Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (18)

Глава 16

„Императорските войници са жестоки. Те не разбират дълбочината на магията.

Господарят Чжан казва да бъдем търпеливи. Победата ще дойде.“

Войниците на майор Лин пристигнаха в мисията малко след десет часа. Този път той не им носеше дини.

Хер Фишер отвори вратата. Беше по нощница и държеше чайник.

— Време е — каза лаконично Лин.

Германецът примигна, когато видя мрачните войници, които застрашително стояха зад командира си и двете покрити каруци до портата. Сега всичко му стана ясно.

— Да, ще съобщя на другите — каза той.

Войници с насочени байонети го последваха в коридора.

Всичко мина гладко. Семейство Милуорд първи бяха готови. Децата тръгнаха след Летиша към портата в колона като ученици. Септимъс тържествено крачеше отзад, притиснал молитвеника до гърдите си. С другата си ръка здраво държеше за лакътя Бъртън Фийлдинг и го дърпаше напред. След половин час в гардероба и остатъка от нощта, прекаран в принудителни молитви със Септимъс, надзорникът на Американската комисия за чуждестранните мисии в Китай се бе смирил, макар да изглеждаше малко замаян. Зад тях вървеше Катерина, облечена в расо и пребрадка си на урсулинка, с броеница в ръце. Фредерик Бауърс беше в пълна униформа на железничар. Облеченият в редингот Фишер помогна на Том да слезе по стълбите.

Докато минаваха покрай редиците на Боксьорите, те бяха благодарни, че са в закрити каруци. Чуха се обичайните крясъци и заплахи, замеряха ги с нещо. Сестра Катерина, която стоеше най-отзад, видя разкривените от гняв и омраза лица, които се блъскаха, за да видят осъдените си врагове. Забеляза един човек, защото, за разлика от другите, той се усмихваше. Внезапно осъзна, че това е Чжан Ерхао, който някога й беше помагал в болницата като иконом на доктор Еъртън. Очите им се срещнаха и той яростно я заплю. Жълтата храчка залепна за робата й. Каруцата продължи напред.

Почувстваха облекчение, когато стигнаха до пътя.

Денят беше прекрасен. Плътни облаци се търкаляха по синьото небе. Листата на брястовете шумоляха под лекия вятър. Свраки и гарги летяха между клоните. При други обстоятелства в такъв ден те може би щяха да отидат на излет с каруца заедно с Джени и Джордж. Внезапно сестра Катерина се сети за Елена и заплака.

— Стига, стара приятелко. — Тя почувства голяма ръка да стиска рамото й и зачервеното усмихнато лице на Том се обърна към нея. — Хайде, дай ми ръка.

От каруцата пред тях, където пътуваше семейство Милуорд слабо се чуваха звуците на химн. Успяха да различат някои от думите. Силният глас на Септимъс се издигаше над тракането на колелата, придружен от тънките гласчета на децата.

„Един прекрасен ден

ще стигнем лятната земя,

един прекрасен ден

ще стъпим на златния бряг…“

— Този не го знам — каза Том, — но ние можем да бием янките, нали? Хайде, Бауърс, да им изпеем някой английски химн. Катерина, ти имаш прекрасен глас. Пей силно, защото аз звуча като сирена… Ето, започвам.

Той си пое дълбоко дъх и запя:

„Там, далеч зелен хълм се издига,

извън градските стени…“

— Хайде, приятели, пейте!

Бауърс се засмя.

— Сирена ли казахте, господин Кабът? На мен ми звучи повече като крякаща жаба. Сега ще ви покажа как пеем ние в Дейлс. Е, след някой и друга бира. Прекрасна сутрин е и ще има време за химни, преди денят да свърши. Ще ви изпея една стара песен, на която ме научи майка ми. На чужденците думите й могат да ви се сторят малко странни отначало, но просто пейте.

И като прочисти гърлото си, той запя „Тресавището в Илкли“.

Том ентусиазирано се присъедини към него.

„Къде беше, откакто те видях

на тресавището в Илкли? (без панталони)“

Хер Фишер се разсмя.

— Ах, тези англичани — каза той, — никога не се държат прилично.

Но и той се присъедини към тях.

„Ухажвах Мери Джейн,

на тресавището в Илкли (без панталони)…“

Дрезгавият му гърлен бас не допринесе много за хармонията, но той пееше с усмивка.

— Много добре, господин Фишер. Отлично. Ще направим англичанин от вас — каза Бауърс. — А вие, сестро, ще се присъедините ли към третия куплет?

„Тогава от настинка ще умреш

на тресавището в Илкли (без панталони)…“

Тя се присъедини отначало тихичко, но постепенно гласът и се усили и скоро всички ревяха безсмисления припев и се смееха между куплетите. След това Бауърс изпя „Виждал ли си Джон Пийл“, а Том изпълни песента на гребците от Итън. Хер Фишер си спомни пиянска песен от студентските си дни в Хайделберг, а сестра Катерина изпя „Funiculi Funicula“. А после по взаимно съгласие подхваната отново „Тресавището в Илкли“.

Майор Лин яздеше зад тях на сивата си кобила със сурово изражение. Чудеше се дали затворниците знаят какво им готви съдбата. Как можеха да се веселят така! Не се ли страхуваха? Един китаец щеше да се готви за смъртта с достойнство. Да, дори боклуци като Железния Ван и бандитите му, дори най-несретният селянин. Как мразеше чужденците! Дори сега те сякаш му се подиграваха. Мразеше ги почти колкото Боксьорите. Недисциплинирана сган. Мечтаеше за общество на реда, за възстановяване на старите добродетели, уважение към императора и страх от закона. И той щеше да наложи този ред с пушките на мандарина. Но защо тези чужденци не се страхуваха?

Малкият конвой пътуваше през полето и песните на осъдените се носеха към синия небесен свод. В едната каруца пееха „Благослови душата ми, небесни царю“, а от другата — „Тресавището в Илкли“.

 

 

Когато пред тях се показаха градските стени, майор Лин спря конвоя. Щяха да изминат пеша последните петстотин метра до площада.

Съблякоха хубавите им дрехи. Според обичая китайските престъпници се екзекутираха голи до кръста. Дори жените бяха оставени само по поли, макар да им позволиха да държат пред гърдите си някаква дреха в зачитане на приличието. Моментът не беше подходящ да се тревожат за подобни неща и нито Катерина, нито Летиша възразиха. Беше под достойнството им да го направят. Бяха твърде много, за да ги сложат в пранги, затова само Септимъс Милуорд, хер Фишер, Бъртън Фийлдинг и Фредерик Бауърс бяха оковани с тежките дъски. На Том му се размина заради накуцването. За него бе подготвена носилка, но той яростно настоя, че ще ходи с патериците си и майорът му позволи. Лин не даде и да ги оковат, защото това само щеше да забави хода им и веригите бяха хвърлени в една от каруците.

Чиновниците от ямена ги очакваха. Сенешалът Джин беше в паланкин. Негова беше отговорността да ги отведе до площада. С него имаше знаменосци и пазачи с тояги, които при нужда щяха да пробиват с бой път през тълпата. Барабанчикът носеше голям барабан, привързан към гърдите, а двама музиканти подготвяха тръбите си. Те щяха да вървят в началото на процесията и да предупреждават минувачите да дадат път.

Докато всички заемат местата си, настъпи обичайният китайски хаос. Майор Лин седеше на коня, раздразнен от забавянето. Най-после сенешалът махна елегантно с ръка от паланкина и командирът даде заповед за тръгване.

Барабанът заби. Екнаха тръби.

С бавен ход — заради Том и децата — процесията се раздвижи.

Пред тях се извиси кулата на градските порти. Войници и бандити се бяха облегнали на парапета, за да видят осъдените. После мрачната кула погълна процесията, а шиповете на решетките застрашително надвиснаха над главите им. Ярката слънчева светлина от другата страна ги заслепи за миг, преди да забележат огромните тълпи по протежение на пътя им. Дори балконите на къщите бяха пълни с хора — толкова много граждани на Шишан бяха излезли, за да видят как ще умрат чужденците. Но това не беше обичайната китайска тълпа. Цареше тишина, сякаш хората не можеха да повярват на очите си. Бъртън Фийлдинг се препъваше под тежестта на прангите и главата му бе сведена към земята. Останалите някак успяваха да вървят изправени. Септимъс Милуорд крачеше гордо отпред, без да се озърта встрани, макар от време на време да поглеждаше с обич към Хирам, който вървеше до него. Жените бяха забравили голотата си и държаха за ръце най-малките деца. Том накуцваше с патериците си най-отзад, подкрепян за рамото от Фредерик Бауърс. Чернобрадият железничар невъзмутимо гледаше тълпата от двете си страни.

— Жалка гледка, нали, господин Кабът? — каза той. — Не мислите ли, че е тъжно да се родиш езичник? Не успях да намеря време да се запозная с петхилядигодишната история на китайската цивилизация, но според мен не ги е отвела много далеч.

— Днес определено не се държат особено цивилизовано — промърмори Том задъхано. — Мисля, че е време да попеем.

— „Тресавището в Илкли“ не е много подходяща за случая, сър.

— Не, нещо по-въодушевяващо — каза Том. — Трябва да им покажем, че не се боим. — Той си пое дъх и извика на Септимъс. — Милуорд, знаеш ли „Напред, войни на Христа“?

— Разбира се — извика в отговор Септимъс.

После вдигна главата си, чиято руса коса напомняше на лъвска грива и запя. Семейството му го последва, един по един и останалите се присъединиха. Дори Фийлдинг мърдаше устни. Християнският призив към христовите воини заглуши биенето на барабана и звука на тръбите. Сред тълпата се понесе шепот. Майор Лин погледна встрани и назад и се намръщи, но не можеше да направи нищо. Сенешалът подаде глава от носилката. Пръстите му с дълги нокти, отпуснати върху стената на паланкина, несъзнателно почукваха в ритъма на мелодията. Той се усмихна при мисълта за предстоящото зрелище. Някой извика „Избийте чужденците! Спасете Цин!“, но никой не поде вика му. Тълпата мълчеше, гледаше и се чудеше.

Малката група поклонници крачеше с песен на уста към своето мъченичество.

 

 

Сутринта спаха до късно. Децата още не се бяха събудили, когато Нели и Еъртън станаха. Той погледна часовника си. Минаваше обяд.

— Остави ги да поспят, Едуард, горкичките деца са изтощени — каза Нели.

Направиха тоалета си. В един ъгъл на стаята имаше дървено ведро с вода и черпак, заедно с голямо нощно гърне. Когато се облякоха, седнаха на леглото. Нямаше какво друго да правят.

— Малко съм гладна — каза Нели. — Мислиш ли, че можем да помолим онази ужасна жена да ни приготви нещо за ядене?

Но се оказа, че няма нужда, защото пред вратата на стол докторът откри поднос. Имаше чайник, чаши и малки дървени съдове със захаросани плодове и китайски кифлички от варено тесто.

— Обслужване по стаите? — попита Нели.

— Да — отвърна доктора мрачно и наля чай.

— Любовниците не се ли виждат?

— Не.

— Предполагам, че трябва да чакаме нещо да се случи — каза Нели. — Някой сигурно е планирал какво ще правим по-нататък.

— Да — разсеяно отвърна докторът.

На вратата се почука. Беше Хенри. Лицето му беше мрачно.

— Докторе, мисля, че е добре да дойдете и да видите нещо — каза той. — Вие, госпожо Еъртън, по-добре останете тук.

— Каквото и да е — отвърна Нели, — идвам със съпруга си.

— Както искате — каза Хенри, — но няма да е приятно.

Последваха го в коридора. Отвън се чуваха възгласите и ревът на тълпата. Хелън Франсис бе стъпила на една пейка, за да може да гледа през високия прозорец. Лицето й бледо, а изражението мрачно като на Хенри.

— Ще ви помогна да се качите — каза той на Нели и й подаде ръка.

Четиримата стояха на пейката и гледаха надолу. Виждаха извитите покриви на храма точно срещу тях и сивите плочи на градските къщи, които се простираха във всички посоки. Имаха отличен изглед към площада, пълен с възбудени хора. Само в средата имаше голям празен кръг, посипан с пясък. В центъра му се бе облегнал на меча си едър мъж, гол до кръста, и си разменяше любезности с тълпата.

— Мили боже! — извика Еъртън. — Ще има екзекуция. Манърс, кажи ми, че не е… Че не е… Те ли са?

Хенри не отговори. Тълпата се раздвижи и те видяха мандарина, придружен от мъж, който приличаше на мечка в облеклото си от рунтави кожи. Двамата разговаряха и се смееха, следвани от разнородна група чиновници и мъже с вид на бандити. Официалните лица се разположиха на столовете, подредени за тях в единия край на площада.

— Железния Ван — каза Хенри — и неговите главорези. Точно това очаквах.

Известно време не се случи нищо интересно. Мандаринът и придружителите му пушеха дългите си лули. Едрият мъж до него пиеше нещо от кратуна. Тълпата стана неспокойна. Група, облечена като Боксьори, поде познатия лозунг „Избийте чужденците! Спасете Цин!“, но също като песничките, подемани спорадично от запалянковци на футболно игрище, гласовете им скоро заглъхнаха. Подстрекаван от тълпата, мъжът с меча го завъртя над главата си и изпълни демонстрация на бойни изкуства. Чуха се аплодисменти. После той спря и постепенно тълпата замлъкна в очакване.

Те също чакаха, застинали на пейката в коридора.

Чуха се бавен ритъм на барабани и звуци на тръби. Тълпата се раздвижи, всички протегнаха глави в очакване. Над шума на барабана се промъкна друг звук. Пеене!

— Едуард — прошепна Нели, — това е „Златният Йерусалим“. Ужасно!

Група знаменосци се появи на площада и зае местата си пред тълпата. Следваше ги майор Лин. Беше слязъл от коня и вървеше до слабата белокоса фигура на сенешал Джин лао, който се поклони на мандарина, преди да застане малко пред другите в отсрещния край на площада. Последваха ги още знаменосци. И тогава видяха Септимъс Милуорд, обгърнал раменете на сина си. Един по един разпознаха и останалите. Том накуцваше най-отзад. Химнът свърши. Без да обръща внимание на тълпата, Септимъс се изправи гордо върху пясъка и протегна ръце. Не можеше да ги вдигне много високо заради прангите. Отвори молитвеника си, а останалите коленичиха около него за молитва.

Белокосият сенешал беше развил свитъка и прочете обвиненията с висок напевен глас, завършвайки с „Трепери и се подчинявай“. Мандаринът, който бе оставил лулата си, кимна с глава и след миг направи знак с ръка. Едрият мъж с меча се поклони ниско. Тълпата шумно въздъхна.

Двамата помощници на палача изтичаха към осъдените чужденци и хванаха Бъртън Фийлдинг, който беше най-близо до тях. Той се бореше и плачеше, докато сваляха тежките пранги. Тълпата доволно замърмори. Септимъс Милуорд спря да чете и извика нещо на хлипащия си сънародник. Каквото и да беше, явно имаше ефект, защото Фийлдинг внезапно се отпусна и спря да се съпротивлява, докато го влачеха към центъра на площада. Септимъс се върна към четенето. Никой от останалите не вдигна глава да гледа, но докторът и другите в галерията видяха всичко. Не можеха да отвърнат погледи. Фийлдинг беше принуден да коленичи, ръцете му бяха извити назад и с един удар главата му се отдели от тялото.

Хенри прегърна Хелън Франсис, която се облегна на гърдите му и тихо заплака. Доктор Еъртън и Нели стояха с каменни лица, замръзнали от шока.

Следващият беше хер Фишер. За разлика от Фийлдинг той не се съпротивлява, докато сваляха прангите. Поклони се рязко на Септимъс и на Бауърс, изтръгна се от ръцете на палачите и сам тръгна вдървено към мястото, където стоеше мъжът с окървавения меч. Там падна на колене, прекръсти се и сложи ръце зад гърба си. Този път тълпата мълчеше, когато сивокосата му глава се търкулна в пясъка.

Том беше готов, когато дойдоха за следващата жертва. Докато обезглавяваха Фишер, той бе стиснал ръка на Бауръс и целунал сестра Катерина по челото. Преди палачите дори да стигнат до него, той тръгна с патериците си към мястото на екзекуцията. Сред тълпата се понесе мърморене — може би се възхищаваха на смелостта му. Когато демонстративно захвърли патериците си и коленичи, настъпи тишина и дори в отдалечения коридор зрителите чуха, че той си подсвирква.

— „Идеално време за гребане“ — тихо каза Хенри. — Фалшиво, но напълно в стила на Том. Какъв смелчага!

— Хенри, не мога да гледам — обади се Хелън Франсис.

— Тогава недей — каза той.

Мечът се спусна със замах.

Този път за разнообразие избраха жена. Сестра Катерина изглеждаше уплашена и гледаше към тълпата, прикривайки гърдите си с ръце, но вървеше непоколебимо напред. Обърка се, когато стигна до палача и като хипнотизирана впери поглед в окървавеното острие и локвите кръв по пясъка. Той вежливо й каза да коленичи. Тя се подчини, прекръствайки се. Единият помощник хвана ръцете й, а другият отметна косата напред, за да оголи врата й, но острието се бе притъпило и бяха нужни два удара, за да отсекат главата й.

— О, Катерина — прошепна Нели и заплака тихичко като Хелън Франсис.

Еъртън гледаше сковано, стиснал до болка перваза на прозореца. Беше се порязал на острия му ръб и ръката му кървеше, но той не забелязваше.

Последва дълга пауза, през която наточиха меча. Палачът избърса потното си тяло с кърпа и жадно пи от каната с вино, която му донесоха от ресторанта за тестени изделия. Тълпата оживено разговаряше. Намалялата група около Милуорд продължи да се моли. Главите на Фийлдинг, Фишер, Том и Катерина лежаха в пясъка, където бяха паднали и около тях вече се събираха мухи.

Летиша беше прегърнала най-малките си деца Лети и Хана. Те не искаха да пуснат майка си и помощниците им позволиха да отидат с нея до центъра на площада. Преди да коленичат, тя внимателно свали очилата на момичетата, а после и своите. Палачът посече първо децата. Всичко стана много бързо.

Следващият беше Хирам. Той целуна баща си по бузата, после тръгна към палача с гордо вдигната глава. Последва го Милдред. И тя като сестра Катерина изглеждаше притеснена от голите си гърди. Когато видя главите на брат си и майка си, изхлипа, но скоро и нейната се присъедини към тях.

Оставаха още четири деца и Септимъс.

Палачът явно се бе уморил. Може би се дължеше на виното, което бе изпил между обезглавяванията. Затова позволи на помощниците си да се справят с децата, докато той отново жадно отпи. Тълпата, която мълчеше по време на последните екзекуции, изглежда, не се интересуваше от това. Исая, Мириам, Томас и Марта, които бяха спрели да се молят, след като отведоха майка им, с ужас се бяха вкопчили в краката на баща си. Помощниците търпеливо разтвориха малките им ръчички и ги повлякоха след себе си. Вместо да ги обезглавят, те прерязаха гърлата им с касапски ножове. Така смъртта им бе по-бърза.

Нито Нели, нито Хелън Франсис видяха това. След смъртта на Летиша те не издържаха и седнаха на пейката. Хелън Франсис се тресеше в обятията на Нели, която гледаше втренчено в стената. Само докторът и Хенри останаха на наблюдателния си пост. През последния час Еъртън почти не бе помръднал. От време на време Хенри поглеждаше към него. Състоянието му го тревожеше.

Само Септимъс бе останал жив. Когато взеха децата му, той бе затворил молитвеника и с каменно лице изгледа екзекуцията им. Сега се обърна към мандарина и го посочи с пръст като пророк от Стария завет, който несъмнено призоваваше Божия гняв да се стовари върху главата на управника и онези, които бяха спомогнали за това ужасно престъпление. Железния Ван изрева от смях и вдигна бутилката си за наздравица към Септимъс. Според доктора, мандаринът изглеждаше просто отегчен и даде знак на палача да побърза.

Септимъс се завъртя на пети и тръгна напред, отблъсквайки двамата помощници от пътя си. За миг той погледна палача право в очите. Мъжът отвърна на погледа му за миг, после извърна глава. Септимъс протегна ръка и леко го потупа по рамото. После коленичи, позволи на уплашените помощници да свалят прангите му и сведе глава в последна молитва. Едва тогава разреши да извият ръцете му. Вторият помощник отметна русата му плитка, за да оголи врата. Палачът се поколеба, после замахна, но упоритата глава на Септимъс изглежда здраво бе закрепена за раменете му. Бяха нужни още четири удара, за да срежат плътта, мускулите и жилите. Едва тогава тя лениво се претърколи, за да се присъедини към семейството му.

Екзекуцията бе свършила.

Или почти. Докторът остана като вкоренен на мястото си, без да обръща внимание на ръката на Хенри върху рамото си. Видя как мандаринът става от стола и отива до телата, как ги наблюдава безстрастно като закален генерал, оглеждащ бойното поле след битка. После вдигна глава и сякаш погледна право към прозореца, където стоеше докторът. Изражението на мандарина бе непроницаемо, но той сякаш се опитваше да му предаде нещо — може би, че знае, че е там и е бил свидетел на случилото се. После рязко се извърна и се отдалечи.

— Слизай, докторе — каза тихо Хенри. — Ще ти помогна.

В коридора се чу глас и Мама Лиу закуцука към тях.

— Ето къде сте всички — престорено се усмихна тя. — Чудесно. Наслаждавате се на слънцето и чудесната гледка. Надявам се, че сте спали добре и сте се нахранили. Имам добри новини за вас. Лично мандаринът ще се срещне утре с вас.