Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (23)

Глава 21

„Мама е мъртва. Вече нямам дом. Чуждите войници ни преследват и убиват.

Чичо казва, че трябва да се скрия при лао Тиан и бандитите му в гората.“

Легацията беше в руини. След почти два месеца обсада външните сгради бяха овъглени. Само резиденцията на сър Клод и лейди Макдоналд в средата на двора бе запазила донякъде вида си. Поне още имаше стени и покрив, макар никой да не би познал, че някога е била дворец на манджурски благородник.

Елегантната тераса и филигранните прозорци бяха покрити с чували пясък. Изоставените картечни гнезда над извитите стрехи напомняха, че в продължение на петдесет и пет дни, тук се бе намирал щабът на защитниците на легациите. Канцеларията от другата страна на двора още носеше следи от артилерийския огън, а през дупката в стената се виждаха не спретнато подредени бюра, а легла и сламеници от времето, когато беше използвана като казарма, спалня и лазарет.

Дворът беше покрит със спомени от необичайните дни, когато дипломатите, съпругите и служителите им, се бяха скрили тук в разгара на битката. Бяха се сгушили в жегата, вонящи като животни, отвратени от мулешкото месо, което бяха принудени да ядат и често се плашеха, когато огънят от стените се усилеше. Но въпреки всичко — освен в дните, когато обстрелът беше изключително силен — се бяха държали, все едно са се събрали на излет, клюкарстваха злобно по време на игрите на пикет, хрупаха лакомства от килера на посолството и ревниво пазеха статуса и достойнството си, готови да срежат всяка жена на низш служител, която носеше по-хубава шапка или слънчобран. Такава беше тази обсада. Другата част от историята личеше по двора — от едната страна, до останките от танковото дърво, бяха струпани сандъчета от амуниции, а каруцата с провизиите, останала с едно колело, беше подпряна със струпани книги от библиотеката на посланика. Празни бутилки от шампанско се търкаляха в пясъка между консерви от говеждо, панделка от дамска шапка потрепваше на вятъра, заплетена в дулата на пушките. На столче до голямата камбана на легацията, която всяка сутрин бе будила защитниците и откъдето сър Клод Макдоналд бе произнесъл последното си публично слово, когато изглеждаше, че всичко е изгубено, сега имаше стар грамофон и купчина плочи, чиито етикети напомняха за света на мюзикъла и операта.

Беше минал почти месец от онзи слънчев ден в средата на август, когато авангардът от сикхи беше преминал през портата на старите градски стени, слагайки край на обсадата, но легацията все още беше в този вид. Сякаш освободените отказваха да се върнат към нормалния си живот, къпейки се в спомените за собствения си героизъм, наслаждавайки се на въодушевлението и смелостта, които смятаха, че са проявили срещу могъщата имперска армия. Да почистят двора, би означавало да изметат бляскавите си спомени, да обезценят новите си образи на воини и оцелели. Дори дипломатите, които бяха облекли старите си работни костюми, тези дни ги носеха наперено, слагаха пистолети в кобурите си и покриваха главите си с огромни шапки, докато пушеха дебели пури. Щеше да мине известно време преди лейди Макдоналд да покани отново представителите на великите сили на някои от изисканите й микадо балове в някога елегантната си градина.

Въпреки всичко легацията функционираше. Първият и вторият секретар се движеха устремено между палатките, които бяха превърнали в импровизирани канцеларии, разнасяйки телеграми и меморандуми, които посланикът трябваше да подпише. Откъм малката морава зад жилището му понякога се чуваше успокояващият звук на стикове за крикет или разговорът на дамите. Дори след битката английското спокойствие не беше нарушено поне на вид.

Извън стените градът бе изпълнен с напрежение. Всеки гост, свикнал с шума и неспокойствието на китайските селища, отначало би се изненадал от необичайната тишина, а после — от липсата на китайци. Уплашеното население се криеше по домовете си. Малкото жители, които излизаха навън, бързаха по работа с наведени глави и очи, вперени в земята, стараейки се да не ги забележат. Имаше защо да се боят. Малко къщи бяха избегнали плячкосването, последвало вдигането на обсадата, а окупационната армия, вкусила от радостта на победата, още не й се беше наситила. Особено опасни бяха германците с островърхи шлемове и руснаците с кожени шапки, за които се знаеше, че са спирали и събличали копринената роба на минувач, оставяйки го да пропълзи гол като кули до дома си. Ако, разбира се, преди това не го включеха в трудова бригада, която възстановява някоя стена или носи към лагера им плячката, която бяха събрали по време на патрулирането си. Нито една жена не смееше да излезе на улицата. Дъщерите и любимите наложници, които бяха избегнали изнасилванията при първите обиски, се криеха в избите или между дюшеците.

Улиците бяха оставени на армиите завоевателни. Тенекиеният звук на оркестрите им, докато маршируваха в униформите си, увисваше нелепо във въздуха, преди отново да бъде погълнат от надвисналата тишина. Всяка държава се опитваше да надмине другите по пищността на военните си паради, сякаш с това щеше да потвърди бляскавата си роля при пробиването на обсадата. А когато европейците се срещнеха, заприличваха на карикатури. Надменните британци маршируваха в маскировъчните си униформи под ненужни заповеди, изръмжани от старши сержанта; френските магелоти и италианските берсъглиери крачеха енергично, но изящното им представление не можеше да скрие недисциплинираността им или усмивките по лицата им; руснаците се мръщеха, американците се накокошинваха, а австрийците се пъчеха. Германците, които не бяха успели да пристигнат преди приключването на военните действия, изглеждаха най-войнствени от всички. Техните улани с наметки наперено тропаха между хутонгите; гренадирите им настъпваха с насочени щикове по стръмните улици, а тежките им ботуши тропаха ритмично, сякаш отмерваха темпото на някоя вагнерова ария на отмъщението. Само японците избягваха тази показност. Групички техни войници наблюдаваха тези демонстративни паради с израз на безразличие върху наблюдателните си лица, докато старателно изпълняваха задачите си.

А в сърцето на Забранения град, където генералите бяха разположили щаба си (вдовицата на императора беше избягала с целия си двор, спирайки само за да удави една от наложниците на племенника си в попътен кладенец), офицерите от съюзническите армии се разхождаха между плячкосаните дворци, пушеха лулите си и се чудеха на опустялото величие и стерилната симетрия на един рай, изоставен от бога.

За малцината британски дипломати, които още не бяха закоравели докрай или вярваха в благотворното въздействие на цивилизацията, която смятаха, че представляват, беше облекчение да се върнат в легациите си и отново да се потопят в успокояващото еднообразие на работата си. Макар сега канцеларията им да бе в палатка, за тях тракането на телеграфа беше като далечна заповед на империята, която според тях стоеше над евтиния триумф, зад който се криеше реалност, изпълнена с грабежи, екзекуции за назидание и алчност. Тази алчност бе опустошила града, който те бяха заобичали и позореше победителите така, както унищожаваше жертвите им. В своите обективни отговори на официалните въпроси от Уестминстър или Уайтхол те можеха за малко да преглътнат срама и провала си, докато писалките им бавно изписваха умерените фрази и тържествените баналности на международната дипломация.

Но нито чувствителността, нито високите идеали не успяваха да откъснат Дъглас Причит от мрачната действителност. Като шпионин, неговата задача беше да използва човешките слабости. Тъжното бе, че макар и да се убеждаваше, че прави компромиси в името на благородна кауза, вродената му гнусливост никога не му бе попречила да изпълни дълга си. Пък и той вече не беше неопитният срамежлив младеж, който беше седял до Хелън Франсис на градинското увеселение. Седмиците, прекарани с пушка на стените, го бяха закалили. Беше убивал, за да не го убият, и то не само в битка. Не един предател беше разкрит между китайския персонал, който бе останал в легацията и той лично бе организирал екзекуциите им след необходимите разпити. Споменът за това понякога прогонваше съня му, защото никой почтен човек — а Дъглас Причит беше почтен човек — не би могъл да оправдае пред съвестта си всичко, наложено от необходимостта. Подпухналите му очи сутрин биха показали на някой по-наблюдателен чиновник до каква степен търси забрава в бутилката, но работата му не страдаше и в поведението му вече липсваше неувереността. Беше запазил любезната си усмивка и учтиво поведение по навик, но студените пресметливи очи говореха за жестокост. Момчетата от митницата, които някога го бяха вземали на подбив, отдавна се бяха научили да го отбягват.

Сега той седеше на масата в палатката в ъгъла на двора, която му служеше за канцелария и търпеливо наблюдаваше как човекът, от чиято безмилостност някога се бе възхищавал, отпуснат в платнения си стол и опънал гипсирания си крак на табуретката пред себе си, разсеяно пуши пура и преглежда някакъв документ. Забелязваше докъде е стигнал по движението на обградените му с тъмни кръгове очи. Причит знаеше наизуст съдържанието на документа, защото той го бе написал.

„Ваша светлост трябва да е получил доклада на консула от Нючан с коментарите на посланика. Смятаме, че в района се правят окуражаващи стъпки за възстановяване на търговията. Представители на най-големите ни търговски къщи, които действат в крайбрежните градове, вече се завръщат от принудителното си изгнание в Япония и очакваме в най-скоро време да възстановят работата си в областта…“

— Наистина ли трябва да прочета всички тези глупости за търговията? — провлечено каза мъжът и го погледна.

— Изобщо не би трябвало да го четеш — промърмори Причит. — Както виждаш, на него пише „Секретно“. До лорд Солзбъри е.

— Брей, колко съм важен — усмихна се мъжът и белите му зъби проблеснаха върху загорялото лице. После продължи:

„Колкото до общата политическа ситуация, почти нищо утешително не може да се прибави към меморандума, който изпратих на ваша светлост в края на август. Трите провинции, от които се състои Манджурия, сега са категорично в руски ръце. В стария палат в Мукден заседава военна комисия. Теоретично генерал Сабойтин отговаря за китайските граждански власти, но макар главният губернатор Цзен Чи официално да е върнат на власт в градския ямен, той няма достатъчен авторитет. Строежът на руската железница между Харбин и порт Артур, както и разклоненията й, сега е под руски надзор. Това анексиране се оправдава с продължаващото положение на «бойна готовност». Руските войски са окупирали всички ключови градове в провинциите, съобщава се дори за техни патрули по границата с Монголия.

Според докладите, получени от нас, избиването на Боксьорите — а всъщност на всички местни силови групировки, които застанат на пътя им — е било извършено с брутална жестокост. Екзекуции за назидание на «въстаници» или «бандити» (изглежда, разликата е малка) са редовно явление. Чухме за масови обезглавявания и обесвания, както и случаи, в които така наречените бунтовници са били завързвани за дулата на оръдия. Тези наказания били съпроводени с плячкосване в огромни мащаби, особено там, където има казаци. Местното население е уплашено и подложено на какви ли не страдания. Първоначалното облекчение от унищожаването на Боксьорите отдавна е заместено от мрачно отвращение от несправедливостите, от които то продължава да страда в ръцете на своите «освободители». Чуваме, че много китайци смятат кратката окупация от японците след войната през 1895 година за цивилизован период в сравнение с днешните събития.“

— Интересно какво е твоето определение за „цивилизован“ — каза мъжът. — Но японците се държат добре и сега. Време е да приемем, че са пораснали.

— Мисля, че в следващия абзац съм писал точно за това — промърмори Причит.

„От разговорите ми с колегите от японската легация стана ясно, че в момента те мислят в дългосрочна перспектива. Едва ли ще направят нещо открито, с което да нарушат съюза, сключен между великите сили в началото на кризата с Боксьорите или ще отправят дипломатически протест. Смелостта, проявена от японските моряци по време на обсадата на посолството и ефикасните действия на техните части в освободителната армия им донесоха заслужена международна слава. Тъй като въздържанието ще им спечели точки на масата за преговори…“

— А, да, репарациите — каза мъжът. — Всички ние искаме да бръкнем в буркана с меда, нали?

„… едва ли ще направят нещо, с което да опетнят репутацията си на нова велика сила. Докато има съюз, руснаците не могат да попречат на установяване на японска военна свръзка в Мукден. Несъмнено офицерите там ще докладват на правителството си за положението в Манджурия и ще създадат собствени връзки с китайските власти. Японските войски, които бяха мобилизирани на корейската граница по време на кризата, не са разпуснати след освобождаването на легациите. Ясно е, че в бъдеще те ще се опитат да се преборят с руското влияние в този район, който е от огромен интерес за тях. За момента те наблюдават и чакат, също като нас.

Ваша светлост споменава за събитията, които може би са се случили в Шишан преди въстанието на Боксьорите и отбелязва колко неприятно би било за правителството на Нейно величество, ако бъдат разкрити някакви тайни отношения между британски и японски агенти.“

— Май стигнахме до същността, а? — Сините очи проблеснаха над листа.

— Да, точно този пасаж искам да прочетеш внимателно — каза Причит.

„Ясно ми бе дадено да разбера, че за японското правителство би било също толкова неприятно, ако — теоретично — подобни събития излязат наяве.“

— Обзалагам се — изсумтя мъжът.

„Наскоро бях информиран от колегата в японската легация, че до военното им министерство е бил изпратен доклад, че известно количество оръдия, картечници, гаубици и други оръжия от арсенала им в Тиендзин са изчезнали по време на скорошните конфликти. Има убедително обяснение, че те са били пленени, когато позицията временно била завзета от китайската армия. Това е версията за събитията, която вероятно ще се появи в официалните военни сводки. Може би ще ви бъде интересно и да узнаете, че един от някогашните им военни аташета, полковник Таро Хидейоши, след като получи медал от императора за героичното си поведение по време на обсадата, беше назначен в императорския двор в Токио. Ако е притежавал някакви писмени обещания, те са били напълно унищожени, когато жилището му в японската легация беше опожарено по време на битката. Уверен съм, че правителството на Нейно величество няма защо да се бои от неприятни разкрития от страна на японците.

Ваша светлост навярно вече е чул съобщенията на руснаците, че мандаринът на Шишан е мъртъв, очевидно убит от един от подчинените си, докато се опитвал да избяга от града след разпра със своите съюзници, Боксьорите. Смята се, че мотивът за убийството му е бил грабеж. Изглежда е бягал с голямо количество злато, което е изчезнало. По-голямата част от армията му е била избита по време на сражение с Боксьорите, преди да избяга. Командирът й, майор Лин, който може би е замесен в контрабанда с оръжие, е изчезнал и се смята, че е загинал с хората си. Ако са оцелели, те несъмнено ще бъдат съдени и наказани за участието им в нечуваните жестокости, извършени в този град — както знаете, цялата чуждестранна общност е била обезглавена по заповед на мандарина. Ако се докаже, че някой от нашите агенти е имал връзки с подобни престъпници, би било изключително неприятно, затова може би е по-добре, че те са били наказани заслужено, без публичен процес.

Остава въпросът за нашия предполагаем агент.“

— Стигнал си дотук — каза мъжът, като пусна листата на масата. — Жалко, бих искал да прочета коментарите ти за „нашия предполагаем агент“. И него ли ще наградят с държавен орден?

— Не мисля — каза Причит. — При създалите се обстоятелства.

— Значи ще ме хвърлят на вълците, така ли? Няма да ми е за пръв път — каза Хенри Манърс.

— Надявам се да уредим нещата без вълци — каза Причит. — Що се отнася до правителството на Нейно величество, ти работиш за китайските железопътни линии. Никой не би могъл да те свърже с нас по какъвто и да било начин.

— Но съществува незначителният проблем с откраднатото оръжие и златото на мандарина — каза Манърс. — А и пристигането ми в Тиендзин не мина съвсем незабелязано.

Причит се усмихна студено. Бягството на Хенри Манърс от прочутото клане в Шишан с влак, в който китайски наложници хвърлят въглища в пещта, беше истинска легенда, която се доукрасяваше с всяко ново преразказване.

— Да, сър Клод не беше много доволен, когато разбра за този момент — каза Причит. — Нито пък от слуховете какво правиш през последните седмици с приятелчето си Б. Л. Симпсън от митницата. На сутрешната среща обсъждаше съобщенията за вашето „организирано плячкосване в мащаб, известен само на онези, които могат да говорят китайски“. Мисля, че така се изрази. Чудеше се дали да не нареди да ви арестуват. Убедих го, че в твоя случай не е разумно да постъпи така, но не е лошо да предупредиш Симпсън.

— Задължен съм ти — каза Манърс. — Не се е променил, нали? Още прилича на училищен директор.

Очите му се отправиха към малката масичка, на която стоеше голяма синьо-бяла ваза.

— На пазара ли я купи? — попита той. — Или на някой от последните търгове. Струва ми се много хубава. Отлично качество.

Причит се изкашля, раздразнен от пламналите си бузи, и бързо смени темата.

— Как пострада кракът ти?

— Част от горяща стена падна върху него. На един хутонг. Не се тревожи, не беше в британския сектор. Но може би ще куцам до края на живота си.

— Съжалявам да го чуя. Надявам се, че каквото и да си правил в този момент, си е заслужавало. Зарасна ли другата ти рана?

— Наболява ме от време на време.

— Имаш късмет, че си жив.

— Ако куршумът беше ме улучил на сантиметър встрани, щях да съм мъртъв. Изгубих много кръв. Добре че мулетарят ми ме открил в безсъзнание и ме превързал. Много свестен човек. Лао Чжао. Заслужава пенсията, която те накарах да му отпуснеш. Ако не беше той, едва ли щях да успея да подкарам влака.

— Значи не жените са ти помагали?

— Съпругите на мандарина? Сигурно се шегуваш. Те стояха във вагона и виеха. Не, лао Чжао и Фан Имей ми помогнаха. Те ме спасиха. Забележително. Караха два дни влака, а аз ту припадах, ту се свестявах на тендера.

— Фан Имей? Наложницата на майора? Тази, която сега е твоя икономка?

— Засега — каза Манърс и го погледна право в очите.

— Може ли да й се има доверие?

— Безусловно — произнесе Манърс твърдо.

— Съжалявам, трябваше да попитам. Както казваш, остава проблемът със златото и оръжието.

— Тя не знае нищо за оръжието.

— Но знае къде е златото?

— Разбира се. Тя го закопа. Заедно с лао Чжао. Всъщност тя измислила какво да правим, когато видяла на хоризонта първия руски патрул. Накарала лао Чжао да спре влака. Двамата слезли заедно и заровили кутиите, после поели отново, преди руснаците да ни настигнат. През това време аз съм спал. Всъщност мисля, че имах треска.

— Значи ти самият не знаеш къде е заровено златото?

— Не съм казал подобно нещо, Причит. Знам точно къде е заровено. Знам и къде е оръжието. Освен това гарантирам за Фан Имей и лао Чжао. Може да им се има пълно доверие.

— Радвам се да го чуя — каза Причит след дълга пауза. — В крайна сметка това е твой проблем, не мой.

— Какво? — каза Манърс. — Нали ти отговаряш за връщането на оръжието и златото.

— Правителството на Нейно величество не знае нищо за оръжие или злато. Мислех, че това ти е станало ясно от моя сдържан меморандум. — Той млъкна, приглаждайки тънките мустаци, които си беше пуснал. — Всъщност — промърмори — бих казал, че правителството не желае да те познава, Манърс, и със сигурност би искало да чуе, че носиш лична отговорност за всичките си престъпни или предателски действия в Шишан. Сър Клод Макдоналд може в миналото да се е интересувал лично от теб заради високопоставения ти баща, но се боя, че известните ти и може би престъпни деяния напоследък изчерпаха търпението му и официално те предупреждавам, че за в бъдеще присъствието ти в легацията няма да бъде посрещнато добре.

— Каква реч само — промърмори Манърс. — Какво искаш да направя с оръжието и златото тогава?

— Какво оръжие? Какво злато? — Очите на Причит проблеснаха като стомана.

— Разбирам — каза Причит. — Уволняват ме с прилична пенсия. Дори много щедра, стига да успея да си я взема.

Причит мълчеше.

— Много щедро от ваша страна — допълни Манърс.

— При едно условие — тихо каза Причит.

— Да си мълча?

— Да. Нищо не бива да излиза наяве нито сега, нито в бъдеще. Нищо, което би причинило неприятности на лорд Солзбъри или нашето правителство. В моя доклад ще пише, че не сме пращали агент в Шишан и никога не сме влизали в каквито и отношения да е с тамошните власти, официално или неофициално. Всички твои действия, които може да излязат наяве впоследствие, са били извършени по твоя воля. Съгласен ли си?

— Дали съм съгласен да ме подкупите с цяло състояние, за да си мълча? Разбира се. Така ще стана много богат човек.

— Мислех, че вече си богат, след като плячкоса Забранения град.

Манърс забарабани разсеяно с пръсти по масата.

— Доктор Еъртън — каза той след миг — смяташе, че търгувам с мандарина.

— Но той е мъртъв, нали? — студено каза Причит. — Нали ми каза, че той и семейството му се изгубили в Черните хълмове. Разпитахме обстойно руснаците, но никой не е чувал за тях. Ако по чудо са оцелели, щяхме да разберем. Изглежда, не е имало чудеса.

— Значи… сте разпитвали за тях? — На лицето на Манърс внезапно се изписа тревога.

— Да, при това най-подробно — каза Причит. — Защо? Яд те е, че не можеш да си върнеш на стареца, задето те е оставил да умреш?

Манърс не обърна внимание на закачката.

— И нищо не сте научили?

— Мисля, че няма защо да се тревожиш за тях, Манърс. Никой не би оцелял в онази пустош. Тайната ти е… — Той млъкна, забелязал измъченото изражение на Хенри. — Съжалявам — каза. Гласът му бе необичайно мек. — Бях забравил. Момичето на Деламер. Чух, че ти и тя… Съжалявам. Не те разбрах. Прости ми… Ужасно е… — Той млъкна, после добави: — Разбира се, не сме се отчаяли напълно. Може да са в някое отдалечено село, до което руснаците още не са стигнали… Макар че едва ли има много такива места.

— Напиши проклетия меморандум — каза Хенри и посегна към патериците си.

— Слушай, ако мога да направя нещо… — каза Причит и също се изправи.

Хенри отблъсна ръката му и се запъти към вратата.

— Продължавай да търсиш. Открий какво е станало с тях.

И излезе.

Причит дълго стоя, почуквайки с писалката си по масата. Лицето му беше замислено. Сълзи ли беше видял в очите на Манърс на вратата? Не, сигурно се беше объркал. Навярно бе от светлината. Това не беше в негов стил. Манърс беше корав мъж, какъвто самият той се учеше да бъде. Безчувствен. Практичен. Подкупен — и затова заслужаващ доверие. Мъж, който разбираше необходимостта и се водеше от нейните принципи.

Той поклати глава и взе меморандума. След като помисли още миг, започна да пише с четливия си почерк.

 

 

Лятото премина в есен.

Офицерите бяха открили красотата на западните възвишения и патрулите им се нижеха по яркочервения килим от кленови листа към храмовете, които бяха завзели.

Още немски войски пристигнаха под командата на внушителния генерал Фон Валдерзее, който пое командването от добродушния генерал Чафе. Тъй като не бяха взели участие в действителното унищожаване на Жълтото зло, което кайзерът бе обявил гръмогласно за свой съвременен кръстоносен поход, генералите му се постараха да се проявят, унищожавайки всички Боксьори, които можаха да докопат — и тъй като всеки, когото заловяха, автоматично се смяташе за Боксьор, наказателните взводове имаха работа по всяко време. Жителите на Пекин, които бяха решили, че вече е безопасно да излизаш на улицата, отново се скриха в домовете си и зачакаха края на отмъстителния полет на немския орел на Хохенцолерните.

И той, както всичко останало, имаше край.

Листата започнаха да капят. Есента неусетно премина в зима. Когато студените ветрове повяха през върбите, надвиснали над рова на все още окупирания Забранен град, замрялото население на Пекин се посъживи.

Когато в края на ноември заваля първият сняг, улиците на града си бяха възвърнали обичайното оживление. Високомерните благородници, които прислужниците им разнасяха на носилки между дворците, смятаха, че е под достойнството им да обръщат внимание на чуждестранните патрули, които стояха на студените кръстовища на татарския квартал. Чиновниците, които се бяха върнали в канцелариите си в различните ямени, спираха по пътя за вкъщи до сергиите с храна във Ванфуфин или Хатамен, за да купят карамелизирани ябълки на децата или наложниците си, заедно с червендалести ефрейтори и сержанти от окупационните сили, които използваха свободните си часове, за да разгледат града. По оживените алеи на китайския квартал, разположен близо до все още съборената порта Цянмен, търговците обсъждаха цената на коприната в отворените вече магазини; студенти се взираха в древни ръкописи в Люличан, а други се опитваха да си купят изгодно нещо от множеството нови магазини за антики, които процъфтяваха и правеха изключителен оборот. В хаоса след обсадата не само чуждите войници бяха плячкосвали — мнозина китайци също бяха успели да забогатеят. Малко собственици на ресторанти помнеха по-добър сезон, а куртизанките от казината и чайните се отдадоха на по-екзотична дейност. Имаше няколко нови къщи, които се специализираха в забавление на „омарите“, както наричаха с обич чуждите войници.

Кварталът на легациите още не беше възстановил някогашния си блясък, но бригади кулита работеха денонощно, за да построят още по-големи резиденции на чуждите посланици върху руините на старите. Боклуците от обсадата най-после бяха разчистени от британската легация и една вечер от прозорците на резиденцията заструяха светлини и музика — лейди Макдоналд даваше първия си бал. Единствената разлика, която някой би забелязал между него и тези преди обсадата, беше преобладаващият брой униформи на ярко осветения дансинг. Както обикновено, мосю и мадам Пишон от френската легация си тръгнаха последни, а американският съветник Хърбърт Скуайърс, наскоро повишен от поста на първи секретар, и журналистът Джордж Морисън, спориха ожесточено на бара. Някои неща никога не се променят.

Сега дипломатите бяха много заети. Приятният възрастен министър Ли Хун-чан се беше върнал в ямена Цунгли и оглавяваше временното правителство, докато се уточнят условията, при които вдовицата на императора би могла да се върне от изгнанието си в Шанси. Беше дадено да се разбере, че цената за това ще бъде изключително висока. Носеха се слухове, че контрибуцията, която със сигурност щеше да бъде наложена, ще надвишава сто милиона лири стерлинги, без да говорим за по-нататъшното откъсване на територии. Шумните момчета в бара на хотел „Пекин“, водени от забогателия Б. Л. Симпсън, който беше успял да се размине с всички заповеди за арестуването си, на висок глас критикуваха малодушието на дипломатическите представители, заявявайки, че ще бъде справедливо, ако покварената династия Цин бъде принудена да плати десет пъти по-голяма сума. А ако на императрицата вдовица изобщо позволят да се върне, тя би трябвало да бъде публично бичувана пред двореца. Б. Л. Симпсън весело бе предложил да го направи лично.

Хенри Манърс почти не се явяваше на техните сбирки. Всъщност след раняването му по време на плячкосването, рядко го виждаха. Отначало момчетата от митницата подхвърляха неприлични шеги по повод отсъствието му. Знаеше се, че е довел със себе си много красива куртизанка от мястото на север, откъдето беше избягал. Първоначално в очите на всички той беше герой, но както става обикновено, с течение на времето го забравиха.

Смяташе се, че живее в къща някъде в китайския квартал. Веднъж Б. Л. Симпсън и приятелите му, след като бяха пили цяла вечер, тръгнаха с рикши да го търсят. Хвърляха камъни по стената, крещяха обиди, събудиха съседите, които се уплашиха, че започват нови погроми. От двора и къщата, в която им казаха, че живее Манърс, не се чуваше нищо друго, освен тишина. Голямата дървена порта остана затворена и след известно време те се отегчиха и отидоха в един от новите вертепи.

Хенри Манърс живееше уединено. Ако някой от митничарите бе успял да прескочи стената, щеше да се изненада, откривайки, че старият му приятел не се е отдал на разврат в обятията на своята загадъчна красавица. Спеше сам, а през деня седеше на един кожен фотьойл. Ако времето беше хубаво, излизаше на двора с количка, често пъти захапал незапалена пура и с безизразно изражение. От време на време лао Чжао преглеждаше крака му. Понякога успяваше да го разсмее и в уморените сини очи проблясваше частица от стария язвителен блясък. Но обикновено двамата приятели стояха мълчаливо на двора. Фан Имей им носеше чай. Понякога вечер приготвяше лула опиум. Лягаха си рано, а Хенри винаги спеше до късно.

Лао Чжао и Фан Имей често обсъждаха странната болест на Ма На Си сяншен — или по-скоро лао Чжао изброяваше различни обяснения: че раните му не са напълно зараснали, че чака нещо да стане, че лежи и чака пътят към Манджурия да се разчисти, за да вземе златото, че се крие от шпионите в британската легация, които сигурно ще искат да го проследят, че чака руските войници, които бродеха из онзи район, да си заминат… Фан Имей го слушаше безмълвно, гледайки го с тъжните си очи. Когато попиташе за мнението й, тя мълчаливо поклащаше глава. След известно време лао Чжао палеше лулата си и заявяваше:

— Ма На Си със сигурност знае какво прави. Чакай и ще видиш.

Фан Имей никога не му разказа за дългите разговори, които водеше с Ма На Си през нощите, когато го мъчеше безсъние и той пресичаше двора до стаята й, сядаше на леглото и я чакаше да се събуди. Първия път, когато го направи, тя отметна завивките и го покани да легне при нея, но той само се усмихна и хвана ръката й. Тя пазеше за себе си онова, което й казваше, никога не сподели болката си, преструваше се, че не е видяла сълзите му. Сутрин го поздравяваше с обичайната си тъжна усмивка.

В редки случаи ги посещаваше Причит от легацията. Той и Ма На Си седяха заедно и тихо разговаряха. Преводачът никога не се застояваше. Фан Имей го мразеше, без да знае защо — той винаги се държеше с нея учтиво, но студените му очи никога не я поглеждаха в лицето и сякаш винаги бързаше да се измъкне. Обикновено вечерите след неговите посещения Ма На Си я караше да му приготви лула с опиум.

Една вечер към края на декември Причит ги посети много по-късно от обичайно. Не остана дълго при Ма На Си, а бързо се върна при чакащата го рикша. Когато тя надникна в стаята на англичанина, видя, че седи вдървено на стола си и гледа право към стената, без да я вижда. В ръката му имаше смачкано парче хартия, което приличаше на телеграма.

Тази нощ той дойде в стаята й и й каза, че семейство Еъртън, децата им и Хелън Франсис са били открити от руски войници в Монголия. Тя имала дете. Бяха отпътували с влака до Тиендзин и всеки ден се очакваше да пристигнат в Пекин.

 

 

По стечение на обстоятелствата същият този следобед семейство Еъртън заедно с Хелън Франсис и малката Катрин се бяха появили в канцеларията на британския вицеконсул. Дебелокож веселяк, който точно си беше хапнал добре, той бе подметнал закачливо колко му е приятно да посрещне почтено семейство от Шишан и че това било значително подобрение в сравнение с последния беглец, за когото се бил погрижил. Семейство Еъртън бяха изразили учудване и с гръмогласен смях той им беше разказал — една от най-добрите истории в репертоара му — как Хенри Манърс беше пристигнал с влака. Или по-точно, беше започнал да я разказва, но се наложи да спре почти веднага, защото младата дама, госпожа Кабът, внезапно пребледня мъртвешки, скочи на крака, извика, залитна и отново седна, притиснала юмрук към устата си. За съжаление в този момент закачи с лакът етажерката и една от най-ценните вещи на вицеконсула, статуетка на богинята Гуанин се разби на пода. Беше много неприятно и изключително досадно, както каза чиновникът на приятелите си в клуба същата вечер, но какво би могъл да очаква човек от истерични мисионери, при това жени? Навярно била шокирана от факта, че е споменал наложниците на Манърс.