Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (19)

Глава 17

„Когато заваля, някои от нас искаха да се върнат на нивите си, но командирът на отряда екзекутира онези, които се опитаха да си тръгнат.“

Първата реакция бе на шок и отрицание. По-късно Хелън Франсис изпадна в истерия. Хенри я прегърна, за да я успокои, но тя неспирно се тресеше в обятията му. Искаше да избяга където и да е, да излезе от тази стая, която й причиняваше клаустрофобия, от задушаващите завеси и спомените за онова, което бе наблюдавала следобеда.

— Видя ли? — крещеше тя. — Главата му! Главата му! Главата на Том! Аз съм виновна! Искам да умра! Искам да умра!

Той изтръгна бръснача си от ръцете й и я издърпа, когато започна да удря главата си в огледалото. Наложи се да я притисне здраво към себе си, за да не издере своето или неговото лице. Държа я, докато тя се гърчеше на леглото с див поглед. По бузите й сълзите се смесваха със слюнка. Целуна я по мокрото чело и й прошепна:

— Ние трябва да живеем. Дължим им го. Не разбираш ли, скъпа? Не разбираш ли?

Но тя не отговаряше нито на думите, нито на ласките му. Яростните й конвулсии спряха, когато тялото й се изтощи, но умът й остана заключен в кошмарите. Лежеше скована в ръцете му и пред невиждащите й очи се въртяха главите и телата, локвите кръв в пясъка. Отчаян, той я зашлеви, за да я събуди, да я върне при себе си и за един миг тя се вкопчи в ръката му, шепнейки поверително:

— Летиша беше грижовна майка. Свали очилата на децата си, за да не виждат. — После се изсмя с налудничав кикот, подобен на вой на чакал. — Но те пак им отрязаха главите. Клъц-клъц! Все едно подкастряха рози. Една, две, три…

Думите й преминаха в стенания и тялото й неудържимо се разлюля.

Хенри отиде до един от шкафовете и започна да отваря чекмеджетата, докато намери онова, което търсеше. Извади дълга лула, свещ и пакетче с черна смес. Направи от нея малко топче и го сложи в разширения край на лулата. После я занесе до леглото. Тя усети острия мирис и това я успокои. Изпуши жадно първата лула. Хенри направи второ топче и отново й даде да пуши.

— Благодаря ти, любов моя — прошепна тя, преди да заспи.

Хенри дълго седя, обхванал главата си с ръце.

По-късно тя се пробуди, протегна се към него и те се любиха.

— Остани с мен, остани с мен — прошепна тя, когато той достигна до кулминацията. — Не ме оставяй пак.

И той остана в нея, прегръщаше я и се движеше в нейния ритъм, не я изостави нито за миг през дългата тъмна нощ.

Сутринта тя се събуди от приятен сън. Опита се да го задържи колкото се може повече, докато образите избледняха и изчезнаха. Лениво се протегна към Хенри, но ръката й напипа празната постеля.

— Скъпи! — повика тя и отвори очи.

Напълно облечен, Хенри седеше на крайчеца на леглото и гледаше в пода.

— Как се чувстваш? — рязко попита той.

Спомените от предишния ден нахлуха в ума й и помрачиха топлия блясък и физическото удовлетворение, които бе изпитала на събуждане. Живо си спомняше Том, който коленичи в пясъка, подсвирквайки си смело. Очите й се насълзиха, но за свое учудване тя установи, че може да мисли за него без болка. Сякаш си спомняше тъжно събитие, което я бе потресло, но бе отминало, оставяйки у нея само усещане за непоправима загуба.

— Тъжна съм — отговори тя, — но си спомням какво ми каза вчера — че трябва да продължим да живеем.

— Точно така — каза Хенри. В гласа му се долавяше напрегната, дори горчива нотка. — Бог да ни е на помощ, трябва да продължим да живеем, каквото и да ни струва.

Хелън Франсис се изправи в леглото и чаршафите се свлякоха от тялото й.

— Хенри?

Видя кървясалите очи с тъмни сенки върху небръснатото му лице очи, които сякаш я оценяваха, оглеждайки безстрастно дългите кичури червеникава коса, които падаха върху розовите й гърди, луничавите й ръце, закръгленият й, леко изпъкнал корем. Внезапно тя почувства уплаха.

— Какво има, Хенри?

— Господи, колко си красива — промълви той. — Не знам дали ще мога да го направя.

— За бога, Хенри, какво има? Какво трябва да направиш?

Несъзнателно, тя бе вдигнала чаршафа, за да се прикрие от проницателния му поглед.

— По-добре да ти го кажа направо — каза Хенри. — Трябваше да се пазаря за живота ви. Мандаринът поиска определена цена. И днес навярно ще дойде, за да я получи.

Хелън Франсис се опита да овладее нарастващия си страх.

— Това свързано ли е с твоята секретна работа тук?

— Донякъде — отвърна той. — Аз съм жив, защото той има нужда от мен. Мисля, че искаше да спаси и доктора. Смята го за достоен събеседник във философските им дебати. За приятел. Не че това би било достатъчна причина за мандарина да го остави жив. Неговият покварен ориенталски ум не е способен на алтруизъм. За да спася теб и семейство Еъртън, трябваше да му предложа нещо. — Той замълча. — И това си ти, скъпа моя — добави горчиво.

Внезапно тя бе обзета от ледено спокойствие. Сякаш нещо, което бе предчувствала, се бе оправдало. Или нещо, от което тайно се бе бояла, предстоеше да се случи. Кой знае защо си спомни как веднъж бе нарушила правилата в училище. С още едно момиче се бяха промъкнали през нощта в кухнята и откраднали един сладкиш. Два дни никой нищо не каза. Следобеда на третия ден я повикаха в кабинета на директорката. Когато престъплението й бе разкрито, първото чувство, което изпита, беше на облекчение, че повече няма да живее в напрежение. Двата дни, които бе прекарала с Хенри след освобождаването си, бяха преминали сякаш извън времето. Дори бе успяла да си внуши, че той наистина я обича. До вчерашната екзекуция се бе чувствала щастлива, невероятно щастлива, но през цялото време знаеше, че не го заслужава след всички грешки, които бе направила, и всички хора, които бе наранила — че това не може да продължи дълго. Колко подобаващо, че именно Хенри, нейният фалшив идол, щеше да бъде инструментът на наказанието, което животът се канеше да й наложи.

— Какво искаш да направя, Хенри — попита тя, — за да изпълниш своята част от сделката?

— Това бе единственото, на което той се съгласи. Опитах всичко. Молих го. Но той имаше само едно условие.

— И какво е то? Мисля, че се сещам, но бих предпочела ти да ми го кажеш, моят любим — тихо добави тя.

Хенри въздъхна.

— Каза, че веднъж те видял от паланкина си. Харесала му червената ти коса.

Хелън Франсис бе очаквала именно това, но все пак бе изненадана. Усети как кръвта й се смразява, а слепоочията й пулсират.

— Господи, Хенри, какво си направил! — прошепна тя.

— Спасих твоя живот и живота на семейство Еъртън. Това беше единственият начин.

— Като ме продадеш за харема на мандарина? На това ли се съгласи? Нима ще прекарам остатъка от живота си като ориенталска наложница?

— Не — каза Хенри, — трябва да прекараш един час насаме с него. Това е всичко. Мама Лиу каза, че щял да дойде днес.

— Само час — повтори тя. — И това е всичко.

— Мислех, че с малко опиум…

— … няма да усетя какво става. Колко деликатно от твоя страна, Хенри. И ще бъде… какво? Просто още един лош сън?

— Нещо такова — промърмори той.

— Предполагам, че нямам избор.

— Не и ако искаш ти и семейство Еъртън да живеете.

— Разбирам. — Тя остро се изсмя. — В такъв случай това е мой свещен дълг. Мислиш ли, че монахините от манастирското училище ще се гордеят с мъченичеството ми? Макар че няма да пожертвам добродетелта си. Ти вече се погрижи за това, нали, Хенри? Какво значение биха могли да имат за мен добродетелта и честта? При съществуващите обстоятелства си направил отлична сделка. Поздравявам те.

— Няма по-лоша съдба от смъртта, Хелън Франсис. Няма! Животът е по-важен от проклетия морал на средната класа. Мислиш ли, че не опитах всичко друго? Господи — извика той, — какво друго можех да направя? Това беше единственият начин да спася живота ти. Ако не се бях съгласил, щяха да те обезглавят на площада като всички други. Щеше да бъдеш мъртва, както и Еъртън, Нели, Джени и Джордж. А така ще живеете.

— А, да, трябва да продължим да живеем. Това е твоята велика философия, нали?

— Слушай, мандаринът може и да не ти посегне изобщо. Той е стар човек и просто иска да победи доктора във философския им спор. Това е всичко. Те спорят за прагматизма. Мандаринът смята, че докторът се е съгласил ти да проституираш, за да ни спасиш живота. По този начин тезата му е доказана. Всички са продажни. Ето това е. А ние ще останем живи.

— Какво искаш да кажеш, Хенри? Че докторът също знае за това?

— Разбира се, че не знае. Само мандаринът си мисли така. Какво значение има? Ти си жива, любов моя, а за мен само това е от значение. Ти си жива. Жива. — Той поклати глава и стисна юмруци. — Не можех да те изгубя. Ти си моят живот. Бих направил всичко — бих лъгал, мамил, убивал, бих станал съдружник с дявола, за да те спася. Това е единственият начин, който познавам. Господи…

Той закри очите си с ръце.

— Знаеш ли, Хенри — студено каза Хелън Франсис, — това е първият път, когато те чувам да казваш нещо близко до обяснение в любов. Каква ирония, че се случва точно когато ме караш да проституирам с един дивак. Жал ми е за теб.

Хенри стана с наведена глава. Закрачи из стаята, но след няколко стъпки се обърна към нея. Страданието, изписано на лицето му по време на разговора им, беше заменено от студено спокойствие, устата му бе изкривена в обичайната язвителна усмивка. После заговори с обичайния си провлечен говор.

— Имаш всички основания да ме намразиш за онова, което ще те накарам да преживееш, но ако си достатъчно смела да го направиш, ще бъда доволен. След това може би няма да искаш да ме видиш повече. Пак ще съм доволен. Животът без теб ще бъде мъчителен, но ще се справя. Или пък не ще успея. Не е важно какъв зар ще хвърля. Интересува ме само следващото залагане. Такъв живот съм си избрал. Не ме е грижа дали ще спечеля, или ще изгубя. Но ме е грижа какво ще стане с теб. Ти постигна нещо, което никоя друга жена не успя. Влезе ми под кожата. Да, забележително е! Мислех, че съм имунизиран. И затова ще се погрижа да оцелееш. Ако смятах, че мандаринът би те наранил, щях да го убия, но това няма да стане. Той е жалък старец, когото ще трябва да понесеш за половин — един час. Може да те опипа. Може дори да се опита да проникне в теб. Но има и по-лоши неща, които могат да се случат на едно момиче. Какво ако те обладае? Твоята добродетел не се намира между краката, а в душата ти, Хелън Франсис, в голямото ти сърце. Тя е в куража, с който посрещаш живота и всичките му проблеми. В твоята лъчезарност и хумор. Тя е в свободния дух, който вдъхва живот на всички около теб. Тя е всичко, което обичам в теб. Нея мандаринът не може да ти отнеме. Той дори няма да се доближи до същината ти. Ако трябва, пуши опиум, за да го понесеш. Лулата е на масата. Ако си толкова силна, колкото мисля, няколко лули няма отново да те пристрастят, но не прекалявай. И без това се чувствам виновен, че изобщо ти позволих да пушиш. Подготви се, както искаш, но го направи. Така ще спасиш единствения живот, който има значение за мен. А сега ме извини. Ще изляза в коридора да изпуша една пура.

И той излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Хелън Франсис бавно се облече. Завърши тоалета си и седна на столчето до ниската маса. Лулата лежеше в отражението си върху полирания махагон. Тя я вдигна до устните си и усети аромата от предишната нощ. Затвори очи. Ръката й посегна към сместа и пръстите й разсеяно взеха парченце от нея, а после с привични движения я омесиха на топчица. Струваше й огромно усилие да спре. Отвори очи. Дълго остана с лулата в една ръка и топчето в другата, потънала в мислите си. После въздъхна и по бузата й се стече сълза. Остави лулата на масата и върна топчето в пакетчето. Изправи се уморено и след като прибра всичко в шкафа, излезе при Хенри в коридора. Никой не проговори. Хенри пушеше. Тя го прегърна през кръста и сгуши глава в него. След известно време той я прегърна през раменете.

Оставаше им само да чакат.

 

 

В този миг мандаринът също съзерцаваше лулата си за опиум. Рядко си позволяваше да пуши извън собствените си покои, но след половин час разговор с Железния Ван, трябваше да се успокои с нещо. Изчака търпеливо Фан Имей да му приготви лулата, наблюдавайки с удоволствие стройното й тяло, когато тя коленичи на килима, за да омеси топчето.

Той беше се отпуснал на един шезлонг в удобно обзаведения павилион на майор Лин в Двореца на небесната наслада. Понякога го използваше за неофициални срещи. Не бе позволил на Железния Ван да го посещава явно в ямена. А мандаринът не би могъл да отиде на среща в ресторант за тестени изделия. Така че този павилион представляваше удобна и дискретна алтернатива.

Железния Ван се бе държал арогантно и заплашително, както обикновено. Свинските му очички се впиваха нагло в лицето на мандарина, достатъчно отблизо, за да усети вонящия му на чесън дъх.

— Ти ме излъга, братко Лиу! — беше изсъскал той. — Не ми предаде всички християни, нали?

— Всички, които успяхме да намерим — небрежно бе отвърнал мандаринът, макар слепоочията му да потръпваха от гняв. — Не са ли петнадесет глави достатъчно, за да задоволят апетита ти?

— Хората ми казват, че има и други. Един доктор, жена му и децата му. Защо те не бяха екзекутирани? Къде са?

— Майор Лин — бе попитал мандаринът, — защо дайфу и семейството му не бяха доведени на екзекуцията с останалите?

— Когато тази сутрин отидохме в мисията, тях ги нямаше — отвърна майорът. — Заповедите ми бяха да докарам онези, които са там.

— Да не искаш да кажеш, че някой е позволил на доктора и семейството му да избягат! — учудено възкликна мандаринът. — От твоите войници и стотици Боксьори, които пазеха къщата? Явно християните наистина притежават магически сили, щом са могли да изчезнат така! Да приспят бдителността на всичките ти хора, Железни Ван, и на боговете, които ви помагат! Смайващо!

Железния Ван само беше изсумтял. После беше вдигнал чашата си, за да му налее Фан Имей още вино.

— Пак игрички, а, братко Лиу? Наистина ли искаш да си играеш с мен?

— Това заплаха ли е?

Железния Ван го бе изгледал продължително със сбръчкани вежди.

— Ами другият чуждестранен дявол, когото разпитваше?

— Ма На Си? Той умря.

— И аз разбрах така. Каза ли ти преди това къде е скрито оръжието?

— Уви, не. Не проговори въпреки всичките мъчения. Изглежда, съм изгубил уменията си.

— Пак ли играеш, братко? — усмихна се Железния Ван.

Изправи се пъргаво за ръста си и огромната брадва внезапно се озова в ръцете му. Той силно замахна и разцепи на две равни половини възглавницата и дървото на едно лакирано столче. Подносът с чаения сервиз с трясък се разби на пода.

— Мисля, че подуших плъх — каза той в настръхналата тишина.

— Майор Лин — обади се мандаринът, — придружи госта ни до портата, до вертепа, или където иска да отиде. После поръчай на сержанта и хората му да претърсят града и околността, докато открият липсващите християни. Нашият приятел желае главите им да влязат в колекцията му, а ние не искаме да го разочароваме. Това ли е всичко, Железни Ван? Доволен ли си?

— Засега — отвърна бандитът. — Но знай, че те наблюдавам внимателно, братко.

— Както аз теб — отвърна мандаринът. — С най-дълбоко уважение, разбира се.

За щастие, с това разговорът бе приключил. Железния Ван и майор Лин бяха излезли. Сега той взе лулата за опиум от Фан Имей, но не й позволи да я запали. После хвана с пухкавата си ръка брадичката й и огледа лицето й.

— Много си красива — каза той след малко. — За разлика от баща си, който беше грозен. Но очите ти са интелигентни като неговите.

Фан Имей замръзна и почувства, че страните й пламват. Пред очите й се появи образът на баща й, който й се усмихва, докато пише в кабинета си.

— Вие… сте познавали баща ми? — заекна тя.

— Много добре — каза мандаринът, усмихвайки се на объркването й. — Бяхме дългогодишни приятели. Скъпият Джинхуа. Спомням си ясно как го срещнах в лагера на генерал Цзен Гуофан преди четиридесет години.

Фан Имей се вкопчи в ъгълчето на килима, за да не се разтрепери.

— Не ти ли е разказвал за мен? — продължи мандаринът. — Не се учудвам. Винаги е бил малко странен. Други хора биха се хвалили с познанството си с висш чиновник, но не и баща ти. А може би не е искал да си спомня годините си на военна служба. Бяха ужасни времена.

Говореше тихо и напевно, сякаш разказваше история от стари времена.

— Не ти е разказвал за голямото въстание, нали? Или за кариерата си на професионален войник. Е, тя не беше особено изискана. Той беше повече поет, отколкото воин, и се притесняваше от кръвта, която проливахме. Смяташе, че… Няма значение. Както казах, бяха ужасни времена. Но армиите имат нужда от своите поети, от мъже, които могат да вдъхнат смелост с вълнуващи слова или да ни накарат да мечтаем за домовете си, когато сме на лагер далеч от тях. Чувал съм, че си отлична музикантка. Това е един от талантите, който вероятно си наследила от Джинхуа. Много вечери, когато седяхме около огъня, мокри в дъжда и обезсърчени от поражението, лютнята на баща ти ни развеселяваше и разпръскваше страха ни със смях. Години наред не го бях виждал и дълго, след като дойдох в Шишан, разбрах, че живее тук. Срещнахме се един-два пъти. Баща ти беше горд човек. Никога не се унижи да моли силните на деня за почести, както правех аз, но една вечер, трябва да е било година преди чумната епидемия, двамата пийнахме повечко вино. Годините сякаш избледняха и ние отново бяхме „Смелчаците от Хънан“. Беше прекрасна вечер.

Той се усмихна на спомена.

— Да, много приятна. Тогава той ме помоли за услуга със смях, защото не беше очаквал, че ще си отиде пръв. Ти също беше там, макар че не си спомняш, прилежно малко момиченце, което се упражняваше да свири на цитра в съседната стая. Той много се гордееше с теб. Мисля, че го знаеш. За него беше синът, който никога не беше имал. Послушахме те известно време — още тогава ти свиреше много добре. Когато и двамата вече бяхме щастливо и безметежно пияни — по бузите ни се стичаха сълзи от смях, че баща ти никога не би ми поискал услуга, — той ме попита: „Ако нещо стане с мен, ще се погрижиш ли за нея?“

Фан Имей чуваше думите му сякаш от огромно разстояние. Пред очите й беше лицето на баща й — усмихнато, опиянено, любящо, смешно. Мандаринът грешеше. Тя си спомняше онази вечер. Баща й рядко пиеше вино и след това два дни се чувстваше зле. Тя го беше упрекнала по детски, че се събира с лоши приятели, но никога не бе разбрала кой е бил човекът, с когото бе пил.

— Разбира се, аз се съгласих — продължи мандаринът. — Продължихме да пием като войници. След това не съм го виждал. Епидемията се разрази и аз бях много зает. Да, чух, че е починал, но тогава умряха много хора. Прости ми. Живеехме ден за ден. Когато се освободих, те потърсих. Отначало ми казаха, че ти също си умряла. Още една безименна жертва в безименен гроб. Помолих се за теб и баща ти в храма. И животът продължи. Свиква се с тъгата и загубата…

Той млъкна и смръщи вежди, сякаш си спомняше нещо болезнено. Фан Имей го гледаше втренчено, с полуотворена уста. Чувстваше се замаяна. Мандаринът въздъхна и продължи монолога си със същия безизразен глас.

— Години по-късно изправиха един от чичовците ти пред мен в съда на ямена. Всъщност не в съда, а в стаята за мъчения до него, където истината винаги излиза наяве. Той беше зъл човек и безчестен банкер, окрал собственото си семейство, включително баща ти, както и онези, които му бяха поверили парите си. Той ми каза, че те е изпратил тук, че е продал дъщерята на собствения си брат, на моя приятел, във вертеп. Едва ли ще те утеши да чуеш, че краят му беше жесток. Поне това можех да направя. Но една заслужена смърт сама по себе си не можеше да поправи злините, които беше ти причинил… Сега ще изпуша тази лула.

Фан Имей запали свещта и мандаринът вдъхна гъстия дим.

— Благодаря ти. — Той затвори очи и замълча.

Тя седеше с наведена глава в краката му. И двамата не помръдваха.

— Трябваше ли да те откупя? — проговори той отново след малко. — Беше лесно да го направя дори на изнудваческите цени на Мама Лиу. Но какво щеше да стане с теб? Не би могла да се омъжиш. Можех да те задържа при мен, да те направя своя наложница поне за пред другите, но жените ми щяха да превърнат живота ти в кошмар. Щеше да се окажеш в същия ад, в който живееше и тук. Може би дори по-лош. Обмислях дали да не те пратя в някой манастир. Но как би могла да живееш ограничения живот на монахиня? Дълго мислих и не виждах друго бъдеще за теб, освен като нечия малка апатична робиня, нежелана кукувица в нечие гнездо. Затова те дадох на майор Лин. Стори ми се практично. Той не е лош човек, макар да си има проблеми. Прагматично погледнато, а аз се опитвам да бъда прагматичен, животът е баланс на противоположностите и мислех, че вие с майора може да се окажете подходящи един за друг. Най-малкото, положението ти на негова любовница, ти осигурява някаква защита. Освен това смятам, че Лин те обича по свой начин. Прости ми. Това не беше най-доброто решение.

Фан Имей не каза нищо. Нямаше какво да каже.

Мандаринът се подпря на лакът.

— Но ти ме изненада — продължи той. — Притежаваш много от добродетелите на моя приятел — смелост, състрадание, търпение… Да, всички тези години аз те наблюдавах и виждах баща ти в теб. Освен това притежаваш таланта на Джинхуа да постъпва изненадващо. Ти убеди Ма На Си да освободи онова нещастно американче, нали? Тогава много ме притесни. Можеше да има тежки последствия, ако положението в страната не се бе променило толкова рязко. Въпреки това аз бях горд и щастлив, че си извършила такова благородно дело. Доволен бях и че Ма На Си те взе под крилото си. Искаше ми се да беше избягала с него. В нашето общество за теб няма място, но в неговото, може би ще се намери. Проблемът е, че той обича друга или поне си мисли така.

— Говорите за него сякаш е още жив — тихо каза Фан Имей.

— Съвсем жив си е — отвърна мандаринът — и скоро ще го видиш. Това е една от причините да ти разкрия толкова много днес. Знам, че са малко нещата, за които трябва да ми благодариш, но бях приятел на баща ти и в негово име искам да те помоля за една услуга.

— Не разбирам, да рен.

Мандаринът седна и се вгледа дълбоко в обърканите очи на Фан Имей.

— Тогава слушай. Умен човек като теб, който е оцелял толкова години на подобно място, сигурно разбира от политика. Повярвай ми, политиката на една държава се различава само по мащаб от политиката на будоара. В своя малък свят Мама Лиу е също толкова императрица, колкото и вдовицата в Пекин. Целият живот е борба за власт; властта е разменната монета на оцеляването. Смекчаваме я с компромиси и балансираме противоположните сили. Избягваме открития конфликт, защото в него винаги се крие опасност. Но неминуемо идва време, когато компромисите свършват. В такава ситуация се намирам аз в момента. През последните няколко седмици бях принуден да търпя компанията на отвратителния бандит, когото видя преди малко тук. В момента той има повече хора и оръжия от мен. От последния ни разговор навярно си разбрала и че нашите отношения вървят към криза. Ще изпадна в положение, от което трябва да се оттегля, за да се върна с достатъчно сили и да отвоювам властта над този град. Няма значение как възнамерявам да го направя. Онова, което трябва да знаеш, е, че и Ма На Си, и майор Лин са ми нужни за осъществяването на този план. Не мога да позволя враждата помежду им да продължи. Скоро ще напуснем Шишан. Ти ще ни придружиш. Няма да те оставя на отмъщението на тази ужасна жена и сина й. След известно убеждаване от моя страна майорът се съгласи да те вземе със себе си. Мама Лиу няма да може да те спре, но за да се получи всичко както трябва, искам да бъдеш вярна на майор Лин.

— Аз съм негова прислужница — прошепна Фан Имей. — Негова робиня.

— Веднъж вече избяга от него с друг мъж. И този човек ще ни придружи по време на пътуването.

— Няма да направя нищо непристойно — каза Фан Имей.

— Не благоприличието ме притеснява, а дали си достатъчно силна, за да овладееш чувствата си. Ма На Си ще бъде придружаван от твоята съперница, червенокосото момиче и несъмнено ще прави с нея страстна любов. Не бива да показваш никаква ревност. Искам да й станеш приятелка.

— Споменахте за оцеляване, да рен — тихо каза Фан Имей. — В нашия свят — моя свят — за жените в моето положение има определен израз. Наричаме се „сестри в мъката“. Ако съм оцеляла толкова дълго, то е, защото се научих никога да не се надявам. Не се бойте, че ще посрамя по какъвто и да е начин вас или майор Лин.

Мандаринът леко докосна бузата й и проследи с пръст изящната й вежда.

— Ще дойде време, когато ще можеш да се надяваш — каза той накрая. — Научих се, че има едно място, което никоя власт не може да подчини и това е човешкото сърце. Просто те моля да изчакаш. Играй още известно време ролята си. После ще ти позволя да отнемеш Ма На Си от червенокосата му жена, стига да можеш.

— Много сте добър към мен, да рен.

— Не, може да съм всякакъв, но добротата е нещо, към което никога не бих дръзнал да се стремя.

Майор Лин влезе в стаята.

— Изпълних заповедта ви, да рен. Войниците ми обикалят безцелно из околността.

— Благодаря ти. Трябва да заблудим бандитите още известно време. Междувременно, твоето красиво момиче ме забавлява много добре. Ти си голям късметлия, майоре. Разказа ми колко ти се възхищава и напълно отхвърли авансите на грозния старец.

Майор Лин рязко се поклони. На лицето му имаше горчиво изражение.

— Вие ми напомняте каква огромна благодарност ви дължа, да рен.

— Заслужаваш и повече. Казали на онази зла жена, че Фан Имей ще се премести в частните й покои при чужденците? Тя разбра ли, че имаме нужда от доверено лице, което да ни докладва какво правят те?

— Казах й, да рен, но тя иска още пари.

— Тя винаги иска пари, майоре. Затова можем да разчитаме на нея. — Той се прозя. — Не биваше да пуша този опиум. От него изпадам в летаргия. А сега трябва да си свърша работата с чужденците. Готова ли е жената да ни заведе при тях?

— Заедно със сина си.

— Капитанът на Боксьорите? Каква чест. Забележително е колко лесно можеш да купиш дори хората, които най-малко очакваш. Забавно е, че чуждестранните дяволи са охранявани от Юмруци за хармония. Фан Имей, благодаря ти за гостоприемството. Не е зле да си приготвиш багажа, преди да се преместиш.

 

 

Още седяха в коридора, когато мандаринът, майор Лин, Фан Имей и Рен Рен се изкачиха по стълбите. Мандаринът беше увит в тъмно наметало с качулка, очевидно за да не бъде разпознат от хората на Железния Ван на долните етажи, но и Хенри, и Хелън Франсис веднага го познаха по уверената плавна походка. Той спря, когато ги видя и леко кимна. Мама Лиу го чакаше на вратата на стаята си. Тя се поклони угоднически и му предложи да влезе и да се освежи с чаша чай. Той кимна рязко и влезе, следван от останалите. Вратата се затвори и в коридора отново настъпи тишина.

Хелън Франсис усети как Хенри стиска ръката й, молейки я безмълвно да бъде силна. Сега, когато моментът беше настъпил, тя не се чувстваше много уплашена, само дишането й се ускори, усети празнота в стомаха си и това я шокира. Слабините й пламнаха в очакване. В този миг осъзна, че не само бе приела онова, което щеше да стане, но и по някакъв извратен начин бе възбудена от перспективата. Внезапно си спомни мандарина в деня на лова — бляскав в бронята си, разгорещен, окървавен и триумфиращ, след като бе убил плячката си, мъжествен и силен, човек с власт. Досега не бе мислила за него като за мъж. Беше просто чужденец с тесни жестоки очи и плоски монголоидни черти, приличаше й на злите герои от приказките — като чичото на Аладин от пантомимата, която беше гледала. Освен това беше стар, имаше къдрава посивяла коса и като всички китайци миришеше на гранясало свинско. Но сега се зачуди какво ли ще бъде да е в обятията му. Беше изминала дълъг път от манастирското училище. Проклетото й любопитство, което винаги я проваляше. Тя виновно стисна ръката на Хенри и опря глава на гърдите му.

— Всичко ще бъде наред — каза той ненужно и в гласа му прозвуча необичайно задавено.

— Обичам те — умолително каза тя, сякаш произнасянето на думите можеше да заличи предателството, което вече мислено бе извършила.

Мама Лиу, следвана от Фан Имей, бавно вървеше по коридора към тях.

Хенри преведе на Хелън Франсис, че са й приготвили гореща вана. Щяха да я изкъпят и облекат. След това мандаринът щеше да дойде в стаята й.

Тя почувства как ръката му се стяга около кръста й, подкрепяйки я. Мама Лиу й се усмихна престорено с лукаво изражение.

— Какво казва? — прошепна Хелън Франсис.

— Поздравява те за добрия късмет — каза Хенри. — Изглежда, мандаринът се ползва с репутацията на добър любовник.

— Каква съм късметлийка! — каза Хелън Франсис.

— Ти попита — тихо отвърна той.

Мама Лиу направи знак с ръка и стройната фигура на Фан Имей, която чакаше на няколко крачки зад нея, грациозно се приближи до Хелън Франсис. Имаше нещо познато в това красиво момиче, облечено в синьо-червена копринена роба — изправената походка, нежните черти. Хелън Франсис си спомни загадъчната жена с тъжни очи, която бе зърнала в павилиона срещу техния в онези щастливи дни, когато по-невинното й аз бе идвало тук, за да се среща тайно с Хенри.

— Това е Фан Имей — превеждаше той. — Тя ще ти помогне да се изкъпеш.

— Ти я познаваш, нали? — попита Хелън Франсис.

Имаше нещо странно в начина, по който Хенри гледаше момичето, а то бе вперило очи в дървения под.

— Хелън Франсис, хайде да свършваме с това — каза той и я пусна.

Тя го целуна по бузата. Фан Имей чакаше мълчаливо. С вдигната глава и изправени рамене Хелън Франсис я последва по коридора.

Хенри гледаше след нея. Мама Лиу го наблюдаваше ехидно.

— Гордият и надменен Ма На Си. Благородният и добродетелен Ма На Си, който заговорничеше срещу мен и открадна чужденчето. Ти и тази кучка Фан Имей си мислехте, че можете да промените съдбата. Видя ли как момчето умря вчера на площада? Променихте ли съдбата? А сега те виждам как сводничиш на собствената си любовница, все едно си Мама Лиу. Пак ли променяш съдбата, Ма На Си? Или просто приличаш на Мама Лиу — тази бедна старица, която прави всичко, за да оцелее?

— Мога да мина и без твоята философия — изръмжа Хенри.

Старицата се засмя.

— Аз не съм философ, Ма На Си. Всичко, което правя, е да продавам „Облаци и Дъжд“. Както правиш ти. Надявам се, че си поискал добра цена от да рен за този час с любовницата ти. Сигурен ли си, че ще я получиш? Ще се изненадаш колко много от моите клиенти смятат, че могат да топнат нефритения си жезъл в купата и да си тръгнат, без да плащат. Не го взимай присърце, Ма На Си. Това е просто приятелски съвет от човек, който е в същия бранш. На този свят няма нищо сигурно.

Тя подметна последните си думи през рамо и закуцука обратно по коридора към стаята си, а гърбът й се тресеше от смях.

 

 

Хелън Франсис лежеше замаяно на леглото, докато Фан Имей втриваше уханни масла в гърба и крайниците й. Тялото й още бе разгорещено от ваната. Отначало се бе притеснявала, особено когато китайката свали робата си и влезе при нея в дървената вана. Бялото й, осеяно с лунички тяло изглеждаше недодялано до гладката маслинена кожа на Фан Имей и тя не знаеше къде да гледа или да сложи ръцете си. Но момичето разбра притеснението й. Тъжните му очи спокойно огледаха англичанката и й направиха знак да се облегне и да се отпусне. Търпеливо изчака успокояващия ефект на топлата вода, която премахна напрежението в тялото на Хелън Франсис и го изпълни с приятна топлина и леност. Беше я оставила да се кисне и мечтае. После нежно бе хванала ръцете й, правейки й знак да стане, беше я обляла с вода и насапунисала от глава до пети като бавачка малко дете. По това време Хелън Франсис вече се наслаждаваше на чувственото усещане и с всяко насапунисване и обливане се чувстваше все по-добре. Следващия път Фан Имей остърга пяната с дървена шпатула — малко болезнено, но приятно усещане. После китайката я хвана за ръка и й помогна да излезе от ваната. Последва шок, когато тя изля върху главата й кофа ледена вода, но след това Хелън Франсис се почувства свежа и чиста като никога през живота си. Фан Имей й даде кърпа и й направи жест да седне на столчето. С друга кърпа тя подсуши косата й и я уви като тюрбан около главата й, после я заведе в съседната стая. Тук я намаза с масла и започна да я масажира. В един момент започна да ходи по гърба й, като майсторски разтягаше гръбначния й стълб с мъничките си бинтовани чуканчета. Хелън Франсис усети как с мокрите си превръзки те леко притискат кожата й като детски юмручета. По-рано идеята за пристягането на ходилата на китайките я отвращаваше, но сега само се чудеше как Фан Имей успява да пази равновесие с тях. Приемаше новото, защото дълбоко в себе си вече се бе предала на тези приятни усещания. Знаеше, че този сложен ритуал трябва да я подготви, за да достави по-голямо удоволствие на мандарина, че приготвят Красавицата за Звяра, но вече не я интересуваше. Усети как меките ръце на Фан Имей втриват масло в раменете й и чу собствената си въздишка.

Китайката й помогна да облече широка роба от тънка зелена коприна и среса косата й така, че да пада в буен червен водопад по гърба. Хелън Франсис гледаше в малкото огледало как тя слага бяла пудра и руж на бузите й, яркочервено червило на устните й сини сенки на клепачите. Едва сдържа изненадата и учудването си, когато лицето й се превърна в лице на куртизанка. Не си беше представяла, че може да изглежда толкова красива и не можеше да свали поглед от непознатата в огледалото. Фан Имей леко разтвори робата й и тя усети възбуда, когато момичето боядиса с руж зърната й. От едно чекмедже то извади огърлица от кехлибар и й я сложи така, че стигаше до извивката на гърдите. Хелън Франсис я докосна и усети студенината на камъка. Странният образ в огледалото, който беше неин и същевременно не беше, се усмихна, после се стресна. Зад себе си виждаше тъжното лице на Фан Имей, в чиито очи се бяха появили сълзи. Тя се обърна на стола и я погледна, после колебливо стисна ръката й.

— Ще се справя — каза тя на английски, а после повтори на неправилен китайски. — Во — вен хао.

— Ши, нин хен хао, хен мей. Нангуай Ма На Си джемма ай нин — каза Фан Имей тихо, но Хелън Франсис не разбра нищо. Не значеше ли мей хубава? Беше ли Манърс Ма На Си? А ай май означаваше „любов“.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Ши, нин бу донг. — Фан Имей се наведе напред и импулсивно целуна Хелън Франсис по челото. — Дейге зинку шиджие — ни ие келиан. Лай! — добави тя. — Ела!

Хелън Франсис разбра последната дума, пък и Фан Имей сочеше леглото. Беше време.

 

 

— Какво искаше да каже с това, че се радва, дето съм изпълнил уговорката ни? — избухна докторът, когато мандаринът излезе от стаята му. — Какъв избор имах? Да не би да очаква да му благодаря, че не изби семейството ми? За каква уговорка става дума, Манърс? Има ли нещо, което не си ни казал?

Хенри седеше на ръба на стола и гледаше в килима. Нели и децата мълчаливо бяха приседнали на леглото. Разрошен и небръснат, докторът крачеше напред-назад из малката стая. Не беше спал от клането предишния следобед. За ужас на семейството си бе замръзнал на пода в молитва, отказвайки да яде, пие или да бъде утешен от Нели и децата. Беше станал, едва когато мандаринът и Хенри бяха влезли в стаята, но не бе отговорил на сърдечния поздрав на да рен, бе избегнал мечешката му прегръдка и бе извърнал глава, когато му заговори.

— Кажи на този човек — на това чудовище, — че не разговарям с убийци — беше казал остро на Хенри на английски.

Манърс не беше превел, но мандаринът явно беше разбрал думите му.

— Той тъжи за съдбата на останалите — бе кимнал мандаринът — и, разбира се, засега обвинява мен. Ще поговорим по-късно, когато обмисли нещата. Фактът, че се съгласи на сделката — а това ми доставя двойно удоволствие: първо, заради насладата, която ще изживея, и второ, заради удовлетворението, че това спаси приятеля ми от ужасна смърт — ме кара да мисля, че все пак, той е практичен човек. Като мен и теб, Ма На Си. Да, след време ние пак ще бъдем приятели. Сега дойдох само да благодаря на скъпия си приятел, че се справи толкова мъдро с философското предизвикателство, което му поднесох. Той с достойнство прие поражението като шахматист, който признава успешния гамбит на противника си. Доволен съм, че запази живота си — напразно се боях, че ще го захвърли заради един безполезен принцип — и, разбира се, че момичето, което прилича на лисица, също оцеля. Това бе по-труден момент, в който мислех, че ще загубя играта, но здравият ви разум надделя, дайфу. Благодаря. За мен това е по-голяма награда от физическото удовлетворение, което ме очаква.

— Кажи на този човек, че не разбирам и дума, от онова, което говори и че не е добре дошъл тук, независимо дали смята, че е спасил живота ни или не — ядосано каза докторът, отново на английски.

— Мисля, че той наистина спаси живота ни, Едуард — тихо каза Нели. — Дори да е чудовище, ние все още сме в негова власт. Няма ли да е по-разумно да му покажем някакво уважение?

— Не и след ужасите, които видяхме вчера, жено. Повече няма да правя компромиси със злото. Манърс, повтарям, той не е добре дошъл тук.

Мандаринът внимателно ги наблюдаваше.

— Не е нужно да превеждаш, Ма На Си. Изглежда, в този случай жената проявява повече разум от мъжа. Но това не е странно. Колкото и да са крехки, жените разбират по-добре от нас, мъжете, неизбежността. Виждам, че докторът е все още благословен или прокълнат с възвисените си идеали. Това е хубаво. Ще има за какво да говорим при следващите си разговори. Засега му благодаря, че сключи най-разумната сделка в живота си. Остани с него, Ма На Си. Знаеш къде ще бъда аз. Разбира се, благодаря и на теб. Прояви се като изключително умел посредник.

Той бе излязъл и след него стаята сякаш се смали, макар че напрежението остана.

Хенри вдигна глава и погледна доктора в очите.

— Не знам за каква сделка говори — излъга той, — освен за правилния ти избор да напуснеш мисията, за да спасиш семейството си. И Хелън Франсис — добави горчиво.

 

 

Мандаринът тръгна по коридора. Беше в отлично настроение. Искаше му се да разпери ръце и да се изсмее гласно, но видя, че Мама Лиу и Рен Рен го чакат в края на коридора. Затова ги погледна надменно, показвайки достойнство, каквото не чувстваше.

— Тя е готова и ви чака, да рен — изгука Мама Лиу. — Какво красиво създание. Да рен, разбира се, съвсем естествено е да се насладите пръв на екзотичния й чар, но си мисля как би красила тя нашето заведение след това. Би била много интересна за редовните ни клиенти. Стига да бъде обучена, както трябва. Със сенешал Джин много пъти сме си говорили…

— Знам какво сте говорили със сенешала — рязко каза мандаринът.

— Тогава не бихте ли помислили? Все пак, какво е една чужденка повече или по-малко? А и щом вие приключите с нея… Бих платила висока цена — каза тя угоднически.

— От парите, които вече ти дадох?

— Знаете в какво опасно положение се намираме, като се съгласихме да подслоним тези чужденци. Бъдете сигурен, че аз и Рен Рен ще запазим мълчание с цената на живота си. За нас верността няма нищо общо с парите. Но ако някой друг разбере за това…

— Ще ти отговоря утре. По принцип съм съгласен. Но мълчанието ти струва скъпо, жено.

— Да рен, вашата щедрост е легендарна.

— Не, твоята алчност е легендарна, Мама Лиу. Трябва ли да стоим в този коридор на течение, или мога да вляза? И между другото, ако чуя, че отваряте онази шпионка, докато съм вътре, аз ще кажа на Железния Ван, че криете чужденците на горния етаж. Изнудването има две страни, Мама Лиу.

— Да рен, и през ум не би ми минало да ви шпионирам…

Усмихвайки се на притеснението й, мандаринът отвори вратата и влезе вътре. Завесите на леглото бяха дръпнати. Фан Имей стоеше на килима и покорно чакаше. Той се усмихна с удоволствие, когато я видя. Красотата й отново го порази. Напомняше му на младия Джинхуа. Дори в сведените й очи виждаше онзи поглед на мълчаливо неодобрение, който така добре познаваше у приятеля си.

— Как е твоята съперница, скъпа моя? — попита той.

— Готова е за вас, да рен.

С изящен жест тя посочи към леглото.

— А ти доволна ли си от това, че я отнемам от любовника ти? Мислиш ли, че Ма На Си ще я желае още, след като съм се възползвал от нея?

— Мисля, че Ма На Си я обича, да рен, както го обича и тя. — Фан Имей го погледна в очите. — Въпросът не е дали аз съм доволна или не, но… мисля, че баща ми не би одобрил това, което правите.

— Ха! — изсмя се мандаринът. — Колко приличаш на него! Твърде си добра за този свят и за самата себе си. И не се страхуваш да говориш. Добре, добре. Изглежда, моят приятел дайфу има съюзници дори в спалнята.

— Не ви разбирам, да рен. Не исках да ви обидя. Моля ви, простете ми.

Той обхвана брадичката й и я погледна нежно.

— Ако не беше дъщеря на приятеля ми — каза със съжаление, — и ако бях по-млад… Хайде, тръгвай. Имам среща с червенокосата дама и онова, което ще стане тук, ще си остане само между нас двамата, но Имей… — Тя спря до вратата. — Не съм забравил баща ти. Повярвай ми, днес той би се гордял с теб. А сега върви.

Тя излезе.

Мандаринът въздъхна и се протегна. През тънките розови завеси виждаше червените чаршафи, които се издуваха от женското тяло под тях. Различаваше главата й на възглавницата, отпусната сред пламъците на косата. Ослуша се и чу дишането й. Чудеше се какво ли изпитва, като знае, че той е там и очаква да дръпне завесите. Дали се боеше? Беше ли възбудена? Усети познати тръпки в слабините.

Изчака, докато усещането премина. Гордееше се със самоконтрола си. Удоволствието от секса се криеше в очакването. Колкото по-дълго се отлагаше, толкова по-голяма бе насладата. Затананика си. Беше една от песните на „Смелчаците от Хънан“, която Джинхуа беше свирил на съвсем друго място. Не се бе сещал за нея от години. Внезапно млъкна, доловил движение под чаршафите зад завесата. Нека почака още малко, реши той. Отново си пое дъх.

Бавно събу ботушите си и съблече робата, окачвайки я внимателно на закачалката в ъгъла. Остана по бяла памучна пижама. Посегна да я съблече, после размисли. Щеше да действа много бавно.

Внимателно подръпна завесата в края на леглото. Тя бе придърпала чаршафите до брадичката си. Първото, което забеляза, беше дългият нос, така различен от чипите носове на китайците. Зачуди се как ли се целуват чужденците. Лицето й бе гримирано. Навярно Фан Имей я бе приготвила. Изглеждаше различна от предишните пъти, когато я беше виждал — от паланкина, на церемонията по откриването на железопътната гара, по време на лова в хълмовете. Гримът й придаваше изящество, което не бе очаквал. Изглеждаше по-възрастна и опитна, не по-малко привлекателна, но той беше очаквал младо, уплашено момиче. Тя го наблюдаваше със странните си зелени очи. Да, в тях имаше тревога, но не и страх. Въобразяваше ли си или в изражението й се долавяше молба? Беше ли тази чужденка като всички други момичета, които останали насаме с мъжете, копнееха да бъдат харесани. „Колко е смела! Как ли я е убедил Ма На Си?“, чудеше се той.

Пусна завесите зад себе си и седна до нея. Зелените й очи следяха движенията му. Тя трепна, когато той бръкна под завивките, но се успокои, щом извади ръката й и я стисна. Разгледа дългите пръсти и странните лунички. Приличаха на малки белези от шарка. Грозни, но интересни. Усмихна й се и я погледна в очите. Всъщност те не бяха зелени, а по-скоро лешникови със сиви пръски. Радваше се, че не са сини, както на някои други чужденци — млечносини ириси, които му напомняха очи на слепец. В нейните имаше плам и светлина, макар да го изучаваха с притеснение. Внимателно посегна зад главата й и прокара пръсти през гъстата червена коса като на дух лисица, която го бе привлякла. Беше очаквал да е груба и жилава и с изненада откри, че е мека и се плъзга между пръстите му като коприна. Усмихна й се отново и този път беше възнаграден от леко потрепване на устните й, когато се опита да му отвърне. „Смело момиче — помисли си отново. — Достойна е за Ма На Си.“

Внимателно остави ръката й върху чаршафа. Очите й се разшириха от тревога, когато се наведе над нея. Той бавно отметна чаршафите и я откри цялата. Развърза пояса на робата й и бавно смъкна ръкавите от раменете й. Сега тя лежеше гола пред погледа му. Беше слабичка. Ребрата й се брояха, а на гърдите й прозираха сини вени. Радваше се, че има лунички само по ръцете, краката и част от раменете. Иначе кожата й беше бяла като на призрак, но не беше грозна. Възхити се на изненадващо закръгления й корем, нежната й шия, изящните крака. Гърдите й също бяха по-големи, отколкото на повечето китайски момичета. Не беше толкова окосмена, колкото си беше представял; тънките косъмчета по корема и бедрата й приличаха на гъши пух, а гъстата червена растителност, която покриваше слабините й… Това беше интересно. Беше се питал дали и долу е оцветена в същия пламтящ оттенък като косата й и сега любопитството му бе удовлетворено. Отново почувства тръпки в слабините. Всъщност осъзна, че се е възбудил силно. Чудеше се дали тя е забелязала. Погледна към лицето й. Очите бяха затворени, а устата — полуотворена. Виждаше се линията на зъбите й.

Седна до нея, прокара пръсти през косата й и задържа дланта си зад тила й. С другата си ръка нежно погали тялото й от раменете към тънките ръце и заоблените гърди. Хвана малкото розово зърно, което се издигаше от бледата ареола с два пръста. После го целуна, погали го с устни и език и почувства как се втвърдява. Когато се отдръпна, бе поразен от уханието й. Миришеше на мляко, съвсем различно от жените, с които беше свикнал. Това също беше интересно. И не беше неприятно. Дори възбуждащо, но колко странно изглеждаше тя. Сега очите й бяха отворени и тя го наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи. Чудеше се дали я възбужда. Погледът й изглеждаше унесен, това може би показваше желание, но не я разбираше като жените от собствената си раса. Изпитваше ли тя наслада? Продължи да изследва тялото й, докосвайки ребрата, закръгления й изпъкнал корем, бедрата и обратно. Прокара длан по пухкавото храстче на слабините й, търсейки познатото хълмче и Канелената пещера под него. Пръстите му докоснаха мека плът и, да, тя беше влажна. Реагираше на милувките му. Чудеше се какво ли ще е усещането да я целуне. Щеше ли големият й нос да се притисне в бузата му? Колко странно беше всичко. „Ако ходилата й не бяха толкова големи и грозни, тя можеше да се сметне за хубава.“ Хелън Франсис колебливо вдигна ръка и докосна лицето на мъжа, надвесен над нея. Той почувства студената й длан върху бузата си. Очите й гледаха право в неговите с безмълвен въпрос. С леко смръщеното си чело, полуотворената уста и потръпването на горната устна тя му напомняше на любопитно малко зверче, лисиче или бобърче, което наднича от дупката си. За миг се почувства отблъснат и рязко се изправи, позволявайки на дългите студени пръсти да се плъзнат от лицето му към пижамата, галейки на свой ред, гърдите и стомаха му, насочвайки се към собствените му интимни части. Сериозното лице под него го погледна въпросително, после с интерес се загледа как ерекцията, която той вече не можеше да овладее, издува плата над слабините му. Сега тя със сигурност разбра, че е възбуден. Ръката му несъзнателно посегна да развърже копринения шнур. Искаше хладните пръсти да продължат нататък, да го докоснат, да обгърнат нефритената му флейта… Той развърза възела, ръката проникна под плата и погали космите под стомаха му… Но не, с усилие на волята той си върна самоконтрола. Това беше недостойно и трябваше да я спре. Зелените очи се разшириха от изненада, когато извади ръката й. Притисна я между дланите си и въздъхна, усещайки как ерекцията му спада. Усмихна се на объркването й.

— Не, мила моя лисичке — прошепна той, — не мога да го позволя. Въпреки всичко, което казах, аз ценя приятелството си с Ма На Си. Дългът му е платен, а ти ще му кажеш, че не съм ти посегнал. Няма да взема съкровището му, макар да виждам, че ми го дават доброволно. Сега аз съм твой и негов длъжник.

Тя не беше разбрала нито дума. Той потърси в паметта си английските думи.

— Благодаля — каза с мъка, след като доста мисли. — Ти… ху-ба-ва. Не бива стар мъж.

На лицето й бавно се изписа разбиране. Лицето й потрепна и се разкриви, зелените очи се изпълниха със сълзи. Тялото й се разтресе от безмълвни ридания. Мандаринът я погледна снизходително и внимателно я зави с чаршафите. Наведе се и я целуна по челото, вдъхвайки за последен път необичайното й ухание на мляко. После тихо дръпна завесите зад себе си.

Когато облече официалната си роба, той отново си затананика песента за „Смелчаците от Хънан“.

Още си тананикаше, когато излезе в коридора, където го чакаха Мама Лиу, Рен Рен и майор Лин. Ма На Си също беше там, застанал смутено на известно разстояние от тях. Без да обръща внимание на собствениците на вертепа, мандаринът отиде при него, но Ма На Си не вдигна глава.

Да рен се разсмя.

— Срамуваш ли се, приятелю? — весело попита той. — Това не е в твой стил. Може би малката ми игричка си заслужаваше, щом ми дава възможност да те видя най-после смирен. — Той се приближи, прегърна го през рамото и каза тихо, така че да го чува само англичанинът. — Нали знаеш какво казват, Ма На Си — сексът между приятели е като чаша студена вода, която двама джентълмени си подават. Нито ти, нито аз има за какво да се корим. Твоята червенокоса жена е непокътната. Бъди сигурен в това. Когато поговориш с нея, няма да ме мразиш. Слушай — притисна той уста до ухото на Хенри, — сега всички участваме в тази игра. Облогът ми с доктора беше тривиален, но не е лошо майор Лин да те види явно унижен. Това може би донякъде ще смекчи омразата, която изпитва към теб, задето му открадна наложницата. Аз и ти имаме нужда от него за плановете си. Продължавай да се правиш на скърбящ любовник, макар да не ти отива, и може би ще се помирите. Но се пази от него. Той ти е враг. Положението тук и без това е опасно. И то толкова, че смятам да ускоря плановете ни, за да заминем нощес. Постарай се всички да сте готови, когато дойдем за вас… А сега заради другите, се прави на ядосан. Нека си помислят, че съм ти описвал достойнствата на любимата ти. Заплюй ме, ако искаш. Ще подхожда на този мелодраматичен момент.

— Проклет негодник, ти ме подведе! — каза Хенри.

— Щеше ли да успееш да я убедиш, ако не бях? — попита мандаринът.

Хенри замахна да го удари, но мандаринът с лекота улови ръката му и я изви силно зад гърба. Майор Лин притича и понечи да го сграбчи, но Лиу да рен се разсмя и го пусна. Очите на Хенри пламтяха от неподправен гняв, но той се овладя. Профуча покрай злорадо усмихнатия майор Лин и затича по коридора към спалнята, от която бе излязъл мандаринът.

Той се усмихна.

— Мисля, че спокойно можем да го оставим да провери развалената си стока — каза той. — Хайде, майоре, чака ни работа. Мама Лиу, благодаря ти за гостоприемството. Ако си готов, да тръгваме.

— Може ли да остана още малко, да рен? — попита майорът. — Трябва да уговоря нещо с Фан Имей.

— Ще те чакам в ямена — отвърна мандаринът, слагайки качулката си, — веднага щом приключиш. Може би ще има промяна в плановете, които обсъждахме.

Застанал до Рен Рен, майор Лин гледаше как мандаринът, воден от Мама Лиу изчезна към тайното стълбище. Когато изчезнаха от погледа му, Рен Рен почука на една от стаите в коридора. Вратата се отвори и оттам излезе приятелят му Маймуната.

— Е, майоре, помолихте ни да дойдем тук — каза Рен Рен. — Какво искате да направим за вас?

 

 

— Прости ми, прости ми — плачеше Хелън Франсис в прегръдките на Хенри. — Опитах се, но той не го направи. Не искаше… Само ме разгледа и опипа като някакво животно, което го отвращава… И си тръгна, без да направи нищо… И сега те ще умрат, защото аз не можах… Господи, Хенри, прости ми.

Тя усети, че обсипва с целувки бузите, очите и ушите й, усети силната му прегръдка.

— Никой няма да умре — каза той. — Било е само игра. Проклета игра! Една от отвратителните игрички на мандарина.

— Аз щях да го направя — изстена тя. — Щях. Исках да го направя. Не разбираш ли, аз те предадох. Но той просто излезе.

— Глупости — каза Хенри. — Само се стегни. Ти направи каквото трябваше. Държа се невероятно смело.

— Прегърни ме — прошепна тя. — Само ме прегърни и повече не ме оставяй.

И навярно след известно време тревогата й щеше да се стопи в познатите му прегръдки, но в този момент вратата се отвори с трясък и през завесите тя различи силуетите на трима мъже, които нахлуха в стаята. Хенри веднага скочи на крака, за да се изправи срещу натрапниците и тя с ужас видя как един от тях го ритна с крак в гърдите и главата му се удари в колоната на леглото. Беше толкова изненадана, че дори не успя да извика за помощ, а след това беше твърде късно, защото груби ръце я измъкнаха от леглото. Почувства силен удар по главата и падна на колене. Ритник в гърба я просна върху килима. Смътно усещаше, че я обръщат по гръб. Задави се, когато натикаха в устата й парцал и известно време не можа да диша. Силни ръце приковаха ръцете и раменете й към пода. Някой отново я зашлеви и когато отвори очи, тя видя над себе си пъпчивото лице на някакъв китаец, което й се хилеше. Видя и Хенри, също със запушена уста, да се гърчи, вързан с въжета за колоната на леглото. Очите му изригваха гняв и крещяха мълчаливо от безсилие. Висока фигура в бяла униформа се изправи пред нея и за миг тя изпита облекчение, когато разпозна красивото лице на майор Лин, но после видя хищната му усмивка и змийските очи, които студено оглеждаха голотата й. Той разкопча колана си, хвърли го на пода и пръстите му се заеха с копчетата на панталоните.

Когато тя се опита да изкрещи и да го изрита, от устата й излезе само стенание, а другият мъж хвана краката й и ги разтвори. Искри избухнаха пред очите й, когато по лицето й се посипаха нови удари. Почувства задушаваща тежест върху корема и гърдите си, драскане на груб плат и метални копчета по гърдите си. Задушаваща миризма на чесън изпълни ноздрите й, когато мъжът се наведе към лицето й и щом успя да фокусира погледа си, тя видя изпълнените с омраза очи на майор Лин на сантиметри от себе си. Почувства пръстите му да я опипват и с цялата си сила се опита да го отхвърли, но другите двама здраво държаха ръцете и краката й и не можеше да помръдне. Тя ахна от внезапна болка. Като побесняло животно майор Лин проникна в нея, разкъсвайки плътта й, за да си пробие път през съпротивляващите се тъкани. Докато тласкаше силно, той сумтеше и слюнката му се стичаше върху лицето й. Разкъсваща болка прониза тялото й, когато той преодоля последната пречка и кръвта й се превърна в лубрикант за неистовите му тласъци в утробата й. Почувства как твърдият му член прониква в нея, как я насилва и безчести, изкарвайки целия въздух от тялото й. Сякаш времето бе спряло и тя бе замръзнала завинаги в един кошмар, изпълнен с болка и срам.

През рамото на насилника тя виждаше гредите на тавана, пъпчивия китаец, който я държеше, и зачервеното лице на Хенри, който се опитваше да разкъса въжетата, а от очите му струеше отчаяние и омраза. Неистовите му крясъци бяха отправени към нея, но тя не ги разбираше. В момента това нямаше значение. Онова, което й се случваше, бе вътрешна драма. Всеки болезнен тласък я унижаваше, отнемайки още една частица от малкото достойнство, което й бе останало.

Представяше си как я бият с камшик в училищната зала. Всичките й познати сочеха голото й тяло, ругаеха я, че е мръсна, и й се подиграваха. Майор Лин свърши и тя усети как нечистото му семе се излива дълбоко в нея. Тласъците спряха и той се отпусна върху гърдите й. Тя почувства студена струйка по бедрата си и се задави от срам и себеомраза. Как би могла след това някога да се почувства чиста?

Майорът се изправи на крака и вдигна панталоните си. За последен път хвърли злорад поглед към момичето, което бе изнасилил. Тя лежеше, както я беше оставил. Рен Рен и Маймуната вече не си даваха труд да я държат, но тя не се опита да стане. Бедрата й бяха изцапани с кръв и тънка струйка се стичаше на пода. Лин се изплю и храчката му се лепна върху стомаха й. Тя не реагира. После той се обърна към Манърс, който бе спрял да се съпротивлява.

— Да рен ми нареди да не те закачам — каза той на вързания мъж, — но не спомена нищо за твоята курва. Ти я направи такава, като я даде на мандарина. Затова приеми просто, че и аз съм се възползвал от услугите й. Както ти се възползва от моята преди известно време. Сега сме квит, Ма На Си.

Той тръгна към вратата, но спря, сякаш внезапно си бе спомнил нещо. Бръкна в джоба си и извади няколко медни монети.

— Колко съм разсеян, забравих да ти платя за услугите й.

И хвърли монетите в краката на Хенри.

После си тръгна, без да каже нищо повече.

И остави Хелън Франсис на Рен Рен и Маймуната. Те демонстративно хвърлиха ези-тура за ред. Маймуната позна и Рен Рен трябваше да държи Хелън Франсис, докато другият се забавляваше. Като свали панталоните си, той клекна между краката й и се престори, че души. После започна да я ближе като куче, но възбудата му взе връх и той се нахвърли върху отпуснатото й тяло. И двамата китайци се обърнаха, когато чуха шум откъм леглото. Хенри яростно, но напразно се опитваше да се освободи от въжетата. Мъчеше се и да вика, защото от устата му се чуваха приглушени звуци. Рен Рен и Маймуната се изсмяха и се върнаха към забавлението си.

Хелън Франсис отново почувства болка, докато насилваха и омърсяваха тялото й. Победена и смазана от собствения си срам, този път тя не се съпротивляваше, но Хенри видя, че по бузите й се стичат сълзи, които лъкатушеха през размазания грим. Кльощавите бутове на Маймуната потръпнаха и всичко свърши.

Рен Рен подигравателно подметна:

— Да не мислиш, че ще използвам същото отвърстие, което вие омърсихте, животни такива.

Двамата грубо преобърнаха Хелън Франсис по корем. Рен Рен прегъна тялото й, после свали панталоните си и се намести между бедрата й, но докато я обръщаха, парцалът беше паднал. Тъй като бе замаяна, й трябваше време, за да осъзнае, че устата й е свободна, но агонията от новото унижение, на което я подлагаха и ужасът, когато разбра какво е то, я накара да нададе пронизителен писък, който отекна между стените на стаята и коридора навън. Тя не спря да крещи, докато Маймуната не я накара да млъкне с удари, за да натика отново парцала в устата й, но дотогава останалите на етажа бяха вече чули и всички чуха тропот на крака навън.

Докторът влезе пръв, следван от Нели и Фан Имей. Рен Рен бързо скочи и се отдръпна от жертвата си, но беше късно. Хелън Франсис не помръдна. Те видяха, че е гола и с гримирано лице. Видяха, че двамата китайци са без панталони, с омазани в кръв и мръсотия бедра. Видяха жестокостта, изписана на гузните им лица.

— Господи! Господи! — прошепна Еъртън, побеснял от гняв, който насочи към Хенри, без да обръща внимание на факта, че той е вързан и със запушена уста. — Що за чудовище си ти! — изкрещя той. — Това ли беше… твоята сделка? Господи, човече! И ти си казал на мандарина, че аз съм се съгласил на това?

Рен Рен и Маймуната се спогледаха удивени.

— И вие, жалки изчадия! Какво сте й направили? Това е чудовищно! Чудовищно!

Маймуната и Рен Рен се изкикотиха. Това дойде твърде много на доктора, който скочи към сина на Мама Лиу и го блъсна в гърдите. Не беше много силен, но двамата се подхлъзнаха на килима и се сборичкаха. При падането Еъртън бе притиснал с колене ръцете на по-силния Рен Рен и сега го удряше по лицето, крещейки:

— Чудовище! Чудовище!

Нели изкрещя, а Хенри се размърда неспокойно. И двамата бяха видели ножа, който Маймуната беше извадил от ръкава си.

— Едуард, зад теб! — изпищя Нели, но беше вече късно.

С две крачки Маймуната бе стигнал до борещите се и вдигна ръка, готов да забие ножа в незащитения гръб на доктора.

В този миг в стаята се чу гръм, последван от още един. Маймуната залитна назад, по бялата му риза изби кръв. Той се обърна и преди да падне мъртъв, на лицето му се изписа удивление и ножът издрънча на пода.

На вратата стоеше Фан Имей и стискаше в малките си ръце револвера на Хирам. Тя трепереше и дулото на оръжието подскачаше нагоре-надолу, но все пак сочеше към стаята.

Рен Рен с усилие отхвърли доктора и скочи на крака. Очите му блестяха от гняв и злоба, юмруците му бяха стиснати, но той замръзна, когато видя Фан Имей.

Чужденците наблюдаваха като хипнотизирани как стройното момиче с револвера впи поглед в полуголия китаец. Сякаш в този миг волите им се сблъскаха. Само Хенри знаеше на какви мъчения е подлагал Рен Рен момичетата, които бяха в негова власт, но и другите усетиха, че тази мълчалива битка е на живот и смърт. За миг изглеждаше сякаш мъжът ще се наложи на робинята си, както беше свикнал. Устата на Рен Рен започна да се извива в жестока усмивка и той бавно вдигна ръка с длан нагоре в безмълвна подкана Фан Имей да му предаде револвера. За миг оръжието трепна, но само за миг. Нели, която стоеше най-близо до Рен Рен, видя как изражението му внезапно се промени. Той поклати недоверчиво глава, отвори уста сякаш в безмълвна молба и зениците на очите му се разшириха от страх. После револверът отново изгърмя и Нели видя как гърлото му се превърна в каша от кръв и кости. Той падна назад, повличайки със себе си розовите завеси на леглото. Краката му ритаха, от гърлото му излизаха ужасни хъркащи звуци, които сякаш стържеха по нервите на присъстващите. Мина дълго време, преди да спре да се гърчи.

Фан Имей изпусна револвера, свлече се на колене и заплака.

В стаята се възцари ужасяваща тишина. Докторът се молеше там, където беше паднал. Нели приличаше на мадона, обгърнала голата и озлочестена Хелън Франсис, а Хенри се бе отпуснал на въжетата като Свети Себастиян и гледаше сгърчените трупове. Замръзнали от ужас, те приличаха на дървени статуи на богомолци, молещи се в ужасна пародия на барокова църква.

Над зловещата картина тегнеше пелена от дим. В ушите им още отекваха изстрелите. Но постепенно през кънтящата тишина, те дочуха познатите звуци от дома — вик на момиче, груб мъжки смях и пиянското пеене на бандитите на Железния Ван, потънали в удоволствията на Двореца на небесната наслада.