Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (21)

Глава 19

„Убийства. Толкова много убийства. Сам съм. Господарят Чжан можеше да ми каже защо се случи така, но той е мъртъв.“

Хенри скочи на дървения перон и затича. Когато минаваше покрай вагона на доктора, чу името си. Нели беше на прозореца.

— Господин Манърс!

— Госпожо Еъртън, трябва да отида при локомотива. — Той спря нетърпеливо. — Нападат ни. Залегнете.

— Става дума за Хелън Франсис — каза Нели. — Събуди се и пита за вас.

По лицето му пробягаха противоречиви чувства — тревога, страх, надежда.

— Тя… Тя…?

— Дали е добре? Разбира се, че не е, господин Манърс, но изглежда, е дошла на себе си. Или поне донякъде. Просто иска да ви види. Достатъчно добре е за това.

Хенри се поколеба само за миг. Двама войници, носещи сандък с амуниции, го блъснаха на минаване.

— Аз… не мога, госпожо Еъртън. Не сега. Трябва да подкарам локомотива. Предайте й… цялата ми любов — промърмори той и отново затича. — И залегнете! — извика през рамо.

— Цялата ми любов — повтори Нели тихо, докато се прибираше в купето. — Като че ли знаеш какво е това.

Когато минаваше покрай двата товарни вагона, той чу цвиленето на уплашените коне и трополенето на копитата вътре. Войниците, които трябваше да ги натоварят, тичаха при останалите хора на майор Лин. Самотна фигура проверяваше добре ли са залостени вратите. Хенри разпозна рошавата овча кожа и мръсната шапка, още преди познатото възлесто лице да се обърне към него. С радост видя присвитите очи и беззъбата усмивка на своя стар мафу.

— Лао Чжао! — извика той и го прегърна. — Мислех, че си се присъединил към Боксьорите.

Лао Чжао се засмя.

— Към тези вагабонти, сяншен? Да не мислите, че ще ми плащат добре! Пък и те ми откраднаха мулетата.

— Ела с мен — каза Хенри. — Ще те науча как да караш влак.

Те изтичаха заедно покрай тендера. Хенри бързо се качи по желязната стълба до локомотива.

Прецени ситуацията с един поглед. Беше отчаяна.

Двама войници стояха върху купчина въглища и се опитваха да вкарат маркуча от водната кула в дупката в задната част на тендера. Не можеха да наместят добре платнената фуния и навсякъде се лееше вода. Въпреки униформите си, те бяха още момчета, смееха се и се пръскаха. И то, когато Боксьорите се спускаха по хълма! Поне стъклената скала в предната част на локомотива показваше, че резервоарът е над половината пълен. По-загрижен беше за парния котел. Един объркан ефрейтор тревожно се взираше в отворената пещ, от която стърчаха дърва. Имаше пламъци и тънка струйка дим се извиваше над тях, но така локомотивът никога нямаше да тръгне. С това темпо щяха да са нужни часове, за да се загрее достатъчно пещта.

Ако имаше време, щеше да коментира ехидно приоритетите на китайците. Вагонът на мандарина беше обзаведен с много грижи и внимание, за да пътува той в разкош. Щеше да е добре, ако бяха положили такива усилия и за парата, щом искаха да се измъкнат оттук живи. Погледна отчаяно към манометъра. Стрелката не беше помръднала от нулата.

Нямаше смисъл да излива гнева си. Войниците бяха го видели и го гледаха с надежда, очаквайки заповедите му.

Той се наведе навън, за да види какво става на перона. Безброй Боксьори се стичаха от гората надолу по хълма. Щяха да стигнат до линията след минути. Той огледа как е разположил войските си Лин с опитно око.

Поне южната част на гарата, тилът им, беше сравнително добре защитен. Висока тухлена стена обграждаше колелото за маневри в края на линията, което бе с диаметър около двеста метра. Там имаше три бараки и голяма купчина въглища, както и висока водна кула, която заемаше западния край на перона. Тухлената стена осигуряваше добра защита, а железните врати от двете й страни бяха здраво залостени и вързани с вериги. За да тръгне влакът, западната трябваше да бъде отворена, но за това можеше да мисли по-късно. Засега беше доволен, че първата атака няма да дойде от тази страна. Майор Лин беше направил същата сметка и бе оставил само няколко души от тази страна.

Опасността идваше от север. Между палатките и хълма нямаше стена, а именно там се трупаха Боксьорите. Единствените препятствия между тях и гарата бяха три сиви тухлени сгради, в които се намираше канцеларията на хер Фишер и складовете му. За да стигнат до перона и до влака, Боксьорите трябваше да преминат между тях. Лин беше разположил стрелците си срещу пролуките между сградите. Бяха в две редици — едната права, другата коленичила. Стена от огън щеше да посрещне всички Боксьори, които се опитаха да минат оттам. Хенри видя, че други от хората на майора се качват на покривите на сградите, за да си осигури и допълнителен огън, щом започне нападението. За миг се обърка, когато забеляза малка група войници, които опъваха жици от сградите до перона, под ръководството на сержант. Предположи, че жиците са свързани с динамитни заряди вътре. Майор Лин вече подготвяше отстъплението си.

Разбира се, по численост противниците бяха несравними, но той остана доволен. Лин беше разположил хората си така, както при тези обстоятелства би го направил и самият той.

— Може и да издържат — промърмори той. — Всичко зависи от това дали ще удържат на първата атака.

— Какво казваш, сяншен? — Лао Чжао го гледаше неразбиращо.

— Нищо — отвърна Хенри. — Засега сме добре, но имаме работа.

Първо изпрати ефрейтора да занесе съобщение на майор Лин.

— Предай му, че трябва да задържи Боксьорите два часа. Разбра ли? Два часа!

Ефрейторът отдаде чест и скочи от влака, бързайки да се отдалечи.

— Два часа ли, сяншен? — попита лао Чжао. — Толкова бавно ли тръгва това чудовище? Че това е повече, отколкото й трябва на старата ми кобила да се раздвижи сутрин.

— Два часа, ако имаме късмет — мрачно каза Хенри. — Може би повече. Локомотивът стои тук студен и без поддръжка поне от шест седмици. Предстои ни да съживим труп, приятелю. Да се надяваме, че и ние няма да свършим като него. Ела, трябва да направим нещо с пещта.

 

 

Въпреки нарежданията на майка си — тя беше в другия край на вагона и говореше с Хелън Франсис, — децата гледаха през прозореца и точно те видяха първата атака.

Майор Лин стоеше между отрядите си с пистолет в едната ръка и сабя в другата. Двете редици войници се прицелиха в празното пространство между сградите и зачакаха неподвижно. Слънцето се бе издигнало високо в безоблачното небе и диаманти отразена светлина проблясваха върху щиковете им. Кожата на войнишките колани блестеше. Лек бриз вдигна малка пясъчна вихрушка по откритата земя и няколко свраки кацнаха на покрива на една от сградите, без да обръщат внимание на войниците, залегнали върху плочите. Два ястреба кръжаха високо над главите им.

— Шааааааа! — Хиляди гърла изреваха и се извисиха в кресчендо, после внезапно замлъкнаха. Още не се виждаше никой.

Самотен глас изкрещя познатия лозунг:

— Избийте чужденците и спасете Цин!

Последва го нов рев.

— Шааа! Убийте ги!

И отново настъпи тишина.

Целият свят замръзна в очакване. Майор Лин обърна студеното си лице, за да провери дали войниците му са готови. Джени чу жужене и отскочи, когато един стършел влезе във вагона. Видя тялото му на жълти и черни райета, размаха на крилете му. Махна с ръка, за да го отпъди и когато погледна отново навън, за миг й се стори, че стотици такива стършели летят между сградите. Отряд Боксьори с оранжеви и сини знаци по туниките и жълти ленти, се беше появил изведнъж и бързо се придвижваше напред. Това не бяха стършели. Техните жила бяха мечовете, копията и брадвите. Бяха млади мъже, които нападаха врага с уста, отворена в беззвучен вик. От очите им лъхаше омраза и дива възбуда. Слънцето блестеше по оръжията и голите им ръце, вдигнати за убийство. Под увитите им в парцали крака се вдигна прах, докато тичаха напред.

Майор Лин замахна с меча си и след оглушителен гръм двете редици войници изчезнаха в облак от искри и дим. Стреляха отново и отново, докато пълнителите им свършиха. Докато презареждаха, димът започна да се вдига и децата отново видяха пролуките между сградите. Бяха застлани с мъртви и умиращи, а по пясъка имаше локви кръв.

— Джордж! Джени! Дръпнете се от прозореца! — чуха острия вик на майка си и след миг силните й ръце ги обгърнаха и тя наведе главите им към килима.

Отвън отново се чу „Шаааа!“ и последва нов залп. Джени изхленчи, но Джордж надникна през ръцете на майка си с широко отворени очи. Хелън Франсис се полюляваше на леглото в другата част на вагона, притиснала с ръце ушите си. Фан Имей и Мери бяха коленичили на пода, сгушени в прегръдките си. Баща му стоеше до масата в средата. Беше я разчистил от купите с плодове и ядки, от чайника и чашите, от вазите с цветя и внимателно подреждаше скалпелите си.

Чуха се още викове, последвани от нова стрелба. Атаките продължаха. Сгушените на пода хора брояха минутите между залповете. Всяка нова стрелба беше облекчение, защото означаваше, че войниците още се държат и колкото повече се удължаваха интервалите, толкова повече растеше страхът им. След като подреди инструментите, шините и бинтовете си, докторът предпазливо се приближи до прозореца.

— Едуард, бъди внимателен! — извика Нели. След малко добави: — Виждаш ли какво става?

Думите му бяха заглушени от стрелба.

— Още са във формация — каза Еъртън в последвалата тишина, — но труповете стигат чак до тях. Истинско клане — каза той, поклащайки глава. — Господи, пак настъпват!

Последва нов оглушителен залп, но след него не настъпи познатата тишина. Чуха се викове, заповеди и нов звук — злокобното дрънчене на стомана. Доктор Еъртън бе стиснал перваза с напрегнат поглед. Във възбудата си говореше несвързано.

— Господи, пробиха… Да, да, удряй с щиковете! Хайде, хайде!… О, боже, о, боже!… Точно така! Удари го! О, не!… Да, да. Държат се. Държат се. Слава богу. Слава богу, онези дяволи бягат. Те са…

Думите му отново бяха заглушени от стрелба — залп, последван от единични изстрели. Жените го гледаха с тревога и страх. Той избърса челото си с ръка.

— За малко да пробият! — каза задъхано. — Колко са дисциплинирани тези войници! Отблъснаха ги с щиковете, Нели. Господи, помислих, че…

— Шаааа! — прозвуча нов вик.

Пушките стреляха отново. И пак. И пак.

За известно време това беше последната фронтална атака. Те чакаха със затаен дъх. След пет минути чуха как майор Лин дава заповеди. Малко след това на вратата се почука. Един сержант почтително стоеше отвън заедно с трима мъже. Всички имаха рани по главата и раменете. Друг лежеше на носилка и се гърчеше от болка, промушен с меч в корема. Внесоха го във вагона и го сложиха на масата. Докторът започна работа, подпомаган от Нели, която му подаваше инструментите и мехлемите. Той с изненада видя, че и Хелън Франсис стои пред него. Посягаше към един бинт и шише с дезинфектант.

— Какво правиш, момиче? — попита тя тихо. — Трябва да си почиваш.

— Докторе, забравяте, че сте ме обучили — отвърна тя с едва потрепващ глас. — Ранените са много.

— Благодаря ти. Благодаря ти, скъпа — промърмори той и се върна към раната в корема.

Всички се стреснаха за миг, когато прозвучаха барабаните. Беше същият монотонен и заплашителен звук, с който бяха привикнали през седмиците, когато бяха затворени в мисията. Децата, които седяха на пода с Фан Имей и Мери, се уплашиха малко, когато познатият кошмар се завърна, но Хелън Франсис и родителите им само си размениха тревожни погледи.

Звукът на барабаните приглуши стрелбата, която беше започнала навън. Боксьорите се бяха отказали от самоубийствените атаки и бяха изпратили стрелци по стените, които ограждаха гарата. Започна престрелка, в която предимството беше на страната на по-добре обучените бойци на майор Лин, но във вагона на доктора постоянно носеха ранени. Ръката на един войник беше пронизана от стрела. Джордж и Джени с интерес гледаха перата и острието, които стърчаха навън, докато мъжът търпеливо седеше на столче и чакаше реда си.

— Какво прави господин Манърс? — прошепна Нели на доктора, след като зашиха слепоочието на пациента и го изпратиха до вратата на вагона. — Отиде в локомотива преди повече от час. Ще тръгнем ли днес или не?

— Един бог знае — каза докторът. — Според мен, досега оцеляхме, въпреки този човек и неговите машинации.

— Тихо, Едуард, Хелън Франсис ще те чуе — предупреди го Нели. — Но защо не подкарва влака?

 

 

В този миг Хенри лежеше по гръб под колелата с парцал и гаечен ключ и затягаше болтовете на един от съединителните бутални прътове. Беше успял да измъкне кирката, заклещена между колелото и нея, в несръчен опит да се повреди локомотивът. Лостът беше изкривен и му беше нужно известно време, за да го изправи. Беше накарал двама войници да удрят с тежки чукове по изкривения метал върху импровизирана наковалня. Сега го монтираше отново. Двамата войници се бяха върнали по местата си. Поправката не беше идеална, но щеше да свърши работа. Лао Чжао се беше облегнал на колелото, пушеше лула и го наблюдаваше с любопитство. Хенри познаваше отдавна този израз и знаеше, че приятелят му иска да сподели нещо, но не го притискаше. И без това си имаше работа.

Не беше се спрял, откакто започна битката. Беше видял как хората на Лин умело отблъснаха първата атака, а след това бе насочил цялото си внимание към локомотива. Много скоро беше разбрал, че войниците, избрани да го карат, бяха безполезни, но поне бяха напълнили котела с достатъчно вода, за да покрие пещта. Жалкият огън, запален от тях, нямаше да задвижи локомотива, но поне нямаше да спука и тръбите с вода около него. Иначе с тях беше свършено. Той търпеливо бе наредил на войниците да извадят пъновете и да нацепят подпалки. Лично беше подредил въглищата и с помощта на потопен в парафин парцал и малко пироксилин бе запалил наново огъня, добавяйки подпалки, докато пламъкът се разгори. След това предпазливо беше добавял въглища, за да постигне необходимата температура. Щеше да мине поне половин час, преди да имат достатъчно пара, за да се получи налягане, което може да задейства духалото. То щеше да засили горенето, но щеше да мине още час или повече, преди локомотивът да може да тръгне.

Междувременно имаше достатъчно работа. Беше казал на войниците от тендера да престанат да се мъчат с маркуча. И без това изливаха повече вода върху въглищата, отколкото в дупката. Скалата сочеше, че резервоарът е три четвърти пълен — достатъчно, за да потеглят. След като влакът не се беше движил шест седмици и беше атакуван от тълпата с камъни и бог знае какво още, той реши, че е разумно да го провери внимателно, особено колелата на локомотива и вагоните. Беше наредил на двамата войници и лао Чжао да се върнат на перона, беше им обяснил какво да гледат и как да смажат колелата и полуосите. Трябваше да проверят и болтовете на буферите между вагоните. Той беше огледал предната част на локомотива и тогава откри опита за саботаж. Монтирането на буталния прът беше трудно и от време на време Хенри се качваше да провери пещта и налягането. Беше включил духалото и когато събра достатъчно пара, провери инжектора. Сега котелът се затопляше и той беше доволен — или поне почти, — че поправеният бутален прът ще си свърши работата.

Затегна последния болт, изправи се и избърса маслото от ръцете си с парцала.

— Хайде, лао Чжан. Кажи каквото имаш.

Приятелят му плю и дръпна два пъти от лулата си, преди да отговори.

— Сяншен, има ли злато в този влак? — попита той небрежно.

Хенри замръзна от изненада.

— Може и да има — предпазливо каза той.

— Защо?

Лао Чжао се престори, че разпалва лулата си.

— Предполагам, че златото е на мандарина? — въпросително каза той, взирайки се в лицето на приятеля си с умните си очи.

— Е, и?

— Възможно ли е и други да се интересуват от това злато?

Хенри го гледаше мрачно.

— Какво се опитваш да ми кажеш, лао Чжао?

— Знам, че не е възпитано да подслушваш чужди разговори — каза китаецът, — но ти току-що ми нареди да пропълзя под корема на това желязно чудовище и да нахраня с масло многобройните му уста. Бях под вагона на мандарина, точно до стъпалата, когато видях майор Лин да слиза на перона.

— Сигурно е ходил да докладва на мандарина как върви битката. Е, и?

— Не беше сам, сяншен. След него слезе един старец и двамата разговаряха на перона над мен, макар че не ме видяха. Мисля, че възрастният мъж също е някакъв чиновник.

— Джин лао — каза Хенри.

— Да, сяншен, мисля, че сте прав. Беше сенешал Джин. Ето какво му каза майор Лин. Говореха тихо, но ушите ми са още остри и ги чувах много добре. Майорът каза: „Значи той наистина възнамерява да даде златото на варварина?“ А старецът отвърна: „Да, срещу оръжието.“ Майорът възрази: „Но ние имаме нужда и от оръжието, и от златото.“ Старецът каза: „Ти имаш нужда от оръжието, а аз ще съм доволен да взема златото.“ Майорът се ядоса: „Да рен е глупак! Вече не ни е полезен.“ Старецът отвърна: „Времената са опасни и е забележително колко лесно стават злополуки по време на пътуване.“ Майорът по пита: „Смяташ, че трябва да действаме още във влака?“ Старецът му каза: „Войниците са верни само на теб.“ След това започна стрелба и не чух последните им думи. Но майорът бързо изтича при хората си, а старецът се качи във вагона. Мисля, че беше малко уплашен, Ма На Си сяншен. Но не е ли това интересен разговор?

— Изключително интересен — каза Хенри разсеяно, бършейки челото си с парцала.

Лао Чжао отново се облегна и се засмя.

— Лицето ви е цялото в масло, Ма На Си сяншен!

Хенри се усмихна и зъбите му проблеснаха.

— Длъжник съм ти, лао Чжао и ще ти се отблагодаря. Ела, трябва да стъкнем огъня.

— Да, ненаситен звяр е това — каза лао Чжао и го последва.

Трябваше да се отдръпнат, за да направят път на група войници, които тичаха по перона към западния периметър, където Боксьорите се опитваха да се прехвърлят през стената.

Хенри погледна към манометъра. Стрелката показваше едва 5,5 атмосфери. Дори с духалото щеше да им трябват още между четиридесет и пет минути до час, за да достигнат минимума от 8 атмосфери, когато можеше да се опита да подкара влака. А Боксьорите всеки момент щяха да проникнат в периметъра. Той надникна от кабината и погледна към западната стена близо до портата, където един от отрядите на Лин се биеше с Боксьорите, прехвърлили се през стената. Войниците бяха изстреляли залп и довършваха с байонети оцелелите. Стрелците прочистваха стените. Справяха се добре, но той знаеше, че Лин няма достатъчно хора, за да опази всички места, през които можеха да проникнат Боксьорите. Бръкна в джоба си за револвера, в който бяха останали само четири патрона, след като Фан Имей бе застреляла Рен Рен и Маймуната.

— Лао Чжао — каза той, — ела да те науча какво прави железничарят, когато не му остава нищо друго, освен да чака. — Той посочи към чайника върху пещта и две емайлирани чаши. — Прави си чаша чай.

 

 

Мандаринът седеше на масата с четчица в ръка и оглеждаше двата йероглифа, които бе написал върху хартията. Буквално те означаваха „отричане на съществуването“ — ву вей, но според таоистката аксиома, в тях беше скрит по-дълбок смисъл: че истинската мъдрост може да бъде достигната само при липсата на съзнателна мисъл, че можеш да постъпиш правилно, само ако се оставиш на събитията, че незначителните случки от човешкия живот са част от по-голям план, от хармония и модел, в които всичко има своята роля и който човек може да разбере, само ако не се опитва да го обясни; или накратко — че всичко се постига само чрез неправене. Той се усмихна, заслушан в изстрелите навън, във виковете и писъците, в тропота на войниците, които тичаха от една на друга позиция, докато битката наближаваше критичната си точка. През прозореца видя майор Лин да размахва меча си и да крещи заповеди. Представи си как Ма На Си дърпа лостове и разпалва огъня в предната част на влака — около него кипеше трескава дейност, а той стоеше и се възхищаваше на вазата с цветя и двата йероглифа, които му говореха от страницата. Бездействие сред действието. Йероглифите подхождаха на ситуацията.

Обърна се и погледна с презрение сенешал Джин и съпругите си. Уплашените им лица надничаха между канапето и масата, където се бяха барикадирали. Част от стрелците на Боксьорите явно се бяха приближили достатъчно към влака и от време на време се чуваше как куршумите им се забиват в дървените стени на вагона. Веднъж стрела влезе през прозореца, улучи купата с плодове на масата и я събори на земята.

— Сенешале — каза той, — колко благородно от твоя страна да пазиш жените ми така усърдно изпод масата.

— Да рен се подиграва на стареца за страха му — дрезгаво измърмори Джин лао.

— В никакъв случай — каза мандаринът. — Присъствах на проява на твоята смелост по-рано, когато излезе от вагона, за да придружиш майор Лин. Сигурно е трябвало да му кажеш нещо много неотложно, за да рискуваш така живота си.

— Аз… исках да се осведомя по-добре за ситуацията, да рен.

— Ти присъстваше, когато той ми докладва.

— Да, да рен. — Джин лао предпазливо се протегна към чашата студен чай, за да разкваси гърлото си. — Но имаше една-две подробности, които не разбрах добре.

— Така ли? Не знаех, че се интересуваш от военна стратегия.

Внезапно разговорът омръзна на мандарина. Той приближи до прозореца и надникна навън. Стрелбата беше достигнала поредния си връх, защото шумът от новите залпове се сливаше с ехото от старите. След миг той отново се обърна към сенешала:

— След като вече се интересуваш от сражения, може би ще ти е интересно да знаеш какво става сега. Изглежда, че нашите приятели Боксьорите са решили да избият войниците по покривите. Ако успеят, майор Лин няма да може да задържи дълго позицията си на открито. Може би ще имаш късмета да видиш битката съвсем отблизо. Но се боя, че ако това се случи, ние ще сме в много неизгодно положение и влакът навярно ще бъде превзет, така че военното ти обучение няма да продължи дълго. Освен, разбира се, ако Ма На Си не е намерил начин най-после да подкара влака. Интересна ситуация, нали?

Последните му думи бяха заглушени от писъците на жените. Той отново се върна до прозореца. Чудеше се дали е време да облече старата си броня и да вземе тежкия меч. Нямаше намерение да се остави да го пленят и да се подложи на унижението да бъде разпитван от Железния Ван. Погледна към фигурите на покривите — мъже с ленти на главите, които размахваха мечове и копия и спретнати войници в униформи, които се опитваха да ги отблъснат с щиковете си. Все едно старият свят се бореше с новия. Имперски Китай бе въстанал срещу новите технологии на Запада, суеверието срещу прогреса, а той отдавна бе избрал прогреса. Докато гледаше през прозореца, изпита чувството, че нищо не се е променило. Отново китайци се биеха с китайци, както беше правил и той в младостта си. Униформите и костюмите нямаха значение, както и оръжията. Боксьорите, Тайпин — всички бяха еднакви, просто поредна версия на вечната борба за власт, която след време подкопаваше всяка династия. Ако Китай искаше да се промени, беше нужно нещо по-радикално от войните и кръвопролитията. Той си спомни за разговорите си с доктора, който защищаваше конституционната монархия, основана на добродетели. Това бе добра идея и кой знае — един ден можеше да се осъществи, но той се съмняваше, че дотогава ще е жив, дори ако оцелее след тази битка. Знаеше, че която и династия да управлява, китайци пак ще се бият с китайци. Пушките и щиковете щяха да се окажат по-ефикасни от копията, а оръдията щяха да победят онези, които имаха само пушки. Щяха да се появят нови Цзен Гуофан с нови „Смелчаци от Хънан“, млади мъже и момчета, какъвто някога беше и той, щяха да се събират под знамената, а офицерите им щяха да ги изпращат в атака в името на най-героични каузи. Едва по-късно, ако остарееха и помъдрееха, те щяха да разберат, че каузата е винаги една и съща — чиста борба за власт, облечена в различни лозунги, униформи и знамена.

Той гледаше как един от сержантите на Лин, пронизан с копие, придвижи тялото си по него, за да отмъсти на убиеца си. Телата им паднаха заедно от покрива, сплетени в смъртоносна прегръдка. Войниците зад него стреляха и за миг Боксьорите изчезнаха, но скоро се появиха нови.

„Така ще бъде винаги“, помисли си мандаринът. Нито една война не може да бъде решаваща. Така беше и сега. Така е било винаги. И така щеше да продължи. Ако оцелееше, самият той щеше да купи японски пушки, с които щеше да започне нова война и отново китайци щяха да избиват китайци.

Мандаринът въздъхна. Какъв избор имаше?

Ву вей. Ву вей.

 

 

С чаши чай в ръцете Хенри и помощниците му наблюдаваха битката по покривите. Тя изглеждаше обречена, но майор Лин беше отличен командир. Макар и с колебание, защото го мразеше, Хенри призна пред себе си, че беше дяволски добър войник. Два от покривите вече бяха прочистени. Войниците лежаха до ръба и стреляха по нападателите от другата страна. На третия битката с щикове продължаваше. Майор Лин беше оставил на място отрядите, които пазеха пролуките между сградите, взимайки само всеки четвърти войник, за да прати подкрепления на покривите. Огънят им беше достатъчно силен, за да отбива опитите на Боксьорите да минат оттам. Сега атаките не бяха толкова мощни, отчасти защото нападателите трябваше да стъпват по телата на другарите си, загинали преди това и отчасти, защото вече се страхуваха от огневата мощ на Лин. Хенри се чудеше докога ще им стигнат амунициите. Досега войници непрекъснато тичаха от арсенала във влака, носейки резервни пълнители в интервалите между залповете, но запасите им не бяха неизчерпаеми.

Битката за третия покрив не се развиваше в полза на майор Лин. Група Боксьори с брадви бяха изтикали хората му от ръба и стрелците им можеха да стрелят надолу необезпокоявани. Майор Лин изкрещя заповед и войниците от съседния покрив дадоха залп. Настъпилата паника даде възможност на останалите му хора, заедно с подкрепленията, които бързо изкачваха стълбите, да атакуват и скоро и третият покрив беше техен.

Все още се държаха. Но докога ли?

Той погледна манометъра: 7,9 атмосфери. Котелът се загряваше добре и от комина излизаше плътен бял дим. Не след дълго можеха да тръгнат. Беше решил да изчака, докато тягата стане 9 атмосфери. Влакът можеше да тръгне и при 8, но той мислеше, че при тези тежки вагони — два от тях натоварени с коне — при това налягане ще се движат със скоростта на пешеходец и Боксьорите лесно ще могат да се качат на влака. Би трябвало да изчака до 10 атмосфери — щеше да бъде по-безопасно, — но времето не беше на негова страна. Затова беше направил компромис. Може би това налягане щеше да му стигне, за да набере преднина. Може би. Стрелката вече сочеше 8,1. Можеше да бъде и по-зле — поне загряваше бързо. С тази скорост… С тази скорост…

Той направи изчисления и взе решение. Обърна се към един от войниците и му нареди.

— Тичай при майор Лин. Кажи му, че потегляме след тридесет минути. След половин час, разбра ли? Кажи му и се върни тук, колкото можеш по-бързо. И се пази.

Войникът, осемнадесетгодишно момче със загоряло момичешко лице, се усмихна и отдаде чест.

— Слушам, сър! — извика то на английски.

Хенри се учуди откъде ли го е научил. Наблюдаваше го тревожно, докато изтича през откритото пространство до Лин. Почти беше стигнало до него — майорът се обърна при вика му — когато се спъна и падна по лице. Куршуми вдигаха прах около него.

— По дяволите! — каза Хенри. Лин вече разпращаше хората си да се справят с този нов залп от стените. Хенри се обърна към другия войник и видя страха по лицето му.

— По дяволите! — каза той. — Аз ще отида.

— Не, Ма На Си сяншен, аз ще отида — каза лао Чжао. — Коремът ми се наду от вашия чай и ми е нужно движение.

— Тичай и се пази — отсече Хенри, защото знаеше, че е по-разумно единственият човек, който може да подкара влака, да не се излага на опасност. Успокои се едва когато лао Чжао, който внимателно премина през откритото пространство, приведен като ловец, проследяващ дивеч, се върна задъхан, но тържествуващ в кабината.

— Майор Лин каза, че ще започне да се изтегля след двадесет минути — каза той през рамо.

— Добре — отвърна Хенри. — Тогава да се приготвим.

Погледна стрелките. Резервоарът беше достатъчно пълен, налягането беше 8,3 атмосфери. Отвори пещта. Пламъци танцуваха върху червената жарава. Бързо хвърли три лопати въглища и остави вратата леко отворена, за да се раздухва огънят. Засега това беше достатъчно. За какво друго трябваше да помисли? Вратата. Вратата, която се намираше на двеста метра от тях, беше заключена. Щеше да бъде самоубийство да я отвори сега. Боксьорите щяха да нахлуят оттам. Можеше ли да мине през нея с влака? Не, беше от дебело желязо и здраво заключена. Трябваше да махне веригите, иначе можеха да дерайлират. По дяволите! Трябваше да изпрати лао Чжао отново при Лин, за да прати няколко войници до вратата, които да я отворят, когато влакът е готов да тръгне. Те ще трябва да отблъскват и Боксьорите. По дяволите!

Обърна се и огледа полесражението. Лин още не беше дал знак за отстъпление. Войниците бяха по местата си. Внезапно забеляза стълб бял дим над хълма, точно под линията на дърветата. После чу остро изпукване и свистене, което се засилваше, а после премина отгоре. Купчината въглища в южната част избухна в пламъци. Той се прикри, когато парчета въглища затропаха по стената на локомотива. Чу радостните викове на Боксьорите от другата страна на сградите. Оръдия! Откъде имаха оръдия? После си спомни допотопните полеви оръдия, които майор Лин държеше на крепостните стени. Докторът му беше казал, че са ги откарали до мисията. Железния Ван сигурно беше наредил да ги докарат. Появи се нов облак дим, но този път снарядът падна далеч — между палатките. Поне не можеха да се целят добре и самите Боксьори бяха също толкова застрашени, колкото и те, но това напълно променяше ситуацията. Ако улучеха влака, нямаше да могат да се измъкнат. Трябваше да тръгнат веднага, независимо дали налягането беше достатъчно или не.

— Лао Чжао, трябва да се върнеш отново. Кажи на майора, че трябва да тръгнем веднага. Да качи хората си на влака. Побързай.

Лао Чжао веднага скочи от кабината и се затича към войниците.

— По дяволите! — извика Хенри. — Не му казах за вратата. — Да става каквото ще, щеше да мине през нея. — Ти — викна той на останалия войник, — бъди готов да слагаш въглища в пещта, сякаш животът ти зависи от това. Когато ти кажа. При 8,5 атмосфера. — Хайде, хайде — процеди той през стиснати зъби.

Чу се залп. Окуражени от пристигането на артилерията, Боксьорите отново се бяха опитали да минат сградите. Хенри тревожно се взираше през носещия се дим. Да, отстъплението беше започнало. Войниците слизаха от покривите и се вливаха в редиците на другарите си, които стреляха по Боксьорите.

Хенри отново изброи наум нещата, които трябваше да направи. Да свърже локомотива. Направено. Да освободи ръчната спирачка на тендера. Направено. Господи, сети се той с ужас. Беше забравил спирачката във вагона на войниците. Тя също трябваше да бъде освободена, преди да тръгнат. Нямаше начин да го избегне.

— Слушай — каза той на войника, — гледай тази стрелка. Когато стигне до 128, започни да слагаш въглища в пещта. Разбра ли? Пет пълни лопати. Не я затваряй, остави я както е сега, полуотворена. Помни: когато стрелката стигне 128! Разбра ли?

Той скочи на перона и затича. Целият влак се разтресе, когато нова експлозия избухна наблизо. Видя черно-оранжеви кълба дим да се издигат зад вагоните. Очевидно Боксьорите подобряваха мерника си. Погледна вляво и видя, че майор Лин се опитва да се оттегли с бой — хората му бяха в каре, стреляха, отстъпваха няколко крачки и отново стреляха. Мина покрай вагона на мандарина и видя ехидното му лице да го наблюдава през прозореца. Не спря. Качи се във вагона на войниците и се спусна към червеното колело. Въртя го, докато почувства, че напълно е освободил спирачката. Обърна се и сърцето му спря за миг. Във вагона имаше Боксьор.

Беше жилав мъж на средна възраст, с тънки мустаци. Облечен в червена туника, той носеше малка брадва и щит. Очите на набръчканото му лице гледаха предпазливо, докато приближаваше към чуждестранния дявол. Хенри отстъпи. Боксьорът замахна с брадвата към него, но той успя да избегне удара. Опита се да го ритне, но не успя. Мъжът отново приближи и Хенри бавно отстъпи. Вече нямаше къде да мърда, защото гърбът му беше опрян в спирачното колело. Ръцете му задраскаха по дървената стена на вагона — да, ръчният лост беше на полицата. Брадвата отново полетя към него и се удари в лоста, който Хенри беше вдигнал с две ръце точно навреме. Отново ритна и този път улучи мъжа в слабините. Боксьорът отстъпи с изненада и Хенри стовари лоста върху главата му. Още двама влязоха през вратата на вагона и го загледаха със страх и изненада. Мечовете колебливо се олюляваха в ръцете им. Той изкрещя и хукна като берсерк^[1] към тях, размахвайки лоста вляво и вдясно. Спря да удря, едва когато осъзна, че пред него няма никой. Прескочи телата им и предпазливо приближи вратата към перона. Чу шум от тичащи крака и изстрели. Няколко от хората на Лин бяха забелязали пробива и сега се биеха с Боксьорите. Той бързо отвори вратата, скочи и затича, без да обръща внимание на дрънченето на метал зад себе си.

По пътя забеляза, че отстъпващият отряд на майор Лин почти беше стигнал до платформата. Трупове на Боксьори лежаха на купчини на земята, която войниците толкова умело бяха защищавали, но нови крещящи батальони се трупаха в пролуките между сградите. Сега те бяха в ръцете на врага. Виждаше фигури с ленти на главата, които се изкачваха на празните покриви. Скоро щяха да започнат стрелба по тях. Чу как Лин изкрещя „Огън!“ и куршумите сякаш профучаха покрай ушите му. Продължи да тича. Мина вагона на доктора и видя отпред лао Чжао да му маха от кабината на локомотива. В този миг чу свистене на снаряд. Водната кула избухна и локомотивът изчезна под бяла стена от вода и съскащата пара.

— Проклет да съм! — изкрещя той и спря.

Видя Нели Еъртън да стои на стъпалата на вагона и да го гледа. Лицето й беше разтревожено.

— Извинете, госпожо — промърмори той, — за неприличния език.

— Оставете това — каза Нели. — Какво е станало с ръката ви?

Едва тогава той забеляза, че е ранен.

Вдигна поглед объркан и видя зад рамото на Нели бледото тревожно лице на Хелън Франсис, което също го гледаше с отворена уста и загрижени очи.

— По-добре елате да ви превържем — каза Нели.

— Съжалявам — промърмори той, гледайки Хелън Франсис. — Съжалявам, но нямам време.

И затича напред.

Локомотивът и кабината бяха подгизнали, но за щастие огънят в пещта още гореше и облаци сив дим излизаха от комина. Манометърът показваше 8,7 атмосфери.

— Добре! — извика той. — Готови ли сме?

Натисна педала, за да изхвърли излишната вода от буталата. С шипящ звук от продухвателните кранове на цилиндрите от двете страни на локомотива изригна пара. Той погледна навън. Хората на майор Лин вече се биеха на платформата, изстрелвайки залп след залп, за да държат Боксьорите на разстояние. Въстаниците се бяха струпали в гъсти редици пред сградите. Бяха безброй. Над главите им се вееха знамена. Ако нападнеха заедно, никакви куршуми не можеха да ги спрат.

— Хайде, хайде — прошепна той и дръпна шнура на свирката, сякаш сигналът по чудодеен начин щеше да качи обкръжените войници на Лин по-бързо във влака.

Спомни си за жиците, които беше видял да опъват. Защо Лин не взривеше сградите?

Както си го помисли, забеляза сержанта с буталото. Застанал до него, майор Лин погледна спокойно към струпаните Боксьори, сякаш бяха войници на парад, които чакаха инспекцията му. После небрежно махна с ръка. Сержантът натисна буталото с цяло тяло и трите сгради избухнаха в пламъци. Хенри почувства взривната вълна в кабината. Експлозията покоси редиците на Боксьорите като трева. Майор Лин наду свирката, която висеше на врата му и доколкото бе възможно при тези обстоятелства, войниците му организирано се отправиха към вагоните. Няколко отряда се покачиха по стълби на покривите, където залегнаха, готови да открият прикриващ огън, когато Боксьорите се опомнят. Всичко това стана за три минути. Майор Лин изчака, докато и последният от тях се прибере, после спокойно изкачи стълбите. Увисна навън и размаха меча си към локомотива.

Без да губи повече време, Хенри натисна масивната ръчка, която насочваше парата към буталата. Мъчително бавно тежките колела се завъртяха. Пуф-паф, пуф-паф. Локомотивът пухтеше като уморен ковач. Хенри плъзна регулатора, като внимаваше да не пусне твърде много пара, в случай че задвижващите колела не зацепят. Един километър в час, два километра в час.

— Хайде, по-бързо! — шепнеше той.

Но те все пак се движеха към заключената врата. Група Боксьори, прекатерили се през стените, стояха там и ги чакаха.

Междувременно онези около сградите се бяха опомнили от взрива и с вик „Шааа!“ нападнаха отново. Войниците на Лин стреляха от покривите и от прозорците на вагоните, но не можеха да спрат огромната тълпа. А влакът се движеше съвсем бавно.

— Е, лао Чжао, поне опитахме — промърмори Хенри и измъкна револвера от джоба си.

Приятелят му мрачно вдигна брадвата на огняря.

Ако не беше неточният прицел на артилеристите на Железния Ван, влакът сигурно щеше да бъде превзет, но следващите два изстрела на старите оръдия едва ли можеха да бъдат насочени по-добре, дори ако ги командваше майор Лин. Единият снаряд падна сред първите редици на нападащите Боксьори, разпръсна ги и забави цялата атака. Вторият улучи вратата, откъсна я от пантите и изби онези, които причакваха влака. Бавно-бавно, с около пет километра в час, локомотивът излезе от гарата.

 

 

Но съдбата не беше взела напълно страната на майор Лин. Артилеристите на хълма презаредиха бързо и може би ядосани от грешката си, този път се прицелиха по-добре. Единият снаряд избухна между купчината въглища и срутената водна кула, без да причини нови щети, но другият улучи връзката между трите последни вагона и останалата част от влака. Освободен от този товар, локомотивът набра скорост и забърза през долината. Откъснатите вагони, в които имаше шестдесет войници спряха точно след портала.

Майор Лин, застанал на малката тераса на вече последния вагон, мрачно гледаше как въпреки решителността, проявена в битката, войниците му бързо бяха победени. Ордата Боксьори, която обграждаше спрелите вагони, приличаше на пъстра змия, която затяга пръстените си или на дракон с червени, жълти, зелени и черни люспи, който се плъзга към плячката си. Отначало се чуваха отделни изстрели, докато хората му напразно се опитваха да се съпротивляват на нападателите, но скоро тълпата покри вагоните като мравуняк. Боксьорите се изправиха на покривите и тържествуващо развяха знамената си. Внезапно от гърчещата се маса сякаш израснаха множество крайници — като гъсеница, която внезапно се превръща в стоножка. През бинокъла се виждаше, че това бяха колове и копия, върху които стърчаха главите на смелите му войници.

 

 

Влакът пухтеше през равнината с тридесет километра в час. От двете страни на релсите се простираха плодородни земи. Тесен пенест поток бавно се движеше в средата на широко речно корито. През облаците бяла пара и сив дим на хоризонта от време на време се очертаваше синкавият силует на Черните хълмове. Щяха да стигнат в подножието им за половин час, а час и половина след това — до тунела. Хенри бе пратил по лао Чжао съобщение до майор Лин, че възнамерява да спре влака на входа на тунела, за да налее вода от кулата на малкото депо, което се намираше там. Сега влакът се движеше, без да има голяма нужда от надзор, но Хенри стоеше близо до регулатора, в случай че се наложеше непредвидено изкачване. Тримата останали в кабината на локомотива се разбираха добре.

Младият войник гордо изпълняваше ролята на огняр и когато Хенри му наредеше, хвърляше въглища в пещта усърдно и внимателно. Отначало момчето бе страдало много за загубата на приятеля си, но сега се беше поуспокоило, седеше на тендера с пушка на коленете и пееше ария от някаква опера. Не за пръв път Хенри се учуди на здраво вкоренения инстинкт за оцеляване на селяните от Северен Китай. Лао Чжао стоеше с него на платформата.

— Решихте ли какво ще правите, сяншен? — попита той тихо и, както обикновено, след дълго изчакване. Ръцете му небрежно дялкаха парче дърво.

Колелата под тях шумно тракаха.

— Още не — отвърна Хенри.

— Някои хора щяха да подкарат този звяр, без да изчакат майор Лин и войниците му да се качат — каза лао Чжао.

— Някои хора може би — отвърна Хенри, — ако можеха да подкарат влака с такава скорост, че майор Лин и войниците му да не могат да се качат в движение и ако това не означаваше да ги оставят на милостта на Боксьорите.

— Повечето от хората му останаха там — каза лао Чжао. — Сега във влака има 15–20 души, и то не много добре въоръжени.

— Не бях виновен, че ги изгубихме — отговори Хенри. — Горките!

— Това беше намесата на съдбата, и то във ваша полза. Сега ще трябва да се справите с по-малко войници.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хенри, мъчейки се да скрие усмивката си.

— А — усмихна се лао Чжао, — значи имате план! Щях да съжалявам, ако просто позволите на майор Лин и на сенешал Джин да ви убият като куче. Щях да съжалявам и ако им позволите да убият мандарина, защото той е добър с бедните мулетари като мен. И щях да бъда разстроен, ако убият червенокосата дама, макар че вероятно майор Лин би я взел за наложница, а старият сенешал със сигурност ще поквари малкото момченце, ако успее да го пипне… Не. — Той плю. — Определено не би ми било приятно след това да работя за тези хора.

— След това? Откъде знаеш, че няма да убият и теб?

— Няма — самодоволно каза лао Чжао. — Никой не се интересува от беден мулетар като мен. Пък и някой трябва да се грижи за конете, след като се избиете. Но предпочитам да работя за вас, защото сте глупав като всички чужденци и винаги ми плащате двойно повече, отколкото ми дължите. Освен това може би ще ми дадете малко от златото, което ще получите от мандарина за оръжието.

— Май много си мислил върху разговора на Лин и Джин, а?

— Казах ви, сяншен, имам отличен слух. Ловецът трябва да чува добре, за да проследи плячката си.

— И ако имам план, ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, Ма На Си сяншен. — Лао Чжао се разсмя. — Иначе няма да ми дадете злато. Пък и какво можете да направите сам с тази ранена ръка? Само че обяснете ми всичко по-простичко. Нали знаете, аз съм само един стар мулетар и дори не разбирам как се движи този влак, освен че трябва да се храни с чували въглища.

Хенри тихо му обясни какво е намислил. Лао Чжао затвори очи и се съсредоточи, като кимаше от време на време, а на набръчканото му лице играеше широка усмивка.

— Първото нещо, което можеш да направиш — каза Хенри замислено, — е да се върнеш назад. Ако майор Лин те пита какво правиш, кажи му, че искаш да го питаш кога да напоиш конете. Трябва да знам къде е разположил хората си. Дали са в последния вагон, както мисля, или ги е разпръснал из целия влак? Смяташ ли, че можеш да се справиш?

— Съвсем лесно — каза лао Чжао.

Той стана, отвори малко вратата на пещта и хвърли издяланото парче дърво в пламъците. После се качи на тендера, потупвайки приятелски по рамото младия войник.

 

 

Хелън Франсис се бе свила на леглото и плачеше. Докторът беше седнал на стол пред нея, държеше ръцете й и настойчиво й говореше.

Във вагона им най-после беше спокойно, след като по време на битката се беше превърнал в хирургично отделение. Ранените, които можеха да вървят, бяха прехвърлени в последния вагон при другарите си. Останаха само двама и те лежаха на импровизирани постели, направени от възглавниците на канапето с червените копринени покривки за маса вместо чаршафи. Единият беше първият им пациент, който беше пронизан с меч в стомаха и умираше. Фан Имей бе коленичила до него и държеше ръката му. От време на време попиваше потта от челото му и му говореше за родното му село и детството му. Другият, на когото докторът беше направил трепанация, за да извади куршум от черепа, вероятно също щеше да умре, но за щастие беше в безсъзнание, откакто Еъртън му бе инжектирал морфин. Нели, изтощена от усилията, дремеше на едно кресло. Децата играеха на „Камък, ножица, хартия“ с Мери. Понякога смехът им, който долиташе от другия край на купето, разсейваше доктора от мислите му. Въпреки умората — не си спомняше кога за последно е спал, — той знаеше, че трябва да се съсредоточи, ако иска бедното момиче да разбере какво му казва.

Отначало тя не му обръщаше внимание. Беше се възстановила забележително бързо, когато бе поела грижата за ранените като професионална медицинска сестра. Докторът не криеше възхищението си. Но сега, когато нямаше работа, не беше изненадващо, че енергията й беше пресъхнала и тя бе започнала да трепери, предавайки се на шока и ужаса от последните събития, които й се бяха струпали след кошмарното изнасилване и скорошното й лекуване от наркоманията. Нищо в болницата на мисията не я беше подготвило за ужасяващата реалност на телата, разкъсани в битка — смазаните крайници, промушванията от мечове, през които се виждаха вътрешности, кошмарът да вадиш стрела от ръка, да ампутираш крака, смъртта на онези, които не можеха да бъдат спасени. И всичко това на фона на битката навън, със съзнанието, че всеки момент влакът може да бъде завзет и самите те ще бъдат убити или ще им се случи нещо още по-лошо. „А Хелън Франсис вече знае какво може да бъде по-лошо“, мислеше си Еъртън. Поведението й показваше, че притежава огромни резерви от смелост и сила. Дължеше й много повече от благодарност. Дължеше й защитата си и затова искаше да я предупреди за новата опасност, пред която бе изправена.

Защото бе имало още един шок, малко след като влакът се беше измъкнал от клането на гарата. Майор Лин беше минал през вагона им, за да докладва на мандарина. Когато влезе, докторът бе зает с трепанацията, а Фан Имей му помагаше, загледана с ужас в оголения мозък пред себе си. Нели и Хелън Франсис превързваха друг ранен, от чийто крак бяха извадили куршум. Майор Лин мина през вагона, без да обръща внимание на страданията на хората си, с обичайното си спокойно и язвително изражение. Но когато стигна до Хелън Франсис той спря и се усмихна студено. Тя застина, когато я доближи, но успя да запази спокойствие, макар докторът да забеляза, че по лицето й не остана и капчица кръв. Майор Лин се усмихна и я погали по бузата. Раменете й за миг се разтрепериха, но тя издържа на погледа му с разширени зеници и свити устни.

Нели беше тази, която отблъсна ръката му и извика:

— Как смеете! Как смеете!

Майор Лин студено се изсмя, поклони се и бавно продължи по пътя си. Хелън Франсис затвори очи. Докторът видя, че сред миглите й проблесна сълза, но след миг тя отново изправи рамене и с ярост продължи да бинтова крака на войника.

— Добре ли си, Хелън Франсис? — беше попитала Нели.

Тя бе кимнала, но по бузите й се стичаха сълзи.

В този момент Еъртън разбра ужасната истина и се наруга, че не се е досетил по-рано. Спомни си реакцията й в нощта на бягството им, когато майор Лин бе пристъпил под светлината на лампата. Тя така се бе разстроила, че трябваше да я упои. Разбира се. Майор Лин е бил един от нападателите й. Друго обяснение нямаше. И Манърс го беше видял, но не го спомена. Това можеше да означава само едно. Еъртън не би повярвал, ако вече не знаеше на какво коварство е способен този човек. Проклето вероломно чудовище! Не стигаше ужасната сделка с мандарина, но Манърс беше организирал и изнасилването. Беше се договорил и с майор Лин, за да спаси кожата си или за някаква друга ужасна цел, която Еъртън още не знаеше, и дори беше накарал да го завържат, за да не бъде обвинен. Въпреки явната си вражда, Манърс и Лин бяха от един отбор. Когато бе осъзнал всичко това, скалпелът в ръката му бе трепнал и Фан Имей го беше изгледала с любопитство и загриженост. Разбира се, професионалният му дълг беше надделял и той бе продължил с операцията, но неописуемият ужас от онова, което бе разбрал, си остана. Горкото момиче! Тя дори може би още не знаеше, че е била предадена от мъжа, когото мислеше, че обича. Трябваше да я спаси от самата нея на всяка цена.

Затова сега, когато беше сравнително спокойно и Нели спеше, той я хвана за ръцете и й разказа всичко, което знаеше за Манърс. Отначало тя не искаше да го слуша.

— Хенри — изстена. — Искам да видя Хенри!

Тогава той й каза, че е глупаво да вярва на такъв човек.

— Не, той ме обича — прошепна тя. — Хенри ме обича.

— Той не обича никого — каза докторът и й разказа за предателството на Манърс, за разговора с мандарина, който беше подслушал на Черните хълмове. За оръдията, които Манърс продава от името на друга държава. Каза й, че човек, който може да предаде родината си, би предал всеки и всичко. Че Манърс е престъпник и предател.

— Но той ни спаси! Спаси ни — проплака тя.

— Той ни използва — повиши глас докторът — за собствена изгода. Накара те да проституираш.

— Знам — извика тя. — Знам, но нищо не се случи. Това беше игра. Мандаринът се държа почтено.

Тя поклати объркано глава.

— Игра ли? — процеди докторът. — Той уреди изнасилването ти от майор Лин. Твоето изнасилване, Хелън Франсис. Твоето изнасилване.

Тя поклати глава, повтаряйки:

— Не, не, не.

Но докторът беше неумолим, свърза всички косвени доказателства, разясни подлите мотиви на Манърс, очерта размера на неговата измама и предателство. „Тя трябва да разбере, тя трябва да разбере“, мислеше си той въпреки умората. Хелън Франсис беше започнала да хлипа. Той знаеше, че децата са спрели да играят и всички ги гледат. Долавяше тишината зад себе си, но продължаваше да повтаря подробностите от вероломството на негодника, изброявайки отново и отново престъпленията му.

— Той не те обича — каза й. — Никога не те е обичал. Не го ли разбираш, момиче?

Хелън Франсис изкрещя през сълзи.

— Обича ме! Обича ме! Той ми го каза.

Наложи се да извие китката й, за да овладее истерията й. С пламнал поглед той се взря в очите й, принуждавайки я да приеме истината.

— Излъгал те е, скъпа. Излъгал те е.

След малко тя заплака тихичко, той я прегърна и леко я залюля.

— Сега ще ти дам нещо за сън — каза той тихо.

— Да — прошепна тя.

— И не се тревожи. Ще бъда тук и ще се грижа за теб. Не е нужно повече да се виждаш с този човек — каза той.

Тя кимна, оголи ръката си и му позволи да й сложи инжекцията.

— Сега спи — каза той.

— Каква беше тази разправия? — попита Нели, която се беше събудила и се прозяваше.

— Нищо, скъпа — отвърна той. — Спи спокойно. Просто сложих доза морфин на Хелън Франсис, за да се успокои. Имаше малък пристъп.

— Разумно ли е това? — попита Нели. — Тя се справяше отлично.

— Мисля, че така ще е най-добре — каза докторът и тежко се отпусна на едно кресло. — Така е най-добре.

 

 

Първоначалното намерение на Хенри беше да действа в депото при тунела, където бяха спрели, но майор Лин бе особено бдителен и нареди войниците си в кръг около локомотива. Поводът уж беше, че наблюдавали за бандитите на Железния Ван, които можело да са из Черните хълмове, но Хенри забеляза, че войниците са обърнати навътре и оръжията им сочат към него. Дори в този случай, ако само войниците бяха извън влака, той можеше да рискува да подкара локомотива с надеждата, че ще изчезне в тунела, преди да се качат обратно на влака, но мандаринът също слезе, както и доктор Еъртън с децата си, за да се раздвижат и да глътнат чист въздух, макар че между мрачните урви и върхове атмосферата беше влажна. Така че Хенри и младият войник бяха напълнили отново тендера, докато лао Чжао използва възможността да нахрани и напои конете във вагоните.

Мандаринът беше посетил за малко предната част на влака, за да поздрави Хенри с успешното измъкване от железопътния лагер.

— Добре се справи, Ма На Си. Задължен съм ти — каза той. — Когато приключим сделката си, твоята компания ще ми липсва.

Хенри искаше да го предупреди за подслушаното от лао Чжао, но нямаше възможност, защото Джин лао непрекъснато стоеше до мандарина.

После чу кратък спор между доктора и майор Лин и се изненада, когато миг по-късно Еъртън бе доведен до локомотива от двама войници, които му наредиха да се качи на платформата.

— Не си мисли, че това става по мое желание — раздразнено промърмори докторът в отговор на въпросително повдигнатата му вежда. — Перспективата за каквато и да е близост с теб ме изпълва с отвращение. Но приятелят ти майор Лин, изглежда, смята, че ще имаш нужда от помощта ми тук. Бог знае защо. Май не оценява факта, че се грижа за ранените му.

Хенри размени поглед с лао Чжао, който плю навън.

— Изглежда, разкарват нежеланите мулета от обора — промърмори той изразително.

— Какво значи пък това? — отсече докторът.

— Нищо — отвърна Хенри. — Ако наистина искаш да помогнеш, ще ти кажа какво да правиш.

Когато всички отново се качиха на влака, той изпусна парата през продухвателните кранове на цилиндрите, после ги затвори и дръпна регулатора. Колелата се завъртяха. Когато влязоха в тунела, дръпна шнура и изсвири продължително, но звукът беше приглушен от пуфтенето и тракането на влака, който навлезе в тъмнината.

Пет минути по-късно отново излязоха на светло, но това не бе яркото слънце в долината на Шишан, от която идваха, а зелен полумрак. Тук, в сърцето на Черните хълмове, тъмните ели върху високите сипеи от двете им страни образуваха арки над главите им и пространството около тях се стесняваше още повече, когато влакът минаваше между сивите скали. Хенри се показа от кабината и се взря в линията напред, която тънеше в сумрак.

— Не е ли добре да действаме по-бързо? — надвика лао Чжао тракането на влака по траверсите. — Ако планирах нещо лошо, точно на такова дяволско място щях да го направя. Може би те също мислят така.

— За какво говори този човек? — попита докторът.

Хенри гледаше напред. Влакът тракаше по релсите. Умът му препускаше. Можеше да измисли някакво извинение и да спре влака, но подозрителният Лин със сигурност щеше да вземе предпазни мерки, както в депото. Осъзна, че сега планът му зависи от една отчаяна надежда и се вкопчи в разговора, който веднъж бе водил с Бауърс, като в талисман. Машинистът се беше оплакал, че по тази част от линията винаги има риск от паднали дървета и го бе помолил да предаде на хер Фишер да изпрати екип, който да ореже гората от двете страни на линията. Хенри бе обещал да го направи, но не си беше дал този труд и мерки не бяха взети. А бяха минали шест седмици, откакто някой беше използвал или инспектирал тази част от линията.

— Докторе — бавно каза той, — вас ви бива с молитвите. Ако искате да помогнете, помолете се за паднало дърво.

— Сега пък вие говорите глупости — каза Еъртън. — Или може би ми се подигравате?

Влакът зави. Отпред се виждаше надвиснала зеленина, която изглеждаше обещаваща, но дори и клонче не бе паднало върху линията. Лао Чжао скочи от тендера на платформата. Нито Хенри, нито докторът бяха забелязали, че го няма, докато не чуха задъханото му дишане при връщането.

— Минах по покривите, за да надникна в купето на мандарина. И тримата са там — Лин, Джин и мандаринът — и сякаш се карат. Точно, както си мислех — небрежно каза той. — Вероятно имаш малко време.

— Трябва ми едно проклето дърво — изфуча Хенри.

— Вие двамата май кроите нещо! — ядосано се обади Еъртън. — Така е, нали? Заговорничиш с майора срещу мандарина, знам.

— Слава богу — въздъхна Хенри. — Дръжте се! — Той дръпна ръчката, за да включи въздушните спирачки и затвори регулатора. Колелата зацепиха и последва силно раздрусване, когато влакът рязко намали скоростта. Чу се пронизително скърцане и поток от искри стигна чак до кабината. Лао Чжао завъртя спирачката на тендера. Вагоните тракаха и се блъскаха зад тях. Най-после целият влак спря. Докторът и войникът на тендера паднаха назад, а Манърс и лао Чжао трябваше да положат всички сили, за да се задържат на крака. Хенри си представяше хаоса в купетата. Погледна напред. Скарата беше спряла на метър от стъблото на малък бор.

— Да, докторе, боя се, че кроим нещо — каза Хенри, изправи Еъртън и го обърна към себе си. — Затова ще ви бъда благодарен да си мълчите. И, между другото, това, което усещате до гърба си, е револверът ми, насочен към черния ви дроб. Затова, моля ви, не се дръжте като герой и не правете нищо, за което да съжалявате после. Може и да не си личи, но аз съм на страната на ангелите.

Точно когато свърши с тирадата, ядосаният майор Лин се покачи по стълбата и насочи пистолет към главата му.

— Какво значи това? — изкрещя той.

— Погледнете напред, майоре — спокойно каза Хенри, скрил собствения си револвер под превръзката на ръката си, без да го отдалечава от гърба на доктора. — Виждате ли дървото на линията? Ще трябва да наредите на няколко от хората си да го отместят. Не е голямо, така че четирима или петима сигурно ще бъдат достатъчни.

Лин се наведе от кабината, за да погледне.

— Та маде! — изруга той и скочи долу, за да даде необходимите заповеди.

— Да не си си изгубил ума? — изсъска Еъртън. — Какво се опитваш да направиш?

— Да спася живота на всички ни, ако изобщо можете да го допуснете — отвърна Хенри, наблюдавайки как петима войници, водени от майор Лин, изтичаха покрай кабината. Погледна към младия войник на тендера, който се наслаждаваше на гледката през прозореца. Лао Чжао беше изчезнал.

— Майоре — извика Хенри. — Ще върна влака малко назад, за да освободя място на момчетата ви.

— Стой, където си! — извика Лин.

Но Хенри вече беше освободил спирачката на тендера, дръпна превключвателя и влакът бавно потегли назад. Беше изминал около десетина метра, преди задъханият майор Лин да го настигне и да се качи по стълбата. Лицето му беше разкривено от гняв.

— Веднага спри този влак! — извика той с насочен пистолет.

— Както кажеш, майоре — отвърна Хенри и бавно спря влака.

Лин се облегна назад, без да сваля пистолета си и погледна към линията, където хората му се бореха с дървото.

— Как се справят, майоре? — учтиво попита Хенри. — Имат ли нужда от помощ?

Майорът го изгледа гневно. Докторът усети как сърцето му ускорява ритъм, докато миговете се влачеха.

— Върнете се веднага тук! — извика Лин на хората си, когато бяха отместили дървото.

В същия миг Хенри дръпна превключвателя докрай и същевременно натисна ръчката, която включваше опесъчителната система, за да зацепят колелата по-бързо. Локомотивът се разтресе и се устреми напред. Пистолетът на майор Лин трепна, когато той залитна назад, изгуби равновесие и едва не падна от платформата. Хенри бутна доктора встрани, извади револвера си и стреля. В очите на майор Лин проблесна изненада. За миг той се олюля на ръба на платформата, гледайки с любопитство червената течност по дланта си. Хенри стреля отново и пропусна, защото в същия миг майор Лин скочи с изпълнени с омраза очи и падна по гръб на насипа, където остана да лежи свит, докато вагоните преминаваха покрай него.

Хенри се обърна към младия войник на тендера, който се бе изправил на крака и бе грабнал пушката си.

— Не си го и помисляй! — извика Манърс, но момчето вече вдигаше оръжието с умолителен поглед в уплашените очи.

Хенри стреля и то падна по гръб върху въглищата. Краката му потръпнаха, после замря. Пушката му издрънча върху платформата.

— Убиец! — изкрещя Еъртън и безсилно приклекна.

— Залегни! — извика Хенри и също го направи. Куршуми задрънчаха по покрива на кабината, докато минаваха покрай мъжете, които бяха преместили дървото. Хенри чу тъп звук и стържене. Един от мъжете бе успял да се качи на стъпалата, когато локомотивът минаваше покрай него. Той грабна лопатата на огняря и я стовари върху главата му, която се подаваше над платформата. Войникът с вик падна назад.

Задъхан, с окървавената лопата в ръка, Хенри погледна към Еъртън, който клатеше глава.

— Какво направи! — изстена той. — Какво си мислиш, че ще постигнеш с това? Нали знаеш, че последният вагон е пълен с войници.

— Лао Чжао го откачи — задъхано каза Хенри. — Затова ходи там. Единственият ни враг във влака е Джин лао.

— Джин лао! — възкликна докторът. — Та той е старец!

— Но старец убиец. Виж, докторе, ще ти обясня всичко по-късно, но трябва да отида до вагона на мандарина, а не бива да спирам влака. Трябва да се отдалечим от Лин и хората му. Това значи, че ти ще трябва да го караш.

— Ти си луд! Не знам как да карам влак. Няма да го направя — отвърна докторът. — Изобщо не ти вярвам. Ще отидеш да убиеш мандарина, както изби останалите.

Хенри не му обърна внимание. Слагаше въглища в пещта.

— Това трябва да е достатъчно — каза той. — Слушай, лесно е. Виждаш ли тази голяма ръчка? Това е регулаторът. Той контролира скоростта на влака. Колкото повече го движиш, толкова по-бързо ще караш. Изисква сила, но ще се справиш. Не карай много бързо при тези завои. Не го движи на повече от три четвърти. Това е превключвателят. Управлява предавателните лостове. От него зависи дали локомотивът ще върви напред или назад. Виждаш ли? Лесно е. Буташ за напред и дърпаш за назад. Всеки може да се справи. Това е въздушната спирачка, ако ти се наложи да спреш. Спри влака, ако видиш друго паднало дърво на линията. Това е всичко. А, да, това е въжето на свирката. Дръпни го, ако имаш нужда от мен. Сега знаеш за карането на влака толкова, колкото и аз.

— Не чух нито дума от това, което каза — рече докторът. — Отказвам да ти сътруднича.

— Както искаш — отвърна Хенри, — но аз трябва да тръгвам.

Той взе пушката и се изкачи на тендера. Еъртън все още седеше тъжно на платформата.

— Докторе, довери ми се. Правя това за всички нас.

— Ти си убиец! — изкрещя Еъртън с почервеняло от гняв лице.

Хенри въздъхна. Бързо се спусна зад тендера и изчака удобен момент, за да прескочи до първия вагон, където бяха конете. Изкачи стълбата и залитайки, притича по покрива, после скочи върху следващия, където също имаше коне. Чуваше как пристъпват и пръхтят под него. Продължи да тича. Спусна се по стълбата от другата страна. Следващият вагон беше на мандарина. Той слезе на малката платформа отзад и се притисна до стената, докато проверяваше пълнителя. Вдигна предпазителя, пое си дълбоко дъх, натисна дръжката на вратата и влезе.

Веднага разбра, че е закъснял. Мандаринът се беше свлякъл до отсрещната стена с рана в гърдите. Сенешал Лин стоеше над него с револвер в ръката. Чу шум отляво и видя уплашените лица на жените, сгушени на пода. Това беше грешка, защото когато отново се обърна, сенешалът се целеше в него. Двамата стреляха едновременно.

 

 

Докторът в паника гледаше лостовете за управление на тресящото се чудовище, което ги носеше напред. Погледна нервно напред, уплашен, че ще види друго дърво или клони върху линията. За щастие този участък беше равен. Нямаше да се справи. Видения за онова, което може би ставаше във вагона на мандарина зад него се бореха със страховете какво ще стане, ако локомотивът остане без контрол. Манърс беше маниак. Безмилостен убиец. А той, Еъртън, не беше му попречил да се върне и да извърши поредното си злодеяние. Дори не му бе хрумнало да опита. Но и какво ли би могъл да направи?

Задъханият ритъм на колелата внезапно премина в тракане, когато локомотивът мина по малък мост над поток. Локомотивът се люлееше вляво и вдясно. Докторът гледаше с ужас навън и се успокои, едва когато прекосиха потока и колелата отново затрополиха по обичайния си начин.

Беше наблюдавал как Манърс кара влака. Непрекъснато буташе няколко ръчки. Едната беше онази, която той нарече превключвател. Трябваше ли да я бута или да я дърпа? Или просто да я остави така. Чувстваше се напълно объркан.

Не можеше да се справи. Искаше да спре влака. Със сигурност вече се бяха отдалечили достатъчно от майор Лин и той не можеше да ги настигне. Но дори това не го интересуваше. Искаше само да спре.

Можеше ли да го направи? Манърс беше споменал за спирачка. Но коя беше тя? Голямата червена ръчка сигурно беше за скоростта. Дали, ако я дръпнеше, локомотивът щеше да забави ход? И трябваше ли да направи нещо и с превключвателя в същото време?

Не можеше да се справи. Този фарс не биваше да продължава. Защо, след като беше просто лекар, изобщо мислеше, че може да кара парен локомотив? Може би трябваше просто да зареже всичко, както си беше. Да се върне назад и остави локомотива без надзор. И без това присъствието му тук не вършеше никаква работа. Откакто бе останал сам, не беше докоснал нищо. А трябваше да отиде във вагоните. Трябваше да се мине през тресящия се тендер и да прескочи нататък, както Манърс бе направил с лекота. Разбира се, може би беше твърде късно, за да му попречи да стори каквото беше решил с мандарина, но той имаше дълг към семейството си. Трябваше да се върне и да ги освободи от този маниак, този безумец, този убиец. После се замисли. Ами ако на релсите е паднало и друго дърво? Ако влакът дерайлира, всички можеха да бъдат убити. Нямаше друг избор, трябваше да го спре.

Той отново погледна лостовете за управление, опитвайки се отчаяно да си спомни какво беше направил Манърс, за да спре влака предишния път. Определено беше дръпнал лоста за скоростите и онзи другия. Да, точно него беше нарекъл въздушна спирачка. Защо въздушна, когато локомотивът се движеше с пара? Нямаше значение. Той затвори очи и промълви несвързана молитва:

— Моля те, Господи, прости ми онова, което ще направя в невежеството си. Обгърни ни с любовта си и ни спаси. Спаси ни! Спаси мен. Спаси ме от отговорността да карам това… нещо.

Той изкрещя ужасен и с цялата си сила дръпна регулатора. Какъв беше този ужасен звук? Не го интересуваше. Щом беше започнал, трябваше да продължи. Спусна се към спирачката, издърпа я докрай и беше отхвърлен напред от рязкото разтърсване. Главата му се блъсна в циферблатите, после залитна назад към тендера. Погледна замаяно наоколо. Навсякъде имаше пара и искри, чуваше се звук от стържещ метал. Вратата на пещта се беше отворила и той като хипнотизиран се втренчи в пламтящите червени въглени, сякаш гледаше в ада. Цялата кабина се тресеше. Нещо тежко падна върху него. Беше трупът на войника, който бе отхвръкнал напред, когато тендерът се беше блъснал в задната част на локомотива. Главата му се тресеше върху платформата. Невиждащите очи сякаш гледаха доктора обвиняващо. Устата се отвори, като че ли за да го прокълне. Той се разтрепери от страх и отвращение. Но слава богу, локомотивът забавяше ход и най-накрая спря, бълвайки съскаща пара. Настъпи тишина. Един миг трябваше на доктора, за да се съвземе. Мърморейки с отвращение и ужас той се измъкна изпод трупа и се и изправи, залитайки. Беше покрит с кръв и въглищен прах, но това не го интересуваше. Трябваше да се върне назад и да се изправи срещу Манърс. Потърси оръжие, каквото и да е оръжие. Видя лопатата, с която Манърс бе убил войника на стъпалата и я грабна. Тя се удряше с дрънчене в парапета, докато слизаше по стълбите. По едно време се закачи и той трябваше да спре, за да я освободи. Скочи на насипа и затича. Спря, едва когато стигна до вагона на мандарина.

Още преди да отвори вратата, чу стенанията. Обзет от лошо предчувствие, той разпозна звука. Спомни си пътуването, което беше направил като студент по медицина до Хебридите. С един приятел бяха попаднали на погребение на удавил се рибар. Последваха селяните по скалите до ветровитото гробище. Гласовете на жените се сливаха с воя на вятъра. Никога нямаше да забрави пронизителните нечовешки писъци на оплаквачките. Сега отново ги чуваше от купето на мандарина. Ръката му трепереше, докато отваряше вратата.

Трябваше му миг, за да свикнат очите му с полумрака. Откакто Манърс го беше оставил в кабината, светлината бе намаляла и небето над скалите бе прошарено с червени ивици, а слънцето бавно се спускаше зад гората.

Докато стоеше несигурно, един червен лъч освети вътрешността на вагона с розовия си отблясък и той видя телата.

Мандаринът беше опрян на отсрещната стена до вратата, която водеше към съседното купе. Посивялата му глава беше клюмнала на гърдите, ръцете му бяха отпуснати встрани. Месестите му пръсти бяха леко свити, сякаш показваше на любопитните нефритените си пръстени. Коленичили до него, трите му жени виеха и късаха дрехите си, но замлъкнаха при внезапната поява на доктора — тъмна, окървавена фигура с лопата в ръка, която приличаше на демон на фона на отворената врата.

Старият сенешал лежеше в краката на господаря си. Бледите мъртви очи върху спокойното му лице гледаха нагоре, сякаш се чудеха каква е тази тъмна дупка в центъра на челото му. Сребърен револвер лежеше до дългите му пръсти.

Хенри Манърс беше паднал до някакви кутии, подредени до стената. Едната се беше преобърнала и тялото му бе отчасти скрито от златни кюлчета, които проблясваха на светлината на залязващото слънце.

— Ах ти, проклет крадец и убиец! — изстена докторът и падна на колене. Лопатата падна от ръката му. — Значи всичко е било заради златото. Убил си тези хора заради злато.

Стресна го познат глас.

— Виждам, че си оцелял, скъпи ми дайфу.

Еъртън се спусна към мандарина и внимателно повдигна копринената му дреха, но само един поглед към огромната рана в гърдите и пяната, която излизаше от перфорирания дроб, му подсказа, че нищо не би могъл да направи. Куршумът беше улучил мандарина на около осем сантиметра над гръдното зърно. Вероятно беше счупил ребро и той предположи, че дясната белодробна вена и десният горен дял на дроба бяха смъртоносно поразени. Въпрос на време беше кога мандаринът ще умре от кръвозагуба. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Трескаво се огледа дали може да намери нещо, с което поне да спре кръвта. На масата до прозореца лежеше парче пергамент. Той внимателно го сгъна и го притисна към дупката, от която излизаха кървави мехурчета. Мимоходом забеляза китайските йероглифи ву вей.

През това време тесните очи на мандарина го наблюдаваха и на лицето му се появи лека усмивка.

— Значи вашият Исус няма да направи някое чудо за мен, а, дайфу?

— Не говори, стари приятелю — прошепна той.

— Радвам се, че пак ме наричаш „приятелю“ — каза мандаринът с мъка. — Надявам се, че ти е харесала разходката с влака. Помня, че ми разправяше за бандити, които нападали влакове. Едва ли си очаквал, че самият ти някой ден…

Той млъкна, изтощен от усилието. Изкашля се и струя тъмна венозна кръв се стече по брадата му. Еъртън стисна ръката му. Очите на мандарина, склопени от болка, бавно се отвориха и устата му се изопна в усмивка.

— Ще ти бъда благодарен… ако ми намериш малко вода — успя да каже той.

— Разбира се, да рен — промърмори докторът. — Как не се сетих!

Загубата на кръв предизвикваше силна жажда. Той направи знак на една от жените да придържа пергамента, за да потърси в купето някаква течност и намери чайник със студен чай. Наля в чаша и я поднесе към устните на мандарина. Той успя да отпие съвсем малко, но се усмихна благодарно.

— Искам да знаеш, че винаги ми е било приятно да разговаряме — прошепна. — Ти ми разкри много неща. Да, наистина. Ти имаш прекрасна идея какъв би трябвало да бъде светът.

— О, да рен — прошепна докторът.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Но никога не си бил особено практичен — усмихна се мандаринът, — а на мен ми се налагаше. — Той издаде гъргорещ звук, който може би беше смях. От устата му отново бликна кръв. — Бедни мой дайфу, колко ти е трудно. Но може би успях да ти покажа какво е да бъдеш прагматичен, преди да умра. Така ли е?

Той затвори очи и гърдите му захриптяха. Еъртън изтри потта и кръвта от лицето му. Почувства ръката на мандарина здраво да стиска неговата. Присвитите очи се отвориха и се втренчиха в лицето му. След миг мандаринът се отпусна.

— Не че има някакво значение — прошепна той. — Всички ние сме безпомощни пионки в ръцете на неумолимата съдба. Да умреш по този начин е… нелепо. — Едрото му тяло се разтресе неудържимо, от дробовете заизлиза пяна и той въздъхна за последен път.

Доктор Еъртън затвори очите му. Жените завиха. Без да им обръща внимание, той се изправи. Само професионалният навик го накара да прегледа и другите две тела. Сенешалът със сигурност беше мъртъв, а от неестествения ъгъл, под който лежеше тялото на Манърс, заключи, че той също е убит — вероятно от Джин лао, след като англичанинът хладнокръвно беше застрелял мандарина. Беше успял да убие с точен изстрел убиеца си, но Манърс винаги имаше късмет, достоен за авантюрист и интригант като него. „Но късметът най-после го изостави“, мислеше си той, докато коленичеше до него. Слава богу, повече нямаше да крои интриги. Отмести кюлчетата от тялото му. Да убива заради злато, заради… Мамон. Обърна тялото и видя раната в корема. Беше загубил много кръв. Автоматично потърси пулса му и се стресна. Скочи на крака и се втренчи в раненото тяло, което още даваше признаци на живот.

— Господи! — по гърба му пролазиха тръпки.

Какво трябваше да направи? Убиецът бе още жив.

 

 

Преди Хенри да спре влака, майор Лин и Джин лао бяха влезли в купето на Еъртън и докато сенешалът ги заплашваше с револвера си, командирът беше вързал Нели, Фан Имей, Мери и децата. Така се бяха подсигурили, че никой няма да ги обезпокои, когато се върнат в съседния вагон, за да поставят последния си ултиматум пред мандарина. Нели, която лежеше най-близо до вратата, бе чула изстрел, малко след като влакът отново беше тръгнал, когато дървото бе отместено. Дълго след това отново бяха прозвучали изстрели, а после бе настъпила продължителна тишина. Тя се опита да обясни това на доктора, но той не я слушаше. Не искаше да слуша. Беше сигурен какво се е случило — в злодейството на Манърс и заслуженото наказание, което Провидението му беше отредило — и не искаше да приеме нищо, което противоречеше на неговата версия за събитията.

Вече беше решил какво трябва да направи, за да спаси семейството си. Щяха да тръгнат с конете. Когато излизаше от купето на мандарина, бе срещнал лао Чжао и му беше наредил да ги оседлае. Решил бе, че ще напуснат този влак на смъртта. По-добре да тръгнат през гората. Каквото и да е, само да не стоят тук. Трябваше да побързат, защото Лин и хората му със сигурност щяха да преследват влака и скоро да пристигнат…

Нели бе попитала за Манърс и той за пръв път в живота си и излъга — каза й, че е убит. Обясни й, че спасението им сега зависи от него и смята, че е жизненоважно да тръгнат веднага.

Нещо в изражението му я накара да не спори. Тихо, един след друг, те слязоха от влака и изчакаха лао Чжао да доведе конете. Хелън Франсис беше замаяна и мудна, затова Нели и Мери трябваше да се погрижат за нея. Едва когато се качи на коня си, инстинктите й сякаш се пробудиха и без да пита защо или къде отиват, тя се изправи на седлото и търпеливо зачака нареждане да тръгнат. Когато всички бяха на конете, докторът си спомни за медицинската чанта и се върна във вагона, където видя Фан Имей на вратата на купето на мандарина.

— Хайде, Фан Имей, трябва да тръгваме — рязко каза той.

— Няма ли да вземете Ма На Си сяншен — каза тя тихо.

Не беше въпрос.

— Той е мъртъв — отвърна докторът.

— Много добре знаете, че не е, дайфу — каза тя.

— Тогава скоро ще умре — отсече Еъртън. — Не би могъл да издържи на ездата. Съжалявам, но нищо не мога да направя за него.

Фан Имей го погледна студено.

— Не мислиш ли, че при подобни обстоятелства и той би ни зарязал? — извика докторът.

Тя се обърна и влезе в купето на мандарина, затваряйки вратата след себе си.

Еъртън постоя за миг, ядосан и объркан. Толкова беше уморен, че не можеше да мисли. Понечи да я последва, после се отказа. Тя беше наложница на майора. Нищо чудно да участваше заедно с тях в заговора. Фактът, че Манърс беше стрелял по Лин, го озадачи за миг, но после заключи, че просто се е опитал да го измами. Крадци, които се избиват заради злато. Най-старата история на света.

Скочи на линията, препъна се и затича към коня, който го чакаше.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита той лао Чжао, който държеше юздите на коня му.

— Не, дайфу. Трябва да се погрижа за останалите коне — каза мулетарят безизразно.

— Тогава бог да е с теб — каза докторът и дръпна юздите.

Нели извика смаяна:

— Ами Фан Имей?

Докторът й каза, че е решила да чака майор Лин. Не беше лъжа. Той наистина си мислеше, че е така.

— Не можем да чакаме, жено — отсече той.

За миг се зачуди накъде да ги поведе. Дърветата усойно се свеждаха над тях. После видя нещо като пътека, която водеше нагоре по склона. Смушка коня си и останалите го последваха. Нели поддържаше Хелън Франсис за лакътя. Един по един те изчезнаха в горския полумрак.