Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Palace of the Heavenly Pleasure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2016)
Разпознаване и корекция
egesihora(2016)

Издание:

Адам Уилямс. Дворецът на небесната наслада

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2004

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-577-0

История

  1. —Добавяне

Глава 15

„Всеки ден безуспешно нападаме стените. Трябва да победим магията на морските дяволи.“

„И ти щеше да се смееш, ако беше видял…“ Еъртън се усмихна, чудейки се как да опише израза на мрачното лице на Бауърс, когато осъзна неуместната си шега и гузното му мълчание след това. Искаше да го опише забавно. Все пак, това може би беше последното писмо до брат му и той искаше да предаде на Джеймс доброто настроение, което цареше в къщата, въпреки или може би заради ужасната съдба, която ги очакваше. Съзнаваше, че никога досега не е бил в такъв мир със себе си. Никога преди не се бе радвал така на най-простичките неща, не бе разбирал колко чудесно е да живееш. Усещането бе опияняващо. Дори грозното преспапие на бюрото му се струваше красиво. Беше изпълнен с любов към семейството си, към всички, с които беше затворен, дори към неодушевените предмети в къщата. Прашинките, които се носеха в слънчевите лъчи, нахлуващи през щорите, му напомняха на летящи ангели. Разбира се, той се боеше от онова, което ги очакваше. Ужасяваше го мисълта, че децата ще изпитат болка. Знаеше, че ще трябва да събере цялата си смелост — но странно, макар разумът да му напомняше за всички тези неща и да знаеше, че времето, което им остава, е малко — за момента радостта и вълнението от живота бяха достатъчни, за да изместят неприятните мисли. Сякаш се бяха върнали ваканциите от младежките му години, когато бродеше по златистия плаж, без да мисли за болницата или учението, към което по-късно трябваше да се върне. Чудеше се дали това не е предчувствие за рая, към който щяха да се отправят. Едно вечно настояще, озарено от блясъка на любовта.

Разсеяно бръкна в джоба си за кесията тютюн, но вместо нея усети нещо твърдо. Изненадан, извади малко пакетче, увито с плат. С ножа за хартия разряза канапа, с който беше увито. Вътре имаше сгънато писмо и златен пръстен с печат. Потресен той разпозна герба — полуизправен грифон и латинското Auxilium ab alto[1]. За последен път го бе видял на пръста на Хенри Манърс.

Сгънатото писмо лежеше върху попивателната. Колебаеше се да го докосне. Почувства отвращение, негодувание. Преди това… нещо да пристигне, всичко беше съвсем ясно. Пътят напред бе предначертан. Бавната фуга на мъченичеството звучеше с цялата си спокойна красота. Трябваше само да приемат онова, което съдбата им бе отредила и в това намираха покой. Но сега бе прозвучала фалшива нота. Инстинктивно усещаше, че каквото и да съдържаше съобщението, то щеше да усложни съществуването им. Самата идея — а сега вече не можеше да се съмнява — че Манърс е жив, го тревожеше. Жестока мисъл мина през главата му: защо не си беше останал мъртъв? Досега им бе причинявал само неприятности. Самият факт, че майор Лин му беше предал пакета, говореше за някаква интрига. Иначе нямаше откъде да е дошъл. Лин беше единствената им връзка с външния свят. Да, сега си спомняше как майорът се бе спънал в шпорите си и се бе хванал за реверите на доктора, за да не падне. Навярно тогава бе пъхнал пакетчето в джоба му. Еъртън мразеше познатите чувства, които се надигаха нежелани в гърдите му, а бе смятал, че ги е победил завинаги — страх и нещо по-лошо — надежда.

С треперещи пръсти той разгърна листчето и зачете енергичния почерк със заострени букви.

„Всички са обречени. Мога да спася вас, семейството ви и Хелън Франсис, но никого друг. Запазете го в тайна, но бъдете готови да тръгнете набързо. Прозорецът на вашата стая след полунощ. Лин ще ви донесе съобщението.“

Доктор Еъртън изпусна листчето. После положи глава на бюрото си и изстена.

 

 

— Скъпи Ма На Си — каза мандаринът, — за човек, който е измъчван до смърт, викате твърде слабо. Моля ви, помислете за репутацията ми. Навън имаме публика и не бих искал Железния Ван да си състави погрешно мнение за способностите ми.

— Съжалявам — отвърна Манърс и издаде животински рев на болка. — Така по-добре ли е? И кога точно ще умра?

— Нетърпелив сте като всички чужденци. Би трябвало да знаете, че изкуството на мъченията в тази страна е усъвършенствано в продължение на векове и ние умеем да запазваме хората живи за мъчително дълго време. Затова ви моля да се съсредоточите над задачата си. Разцепеният бамбук, който внимателно е пъхнат в ректума ви, вече би трябвало да разкъсва някои от органите ви. Ще ви бъда задължен, ако издадете един силен писък, след което може да ви позволя да припаднете за известно време.

Хенри изрева.

— Благодаря ви. Това ще свърши работа. Смятайте, че сте в безсъзнание.

— Благодаря на бога за това — каза Хенри. — Никога не съм бил добър актьор. — Той погледна със съжаление окървавените си крака, където оковите бяха прежулили кожата му до рани. — Не че напоследък съм имал възможност да се упражнявам.

— Клетката сигурно е била много неудобна. Разбира се, тя е предназначена за по-дребни престъпници, така че сигурно сте се схванали повече от обичайните й обитатели. Това е част от цената, която плащате, задето сте едър и много космат варварин. Може би някой ден ще напишете книга за нашите езически и дяволски обичаи.

— Ще оставя това на мисионерите — отвърна Хенри. — Ако някой оцелее. Наистина ли трябва да избиете толкова много от тях?

— По този въпрос императорските заповеди са пределно ясни, а, както знаете, аз съм верен служител на трона. Пък и в момента не управлявам дори собствения си ямен. Железния Ван е твърде кръвожаден и се боя, че ще трябва да бъде удовлетворен.

— Но вие знаете, че великите сили ще нахлуят тук с армиите си. Императрицата постъпва глупаво като напада легациите. Китай не би могъл да спечели подобна война.

— Убеден съм, че сте прав и несъмнено тази слаба династия ще бъде унищожена, но за щастие ние сме далеч от Пекин. А хаосът създава много възможности за безскрупулните, особено ако имат пушки. Кой знае? Може би великите сили ще бъдат благодарни на своя местен съюзник, който е прочистил града от бандитите и Боксьорите, виновни за ужасните престъпления.

— Вие сте ужасен човек, да рен — каза Хенри.

— Така казва и скъпият ми приятел докторът. Но вие не би трябвало да се оплаквате, Ма На Си. Както се уговорихме, аз ще получа пушките, а вие — златото ми. Помислете си за наградата, която ще ви дадат, когато отнесете в хазната подобно богатство. Ако, разбира се, правителството ви някога види това злато. В страна, където царят размирици, много неща могат да се объркат. Нали ви казах, хаосът създава много възможности за безскрупулните хора.

— Ще го имам предвид. Но първо трябва да се измъкнем оттук. Докато още съм в безсъзнание, не бих имал нищо против да ми кажете какво ще правим. Нали ще спазите обещанието си за доктора и Хелън Франсис?

— Ако вие спазите условията ми.

— За съжаление те са ми напълно ясни.

— Би трябвало да сте ми благодарен за щедростта. Глупаво е на мое място да помилвам когото и да било, освен вас. Вие сте ми необходим, а останалите — не. Но признавам, че имам слабост към дайфу, а ако се съгласи с предложението ми, което засяга и вашата любовница, това ще бъде интересно продължение на философските ни спорове, на които се наслаждавам от години. Разбира се, ще трябва да пощадя съпругата и децата му. Човек с възвисен ум като него ще откаже да тръгне, ако те не влизат в уговорката ни.

Хенри изкашля кървава храчка на пода.

— Освен че ми счупи ребрата, вашият майор негодник може да е наранил и дробовете ми. Впрочем, вие също сте зъл и порочен негодник. А аз съм негодник, защото ви позволявам да направите онова, което сте решили.

— Нямате друг избор, ако искате да запазите момичето. Посъветвах ви да я зарежете и да си намерите друга, но западняците са прекалено сантиментални. Не ми харесва, че употребихте думата „порочен“. На вас тя подхожда повече. Ако ви боли от боя на Лин, за това сте си виновен само вие. Не ви ли предупредих да стоите далеч от куртизанката му? — Мандаринът се протегна и прозя. — Аз — порочен? — повтори той разсеяно. — Не, просто съм любопитен. Казах ли ви, че веднъж видях от паланкина си вашата любовница. Косата й е с много интересен цвят. — Той се усмихна. — Като козина на лисица. Но да не губим време в празни приказки. Позволих ви да ме отклоните от мъченията. Ще се радвам да чуя дълъг писък, ако можете да се справите. Опитайте се да си представите, че се свестявате в агония от болка.

— Не отговорихме на въпроса ми — как ще се измъкна оттук?

— Не ви ли казах? Колко съм разсеян. В ковчег, скъпи ми Ма На Си. Как иначе?

— И къде ще отидем, когато взема доктора и останалите?

— Първоначално в Двореца на небесната наслада. Можете ли да се сетите за по-подходящо място?

 

 

По белия летен път се вдигаше прахоляк, докато каруцата трополеше надолу по склона. Сбруята звънеше, а дъските скърцаха под тежестта на товара. Наоколо храстите бяха обсипани с цветове, над главите им се издигаха дъбове. Птиците пееха, слънцето стопляше лицата им. В далечината виждаха гората Ешдаун, която се издигаше сред море от прещип, а белите облаци високо в небето напомняха на кораби, замъци и препускащи коне. Хелън Франсис седеше на коляното на баща си. Туиденото му сако боцкаше голите й ръце, но тя го прегръщаше, леко уплашена, развълнувана и много доволна. Слънцето грееше, хладният полъх от движението докосваше кожата й, а баща й дърпаше юздите и се смееше весело. Постепенно каруцата набираше скорост и фермерите с мотики на раменете спираха да ги погледат и им махаха. Въздухът ухаеше на най-различни цветя. Тя гледаше с обожание хлътналите кафяви очи на Франк, които блестяха радостно под буйните черни вежди.

— Дръж се здраво, мъничката ми! — изрева той. — Наближаваме брода.

Тя го прегърна още по-здраво, без да смее да погледне. Заляха ги фонтани вода, чу се шумът на яза и всичко свърши. Франк отново се разсмя, а тя пищеше, плачеше и се смееше едновременно, докато каручката се носеше по прашния път и седалката скърцаше, подхвърляйки ги нагоре-надолу. Тя се протегна и погали червените бузи на баща си и буйните му мустаци…

Движението продължи — нагоре-надолу, нагоре-надолу, тя плачеше и се смееше, пищеше и усещаше как я изпълва безкрайна топлина, огнени вулкани избухваха в гърдите, ръцете, бедрата и бузите й, главата й се тресеше и когато отново отвори очи, видя Хенри над себе си. Лицето му беше разкривено, докато проникваше и тласкаше в нея. Разгорещена тя стисна тялото му с бедра и глезени, петите й се забиха в гърба му, за да влезе още по-надълбоко в нея, ръцете й дърпаха мократа му коса към врата и гърдите й. Потта им се смесваше, плътта им тръпнеше, стомасите им се удряха с плясък и залепваха. Хенри изстена и разтопена лава избликна от слабините му в нейната утроба. Движението премина в тръпка, а после той лежеше до нея и тя виждаше красотата на тялото му, съвършените му крайници, хлътнатината на стомаха му. Възседна го и изпи капчиците пот, между космите по гърдите и стомаха му, докосна мъжествеността му и я видя отново да се възбужда. Устата й погълна вкусната мека плът, целуваше, галеше, смучеше я…

Тя дръпна от гладката лула за опиум и зачака лепкавият сладък дим да навлезе в дробовете й и да изтрие всички грижи. Копнееше за отмалата и покоя, за липсата на мисли и желания. Имаше нужда само от едно малко дръпване. Само една лула. Виждаше как маковата смес се затопля на свещта. Скоро щеше да бъде готова… Но когато се разтопи и тя дръпна от лулата, не усети дима…

Събуди се отчаяна. В първия миг не разбра къде се намира. Уплашена, потърси познатите завеси на стаята си в Съсекс и се заслуша, за да чуе песента на дроздовете на прозореца. Но видя само щорите, които не спираха ярката светлина на слънцето, не изолираха задушаващата горещина на севернокитайското лято и не заглушаваха виковете на Боксьорите. А над подгизналите от пот чаршафи, върху които лежеше, бе увиснал омразният бял таван, от който един паяк търпеливо висеше на нишка в очакване на жертвата си.

Мразеше сънищата си. Какво право имаше баща й да оживява и да й припомня щастливите мигове от детството й? Какво право имаше Хенри да я люби, да запалва отново огъня в слабините й? И двамата бяха мъртви и това беше добре, защото тя също скоро щеше да бъде мъртва и с това всичко щеше да приключи.

Всеки ден очакваше с надежда края. Понякога във въображението си целуваше острието, преди да отсече главата й. Представяше си дори, че целува ръката на палача. Надяваше се, че след това няма рай, а просто нищо, вечна празнота, забрава, която нито сънят, нито лулата с опиум, нито инжекцията морфин можеха да й донесат.

А сега трябваше да стане и да преживее още един ден. Беше се успала. Навярно вече беше следобед. Автоматично облече полата и блузата си. Решеше косата си, когато на вратата се почука. Беше докторът, който изглеждаше много развълнуван.

— Моля те, седни — каза той. — Имам неочаквани новини.

Тя покорно приседна на ръба на леглото. Еъртън бърникаше из джобовете си.

— Ще си запаля лулата — каза той. — Имаш ли нещо против? Знам, че е ужасен навик, но това ме успокоява.

Тя гледаше как той запали лулата си и вдъхна от дима.

— Едва ли може да има по-лоши новини от тези, които вече знаем — каза тя след малко.

— Не, скъпа, точно обратното — имам добри новини.

— Но не изглеждате щастлив — забеляза тя.

— Напротив, щастлив съм, но не зная как да ти ги съобщя. Боя се, че са доста изненадващи.

Тя зачака, леко отегчена.

— Изглежда, има шансове за спасение.

— Не искам да ме спасяват — каза тя.

— Не започвай пак. Не го мислиш наистина. Получих писмо — много тайно, затова не казвай на останалите поне засега. Изглежда, някои от нас ще бъдат помилвани.

— Само някои?

— Да, за нещастие не всички, но това е положението. И това е нещо. И ти си една от щастливките. Заедно с Нели, Джени и Джордж, слава богу! И, разбира се, Том. Да, той е също между избраните. И неговото име беше в писмото.

— От кого е това писмо, докторе? Мога ли да го видя?

— Не, изгорих го. Така е по-добре. Не искам да попадне в недобри ръце. Всъщност — той понижи глас, — ти си първата, на която казвам за него.

— Говорите много загадъчно, докторе. Защо само аз?

— Трябва да ми помогнеш, Хелън Франсис. Както знаеш, Нели е много упорита и може да откаже да замине, ако знае, че няма да съм с нея.

— Значи вие не сте между щастливците?

— Уви, не. Никой не би пожалил глупав старец като мен. Главно жени и деца. Така и трябва да бъде. Така е правилно.

— Ами Летиша и нейните деца? Не ги споменахте, нали? И защо Том е в списъка? Не искам да се спасявам, докторе, вие трябва да заминете на мое място.

Тя с удивление видя измъчения поглед на Еъртън.

— Нима мислиш, че аз не искам да живея, Хелън Франсис? Но не мога да тръгна с вас. Мястото ми е тук — при моето паство. Не мога да ги изоставя, не разбираш ли?

Внезапно тя разбра истината.

— И вашето име е в списъка, нали? Опитвате се да спасите мен вместо себе си.

— Глупаво момиче — отсече докторът, но бузите му пламнаха. — За кого ме мислиш? За Господ? Как бих могъл да избирам кой да живее и кой да умре? Смяташ ли, че съм способен на подобно… светотатство?

Хелън Франсис взе ръката му.

— Не, докторе, смятам, че сте много добър, смел и благороден човек. Но аз не заслужавам да живея, а вие трябва да се грижите за жена си и децата.

Еъртън отдръпна ръката си.

— Чуй ме, момиче. Не съм се разменил с теб. Ти беше избрана. И ще заминеш, ако не заради себе си, заради нероденото си дете. И Том. Искам да тръгнеш, защото без теб Нели може да откаже, а така ще трябва да се грижи за теб.

— Тя ще тръгне, за да се грижи за собствените си деца. Докторе, не ми казвате всичко. Мандаринът не би искал да ме спаси. Той дори не знае коя съм. Защо? Защо аз?

Треперещите пръсти на Еъртън си играеха с лулата.

— Писмото не беше от мандарина — успя да каже той след известно време, — а от Манърс. Той е жив.

Внезапно всичко наоколо се открои пред погледа й с невероятна яснота, сякаш някой бе запалил в стаята силна лампа. Забеляза конеца на ръкава на доктора, откъдето се бе откъснало копче. Видя нишките на оръфаното килимче, синия емайлиран леген и кана на поставката, праха по огледалото и малкия акварел от Хебридите върху белосаната стена. Времето сякаш спря и двамата с доктора се превърнаха в лица от фотография, застинали във вечността. После шумът от барабаните рязко се завърна и тя почувства как кръвта се втурва към главата й, а стаята започва да се върти. Разтревоженото изражение на доктора, който се опитваше да я подкрепи, й се стори комично.

— Добре съм — чу се да казва някъде отдалеч, после полетя високо над тропическия океан, в черната, осеяна със звезди нощ, където внезапно забушува гръмотевична буря.

 

 

— Как е тя, Едуард? — попита Нели. Чакаше го в спалнята им.

— В шок. Ти какво очакваше? Но ще се оправи.

— Значи я заблуди, че ще трябва да ме убеждава да тръгна?

— Да.

Той седна на леглото до нея и хвана ръката й. Двамата стояха мълчаливо.

— Значи твърдо си решил — попита Нели след малко — да изоставиш жената и децата си? Никой няма да те обвини, ако дойдеш с нас.

— Имам дълг, жено, и ти го знаеш.

— Егоистичен и самодоволен докрай!

— Как можеш да го кажеш! — Той я погледна измъчено. — Обсъдихме го и ти се съгласи. Хелън Франсис има нужда от Том, за да я защити от Манърс, а те се нуждаят от мен. Говорихме надълго и нашироко.

— Шегувам се, глупчо. — Тя протегна ръце към него и той отпусна глава на пищната й гръд, която скоро се разтърси от ридания. По строгото й лице се стичаха сълзи. — Но много ми се иска да беше такъв, Едуард.

— Знам, знам — прошепна той и на свой ред я притисна до себе си. После целуна посребрената й кестенява коса.

Известно време останаха прегърнати, после Нели стана и избърса лицето си с кърпичката, която държеше в ръкава си.

— Погледни ме — каза тя. — И аз ставам глупава и сантиментална като теб. Трябва да се среша.

— И разрошена си хубава — каза Еъртън.

— Не, вече съм стара — отвърна Нели. — Ама че двойка сме! Как успяхме да останем толкова време заедно!

— По навик? — предположи докторът, а тя се засмя, но после смръщи вежди и се обърна към него със сериозно изражение.

— Нали знаеш, че тръгвам само заради децата? Че иначе щях да остана с теб, Едуард.

— Ако ти позволях — каза Еъртън.

— Знаеш, че нямаше да ме спреш, глупчо. Щях да остана с теб, щях да остана…

— „Докато океанът пресъхне“?

— Да, Едуард, изпей ми я. Изпей ми „Розата“.

Изненадващо силният баритон на Едуард Еъртън заглуши шума на барабаните.

„Дори океанът да пресъхне, мила,

и слънцето скалите да стопи,

аз пак ще те обичам, мила,

дорде на този свят съм жив.“

 

 

Беше вече нощ, когато вратите на ямена се разтвориха и под надзора на майор Лин ковчегът бе натоварен на каруцата. Редовните пазачи отдавна бяха заменени от двама бандити на Железния Ван, които попитаха какво има вътре.

Хенри изтръпна, когато чу ленивия глас на командира да казва:

— Отворете и вижте сами.

Чу стържене, когато вдигнаха капака, после усети свежия въздух и видя светлината на лампа изпод сламата и изпражненията, с които беше покрит.

— Вони — каза единият пазач. — Какво е това?

— Един предател — отвърна Лин. — Те всички вонят, нали?

— Той дори не прилича на човек. Не е останало много от него. Какво сте му направили?

— Разпитвахме го — каза майорът.

— Явно добре си вършите работата — каза пазачът. — Само това мога да кажа. Къде го карате сега?

— Ще го върнем на семейството му да го погребе.

— Те ще ви бъдат благодарни. Тръгвайте тогава. Избийте чужденците!

— И спасете Цин! — довърши Лин.

Хенри чу, че капакът се захлопна и притисна по-силно носната си кърпичка към лицето, но тя не можеше да го опази от миризмата на разложение. Когато каруцата пое надолу по хълма, тялото му подскочи, той почувства кръв да се стича по челото му и трябваше да призове цялото си самообладание, за да не повърне.

На градските порти отново ги провериха и едва след като излязоха от града, Лин нареди на малкия конвой да спре. Веднага щом отвориха ковчега, Хенри изскочи навън и трескаво се опита да почисти овчите вътрешности и свинските черва, които бяха полепнали по остатъците от дрехите му. После приклекна в калта, вдишвайки дълбоко свежия въздух. Голото му тяло, покрито с кръв и тор от глава до пети, изглеждаше черно на лунната светлина.

Майор Лин го изгледа с презрение.

— Сега, Ма На Си, изглеждаш точно като животно, каквото си всъщност. Край пътя има поток, където можеш да се измиеш. Вземи тези дрехи и бързай. И не се опитвай да бягаш, защото ме сърбят пръстите да те застрелям.

— Добре ли е Фан Имей? — подвикна Хенри през рамо.

— Не ме изкушавай, Ма На Си. Моля те, не ме изкушавай — каза Лин.

 

 

Сенешалът пушеше лула опиум с Мама Лиу. Беше уморен след изтощителния час, прекаран с едно селянче, което още миришеше на обор. Изобщо не бе изпитал удоволствие. Навярно вече остаряваше. Или пък бе заради времената. Напоследък Мама Лиу не можеше да угоди на редовните си клиенти. Всичките й добре обучени момчета и момичета забавляваха само хората на Железния Ван. Дори от тази отдалечена стая се чуваше как реват в чайната и пируват в салоните долу. Животни. Той се насили да чуе какво говори старата му приятелка. Мразеше пазарлъците, но беше важно да успее с този.

— Да, ще бъдат шест. Две деца — повтори той поне за десети път тази вечер. — Лесно ще ги скриеш на тайния си етаж.

— Ами опасността, Джин лао?

— Затова ще ти бъде платено толкова скъпо. Освен това мандаринът ще ти бъде благодарен. А това е безценно.

— В днешно време всичко си има цена. Помисли си какъв компромис трябва да направи Рен Рен. Сега той заема видно място сред Боксьорите. Какво ще стане с него, ако Железния Ван разбере?

— Никой няма да разбере.

— Искам още толкова, колкото ми предлагаш.

— Невъзможно. С парите, които ще ти дам, можеш да отвориш още пет такива вертепа.

— Тогава три четвърти.

— Половината.

— Добре, но момичето ще остане, а може би и двете деца, ако ги харесам.

— Не мога да ти обещая. Това е заповед на мандарина.

— Колко дълго ще остане той мандарин, ако кажа на Железния Ван, че крие шестима чужденци на тавана?

— А колко дълго ще се радваш ти на нечестно спечелените си пари, ако го направиш? Кой те защищава? Мислиш ли, че ще оцелееш дълго с клиент като Железния Ван? Не ме заплашвай, стара приятелко. Знаеш, че се грижа за твоите интереси.

— Искаш да кажеш, за своите. Знам за теб толкова мръсни тайни, колкото и ти за мен.

— Мама Лиу, защо си толкова сприхава в такава приятна вечер?

„Как бавно падат цветовете на дървото.

Нощта е тиха, пуст е пролетният хълм.

Луната плаши птичките планински

и над потока рядко глас извиват те.“

— Джин лао, стегни се. Не е време за поезия. Слушай, ще убедя Рен Рен. Парите са достатъчно, но той ще иска още нещо за усилията си. Дай му момичето. На кого ще е притрябвала, след като мандаринът приключи с нея? Бъди практичен, Джин лао. Помисли за горката старица и проблемите й с непокорния й син.

— Дай ми още една лула и да приключваме с този пазарлък.

— Значи си съгласен?

— Не съм казал това. Ще обмисля молбата ти.

— Това не е достатъчно.

— Добре де, ще се помъча да бъда благоразположена.

— Джин лао, както винаги си много щедър! Как заслужи нещастна старица като мен подобно приятелство? Какво беше онова чудесно стихотворение, което ми каза?

„Бъди със мен; нощта тъй бързо пада,

чернее мракът, Боже, с мен бъди!

Когато вече няма помощ и утеха,

ти на безпомощните помогни.“

 

 

Докторът гледаше Нели, която седеше на пианото. Светлината на газената лампа осветяваше косата и красивата й шия над огърлицата от перли. Тъжната музика на химна помете самообладанието му и той почувства, че горещи сълзи се стичат по бузите му. Срещу себе си виждаше Хелън Франсис, която държеше за ръка Джени. Тя забеляза, че е разстроен и му се усмихна. Той й кимна с благодарност и постепенно успя да се овладее. Знаеше, че трябва да бъде силен, но сърцето му се късаше. Джордж сякаш усети, че нещо тревожи баща му и протегна ръка към него. Еъртън я стисна здраво и очите му отново се овлажниха.

Дано по-скоро дойде полунощ — мислеше си той. — Не издържаше повече. Поне химнът да свършеше, но куплет след куплет се нижеха и всяка нота пронизваше сърцето му.

„Със теб не ме е страх от никой враг,

забравям злото и сълзи не роня.

Ни от смъртта, нито от гроба ме е страх,

ако със мен си ти, о, Боже.“

Септимъс Милуорд стоеше прав, допрял ръка до гърдите си и с гордо вдигната глава пееше пламенно. Тънкият глас на Летиша се преплиташе с неговия. Децата им бяха подредени по големина в две редици до родителите си. Хирам стоеше гордо до баща си. „Виж ги само, — помисли си докторът. Ще умрат щастливо заедно като семейство.“ Почувства завист, зачуди се дали ще успее да се държи достойно, след като Нели и децата заминат. За миг изпита ужас, като си представи как коленичи сам в пясъка под меча на палача. Щеше ли да се уплаши? Щеше ли да опозори семейството си, името си, бога и да умре като страхливец, какъвто осъзнаваше, че е в най-тежките си моменти? После видя Бъртън Фийлдинг, който стоеше встрани от останалите и въртеше глава насам-натам с отнесен поглед. „За бога — каза си Еъртън горчиво, — ще бъда силен.“ Нямаше да бъде като Фийлдинг. Това беше правилният избор, единственият избор. Изкусителят му беше предложил възможност да избяга от дълга си и той бе устоял на изкушението. Щеше да постъпи правилно. Но колко трудно беше това!

Започнаха последния куплет на химна. Еъртън стисна по-здраво псалтира и баритонът му се извиси над останалите гласове, по-силно дори от този на Милуорд.

„Дръж кръста пред очите ми склопени,

разсей тъмата и небето ми разкрий.

Прати зората да прогони тези сенки.

В живот и смърт, о, Боже, с мен бъди.“

През тази последна нощ те взеха децата в спалнята при себе си. Джордж и Джени спяха неспокойно под чаршафите, стряскани от шума на барабаните. Доктор Еъртън и Нели отдавна си бяха казали всичко. Не им бяха останали думи. Седяха един до друг, държаха се за ръце и гледаха децата си. Кожено куфарче с дрехи лежеше на пода.

Малко след полунощ на доктора му се стори, че чува шум, но когато отвори капака, видя само пустата морава. Зачакаха. Стенният часовник удари един.

— Мислиш ли, че е било измама, Нели? — прошепна той. — Или че нещо му се е случило?

Тя стисна ръката му безмълвно и двамата продължиха да чакат. Часовникът удари два.

— Не издържам повече — промърмори Еъртън. — Иде ми да закрещя.

— Бъди смел, Едуард, бъди смел — каза Нели.

— Нямаш представа колко те обичам — отвърна той.

— Знам — каза тя. — Знам.

И двамата се стреснаха от рязко почукване по прозореца. Звукът ги накара да замръзнат. Никой не искаше да признае, че моментът на раздялата е настъпил. Почука се отново, този път — по-силно. Нели стана и бързо отвори капаците. После отстъпи назад, притиснала устата си с ръце. Облечена в черно фигура бързо се прехвърли в стаята. Мъжът пристъпи към вратата, открехна я леко и погледна навън. Тишината в коридора, изглежда, го удовлетвори и той се обърна към доктора и Нели, заставайки под светлината на лампата. Тя ахна, а той се стресна.

— Божичко, човече, какво е станало с лицето ти? — прошепна доктора.

— Сигурно не съм приятна гледка през последните няколко седмици се радвах на гостоприемството на ямена — отвърна Манърс. — Имате ли огледало? Да, сега ви разбирам. Грозна гледка. Но това е без значение. Къде е Хелън Франсис?

— В стаята си — отвърна Нели.

— Доведете я колкото можете по-тихо. Не разполагаме с много време.

Нели тихо се измъкна от стаята.

— Е, докторе, надявам се, че си добре.

— Доколкото е възможно — каза Еъртън.

— Радвам се да го чуя.

— Аз няма да дойда с вас — заяви докторът.

— Така ли? — попита Хенри.

— Не, мястото ми е тук, при останалите. Те се нуждаят от мен.

— Нали знаеш какво ще стане с всички, които останат?

— Да, известно ми е.

— Тогава си много благороден, много смел или много глупав. Както и да е, няма значение. Ще дойдеш с нас.

— Не можеш да ме принудиш.

— Не, но ако не дойдеш, и другите няма да избягат.

— Не говори така. Вземи жените и децата. Дори един варварин не би отказал подобно нещо.

— Не, докторе, нещата не стоят по този начин. Или всички идват, или никой.

— Отстъпих мястото си на Том Кабът.

— Боя се, че то не е твое, за да го отстъпваш. Сериозно ти казвам, ако не тръгнеш, ще оставя тук и другите. По-добре решавай бързо.

— И ще оставиш Хелън Франсис?

— Само гледай.

— Но какво значение има за теб дали аз ще дойда или не?

— Не за мен, а за мандарина. Това са неговите условия. Той решава кой да живее и кой да умре, не аз.

— Това е лудост. Не ти вярвам.

Докторът щеше да продължи със спора, но в този миг Хелън Франсис нахлу в стаята с разрошена коса и пътна чанта в ръка. При вида на Хенри тя замръзна и за миг двамата се гледаха неловко. После момичето с вик се хвърли в прегръдките му.

— Скъпи, казаха ми, че си мъртъв, че са те убили. Слава богу, слава богу, слава богу…

И тя покри израненото му лице с радостни целувки.

Децата седяха на леглото с отворена уста, а Еъртън не знаеше какво да каже или направи. В този миг Нели се върна, подкрепяйки с една ръка Том, който се облягаше на патериците си. Той погледна към любовниците и отвърна глава. Лицето на Еъртън пребледня от тревога.

Хенри, който гледаше към вратата, също бе видял, че годеникът на Хелън Франсис влиза в стаята и леко се освободи от прегръдките й. Тя проследи погледа му.

— Божичко! — възкликна и отстъпи встрани, но не пусна ръката му.

— Еъртън — прошепна Манърс, — както винаги си оплескал всичко. Знаеш, че не мога да взема и него. Здравей, Том — добави той.

— Манърс — промърмори младежът, без да вдига глава.

— И двамата изглеждаме доста зле, ако ми позволиш да го забележа. Боксьорите ли те подредиха така?

— Да, на връщане към Шишан. Ами теб?

— Лин нареди да ме пребият, а и надзирателите в затвора на мандарина от време на време ми хвърляха по някой бой. Не беше приятно изживяване.

— Но оцеля, нали?

— Така е — отвърна Хенри.

— Имаше време, когато се радвах, че си мъртъв.

— Разбирам те.

— Бих искал да те убия със собствените си ръце. Дълго време преди да дойдат Боксьорите. Мечтаех за това.

— Разбираемо е, аз ти сложих рога.

— Не говоря за това — каза Том с измъчен глас. — Ти винаги беше по-добрият от двама ни.

— Глупости, Том.

— Така е. Затова онази вечер, когато Ейч Еф…

— Том, не го казвай — помоли го Хелън Франсис.

— Вярно е — настоя той. — Ейч Еф, аз не те заслужавах. Радвам се, че… че бяхме заедно, благодаря ти за всичко, което ми даде… Заради теб съм доволен, че Хенри е жив.

— Не мога да те взема с нас — меко каза Манърс.

— Не съм имал и намерение да идвам. Съжалявам, че ви подведох, докторе, когато ме попитахте днес следобед. Исках да видя за последен път Хенри и Ейч Еф и да им кажа каквото имам. Да си разчистим сметките. Да им се извиня, че бях такъв глупак.

— О, Том — каза Хелън Франсис, — ужасно съжалявам.

— Недей, аз не съжалявам. Мисля, че ще се справя доста добре с това изпитание. Може би ще успея да ободря останалите по пътя. Няма да е лесно за децата на Милуорд или Катерина. А и Фишер, и Фийлдинг са уплашени. Отборът трябва да се стегне. Може би родителите ми ще се гордеят с мен, когато разберат. Все едно съм победил в последния мач. Написал съм им писмо. Надявам се, че някой от вас ще им го предаде.

— Ти си смел човек, Том — каза Хенри. — Гордея се, че те познавам. — Двамата мъже си стиснаха ръце. — Боя се, че сега трябва да тръгваме.

— Ейч Еф, онази вечер…

— Нищо не е станало, Том. Нищо. — Тя го целуна по бузата и импулсивно го прегърна.

Том беше този, който най-накрая се отдръпна.

— Бог да те пази, Ейч Еф.

— Бог да те пази, Том.

Тя докосна бузата му. Едрият младеж се подпря на патериците си и сведе глава. Хелън Франсис бързо се отдалечи и взе чантата си. Нели беше накарала децата да станат. Те бяха облечени и сега държаха майка си за ръцете, а очите им бяха разширени от учудване от драматичния развой на събитията.

— Е, докторе, идваш ли? — каза Хенри. — Нямам време да споря. Знаеш какво ще стане, ако откажеш.

— Аз… не мога — отвърна Еъртън.

— Тогава няма да взема никого. Такава е уговорката ми с мандарина.

— Господин Манърс, какво значи това? — попита Нели. — Едуард, за какво говори той?

Вратата с трясък се отвори и в стаята влезе Бъртън Фийлдинг, стиснал нож.

— Видях ви, плъхове такива — изкрещя той, — как се промъквате по коридорите. Чух ви, страхливци, как планирате да се измъкнете. Но никой няма да тръгне оттук без мен.

— Ти пък кой си? — попита Манърс. — И какъв е този водевил?

— Искаш да знаеш кой съм аз ли? — изкрещя Фийлдинг. — Който и да си ти, аз съм надзорник на Американската комисия за чуждестранните мисии в Китай и неин най-висш представител тук. Не че някой от вас уважава властта. Особено този страхливец Еъртън, който пръв се кани да се измъкне и да пренебрегне дълга си. Но ако някой ще си тръгне оттук, това съм аз — завърши той — и ще накълцам всеки, който се опита да ме спре.

Те го гледаха втренчено — колкото с изненада, толкова и със съчувствие. Очите му горяха и той размахваше ножа като луд. Можеше да нарани някого, ако едрата фигура на Септимъс Милуорд не се бе появила зад него и не го бе сграбчила, извивайки ръката му, докато ножът падна на пода.

— Господа, дами, събудих се от шума. Доктор Еъртън, притеснява ли ви този заблуден човек? — попита той учтиво, запушвайки устата на борещия се Фийлдинг с голямата си ръка.

— Всъщност точно тръгвахме — каза Хенри. — Или поне се надявам да е така. Докторе?

— Как бих могъл? — ядосано отсече Еъртън. — Не искам да правя никаква сделка с мандарина.

— Твоите идеали ти правят чест, но така обричаш съпругата, децата си и Хелън Франсис на смърт. Изборът е ваш. Питам те за последен път. Майор Лин сигурно се чуди какво става и всеки момент ще дойде да ме вземе.

— Нели, какво да направя?

— Едуард, не мога да взема това решение вместо теб.

— Господи — извика Еъртън и скри лице в ръцете си, — помогни ми!

Всички наблюдаваха съчувствено страданието му. Само Септимъс, облечен в дългата си китайска роба, остана спокоен и наруши напрегнатата тишина.

— Извинете, докторе, знам, че не е моя работа, но разбирам, че този човек ви предлага да избирате между живота и смъртта на семейството си. Наистина ли смятате да му попречите? И не се ли поддавате в такъв случай на смъртния грях, наречен гордост?

Еъртън се свлече на пода, дишайки тежко.

— Не искам нищо друго — каза той тихо, — освен да избягам със семейството си, но как бих могъл?

— През прозореца — услужливо предложи Септимъс. — Аз бих постъпил така.

— Хайде, глупчо, ставай — обади се Нели. — Кажете ни какво да правим, господин Манърс. Да ви следваме ли?

Един след друг те прескочиха през прозореца на тревата с помощта на Хенри, който тръгна пръв. Септимъс, който временно бе заключил борещия се Фийлдинг в гардероба, подаде на жените багажа им и медицинската чанта на доктора, която бе забелязал в ъгъла на стаята. Хенри посочи към сенките на дърветата, където ги чакаше каруцата. За щастие облаци закриваха луната и имаше шанс Боксьорите, чиито огньове горяха по хълма, да не ги забележат. Хенри ги подкани да побързат и взе багажа на дамите. Нели помагаше на Джордж и Джени, а Хелън Франсис носеше медицинската чанта. Докторът не издържа и хвърли още един измъчен поглед назад. В паметта му завинаги се запечатаха лицата на прозореца. Не само Септимъс и Том, но и хер Фишер, Катерина и Бауърс, които очевидно се бяха събудили от виковете на Фийлдинг, бяха се появили навреме, за да видят как пастирът им ги изоставя. Лицата им бяха мрачни и замислени и на доктора му се стори, че го гледат осъдително. Никой не му помаха за сбогом.

Тези лица бяха единственото, което замаяният доктор виждаше, докато бягаха през нощта. Не забелязваше нищо около себе си и Нели трябваше да го насочва през гъстите храсти. Лин и хората му ги чакаха до каруцата и гневно им направиха знак да побързат. Боксьорите можеха да ги изненадат всеки момент, затова войниците държаха пушките си, готови за стрелба. Лин погледна с неудоволствие багажа, но го хвърли в каруцата, която бавно се измъкна между дърветата, водена от хората му.

Едва когато стигнаха до пътя, Лин се успокои и нареди на войниците си да се качат на конете. Потеглиха бързо под звездите по прашния път.

Спряха в малка ферма, в чийто двор имаше купа сено. Майорът им нареди да легнат върху твърдите дъски и войниците струпаха сеното върху тях. Докторът си помисли „Заравят ме заради греховете ми“, но осъдителните лица продължиха да го гледат втренчено и когато затвори очи.

Стигнаха градските порти, където провериха колата. Груби гласове поискаха да знаят защо майор Лин пристига посред нощ. Чуха го да обяснява, че е карал сено за конете си и че не е тяхна работа кога влиза или излиза. Може би искали да го обсъдят с мандарина, чиито заповеди той изпълнявал. Портите се отвориха и отрядът влезе в града.

Преди да стигнат до площада, завиха по една странична уличка. Най-после каруцата спря и майор Лин им нареди да слязат. Намираха се в тъмна алея. Два каменни лъва пазеха дървена врата. Дадоха им черни вълнени наметки с качулки, за да скрият лицата си, после майорът почука на нея. Жена с набръчкано лице, покрито с пудра и грим, ги очакваше.

— Майор Лин, радвам се да ви видя отново — превзето се усмихна тя. — Ето го и Ма На Си сяншен. Отдавна не сме се виждали. — Тя вдигна фенера си и разпозна Хелън Франсис. — Не за пръв път ни почитате с присъствието си, нали? — Мама Лиу протегна костеливите си пръсти, отрупани с пръстени, и я ощипа по бузата. — Хубава, както винаги. — Хелън Франсис се отдръпна. — Заповядайте, заповядайте — продължи жената, куцукайки с деформираните си ходила по алеята, осветена с фенери. — Сигурно сте уморени и гладни след тежкото пътуване. Какви сладки деца имате! — гукаше тя. — Това е прочутият Ей Ър Дън ишен, нали? Или греша? Добре дошъл, дайфу, добре дошъл. Всички приятели на мандарина са добре дошли тук. За нас е чест, че имаме възможност да ви приемем в скромния си дом.

Тръгнаха през дворовете. Хелън Франсис леко потръпна, когато видя познатия павилион и Хенри я прегърна успокоително. Децата се оглеждаха със страхопочитание. Никога не бяха виждали такъв разкош.

— Докато се качваме по стълбите, трябва да бъдете много тихи — каза жената. — Всички спят, но никога не знаеш кой може да се навърта наоколо. Тези дни имаме много посетители, но на никого друг не се радваме така, както на вас.

Изкачиха тъмното стълбище след жената, която се задъхваше от усилие. В сградата се носеше застоял мирис на парфюм и те чуха скърцащи звуци от някои от стаите на втория етаж, а веднъж и силен жесток смях, последван от тънък писък. Джордж изплака от страх. Жената се обърна и лампата освети жестоката й усмивка.

— Няма от какво да се боиш, малкият. Просто гостите се забавляват. Бих ти предложила да погледаш, но съм сигурна, че майка ти няма да одобри.

Тя се засмя и продължи нагоре.

Стигнаха до една гола стена, но жената повдигна едно руло от тапетите и отвори вратата зад него. Отвъд нея се виждаха нови стъпала.

— Още малко остана — каза тя. — Един по един, моля. Бъдете много тихи. Не е ли вълнуващо, дечица? Тайна врата. Колко сте ми сладки — погали тя Джени по косата.

Нели отдръпна дъщеря си. Мама Лиу се засмя.

Стигнаха до коридор с голи дървени стени.

— Това е моята стая — каза жената. — Моля ви, не се колебайте да ме потърсите по всяко време, ако имате нужда от нещо. — А това е вашата стая, дайфу.

Тя отвори една врата и пред тях се разкри осветена от свещи стая. В нея имаше голямо легло с балдахин и червена покривка, а върху леглото — два хитона, които явно бяха за децата. Очите на Нели бяха привлечени от картините по стената, на които бяха изобразени любовници в най-различни непристойни пози.

— А, забелязахте колекцията ми от произведения на изкуството — усмихна се злобно Мама Лиу. — Създадени са от най-известните художници. Надявам се, че ще се чувствате удобно тук и ще прекарате приятно при нас.

Все още усмихната, тя затвори вратата след себе си. Чуха гласа й от коридора.

— А за любовниците съм приготвила чудесна стая, Ма На Си…

Нели остави чантата си върху дебелия килим.

— Е, скъпи, изглежда Хенри и Хелън Франсис ще прекарат тази нощ в грях — каза тя весело.

Еъртън се беше свлякъл на леглото, скрил лице в ръцете си. С усилие насочи вниманието си към онова, което говореше жена му.

— Да — промърмори той. — Предполагам, че е така.

— Не можем да направим нищо — каза Нели. — Пък и няма да им е за пръв път. Затова ще приемем, че са вече женени пред Бога.

— Да — каза тихо Еъртън. — Така ще бъде най-добре.

— Хайде, вие двамата — обърна се Нели към децата. — Джени, престани да гледаш тези картини, твърде малка си, за да ги разбереш. Време е да си лягате. Ти също, младежо. Всички трябва да се наспим хубаво, защото ни чакат още много дни изпитания.

Когато се увери, че децата са се разположили удобно, тя седна до съпруга си, който гледаше втренчено в пода.

— Едуард — прошепна Нели, — това място такова ли е, за каквото го мисля?

Еъртън изстена.

— Какво би казал брат ти Джеймс или възрастните ми родители, ако знаеха, че ще прекараме тази нощ във вертеп? Представяш ли си физиономиите им? — Тя се усмихна и после се разсмя с гърлен сърдечен смях, от който леглото се заклати.

Това откъсна доктора от размишленията му.

— Да не си полудяла, жено! — сгълча я той. — Не разбираш ли къде сме? Какво направих? Какво направих! Видя ли лицата им, когато си тръгвахме? И то, за да те доведа в този вавилонски вертеп. Какво направих!

Нели го целуна.

— Спаси живота ми и този на децата ни. Ти си добър съпруг и баща и много смел човек. Няма за какво да се упрекваш, Едуард. Сега те обичам още повече.

Но докторът подпря глава на ръцете си. Навсякъде виждаше осъдителните лица на сестра Катерина, хер Фишер и Фредерик Бауърс, които го обвиняваха, че ги е изоставил. Чувстваше се омърсен, покварен и прокълнат до дъното на душата си.

— Можеш да седиш там и да се самосъжаляваш, щом искаш, скъпи — каза Нели след малко, — но аз съм уморена и смятам да поспя.

Тя духна една по една свещите и стаята потъна в мрак. Еъртън остана сам в тъмнината с лицата на хората, които беше предал.

 

 

Веднага щом ухилената Мама Лиу затвори вратата, Хенри и Хелън Франсис се хвърлиха в прегръдките си и задърпаха дрехите си. Жадно вкусваха плътта си с устни, зъби и езици, стенейки от нетърпение да усетят допира на голата си кожа.

— Скъпи, раните ти. Как можах… Как можах…

— Любов моя. Мисълта за теб…

Всяко изречение бе прекъсвано от жадна целувка.

Задъхани, те се изскубнаха от прегръдката. Хенри подскачаше на един крак, за да събуе ботушите си. Хелън Франсис вече бе свалила ризата му, а той — блузата й. Тя се хвърли на леглото, разкопча полата си, измъкна се от нея и я захвърли встрани. Хенри събу панталоните си. Тя протегна ръце, стенеща от нетърпение и той съблече долната й риза. Гола, тя се отпусна на възглавницата, повдигайки долната част на тялото си, за да го улесни.

Но Хенри стоеше замръзнал и я гледаше.

Объркана, тя се надигна на лакти.

— Скъпи? Какво има?

— Коремът ти — прошепна той.

Хелън Франсис отново се отпусна назад.

— Господи, нямах представа — каза той.

Тя изхлипа и в очите й се появиха сълзи.

— Не можах да ти кажа — прошепна. — Знаех… Още когато бяхме на Черните хълмове. Затова исках да замина от Шишан. Но сега е различно, нали? Сега няма значение? — Очите й го гледаха умолително. — Нещата се промениха, нали? — Тя вече плачеше.

— Да, различно е — каза Хенри с разширени очи. — Господи — каза той. — Господи, какво направих! Какво направих!

Очите й го умоляваха.

— Люби ме! — едва чуто прошепна тя.

— Любима моя — извика той и я прегърна, покривайки лицето й с целувки. — Господи, ако знаех… Ако знаех… — Той постави леко длан върху издутия й корем, където растеше новият живот. — Прости ми, прости ми — прошепна.

Устните му срещнаха нейните и той внимателно легна върху нея. Тя въздъхна и стисна раменете му, когато проникна в нея.

Долу, в една от залите на Двореца на небесната наслада, пияните бандити на Железния Ван гуляеха и стреляха в тавана, но Хенри и Хелън изобщо не чуваха шума, който напомняше далечни фойерверки. Телата им се движеха в синхрон. Старото легло скърцаше и за известно време им се струваше, че в тайния свят на докосване, топлина и мирис, в който се бяха завърнали, нищо не би могло да им навреди. Не и тази нощ. Не и докато се прегръщаха, не и след това, когато главата й лежеше на рамото му и той вдъхваше аромата на косата й, сплетена с неговата. Тази нощ те бяха защитени дори само от присъствието на другия от демоните, които бродеха навън.

Бележки

[1] „Подкрепа свише“ (лат.). — Б.ред.