината. Изобщо не повярвах на Еъртън. Той те мразеше, защото ти завиждаше, а ти винаги го превъзхождаше — не, лъжите му не бяха причината да не скърбя. Изпитах единствено облекчение, Хенри. Щом си беше отишъл, щом твоето сияйно присъствие беше изчезнало, знаех, че по моя безинтересен и обикновен начин може би ще успея да си върна живота. Носех в себе си твоето дете и това ми беше достатъчно. То щеше да ми напомня за теб, но нямаше да си ти. Можех да обичам детето, бебето. То нямаше да изисква от мен толкова много, колкото ти.

— Говориш глупости, Хелън Франсис. Изисквания? Какво съм изисквал от теб?

— Нищо — каза тя. — Нищо. Точно в това беше проблемът. Ти нямаше нужда от мен. Спасяваше живота ми на всеки пет минути. Как би могло едно момиче да бъде съпруга на мъж, който непрестанно й спасява живота по най-благороден начин? Горкичкият Том! Той просто стана мъченик. Но ти беше толкова съвършен, че превръщаше всички около себе си в мъченици. Знаеш ли, когато ме изнасилваха на пода, а ти беше вързан за леглото, знаеш ли на кого ми заприлича? На Христос, Хенри. На Христос на кръста! В очите ти виждах собственото си страдание. И тогава те мразех. Мразех те…

Раменете й се разтърсиха и тя се разрида.

Хенри бръкна в джоба си и й подаде кърпичката си.

— Стига, приятелко — каза той. — Вземи това. Правиш… сцена.

Най-после тя се успокои. Издуха нос. Този път той посегна към ръцете й и тя му позволи да ги хване.

— Преодолях те — прошепна Хелън Франсис. — Преодолях те. Веднъж в степите те сънувах. Беше прекрасен сън. Любихме се, сбогувахме се и аз усетих покой.

— Отново сънища — каза Хенри.

— Да, сънища. Не ти ли се струва… че нашата история винаги е приличала на сън?

— Не и за мен — каза той.

— Вече съм майка — каза тя. — Има друг човек, за когото трябва да се грижа. Трябва да видиш Катрин, Хенри. Толкова е красива, мъничка и уязвима.

— Бих искал да я видя — каза Хенри и нещо извратено го накара да добави. — Дъщерята на Том Кабът.

— Боли те, нали? — каза тя. — Трябваше да се омъжа за Том. Аз идвам от неговия свят. От провинцията. Това съм истинската аз. Не съм толкова добра и почтена колкото него, но мога и искам да бъда. Е, тази възможност ми се удаде. Мога поне да се преструвам, а и това няма да бъде съвсем роля. Дълбоко в себе си аз съм такава. Скучна. Провинциална. Ще водя почтен живот, макар че се добирам до него непочтено. Но знам, че Том би искал така. Няма да е вълнуващо съществуване като твоето, но не искам повече вълнения. Почивката ми свърши. Сънят ми също.

— Катрин не е сън, Хелън Франсис. Аз съм й баща. За бога, никога не съм бил свидетел на подобна лудост в живота си. Ти ме обичаш, затова ме мразиш, и ще се преструваш на вдовицата на Том, защото това си истинската ти. Какви са тези нелепости, Хелън Франсис? Изобщо не те разбирам.

Хелън Франсис се намръщи.

— Не мислиш ли, че дължим нещо на Том, Хенри? Ужасно го наранихме.

— Честно казано, не мисля. Нищо не му дължим. Грубо казано, скъпа моя, ти си легна с мен. Аз съм жив. Той е мъртъв. За бога, ние се обичаме! Защо просто не го приемем? Забрави миналото. Наричай го сън, ако искаш, но нека изживеем бъдещето си заедно, защото можем и ти го знаеш.

Хелън Франсис пусна ръцете му.

— О, Хенри — каза тя. — Колко те нараних. Колко циничен си станал.

— Не знам — провлече той. — Струва ми се, че общо взето, го приемам много добре. Не всеки мъж би приел, че детето му носи име на друг.

Когато произнесе тези думи, един глас вътре в него извика, ужасен от глупостта и дързостта му.

Хелън Франсис тъжно клатеше глава.

— Всичко е свършено, Хенри — каза тя. — Родителите на Том очакват да видят внучката си. Другата седмица заминаваме с влака за Шанхай, откъдето ще хванем кораба за дома. Вече се съгласих да придружавам семейство Еъртън, които планират дълъг отпуск в Шотландия. Нали знаеш, че имат две деца там. Казват, че щели да се върнат в Китай. Аз… не знам дали ще мога.

— Но това е лъжа, Хелън Франсис! Проклета лъжа! Ти никога не си се омъжвала за Том. Това дете не е негово.

— Той каза, че ще се ожени за мен. Че ще постъпи правилно. Щеше да го направи и да бъде баща на Катрин. Ти щеше ли да го направиш, Хенри? Щеше ли да се ожениш за мен?

— Погледни ме — каза той — как съм се подготвил. Дойдох тук, за да ти предложа да се омъжиш за мен. Ако ме искаш, готов съм да го направя.

— Жалко, че не го направи тогава — прошепна тя. Очите й бяха замъглени от сълзите. — Но сега е различно.

— Защо? — Хенри удари с юмрук по масата и чашите издрънчаха. Келнерите отвърнаха погледи. — Защо да е различно?

— Хенри, пак ще се разплача, а искам да бъда смела. Но просто е така.

— Това не е достатъчно — троснато отвърна Хенри. — Защо да е различно?

— Защото не мога да понеса да съм наблизо до нещо, което ще ми напомня ужасните времена в Шишан! — изкрещя Хелън Франсис. — А ти си част от него. Всички те са свързани с теб — захлипа тя. — Обичах те и още те обичам! Не можеш да си представиш как копнея за теб понякога, но аз се промених. Промених се! Не съм глупавото момиченце, излязло от манастира, което някога прелъсти. Вече не. — Тя взе салфетка и яростно започна да бърше сълзите си. — Виж ме — каза тя. — Правя сцена. Отиде репутацията ми на уважавана вдовица, която така внимателно изграждах.

— За това ли е всичко? — тихо попита Хенри. — Заради репутацията?

— Да — отвърна тя, — отчасти. — После се разсмя през сълзи. — Ако се омъжа за теб, няма да стана почтена жена, нали?

— Не — каза Хенри. — И аз предполагам така.

— Хайде, Хенри, ти живееш с онази куртизанка Фан Имей. Не че имам нещо против нея. Възхищавам й се. Тя е добра и смела. Но целият град клюкарства за вас двамата.

— Сигурно е така — каза той тъжно.

— Не ме интересува дали спиш с нея. Това няма нищо общо с решението ми.

— Значи взе решение? — попита той тихо. — Безвъзвратно?

— Не знам. Не знам. Защо ме притискаш? Хенри, не виждаш ли, че ми трябва време? Далеч от теб. Далеч от Китай, от това ужасно място. Сега мога да бъда свободна. Мога да бъда независима. Имам прекрасно дете. Уважавана вдовица съм. При това с пари. Повече, отколкото ми трябват. Господи, Хенри, имам нужда от въздух. Не разбираш ли това? Точно ти от всички хора?

— Вземи си чашата — каза той. — Наздраве за твоята свобода. — Той се чукна с нея. — Но няма да пия за твоето благоприличие, госпожо Кабът.

— Значи приемаш? — прошепна тя. — Че ще замина?

— Не — отвърна той. — Мисля, че си луда.

— Би могъл да дойдеш и да ме ухажваш в Линкълншър — каза тя.

— Струва ми се, че няма да се получи — отвърна той. — Надраснал съм Англия.

— О, Хенри, колко те обичам — прошепна тя.

— Аз също те обичам, скъпа — каза той. — Но това вече не е хубаво, нали?

Известно време те се гледаха, без да говорят.

— Хенри, не искам да се разделяме така. Не може ли да бъдем приятели? Моля те, приеми поканата на Нели и ни посети, преди да заминем. Ако не за друго, ела поне да видиш Катрин.

Той й обеща. Така беше най-лесно. Но Хенри не беше човек, който би останал край масата за хазарт, щом е разбрал, че е изгубил.

Мълчаливо довършиха питиетата си. Той пушеше пура. Внезапно я угаси в пепелника и изгледа студено Хелън Франсис. На лицето му играеше лека усмивка.

— Май тази вечер не ти казах колко красива изглеждаш — каза той. — Линкълншър ще остане изненадан. Хайде, скъпа, позволи ми да те изпратя. Дръж главата си високо — добави той — и я хвана за ръка. — Все пак, и двамата трябва да мислим за репутацията си, нали?

Излязоха от чайната, хванати за ръка. Главите на малцината останали посетители се извърнаха, когато преминаха край тях, и в залата се понесоха оживени разговори. Хенри й намигна заговорнически.

— Мисля, че за известно време няма да забравят вдовицата Кабът — усмихна се той и тя му отвърна след миг.

Той я изпрати до стъпалата.

— Ще дойдеш да ме видиш, преди да заминеш, нали? — настойчиво попита тя. — Да видиш бебето.

— Само се опитай да ме спреш.

Наведе се да я целуне по бузата, но тя обгърна главата му и го притегли към себе си. Пред очите на доайените от хотел „Пекин“ те се целунаха страстно за последен път. После тя се изтръгна от прегръдките му и затича нагоре по стълбите толкова бързо, колкото й позволяваше роклята. По-късно клюкарките не можеха да постигнат съгласие дали са чули въздишка или хлипане, когато тя зави зад ъгъла и изчезна по коридора.

Хенри успя да задържи усмивката на лицето си, докато Хелън Франсис изчезна от погледа му, но когато се обърна, лицето му беше като на смъртник.

Той бавно тръгна към вратата, подпирайки се тежко на бастуна си.

Не повика веднага файтон. Закуца бавно по улицата с легациите към канала. Беше вече тъмно и небето сияеше, обсипано със звезди. Той запали пура. Димът й се виеше в студения въздух. След известно време болката в крака стана непоносима и той спря една минаваща рикша.

Не забеляза просяка, който седеше на ъгъла до японската легация. Когато го отмина, той се изправи и последва тичешком рикшата му.

 

 

Еъртън остана на легло, докато треската му премине. Според някои по-сурови оценки настинката му беше просто дипломатически ход. Много от колегите му мисионери например биха искали да узнаят повече за клането в Шишан. Някои от журналистите, пристигнали в Пекин след освободителните армии, усещаха, че това е сензация. Много въпроси все още очакваха отговори, включително подробности за забележителния начин, по който семейство Еъртън е избягнало екзекуцията. Отначало им съчувстваха, че са се спасили от подобна жестокост — особено предвид трудностите, които всички знаеха, че са преживели. Но продължителната болест на Еъртън имаше неминуем ефект и скоро стари приятели като семейство Гилеспи започнаха да отклоняват въпросите за Шишан. Никой не го каза направо, но общото мнение беше, че за главата на мисията щеше да бъде по-почтено да остане на поста си — като капитан на потъващ кораб. Възрастните мисионери поклащаха глави над чашите с чай. Младите курати^[3], на които тепърва предстоеше такъв живот, изслушаха снизходително кратки лекции за самопожертвувателността, необходима в тяхната работа и как трябва да се преборят с човешките си слабости, изправени пред изкушение или изпитание. Американските мисионери бяха обяснимо мрачни. Една от протестантските фондации издаде вдъхновен памфлет, ограден с черен венец и илюстриран с рисунки на ръце, сключени за молитва, коленичили фигури, държащи свещи и ангели, протегнали подканващо ръце между облаците — всички тези трогателни детайли обкръжаваха дагеротипни снимки на Бъртън Фийлдинг и Септимъс Милуорд. Семейство Еъртън не беше споменато в текста, нито монахините от католическата църква.

Фактът, че бяха придружавани от красива, привлекателна и твърде сдържана вдовица, също не им помогна. След като беше съпруга на един от мъчениците — Том може и да не беше мисионер, но беше джентълмен и беше завършил престижно училище, където християнството беше една от най-здравите традиции — би трябвало да се очаква, че госпожа Кабът и детето й също заслужават съчувствие и дори част от блясъка на мъченичеството, но освен неясния въпрос как тя също бе успяла да оцелее, очевидното й приятелство с ползващия се с лоша слава Манърс, също даде повод за много приказки.

В цялата работа имаше нещо гнило и след известно време, въпреки несъмнената святост, проявена от Милуорд и Фийлдинг, обичайно стана, когато се споменават мъчениците, жертва на Боксьорите, да се говори най-вече за благородните страдания на екзекутираните в Тайюан и Баодин, където нямаше съмнително оцелели и да избягва споменаването на Шишан, ако изобщо се сетеха за него.

Ако Нели и Хелън Франсис знаеха за тези подмолни течения, поне не го показваха. Те прекараха десетте дни в Пекин, като пазаруваха на пазарите за коприна, бутаха взетата под наем детска количка из парка на храма Ритан и водеха децата да разгледат Забранения град, Небесния храм и всички останали места, които под охраната на съюзническите армии, след обсадата бяха отворени за публични посещения — или по-скоро, за всеки европейски гражданин, който пожелае да ги посети.

През повечето дни Хенри Манърс ги придружаваше на тези разходки, като се опитваше да не изостава, въпреки куция си крак. Един по-прозорлив наблюдател би забелязал известна меланхолия в изражението му, освен при честите му погледи към количката, в която добре завитата Катрин гледаше странния свят, който се нижеше над нея. Тогава на лицето му проблясваше за кратко обожание и копнеж, които бързо се сменяха с още по-силна тъга, щом извърнеше очи. Джордж и Джени тичаха и играеха, зажаднели за свобода като кучета, пуснати от каишката, и понякога Хенри се присъединяваше към игрите им. Вдигаше засмяната Джени на широките си рамене, както едно време в забравения свят на Шишан — тези дни това му се удаваше по-трудно — или вадеше от джобовете си ежедневния подарък за Джордж — издялан пингвин, интересен камък, а веднъж и плочка във формата на драконова глава. Изглежда, в компанията на децата се чувстваше по-добре, отколкото с възрастните. Когато вървеше с тях, рядко разговаряше. Обикновено си разменяха незначителни фрази за времето, изпълнени с възхищение забележки за архитектурата на дворците и храмовете, планове за разходката на следващия ден, но в отношенията им не се усещаше враждебност или напрежение. Мълчанието беше приятно. Всичко вече беше казано и те бяха доволни, че могат да се разхождат с ненатрапчивата интимност на стари приятели.

Понякога след това Хенри пиеше чай с тях в хотела, но обикновено се връщаше в къщата си в Китайския квартал, където Фан Имей вече беше приготвила лулата с опиум. Когато останеше сам в стаята си, на лицето му не бе изписана сдържана меланхолия, а открито отчаяние.

Предпоследния ден преди заминаването им — бяха приключили с пазара, опаковали багажа си и уредили всичко — те се разходиха край замръзналите езера в Хоу Хай. Децата се пързаляха. Нели, Хелън Франсис и Хенри седнаха на една пейка и ги гледаха. Предпазливо, за да не я забележи приятелката й, Хелън Франсис пъхна ръката си в тази на Хенри. Той се обърна изненадан и видя сълзи в зелените й очи, макар че успя да му се усмихне. Хенри тактично се извърна напред. Държаха се за ръце, докато не стана време да тръгват.

Когато стигнаха до хотела, Хелън Франсис го попита може ли да му отиде на гости.

— За малко, колкото да изпия чаша чай. Искам да се сбогувам с лао Чжао и Фан Имей. Да им благодаря.

Хенри въпросително погледна към Нели.

Тя се усмихна и го целуна лекичко по бузата.

— Отивайте — каза тя. — Хенри, ще се сбогуваме утре, когато дойдеш да ни изпратиш на гарата.

— Няма да се бавя — обеща Хелън Франсис.

— Стой колкото искаш — отвърна Нели и влезе с децата през вратата.

Хенри спря рикша. Те седяха вдървени един до друг на тясната седалка, покрити с одеяло срещу студа. Когато стигнаха неравния паваж на Голямата източна улица, рикшата подскочи и Хелън Франсис се оказа върху гърдите на Хенри. Той я прегърна, за да я задържи и след това не махна ръката си. Тя сгуши глава в обятията му и той я целуна по челото. В този миг Хелън Франсис вдигна лице и го погледна. Устата й беше полуотворена, а в очите й се четеше копнеж. Той я целуна отначало леко, после по-страстно и тя му отвърна пламенно. Преминаха под развалините на портата Хатамен, сгушени в отчаяна прегръдка.

Под одеялото ръката му се провря под коженото палто и обгърна талията й, пръстите му се промъкнаха под блузата и обхванаха гърдата й. Тя също бе бръкнала под ризата му и го галеше по гърдите. Устните им горяха, езиците им се стрелкаха. Не забелязваха любопитните погледи на минувачите по претъпканите улици, които се блъскаха и надничаха с обичайното си любопитство зад кожените завеси. Водачът им се развика към една каруца, която им препречваше пътя. Хелън Франсис лениво отпусна глава на рамото му.

— Това е лудост, Хенри — прошепна тя. — И няма да промени нищо.

Но ръката й бавно галеше стомаха му. Тя въздъхна, когато усети как пръстът му си играе със зърното й. Целунаха се отново.

Стигнаха портата на къщата му. Хенри плати и кулито с усмивка се отдалечи. Хелън Франсис също се усмихваше.

— Е, любезни сър, какво възнамерявате да правите с тази млада вдовица, която отново попадна под обаянието ви? — прошепна тя и сложи ръце на раменете му.

Той целуна челото й, носа, устните. Прегърнаха се. Хенри я хвана за ръката и я задърпа след себе си. Тя се съпротивляваше игриво и се смееше. Той посегна към чукчето на вратата и замря.

— Странно — промълви. — Портата е отворена.

Тя се разкикоти и се притисна към него.

— Може би са знаели, че идваме.

Дворът беше празен.

— Къде ли са? — промърмори той, затваряйки скърцащата дървена врата.

— Не ги викай още — прошепна Хелън Франсис и прокара длан по ръката му.

После го дръпна за брадичката и го целуна. Прегърнаха се нежно, телата им се докосваха. Хенри внимателно се освободи.

— Не, Хелън Франсис. Нещо не е наред. Лао Чжао трябваше да е тук. — Лицето му беше загрижено. — Би трябвало да е в кухнята и да приготвя вечерята. Винаги го прави по това време.

Тя го гледаше как с накуцване отиде до кухнята и погледна вътре. Нетърпението й се смени със загриженост, когато видя мрачното му изражение. Той пресече двора към стаята, която се намираше встрани от централното помещение и надникна през тъмните прозорци.

— Фан Имей също я няма — каза той. — Ела, по-добре да почакаш във всекидневната, докато претърся останалата част от къщата. — Тя го хвана за ръката и двамата изкачиха трите стъпала към голямото помещение, което беше разделено на салон и спалня. Той отвори вратата. — Поне са запалили лампите — каза и в този миг забеляза, че тя беше замръзнала на вратата, втренчена в нещо вътре. Тялото й трепереше, а широко разтворените й очи показваха, че е шокирана и ужасена. В същия миг чу познат глас — студен, писклив, язвителен.

— Мисля, че е най-добре и ти да влезеш, Ма На Си. Не вдигай шум.

Той погледна в стаята над рамото на Хелън Франсис. Майор Лин, облечен в дрипи, седеше на креслото му. Изглеждаше спокоен, което вероятно се държеше на люгера, който сочеше към главите им.

— Моля те, Ма На Си, влез и седни на канапето, така че да виждам ръцете ти. Ти също — добави той, обръщайки револвера към Хелън Франсис.

— Спокойно, няма да му позволя да те нарани — прошепна Хенри, целувайки я лекичко по косата.

Тя кимна и нервно пристъпи навътре. Той я последва, подкрепяйки я за ръката. Без да свалят очи от Лин, те отидоха до канапето и седнаха. Срещу тях, на другото канапе седяха лао Чжао и Фан Имей, върху която Лин явно бе използвал револвера си. Мулетарят изглеждаше ядосан и войнствено настроен. Той посочи с пръст към оръжието на Лин, сякаш мълчаливо казваше „Какво можех да направя?“. Но Хенри гледаше Фан Имей, чието лице бе наранено и кървеше. Тя стискаше едното си рамо, което явно я болеше. Лин го изгледа спокойно. На устните му играеше доволна усмивка.

Фан Имей забеляза гнева, който проблесна в очите на Хенри.

— Не, Ма На Си — бързо каза тя. — Моля те, не прави нищо. Добре съм. Успокой се, Ма На Си. Помни мъдростта на нощта.

— Мъдростта на нощта? — каза Лин, въпросително вдигайки вежди. — Моята курва е талантлива поетеса, нали? Затова ли ми я открадна, Ма На Си? Или реши, че е време да смениш твоята, на която аз се насладих? Виждам, че още ме помни. Не може да свали поглед от мен.

Хенри стисна ръката на Хелън Франсис.

— Не му обръщай внимание — прошепна той. — Опитва се да те сплаши, но не може да те нарани. Ти самата ми го каза. Той не може да те нарани. Той не съществува.

— Какво й каза, Ма На Си? Да не би да я питаш кой от нас й е доставил най-голямо удоволствие? О, как се гърчеше тя под мен. Но ти беше там и видя. Искаш ли да видиш как ще си го получи и сега?

— Останах с впечатлението, че ти си от онези, които предпочитат не да дават, а да получават онова, за което говориш, майоре — спокойно каза Хенри. — Или поне така казва полковник Таро.

Усмивката на Лин се стопи. За миг в очите му проблесна омраза, но когато отново проговори, лицето му отново бе придобило изражението на студена жестокост.

— Много си дързък, Ма На Си. Това ми харесва у теб. Ти и аз имаме някои общи неща, освен жените ни. Но да не говорим повече за курви. Приключих с тях. Те нямат значение. Давам ти и двете. Нямам време за дребнави отмъщенийца.

— Мислех, че именно отмъщението те е довело тук, майоре.

— Тогава грешиш. Дойдох, защото все още притежаваш нещо, което принадлежи на мен.

— Фан Имей не принадлежи на никой от нас — каза Хенри.

— Казах ти, вече не се интересувам от курви. Дори от тази. Макар че се възползвах от възможността да я накажа за неблагодарността й, докато те чаках. И тя ще ме запомни.

— Забелязал съм, че се изразяваш доста помпозно, майоре — също като бившия си господар, мандарина, когото уби.

— Мислиш ли, че като ме провокираш, ще ме накараш да се разсея? Няма да се подам на такъв елементарен трик, Ма На Си. Ако ме принудиш, ще използвам пистолета, но няма да убия теб, а някой от останалите. Бих предпочел да приключим тази работа без повече отлагане.

— Имам само една работа с теб и бих предпочел да я свършим двамата навън.

— Стига, Ма На Си, отегчаваш ме. Дойдох за оръжието. Кажи ми къде е и ще си тръгна. Имахме споразумение. Беше ти платено. Сега трябва да ми разкриеш къде е скрито оръжието. Ако остана доволен, ще си тръгна. Виждаш ли, дори не искам да връщаш златото на мандарина, което открадна, без да спазиш своята част от сделката.

— Моята сделка беше с мандарина.

— Грешиш. Ти сключи сделка с Китай. Оръжието принадлежи на държавата. Сега, когато мандаринът вече не е между нас, аз ще действам от негово име.

— Наистина се изразяваш помпозно. Или може би не си забелязал, че напоследък Китай претърпя пълен разгром.

— Дворът и суеверните селяни претърпяха разгром. Това оръжие ще бъде използвано за изграждането на един нов Китай, след като всички чужди армии си заминат. По-добър Китай.

Хенри се канеше да му отвърне нещо саркастично, но видя, че Фан Имей го гледа умолително. Погледна Хелън Франсис, която седеше вдървено до него с полуотворена уста, без да сваля поглед от майор Лин, сякаш бе хипнотизирана от змия.

— И казваш, че ще си тръгнеш, ако спазя своята част от сделката?

— Ако ми дадеш дума като джентълмен на джентълмен. — Студените очи на Лин бяха безизразни.

— А ако откриеш, че съм те измамил?

— Ще се разочаровам, ако се окаже, че не си джентълмен, Ма На Си и ще се върна, за да си отмъстя — първо на курвите ти, а после и на теб. Няма да успеете да се опазите, каквото и да правите.

— Добре — отвърна Хенри. — Съгласен съм.

— Пак ли замисляш някой номер?

— Не, ще ти дам картата, на която ясно е отбелязано къде е скрито оръжието. Тя е в писалището зад теб. В заключено чекмедже отзад. Ключът е там. Защо не я извадиш?

Лин се усмихна.

— Защото, докато съм с гръб, ще се опиташ да направиш някоя глупост. Не, ти ми дай картата. — Той насочи дулото на револвера право към Хелън Франсис. — Ако заподозра, че се опитваш да ме измамиш, ще я застрелям между очите.

Без да я изпуска от прицел, той скочи на крака с изненадваща ловкост и отстъпи бавно назад, докато намери място, от което можеше да наблюдава и писалището, и заложниците в стаята.

— Сега ми дай картата, ако наистина е там.

Хенри стисна ръката на Хелън Франсис за последен път.

— Всичко ще бъде наред — каза й той. — Просто стой спокойно.

Взе бастуна си и се изправи. Бавно закуцука до писалището и вдигна капака му. Отвори чекмеджето отляво и извади малък ключ. После се наведе напред, пъхна го в ключалката отдясно и го завъртя два пъти. Отвори и второто чекмедже, което се намираше от задната страна на писалището. Бръкна вътре и започна да рови. После бавно извади пакет, увит в платно и завързан с връв. Докато Лин го наблюдаваше подозрително, той го разтвори. Наистина беше карта. Хенри я разгъна върху предната част на писалището.

— Ела да видиш — каза той. — Мястото е означено с кръстче.

Лин се поколеба.

— Искаш ли да ти я донеса? — попита Хенри. — Просто тук ще ми е по-лесно да ти покажа къде е.

— Без номера — предупреди го отново Лин и се запъти към него.

Люгерът все още беше насочен към Хелън Франсис.

— Ето тук, където е пръстът ми — каза Хенри. — Виждаш ли мястото, където железопътната линия се отклонява за Мукден. Малко по-вляво. Това са контурите на хълмовете. Там има малко дере, а в него пещера…

Докато Манърс говореше, Лин се наведе, за да може да вижда. В същия миг Хенри бръкна в чекмеджето, от което беше извадил ключа и измъкна служебния си револвер. Светкавично го притисна до главата на Лин и вдигна ударника. Майорът замръзна, но неговото оръжие все още бе насочено към Хелън Франсис. Един дълъг миг никой не помръдна. После устата на Лин се изкриви в усмивка.

— Давам ти три секунди да пуснеш револвера — изсъска Хенри с пламнал поглед.

— Ами ако застрелям първо приятелката ти?

— Ще рискувам. След три секунди ще стрелям. Едно, две…

Със странен смях Лин пусна люгера на пода. Лао Чжао беше на крака, още преди оръжието да докосне пода. С гневен вик Хенри удари Лин по лицето с дулото на револвера. Майорът отстъпи назад, но той отново го удари. С шуртяща от счупения му нос кръв, Лин залитна напред и падна на колене. Бесен от ярост, Хенри продължи да го удря, докато се свлече на земята. После коленичи до него, дръпна го за косата и пъхна дулото на револвера в устата му.

— Хенри! — Сякаш много отдалеч той дочу гласа на Хелън Франсис. — Престани! Достатъчно.

Почувства нежни ръце да го дърпат за раменете. Трескаво извърна глава и видя умолителните лица на Хелън Франсис и Фан Имей. Изстена и хвърли встрани пистолета. После уморено позволи на жените да го изправят на крака. Със залитане стигна до креслото и се свлече в него задъхан, изтощен. Хелън Франсис коленичи до него и притисна глава към гърдите му. По бузите й се стичаха сълзи.

— Свърши се — повтаряше тя. — Свърши се, Хенри.

След миг той кимна. Погледна към стенещия на пода Лин. Лао Чжао стоеше над него с люгера в ръка.

— Фан Имей — прошепна Хенри, — вземи картата и му я дай. Кажи му да се маха оттук и никога вече да не се връща.

Той облегна глава на стола и затвори очи. Хелън Франсис целуваше лицето и устните му.

— Не бива да го пускате, Ма На Си — възрази лао Чжао. — Ще го хвърля в кладенеца. Не, да се удави би било твърде лека смърт за него. Нека първо го понабия и после да го удавя — помоли той.

— Не, лао Чжао — усмихна се Хенри. — Просто му дай картата. Всичко свърши. Край!

Сумтейки, мулетарят вдигна пребития мъж на крака. Лин се олюля нестабилно, притискайки счупената си челюст. В другата ръка държеше картата. Запрепъва се към вратата в дрипавите си дрехи.

Фан Имей стоеше до канапето със сведен поглед. Когато мина покрай нея, Лин спря. Не можеше да се усмихне ехидно, но я наплю. Кръв и слюнка се стекоха по лицето й.

Лао Чжао вдигна револвера.

— Не ме изкушавай! — извика той. — Вън, торба жабешка пикня!

Лин остана още миг до вратата. Очите му огледаха стаята и се спряха на Манърс. Той вдигна картата.

— Китай ти е благодарен — каза той с мъка през счупените си зъби. — А тази курва — той посочи Фан Имей — ти я оставям.

Видяха как другата му ръка бързо бръкна в диплите на дрехите му, сякаш извади нещо и го хвърли. После изчезна през вратата.

Всичко стана толкова бързо, че отначало не разбраха защо Фан Имей залита. Тя гледаше с изненада предмета, който стърчеше от гърдите й. После с тих стон падна на колене.

— Та маде! — изкрещя лао Чжао. — Той я уби! — И изхвръкна през вратата.

Хенри и Хелън Франсис застанаха от двете й страни, подкрепяйки я. Тя кашляше тихичко, по брадичката й се стичаше кръв. Погледна някак учудено двете загрижени лица до себе си. Те внимателно я положиха на пода. Хенри сложи възглавница под главата й.

— Хелън Франсис, можеш ли да й помогнеш? — прошепна той. — Нали когато беше с доктора, се учеше…

Тя мълчаливо поклати глава.

Фан Имей докосна бузата на Хенри, но това й костваше голямо усилие. Ръката й падна безсилно и тя болезнено се закашля. След миг тъжните й очи отново се фокусираха.

— Ма На Си — прошепна тя и се усмихна, докато произнасяше името му. После се намръщи, защото й бе трудно да говори. — Ма На Си, обещай ми…

— Каквото поискаш — задавено каза Хенри.

— Ма На Си, обещай ми… обещай ми… че ще простиш на Лин Фубо. Че няма да… търсиш отмъщение. — Последната дума излезе от устните й като въздишка.

— Какво казва? Какво казва? — попита Хелън Франсис.

— Иска да й обещая, че няма да отмъщавам на майор Лин — каза мрачно Хенри.

Фан Имей не можеше вече да говори, но очите й го умоляваха.

— Обещай й, Хенри. — Обезумелите очи на Хелън Франсис се впиха в неговите. Гласът й беше рязък. — За бога, ако ме обичаш, ако означавам нещо за теб, обещай й!

Той я погледна неразбиращо, после трескаво се обърна към Фан Имей, чиито устни мърдаха беззвучно. Стисна ръцете й и по лицето му се застичаха сълзи.

— Обещавам — каза той дрезгаво. — Обещавам ти!

Фан Имей се усмихна и стегнатите мускули на бузите й се раздвижиха. Очите й са задържаха върху лицето му, сякаш се опитваше да го запомни за вечността. Топлите й кафяви ириси огледаха челото, носа, устните му и отново се повдигнаха към очите му. Там спряха и постепенно угаснаха.

Лао Чжао тихо влезе. Видя двете коленичили фигури над тялото на Фан Имей и разбра какво е станало.

— Изгубих го — каза той. — Изчезна по уличките.

После хвърли люгера на пода.

— Хенри — изстена Хелън Франсис, — не издържам повече. Не мога. Моля те, искам да си отида у дома.

 

 

Сбогуваха се набързо. Семейство Еъртън пристигна късно на перона, а трябваше да натоварят багажа им. Около локомотива се вдигаше пара, чу се свирката на кондуктора.

Докторът и Хенри си стиснаха ръцете. На Еъртън все още му беше трудно да го погледне в очите и той с мъка проговори:

— Господин Манърс, не знам как да… Още не съм…

— Не е нужно да казвате нищо, докторе — каза Хенри. — Разделяме се като приятели. Не се тревожете, не се виждаме за последен път. Някой ден ще дойда да пийна от уискито ви и вие ще ми разкажете всичко за героичната Шотландия.

Нели го прегърна, неспособна да сдържи сълзите си.

— Ще ни посетите ли в Шишан? — настойчиво го попита тя.

— Значи наистина сте решили да се върнете? — попита той.

— Да, ще се върнем. Някой трябва да поправи разрушеното. Ще ви очаквам — каза тя, докато се качваше във вагона.

Той даде последни подаръци на децата.

— Китайски хвърчила. Искам да си мислите за мен, когато ги пускате от покрива на единбургския замък.

— Ей, това е дракон! — радостно изписка Джордж.

— А моето е орел. Благодаря, господин Манърс. — Джени много беше пораснала и съзнаваше, че трябва да бъде учтива.

Той целуна Катрин и загледа как бавачката я внася във вагона. Изведнъж осъзна, че е останал на перона сам с Хелън Франсис.

— Добре ли си? — попита я нежно.

— Мислех, че вече нищо не може да ме нарани — отвърна тя. — Сгрешила съм. Защо, Хенри? Защо? Тя беше толкова добра. Толкова хубава.

— Причит каза, че ще предупреди военната полиция. Но те няма да го намерят.

— Нали ще спазиш обещанието си? — попита тя.

— Да.

— Трябва да го направиш. Дължиш й го.

— Дължа й много повече — отвърна той.

— Смешно — каза тя. — Разделяме се, а си говорим за друга жена.

— Ще ми пишеш ли? — попита той. — От клуба ще ми препращат писмата.

— Ти искаш ли да ти пиша?

— Да. Така ще знам какво става с Катрин. И с теб, разбира се. Как се справяте.

— Едва ли ще има нещо интересно за мен. Възнамерявам дълго време да не правя нищо.

— Кой знае защо се съмнявам в това.

— Ами ти, Хенри? Какво ще правиш?

— Ще измисля нещо, както винаги. Ще намеря с какво да се забавлявам.

— О, Хенри — въздъхна тя.

Кондукторът отново наду свирката си.

— Довиждане, Хелън Франсис — каза той и я целуна по бузата. — Ще тръгвам. Не обичам да стоя до края.

После рязко се обърна. Тя го наблюдаваше как куцука по перона с изправен гръб. Машинистът натисна ръчката, за да изпусне парата и Хенри изчезна сред нея.