Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (2)

Британската легация, Пекин, юли 1899

Според учебниците по география летните пясъчни бури, макар и редки, обикновено са силни.

Така беше и това лято.

Бурни сибирски ветрове се втурнаха между хълмовете в нагорещената от слънцето котловина, оголяла след трите години суша, носейки пясък от пустинята Гоби и прашен льос^[1] от бреговете на Жълтата река, и забулиха напуканата земя в кехлибарен облак.

Бурята напредваше като орда варвари или някое от селските въстания, които от време на време избухваха незнайно как в империята и помитаха архаичните армии, които се изпречеха на пътя им. Както Жълтите кърпи, Тайпин или Белите лотоси; както всеки бунт, при който главатарите на банди успяваха да завладеят Драконовия трон, а въстанието набираше сили и ярост, за да щурмува високите стени и порти на императорската столица и да достигне по тесните улици до дворовете на Забранения град, където един слаб император все още държеше Небесния мандат в треперещите си ръце, така и тази пясъчна буря превзе Пекин през една лятна нощ от последната година на стария век. Милиардите й атакуващи войници плячкосваха завзетия град. Прашните демони с рев си разчистваха път през хутонгите^[2], събаряха с трясък табелите на магазините, разбиваха вратите на къщите и се впиваха в кожата на малцината минувачи, които бяха имали безразсъдството да излязат и да се изправят срещу фучащите пясъчни стрели.

Този ден нямаше здрач, защото бледото слънце бе затъмнено още в зенита си. Здрачът на необичайния следобед се преля незабелязано в още по-плътния мрак на беззвездната нощ. Жителите на Пекин, сгушени в задушните си домове, запушваха уши, за да не чуват воя и стенанията на свирепия вятър отвън, защото тази нощ злото витаеше навсякъде.

В Квартала на легациите тази вечер нямаше приеми. Кристалните полилеи в балните зали не светеха, кабриолетите и каретите бяха заключени в конюшните, капаците на прозорците бяха плътно затворени. Нещастните войници на пост, закриваха лицата си и се опитваха да се предпазят от пясъка — кой както може. Министрите и съпругите им се бяха оттеглили рано в спалните си.

В летните вечери дворът на британската легация обикновено приличаше на приказна страна, озарена от светлината на фенерите. Лейди Макдоналд, която живееше в двореца, принадлежал някога на манджурски аристократ, обичаше да демонстрира предпочитанията си към китайската украса и не обръщаше внимание на коментарите на малцината истински ориенталисти в легацията, които твърдяха, че да украсиш в стил Микадо китайска сграда, е все едно да позлатиш лилия (или да боядисаш краката на змия, както биха се изразили китайците). Като първа дама на Пекин тя знаеше точно какво се харесва на представителите на Великите сили, които идваха на приемите й, и че е по-важно да представи Китай такъв, какъвто би трябвало да бъде според нея, а не мизерната реалност отвъд стените на двора, която вонеше на канализация. Щом Гилбърт и Съливан можеха да разкрасят една трихилядолетна цивилизация, тя беше на тяхна страна.

Но тази вечер пищната украса беше прибрана и китайските павилиони и декоративни арки с колони и вълнообразни покриви се издигаха голи и беззащитни срещу бурята като всички останали сгради в града. Яростни пориви на вятъра сновяха по верандата и блъскаха капаците, прикриващи вносните стъкла на прозорците. Дърветата гинко тресяха клони като полудели духове и размахваха листа-ветрила срещу беснеещия вятър. Старите сгради се прегърбваха под яростната му атака — тъмносиви сенки на фона на мрачното небе. Отново изглеждаха изоставени и запуснати, както преди англичаните да ги обновят. С покриви, които им придаваха вид на храмове, в бурната нощ те напомняха на изоставените светилища от китайските легенди, обитавани от призраци и демони. Яростната атака на бурята бе опустошила градината на лейди Макдоналд и в нея сякаш бродеха неспокойните души на предишните й обитатели и странните създания от китайския фолклор — демони лисици, богове змии, гладни призраци и други невъобразими рожби на суеверието, които по традиция се появяваха в такива нощи.

Но сър Клод и лейди Макдоналд нито забелязваха това, нито ги интересуваше. Те спяха в леглата си под мрежите срещу комари в Главната резиденция, бившата Зала на предците.

Само един служител от легацията още беше буден, нащрек за опасностите на нощта. Лампата му едва проблясваше пред прозореца на горния етаж на една не толкова импозантна постройка в близост до двора, където някогашният собственик беше съхранявал съкровищата си. Това бе стаята на преводача, млад англичанин, наскоро назначен в легацията. Само по риза, той седеше прегърбен над малкото бюро, върху което мъждиво светеше газена лампа. Светлината й разкриваше голи дървени стени, легло и рафтове, пълни с книги, повечето на китайски. Пишеше депеша — вън от канцеларията, извън работното време, посред бурната нощ — така че едва ли ставаше дума за официалните дела на легацията. Във всеки случай поведението му подсказваше, че прави нещо тайно. Потеше се, лицето му беше изопнато от тревога, а зачервените му очи се разширяваха от уплаха при всеки шум. Понякога спираше, оставяше перодръжката, отваряше вратата и се взираше в тъмните коридори. После отново се връщаше към заниманието си, потапяйки от време на време перото в мастилницата. Пишеше бързо, но четливо.

„Ваша светлост знае за действията на германците в Шандун. Осведомиха ни, че вече са създали функциониращо колониално правителство на територията, която заграбиха миналата година в Чао-чу. Все още сме загрижени от арогантното поведение на техните мисионери, чиято «защита» на християнските общности често се подкрепя от немски войски; а наложените репарации по обвинения в нападение на християнска собственост са хищнически. Това крие потенциална опасност в провинция, която се слави с въстанията и бандите си, седалище на множество секти, занимаващи се с бойни изкуства, и тайни общества, които процъфтяват в бедни райони като този.“

От долния етаж се чу трясък. Той спря и се втренчи във вратата. Шумът се повтори.

— Капаците. Вятърът. Това е всичко — промърмори си той и продължи да пише.

„Още по-тревожни са действията на руснаците на североизток. Голяма част от Манджурия е вече руски протекторат, ако не по име, то по същество. Още през 1896 стана ясно какви са намеренията им, когато притиснаха бившия външен министър Ли Хун-чан да подпише тъй наречения «отбранителен съюз», който гарантира на Русия правото да продължи транссибирската железопътна линия на изток през Хайлунчан. Миналогодишното им завладяване на полуостров Ляотун беше последвано от искания за концесии за построяването на железопътна линия в посока север — юг от Харбин до Порт Артур. Въпреки нашите протести, концесиите им бяха отдадени. Вярно е, че след изпадането в немилост на Ли Хун-чан и последвалия консервативен coup d’etat^[3] миналото лято новото, по-реакционно правителство демонстрира още по-малка склонност да отстъпи пред чуждестранните искания, но това не променя факта, че строителството на руската железница тече с пълна пара. В Северна Манджурия вече е изградена значителна мрежа и щом стигне до морето, ще бъде трудно да се попречи на руското икономическо (и de facto военно) настъпление. Перспективата за анексиране се превръща в реален проблем.

Доскоро единственият ни изход беше да организираме финансовата подкрепа на притежаваната от китайците железопътна линия Пекин — Мукден. Главната линия до Мукден е пред завършване. Предложението да се построи северно разклонение от Джинзу до Шишан или чак до река Ляо, също се посреща добре от комисията. Има солидни търговски причини, за да го направим: линията ще подпомогне транспортирането на соя от западните райони на тези провинции до южните пристанища. Има и скрити стратегически съображения: ако това сложи началото на линия, която да се движи паралелно с руската, тя до някаква степен ще неутрализира военното им предимство. Бояхме се, че почетният председател на компанията — същият Ли Хун-чан, който отдаде концесията на руснаците, може да възрази на този план, но колкото и да е странно, той също го подкрепи. Може би се е поучил от грешките си. Но само строежът на железопътна линия няма да реши проблема ни. Засега напредваме бавно, въпреки всички усилия на британските и немските инженери, които участват в строежа. Време е да…“

Капка пот се отрони от челото му върху донесението, размазвайки мокрото мастило. Той внимателно сложи попивателна хартия върху страницата. Облегна се назад и затвори очи. Беше уморен, ужасно уморен… Само миг да дремне… Младежът рязко се стресна и скочи на крака. Ръката му посегна към един от рафтовете, извади полупразна бутилка бренди и я вдигна към устните му. Чу се тропот. Идваше сякаш от стълбищната площадка. Той замръзна. След миг приближи до вратата и този път стоя там цели пет минути, преди да се върне към депешата.

„Време е да помислим за алтернативни стратегии. Знам колебанието на ваша светлост да вложи още пари или ресурси в район, който се смята извън пряката сфера на английските интереси. Помолихте ме да проуча намеренията на японците и с удоволствие ви съобщавам, че тяхното подозрение към действията на руснаците се засилва. В имперската армия действа «прогресивна» партийна групировка, която още отсега предлага агресивни стъпки срещу руснаците в Манджурия. Нашият агент във висшето командване в Хокайдо — ваша светлост знае за кого говоря — съобщава, че при ученията на армията и флотата подигравките и обидите, насочени към Порт Артур, са ежедневие и че офицерите в столовата съвсем открито вдигат тост за онзи бъдещ ден, когато флагът с Изгряващото слънце ще се развее над пристанището на Дайрен. Мнозина смятат, че между двете сили до няколко години ще избухне война и победителят ще анексира всички манджурски провинции. Ако това стане, в наш интерес ще бъде той да е Япония, а не Русия.“

Стресна го подраскване по вратата, последвано от неопределим звук: вой, който се извисяваше над бушуващата навън буря и тропането на счупения капак на долния етаж. Беше слаб, напомняше човешки глас, който стене от уплаха или екстаз. Младежът бързо скочи, блъскайки стола назад, и по липса на нещо по-добро грабна бухалката за крикет. Вдигна я над главата си, готов за удар, и отвори вратата.

— Кой е там? — извика той, но гласът му прозвуча пискливо. — Кой е там? — повтори, този път по-плътно.

Вляво и вдясно се простираха мрачни, празни коридори. Слабата светлина на свещта се отразяваше в полираното дърво.

— Покажи се, ако си тук! — извика той. — Не ме е страх! — После извика на китайски: — Ни ши шей? Ни ши шей? Чулайба? Во бу па.

Отговор не последва, чуваше се само тропането на капаците от долния етаж.

— Не се боя — прошепна той. — Не се боя. — После се засмя безгрижно. — Хайде, де! — извика отново. — Покажете се, потайни и зли среднощни вещици! Наистина ли мислите, че един англичанин се бои от лисиците духове^[4]? — Той отпусна бухалката до тялото си и потърка челото си с другата ръка. — Ти си луд — прошепна. — Напълно луд. Господи, какво ли не бих дал за малко сън…

После затвори вратата тихо и се върна на бюрото си, но едва след известно време и още чаша бренди взе отново перодръжката.

„Между Северна Манджурия и Харбин все още съществува голяма територия, където китайското правителство — макар и слабо — има надмощие. Знаем, че руснаците се опитват по всякакъв начин да спечелят влияние между местните чиновници и командирите на армията, а понякога дори и между по-силните бандити. Подозираме, че оръжията от източносибирския склад за муниции при езерото Байкал преминават в ръцете на местните чиновници (срещу пари). В интерес на японците ще бъде да вземат в свои ръце тази «престижна търговия». Смятам, че сме в състояние да им помогнем дискретно.

Проучих къде е най-добре да концентрираме усилията си и избрах Шишан. Ако погледне картата, ваша светлост ще забележи, че той е стратегически разположен в граничната зона между руските и китайски центрове на железопътно строителство. Сгушен между хълмове, това е един от малкото лесно защитими райони в иначе откритата равнина. Казаха ми, че добре въоръжен отряд в Черните хълмове може да отблъсне цяла армия, което навярно е причината, че в миналото Шишан е бил гарнизонен град и безопасно място за почивка на керваните.“

Той накратко описа Шишан, населението и пазарната му икономика. Добави биографията (доколкото я знаеше) на мандарина. Разказа за чужденците, които живееха в града: инженерите в лагера на железопътните строители, търговецът от „Бабит и Бренър“ и ексцентричния мисионер доктор Еъртън, на когото възлагаше такива големи надежди. Беше ли прав да му се довери? Спомни си странната вечеря, която началникът на канцеларията беше дал на Еъртън при едно от пътуванията му до Пекин. Сър Чарлс си имаше правило никога да не вечеря с мисионери, затова беше възложил поканата на друг човек, а преводачът бе поканен, за да попълни бройката. Беше изненадан колко много му хареса докторът с благоразумието и суховатия си хумор, с необичайната си слабост към евтините криминални романи и историите за каубои. Изобщо не приличаше на мисионер. Трябваше ли да го препоръча? Е, така или иначе, в момента нямаше друг кандидат. И той се реши:

„Приятелството на Еъртън с мандарина, с когото се среща редовно, за да разговарят за философия и политика, може да ни осигури нужната препоръка.“

Почти беше свършил. Едва държеше очите си отворени. Поне шумът навън беше поутихнал, а от коридора вече не се чуваха странни звуци. Къде, за бога, му беше умът? Демони лисици! Преди да потегли от Лондон, го бяха предупредили. „Въпреки очевидното им култивиране — му казаха — китайците са примитивни създания като всички народности в империята. Имат много странна и като цяло неприятна религия, скрита зад артистичните чайни церемонии. Заедно с политическата си работа трябва да проучиш култовете и тайните общества, но да не вземеш да станеш част от тях!“ И на пристанището беше избухнал бурен смях, а той се беше усмихнал учтиво, убеден, че знае повече от началниците си, защото имаше докторска степен от Оксфорд по ориенталски езици.

„Надявам се, ваша светлост ще се съгласи с предложението ми. Все повече се убеждавам, че мандаринът на Шишан може да се превърне в посредник на Великите сили в този район и наш агент за ограничаване на руското влияние. Той има много препоръчителни качества: престижна военна кариера, опит на силен и независим администратор и е безмилостно жесток и много корумпиран. Освен това е амбициозен. Напоследък прави опити да обучава малкия си гарнизон да воюва по съвременни методи. Смятам, че с одобрението на ваша светлост и помощта на японската имперска армия и нейните оръжия, можем лесно да укрепим положението му. И може би ще открием, че негово превъзходителство мандарин Лиу Дагуан има необходимите качества да стане нашият военен диктатор…“

Главата му се отпусна върху ръцете и той мигновено заспа. Преди съзнанието му да изключи, му се мярна развяваща се роба, меки коси, красиви кафяви очи, разтворени червени устни, остри малки зъби, бавно и чувствено помахване на опашка, нокти и зъби…

Но един слънчев лъч вече обагряше в червено дървените стени. Пясъчната буря бе стихнала с изгрева. Дворът на лейди Макдоналд отново изглеждаше спокоен. Нощните създания — ако изобщо съществуваха — се върнаха в царството на въображението, от което бяха призовани. Преводачът се размърда в съня си и дългото послание, което по свой начин също беше фантастично със замислените схеми и конспирации от друг въображаем свят — този на Голямата игра и Реалната политика — се разпиля страница по страница на пода.