Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (20)

Глава 18

„Офицерите яздят коне. Слънцето блести върху пушките им.

Иска ми се Малкото ми братче да беше тук.“

Детски глас наруши тишината.

— Мамо?

Нели се обърна разтревожена. Джордж и Джени уплашено пристъпваха до вратата.

Майчиният инстинкти повеляваше да ги защити от ужасите, които те несъмнено вече бяха видели, но с Хелън Франсис в скута, не можеше да направи нищо. Затова извика на съпруга си:

— Едуард, изведи ги оттук.

Еъртън бавно се обърна, все още не на себе си, но видът на децата му го стресна.

— Мили боже! — извика той и се хвърли към тях.

Прегърна ги, закри с длани очите им и ги избута в коридора. С огромно усилие успя да затвори с ритник вратата след себе си, сякаш за да скрие кървавата гледка. Задъхан, той ги повлече към собствената им стая и спря едва когато осъзна, че ги стиска до болка. Очите на Джордж бяха пълни със сълзи. Еъртън коленичи пред тях и покри бледите им, уплашени лица с целувки.

— Съжалявам — изхлипа той. — Много съжалявам! Прости ми, господи. Какво направих!

— Татко, не плачи — каза Джени и го прегърна. — Вината не е твоя. Така е.

Задавен, той ги прегърна и силно ги притисна към гърдите си.

В този миг чу глас зад себе си. Погледна с ужас нагоре и видя жестокото усмихнато лице на Мама Лиу.

— Горките дечица — напевно каза тя и закуцука по коридора към него. — Какво е станало? Непослушни ли бяха?

Той едва си пое дъх от уплаха. Гледаше я с широко отворена уста и треперещи ръце.

Тя подозрително присви очи:

— Случило ли ви се е нещо, дайфу? Не изглеждате много добре.

— Не. — Гласът му прозвуча като грачене и той трябваше да повтори. — Извинете ме. Добре съм. Всички сме добре.

— Радвам се да го чуя — каза тя, гледайки го изпитателно.

Той продължи да я гледа втренчено. Препречваше пътя й по коридора. Тя погледна през рамото му. Разтревожен, той също уплашено погледна зад себе си. Тя забеляза гузното му движение.

— Ще ме пуснете ли да мина, дайфу? — попита тя тихо, но заплашително. — Моля, направете ми път. Имам спешна работа със сина си.

— Той не е тук — отвърна докторът бързо. — Тръгна си със своя приятел. Да, тръгна си.

— С приятел? Какъв приятел? Срещнах майор Лин долу, но Рен Рен не беше с него. Трябва да е още тук.

— Говоря за другия му приятел — каза докторът и усети, че се поти. — Тръгнаха си заедно. Няма да ги намерите тук. Може би са долу. Да, защо не ги потърсите пак?

Мама Лиу се опита да мине покрай него, но той отново й препречи пътя.

— Моля ви, госпожо Лиу! Не бива да отивате по-нататък.

Тя не отговори, а се опита да заобиколи първо вдясно, а после вляво. Когато не успя, задъхано се помъчи да го блъсне встрани.

Той я хвана за ръката, за да й попречи да продължи. Тя го изгледа с изненада и гняв. Опита се да я издърпа, но той я държеше здраво.

— Махни си мръсните ръце от мен, чуждестранен дяволе! — изсъска тя. — Пусни ме да мина.

Той не отстъпи. Очите й бяха два въглена, горящи от омраза. Тя се задъха, докато се бореше с него, и се олюля на деформираните си стъпала.

— Не, госпожо Лиу, няма да минете по този коридор — промърмори докторът, също задъхан от изтощение.

Тя се изплю в лицето му, но той само я стисна още по-здраво. Мама Лиу изруга и посегна към кока си. Той разбра какво се опитва да направи и посегна към нея, но в паниката си я пропусна. В ръката й блесна дълга игла.

Внезапно докторът усети някакво движение. Джени бе скочила зад старицата и държеше ръката с иглата, дърпайки я назад с всичка сила. Джордж пък се бе вкопчил в краката на китайката. Мама Лиу отново изруга и падна, повличайки доктора със себе си. После се претърколи далеч от него с изненадваща бързина и запълзя бързо към стълбището.

Еъртън изтръпна. Внезапно осъзна, че ако й позволи да стигне до стълбището и да повика хората на Железния Ван, той, съпругата, децата му, Хелън Франсис и Манърс ще загинат начаса.

Трябваше да я спре на всяка цена.

Изправи се с мъка. На пода лежеше падналата игла. Взе я и хукна след Мама Лиу, уплашен от онова, което трябваше да направи.

 

 

Отчаяна, Нели извика на Фан Имей, която още стоеше коленичила до стената и гледаше втренчено револвера на пода.

— Ставай, момиче, чуваш ли ме! Няма ли някой да ни помогне! Развържи онзи човек. Ставай, жено и развържи господин Манърс.

Очите на Фан Имей бавно се проясниха.

За миг тя погледна чужденката неразбиращо, но най-после разбра значението на жестовете й и кимна, макар още да беше замаяна от постъпката си. С усилие се изправи на крака и закуцука към Хенри. Трепна, когато стъпи върху крака на Маймуната и извърна глава, докато дърпаше въжетата. Така не виждаше сгърчения труп на Рен Рен на леглото.

— Срежи въжетата с ножа! — изкрещя Нели, когато видя, че момичето не може да се справи с възлите.

Фан Имей проследи пръста й и колебливо посегна към ножа, който лежеше до протегнатата ръка на Маймуната. Докато режеше дебелите въжета, тя изхлипа.

Най-после успя да ги среже и Хенри освободи ръцете си. Бързо измъкна парцала от устата му и се изправи, олюлявайки се на килима. Гърдите му се издуха, когато си пое дълбоко дъх. Фан Имей отстъпи, ужасена от дивото му изражение. Той стискаше юмруци и приличаше на вбесен бик, който търси кого да нападне или осакати. Дивият му поглед огледа стаята, но когато спря на Хелън Франсис, у него настъпи рязка промяна. Отчаян вик, смесица между ридание и вой, се изтръгна от напуканите му устни. Лицето му се разкриви и той се свлече на колене, сякаш някой внезапно бе изсмукал душата от тялото му. Бавно пропълзя до нея с молещи очи и протегна ръка. На лицето му бяха изписани ужас, тревога и разкаяние.

Ефектът върху Хелън Франсис, която лежеше отпусната в скута на Нели, беше ужасяващ. Очите й се разшириха от страх. Когато Хенри понечи да я докосне, тя рязко се отдръпна. Стенейки тихичко, с тресящо се от отвращение тяло, се притискаше към гърдите на Нели и с подозрение следеше движенията на въображаемия си нападател с ъгълчето на едното си око.

Хенри застина. След миг поклати глава и объркан се дръпна назад.

Хелън Франсис се успокои. Свита на топка, тя проплака, сякаш бе отново дете. Нели и шепнеше гальовни думи и галеше мократа й коса. Най-после момичето се отпусна.

Объркан, Хенри видя, че Нели го гледа гневно.

— Наистина ли сте изненадан, господин Манърс? — студено попита тя. — Вие сте мъж и тя бе изнасилена от мъже. Нима ви учудва, че се бои от вас? Навярно ви обвинява за онова, което й се случи. Аз също.

— Аз… аз…

Той не можеше да намери думи, с които да й обясни.

— Какво смятате да направите? — повиши глас Нели. — Или и мозъкът ви се е изпарил заедно с мъжествеността ви? Разбирате ли, че тук сме в опасност? Онази ужасна жена ще се върне всеки момент. Няма да се изненадам, ако цялата къща е чула изстрелите.

— Какво… какво искате да направя, госпожо Еъртън? — успя да каже Хенри.

— Скрийте телата. Какво друго? Не можем да оставим всички да ги видят. Аз ли трябва да мисля за всички! Освен това — тя погледна към Хелън Франсис — това бедно момиче има нужда от мен. Това там баня ли е? Ще ви бъда задължена, ако помолите китайката да ми помогне да я заведем там. Трябва да я почистим от мръсотията, с която са я омазали тези негодници. После Едуард ще трябва да я прегледа за наранявания. Не се съмнявам, че пак ще й даде морфин след всичко, което преживя. Не ми се мисли за това. За много неща ще трябва да отговаряте, господин Манърс.

Фан Имей веднага разбра какво се иска от нея. Двете с Нели внимателно изправиха Хелън Франсис и й помогнаха да стигне крачка по крачка до банята, пускайки завесата след себе си.

Хенри огледа кървавата сцена. За миг се поколеба, затруднен от очевидно невъзможната задача да превърне тази морга в нормална стая. Затвори очи, сякаш за да събере сили, после рязко издърпа окървавения килим изпод тялото на Маймуната и го разстла на пода. Преодолявайки отвращението си, отново претърколи тялото върху него и заметна краищата, които почти го покриха. След това избута импровизираната плащаница под леглото. След килима по дъските остана червена следа.

Огледа тялото на Рен Рен, оплетено в завесите на балдахина. Взе ножа на Маймуната и се качи на леглото, възседнал трупа, за да среже онази част от завесите, която не беше се скъсала под тежестта на Рен Рен. Току-що бе свършил и тялото бе паднало по гръб на леглото, когато чу леко почукване на вратата. Скочи долу и с насочен нож изтича до вратата. Притисна се до стената. Отново се почука тихичко и вратата се отвори лекичко. Хенри се успокои, когато видя разтревоженото лице на Джени да наднича в стаята. Тя го забеляза в същия миг, съзря ножа в ръката му и изплака от страх. Хенри клекна пред нея и я хвана за ръката.

— Няма нищо — нежно каза той. — Няма да те нараня.

Момиченцето избухна в сълзи.

— Господин Манърс, моля ви, елате. Моля ви! — повтори тя, хлипайки. — Татко има нужда от вас, елате.

И отчаяно го задърпа за ръката.

Хенри се спря, само за да вземе револвера. С него и ножа в ръка последва Джени по коридора. Сърцето му замря, когато видя какво става близо до стълбите. Две тела лежаха преплетени на пода. Джордж стоеше до тях и кършеше ръце.

— Мили боже! — промърмори Манърс и хукна напред. — Какво става тук?

Отначало си помисли, че вижда два трупа, но телата внезапно се раздвижиха. Когато приближи, той видя, че са докторът и Мама Лиу. Той буквално я бе приковал за пода. Хенри видя, че в дясното рамо на жената е забита игла за коса. Кръв се стичаше по бродираната й копринена жилетка, но раната не я бе обезсилила. Очите й горяха от омраза и гняв, тялото й се гърчеше и извиваше, опитвайки се да отхвърли доктора. Не можеше да даде пълна воля на гнева си, защото ръката на Еъртън беше напъхана в устата й. Кръвта, която течеше от нея, показваше, че го е захапала до кокал.

— Манърс, ти ли си? Намери някакъв парцал и ми помогни с този дявол в женски дрехи! — задъхано каза докторът.

В отговор Хенри притисна дулото на револвера между горящите очи на жената. Това постигна желания ефект. Мама Лиу веднага спря да се бори. С другата си ръка Манърс бръкна в джоба си и извади мръсна носна кърпа.

— Това ще свърши работа засега — каза той на Еъртън. — Можеш ли да си извадиш ръката от устата й?

— Мисля, че да — отвърна докторът. — Джени, иди и ми донеси от чантата бинт и ролка лейкопласт. Бързо, момиче.

С помощта на кърпичката и лейкопласта те успяха да запушат добре устата на Мама Лиу.

— Прости ми, боже, нараних я — изстена Еъртън.

— Не се притеснявай — каза Манърс. — Тя щеше да ти причини нещо много по-лошо. И по-добре си превържи ръката, за да не оставяш кървави следи по коридора.

— Прав си — мрачно промърмори докторът. — Господи, Манърс! — възкликна той, докато увиваше бинта около ръката си. — Какво ще правим с нея? Ще трябва да я превържа. Не можем да я занесем в онази стая. Ако види какво е станало със сина й, направо ще откачи.

— Ще я вържа за леглото в моята стая. Ще можеш ли да се погрижиш за нея там? Ще ти оставя пистолета си. Дръж децата при теб. Когато… оправя другата стая, ще мислим какво да правим.

С пистолет до главата, Мама Лиу не оказа съпротива, докато я водеха по коридора. Хенри я връзваше на леглото, когато докторът забеляза на пода дамска чанта с дрехи и ботушите на Хелън Франсис. Зает с битката, той бе забравил какво се беше случило. Сега предишният му гняв и отвращение се върнаха с нова сила, особено когато си спомни ролята на Хенри в озлочестяването й и че това бе резултат от сделка между него и мандарина, направена от името на доктора. Така, макар и непряко, той самият беше замесен и това варварство и част от вината падаше върху него. Разтреперан от ярост, той вдигна револвера, който Хенри му беше дал. Изненада се от силното си желание да застреля това чудовище. Оръжието трепереше в ръцете му.

Точно в този момент Хенри се обърна.

— Мисля, че така е добре, докторе. Тя няма да… — Той видя треперещия револвер и омразата в очите на Еъртън. — Смяташ ли, че точно сега имаме време за това? — каза спокойно.

— Чудовище! — изсъска докторът. — Как можа да подложиш любовницата си на подобно отвратително…

— Не съм планирал, нито предвидил онова, което се случи — отвърна Хенри със същия спокоен тон.

— Ах ти, циничен и лъжлив… — Еъртън млъкна, защото осъзна, че децата му го гледат с отворена уста. — Господи! — изстена той и стисна зъби. — Прости ми. Прости ми.

— Докторе, по-късно, когато се измъкнем оттук, ще имаме време за обвинения. Ако се измъкнем. А сега не мислиш ли, че е по-добре и двамата да се заемем с онова, което трябва да свършим?

Еъртън въздъхна и вдигна поглед към тавана.

— Да — каза тихо той. — Сега всички сме в една лодка. Макар че само Бог знае накъде плава тя.

Хенри тихо излезе от стаята.

 

 

След час всичко, което можеха да се сетят, беше направено. За щастие до този момент на тайния етаж не се бе появил друг посетител.

Хенри, по-късно подпомогнат от Фан Имей, бе направил чудеса при превръщането на касапницата отново в стая от вертеп. Беше скрил и двете тела под леглото. С кофа вода и гъба Фан Имей старателно бе изтрила всички следи от кръв от пода и стените. Същото бе направила и с петната в коридора. Само там, където бе паднал Маймуната, кръвта бе попила в дъските на пода и беше невъзможно да се почистят. Затова ги покриха с килим, взет от една от другите стаи. Първоначално окървавеното перде пред леглото също се бе оказало проблем. Беше твърде изцапано и скъсано, за да го окачат обратно, пък и беше предвидено за плащаница на Рен Рен. Хенри бе успял така изкусно да драпира останалите завеси в предната част на леглото, че на пръв поглед всичко изглеждаше наред. След като се убеди, че има чисти чаршафи и завивки в шкафа, натика окървавените под леглото при телата. Върна мебелите по местата им, изправи еротичните картини по стената. Когато с Фан Имей свършиха, нямаше явни следи, че се е случило нещо нередно.

Междувременно докторът беше превързал раната на Мама Лиу и бе проверил дали е здраво завързана и устата й е добре запушена. Беше оставил децата на пост пред вратата, а той се върна в стаята си, за да прегледа Хелън Франсис. Нели и Фан Имей я бяха довели там преди петнадесет минути, след като я бяха изкъпали. Бяха я облекли в собствените й дрехи и я бяха превели като сомнамбул по коридора. Сега тя лежеше на леглото на Еъртън. Той бе почистил раните по лицето й с йод и се беше уверил, че вече не кърви отдолу. Доколкото можеше да прецени, детето не беше пострадало. Но не можеше да направи нищо, за да помогне на пречупения й дух, нито да прогони кошмарите, които се повтаряха в ума й. Беше го заболяло от начина, по който тя първоначално се беше отдръпнала от него. Очевидно в замъгленото си съзнание тя смяташе дори лекаря си за възможен нападател. Той тъжно признаваше, че това би трябвало да се очаква. В сегашното си състояние тя би реагирала с отвращение на всеки мъж, който се приближи до нея. Това беше най-ужасната последица на причиненото й от онзи негодник Манърс. Бедното й тяло беше жестоко обезобразено. Белезите щяха да преминат, но нищо не можеше да се каже за душевните й рани. Бременна, едва излекувана от наркомания, заобиколена от ужаси, убийства и страх за живота си, а после внезапно предадена и озлочестена така жестоко — съмняваше се, че която и да е жена би могла да преживее подобно нещо, без да получи сериозно душевно разстройство.

Едва когато Нели я беше прегърнала и залюляла в скута си, повтаряйки й „Това е доктор Еъртън. Ти го познаваш, миличка. Дошъл е да ти помогне“, тя колебливо му бе позволила да я прегледа. И през цялото време го бе наблюдавала с подозрение и страх в погледа. Онова, което го уплаши най-много, беше себеомразата, която тя проявяваше от време на време. Удряше се и съскаше думи като „Мръсна“ и „Порочна“. Нели му беше разказала, че в банята Хелън Франсис трескаво изтръгнала сапуна от ръцете на Фан Имей и затъркала между краката си, крещейки:

— Как да се почистя? Как вече ще бъда чиста?

Уплашен за душевното й състояние, той колебливо бе заключил, че най-доброто лекарство за нея в момента е забравата и както бе предположила Нели, й бе инжектирал една от ампулите морфин, които носеше в чантата си. Не знаеше какво ще прави, когато наркотикът свърши, но благодарение на него, сега тя спеше.

Нели я наглеждаше, използвайки почивката, за да се погрижи за разстроените си деца. Те седяха в краката й и слушаха как чете от „Розата и пръстена“, която бе грабнала от полицата, когато набързо приготвяше куфара, преди да напуснат мисията. Надяваше се, че любимата им книга ще отвлече вниманието им поне за малко от ужасните неща, които бях видели и чули този следобед, но със съжаление забеляза, че не могат да се съсредоточат върху думите й. Беше нужно нещо повече от забавните приключения на принц Бълбо и принцеса Анджелика, за да изтрие от паметта им белезите от тяхното прекалено реалистично приключение, но тя продължи да чете, защото нямаше друго лекарство под ръка.

Пред вратата Хенри Манърс, доктор Еъртън и Фан Имей стояха в смрачаващия се коридор. Здрачаваше се. Във виолетовото небе пред прозореца се събираха прилепи. Хенри беше извикал останалите, за да измислят план. Говореше тихо, за да не се чува гласът му в стаята с децата.

— Не можехме да изпаднем в по-отчаяно положение — каза той безизразно, — но да не губим надежда. Все още имаме шанс да се измъкнем оттук. Преди да си тръгне, мандаринът ми каза, че смята да изтегли заминаването ни за тази вечер. Това е хубаво, ако е вярно, защото се съмнявам, че ще можем да прекараме тук цял ден, без да ни разкрият. За нещастие, той не ми каза какъв е планът му, но очаквам, че ще изпрати майор Лин да ни вземе след полунощ. Докторе, носите ли си часовника?

— Едва минава осем — каза дрезгаво докторът, взирайки се в циферблата.

— Значи имаме четири или пет часа, преди той да дойде.

— Ако изобщо дойде — промърмори Еъртън.

— Точно така — каза Хенри. — Ако дойде. Фан Имей, какви са шансовете някой да дойде да търси Мама Лиу или Рен Рен през следващите няколко часа? Кога ще забележат, че ги няма?

— За Рен Рен не знам — отговори тя. — Обикновено по това време Мама Лиу посещава клиентите в трапезарията и разпределя момичетата. Но понякога има главоболие и не слиза.

— Добре — каза Хенри. — Значи тази вечер ще има главоболие. Какво става, когато не се появи долу?

— Не знам. Може би предава нарежданията си на момичето, което й носи подноса с вечерята.

— Това е ясно. Тъй като Мама Лиу няма да слезе долу тази вечер, приемаме, че момичето с подноса ще се качи тук.

— Така мисля, Ма На Си. И сигурно ще е скоро. Вече е тъмно.

— Знаеш ли кое ще бъде то?

— Зависи кое е свободно, Ма На Си. Искам да кажа, без клиенти. Обикновено е любимката й Су Липин, но понякога е някое от новите момичета.

— Значи някое момиче — може би Су Липин — ще се качи скоро с вечерята на Мама Лиу. Ами нашата вечеря? Някой би трябвало да донесе храна и за нас. Може ли да дойдат повече момичета?

— Съмнявам се, Ма На Си. Никой друг не знае, че сте тук. Мисля, че Мама Лиу и Рен Рен сами са се грижели за храната ви досега. Не биха дръзнали да посветят друг човек в тайната си. Ако някое от момичетата знаеше, че сте тук, слухът щеше да се разнесе из целия дом още същия ден и Железния Ван да разбере.

— Добре. Една тревога по-малко — каза Хенри. — Значи очакваме едно момиче с вечерята на Мама Лиу. Ще можем да заблудим едно момиче, нали, Еъртън?

— Дали? Не виждам как.

— Аз също се чудя, Ма На Си — обади се Фан Имей. — Който и да дойде, ще иска да влезе в стаята на Мама Лиу.

— Не и ако ти я посрещнеш на стълбите и й кажеш, че Мама Лиу не иска да я безпокоят. Тогава ще остави храната пред стаята, а ти ще й предадеш нарежданията за вечерта. После тя ще слезе долу. Така всичко ще изглежда нормално.

— Може да се получи с някое от новите момичета, но не и със Су Липин. Тя със сигурност ще заподозре нещо, ако аз й дам нарежданията.

— Значи Мама Лиу ще трябва да й ги даде сама.

— Но как, Ма На Си?

— Ако й опра пистолет на челото, ще каже всичко, което поискам. Хайде, докторе, трябва да пренесем старата в стаята й. Изглежда, нямаме много време.

— Манърс, да не си полудял? — Докторът едва сдържаше омразата си към този човек, а след случилото се, нямаше доверие в качествата му на водач. — Това е отчаян план. Ами ако Мама Лиу каже, че говори по принуда? Ами ако момичето, което и да е, не повярва? А дори да успеем, трябва да мислим и за изчезването на сина й. Какво ще стане, ако Железния Ван изпрати някой от хората си да го търси тук?

— Тогава вероятно ще бъдем разкрити, Еъртън и всички ще умрем от ужасна смърт. Имаш ли по-добра идея? Със сигурност ще ни разкрият, ако не направим нещо.

— Дори не знаем дали мандаринът наистина ще изпрати някого да ни вземе тази вечер. Можеш ли да гарантираш това?

— Доктор Еъртън, не мога да ви гарантирам нищо, освен че няма да се предам, докато съществува и най-малката възможност да се измъкнем оттук живи. Ако Лин не дойде за нас, ще трябва да намерим начин да се измъкнем сами. Но докато главорезите на Ван пируват долу, не можем да го направим. Ще се справяме с всичко едно по едно. Първо трябва да се погрижим за проклетия поднос с вечерята. Ще ми помогнеш ли да преместя Мама Лиу или не?

Еъртън колебливо се съгласи и докато Фан Имей пазеше до стълбището, двамата мъже отидоха в стаята на Хенри, където Мама Лиу беше вързана на леглото. Очите над запушената уста блестяха от омраза, но иначе беше спокойна. Докторът я развърза, докато Хенри я държеше на мушка.

— Стани! — нареди й той. — Завържи й ръцете зад гърба — каза той на доктора, който се подчини.

После я хвана за ръката и я насочи към вратата. Хенри ги следваше отзад.

— Само едно неправилно движение и ще ти пусна куршума — заплаши я той.

Заради куцукането на Мама Лиу те бавно пресякоха коридора.

Беше вече нощ и коридорът беше окъпан в сенки. Фан Имей предвидливо бе взела фенер от стаята на Мама Лиу и сега го окачи в коридора. Светлината му падна върху лицето й. Когато разпозна едно от собствените си момичета, старицата се разтрепери от яд заради предателството му и замърмори нещо неразбираемо, но злобно под парцала.

От гняв тя изгуби равновесие и падна на колене, а после отказа да продължи.

— Стани! — извика Хенри.

Тя отново отказа и се сборичка с доктора, който се опитваше да я вдигне. Фан Имей видя какво става и се притече на помощ.

Те застинаха, когато чуха трополене по стълбите. Бяха закъснели.

В слабата светлина на фенера видяха слабичко хубаво момиче, което се появи от тъмнината, залитайки под тежестта на поднос с чинии и чайник. Очите му се разшириха, когато видя двама чужденци от двете страни на Мама Лиу и то също замря с отворена от учудване и тревога уста.

Хенри се затича напред. Момичето хвърли подноса и се обърна, за да избяга, но той го хвана за ръката, завъртя го и притисна пистолета към челото му.

— Да не чувам и звук — изсъска той.

— Исусе и Мария! — уплашено изплака тя. — Моля ви, не ме наранявайте.

Сега беше ред на Хенри да се учуди.

— Какво каза? — прошепна той и свали пистолета.

— Моля ви, не ме наранявайте — измънка тя между риданията. — Нищо лошо не съм направила.

— Ти каза „Исусе и Мария“. Християнка ли си? Фан Имей, какво прави християнка тук?

— Не я познавам, Ма На Си — отвърна тя. — Наскоро Рен Рен и хората му доведоха няколко нови момичета.

— Как се казваш? — спокойно попита Хенри.

Тя усети, че не се кани да й причини зло.

— Феникс, сяншен — отвърна и преглътна сълзите си, — но истинското ми име е Ван Мели. Или поне така ме наричаха, преди да ме… да ме доведат тук.

— Мели — повтори тихо Еъртън. — Така китайците произнасят „Мери“. Откъде си, дете? Кое е твоето село?

— Башу, сяншен — отвърна момичето. — Но ми казаха, че трябва да забравя миналото си.

— Господи, Манърс, това е селото, където отиваше сестра Елена, преди да изчезне. В него живееше момиче на име Мери. Бяха две сестри — Мери и Марта. Елена и Катерина често говореха за тях. Кажи ми, дете, кой е баща ти?

Момичето се уплаши от разгорещения му тон.

— Пастор Ван — каза уплашено, после гласът му пресекна и то захлипа. — Но той е мъртъв. Мъртъв е!

Еъртън продължи да го разпитва.

— Ами сестра Елена, дете? — Гласът му беше напрегнат от желание да разбере съдбата й. — Отговори ми. Чуждестранната монахиня, която идваше при вас. Какво стана с нея?

— И тя умря, сяншен — изхлипа Мери. — Убиха я след Марта. В църквата. Убиха… Убиха всички и ме принудиха да дойда тук, за да… за да…

Раменете на Еъртън увиснаха и той сведе глава. Макар разумът да му бе казвал, че не е вероятно, след като не бе чул новини за смъртта на Елена, малка част от него се беше надявала да е оцеляла. Сега най-лошите му очаквания се бяха потвърдили. Това беше още един ужасен удар след шока, преживян днес.

Мери вече плачеше неудържимо. Фан Имей пусна Мама Лиу, изтича при нея и я прегърна, притискайки лицето си до нейното.

— Оставете ни за малко заедно — каза тя и погледна към Хенри. — Мисля, че можем да й се доверим. Не се тревожете, ще й кажа какво да прави. Искам да я успокоя, преди да се върнем долу.

— Добре, използвайте стаята на Мама Лиу — каза Хенри. — Дай й от чая, ако не се е разлял. Еъртън, по-добре да върнем старицата обратно в стаята ми и да я завържем. Вече й донесоха вечерята.

Еъртън възрази.

— Няма да допусна това! — извика той. — Не чу ли момичето? Мери е една от нас. Християнка и невинна жертва на жестоки мъже, които са я похитили и продали в този вертеп. Познавах баща й. Тя беше приятелка на бедната Елена. Но сега ние я освободихме и не можем да я изпратим обратно към мъжете, които я тормозят. Трябва да я защитим.

— Освободихме? Да я защитим? Чуваш ли се? Ние себе си не можем да защитим — язвително отвърна Хенри — и не бихме могли да защитим когото и да било друг, ако ни разкрият, което със сигурност ще стане, ако скъпоценната ти Мери не слезе долу и не докладва, че всичко е наред. Слушай, докторе, трябват ни още четири часа. Когато му дойде времето, ще се опитаме да вземем момичето с нас. Но сега тя ще ни е по-полезна, ако се върне долу. — Той ядосано се обърна към Мама Лиу. — Ти пък на какво се смееш, кучко?

Старицата беше наблюдавала спора между двамата мъже с интерес. Веждите й бяха иронично вдигнати над студените, пресметливи очи.

 

 

Два часа по-късно доктор Еъртън седеше в стаята със семейството си. Хелън Франсис спеше на леглото, потънала в морфиновите си сънища. Понякога се въртеше неспокойно на леглото, тресеше глава или се удряше по гърдите, а веднъж седна с втренчен поглед и промърмори ясно загадъчните думи:

— Сапун. Том, моля те, дай ми още сапун. Защо не ми дадеш още сапун?

Една сълза се търкулна по бузата й. Докторът вече беше приготвил нова ампула морфин, но главата й се отпусна на възглавницата и отново потъна в сън.

 

 

Хенри седеше в съседната стая и пазеше Мама Лиу. Тя също спеше и силното й хъркане беше едва приглушено от парцала, който той беше разхлабил, за да не се задуши. Фан Имей беше при него. Макар да имаха много да си кажат, никой не искаше да започне и цареше неловко мълчание. После Хенри подхвана темата, която безуспешно бяха обсъждали за последен път, преди да ги заловят в железопътния лагер.

— Нали знаеш, че не ми дължиш нищо? — каза той.

— Щом казвате, Ма На Си — отвърна тя тихо.

— Искам да кажа, задето помогнах на момчето.

— Разбирам.

— Много неща се случиха оттогава — продължи той. — Нямаше да се получи.

— Разбирам — отговори тя.

Отново настъпи тишина.

— Не се обвинявайте за онова, което стана днес — внезапно се обади Фан Имей. — Благородно е да се опиташ да спасиш нечий живот, особено ако това изисква саможертва. Вашата приятелка също беше много смела.

— Знаеш, че никога не съм възнамерявал… — започна той, но не успя да довърши болезненото изречение.

— Не можехте да знаете какво ще стане — каза тя. — Вината не е ваша. А приятелката ви ще се излекува с времето. И ако е мъдра, може би ще ви прости.

— Докторът никога няма да ми прости.

— Той никога не е страдал досега — отвърна тя. — Беше мъдър, но само с мъдростта на деня, когато сигурните неща ярко блестят под слънцето. Беше лечител и вярваше, че може да хвърли своята светлина и в най-тъмните ъгълчета. Но сега е принуден да усвои друга мъдрост, тази на нощта, в която няма светлина и нищо не е сигурно… Трудно му е.

— Ти си тази, която е мъдра — тихо каза той.

— Познах скръбта — усмихна се тя, — но продължавам да живея. Мъдро ли е това?

— Глупости — промърмори той. Тя не отговори. — Знаеш ли, че мандаринът може и да не изпрати да ни вземат днес?

— По-добре да вярваме, че ще го направи — каза тя.

— Да — съгласи се той, — но се притеснявам от пратеника. След онова, което Лин направи днес, не мога да го оставя да живее.

— Ако отнемете живота на майор Лин, няма да има кой да спаси вашия.

— Хитро, нали? — каза Хенри. — Не съм сигурен дали ще успея да се овладея, когато го видя.

— Ще успеете, защото, за разлика от доктора, вие познавате мъдростта на нощта.

— Така ли? — попита той.

— Поне така сте се проявявали винаги досега. Кога искате да сляза долу?

— Мога ли да те моля за това? Няма ли да е опасно, щом Железния Ван и хората му са там?

— Ако не отида, кой ще доведе майор Лин тук? Мандаринът щеше да помоли Мама Лиу да се погрижи. Те излязоха заедно и вероятно й е разказал за плановете си. Мисля, че е търсила Рен Рен, за да ги сподели с него, когато докторът я е срещнал. Ако няма кой да посрещне майор Лин и да му разкаже в какво положение сме, боя се, че плановете ни може да се провалят.

— Не може ли Мери да го доведе?

— Не, Ма На Си, тя ще забавлява клиентите. Казах й да бъде готова да се измъкне след полунощ, когато клиентът сигурно ще заспи, но не можем да разчитаме на нея по-рано. Пък и майорът не я познава, нито й вярва, затова аз трябва да отида да го чакам на вратата.

— Не се ли боиш, че по пътя можеш да срещнеш някой от хората на Железния Ван?

— Знам как да се справям с такива ситуации, повярвайте ми.

— Ти си забележителна жена — каза Хенри. — Днес вече спаси живота ни и сега се каниш да го направиш отново.

— Убих двама души — тъжно каза тя — и ще трябва да живея с този срам. — После рязко се изправи. — Извинете, Ма На Си, но ако ще тръгвам, трябва да го направя сега.

Той сведе глава. Не знаеше какво да й каже.

 

 

Тя се плъзна по тъмния коридор. От стълбището се чуваха песните и виковете на мъжете, които се състезаваха кой ще изпие повече. Бръкна в гънките на робата си, за да се увери, че не е забравила торбичката, която беше открила в стаята на Мама Лиу, после бавно вдигна капака към входа към стълбите. Излезе в коридора на втория етаж. От спалните от двете му страни се чуваха смях и викове, но с облекчение видя, че коридорът е празен. Забърза по него, но когато стигна до стълбите, чу зад себе си тънък подигравателен глас:

— Да вярвам ли на очите си? Каква чест! Нашата префинена Фан Имей!

Тя се обърна с принудена усмивка. Су Липин стоеше на вратата на една от стаите. Беше гола, като изключим късичкото доуду, което покриваше гърдите и корема й. Държеше кана с вино. От зачервеното й лице и заваления глас Фан Имей разбра, че е пияна. Обикновено това беше забранено, но предположи, че сега, когато домът беше завзет от Железния Ван и хората му, правилата са се променили.

— Значи нейна светлост реши да посети скромните си сестри — продължи Су Липин, наслаждавайки се на собственото си остроумие.

— Мама Лиу ме покани при себе си — каза тихо Фан Имей, — а сега се връщам долу.

— Покани те, а? — каза Су Липин с превзет глас. — Колко изтънчено. Покани те, значи. — И тя подигравателно се поклони.

— С кого говориш? — чу Фан Имей груб глас от стаята и една мъжка фигура се появи зад Су Липин.

Тя отстъпи встрани, за да го пропусне. Той също бе гол — набито брадато чудовище с огромен гръден кош. През живота си Фан Имей не беше виждала толкова космат човек. Когато го разпозна, изтръпна. Това беше бандитът, който днес бе размахвал брадвата си в павилиона.

— Аз те познавам — каза той. — Ти си онази надута кучка, която беше с мандарина. Но си хубава — добави, оглеждайки я внимателно.

— Не можеш да я пипаш — изхили се Су Липин. — Забранена е за клиенти. Принадлежи на майор Лин. Негова лична собственост — добави тя със същия превзет глас като преди малко.

— Така ли? — изръмжа Железния Ван. — Ще видим тази работа. Ела тук — нареди той.

Фан Имей се поколеба, чудейки се дали да не хукне надолу по стълбите зад нея.

— При най-голямото ми уважение, сяншен — каза тя смирено, — Су Липин казва истината. Майор Лин има изключителното право върху услугите ми.

— Не ме наричай сяншен — изръмжа мъжът. — Не съм ти никакъв господин. И пет пари не давам за изключителните права на когото и да е. Казах ти да дойдеш тук.

Фан Имей осъзна, че няма друг избор, освен да се подчини. Колкото се може по-грациозно и с най-предразполагащата си усмивка тя тръгна към него. Стресна се, когато косматите му лапи стиснаха ръцете й.

— Изключителни права — изсумтя той и смъкна робата на раменете й.

Докато опипваше гърдите й, тя се радваше, че кесийката не беше паднала изпод пояса й.

— Хубави малки пъпешчета — каза той. — По-големи са от твоите — подметна на нацупената Су Липин. — Значи ти си момичето на майор Лин — продължи да я опипва бандитът. — Той няма да се задържи дълго тук, нито почитаемият мандарин, макар още да не го знаят. Сега си моя, момиче, за тази нощ или докато ми омръзнеш. Хайде, влизай в спалнята.

— Ами аз? — изскимтя Су Липин.

— Разкарай се — отсече той. — Или остани да гледаш. Не ми пука.

С мрачно изражение Су Липин ги последва в стаята, свлече се на един стол и наклони каната към устата си.

— Не се наливай, лакома курво — извика Железния Ван. — Дай ми виното. — Грабна каната от треперещите ръце на Су Липин и седна на края на леглото. — Ти — посочи той към Фан Имей, — съблечи се.

Фан Имей потрепна колебливо, сведе очи срамежливо и покри гърдите си с ръце. Като професионалистка тя вече беше преценила този нежелан клиент. Убедена беше, че престорената свенливост ще бъде правилен подход. Макар да беше грубиян, тя смяташе, че Железния Ван е бил привлечен от изтънчеността й. Ясно беше, че мрази майор Лин и отнемайки му наложницата, едновременно си отмъщаваше на по-привилегированите класи в обществото и получаваше удоволствие, което досега му беше отказвано. Ако се покажеше твърде благосклонна, той щеше да бъде разочарован, а и можеше да заподозре нещо. Познаваше добре репутацията на този човек, за да го подценява.

— Срамежливка си, а? — разсмя се Железния Ван. — Защо тогава не пийнеш нещо? Ще имаш нужда, преди да се заема с теб, малката. Ето, дръж.

Той с лекота хвърли каната към нея. Тя сръчно я хвана, но се престори, че залита от тежестта й.

— Истинска малка върбичка, а? — ухили се мъжът.

— Моля ви, сяншен, аз не пия — каза тя умолително.

— Ще правиш каквото ти кажа — извика той.

Фан Имей се престори, че не може да надигне каната.

— Много е тежка — оплака се тя. — Може ли… да си налея в чаша?

Железния Ван изрева от смях.

— Добре тогава. Налей си в чаша. Направи си чайна церемония.

Всичко стана много по-лесно, отколкото беше очаквала и тя отправи безмълвна молитва към Гуанин за този късмет. Внимателно остави каната на килима зад масата, където Железния Ван и Су Липин не можеха да я виждат. Извади една чаша от шкафа, наклони и си наля. Скришом изсипа в каната съдържанието на торбичката. Изправи се, вдигна чашата и предпазливо отпи. Когато усети течността да изгаря езика й, направи гримаса. Тайно ритна празната торбичка под масата. Железния Ван се разсмя, когато видя неудоволствието, изписано на лицето й.

— Хайде, глътни чашата — подкани я той.

Тя го послуша, като се постара след това да се закашля и по бузите й се застичаха сълзи. За миг изпита благодарност към Мама Лиу за всички номера, на които усърдно я беше научила през годините.

— Моля ви, не искам повече — прошепна тя, олюлявайки се леко.

Надяваше се, че бузите й са пламнали.

— Добре, върни ми каната. Сега ще ти покажа как се пие — каза той и изля половината кана в гърлото си. — Така е по-добре — облиза устни. — А сега направи каквото ти казах. Съблечи се.

Беше имала и по-лоши клиенти. Търпеливо издаваше необходимите звуци, докато животното сумтеше над нея. С ъгълчето на окото си видя, че бясната Су Липин взе каната и се върна с нея на стола. Тя отпиваше разсеяно и от време на време хвърляше злобни погледи към момичето, което я бе изпреварило в чувствата на Железния Ван. Фан Имей лежеше под него, стенеше с престорено удоволствие и студено пресмяташе колко време ще мине, преди приспивателното да подейства. Не беше особено загрижена. Все още имаше повече от час до времето, когато майор Лин щеше да се появи.

Железния Ван потръпна и се претърколи по гръб.

— И по-добри съм имал — прозя се той. — Дай ми виното.

Фан Имей със задоволство видя, че Су Липин вече спи — отметнала глава, тя тихо похъркваше. Занесе каната на Железния Ван, като не забравяше да се преструва, че се огъва под тежестта й, макар че съдът вече беше три четвърти празен.

— Малката кучка — промърмори той и я надигна. — Пие повече от някои от моите хора. Остави ме да си почина и после ще оправя и двете ви. Танцът на двата феникса. Нали така го наричате? — Той се отпусна на леглото и се прозя.

Знаейки, че това ще го успокои и ще му помогне да заспи по-бързо, Фан Имей преодоля отвращението си и се приведе над слабините му. Почти задушена от твърдите косми, тя все пак движеше уста, както я бяха учили. Той изсумтя от удоволствие.

— Да-а — каза задъхано. — Това ми харесва. Да-а.

Спря, когато го чу да хърка. Изчака, после леко го плесна по бузата. Той не помръдна.

Тя изплакна устата си със студен чай и бързо се облече. Видя огромната брадва на Железния Ван, облегната на стената. Погледна към спящата фигура. Колко лесно щеше да бъде. Днес вече бе убила двама души, а този човек беше враг на мандарина, както и най-сериозната заплаха за тяхната безопасност. Можеше да спаси Шишан. Не, реши тя, други щяха да заемат мястото му. Светът беше пълен с чудовища като него и смъртта му само щеше да издигне някой друг. Пък и не беше в природата й да направи подобно нещо. Още не можеше да повярва, че е застреляла Рен Рен и Маймуната. Част от нея й казваше, че зверове като тях заслужаваха да умрат — а и го бе направила, само за да спаси останалите — но беше отвратена от себе си и почти парализирана от разкаяние. Само с огромно усилие на волята успяваше да си наложи да продължи. Не можеше да предаде другите — децата, горкото изнасилено момиче и Ма На Си, когото обичаше, но който обичаше друга. Помисли си за будисткото учение, което бе усвоила покрай баща си. Беше привързана към Колелото на прераждането. Какви ли ужасни престъпления бе извършила в миналите си съществувания, за да бъде наказана да страда толкова в сегашното. Целият й живот бе едно безкрайно изкупление, но се боеше, че въпреки всичките си усилия, само трупаше повече грехове, които ще трябва да изкупува и в следващото си прераждане. Опря глава на вратата. „Милостива Гуанин — помоли се тя, — дай ми сили да продължа.“ После въздъхна. Железния Ван и Су Липин хъркаха на различни октави зад нея. Тя вдигна резето и излезе в коридора.

Сега къщата беше тиха. Стигна до стълбището, без да срещне никого и слезе на долния етаж, където се намираха трапезариите. Гуляйджиите си бяха тръгнали, светлините бяха угасени. Тя колебливо пристъпи в мрака, опипвайки пътя си към последното стълбище, което водеше към приземния етаж. Потърси стената, за да се води по нея и ахна, когато докосна човешко лице.

— Тихо, тихо, аз съм, Мели.

Макар и уплашена, Фан Имей чу тихия шепот. Първата й несъзнателна реакция беше гняв, че Мери я е стреснала така, но тя се овладя.

— Браво, момиче — каза окуражително. — Сега иди тихичко на етажа на Мама Лиу и ме чакай там. Няма да се бавя.

Едва когато излезе на двора, тя се успокои. Бързо тръгна по пътеката към портата. Върбите шумоляха под лекия вятър. Погледна към павилиона на майор Лин, неин дом през последните две години. Прозорците бяха тъмни. Той не беше там. Пресече последния двор, мина по алеята с фенерите и украсения мост и най-после видя къщичката на вратаря. Лампата на нощния пазач светеше слабо. Събирайки цялата си смелост, тя почука на прозореца.

— Лао Чен — извика колкото се можеше по-спокойно. — Лао Чен!

— Кой е? — чу се сънлив отговор. Грубовато лице с гъсти вежди надникна навън и се усмихна, когато я разпозна. — Какво правиш тук по това време на нощта?

— Нося съобщение от Мама Лиу — отвърна тя. — Чака посетители след полунощ. Тайни посетители.

— Пак ли среднощни посещения? — уморено въздъхна той. — Пак ли трябва да се крия, както последния път?

Тя не очакваше тези думи, но веднага съзря възможността.

— Точно така. Можеш да се прибереш сега. Аз ще остана тук, за да ги пусна.

— Какви са тези тайни срещи! — промърмори той. — Като гледам какво става напоследък, имам чувството, че сме ложа на някое тайно братство. Какво става тук? Чакай да помисля — само преди две, не преди три нощи, пак беше същото. Но тогава Мама Лиу слезе да ме освободи. — Челото му се смръщи недоверчиво. — Защо е изпратила теб, а не дойде лично? Или пък не изпрати сина си?

— Не мога да ти кажа, лао Чен. И двамата са се затворили и обсъждат нещо с онзи бандит, Железния Ван. Не знам какво става, но тя ми каза да ти покажа това.

И тя извади от пояса си нефритеното колие, което беше взела от стаята на Мама Лиу, защото очакваше, че ще й трябва някакъв знак, за да спечели доверието на пазача.

— Добре, познавам го. Значи, Железния Ван, а? Сигурно е нещо сериозно. Не си мисли, че искам да знам какво става. Ей сега ще си събера нещата. Кой знае какво ще каже жена ми, като я събудя за втори път тази седмица.

Когато той си тръгна, тя седна на сламеника му и зачака. Часовете течаха.

Премаляла, започна да се бои, че Ма На Си е сгрешил и майор Лин няма да дойде. Нямаше представа какво ще правят в такъв случай.

 

 

Хенри крачеше напред-назад из коридора, когато Еъртън излезе от стаята си.

— Два и половина е — каза той студено.

— Така ли? — със същия тон отвърна Хенри.

— Мисля, че твоят майор Лин няма да дойде — продължи докторът.

Хенри продължи да крачи.

— Какво ще правим? Какъв е планът ти? — настоя Еъртън.

— Ще почакаме до три — въздъхна Хенри.

— И после?

— Ще си тръгнем сами.

— Разбирам. Значи просто ще излезем оттук. С деца и жени, една от които е много зле, благодарение на теб. Ще минем през Железния Ван и хората му и после какво? Дори да излезем оттук, как ще се справим с пазачите на градските порти?

— Ще минем по задните улички до мисията на Милуорд. Тя трябва да е празна. Ще се скрием там и ще намерим начин да пратим съобщение до ямена. Може да изпратим Фан Имей. Съжалявам, докторе, това е най-добрият план, който мога да измисля.

— Брилянтно — каза Еъртън.

— Тук ли предпочиташ да останем?

— Знам, че не е възможно, пак благодарение на теб и сделката ти с мандарина. Или трябва да кажа, на моята сделка с мандарина? Всичко се обърка ужасно.

— И най-добрите планове… — промърмори Хенри.

— Да, понякога се объркват. Отвращаваш ме, Манърс, ти и циничният начин, по който манипулира живота ни.

— Напомням ти, че все още сме живи — каза тихо Хенри. — Не се предавай сега, докторе.

Еъртън рязко се обърна и влезе в стаята.

— Нели, скъпа, стягай багажа — обърна се той към съпругата си, достатъчно силно, за да го чуе Хенри. — Господин Манърс има план.

Хенри продължи да крачи.

 

 

Вече се канеше да си тръгне, когато чу тропане на вратата. Нервно отвори шпионката. На светлината на фенера видя коне и блестяща кожа. Сърцето й заби по-спокойно.

Както очакваше, беше дошъл майор Лин с няколко от войниците си, но придружени и от един белокос старец. Тя веднага го позна. Всички момичета се бояха от него. Знаеха перверзните му вкусове и не се заблуждаваха от усмихнатите му очи и лицето, което сякаш бе на светец. Това бе сенешалът на мандарина, когото често беше виждала тук. Освен това, осъзна тя изтръпнала, беше и дългогодишен приятел на Мама Лиу. Веднага започна да обмисля какво да им каже. Нямаше как да скрие факта, че Мама Лиу е пленница, но можеше да им каже, че чужденците са я заподозрели и са постъпили глупаво от предпазливост. Осъзна, че ще бъде фатално, ако този човек открие какво точно е станало и особено, че Рен Рен е бил убит. Сенешал Джин можеше да откаже да изпълни заповедите на мандарина.

И двамата с майор Лин първоначално проявиха подозрение, когато видяха, че тя, а не Мама Лиу ги чака на портата. Разпитаха я подробно, но приеха историята й. Всъщност сенешалът дори се забавляваше от унижението, на което беше подложена Мама Лиу.

— Вързана и със запушена уста? — той злобно се изсмя. — На леглото? С нетърпение чакам да видя това.

Тя поведе сенешала, майора и двамина от хората му по пътеката към тихите дворове. Всички, дори войниците, носеха платнени обувки, но дървените стълби скърцаха под краката им. Майор Лин бе извадил меча си, а войниците му — щиковете си. Ако някой от бандитите на Железния Ван имаше нещастието да се изпречи на пътя им, щяха да го убият без много шум. Предпазливо се промъкнаха по осветения коридор на третия етаж, но нищо не се чуваше от стаите, освен шумно хъркане.

Фан Имей повдигна завесата, зад която бе скрито последното стълбище и те се понесоха нагоре.

Откриха чужденците, готови за тръгване. Събрани в коридора, Нели и Мери подкрепяха клюмналата Хелън Франсис, която изглеждаше полузаспала, докторът носеше чантата си и малко куфарче, а Хенри сваляше фенера от стената.

— Слава богу! — възкликна Еъртън, когато видя Фан Имей, следвана от сенешал Джин и един войник. Останалите бяха още на стълбите. — Все пак, те дойдоха. Спасени сме!

После майор Лин застана в светлината на фенера.

В този миг Хелън Франсис вдигна глава и го видя. Той се усмихваше с крива, хищна усмивка. Очите й се разшириха от ужас, тялото й неудържимо се разтрепери и тя тихо застена. Трескаво се опита да се изтръгне от ръцете на Нели и Мери, но краката не я държаха. Падна на колене и тялото й се загърчи.

— Едуард, направи нещо — извика Нели. — Не мога да я удържа. Получи пристъп.

Еъртън бързо бръкна в чантата си за спринцовка. Джордж и Джени бяха застинали на местата си и гледаха удивено. С разкривено от гняв лице, Хенри се спусна към майора и се овладя едва в последния миг. С горящи от омраза очи и стиснати юмруци, той застана пред врага си, който спокойно го гледаше, все още усмихнат жестоко.

— Какъв интересен ефект имате върху чужденците, майор Лин — провлечено каза сенешалът. — Очаквах, че при тези обстоятелства ще се радват да ви видят, но изглежда точно обратното. Какво ли сте им направили, че така ви мразят?

Майор Лин беше забелязал Мери и я посочи.

— Коя е тази? — излая той.

Доктор Еъртън тревожно го погледна, коленичил до Хелън Франсис. Тя хлипаше на пода, придържана от Нели. Трябваше да мине малко време, преди морфинът да й подейства.

— Майоре, това момиче е наша приятелка — предпазливо каза той. — Отвлекли са я и сега е под мое покровителство. Възнамерявам да я вземем с нас.

— Това е невъзможно — рязко каза Лин. — Не е включена в заповедите ми.

Докторът се изправи в целия си ръст.

— Настоявам — каза той твърдо, но очите му гледаха отчаяно, а устните му трепереха.

Майор Лин не му обърна внимание. Обърна се и нареди нещо на един от войниците си.

— Никой от нас няма да тръгне без нея — пискливо каза Еъртън. — Настоявам тя да дойде с нас, майоре.

Лин отново се обърна към него.

— Не сте в положение да настоявате за каквото и да било — презрително каза той.

— Защо да се караме, майоре? — каза сенешалът. — Какво значение има един повече или по-малко. Губим ценно време. Но преди да тръгна, искам да поздравя Мама Лиу. С нетърпение го очаквам, откакто вашето момиче ми каза за неудобното положение, в което се намира.

Майор Лин вирна брадичка и рязко нареди на наложницата си.

— Хайде, заведи го при нея. Бързо.

Хенри и докторът си размениха тревожни погледи.

— Не бих ви препоръчал — опита се да ги спре Манърс. — Мама Лиу си почива и специално поръча да не я безпокоят.

Сенешал Джин се усмихна и мина край него.

— Моля ви, Ма На Си сяншен. Знам каква почивка сте осигурили на Мама Лиу. Не се тревожете. Няма да я обезпокоя. Това би провалило хубавата шега.

Те гледаха как той влезе след Фан Имей в стаята и се успокоиха, когато излезе миг по-късно оттам без затворничката.

— Дължа ви благодарности, Ма На Си. Не съм очаквал, че ще се забавлявам толкова по време на това отчаяно бягство. Как гневно ме изгледа! Като ранена тигрица ловците, които отнемат малките й. Впрочем, къде е тигърчето й? Нали не сте вързали някъде и Рен Рен? Колко жалко! Това би било идеално. Няма значение, доволен съм, че го няма. Несъмнено е отишъл да гори села и да коли селяни с приятелите си Боксьорите, какъвто му е навикът. У този младеж има много стаен гняв! О, колко смешна беше тя в яростта си! Побесня, когато оставих таелите, които й дължа, задето ви прие на масата. А тя дори не можеше да се пазари. Можеше да ме убие с поглед!

— Сенешале — отсече майор Лин, — ако искаме да стигнем до гарата, преди да съмне, трябва да тръгваме.

— Разбира се, разбира се — усмихна се Джин лао. — Но готови ли са чужденците. Тази млада жена май спи. Като че ли не им се тръгва.

Майор Лин даде някаква заповед и двама от войниците му вдигнаха Хелън Франсис. Нито Еъртън, нито съпругата му възразиха. В сегашното й състояние това бе начинът най-бързо да я изнесат. Нели подбра децата си и групата, уплашена и същевременно облекчена, че най-после напуска това ужасно скривалище, последва войниците по стълбите и през спящата сграда.

За момента късметът беше с тях и те не срещнаха никакви препятствия по пътя си.

 

 

Пред портата ги очакваше познатата каруца със сено, заобиколена от конете на войниците.

Поеха по тихите улици. На градските порти пазачите ги спряха, но този път се респектираха от присъствието на сенешал Джин, когото видяха да седи неудобно и необяснимо защо на един от конете на Лин.

Бегълците се гушеха под сеното, спомняйки си едно друго пътуване, което бяха предприели едва преди няколко дни. Оттогава ги бяха сполетели много нещастия и никой не знаеше какво ги очаква в бъдеще. Бяха избягали от града, но положението им беше несигурно. Освободили ги бяха от клетката в Двореца на небесната наслада, но градските околности криеха неочаквани премеждия. Как биха могли да избягат, когато цялата страна се бунтуваше? Къде можеха да намерят защита, когато всички бяха настроени срещу омразните чужденци? Знаеха, че отиват към железопътния лагер. Майор Лин им го беше казал. Засега знаеха само това.

Конвоят бързаше в нощта.

Пристигаха на гарата, точно когато бледата зора се посипа над мъгливите поля.

 

 

Су Липин се стресна и се събуди. Огледа мрачно стаята. Имаше главоболие и се чувстваше замаяна. Изпитваше и непреодолима нужда да се облекчи. Видя Железния Ван по гръб на леглото и лениво се зачуди защо Фан Имей не е с него. „Крадлива кучка — помисли си тя. — Радвам се, че се отървах от нея!“ Примигна, защото остра болка прониза главата й.

Нощното гърне в стаята беше пълно. Тя изтича по коридора до нужника. Главата я болеше ужасно и имаше чувството, че ще повърне.

Защо Фан Имей не беше в стаята? Нито едно момиче нямаше право да оставя клиента. Това беше основно правило на дома.

И какво беше правила при Мама Лиу толкова късно вечерта? Обикновено Фан Имей не излизаше от павилиона на майор Лин. Това беше странно.

Изведнъж тя си спомни какво й беше казало новото момиче Феникс. Мама Лиу била болна и не искала да я безпокоят. Немислимо беше да повика Фан Имей, когато беше в такова състояние. Ако й трябваше някой, със сигурност щеше да потърси Су Липин.

И това не беше единственото странно нещо. Фан Имей почти не се беше противопоставила, когато Железния Ван я беше накарал да легне с него. Наистина, той беше едра риба, затова тя бе настояла да бъде с него, но Фан Имей си имаше майор Лин, а и грубият бандит не беше неин тип. Имаше още нещо — преструвката с каната за вино. Да, беше много прелъстително — и тя знаеше подобни номера, — но защо Фан Имей трябваше да се прави на прелъстителка? Внезапно я обзе подозрение. Забравила за главоболието, тя изтича обратно в стаята и отиде при масата, където Фан Имей беше си наляла вино. Не след дълго намери кесийката и я помириса. Кучка! Нищо чудно, че се чувстваше толкова зле.

Без да си дава труд да се облече, тя хукна към края на коридора и натисна панела зад завесата. Изкачи бегом стълбите и силно почука на вратата на Мама Лиу. Отговор нямаше. Надникна, но вътре нямаше никой. Тръгна по коридора, отваряйки врата след врата, докато най-накрая я намери. Ахна от страх, когато видя въжетата и запушената й уста и трескаво започна да я развързва.

— Та маде! — изкрещя мама Лиу. — Защо се забави толкова? Не видя ли, че ме няма, тъпа кучко?

— Феникс ни каза, че не си добре — изхленчи Су Липин, докато развързваше краката й. — Мама Лиу, трябва да ти кажа нещо за Фан Имей.

— Знам всичко за Фан Имей! — изкрещя старицата и се надигна от леглото. — Къде е Рен Рен?

— Никой не го е виждал — прошепна момичето, вече много уплашено. — Мислехме, че е с теб.

Очите на Мама Лиу се разшириха от тревога.

— Дайфу! — възкликна тя. — Защо се опитваше да ми попречи да мина по коридора?

— Не знам. — Су Липин трепереше от страх.

— Последвай ме — промърмори Мама Лиу и закуцука към вратата. Тръгна бързо по коридора и спря пред вратата на стаята, където мандаринът се бе срещнал с чужденката. Там я обхвана слабост.

— Отвори — задъхано каза тя. — Отвори вместо мен.

Су Липин вдигна резето. Мама Лиу надникна вътре.

— Вземи фенера от коридора — нареди тя.

Су Липин хукна да го донесе.

— Килимът — прошепна старицата. — Това не е килимът от тази стая. Навий го.

Когато видя кървавите петна, тя изстена. Падна на колене и пропълзя до леглото.

— Мама Лиу — изскимтя Су Липин, притиснала ръце към устата си, — какво е станало?

Мама Лиу обърна пребледнялото си лице към нея. Су Липин се уплаши, когато видя изражението й.

— Излез — изсъска тя. — Слез долу. Намери Железния Ван и му кажи да дойде тук. А сега се махай!

Като хвърли уплашен поглед през рамо, Су Липин изтича обратно по коридора. Когато слизаше по стълбите, чу зад себе си писъци — пронизителен вой, нечовешки звук, който отекна по коридорите и проникна във всяко кътче на сградата.

 

 

Някога оживеният лагер беше изоставен. Повечето работници се бяха върнали по домовете си, а останалите се бяха присъединили към Боксьорите. Войниците на майор Лин охраняваха периметъра с готови за стрелба карабини. Бдителните им очи очакваха завръщането му.

Малкият конвой мина покрай празните палатки и складовете и стигна до локомотива. Там ги посрещна мандаринът, застанал на вратата на един от първокласните вагони. Въпреки всичките си усилия, Боксьорите не бяха успели да унищожат влака, макар че металът на локомотива беше очукан и олющен. По колелата имаше ръжда и в нито един от вагоните не беше останало здраво стъкло. Малка група войници пренасяше наръчи дърва и чували с въглища в тендера.

Мандаринът иронично наблюдаваше как европейците един по един се измъкват изпод сеното. Усмихна се на размъкнатия им вид, на сламките, които бяха полепнали по косата и дрехите им. Но очите му загрижено се присвиха, когато видя Хенри и доктора да вдигат отпуснатото тяло на Хелън Франсис от каруцата и той извика:

— Дайфу, какво й е? Болна ли е?

В очите на Еъртън проблесна омраза.

— Много добре знаеш какво й е, развратнико — изсъска той.

Мандаринът погледна въпросително към Хенри.

— Беше изнасилена и пребита, да рен… — Очите му се отправиха към майор Лин, който още седеше на коня си и се усмихваше студено. Със същото каменно изражение Хенри добави. — От Рен Рен и един негов приятел.

Лицето на мандарина помръкна.

— Вярно ли е това, майоре?

— Не знам да е имало изнасилване, да рен — хладно отвърна той.

— Майорът е прав, когато казва, че не знае. Вече си беше тръгнал, когато го направиха — каза Хенри, внимателно подбирайки думите си. — Но може би ще му бъде интересно да узнае, че те са мъртви. Да, убихме ги, скоро след като си тръгнахте, майоре. Радвам се, че вече го знаете, защото така ще разберете, че аз не съм мъж, който ще позволи на който и да е негодник, извършил подобно подло и жалко престъпление спрямо жена под моята защита, да живее и че си отмъщавам, дори ако се наложи да чакам дълго.

Мандаринът сбърчи вежди, когато долови скритото предизвикателство и видя с каква омраза се изгледаха двамата мъже.

— Но нали каза, че извършителите на това престъпление вече са били убити, Ма На Си? — попита той. — Искам да ми разкажеш за това и как сте успели да скриете действията си от останалите обитатели на дома. Трябва да сте проявили голяма изобретателност, щом не са ви разкрили. Да си призная, малко съм озадачен защо се обръщаш към майор Лин с такава злоба. Обвиняваш го в небрежност, задето не е предотвратил това престъпление ли?

— Никога не бих обвинил майор Лин в небрежност — каза Хенри със студена усмивка. — Не познавам човек, който да действа по-обмислено от него.

Мандаринът поклати глава.

— Ужасно е, че подобно нещо се е случило. Казваш, че жената е под твое покровителство, Ма На Си, но тя беше под моя защита. Ако обвиняваш някого в небрежност, това трябва да съм аз. Докторът, изглежда, е сигурен кой е виновен. Не знам какво обезщетение мога да ви предложа сега, но в момента ми се струва по-важно да се качите на влака. Погрижих се да преустроят вагоните така, че да пътувате удобно. Има легла и места за сядане. Моля, чувствайте се като у дома си. Когато се настаните, бих искал да разговарям с теб, Ма На Си. Както знаеш, имаме да обсъждаме подробности. Надявам се, че докторът по някое време също ще ме посети — стига, разбира се, да преодолее антипатията си към мен.

Той се накани да влезе в купето, но преди това добави:

— Влакът ще бъде готов за тръгване след малко. Локомотивът трябва да бъде напълнен с вода или загрян. Не разбирам от тези неща. Да се надяваме, че ще успеем да тръгнем без повече проблеми. Ти си единственият човек, който разбира от влакове тук, Ма На Си. За нещастие, всички останали загинаха при последните безредици. Надявам се, че ще можеш да дадеш инструкции на войниците, които съм определил да карат влака, когато сме готови да тръгнем.

Думите на мандарина се оказаха верни. Въпреки счупените прозорци, купетата бяха разкошно обзаведени. Оригиналните седалки бяха демонтирани и заместени с удобни фотьойли и канапета, взети от палатката на хер Фишер, а в двата края на вагона имаше две китайски легла с балдахини. Подът беше застлан със сини тиендзински килими, а на ниска махагонова масичка ги чакаха чайник и захаросани плодове.

Децата тичаха из просторния вагон, радостни, че са на свобода. Еъртън и Нели настаниха Хелън Франсис на едно от леглата. Фан Имей и Мери се заеха с чая. Хенри се почувства изолиран.

— Отивам при мандарина — каза той неуверено.

— Да, иди при приятеля си — отсече Еъртън. — Ти ще си пожелан гост, отколкото аз.

— Едуард — чу Хенри да казва Нели на излизане, — защо не бъдеш малко по-любезен с него? Не мислиш ли, че той също страда?

Мрачно усмихнат, Манърс прескочи във вагона на мандарина и почука на вратата на купето му. Вътре обстановката беше още по-разкошна. Имаше шкафчета от черно дърво, масички и столчета, по стените висяха свитъци. Мандаринът и сенешал Джин седяха на столове с високи облегалки до голяма маса и държаха порцеланови чаши. В другия край на купето Хенри видя три жени, полегнали на голямо легло с балдахин, да играят карти. Предположи, че това са жените на мандарина.

Домакинът стана, за да го поздрави.

— Добре дошъл, приятелю. Радвам се, че най-после всички сте тук. Мога само да повторя колко съжалявам за нещастието с твоята приятелка. Повярвай ми, никога не съм имал намерение да й причиня зло. Тепърва ще ми разкажеш как си наказал престъпниците, но се радвам, че си го направил и си поел правосъдието в свои ръце. А с убийството на Рен Рен си отървал света от един от най-презрените му обитатели. Но сега седни, пийни чай. Имаме да обсъдим други важни неща. Първо, искам да ти покажа, че съм донесъл нужното, за да изпълня своята част от сделката.

До стената стояха две големи лакирани кутии. Мандаринът развърза жълтите панделки, с които бяха закрепени капаците.

— Прегледай и двете — подкани той Хенри. — В тях ще намериш заплащането, което иска японският полковник.

Манърс отвори по-близката кутия. Отвътре проблеснаха златни слитъци. Той бавно кимна и прокара ръка по гладкия метал. В другата кутия имаше сребро: кюлчета и мексикански долари. Той загреба от монетите и се заслуша в мелодичния им звън.

Зад себе си чу съскане. Обърна се и видя Джин лао да наднича през рамото му. Върху бледото лице очите му святкаха от учудване и алчност.

— Дори сенешалът ми не е виждал подобно съкровище — каза мандаринът. — Ако искаш, претегли ги, но те уверявам, че са точно колкото трябва. Това е по-голяма част от състоянието ми, което съм трупал с години. Можеш да го дадеш на своето правителство, на японския полковник или да го задържиш. Това не ме интересува, стига да ми кажеш къде са скрити пушките.

— Благодаря — каза Хенри и затвори кутиите. — Няма нужда да ги проверявам. Вярвам на думата ви.

— Поласкан съм от доверието ти — каза мандаринът. — А сега ти трябва да ни кажеш накъде ще пътуваме, за да вземем оръжието.

— Преди това бих искал да ми кажете какво възнамерявате да правите с нас, след като изпълня своята част от сделката.

— Ще бъдете свободни, Ма На Си — каза мандаринът. — Какво друго?

— Проблемът е как и къде ще отидем. Чух, че легациите в Пекин са обсадени и цяла армия, тръгнала от Тиендзин под ръководството на адмирал Сиймор, е била унищожена. Сега и този град е обсаден. Доколкото знам и Пекин, и Тиендзин вече са във властта на Боксьорите. Това не ни оставя много възможности.

— Прав си, Ма На Си — Тиендзин е под обсада, както и легациите. Но те още се държат. Вярно е и че армията на адмирала от моряци и доброволци беше разбита, но не и унищожена и, доколкото знам, държи позиция на тридесет километра северно от града. Не им позволяват да се оттеглят в Тиендзин, но и нашите армии не са достатъчно силни, за да ги победят. Междувременно нова, много по-силна чуждестранна армия е акостирала в Таку и е заела крепостите ни там.

— Наистина ли? — подсвирна Хенри.

— Да, Ма На Си, това е истина. Успешното нападение откъм морето е станало преди две-три седмици. Очаква се, че тази армия ще тръгне нагоре по река Пейхо, за да освободи първо Тиендзин, а по-късно и хората на адмирала. Дори вече може да са го направили. Новините ми са по-стари от седмица. Несъмнено, когато съберат достатъчно хора, те ще се отправят към Пекин.

— Това са добри новини за мен, но лоши за вас.

— Напротив, Ма На Си, смятам, че новините са отлични. Повярвай ми, казвам го като патриот. Вашата армия ще унищожи Боксьорите и ще свали грохналата династия. В резултат ще се появи един нов, по-добър Китай.

— И с помощта на оръжието вие ще получите голяма власт над североизточните провинции.

— Думите ти са цинични, Ма На Си, но си прав. Така ще мога да служа по-добре на интересите на моята страна.

— Но какво ще правим ние? Къде ще отидем, когато ви дам оръжието?

— Аз, сенешалът, майор Лин и повечето от хората му ще слезем от влака. Ще можем да се придвижваме, защото конете ни са натоварени в товарните вагони. Освен това ще сме добре въоръжени с твоето оръжие. Ще ви заема малък отряд войници и ще ви позволя да отидете с влака колкото можете по-близо до Тиендзин. Войниците ще ви помогнат да стигнете до вашата армия. После ще се върнат при мен с влака. Нима това не е разумен план?

— Това е план, изпълнен с опасности.

— Да, и несигурност, но за съжаление живеем в опасни времена. Веднъж докторът ми каза една от вашите поговорки. „Който не рискува…

— … не печели.“ Добре, дарен, доволен съм от този план.

— Значи ще ми кажеш къде е оръжието?

Хенри се усмихна.

— Скрито е на ден и половина път от тук, в равнината от другата страна на Черните хълмове. Линията се разклонява на север към Мукден и на юг към Тиендзин. Оръжието е в пещерата, която се намира в едно дефиле на около половин ден езда западно от разклонението. Полковник Таро и аз добре познаваме мястото от ловните си експедиции. Няма да ми е трудно да ви заведа дотам.

— Ти ли ще ни водиш дотам, Ма На Си? Мислех, че ми вярваш достатъчно, за да ни кажеш точното място.

— Трудно е да се опише с думи, да рен — усмихна се в отговор Хенри. — Може да се изгубите, ако ги търсите сами.

Мандаринът се разсмя и се канеше да отговори, когато навън се чуха изстрели. Жените на леглото изпищяха, сенешалът се вкопчи в облегалките на стола, а мандаринът и Хенри изтичаха до прозореца.

Видяха няколко от войниците, които майор Лин беше оставил на пост, да препускат надолу по хълма, стреляйки в движение. На фона на дърветата над тях се развяваха жълти и червени знамена и стотици Боксьори излизаха от гората. Предвождаше ги едър мъж с брада на кон, който размахваше огромна брадва.

Хенри се подпря на перваза и погледна наляво и надясно покрай влака. Отдясно видя войниците да изскачат от купетата, готови да отвърнат на нападението. Отляво качваха последните коне в товарния вагон. Зад тях беше локомотивът. Дървата и въглищата вече бяха натоварени, но той видя, че още помпат вода от кулата.

Мандаринът забеляза тревожното му изражение.

— Да разбирам ли, че влакът не е готов за тръгване? — попита той спокойно. — Това ще бъде изпитание за майор Лин. Да видим какъв резултат ще дадат усилията му през последната година да обучи хората си на съвременния начин на воюване.

— По-добре да отида при локомотива и да видя дали не мога да ускоря нещата — каза Хенри.

— Желая ти късмет — отвърна мандаринът. — Не е нужно да ти напомням, че животът на всички ни зависи от твоя успех.

Самият той остана хладнокръвно до прозореца, наблюдавайки майор Лин, който подреждаше малката си армия в стрелкова формация, готова да покоси Боксьорите, които се канеха да ги обградят.