Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Palace of the Heavenly Pleasure, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Димитрова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Адам Уилямс. Дворецът на небесната наслада
Английска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2004
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-585-577-0
История
- —Добавяне
Трета част
Глава 20
„Когато мръкне, ще избягам от лагера. Не ме интересува дали ще ме заловят.
Искам да се прибера у дома.“
Не беше поток, нито дори езерце, а просто локва върху влажната земя в подножието на тревист склон, но за Нели, която пълзеше към нея, все едно бяха водите на Йордан, които се разкрили пред израилтяните след дългото им скитане из пустинята.
За малко да не я види.
Цял следобед беше се катерила по сухите хълмове, използвайки цялата си останала воля, за да придвижва единия си уморен крак пред другия. Нямаше представа накъде се движи. Всяка крачка й струваше огромно усилие. Бедрата и останките от мускули по мършавите й крака, както и ожулените й колене горяха от болка. Босите й крака бяха окървавени и покрити с мехури, но някакъв глас звучеше в уморения й ум: „Продължавай. Продължавай.“ Нещо дълбоко и упорито в природата й — може би останките от гордостта й — се бореше с нарастващото й желание да легне, отказвайки да приеме, че Провидението, което ги бе отвело толкова надалеч, ще ги изостави така изведнъж. Но голите заоблени хълмове се простираха във всички посоки чак до хоризонта и след всяко изкачване тя виждаше едно и също: пустиня и пак пустиня, а най-лошото беше, че възвишенията бяха покрити с трева. Зелените копринени склонове, които блестяха и променяха оттенъка си под движението на облаците си, я мамеха с обещания. Това беше цветът на живота. Беше пълно със скакалци и диви животни — мармоти и лисици, но нямаше нито следа от безценната вода, която поддържаше живота. Беше се влачила, вкопчена в последните късчета надежда, но след часове безплодно търсене, дори те бяха започнали да се топят. Празният мях, който влачеше зад себе си, дрънкаше като котва и тя с мъка повдигаше крайниците си. Започна да чува и друг глас в главата си, който изкусително я мамеше да си почине. Най-накрая бе паднала на колене, потъвайки в съблазнителната мекота на тревата. Примамливият ветрец беше разхладил пламналите й крайници и тя се бе отпуснала безволево в прегръдката му. Скоро Изкусителят щеше да хвърли над нея одеялото на съня и макар да знаеше, че това би означавало край за всички тях, тя не можеше да се съпротивлява повече.
И тогава бе станало чудо. Един-единствен слънчев лъч проби през плътните облаци и освети като прожектор долината отдолу. Той блесна само за миг, но това й беше достатъчно, за да забележи слабия отблясък като от диаманти на врата на смеещо се момиче. С последните си остатъци от енергия тя бавно пропълзя надолу по склона — вече не можеше да се държи на краката си. Тъй като беше замаяна, имаше чувството, че сухата трева сама се разтваря пред нея и скакалците отскачат встрани. Слънцето пареше голия й врат, главата й пулсираше. Най-после почувства влага по ръцете си; земята бе станала по-мека и кална. Продължи напред, без да смее да се довери на сетивата си. Внезапно пред нея изскочи някакво лице — на ужасна старица с пламтящи кървясали очи, хлътнали страни и жълти зъби, които стърчаха от сухите й венци. С ужас отвърна поглед, после осъзна, че това е собственото й отражение. Отпусна глава в кафявата локва, разтвори напуканите си устни и някак си успя да отмести набъбналия си език и да пие.
Не знаеше колко дълго е лежала там, киснейки в животворната течност, усещайки как се движи по тялото й, как възкресява силите и волята й да живее. Но когато най-накрая се претърколи по гръб и се загледа в гъстите облаци, които се носеха с царствено безразличие по синьото небе, тя разбра, че по някаква причина Бог отново ги е пожалил и ще преживеят още един ден.
Опита се да събере остатъка от силите си за дългия път обратно към долчинката, където лежаха останалите. Сърцето я болеше, когато помисли за децата си, за костеливите им ръчички и издути кореми, за големите блестящи очи върху преждевременно съсухрените им лица, в които понякога грееше вяра в нея и как въпреки новите изпитания, духът им не беше напълно пречупен. Помисли си с тъга за Едуард и Хелън Франсис. Тези дни тя се движеше като автомат. Смело вървеше напред, но тялото й беше изтощено, а умът й сякаш беше някъде другаде. В усмивката на колежанка и безизразните й очи имаше нещо ужасно, сякаш душата й бе на път да се сбогува с този свят. Нели се боеше за нея — пламъкът на живота й сякаш гаснеше с всеки изминал ден. А Едуард? Физически той беше добре — понасяше трудностите по-добре от всички тях — но и той бе изпаднал в меланхоличен самоанализ. Тя вече не знаеше как да стигне до него през бариерите на самоомразата и отчаянието му.
Искаше й се да споделят утехата, която й беше помагала дори в най-тежките дни. Не беше фантазия или илюзия — някаква сила наистина ги закриляше. Това, че бяха оцелели след такива тежки изпитания, не беше случайност. Всеки ден получаваха доказателства, че Провидението не ги е изоставило. То им беше показвало корени, когато гладуваха, насочваше ги към потоци, когато бяха жадни и често ги изненадваше с прояви на добрина, когато всички бяха настроени срещу тях.
Едва миналата седмица или може би по-предишната — тя отдавна бе изгубила представа за времето — ги прогониха с камъни от село, където бяха потърсили подслон. Старейшината ги беше нарекъл дяволи и пръв беше хвърлил камък. Но в покрайнините на същото село малко момченце ги беше настигнало и им беше дало храна и мях с вода — същият, който сега лежеше до нея. Това беше малко чудо — едно от многото, които ги бяха съпровождали по време на одисеята им. То ги беше подкрепяло, докато се изкачваха по голите планини, които най-накрая ги бяха отвели до този пустинен хълмист район. Бяха пълнили меха на няколко пъти оттогава — веднъж на малък водопад, друг път от кладенеца при няколко изоставени овчарски колиби и бяха си поделили пестеливо кифличките и туршията, донесени им от момченцето. Само през последните три дни бяха без храна и вода.
И Провидението отново се беше намесило, разкривайки им този извор, който я беше съживил. Тя лениво се опита да си спомни думите на псалма, но единственият стих, който й идваше наум, беше: „Твоят жезъл и твоята тояга, те ме утешават.“ Да, ако искаха да оцелеят в тази враждебна среда, щяха да имат нужда от тези жезъл и тояга. Тя въздъхна, когато си спомни всички трудности, които вече бяха преживели през седмиците скитане. Август ли беше или септември? Не знаеше.
Сякаш бяха минали месеци, откакто слязоха от влака, добре екипирани и с хубави коне, а после скитаха из гората, изгубени между безбройните дървета. На няколко пъти откриваха, че са се въртели в кръг. Една вечер беше излязла гръмотевична буря. Не се бяха сетили да спънат конете и те бяха избягали, отнасяйки всичките им провизии. Два дни ги бяха търсили безполезно, преди да се откажат. Сега Нели си спомняше последвалите дни — или седмици, — когато се въртяха из мрачната гора като някакъв безкраен кошмар. Нямаха храна, а Едуард им бе забранил да хапнат от малкото изкусителни плодове, които от време на време виждаха по пътя, защото можело да са отровни. През онези дни той се бе проявил като маниакален водач, караше ги да вървят безмилостно и без да пестят сили, със здраво стисната челюст. Нели не бе посмяла да го попита дали знае къде отива, толкова свирепо беше лицето му, докато спираше, за да погледне положението на слънцето през клоните над него. След цял ден скитане без път и посока, той им беше казал, че ще се движат през нощта, за да се ориентира по звездите. За децата това беше още по-трудно. Горските шумове, шумоленето на животните и крясъците на птиците ги плашеха, а Хелън Франсис, която беше в абстиненция, тъй като морфинът беше изчезнал заедно с конете, от време на време изпадаше в истерия, макар че при тези обстоятелства беше учудващо, че изобщо върви. Можеше да умрат в гората, ако не бяха попаднали на колиба на дървар. Отначало мъжът се държа любезно и им даде храна и подслон, но когато тръгваха, поиска да му платят и вдигна заплашително брадвата си. Едуард бе принуден да му даде повечето от парите, които имаше. После дърварят се разтопи в усмивки и ги насочи към друга колиба на един ден път оттам. Там живееха баща и син, които безцеремонно ограбиха и малкото, което им беше останало — взеха дори сребърното кръстче на Нели и пръстена с печат на съпруга й, но поне им дадоха храна.
В следващото селище, ги посрещнаха с подозрение като просяци или дори нещо по-лошо. В две колиби на една просека живееше семейство, което разчистваше земя за земеделие. Те имаха няколко прасета и леха със зеленчуци, но бяха бедни и не възнамеряваха да споделят онова, което имат с някакви си чужденци. Неохотно им позволиха да спят в една от кочините, която принадлежеше на двамата братя, живеещи във втората колиба, но когато попитаха за храна, селяните поклатиха глави отрицателно. Отне им часове, за да заспят, защото не бяха свикнали с болката от глада, която сега беше тяхно постоянно състояние. Но Мери ги беше събудила през нощта и им бе посочила покривката на земята, върху която за тяхно учудване имаше чиния с варени зеленчуци, голяма купа ориз и половин пилешки гърди. Едуард не бе успял да прикрие задоволството си.
— Как успя да ги убедиш, Мери? — беше попитал той радостно, докато си режеше от пилето.
Момичето бе погледнало мрачно към земята. След дълго мълчание беше свило рамене:
— Просто помолих братята да ни дадат храна.
— Слава богу, все още има християнско милосърдие — бе казал Едуард с усмивка. — Ти очевидно притежаваш скрити достойнства, Мери, щом можеш да разтопиш каменни сърца като тези.
Нели бе разбрала с какво е заплатило момичето за храната и беше видяла, че Хелън Франсис също гледа тъжно в земята, избягвайки погледите им, но не бе казала нищо, за да се нахрани Едуард спокойно. Какъв смисъл имаше да му обяснява? Каквото и да беше направила Мери, то бе вече факт, а трябваше да се нахранят.
Няколко дни по-късно, след още скитане и глад, един дървар ги беше посрещнал още по-враждебно от обичайното — заплашил ги с мускета си и те се оттеглиха на една близка поляна, за да прекарат неудобно нощта на открито. Мери отново ги бе събудила с яхния от заек и зеленчуци, но този път Едуард не беше толкова доверчив. Беше се вбесил, нарече я неблагодарна, порочна, курва и хвърли чинията в мократа трева. После стъпи върху нея и я счупи. Нареди на треперещото момиче да падне на колене и да се покае за слабостта си. Заплаши я с божия гняв, ако отново прегреши. Нели и Хелън Франсис чакаха мълчаливо, а Джордж и Джени гледаха баща си с уплашени, неразбиращи очи. Едва когато Едуард се умори, Нели спокойно отиде при плачещото момиче и го прегърна. Малко след това, избягвайки погледа на доктора, Хелън Франсис коленичи до счупената чиния и внимателно събра парчетата месо измежду листата.
— Нали не смяташ да ядем тази грешна храна? — беше извикал Едуард, но жените не му обърнаха внимание и продължиха да се занимават с онова, което правеха.
— Мисля, че трябва да се извиниш на Мери — каза Нели след известно време.
— За бога, жено, тя се държи като проститутка. Не съзнаваш ли какво е направила току-що!
Нели спокойно му бе отвърнала:
— Мери е такава, каквато е, Едуард. И ни храни, макар да не е длъжна да го прави.
Тя често си спомняше този момент. За нея той бе сложил началото на промяната у съпруга й — изпадането му в мрачна меланхолия, ужасното безразличие, което го бе обхванало. В този миг тя мълчаливо бе поела водачеството на малката групичка.
Нищо повече не беше казано. Едуард бе седнал на един пън на известно разстояние, докато те мълчаливо изядоха онова, което успяха да съберат от яхнията. Нели му беше предложила порция, но той я беше отказал. Сутринта бяха продължили напред.
Толкова много неща се бяха случили оттогава — ужасни неща. Имаше много дни, когато Мери не успяваше да им намери храна, а когато успееше — вече никой не казваше нищо. Ядяха каквото им донесе, дори Едуард, макар че от онзи ден не й беше проговорил и дума. Един ден тя ги напусна. Те отдавна бяха излезли от гората на Черните хълмове и се скитаха из едно плато, насечено от дълбоки дерета, в много от които живееха бедни селяни. Бяха направили домовете си в пещери, изкопани в меките стени на овразите и се хранеха със скромната реколта, която събираха от терасите по стръмните склонове.
Те скоро се научиха да избягват тези села на троглодити[1] и се опитваха да намерят подслон в откритата равнина. Не бяха забравили, че са чужденци и християни в страна, която бе решила да ги унищожи. Не виждаха следи от Боксьорите, но в едно село бяха попаднали на плакат с ксенофобски лозунги и безмилостния декрет на императора. Селяните ги бяха гледали враждебно, събираха се на групички и ги сочеха. Бяха си тръгнали набързо, след като няколко камъка полетяха към тях. След това се бяха опитвали да избягват селищата. Без да си признават, бяха разчитали на Мери, която се измъкваше, след като си легнеха. Когато се събудеха, обикновено ги чакаше някаква храна. Но една нощ тя не се върна.
Бяха чакали един ден и една нощ, изпълнени с тревога и болящи от глад кореми. На втория ден бяха отишли в селото. Когато минаваха, хората се отдръпваха и не отговаряха на въпросите им. Накрая откриха старица, която им посочи една пещера в другия край на долината, преди да отмине бързо. Там бяха заварили Мери да готви на огнището. Сивобрад селянин с рехава брада седеше изправен на стола, без да им обръща внимание. Тя бе избухнала в сълзи и им беше казала, че този мъж се е съгласил да я задържи при себе си. Било й омръзнало. Не искала да бяга повече. Съжалявала. Помоли ги за прошка и преди да си тръгнат, им даде няколко кошници с храна.
Запасите им бяха стигнали за пет дни и след това нямаха друг избор, освен да просят милостиня в селата, до които стигаха, колкото и да рискуваха. Понякога срещаха доброта и гостоприемство, но най-често ги прогонваха с клетви, а една ужасна нощ бяха затворени от местния падар, но съпругата му беше съжалила Джени и Джордж и на сутринта ги бяха освободили. Измършавелите им тела бяха покрити с рани. Обувките им бяха пробити, телата им бяха целите в мехури. Всички имаха въшки. Ухапванията от насекоми гноясваха. Беше цяло чудо, че никой от тях не се бе разболял от нещо по-сериозно от диария, но на по-голяма височина горещината през деня не беше толкова ужасна, а нощите бяха само хладни. Нели ги подканяше, будеше ги сутрин, когато нямаха желание да станат и някак успяваше да намери думите, които да ги засрамят и да ги накарат да продължат напред, дори когато бяха отчаяни.
Честно казано, тя бе учудена, че Хелън Франсис е оцеляла. Имаше тежки нощи, когато молеше за лекарствата си, а и онези, през които спеше дълбоко, също бяха ужасни — в кошмарите си викаше имената на Хенри и Том или размахваше ръце във въздуха, сякаш се бореше с някого. Сега вече ясно си личеше, че носи дете в утробата си. Издутият й се корем сякаш изсмукваше живота от останалата част на тялото й като гладен паразит, който настоява да бъде нахранен, докато гостоприемникът му гладува. Когато разпределяха дажбите храна, Нели заделяше повече за Хелън Франсис, за сметка на своята порция и най-често не ядеше, разделяйки всичко между Джени, Джордж и Хелън Франсис. Казваше си, че е силна, докато успява да се пребори с глада, че ще оживее, защото любимите й същества зависят от това.
Изпитваше силна, почти майчинска любов към Хелън Франсис. Понякога, когато гледаше слабичката й фигура да се клати по каменистата пътека, осъзнаваше, че всяка стъпка с товара в корема й бе изпитание на волята, затова й съчувстваше и се гордееше със смелостта на своята „приемна“ дъщеря. Макар задъхана и с напрегнато от усилие лице, Хелън Франсис никога не се оплакваше, само понякога напрежението й идваше в повече и всички трябваше да почиват, докато тя събере сили, за да тръгне пак. В тези случаи Едуард крачеше апатично напред-назад или седеше сам встрани от пътя. Вече не се държеше като лекар. Нещо у него беше умряло. Когато го питаха нещо, отговаряше и веднъж-дваж Нели го забеляза да наблюдава със сълзи на очи децата си, но през повечето време оставаше вглъбен в горчивите си мисли. Избягваше компанията на останалите, никога не се присъединяваше към разговорите им около вечерния огън. Един ден Нели забеляза, че косата му е почти напълно побеляла и лицето му е набръчкано като на старец. Не разбираше какво му е, макар да я болеше да го гледа така. Постепенно — колебаеше да го признае дори пред себе си, макар в сърцето си да знаеше, че е права — беше започнала да го презира. Понякога се чудеше дали вече не презира всички мъже, защото са повърхностни, перчат се и обичат насилието, но всъщност са ужасни слаби.
Понякога си спомняше за безотговорния баща на Хелън Франсис — Франк. Съмняваше се, че дълбоките резерви от воля и издръжливост на момичето са наследени от него. Чудеше се каква ли е била майка й — знаеше, че Хелън Франсис не я познава, но Франк винаги говореше за нея като за богиня. Беше ли наследила тази необичайна сила от майка си? Поне така предполагаше. Но откъдето и да идваха, достойнствата на Хелън Франсис си бяха нейни. Освен това тя притежаваше нещо много по-важно — усещането, че в нея расте нов живот. Нели смяташе, че освен недохранването, бременността е причина за слабостта, която изтощаваше силите й, но може би трябваше да бъде благодарна за нея. Въпреки всичко, което бе преживяла, Хелън Франсис беше бъдеща майка и притежаваше инстинктите и свирепата решимост на всяка майка да защити живота на детето си. Вместо да я изтощава, бременността й даваше сили да живее.
Още нещо изненада Нели. Откакто бяха напуснали влака, Хелън Франсис нито веднъж не беше споменала Хенри Манърс, макар понякога да говореше с обич и хумор за Том. Разбира се, тя знаеше за смъртта му. През първата нощ около огъня Едуард им беше описал ужасната сцена, на която бе станал свидетел в купето на мандарина. Самата тя беше изненадана да разбере до каква степен бе стигнала низостта на Хенри и очакваше Хелън Франсис да го защити или да покаже по някакъв начин несъгласие или поне скръб, но момичето беше слушало с наведена глава и никога вече не беше повдигнало въпроса. Е, мислеше си тя, може би така е по-добре. Така или иначе, светът щеше да смята, че детето на Хелън Франсис е било и на Том. Може би щеше да е добре да кажат и че са били женени. Тя тъжно си помисли, че вече няма кой да опровергае думите им. Беше сигурна, че ако Том не беше умрял като мъченик, щеше да постъпи правилно. От двамата мъже в живота на Хелън Франсис, Провидението очевидно бе избрало по-достойния и в края на позорното си съществуване Хенри Манърс бе разкрил какво чудовище е всъщност. Жалко, тя беше започнала да го харесва, дори да му се възхищава, но последното му вероломство бе непростимо. И все пак беше странно, че Хелън Франсис толкова лесно го беше забравила…
Но какво правеше още тук? Нели се изправи. Да мечтае край езерцето, когато вечерта скоро ще настъпи, а трябва да занесе водата на жадното си семейство. Ако не се върнеше бързо, незаконната бременност на Хелън Франсис щеше да получи заслужения си край в очите на обществото. Боеше се, че така или иначе, момичето няма да оцелее още дълго. Дори чудото на водата може би нямаше да е достатъчно, за да го спаси.
Умореното й тяло не искаше да напусне хладния извор, но тя се принуди да седне и да напълни меха. Горкичките, помисли си. Джени и Джордж сигурно бяха обезумели от жажда. Скоро щеше да се върне при тях. В меха имаше достатъчно вода, за да изкарат деня. А утре щеше да ги доведе тук. Може би Джордж щеше да успее да хване някой мармот — едно от онези малки космати животинчета, които обитаваха тази пустош и отначало ги бяха очаровали, а после раздразнили, надничайки любопитно над земята, но винаги далеч от досега им. Внезапно пред очите й изникна представата за топла яхния. Затвори очи. Достатъчно. Това щеше да я подлуди. Наведе се, вдигна меха и с мъка пристъпи две крачки, влачейки го зад себе си. После замръзна на място.
Късното следобедно слънце хвърляше сенки по тревата, но онази, която видя ясно очертана пред себе си, не беше на хълм или облак. Решила, че още сънува, тя се обърна и за миг беше заслепена от слънцето, но на фона на огнената му топка несъмнено се открояваше силует на мъж. Беше дребен и набит, яхнал малко конче и хванал друго за юздата. През рамо носеше пушка, на главата му беше накривена кожена шапка, а широката му туника стигаше до ботушите. Когато очите й привикнаха с блясъка, тя видя, че й се усмихва.
Нещо в изражението му я накара веднага да се успокои.
За децата месеците, които прекараха при Оркон Баатар, бяха златен период от живота им. Всяка сутрин, когато малката дупка на покрива на юртата, в която всички спяха, порозовееше от зората, те се събуждаха и виждаха как Сарантая, пухкавата жена на Оркон слага в печката питки сух тор. Самият Баатар отдавна беше станал, прескачайки телата им, за да пусне овцете от кошарата и да се погрижи за конете. Когато дървената врата се отвореше и набръчканото му весело лице се появеше отново, поздравявайки събудилото се семейство с весел смях, той вадеше иззад гърба си заек или яребица, които бе застрелял току-що. Печката вече бумтеше и чайникът вреше. Изяждаха закуската си на земята. Оркон Баатар заемаше централното място върху единствения килим, който притежаваше семейството му, и раздаваше купите с ечемичена каша, която сипваше от медно котле. Знаеше колко бързат Джордж и Джени да излязат навън и ги дразнеше, като измисляше поводи да ги задържи. Преструваше се, че го боли корем, че е уморен или пък обсъждаше времето с жена си толкова подробно, че децата започваха да подскачат от нетърпение. Тогава очите му блясваха, устата му се разтваряше в усмивка, която разкриваше неравните му зъби и той ги питаше на развален китайски, дали някой иска да му помогне да намери овцете си днес. Това беше знак за Джордж и Джени да скочат и да изтичат на слънце. (В спомените им никога не валеше и всеки ден беше прекрасен.)
Скоро, седнали странично на две от късокраките му кончета, те го следваха с дива скорост към хълмистата долина, където на едно възвишение пасяха овцете. От време на време той се обръщаше, за да им се усмихне, а пушката подскачаше на гърба му. Те винаги се опитваха да го изпреварят и той нарочно забавяше ход, докато го настигнеха, а после надаваше вълчи вой и привеждайки се напред, препускаше към подножието на хълма.
През следващия час, докато Оркон Баатар наглеждаше животните, децата лежаха на тревата и изброяваха на какво приличат големите облаци, които се търкаляха в небето над тях. Той беше научил Джордж да лови скакалци и да връзва парченце връв около краката им, за да скачат в кръгове около него, но на Джени тази игра не й харесваше и тя предпочиташе да плете венци. Когато Оркон Баатар се върнеше, клякаше в тревата до тях и с усмивка ги питаше какво искат да правят днес. Понякога отиваха на речния бряг, където той вадеше от палтото си мъртва мишка и я връзваше на връвчица. Това бе примамка за свирепия таймен — хищната сьомга, чиито зъби стърчаха напред и която достигаше метър и половина дължина. Докато Джени наблюдаваше стръвта, Оркон Баатар и Джордж газеха в реката и разбутваха храстите, под които можеше да се крие някое от тези чудовища, за да го насочат към нея. Дори ако я уловяха, а това означаваше да се борят с нея поне половин час, когато я извадеха на брега, Оркон Баатар винаги я хвърляше обратно. Да убиваш риба, носело нещастие, беше им казал той. Когато хората умрели, душите им отивали в реката и се превръщали в риби. Когато стигнеше дотук, той ги поглеждаше сериозно, но после се разсмиваше и те не можеха да разберат дали се шегува или не.
Други дни просто яздеха, докъдето стигнат. Обичаха да ходят до една скала, която се издигаше насред пасищата на около десет километра от лагера на Оркон Баатар. На върха й имаше купчина камъни и винаги, когато стигнеха там, Оркон Баатар слизаше от коня и ги караше да обиколят три пъти купчината. Преди да тръгнат, всеки от тях трябваше да намери камък, който да постави отгоре. Когато дойдоха за пръв път, Оркон Баатар им каза, че това е свещена планина. Разказа им легендата за воина, който избягал с онова, което останало от съкровището на своя убит крал след ужасна битка, в която войските им били разбити. Заровил го някъде из тези хълмове и никой не знаел къде точно, защото точно когато свършил, преследвачите му го настигнали. Били твърде много, за да се бие с тях, затова препуснал с коня си до върха на скалата и когато го обкръжили, пришпорил животното и скочил с него. Вятърът го отнесъл на небето, където се скрил между облаците и никой вече не го видял, затова тайната на кралското съкровище била запазена. Джордж искаше да търси златото, но Оркон Баатар му каза, че това ще бъде голям грях. Нито един монголец не копаел земята, каза той, защото тя е жива и чувства болка. Накара ги тържествено да обещаят, че никога няма да търсят съкровището, защото дори да го намерят, то ще им донесе само нещастие. След като го направиха, той им намигна и със смях ги заведе до върха, откъдето беше скочил воинът. Там дълго стояха, загледани с благоговение към безкрайните пасища, които се простираха във всички посоки, докъдето им стигаше поглед.
На обяд хапваха сушено месо, което Оркон Баатар носеше в платнените си дисаги, а след това бавно поемаха обратно. Следобедът беше време за учене. Оркон Баатар ги учеше как да хващат бягащ кон, как да препуснат до него и да метнат на врата му примката, вързана на дълъг прът. Показваше им как да прибират овцете вечер в кошарата, обясняваше им защо трябва да събират тора на животните. Овцете, обясняваше той, осигуряват всичко нужно за живота. Вълната им се използва за дрехи и за кече, от каквото беше направена юртата му, от млякото се получаваше кисело мляко и суроватка, а с месото пируваха. Сушеният им тор пък осигуряваше гориво за огъня. Най-ужасното нещо, им беше казал той, е студена зима, когато овчарят не може да спаси животните и те умират от студ. Ако овцете измряха, това означаваше глад за семейството. Ако нямаше тор за огъня как щяха да се топлят? И как щяха да готвят? Пастирът трябваше да се грижи за животните си — това беше негов дълг, но така се грижеше и за себе си, защото овцете му се отплащаха. Един ден им показа как да изрежат тения от коремите на овцете. Отначало се отвращаваха и бояха, но Оркон им обясни, че така ги предпазват от болест. Всеки живот е свещен, казваше той, и ако очакват животното да им служи, на свой ред те трябва да му служат. Когато трябва да убие животно, човек също трябва да проявява уважение. За да им докаже, той беше довел една млада овца от кошарата. Кракът й бе зле наранен и Сарантая го бе помолила да я заколи за вечеря. Отдавна не били вкусвали прясно овче месо. Те видяха как Оркон Баатар нежно сложи овцата да легне на една страна. Извади ножа си, бързо разряза корема й, бръкна вътре и стисна сърцето й. С тихо блеене тя умря. После той извади ръката си и се усмихна.
— Видяхте ли? Умря безболезнено и нито капка от скъпоценната й кръв не се разпиля по земята. Другия път вие ще го направите. Ще ви науча.
Тогава Джордж и Джени бяха поклатили глави и бяха избягали. Разбира се, след известно време те се научиха да правят това и много други неща, преди злачните дни на лятото да преминат в есен и първите студени ветрове да повеят над степите.
За Нели и Хелън Франсис това също бяха дни на спокойствие и възстановяване. Намираха си утеха в множеството домакинска работа — готвене, пране, доене. Бързо бяха се сприятелили с добродушната Сарантая, която ги бе приела като сестри. Макар в началото да не се разбираха — за разлика от мъжа си тя не говореше китайски, — те бързо намериха начин да общуват с помощта на жестове и физиономии, а понякога рисуваха върху пясъка, смеейки се заедно, докато се опитваха да разберат значението им. С времето двете жени научиха няколко думи и фрази на монголски и можеха да водят елементарни разговори със Сарантая. Тогава откриха, че тя е мъдра жена, която подобно на съпруга си притежава практичен ум и чувство за хумор.
Те също имаха режим. Най-много се наслаждаваха на разходката след закуска до речния бряг, където пълнеха медните кани с вода и веднъж седмично перяха дрехите си. При тези случаи винаги клюкарстваха и се шегуваха. Сарантая беше пряма жена и не се притесняваше да им задава най-лични въпроси, а те отговаряха, както можеха. Тя особено се гордееше с напредването на бременността на Хелън Франсис. Често потриваше с ръка растящия й корем, а понякога слагаше ухо до него, опитвайки се да долови някакво движение. Първия път, когато усети, че детето рита, тя извика от радост, плесна с ръце и притисна Хелън Франсис до широката си гръд, смеейки се и плачейки едновременно. След няколко дни тя реши, че бебето ще е момиче. Очерта във въздуха очертанията на корема на Хелън Франсис, подчертавайки, че е закръглен. После нарисува на пясъка фигура на жена с по-заострен корем, последвана от бебе с огромен пенис и тестикули. Накрая изтри двете рисунки и ги замести с бебе момиче и с широка усмивка посочи към Хелън Франсис. Двете англичанки разбраха, че кръглият корем означава момиче, а заостреният — момче. Когато всичко се изясни, трите дружно се засмяха.
Веднъж Нели попита Сарантая с жестове и рисунки дали с Оркон Баатар имат деца и къде са те. Монголката се усмихна тъжно, посочи корема си и показа с жест, че не може да има деца. Нели и Хелън Франсис не скриха загрижеността и притеснението си, но тя ги хвана за ръцете и им обясни, че не бива да тъгуват. Тя и съпругът й се били примирили с това. После посочи към хълма, където децата на Нели и Оркон Баатар препускаха с конете си.
— Оркон Баатар — каза тя и се почука по сърцето. — Зей–ни. Зорш. Като негови деца. Той много щастлив Зей ни и Зорш. — И се усмихна, а в топлите й кафяви очи проблесна влага.
В този миг Нели осъзна трагедията, която се криеше зад простичкия живот на Оркон Баатар и Сарантая и че навярно децата са били една от причините да ги посрещнат толкова радушно. Тя импулсивно прегърна жената и я почувства още по-близка.
Едно от нещата, за които Сарантая никога не попита, бяха отношенията между нея и съпруга й. Всъщност те рядко говореха за Еъртън. От време на време го виждаха да се разхожда с наведена глава по хълмовете. Той странеше от тях, прибираше се едва за вечеря, когато седеше прегърбен и мълчалив, в очакване Оркон Баатар да му налее купа нернел — горчива алкохолна напитка от дестилирано кобилешко мляко, в която търсеше забрава нощем. Понякога Оркон Баатар пиеше с него, макар че не си говореха. Докато гледаше как докторът постепенно се напива, монголецът придобиваше почти нежно изражение. А самият той сякаш никога не се напиваше. Други вечери, когато не му се пиеше, той оставаше каната на доктора. Еъртън сядаше, облегнат на плетената рамка на юртата и пиеше, докато Оркон Баатар разказваше на другите забавни истории, подрънкваше на ер-ху — странния си струнен инструмент, или пееше с пълно гърло тъжни номадски песни.
Оркон Баатар омагьосваше Хелън Франсис.
Лицето му беше първото нещо, което тя бе видяла, когато дойде на себе си. Спомняше си топлите му, разбиращи очи. Те излъчваха спокойствие, вдъхваха доверие. Отначало си помисли, че е умряла и че това е лице на ангел или дявол. В чертите му имаше нещо дяволито — устата с увиснали краища, неравните зъби, рехавите мустаци, кръглото лице, набръчкано като жабешка кожа. Сенките от огъня проблясваха загадъчно по жълтата му кожа. Никога не беше виждала такова лице. Беше странно, почти нечовешко, но очите… Очите бяха мъдри, както си представяше очите на ангелите. Очи на добър човек и тя инстинктивно беше разбрала, че с него е в безопасност. Беше почувствала ръката му върху челото си. Топла, мазолеста, но изненадващо нежна. Очите над нея се притвориха и осветеното от огъня лице внезапно замръзна като в транс. После бе дочула думи на език, който не разбираше. Очевидно звуците идваха от гърлото на мъжа, защото устните му не се движеха. След известно време бе почувствала, че ръката на челото й се нагорещява. Вълни от спокойствие и задоволство се бяха разлели по тялото й и скоро бе потънала в сън без сънища. Когато отново се беше събудила, вече бе в юртата, още сънлива и гладна, но крайниците й бяха приятно отмалели и усещаше силно живота в себе си. Беше чула познати гласове. Джордж, а после Джени бяха изпищели от радост:
— Елате, елате! Тя се събуди!
После Нели се беше надвесила усмихната над нея, а зад рамото й тя бе видяла същия странен мъж, застанал плахо до вратата.
Нели й беше разказала как е яздила с Оркон Баатар от потока, докато здрачът се спускал над хълмовете. Малката група, която изоставила следобеда, била полумъртва от глад и жажда. Доктор Еъртън бил коленичил безжизнено край жаравата на огъня, прегърнал през раменете спящите си деца. Нели каза, че никога не била виждала такова отчаяние върху човешко лице. Едва я познал и сякаш не разбирал какво има в меха, който му предлагала. Трябвали й няколко мига, докато събуди децата, но те се възстановили бързо, след като отпили от живителната вода. Само че не можела да разбуди Хелън Франсис, макар да сипала вода на устните й и да разтърсила крехките й рамена. Най-накрая с ужас осъзнала, че тя е изпаднала в кома, която предшества смъртта. Пулсът й бил толкова слаб, че Нели едва го усещала. През цялото време Оркон Баатар седял на коня и я наблюдавал.
Тя извикала на съпруга си да направи нещо, но той обърнал безизразното си лице към нея и свел глава. Отчаяна, тя погледнала към монголеца, който я бил довел тук. Самата му поява била чудо. Дали можел да направи още едно? Той слязъл от коня и без да бърза, се приближил. Коленичил до тялото на Хелън Франсис, навел глава към гърдите й, после приближил носа си до лицето й, сякаш се мъчел да усети диша ли. Сложил ръка на корема й и погледнал към Нели сякаш за потвърждение.
— Да, бременна е — извикала тя. — Но какво от това? Тя умира. Умира!
Оркон Баатар кимнал, после измърморил нещо на китайски, което прозвучало като „Ще се върна“. Скочил на седлото, шибнал коня с юздите и препуснал в здрача.
Нели каза, че в този миг разбрала какво е да се чувстваш изоставен.
Но Оркон Баатар се върнал не след дълго. Първо бръкнал в дисагите си и извадил вързоп, в който имало месо. Дал го на Нели и й показал с жестове да го даде на доктора и децата. После бързо стъкнал огъня и загрял вода в медна купа. Извадил от дрехата си някакви треви и диви цветя, намачкал ги и ги пуснал в купата. Докато чакал да се свари отварата, взел меха, коленичил до Хелън Франсис и капнал малко вода в устата й. После, за изненада на Нели, започнал да разтрива легналото тяло, като през цялото време мърморел нещо, което приличало на молитви или заклинания на ухото й. Сложил купата до главата й, леко я изправил, повдигнал отварата към носа й и внимателно я погледнал в лицето, сякаш за да види има ли някакъв признак на живот. След миг отново я оставил на земята и продължил с разтриването и заклинанията. Когато сместа в купата изстинала, натопил една кърпа в нея и внимателно я изстискал в устата на Хелън Франсис. После отново започнал да я разтрива.
Нели седяла до огъня и го гледала с отчаяние, но била твърде слаба, за да му каже, че онова, което прави, е безполезно. Въпреки желанието си, след малко тя задрямала. Събудила се, когато Оркон Баатар я разтърсил за рамото. Небето било вече порозовяло от зората. Той се усмихвал. Хванал я за ръка, завел я при Хелън Франсис и й направил знак да провери пулса й. Бил слаб, но по-силен, отколкото предишната нощ.
През по-голямата част от утринта яздили — докторът с двете деца на единия кон, а на другия — Оркон Баатар, преметнал Хелън Франсис през коленете си, с Нели зад себе си. Движели се бавно между склоновете на хълмовете. Малко след обяд пристигнали при юртата на Оркон Баатар. Досега не знаели колко близко са били през последните дни до голямата река, край която бил бивакът на монголеца.
Разбира се, тя не се беше възстановила изведнъж. Трябваше да минат седмици, преди диетата от кисело мляко и силен овнешки бульон да я накарат да заприлича поне малко на себе си. Когато тялото й се подсили, кошмарите се върнаха, а с тях и желанието й за наркотика, който не можеше да намери в тази пустош. Нели правеше всичко възможно, за да я утеши, но се чувстваше безпомощна, виждайки как Хелън Франсис всеки ден изпада във все по-дълбока апатия и отчаяние. Оркон Баатар я беше наблюдавал внимателно, но не направи нищо.
Но една вечер след особено неприятни кошмари и неспокоен сън, той я беше събудил. Беше я хванал за ръката и й бе направил жест да го последва навън. Пълната луна се носеше високо в небето, обсипано с ярки звезди и осветяваше пътя, по който вървяха. Той я поведе към брега на реката и й даде знак да седне. От колана си извади нещо, което приличаше на сушена гъба и й обясни, че трябва да го изяде. Тя го послуша и забеляза, че и той прави същото. Вкусът беше неприятен, но тя си наложи да преглътне. Седяха дълго време, заслушани в шума на пенливата вода. Изведнъж й се стори, че той се усилва, а хълмовете наоколо се откроиха ясно, сякаш ги гледаше посред бял ден. Усещаше главата си изключително бистра, а тялото й като че ли стана безплътно. Внезапно изпита необичайното усещане, че се носи над земята. Странното беше, че Оркон Баатар сякаш също летеше. В очите му проблеснаха весели искрици и той й се усмихна с обич. Подаде й ръка и двамата заедно се издигаха във въздуха, но това не беше възможно, защото на земята под тях, тя ясно различаваше телата им, седнали с лица едно към друго. Беше ли част от нейното съзнание тази, която се носеше във въздуха, чудеше се тя. Но усещаше крайниците на това безтелесно аз, а летящият Оркон Баатар също изглеждаше истински. Чувстваше жилавата хватка на ръката му. Той се смееше и сочеше нагоре към звездите, които сякаш се движеха бързо към тях. Изкачваха се все по-високо и по-високо, а после по сигнал на Оркон Баатар, се спуснаха във водите на реката и тя усети как силното течение я дърпа в неизвестна посока…
Никога не спомена на останалите за това странно пътешествие. Разбира се, когато на сутринта се събуди в леглото си, се чудеше дали не е било сън — но не й приличаше на сън, а и си спомняше всичко, което се беше случило. Оркон Баатар беше пътувал с нея до други континенти, обратно във времето и в нейното минало. Беше се видяла като дете как се вози по провинциалните английски пътища в кабриолет с баща си. Беше прелетяла над кораба, където с Том се бяха костюмирали за карнавала. С известна съпротива беше позволила на Оркон Баатар да я издърпа от този приятен спомен и той я заведе в Китай, където отново се видя с Том във влака, а след това с Хенри — в Двореца на небесната наслада. Това беше денят, когато за пръв път й беше дал опиум и тя беше пушила, за да го впечатли, макар да я бе предупредил да не опитва. Искаше да се спусне и да изтръгне лулата от ръцете си, но Оркон Баатар поклати глава. По-късно се бе видяла в лечебницата на мисията да си инжектира морфин и бе поплакала малко, но Оркон Баатар я бе принудил да гледа. Тя го молеше да не я води по-нататък, но той тъжно бе поклатил глава и я бе отвел неумолимо в Шишан, на мястото на екзекуцията, въпреки борбата й — тя знаеше какво следва — в стаята във вертепа, където видя как я изнасилваха.
За щастие, това беше краят на онази част от пътуването. След миг те напуснаха ужасната сцена и тя се видя да върви с Оркон Баатар из монголските степи. Беше такъв прекрасен ден, че сърцето й тръпнеше от радост. Големи облаци се трупаха над тях и равнината се простираше във всички посоки. Оркон Баатар започна да й говори, сложил ръце зад гърба си. Разказваше й за сезоните, къде се намират най-добрите пасища. Тя видя лисица и двамата я последваха до леговището. Вътре имаше три малки лисичета, чиито големи очи я гледаха с удивление. Оркон Баатар й посочи нещо друго. Елен с големи рога стоеше на билото на един хълм. Веднага се озоваха до него, ахкайки от възхищение. После монголецът насочи вниманието й към едно петънце в небето. Летяха с орлите и ястребите. Седяха край брега на широка буйна река, която имаше същото име като онази, край която беше лагерът на Оркон Баатар. Близо до нея бе издигнал своя град и великият Чингис хан. После монголецът я покани да поплуват. Свали дрехите й и тя стъпи във водата. Видя още някой да плува край нея. Мислеше, че е Оркон Баатар, но смеещото се лице във водата беше на Хенри. Сините му очи се усмихваха, зъбите блестяха на загорялото лице. Той я напръска, тя му отвърна, а после я грабна в прегръдките си и я целуна страстно. Тя усети как му отвръща и изпита само чиста радост, когато той проникна в нея, почувствала живота в утробата си, който бяха създали заедно.
След като се любиха, се гмурнаха във водата и последваха рибите между тръстиките. Постепенно течението ги отнасяше. След известно време тя разбра, че вече не държи ръката на Хенри. По някакъв начин Оркон Баатар бе заел мястото му. Дългата му коса се носеше във водата зад него, а топлите очи излъчваха искрено съчувствие. Той знаеше колко много скърби, че Хенри е мъртъв. Изглежда, четеше всичките й мисли. Изплаваха на брега и се понесоха под блестящите звезди…
Тя разбра, че гъбата е била халюциногенна, затова е имала такива видения, но въпреки това беше сигурна, че по някакъв начин Оркон Баатар е бил физически в съня й, че е пътувал с нея и я е предпазвал, за да не пострада. Не разбираше как, но беше сигурна, че е било така и вярваше, че това видение е имало някаква цел, макар още да не знаеше каква. На другия ден на закуска, когато Оркон Баатар й подаде купата със суроватка, тя му благодари, влагайки особен смисъл в обикновените думи, но той само й намигна и продължи да сервира. След това никога не й каза нищо за онази нощ. Отнасяше се към нея със същото обичливо уважение, както и преди. И странно, от този ден нататък, тя отново се почувства добре. Нели го забеляза и й го каза. Желанието й за морфин също изчезна и сега сънят й рядко биваше смущаван от кошмари.
Много по-късно, когато беше понаучила езика, тя попита Сарантая дали мъжът й е шаман. Всъщност използва думата магьосник. Сарантая се засмя:
— За мен съпругът ми винаги е бил магьосник — каза тя лукаво.
— Но истина ли е? — настоя Хелън Франсис. — Шаман ли е? Може ли да прави магии?
Сарантая само се усмихна и я погледна лукаво с ъгълчето на окото си.
— Със сигурност е мъдър — каза тя — и е лечител, както сигурно знаеш по-добре от мен. Но едва ли един обикновен овчар би могъл да бъде магьосник.
После се заля от смях. Същата вечер и няколко дни след това Сарантая се забавляваше да се обръща към съпруга си с „магьоснико“, но не сподели с никого какво й беше разказала Хелън Франсис.
Лятото отмина. Есента почти не промени живота им. Оркон Баатар имаше дебели кожи за всички, а и животът на открито ги беше закалил. Липсваха им горещите, спокойни летни дни, но сега имаха други забавления. Оркон Баатар разказваше на децата как ще ходят на лов за вълци, когато паднат снеговете и за да ги подготви, всеки следобед ги учеше да стрелят с мускета му, усмихвайки се доволно, когато улучеха мишената, и клатейки печално глава, когато пропуснеха. Щом се увери, че могат да си служат с пушката, започна да язди с тях из степите и да ги учи да стрелят по мармоти.
Когато първите снегове посребриха хълмовете, бременността на Хелън Франсис беше доста напреднала. Сарантая кръжеше над нея като квачка и й забрани да ги придружава до реката, макар те да не се задържаха много там тези дни. Времето беше ужасно студено, особено ако имаше силен вятър, и Хелън Франсис с удоволствие оставаше да лежи в юртата.
Почувства първите болки в деня, когато Джордж уби първата си лисица. Късно следобед той влетя в юртата, крещейки, че си има лисича кожа и Оркон Баатар е обещал да му направи шапка от нея.
Беше разочарован, че никой не му обърна внимание. Майка му и Сарантая бяха коленичили до постелята на Хелън Франсис и си разменяха тревожни погледи, а самата тя стенеше от болки. Водите бяха изтекли твърде рано, имаше още месец до термина. Това със сигурност бе причина за тревога, макар нито Нели, нито Сарантая да бяха изпаднали в паника. Бяха възврели вода, за да могат да я използват, когато му дойдеше времето. Приготвили бяха чисти кърпи и с една от тях госпожа Еъртън бършеше потта от напрегнатото чело на Хелън Франсис.
Понякога тя поглеждаше смразяващо съпруга си, който, както обикновено, бе седнал до стената на юртата, обгърнал коленете си. Беше го помолила за помощ и той й бе отказал с думите, че Нели и монголката спокойно могат да акушират и без намесата му, пък и за какво й бил сега, когато тя била главата на семейството.
Оркон Баатар и Джени се появиха малко по-късно, след като се бяха погрижили за конете. Овчарят тихичко се осведоми за положението и също седна до доктора, готов да помогне, ако имат нужда от него. Джордж и Джени надничаха през рамото на майка си, докато тя раздразнено не ги отпъди. След това също седнаха до Оркон Баатар, който им намигна и ги хвана за ръцете.
Когато започнаха писъците, той ги стисна здраво.
— Напъвай, момиче — извика Нели окуражително. — Миличката ми, бедничката ми — шепнеше тя в паузите между болките. — Ще се оправиш, ще видиш.
Но очите на Хелън Франсис се въртяха в дива агония, дишането й бе задъхано и мокрите кърпи на челото не облекчаваха болката й.
Така изминаха часове.
Писъците продължаваха.
Нели се приближи до съпруга си.
— Едуард — тихо каза тя, — бебето не излиза. Ще ни помогнеш ли?
Той мълчаливо извърна глава. По бузата му се стичаше сълза.
— Ти си жалък — каза Нели. — Имаме нужда от теб. Моля те, помогни ни!
Той продължи да гледа към стената.
Оркон Баатар я гледаше въпросително.
— Обясни му, Джени — въздъхна тя. — Не знам толкова добре китайски. Кажи му, че бебето няма да излезе само. Мисля, че е нужно цезарово сечение. Знаеш ли какво е това? Добре. Той може ли да ни помогне? Знае ли как да го направи?
Оркон Баатар внимателно изслуша обясненията на Джени. Очите му се разшириха. Кимна към Еъртън:
— Докторът не може ли да го направи? — попита той.
— Ами виж го — каза студено Нели.
После се обърна, за да помогне на Сарантая, която се опитваше да придържа Хелън Франсис за раменете, докато напразно се напъва.
Досега не бяха виждали Оркон Баатар ядосан, но сега стана точно това. След като Нели му обърна гръб, той за миг остана неподвижен, но лицето му се помрачи. Внезапно скочи на крака и застана над доктора, стиснал юмруци. Хвана го за яката и го изправи. Със свободната си ръка го зашлеви по бузата, а после повтори с обратната страна на ръката си. Еъртън примигна, не толкова от болка, колкото от изненада.
Оркон Баатар го блъсна към стената на юртата и със светкавично движение извади ножа си. Очите на Еъртън се разшириха от ужас. Монголецът придърпа дясната му ръка и пъхна дръжката на ножа в нея, затваряйки пръстите му. После с горящи очи посочи към Хелън Франсис.
— Аз… не мога — прошепна докторът. — Вече не съм сигурен в себе си.
Оркон Баатар го зашлеви.
— Моля те, не ме карай да го правя — простена Еъртън.
Оркон Баатар отново го удари. После го дръпна за яката, завъртя го и го бутна към жените, които гледаха, занемели от учудване.
— Това е… ловджийски нож — прошепна Еъртън, гледайки оръжието в ръцете си.
— Ще трябва да се справиш — отвърна Нели. — Сигурна съм, че е достатъчно остър, но по-добре го обгори в огъня.
— В какво… в какво се превърнах? — изстена той страдалчески.
— Не знам, Едуард — каза Нели и хвана ръката му. — За мен все още си моят съпруг и лекар. Затова се опитай да се държиш като такъв. Два живота са изложени на опасност и имаме нужда от теб.
Още ядосан, Оркон Баатар се канеше да застане до него, за да бъде сигурен, че ще извърши операцията, но Сарантая внимателно го дръпна назад. В такива случаи тя взимаше решенията, а от начина, по който чужденецът преглеждаше пациентката си, разбра, че знае какво прави.
Тъй като нямаха упойка, дадоха на Хелън Франсис да изпие каничка нернел. В два часа сутринта тя роди момиченце.
Когато заши раната и се увери, че родилката се чувства толкова добре, колкото позволяваше състоянието й — най-добрият лек за болката й беше да й дадат бебето — Нели го хвана за ръката и го изведе от юртата. Двамата седнаха до стената. Тя ги зави с дебелото одеяло от козя вълна, което беше изнесла, и го прегърна. Известно време седяха мълчаливо, загледани в ярките звезди.
После го целуна.
— Добре се справи, Едуард. Гордея се с теб — каза тя.
Еъртън не отговори, но Нели усети, че раменете му потръпват.
— Да не би да плачеш, стари глупчо? — каза тя и стисна ръката му. — Сега вече няма защо да плачеш.
— Толкова ме е… срам — каза той през сълзи.
Нели кимна и се усмихна.
— Известно време се държа малко странно, скъпи — каза тя. — Не мога да го отрека, но всички преживяхме тежки моменти, а тази вечер ти се реваншира за поведението си.
— Аз… не мога да си простя — каза той.
— Всички ние се държим зле понякога — прошепна тя. — Аз също съм правила грешки. Невинаги съм толкова силна, колкото изглеждам.
Той не отговори. Тя разтърси коляното му.
— Ние сме заедно, Едуард. И оцеляхме! В безопасност сме при тези добри хора. Не разбираш ли, че Провидението, което се намира някъде между тези ярки звезди, продължава да се грижи за нас? Бъди благодарен. И стига си се цупил.
— Заради Манърс е — тихо каза той.
— Манърс ли? — изненадано попита тя. — Защо така внезапно се сети за него?
— Мисля, че не бях справедлив с него — дрезгаво отвърна докторът. — Непрекъснато си повтарях, че е убиец — че е убил мандарина заради златото му.
— Е, и? Нали точно това беше направил този звяр?
— Вече не съм сигурен — каза докторът със страдалческо изражение. — Когато тръгна от локомотива, ми каза, че отива да спаси мандарина, да спаси всички ни, но тъй като го мразех, не му повярвах.
— Той беше лъжец, всички го знаем. — Тя млъкна и го погледна озадачено. — Едуард, защо се сети за господин Манърс?
— Не разбираш ли? Ти самата ми каза. Изстрелите, които сте чули в съседния вагон, са били разделени от дълга пауза. Каза ми, че първо имало един, последван много по-късно от другите. Не вярвам, че Манърс е бил този, който е стрелял пръв. Той беше при мен в локомотива. Каза ми, че сенешал Джин бил враг. Мисля, че вероятно той е убил мандарина и че Манърс ми е казал истината.
Известно време Нели не проговори.
— И смяташ, че сме се отнесли несправедливо с един смел човек?
— Да — прошепна докторът, загледан към долината. — Дано Бог ми прости онова, което направих.
— Неприятно е, че го мислехме за негодник, Едуард — Нели внимателно подбираше думите. — След известно време ще обясним на Хелън Франсис. Така би трябвало. Хубаво е да си спомня с добро бащата на момиченцето си. Но не разбирам защо толкова се измъчваш. Не би могъл да промениш станалото. Господин Манърс е мъртъв. Беше убит.
— Не беше — прошепна докторът, без да я поглежда. — Когато го намерих, беше жив. Тежко ранен, но жив.
— Какво? — Сега беше ред на Нели да отклони поглед. — Но ти ми каза… каза на всички нас… че е мъртъв?
— Излъгах ви — каза Еъртън тихо. — Господи — изхлипа той, — какво направих? — После се удари по главата. — Направих го, защото го мразех — каза той под удивения поглед на Нели. — Бях бесен. Исках да умре. Исках да си плати за всички престъпления, които смятах, че е извършил.
— Едуард — прошепна Нели, — да не искаш да ми кажеш, че умишлено си изоставил ранен човек във влака? Оставил си го в това състояние на враговете му?
— Да — каза той отмаляло. — Не спазих хипократовата клетва. Оставих човек да умре.
— О, Едуард — прошепна тя. — Затова беше толкова необщителен през тези месеци… — Тя се облегна на стената, вдигнала лице към звездите, без да ги вижда.
— Сега разбра ли? — каза съпругът й. — Не мога да си простя това.
— Не знам — прошепна тя с невиждащ поглед. — Не знам…
Тялото му се разтърси от ридания. Той плачеше и издаваше нечленоразделни звуци. След известно време тя го прегърна и го погали по челото. Той плачеше в прегръдките й, докато тя гледаше напрегнато в мрака.
Падаща звезда проряза небето като нож.
— Едуард — каза Нели и се обърна към него. Гласът й беше леден като нощта наоколо. — Никога… никога не бива да казваме на Хелън Франсис и дума за това.
През следващите няколко дни около Хелън Франсис и бебето имаше голяма суетня. Нели трябваше да поеме домакинската работа, защото Сарантая беше очарована от бебето и часове наред му гукаше и го люлееше. Хелън Франсис се усмихваше доволно от постелята си. Още беше много слаба. Нели носеше вода и готвеше, но съпругът й помагаше. През тези първи дни Еъртън непрекъснато беше до нея, освен когато преглеждаше Хелън Франсис и малката Катерина. Когато нямаха работа той и Нели ходеха заедно на дълги разходки из заснежената местност. Понякога Джордж и Джени се присъединяваха към тях.
Оркон Баатар и Сарантая приеха включването му в живота на домакинството с обичайната си топлота. Все едно месеците му на уединение никога не бяха съществували. Отначало Еъртън реагира на уважението, което му засвидетелстваха, малко объркано. Никой не би познал в този стеснителен и скромен мъж самоуверения и доволен от живота си мъдър и благороден добряк, който някога бе оглавявал мисията в Шишан.
Разбира се, трябваше му време, за да се приспособи към новите обстоятелства и да възвърне част от самоувереността си. Оркон Баатар беше решил да го вземе под крилото си. Може лечителските му дарби да не включваха израждане, но той притежаваше безпогрешната способност да лекува наранени души. За него това бе също тъй важно, както да отстранява тениите от овцете и изискваше също толкова търпение и психологически познания, както обяздването на жребче.
Вечерта след раждането Оркон Баатар, както обикновено, бе налял нернел на доктора и отново бе пил заедно с него. Само че този път той се беше напил. Беше се изправил, клатейки се и бе изпял една от гърлените си песни. По средата бе забравил текста и се беше разсмял. После беше вдигнал доктора на крака и беше затанцувал с него. Еъртън беше объркан, но всички останали се смееха и ръкопляскаха, затова след известно време, той влезе в ритъм. Оркон Баатар взе каната и отново напълни чашите. Скоро и докторът се развесели като него. Преди да заспят, той им показа шотландски рил и разплакан изпя с Нели „Любовта ми прилича на червена роза“. Нели го бе плеснала лекичко по бузата, казвайки му „Ах, ти, глупчо“, а после го беше целунала. Зачервен, Оркон Баатар беше прегърнал Сарантая, въздишайки от удоволствие.
Една сутрин той покани доктора да отиде с него и децата на сутрешна езда. Беше много настойчив. Накара го да се наметне с овча кожа и му сложи кожена шапка, после, въпреки възраженията му, го измъкна от юртата. Качи го на седлото на чакащото конче, после яхна своето. Един до друг те препуснаха из долината. Оркон Баатар наблюдаваше как Еъртън нестабилно се олюлява на коня си, понякога му помагаше, но не забави ход. Децата ги следваха, така уверени на седлото, все едно бяха отрасли в степите.
Дълбок сняг беше паднал върху пасищата. Когато стигнаха върха на хълма, Оркон Баатар премина в тръс. Сякаш търсеше нещо, закривайки очите си от слънцето. Останалите се взираха в същата посока, но виждаха само безкрайна белота, която се простираше до хоризонта, нарушавана само от някоя и друга скала или малка горичка по отвъдната страна на хълма. Оркон Баатар извика, снижи се над коня и препусна напред. Без да знаят накъде, другите го последваха.
В подножието на един нисък хълм той скочи от понито си, остави го да пощипва от стръкчетата трева, които се показваха над снега и направи знак на спътниците си да слязат. Вдигна пръсти към устните си, за да им покаже, че трябва да пазят тишина и предпазливо започна да се изкачва. Еъртън го последва енергично, задъхан от усилието. Малко преди върха Оркон Баатар им направи знак с ръка да се прикрият. После много бавно надникна отвъд. Обърна се с блеснали очи и усмивка, която разкри кривите му зъби. Отново сложи пръст на устата си, после го сви, привиквайки доктора до себе си. Без да знае какво да очаква, Еъртън надникна зад хълма.
Само на пет-шест метра под него голямо стадо елени пасеше на фона на снега. Това бе най-красивата гледка, която беше виждал през живота си.
Две седмици по-късно пристигнаха руснаците.
Ноемврийският здрач падаше и Оркон Баатар с децата току-що бяха нахранили овцете в кошарата. Денят бе сив и облачен. Предишната нощ бе валял обилен сняг и не бяха излизали на езда. Децата бяха гледали как Оркон Баатар опъва кожата на вълка, който Джордж бе застрелял преди два дни. Ловът бе минал чудесно и цели две вечери те бяха забавлявали жените с разкази за своята храброст.
Джени ги видя първа — колона от двадесетина конници, които бавно се движеха по брега на реката. Когато стигнаха до юртата, всички освен Хелън Франсис и бебето, ги чакаха отвън.
Младият им командир не показа изненадата, която несъмнено изпита, откривайки семейство чужденци при монголците. Той елегантно слезе от коня, отдаде им чест и се представи като лейтенант Панин, командващ рота донски казаци. Говореше добре английски и акцентът му почти не си личеше.
Когато се приближи към тях, дори Нели отстъпи. Здравите охранени войници сякаш идваха от друг свят.
Лейтенант Панин търпеливо и с любезна усмивка изчака паниката им да премине.
— А кои сте вие? — любезно попита той.
— Съжалявам, къде са ми обноските! — каза тя след малко. — Пристигането ви ни изненада.
Той кимна и в очите му проблеснаха весели искрици.
— И аз бих казал същото, госпожо — промърмори закачливо — за вашето присъствие тук.
— Ние сме семейство Еъртън от Шишан — бавно обясни тя. — Придружава ни още една англичанка, госпожица Хелън Франсис Деламер, искам да кажа, госпожа Кабът. Тя е в юртата. Наскоро роди. А това е шатрата на Оркон Баатар.
Лейтенант Панин кимна.
— Госпожо Еъртън, ако мога да се изразя така, вие сте доста далеч от Шишан.
— Дойдохме тук, когато… Боксьорите… — Тя не успя да довърши.
— Разбирам — каза лейтенантът. — Всички вече знаят какво стана в Шишан. Не знаех, че има оцелели от клането. — После се замисли. — Госпожо Еъртън, бих искал да лагерувам тук с хората си, ако Оркон Баатар ни позволи. Няма да злоупотребим с гостоприемството му. Имаме достатъчно провизии. Ще се радвам, ако вие и семейството ви ни удостоите с присъствието си на вечеря. Бих могъл да ви разкажа какво става по света, откакто… откакто… — Той се усмихна. — Поздравявам ви за чудодейното избавление. Сигурно ще ни разкажете забележителни неща.
— Лейтенант Панин! — извика колебливо след него Нели. — Ами Боксьорите? Какво стана с тях?
— Бунтът им е потушен, госпожо — отвърна той. — Сега съюзническата армия е окупирала Пекин.
Сарантая плачеше и прегръщаше бебето. Не й се искаше да го върне на майка му. Очите на Хелън Франсис бяха мокри, но и всички останали плачеха.
— Не искам да си тръгвам! — извика Джордж. — Искам да остана при Оркон Баатар.
Той се изтръгна от ръката на баща си и изтича при монголеца. Оркон Баатар го вдигна и го прегърна.
— Зорш, Зорш — каза му. — Ти си ловец и трябва да бъдеш смел. Ако не заминеш с майка си и баща си, ще се тревожа за тях. Те имат нужда от грижите ти. Когато пораснеш, ще се върнеш и отново ще ходим на лов за вълци.
После качи момчето на коня си.
— Подарявам ти го. Когато го яздиш, ще си спомняш за мен, нали?
Оркон Баатар отказа да вземе пари за конете на децата, макар че неохотно прие щедрата сума за останалите и каруцата, в която щеше да пътува Хелън Франсис с детето си.
Нели и докторът прегърнаха домакините си за последен път. Хелън Франсис хлипаше, когато отиде при Оркон Баатар. В прегръдките му тялото й се разтресе и Еъртън трябваше да я издърпа нежно. Нели последна се сбогува с монголеца. Хвана двете му ръце и каза:
— Дължим ти толкова много… че не знам откъде да започна…
Оркон Баатар нежно я прегърна.
— Ти би трябвало да се наричаш Баатар, Ней-ли — каза той. — Това означава „смел“. Никога няма да те забравя. Съпругът ти е добър човек — продължи той — и заслужава уважение. Съжалявам, че не успях напълно да излекувам раната, която носи в сърцето си.
— Да — каза Нели, преглъщайки сълзите си. — Довиждане, скъпи Оркон Баатар.
— Довиждане, Ней-ли Баатар — усмихна се той.
Лейтенант Панин, който търпеливо чакаше, прецени, че е дошло време за тръгване. Даде заповед и колоната бавно се насочи на юг.
Докато се движеха из долините, те дълго време виждаха зад себе си конник, който яздеше по билото на хълмовете край речния бряг. Мрачното зимно небе бе покрито с облаци. На хоризонта се виждаше настъпващата сива стена от сняг. Конникът вдигна коня си на задни крака и сякаш размаха шапка, после облаците се снижиха и той изчезна. Миг след това тихо заваля мокър сняг.