Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (16)

Глава 14

„Много от нашите мъже загинаха, но господарят Чжан казва, че не е вярно, защото куршуми не ни ловят. Защо тогава Малкото братче не се върна?“

„Християнска мисия и болница

Шишан, Манджурия, Китай

Неделя, 16 юни 1900

Скъпи Джеймс,

Минаха четири дни откак Боксьорите изгориха болницата ни и бяхме затворени в къщата. Не ти писах по-рано, защото жестокото клане на пациентите и слугите тежи ужасно на съвестта ми.

Но имаме причина да се надяваме.

Всеки ден получаваме знаци, че провидението не ни е изоставило. Преди два дни нашите врагове бяха обкръжили къщата ни, биеха барабаните си и ни тормозеха денонощно с виковете, песните си и страховитите танци и ритуали, които изпълняваха на моравата ни. Правеха заплашителни жестове с оръжията си, знаейки, че сме беззащитни и призоваваха боговете си да ни накажат, обвиняваха ни в ужасни престъпления и заплашваха с кърваво възмездие. Представи си ужаса на децата, които трепереха между завивките си, докато кошмарните писъци навън разкъсваха нощта. Как можехме да успокоим тези смели малки създания! Само постовете на майор Лин стоят между нас и убийството, а ние смятаме недисциплинираните му войници за ненадеждна защита. Но все пак кризата отмина. Септимъс Милуорд смята, че освен войниците, ангели с огнени мечове са защищавали вратата ни. Фигуративно казано, може и така да е. Бог се погрижи, за да не пострадаме.

И изведнъж вчера се събудихме от странна тишина. За пръв път от много дни чувахме приятния звук на птичите песни. За миг си представих, че съм обратно в Дъмфрис и лежа на старото си легло, заслушан в шумовете на лятната утрин, а навън грее слънце и ми предстои да отида да ловя риба в потока. Когато отворихме капаците, видяхме, че Боксьорите наистина са си отишли. Останали бяха само войниците, които се прозяваха, насядали около огньовете, и си приготвяха закуска.

Не получихме никакво обяснение — войниците имат заповед да не разговарят с нас, — но в сърцето си почувствах прилив на увереност и благодарност. Сигурен съм, че мандаринът е получил писмото ми и е наредил да прогонят мъчителите ни. Не разбирам сегашната политика на Шишан, но смятам, че мандаринът решава проблемите един по един, съобразно обстоятелствата. Когато възстанови реда и спокойствието в града, ще дойде и за нас, а засега ни защищава колкото му е възможно.

Моята силна и добра помощничка Нели ти праща много поздрави, както и децата, които се вълнуват, защото изживяват лично приключения, подобни на онези от книгите, които им пращаш за Коледа. Дано и нашите премеждия завършат щастливо, както в романите. Когато посетиш в училище Едмънд и Мери, кажи им, че много ни липсват и им предай, че сме добре.“

 

 

„Вторник, 18 юни 1900

Боксьорите още не са се върнали. Вече трета нощ сме благословени със спокойствие.

Майор Лин удържа на думата си, поне що се отнася до храната. Днес получихме чували ориз, зеленчуци и три големи парчета прясно свинско. Това ще бъде приятно разнообразие след осоленото говеждо, с което преживяваме. За щастие бяхме заредили наскоро с провизии и килерът е пълен с всякакви консерви. Ако ги използваме икономично, ще ни стигнат за повече от месец. Нели е строг интендант и гозбите ни са спартански, но всеки ден тя успява да ни изненада с някое от своите съкровища. Снощи се насладихме на сливовия пудинг, подарен ни от семейство Гилеспи на Коледа. Хер Фишер заля горещия десерт с малко бренди и децата угасиха лампите, за да се насладим на красивите синкави пламъци, когато Нели тържествено донесе пламтящото блюдо на масата.

От всичко дотук разбираш, че не сме изгубили духа си. Намираме си занимания. Няма нищо по-подходящо от работата за прогонване на тъжни мисли. Нели е много изобретателна в измислянето на домакински задължения. Назначи господин Бауърс за помощник в кухнята, където отговаря за запасите. Сложил е етикет с номерче на всяка консерва фасул. Всяка капка олио е отбелязана в книгата му! Сестра Катерина, госпожа Милуорд и две от дъщерите й са нашите перачки. Всеки ден имаме чисти чаршафи и дрехи. Понякога къщата мирише на пералня! Междувременно хер Фишер и господин Фийлдинг отговарят за лъскането и почистването на праха. Фишер се отнася към работата си с немска акуратност, стискайки четката за прах под ръка като маршалски жезъл. В къщата няма и прашинка, а капакът на пианото блести като огледало. Същото важи и за дъските на пода! Дори Том, който още се придвижва трудно, лъска среброто. Едва ли има боен кораб, който да блести от чистота като скромното ни жилище. Надали много помещения, предназначени за насилствено задържане, биха могли да влязат в «Женско световно списание» като образец на идеален дом!

Аз и Септимъс Милуорд сме единствените, освободени от домакински труд. След необичайната служба, която изнесе вечерта, когато се появиха Боксьорите, господин Милуорд се превърна в наш пастор. Това може да ти се стори странно, като се има предвид какво съм ти разказвал за него. Не, той не се е променил. Все още е побъркан лунатик, който вярва във виденията си. Той е безкомпромисен и проповедите му — от стария тип, в които се сипе огън и жупел — граничат с лудостта. Аз или ти бихме дали мило и драго да ги избегнем. Но силата на вярата му е несравнима, а при сегашното ни положение това е много успокоително. Трудно ми е да ти обясня. Както и да е, ние го толерираме — както казва доктор Фийлдинг — какво друго бихме могли да направим? Поне подготовката му за вечерните проповеди го задържа в стаята му и така не пречи на никого. Това е добре за децата, които според Нели, са страдали прекалено дълго от тиранията му.

Аз все още изпълнявам медицинските си задължения, които, както можеш да предположиш, при нарасналата ни численост, ми създават работа като за практикуващ лекар. Освен двамата ми главни пациенти Хелън Франсис и Том, трябва да се справям и с по-леки проблеми — от изгаряния до главоболие, а един от господата (няма да спомена кой) има болезнени хемороиди! За щастие медицинската ми чанта беше в къщата, когато ни обсадиха, а и не бях изпратил доста лекарства в болницата, включително запас от морфин, който е от огромно значение. Добре че не ми се наложи да го използвам, както се боях. Досега Хелън Франсис се справя добре и без наркотика. Горкото създание е почти излекувано. Страда ужасно и имаше дни, когато се отчайвах, че няма да успея да я излекувам, нито да спася детето й. Помниш ли, когато веднъж ми дойде на гости в болницата в Единбург? Показах ти пациенти, които се лекуваха от наркомания, така че знаеш в какви животни се превръщат по време на лечението. По китките и глезените й още има белези от борбата й, когато бях принуден да я вържа за леглото. Тя не е виновна. Престъпникът е господин Манърс, който я прелъстил, а после я научил да пуши опиум. Отвратително престъпление, но не искам да злословя за мъртвец. Той вече не може да понесе наказанието си на този свят, а краят му е бил жесток.

Слава богу, че Хелън Франсис е млада и здрава. Радвам се да ти съобщя, че вече е дотолкова излекувана, че се храни нормално и наддаде на тегло. Дори предишната й красота се възвърна донякъде, макар да се боя, че тъгата, която помрачава лицето й, едва ли някога ще я напусне напълно. Странно, тя й придава някаква неземна красота, някаква унесена замечтаност, която ми напомня картини на прерафаелитите като «Мариана в изоставената къща». Мисля, че сравнението е подходящо.

Хубавото е, че вече проявява интерес към живота. Тъй като съм си малодушен, възложих на Нели ужасната задача да й разкаже всичко, което се беше случило, докато тя «не беше на този свят». За убийството на баща й, за смъртта на любовника й, за Боксьорите. Бяхме приготвили морфин, в случай че прекалено се разстрои, но не се наложи да го използваме. Тя прие новините с изненадващо спокойствие и решимост, само помоли да я заведем на гроба на баща й. Там малко си поплака. Силата на това момиче, особено след всичко, което преживя, е наистина невероятна. Тази нощ сестра Катерина остана в стаята при нея, но тя спала добре. Въртяла се и един-два път извикала насън, но в общи линии прекарала спокойна нощ.

Не знам защо ти пиша толкова подробно за всичко. Навярно, защото не мога да споделя тревогите си с никого тук. За нашата малка общност, аз трябва да бъда силният всезнаещ доктор и глава на домакинство, който е изпълнен с увереност и авторитет. Никога не съм се смятал за водач, а сега трябва да играя тази роля, но се притеснявам, Джеймс. Не толкова за Боксьорите — мисля, че опасността от тях намалява. Тревожа се за Хелън Франсис и Том. Не знам какво да правя с тях.

Тя не иска да го види. Спокойствието й, когато Нели й разказа за смъртта на Хенри Манърс, беше направо плашещо, бих казал — неестествено. Сякаш не я интересуваше. Но когато й предложа Том да я посети, тя изпада в истерия. Клати глава, стиска зъби и затваря очи. Май и той не гори от желание да я види. Разпитва учтиво, но повърхностно за нея и изглежда облекчен, когато сменя темата или го оставя да продължи с лъскането на среброто. Горките деца, и двамата тъй ужасно наранени от живота. Бил съм достатъчно дълго лекар, за да знам, че тялото може да бъде излекувано само когато умът е оздравял и не е нужно някакъв виенски шарлатанин да ми съобщава този очевиден факт. Но какво да направя, когато двамата отказват да се изправят един срещу друг?

Има граница на лечителските способности на всеки лекар.

Не зная отговора, макар да подозирам, че ще трябва да ги накарам да се сдобрят, дори ако не желаят. Хелън Франсис не може да остане още дълго на легло и ще трябва да намери мястото си в нашата общност, поне докато съществува извънредното положение. Какво ще стане с крехкия ни дух, ако двама от нас не говорят помежду си?

Скъпи ми Джеймс, исках това писмо да звучи уверено, но се боя, че вместо това те обремених със страховете и съмненията си. Не е честно от моя страна и обстоятелствата не ме оправдават, защото, както ти споменах, съм убеден, че най-лошото е минало и че в този момент мандаринът се бори за освобождението ни. Разбира се, бях разочарован, че не получих писмо или съобщение, когато майор Лин донесе запасите от храна днес. Той се държа студено и крайно необщително, както винаги. Донесе провизиите, после си тръгна. Но не съм обезсърчен. В никакъв случай. Бедите ни учат на търпение.“

 

 

Да, тя бе опитала. Бе положила всички усилия!

Малко неща си спомняше от тези дни, седмици, месеци, цяла вечност, която бе прекарала затворена в тясната стая. Представяше си как лежи завързана на леглото и се мята като диво животно, борейки се с въжетата. Имаше чувството, че се е отделила от собственото си тяло и се гледа отгоре. Виждаше оголените си зъби, обърнатите очи, извития в дъга гръб и краката, които яростно ритаха и се опитваха да се освободят. Виждаше доктора с торбестото си черно палто и малката кожена чанта да седи до леглото й. Очите му бяха затворени, но беше запушил уши и по бузите му се стичаха сълзи. Виждаше как собствената й уста се криви и крещи ужасни думи, как очите й се изпълват с омраза. И тогава реещата се част от нея бе изпитала внезапна симпатия към бедния човечец, който просто се опитваше да й помогне. В този миг беше решила да му съдейства да се пребори със създанието, което се мяташе на леглото.

Един ден се пробуди и разбра, че е отново старата Хелън Франсис и когато докторът се приближи с подноса шишенца и спринцовката, тя леко ги отблъсна и заспа — този път без сънища.

Това бе една благословена седмица. Извън малката стая се чуваха някакви шумове, барабани и викове, но те й се струваха много далеч и нямаха нищо общо с нея. Можеше да се съсредоточи само върху собственото си тяло — чувстваше пулсирането на кръвта в ръцете и краката си, биенето на сърцето, ритъма на дишането, топлината на утробата, където растеше друг живот. Нямаше мисли, само завърналото се усещане за тяло и за онзи друг живот, който още не можеше да усети, но знаеше, че е в нея. И спеше, без да сънува.

После Нели бе дошла и й бе разказала за смъртта на баща й и на Хенри. След новините за тяхната смърт нейният собствен живот бе започнал отново. Тя не бе осъзнала важността на случилото се, докато Нели не й бе помогнала да отиде до прозореца и й бе показала дървения кръст в градината зад моравата, където бе погребан баща й. Беше заплакала тихо и съпругата на доктора вероятно бе решила, че това са сълзи на любяща дъщеря, но всъщност тя плачеше за себе си, защото вече не можеше да избяга от това, което бе направила, и от онова, в което се бе превърнала, нито да се спаси от омразата към себе си, задето е причинила толкова нещастия. Баща й и Хенри бяха мъртви. Някъде дълбоко в нея като вода от отворен кладенец нахлуваше съзнанието, че донякъде вината за това е нейна.

След това бе лежала, загледана в познатия напукан таван и мазилката й бе заприличала на собствения й разбит живот.

Къде беше самоувереното момиче, току-що излязло от манастира в един свят на обещания, изпълнен с вълнения, ентусиазъм и радост от живота? Интелигентното момиче, отличничката на класа. „Хелън Франсис, ти си една модерна млада жена, готова за новия век, но не позволявай на прословутото ти любопитство да вземе връх над теб.“ Кикот от очарованата зала беше последвал това слово, когато пристъпваше, за да вземе наградите си.

Това любопитство — не, глад за всяко усещане, което животът може да предложи — я бе предало, както самата тя бе предала всички, които я бяха обичали или се бяха държали мило с нея. Баща си, този простичък човечец, който й бе желал само доброто и когато бе пристигнала в Шишан, бе плакал и я бе нарекъл своя принцеса. Беше ли разбрал какво е направила? Не бе ли потърсил умишлено смъртта в алеята, където го бяха намерили, защото тя беше разбила сърцето му? Докторът и Нели, с чието гостоприемство бе злоупотребила така скандално. Би ли могла някога да изкупи вината си? Ами Том? Колко жестоко се бе отнесла с него!

Том. Милият, нежен Том!

Глупавият досаден Том.

Никога не го бе обичала. За нея той беше играчка, развлечение през свободното време. Докато нейният свят се разрастваше и в душата й бушуваха страсти, тя се бе възползвала от най-подходящия мъж, който й бе попаднал. Беше експериментирала с любовта му, разменила бе и нея, и себе си срещу всички вълнуващи усещания на Азия. Том, отстъпчивият Том, просто една подправка сред ориенталския банкет от екзотични блюда, поднасяни за нейно удоволствие. На времето се бе престорила, че всичко е истина. Беше заблуждавала и себе си, и всички други. Лесно бе да обичаш Том и тя със сигурност изпитваше към него не по-малко обич, отколкото към колито в къщата на леля си, но мъката й за кучето поне трая една седмица, след като го сгази каруца. А любовта й към Том се бе стопила още след първия миг, когато бе съзряла Хенри да препуска по пътя към вилата на сър Клод Макдоналд. От този момент Том се бе превърнал в приятен навик, в украса, в букет, а тя се беше опитала да надхитри малката общност на Шишан.

Как можеше да е толкова покварена?

Но беше ли порочно да копнее за докосването на друг мъж, самото присъствие на когото я възпламеняваше и изпълваше със страст и самопожертвувателност? С него тя никога не бе имала усещането, че прегрешава, особено по време на любовния акт, когато крайниците им се преплитаха и потяха, а душата й се сливаше с неговата. Това винаги й се бе струвало правилно и естествено, както нищо друго в живота й. Напротив, бе изпитала чувството, че върши грях, когато се откъсна от него, защото част от нея все още се интересуваше какво казва или мисли обществото.

Тя знаеше какво е общественото мнение за Хенри. Виждаше го в отклонените погледи, чуваше го в неизказаните думи, когато доктор Еъртън или Нели споменаваха бебето. За тях той беше безжалостен авантюрист, прелъстител, грубиян, но какво ли знаеха те? Хенри не я бе прелъстил. Тя бе жадувала за него, тя бе безмилостната ловджийка, а Хенри като безпомощния Актеон бе станал жертва на хрътките й. И когато бяха заедно, когато телата им се преплитаха, това винаги ставаше по нейно желание. Тя се гордееше, че е пробудила също такава страст у него. Беше ли я обичал? Надяваше се, че донякъде е така. Но какво право имаше тя над него? Как би могла да си го представи в салона у дома, където тя ще плете, а той ще се прибира за чая? Все едно да се опита да укроти вятъра. Той беше свободен дух, диво създание, елен, жребец. Тя познаваше слабостите му, знаеше за изневерите му и те я караха да го обича още повече. Той беше нейното неосъществено аз. Свободата, която тя като жена никога не би могла да има. Знаеше, че е дошъл в Шишан по някаква важна работа и че би могла да бъде само за кратко част от неговия живот. Беше го напуснала, защото не искаше да го задържа повече. Светът щеше да мисли, че той я е наранил, но изобщо не беше така. Тя се бе наранила сама. А сега той беше мъртъв.

А тя скърбеше за неудържимата тропическа буря, която бе огряла вселената й, а после бе изчезнала в небето, оставяйки след себе си само тъмни облаци над гладкото, скучно море. Море, в което дори не можеше да се удави, защото трябваше да продължи да живее.

Защото неговото дете още бе живо и тя дължеше това на доктора. Защото трябваше да изпълни дълга си.

Скучният досаден Том… Тя потрепери, когато си помисли за него, но знаеше, че ще се омъжи, ако той още я искаше. Докторът отново бе пробудил желанието й за живот, а трябваше да се погрижи и за детето си. Беше изпила чашата до дъно и сега щеше да погълне утайката. Беше готова да го направи като компенсация за мъката, която бе причинила.

 

 

„Призори, петък, 21 юни

Пиша набързо. Боксьорите се върнаха. Фийлдинг и Том бяха прави, а аз грешах. Войниците на Лин са ни изоставили.

Не знаем какво означава това, но се боим от най-лошото.

Крия писмата си до теб и някои ценности под една от дъските на пода в трапезарията. Ако някога прочетеш тези думи, спомняй си с добро брат си и семейството му. Поверявам Едмънд и Мери на твоите грижи. Отгледай ги като християни.

Иска ми се да ти кажа още много неща, но барабаните отново кънтят отвън.

Бог да ни пази.

Тъжно е, че всичко трябва да свърши така. Джени и Джордж са толкова млади.“

 

 

„Петък, 21 юни 1900

Преживяхме ужасен ден. Тази сутрин се канех да произнеса отчаяните думи Eli;eli, lama sabachthani?^[1], но Бог не ни беше забравил. Ние сме заедно и сме в безопасност. Провидението продължава да бди над нас и крилата на неговото милосърдие ни обгръщат и пазят от беди.

Боксьорите трябва да са се върнали в ранните часове преди зазоряване. Отначало не ги чухме и можеха да се промъкнат в къщата незабелязани, ако не беше присъствието на господин Бауърс, който има навик да става рано, както подобава на машинист. Докато четял библията си във всекидневната, той чул шум. Отишъл до прозореца и видял няколко сенки да се прокрадват към къщата. Спомнил си, че в склада има кутия с китайски фойерверки, които бях конфискувал от Джордж и Джени. Бързо ги взел заедно с една пушка играчка от детската стая. После пъхнал дулото й през амбразурата. Несъмнено на слабата светлина приличала на истинска. Бързо минал по всички амбразури и палел фойерверките една по една. Така че се събудихме от звук, който приличаше на стрелба. Това било и намерението му. Ефектът му върху Боксьорите също си го бивало — уплашени, те хукнали да бягат. Несъмнено гледката е била комична — фигури с ленти на главите и широки панталони, които тичат в мрака като уплашени деца, заварени да си играят с карнавалните костюми. Но никой от нас не бе в настроение да се весели. Не се чувствахме и главозамаяни от победата. Бяхме ужасени, че Боксьорите са се върнали. Знаехме и че фойерверките няма да ги спрат за дълго. Скоро след отблъснатата атака, барабаните отново забиха, дочуха се и ужасните подвиквания и напеви, спомените за които изпълваха кошмарите ни след последната обсада.

Този шум ни съсипва, Джеймс. Безкрайно повторение на вика «Избийте чужденците и спасете Цин», последвано от възклицания «Ша! Ша! Ша!», което значи «Убивай! Убивай! Убивай!» и примесено с отвратителни обиди, описващи предполагаемите ни престъпления. Сигурно и виковете на дяволите в ада не са толкова страшни и противни.

Но най-тревожен и неразбираем за нас беше фактът, че войниците на Лин не се виждаха никъде. Импровизираните палатки бяха изчезнали, както готварските им пособия и другия им багаж. Внезапно разбрахме, че са ни оставили на Боксьорите.

Можеш да си представиш колко предадени се чувствахме.

Събрахме се във всекидневната по халати или панталони, набързо нахлузени над нощниците — приличахме на жалки дрипльовци. Децата бяха много уплашени. Сестра Катерина и Нели успяха да ги успокоят само колкото да не плачат. Едно от момчетата на Милуорд виеше като сирена — по-ужасяващо и от виковете навън, — но не бива да бъда жесток. Надявам се, докато съм жив, да не видя такива бледи и уплашени лица. Ние, мъжете, набързо проведохме военен съвет. Бауърс и Том бяха спокойни, но Фишер беше зле, а и Фийлдинг не помогна с критиката си, че съм приел толкова лесно условията на майор Лин и сме предали оръжията си. Сякаш имахме някакъв избор.

Няма да ти предавам подробно жлъчните му забележки. Най-накрая се спряхме на един план, според мен безнадежден, но при тези обстоятелства всяко действие е по-добро от бездействието. Когато Боксьорите атакуват, Бауърс и Фийлдинг като най-здрави, трябва да отбраняват доколкото могат вратите със сатъри, лопати и всякакви импровизирани оръжия. Това ще даде време на Фишер, Милуорд, мен и Том да се измъкнем през малкия прозорец на задната стена на къщата. Ще слезем по стръмния склон заедно с жените и децата. Бауърс и Фийлдинг ще се присъединят към нас, когато успеят. Никой не попита какво ще правим след това. Истината е, че нямахме представа, но имаше нещо отблъскващо в идеята търпеливо да чакаме Боксьорите да нахлуят и ни се струваше по-добре да умрем бързо, отколкото да изгорим живи. Вярвахме, че ако останем, това ще е най-вероятната ни съдба. И кой знае? Може би поне някои от нас ще успеят да избягат.

Септимъс Милуорд не искаше и да чуе за плана ни.

— Бог ме е пратил тук и тук ще остана — напевно каза той с мелодичния си глас, а ние го погледнахме онемели от изненада.

Бъртън Фийлдинг му обясни, че Бог обикновено помага на онзи, който си помогне сам, а Том се опита да спори с него, карайки го да помисли за безопасността на съпругата и децата си.

— Това място е добро колкото и всяко друго, за да преминем от него в Рая — беше отговорът му. — Кой съм аз, че да оспорвам Божият промисъл?

И нищо не можеше да го разубеди.

Усетих, че съм изпълнен с гняв срещу този упорит човек. Мисля, че го нарекох «стар глупак». Никой от нас не би избягал, оставяйки семейството му да изгори живо с техния тираничен баща. Беше немислимо, а аз се тревожех и за Хелън Франсис, която още не може да върви на дълги разстояния. Тъй като другите мъже трябваше да задържат враговете ни, единственият достатъчно силен, който можеше да я носи, беше Септимъс Милуорд.

Разменихме си много гневни думи. Без да ни обръща внимание, Милуорд коленичи по своя показен начин и започна да се моли. Наближаваше девет. От няколко часа беше светло и господин Бауърс, който стоеше до прозореца и ни съобщаваше колко са Боксьорите, сега ни извика, че на моравата се наблюдава заплашително раздвижване. Поне двадесетима Боксьори танцуваха ритуала на обсебване от боговете, а ние вече знаем, че то предшества атаките им.

Отчаян, попитах останалите:

— Какво да правим? Да се бием ли? Да бягаме ли? Да останем ли? — Последвалата тишина ми даде да разбера, че аз трябва да взема решение, и то бързо. — Милуорд — извиках, — ще следваме плана. Не мога да ви принудя да се присъедините към нас, но позволете на госпожа Милуорд и децата да се спасят.

Летиша се изправи с бледо като пепел лице.

— Аз и децата ще останем със Септимъс — прошепна тя. Погледнах уплашените физиономии на малките и чух гласа си сякаш отдалеч:

— Тогава ще тръгнем без вас. — Мисля, че добавих: — Бог да ви пази.

Джеймс, това със сигурност беше най-ужасният миг в живота ми.

Без да кажат нищо, Бауърс и Фийлдинг тръгнаха да си търсят оръжие. Нели ме погледна непроницаемо и отиде със сестра Катерина да приготви Хелън Франсис за пътуването. Аз стоях до прозореца и гледах Боксьорите, чувствайки се напълно безпомощен.

Не знам какво щеше да стане, ако не бе последвало чудо. Истина е, че планът, който бяхме измислили, беше отчаян. Но докато гледах Боксьорите да подскачат все по-енергично в танца си, чух иззад редиците им продължителен и ясен звук на тръба. Барабаните замлъкнаха. Пеенето спря. В странната тишина танцьорите замръзнаха, а после нерешително погледнаха зад себе си, сякаш притеснени, че са ги хванали в компрометиращо положение на провинциален бал. Силен глас изкрещя заповед и след миг двадесетимата танцьори затичаха към останалите. За наша изненада цялата тълпа се обърна и мълчаливо изчезна. Всичко стана много бързо — преди малко орда дяволи искаше кръвта ни, а сега нямаше никой.

Час и половина по-късно майор Лин и кавалерията му влязоха през портите. Гледахме как слиза от коня си и върви към вратата на къщата, на която почука, без да сваля ръкавиците си. Излязох на терасата, за да го посрещна, но преди да кажа и дума, с изненада видях, че ми се покланя дълбоко. Той се извиняваше! Каза ми, че негодниците, които оставил да ни пазят, били подкупени, за да си тръгнат. След като Боксьорите се разправели с нас, щели да ги оставят вързани и със запушена уста, все едно са били надвити в бой. За щастие, един от тях отишъл при Лин и издал плана им. Майорът пристигнал възможно най-бързо и Боксьорите си тръгнали, когато видели праха, вдигнат от конете на хората му. Каза ми, че се срамува от липсата на дисциплина във войската си. Че престъпниците ще бъдат наказани. Че лично ще се погрижи това никога да не се повтаря. Нови, по-надеждни войници щели да заместят хората, които показали такава липса на чувство за дълг.

Така че пак сме в безопасност, скъпи братко — макар да сме все още затворници — и доверието ми в мандарина е възстановено. Ясно е, че градските власти се представляват от майор Лин, който докладва на мандарина. Все пак той управлява Шишан и явно Боксьорите се боят от него. Това звучи логично.

Но имам усещането, че трябва да благодарим за спасението си не само на светската власт. Когато се върнах във всекидневната, Милуорд още беше на колене. Не каза нищо, но на лицето му имаше израз, който говореше «Нали ви казах». И не беше ли прав той да вярва в милосърдието на нашия Спасител, защото единствено Той ни спаси днес да не пострадаме? Единствен от нас Септимъс Милуорд — този упорит човек — запази вярата си и се оказа прав.

Главата ми вече клюма. Едва ли някога ще узнаем отговора на този въпрос. Засега мога да изкажа само скромните си благодарности, че днес Бог запази живота на моите скъпи Нели, Джордж и Джени.

Моля се и за теб, братко.“

 

 

„Вторник, 24 юни 1900

Откакто ти писах за последно, не се е случило нищо важно, но след атаката миналата седмица в обсадената ни къща цари напрежение и доброто настроение, което се усещаше през първите дни на затвора ни, е изчезнало.

Хората на майор Лин наистина пречат на Боксьорите да се доближат до къщата, но заплашителното им присъствие се усеща и отвъд оградата. Барабаните бият непрестанно — ден и нощ. Гласовете ни прегракнаха да надвикваме шума, затова през по-голямата част от деня си общуваме с жестове като монаси бенедиктинци, дали обет за мълчание. Нервите ни са опънати, не спим добре, затова сме уморени, раздразнени и все по-трудно понасяме недостатъците на околните.

Всеки ден сме жертви на някаква дискриминация. Войниците го допускат, вероятно за да позволят враговете ни да изпуснат парата. Това са обичайните демонстрации на бойни изкуства и крещенето на обиди. Наблюдаваме ги, защото нямаме много занимания. Би приличало на представление на пътуващи актьори, ако зад маймунджилъците и размахването на мечове не се криеха убийствени намерения. Дали нашите прадеди, скрити зад крепостните стени, са наблюдавали бойните танци на дивите саксонски нашественици със същата смесица от презрение и страх? Тази сутрин, за разнообразие, представлението бе изнесено от жени. Наричат ги Червените фенери. Госпожиците с червени пижами и свирепи погледи, изглежда, са жрици на култа, но не си мисли, че у тези вещици има нещо женствено или свято: те са обучени да танцуват с мечове и копия като мъжете, а обидите, които излизат от красивите им устни, звучат още по-ужасно и непристойно, изречени от женски глас.

Децата са ужасно разстроени. Пребледнели, с широко отворени очи, те се гушат заедно. Скъпите Джордж и Джени правят всичко възможно, за да ги успокоят, но играчките, които само преди седмица предизвикваха толкова радост, сега лежат забравени на пода. Джордж прекарва часове наред над една от приключенските си книги, но виждам, че умът му е другаде, защото не обръща страниците. Децата на Милуорд се върнаха към старите си навици и по цял ден коленичат с майка си, докато Септимъс произнася молитви, почти недоловими през шума на барабаните. Не знам откъде взима сили този човек. Или може би знам. Въпреки лудостта му, тази всеотдайна набожност предизвиква възхищение. Може би той е единственият от нас, който не е паднал духом и несъзнателно влияе на всички ни. Вчера с изненада видях сестра Катерина коленичила със семейството му, докато той произнасяше поредната си молитва.

Бъртън Фийлдинг не може да скрие омразата си към Септимъс и винаги излиза от стаята, за да избегне компанията му. Като че ли Милуорд накърнява авторитета му. Но самият Фийлдинг се държи странно след нападението. Тъжно ми е да гледам как рухва човек, когото толкова уважавах и чийто съвети така ценях. От лаконичния му хумор не е останала и следа и разговорите с него са като каталози с горчиви оплаквания. Той вини главно мен за положението ни, казвайки, че ако сме го били послушали, сме щели да избягаме, когато е имало възможност. Но и към другите е настроен зле. Изглежда, презира всички ни. Не говори с нас и ни гледа с омраза, затова започнахме да го игнорираме. Колебая се да обвиня в страх човек, който някога е влизал в бой със свирепите апахи, но, изглежда, той се е предал на отчаянието.

За щастие, останалите от нас поне донякъде вярват, че в крайна сметка ще бъдем освободени. Мълчаливият Бауърс излъчва спокойствие, Фишер вярва сляпо, че железопътната компания ще ни се притече на помощ, а смелостта и хладнокръвието на Том в тази отчаяна ситуация са неоспорими. Но аз се тревожа за него. Въпреки съветите ми и без мое знание преди три дни той отишъл в стаята на Хелън Франсис. Не знам какво са си казали, но със сигурност не са се сдобрили, за което трескаво се молех. Горкият младеж се държи сякаш нищо не се е случило, но лицето му е мрачно, а държанието преднамерено студено, което ми подсказва, че сърцето му е разбито. У този затворен непознат няма и следа от приветливия непринуден Том, който очарова всички ни, когато пристигна в Шишан преди година. Обратното, сега той изглежда тъй безжалостен и недостъпен, че направо ни плаши. Дори Джени, която го обича и винаги е злоупотребявала с добродушието му, сега го избягва. Тъжното е, че той нито го забелязва, нито се интересува. А Хелън Франсис? Що се отнася до здравето й, възстановяването й е забележително — като лекар не бих могъл да бъда по-доволен, — но тя почти не говори, дори с Нели. Лежи и гледа пукнатините по тавана. Кой знае какво става в ума й? А навън и в главите ни барабаните продължават да бият неумолимо.

Ще ми се да можех да възстановя оживената дейност, който поддържаше високия ни дух и оптимизма в началния етап на обсадата, но се боя, че дните на пролетно чистене са безвъзвратно отминали. Когато за последен път ти писах, не споменах, че от нападението на Боксьорите миналата седмица имаше сериозни последици. Те са завзели кладенеца ни. Сега разчитаме само на пазачите, които два пъти на ден изминават дългия път до извора в подножието на хълма. Водата е леко солена, а четири кофи на ден са крайно недостатъчни, за да удовлетворят жаждата ни, пък и голяма част от тях се излива при изкачването на хълма. Ограничаваме се с чай сутрин и вечер, а на обяд всеки получава по една чаша вода. Като ти кажа, че температурата през последните няколко дни е около тридесет градуса, ще си представиш какви са лишенията ни. Не може и да става дума да перем, дори да се мием. Несъмнено сърбежът, от който всички страдаме поради това, допринася за изнервянето ни колкото и вечните барабани.

В тези горещи и трудни дни мислите ми често се връщат към любимата ни Шотландия и аз мечтая за вятъра сред пирена. Когато всичко свърши, ще си взема малко отпуск. С теб ще ходим на дълги разходки из хълмовете и долчинките. Ще се видим със скъпите ми Едмънд и Мери, на които изпращам най-сърдечни поздрави заедно с майка им, брат им и сестра им. Посети ги от мое име в училище, ако имаш време, Джеймс.

Ах, тези барабани! Тези барабани. Как копнея за миг — само миг — тишина!“

 

 

Тя очакваше в малката си стая идването на Том, съсредоточена върху напуканата мазилка и съсипания си живот. Лежеше като девица, принесена в жертва на разбитите си надежди.

И след много дни той дойде. Влезе тихичко и облегна едрото си тяло на вратата.

— Е — каза след дълго мълчание.

— Ако още ме искаш, Том, ще се омъжа за теб — каза тя, без да сваля поглед от тавана.

Смехът му беше жесток и подигравателен — никога не го бе чувала да се смее така.

— Това вече не е на дневен ред, Ейч Еф. Не се виждам да отглеждам копелето на онзи негодник.

Хелън Франсис гледаше как една мравка изпълзя от пукнатината.

— Както и да е — продължи в тишината Том, — това няма значение. Предполагам, че знаеш в какво положение се намираме. Ако не ни екзекутират, навярно ще ни изгорят живи тук. Мен, теб и нероденото ти бебе. Съжалявам, скъпа.

Мравката пропълзя по стената и изчезна от полезрението й.

— Няма време за сватбени камбани, нали? Пък и едва ли щяхме да ги чуем заради барабаните — отново се засмя Том.

— Пил ли си? — тихо попита Хелън Франсис.

— Дали съм пил? И още как. Не че другите забелязват. За тях съм все още добрият, честен и хладнокръвен Том, симпатичният рогоносец. Аз съм голямата им бяла надежда, макар да съм инвалид. Сигурно си забелязала, че се движа с патерици. Ти се лекуваш от наркомания и докторът не ми позволяваше да те видя, защото още не си се възстановила напълно, но аз не съм чак такъв глупак. Или може би съм. Всъщност не ме интересува. Вече не.

— Горкият Том. — Тя за пръв път се обърна и го погледна.

— Това съчувствие ли е, скъпа моя? Колко мило от твоя страна. Знаех си, че имаш сърце, макар да спеше с кого ли не зад гърба ми.

— Само с Хенри — отвърна тя и отново извърна глава.

— Само с Хенри ли? — засмя се Том. — Какво облекчение. Само с Хенри. Тогава приеми горещите ми съболезнования. Съжалявам, че онова лайно е било пребито до смърт. Наистина — добави той. — Бих искал да го направя лично.

— Защо дойде? — тихо попита тя.

— Скъпа моя — каза Том с фалшива веселост, олюлявайки се леко, — това е много добър въпрос. Седях в трапезарията и си пийвах сам, когато — знаеш какви сантиментални създания сме ние мъжете — внезапно се замислих за скъпата си, изгубена любов. И си казах: ами че тя не е толкова далеч, нали? И сега, когато приятелчето Хенри го няма, може би е самотна. И ето ме тук.

Хелън Франсис го изгледа студено, но не каза нищо.

— Чудех се — продължи Том — какво имаше старият Хенри, което аз нямам.

Том отвори уста, за да продължи с хапливите си забележки, но внезапно поклати глава. Отдръпна се от вратата и се свлече на един стол. Хелън Франсис се стресна, после се изправи в леглото и дръпна чаршафа до брадичката си. В очите на Том се четеше мъка, ъгълчетата на устата му бяха отпуснати надолу.

— Защо, Ейч Еф, защо? — Гласът му приличаше на стенание, а очите му се изпълниха със сълзи на самосъжаление.

— Обичах го — отвърна тя.

— А не помисли ли, че аз те обичам? Че те желая?

— Знаех — отвърна тя.

— За бога, ние бяхме сгодени. А ти му се отдаде. Позволи му да…

— Какво съм му позволила, Том? Знаеш, че не става така.

Тя гледаше как едрият мъж хлипа и се люлее на малкия дървен стол. Не изпитваше жал към него. Все едно гледаше представление. После си спомни решението, което беше взела. Това бе мъжът, за когото щеше да се омъжи, ако той пожелаеше. Заради детето на Хенри.

— Всичко ще се оправи, Том — каза тя. — Ще видиш.

— Всички ще умрем тук, Ейч Еф — изстена Том. — Боксьорите ще избият всички ни и аз ще умра… преди да съм познал жена.

Тя се канеше да се приближи към него, за да го утеши, но при тези думи замръзна на място.

— Затова ли дойде тук? Мислеше си, че ще спя с теб.

— Не — изхлипа Том, — но ти се отдаде на Манърс. Стана негова курва.

— Това ли мислиш за мен, Том? Че съм курва?

Том вече не плачеше, но гърдите му се надигаха ускорено и той избърса носа си. Като при всички пияници, настроението му внезапно се бе променило и на лицето му се появи лукав израз като на дете, което се опитва да измоли ябълка.

— Ще го направиш ли?

— Да спя с теб? Това ли искаш?

Той сведе глава, но лукавият израз не бе изчезнал от лицето му.

— Не исках да те обидя — промърмори той. — От пиенето е. Още те обичам, Ейч Еф.

Тя го погледна студено и отметна чаршафа. Той отвърна на погледа й. Изразът на лицето му беше смесица от страдание и дързост.

— Не е нужно да го правиш — прошепна той.

Тя развърза нощницата си и впила студения си поглед в него, я съблече, оставайки гола под погледа му. Никой от тях не помръдна.

— Там ли ще седиш? — попита тя след малко. — Още ли ще ми хленчиш?

Том бавно и тромаво се изправи и застана олюлявайки се пред нея.

— Ейч Еф? — каза той колебливо и въодушевено протегна ръка към нея.

Тя отскочи назад, неспособна да се въздържи, когато почувства студените му пръсти върху гръдта си.

— Значи така било — каза Том и отдръпна ръката си. — Кучка! — изсъска той и я зашлеви така силно, че главата й отхвръкна назад. — Ако някога те докосна, то ще е само за да ти извия проклетия врат. Курва!

И той излезе олюлявайки се от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Тя лежеше с пламнала буза. Още мравки излизаха от пукнатината в стената. Наблюдаваше ги. Барабаните навън биеха. Посегна към нощницата си, но не я облече. Сгъна я на топка и я прегърна, после се сгуши в ембрионална поза. Зарови лице във възглавницата, но не можа да заплаче.

 

 

„Събота, 28 юни 1900

Случи се нещо необичайно!

Беше късно вечерта. Повечето от нас вече си бяха легнали и хер Фишер се подготвяше по обичайния си суетлив начин да застане първи на пост — подреждаше на масата в трапезарията часовника си, библията, носната си кърпичка, лулата, кесията с тютюн, шишенцето с бренди, малкият портрет в рамка на майка си (само като го гледам, се уморявам!). Аз подрязвах фитилите на лампите и проверявах капаците на прозорците, преди да си легна.

Точно навивах стенния часовник — странно е как човек се вкопчва в старите си навици от времето на нормалното си съществуване — когато с изненада чух леко почукване по капака на единия прозорец. Можеше изобщо да не го чуя, ако точно в този миг досадното биене на барабаните не бе спряло за миг — напоследък имаме щастието да се наслаждаваме на периоди тишина. Явно и Боксьорите понякога се уморяват. Отначало реших, че някой клон се удря в капака. До прозореца на трапезарията има дърво, а навън духаше (заради нарастващата жега и високото атмосферно налягане напоследък вечер излиза силен вятър, но за съжаление не вали), но чукането беше твърде настойчиво и ритмично, за да е случайно. Внимателно повдигнах щорите и се взрях навън. Видях бледо лице, превързано през челото с лента, каквито носят Боксьорите и сърцето ми замря. Реших, че отново ни атакуват. После забелязах настойчивия поглед в очите, правия нос, който не приличаше на китайски, и чух глас, който шепнеше на английски:

— Пуснете ме вътре. — И после. — Аз съм, Хирам.

Представи си изненадата ми. Единственият Хирам, когото познавах, беше убит преди месеци и аз бях присъствал на екзекуцията на убийците му! За миг се зачудих дали пред мен не стои призрак! Но когато се вгледах по-внимателно, се уверих, че това несъмнено е Хирам Милуорд. Познах тясното му и измъчено лице с обичайния му недоволен израз. Това не беше призрак.

— Бързо! — шепнеше той. — Пуснете ме, преди да са ме видели.

Повиках Фишер и отворих капаците. Проявих съобразителност и преди това загасих лампата. После двамата с германеца издърпахме момчето в стаята. Заведохме го във всекидневната и на светлината на лампите с удивление разгледахме слабичката му фигура, облечена от глава до пети в униформата на Боксьорите.

— Скъпо момче, ти си жив! — казах аз.

Сигурно е прозвучало глупаво, но наистина не знаех какво да кажа.

Той очевидно бе изтощен. Краката му се огъваха, очите му се затваряха и трепереше цял.

— Бързо — наредих на Фишер. — Доведи баща му, докато му дам бренди.

Побутнах го да седне на канапето и той се подчини без възражения. Отначало се задави със силното питие, но успя да преглътне няколко глътки.

В следващия миг Септимъс Милуорд застана на вратата. Очите му горяха и на светлината на лампата брадата му сякаш пламтеше. Сянката му беше огромна. Хирам вдигна очи и видя неумолимата му фигура, втренчила поглед в него. Имах чувството, че потъна във възглавниците, а лицето му пребледня от страх още повече. Един напрегнат миг баща и син се гледаха. Изражението на Септимъс беше непроницаемо. Боях се, че ще избухне. После с две големи крачки той стигна до сина си, вдигна го и го прегърна силно, отпускайки глава на слабичкото му рамо. Беше се задъхал от вълнение. Когато вдигна лице, по бузите му се стичаха сълзи. После с изненада го чух да се смее и видях, че погледът му е спрял върху мен:

— Не знам дали имате под ръка угоено теле, докторе — каза той с най-кроткия тон, който някога съм чувал от устата му, — защото би било много подходящо за случая. Моят син бе мъртъв, но оживя, беше изгубен и се намери. А сега ни извинете. Хирам има нужда от майка си.

Ето какво се случи, Джеймс. Блудният син се завърна. Баща и син заедно отидоха в стаята си и ние оставихме семейството да отпразнува срещата си. Несъмнено сутринта ще разберем повече. Не можем да намерим думи от удивление и никой от нас не знае какво да мисли за внезапната поява на този човек, когото всички смятахме за мъртъв. В момента сърцето ми е изпълнено с радост, затова седя късно през нощта и подробно ти разказвам всичко. Бог знае, че имахме нужда от малко радост в ужасното си съществуване, а какво би могло да бъде по-радостно от това загадъчно възкръсване? Наистина ми се ще да имах угоено теле. Отдавна мина времето, когато се хранехме с удоволствие и се веселяхме.

Но ме преследва едно натрапчиво съмнение. Трима души бяха екзекутирани за убийството на това момче. Мандаринът беше издал присъдата им. Съдебна грешка ли е било? Какъв е всъщност човекът, от който в момента зависи животът ни?“

 

 

„Неделя, 29 юни 1900

Радостта ни от завръщането на Хирам е помрачена от новините, които ни донесе. Изглежда, положението ни е много по-тежко, отколкото си представяхме. Ние не сме изолиран случай. Цял Северен Китай е обхванат от въстанието. Нещо по-лошо, императорският двор публично е подкрепил каузата на Боксьорите. В това няма съмнение. Хирам ни показа копие от меморандума, което отлепил от една стена. В него черно на бяло и подпечатано от императора се нарежда верните поданици да избият всички чужденци.

Из града се разпространяват тревожни слухове. Армията на императора и тази на Боксьорите — явно между тях няма голяма разлика — са извършили масови нападения над чужденците в Тиендзин и Пекин. Дипломатическите мисии са под обсада. Някои казват, че вече били превзети и че главата на британския посланик била поднесена на императрицата вдовица. Чуждестранната общност в Тиендзин продължава да се държи, но освободителната армия от Таку била разбита и няколко от нашите военни кораби били потопени с оръдията от крепостите на Таку. Трофеи и части от телата на убитите чужденци се разнасят от град на град. Хирам, който присъствал на празненството на Боксьорите на пазара, видял да показват окървавени туники, огърлици от уши и други части от човешката анатомия, които не ми се ще да споменавам.

Според думите на момчето ситуацията в Шишан е опасна. Очевидно мандаринът само на книга ръководи съда на ямена. Истинската власт на града е в ръцете на Железния Ван. Помниш ли, разказвах ти за този полулегендарен цар на бандитите, който обитава горите на Черните хълмове? Е, оказва се, че не е легенда, а кръвожадно чудовище, което управлява не само Боксьорите, но и всички престъпни организации в града. Той раздава живот и смърт от щаба си, който се намирал в ресторант за тестени изделия до площада. Не е свалил мандарина, само за да има законно основание за убийствата си. Всяко опустошение на къща на търговец се прави по заповед от ямена. Никой не е защитен от плячкосване, защото е лесно да бъде заклеймен като «поддръжник на християните». Боя се за нашите добри приятели Лю и Джин.

Фактът, че мандаринът допуска тези престъпления — макар и по принуда, — ме отвращава, но очевидно по този начин си осигурява някаква свобода на действие. Армията на майор Лин все още е на негово подчинение, макар бандитите на Железния Ван да са заместили много от пазачите на двореца му и да управляват ямена. Може би трябва да бъдем благодарни, че градските власти все още функционират. Очевидно мандаринът има някаква власт и може да смекчи някои от ексцесиите. Все пак, той е представител на императора и разбирам, че макар Железния Ван да е заграбил местната власт, иска да бъде в добри отношения с двора, от чието име, както става ясно, се извършват всички тези брутални престъпления. Това е слаба утеха за нас, защото поставя въпроса дали мандаринът е готов да се подчини на заповедите от Пекин за избиване на чужденците и колко дълго ще продължи да ни защищава?

От това, което е видял и чул, Хирам е убеден, че той няма желание да ни опази. Съдбата ни е известна и за нея се говори много из града. Слуховете и общественото мнение са, че ни пазят за показен процес, след който всички ще бъдем екзекутирани. Вече била определена датата и се подготвят заповедите.

Признавам, за пръв път си мисля, че доверието ми в мандарина е било сляпо. Не е нужно злорадстващият Бъртън Фийлдинг да ми казва, че съм сгрешил като съм повярвал на такъв човек. Няма да ти описвам чувствата си, защото са прекалено силни. Това е черен ден, братко и всички ще имаме нужда от цялата си смелост, за да посрещнем несигурното си бъдеще.“

 

 

„Понеделник, 30 юни 1900

Хирам е забележително момче.

След обяд седна скромно на канапето, напълно възстановен след дългия сън. Септимъс седеше до него и кимаше мъдро или сияеше като импресарио, демонстриращ протежето си. Колкото по-ужасни са преживяванията, които разказва синът, толкова по-доволен изглежда бащата. Очевидно този странен човек приема буквално библейската притча. Какво значение има грехът на блудния син, ако се е разкаял и баща му му е простил? Какво значение има страданието, щом овцата се е върнала в стадото? Очевидно е, че Септимъс се радва на завръщането на момчето, но за някои от нас хладнокръвието му изглежда нечовешко — онова, което Хирам ни разказа, би накарало и камък да се просълзи. Аз със сигурност трябваше да събера цялото си хладнокръвие, а Нели излезе от стаята. Хирам разказваше тихо и сдържано за преживявания, които биха пречупили духа на далеч по-силни мъже, но въпреки младостта си, той се е примирил с тях и ги е оставил зад гърба си.

Разбираш ли, Джеймс, докато ние сме живели безоблачно и самодоволно в Шишан, това момче е изживяло неописуеми страдания в самия център на града. Бил подмамен от престъпниците в онзи позорен дом и затворен в една стая на горния етаж. Там ден след ден, месеци наред, бил подложен на неописуеми унижения и жестокости, които не можеш и да си представиш. Вдигна ризата си и ни показа белезите от побой с тояги. А кой знае какви следи е оставил Содом върху бедната му душа? Защото бил играчка в ръцете на зверове. Разбрах, че през по-голямата част от времето бил завързан за леглото. Само мисълта за това ме изпълва с ужас.

Но той не живее с мисълта за жестокостите, а разказва за добротата, която срещнал в онзи ад. Имало едно момиче — проститутка, — която се грижела за него колкото можела, превързвала раните му и му вдъхнала своята смелост и волята да оцелее. Тази Магдалена убедила Хенри Манърс — да, негодникът, който съсипа горката Хелън Франсис — да го освободи. Странно е да слушам с какво възхищение и обожание говори момчето за него, но то го смята за свой спасител и не иска да чуе лоша дума за него. Не вярва и че Манърс е мъртъв, макар да е присъствал, когато Лин наредил да го пребият. Всъщност именно за да разкрие къде се намира англичанинът, Хирам се преоблякъл като Боксьор и се върнал в Шишан, въпреки опасността, на която се излагал.

Нямам думи за смелостта му, когато си помисля как това нещастно, преследвано създание е рискувало да преживее още по-големи премеждия заради приятеля си. Живяло с Боксьорите, хранело се с тях, участвало в ритуалите им. Посещавало чайната, в която Железния Ван провежда своя съд, дори разговаряло с най-големия си мъчител във вертепа — мъж на име Рен Рен, който сега заемал висок пост в съвета на Боксьорите. Не разбирам как не са го разкрили. Когато го попитах, Хирам само сви рамене и ми каза, че докато бил пленник, се научил да се преструва. Очевидно е успял да прикрие, че е бял благодарение на лентата, която връзвал ниско на челото си и ходел при Боксьорите само по тъмно, криейки се в сенките, хвърляни от факлите им. Фактът, че е успял да ги измами с тази импровизирана маскировка е забележителен. Смелостта му е впечатляваща, но когато го разпитваме, той отговаря стеснително и скромно. Каква смелост у момче на петнадесет години! Той казва, че дързостта му дала плодове. Чул да се говори, че в тъмниците на ямена лежи затворник, чуждестранен дявол, който бил извършил такива ужасни престъпления, че го пазели за специално наказание в една далечна единична килия. Той бил обгърнат в мистерия, говорело се, че самият мандарин го разпитвал и присъствал лично на мъченията му. Според слуховете, тайните, които знаел чужденецът, били свързани с безопасността на империята. Хирам решил, че трябва да проникне в ямена и да разбере истината, и го направил, възползвайки се от посещението на отряд Боксьори, които отишли там, за да демонстрират верността си към Цин.

Успял по някакъв начин да се промъкне в тъмницата и дори до заключената врата на тайната килия. През решетките видял някакъв силует, затворен във висяща клетка. Бил гол и ръката, която висяла навън била окървавена и покрита с рани, но на единия й пръст имало златен пръстен с печат като онзи на Манърс. Хирам го повикал по име и получил отговор. Увисналата ръка направила настойчиви движения, сякаш го отпъждала. Затворникът проговорил с дрезгав глас на развален китайски. Било трудно да го разбере, но му се сторило, че чува: «Върви си. Иди при доктора. Нещата не са каквито изглеждат. Скоро ще дойда и аз. Върви си.» В този миг Хирам се стреснал от стъпките на приближаващите пазачи и побързал да се отдалечи, но е убеден, че е открил Манърс и той му е наредил да го чака в мисията. За него задачата била изпълнена.

Но той не дошъл тук веднага. Чувствал се задължен на своята приятелка, куртизанката, на която Манърс също помогнал да избяга от Двореца на небесната наслада. Тя била заловена от войниците на Лин в железопътния лагер и отведена обратно във вертепа, където преди била държана като любовница на Лин. Хирам много се боял за нея, защото знаел, че ще бъде наказана за бягството си. И той извършил нещо невероятно. Промъкнал се в дома, където го държали пленник толкова дълго. Не ми се мисли какви биха били последствията, ако го бяха заловили, но той намерил смелостта да се върне там заради приятелката си. Поел ужасен риск, но открил момичето. Тя била жестоко пребита от майор Лин, но Хирам решил, че това е нищо в сравнение с мъченията, на които би я подложил собственикът на вертепа — същият Рен Рен, за който се знае, че измъчва момичетата до смърт. И това момче говори за подобни ужасии съвсем хладнокръвно! Момичето го убедило, че е в безопасност, защото след наказанието майор Лин отново я взел под покровителството си като своя любовница. Хирам й дал револвера, който Манърс му бил оставил и който криел под дрехите си през цялото време. На това място Бъртън Фийлдинг изскочи бесен от стаята.

— Като си помисля каква работа можеше да ни свърши този револвер! — изръмжа той. — А това момче го е дало на някаква курва!

Всички се почувствахме неловко, но Хирам продължи разказа си, сякаш нищо не се беше случило. Останалото е малко.

Скоро след това той напуснал Шишан и поел през полето към мисията. Трябвало да чака два дни между Боксьорите, преди да прецени, че е достатъчно безопасно да се доближи до къщата.

Каква история, Джеймс! Рядко съм чувал за такива изпитания, жестокости и смелост. Разбира се, сърце не ни даде да кажем на Хирам, че се съмняваме затворникът, когото е видял, да е Манърс. Все пак, той не го е видял отблизо, а думите му ми приличат повече на бълнуване на нещастна душа, страдаща от продължителните мъчения. Пък и ако наистина е бил Манърс, защо е говорел на китайски? Но нека оставим момчето да вярва, че спасителят му е оцелял, щом това го утешава, стига Хелън Франсис да не приеме сериозно думите му — това може да отвори рани, които е по-добре да зараснат.

В какви ужасни времена живеем, Джеймс и колко мрачно ми се стори внезапно бъдещето. Най-тъжно е, че човекът, на когото вярвах, изглежда ни е предал. Мандаринът може и да ни е защищавал досега, но това май е било само за да ни обрече на още по-ужасна съдба.

Как можах да му вярвам толкова, да го смятам за свой приятел и така да се заблудя за истинската му природа! Извинявах злото у него и го наричах прагматизъм. Приемах продажността му за компромис, съглашателството — за мъдрост. Сега разбирам, че съм си затворил очите за убийство — дори нещо по-лошо, защото това убийство бе извършено под маската на закона.

Разказът на Хирам ме убеждава колко много съм сгрешил. Каквато и да е причината (пари? изнудване?) сега е сигурно, че мандаринът се е сдружил с престъпници и е екзекутирал невинни хора, за да попречи Хирам да бъде открит, позволявайки с това спрямо него да бъдат извършени ужасни престъпления. Кой, освен лудия Милуорд би продължил да вярва, че момчето е още живо, след като процесът в ямена е осъдил убийците? Септимъс отново се оказа прав, когато по-умни хора бяха заблудени.

Това е подобаващ урок за мен, Джеймс. Септимъс се надяваше на Бога и вярваше в онова, което говори сърцето му или гласовете, които чува, когато всички останали, включително аз, бяхме заслепени от «разумните» си доводи. Каквото и да ни предстои — а честно казано, щом Тиендзин и Пекин са обсадени и дори имперският двор е срещу нас, каква надежда ни остава? — по-добре да вземем пример от Милуорд и да се доверим на Висшата сила, да се оставим смирено в Неговите ръце и да не обръщаме внимание на дребните изпитания в този свят, а да подготвим душите си за прошката, която милосърдието на нашия бог Исус Христос ни обещава.

И отново с възхищение си мисля за това младо момче, защото най-смелото нещо, което съм чувал, е решението му да дойде и се присъедини към нас, макар да е знаело, че сме осъдени с имперска заповед и ако дойде тук, ще трябва да сподели съдбата ни. Може да смята, че го е направил заради Манърс, но аз мисля, че е искал да се върне при семейството си и да му покаже любовта си преди края. Знам каква утеха е за мен самия да бъда с Нели и децата. Ако имаше някаква надежда да ги спася, бих дал живота си за това, но тъй като това е невъзможно, мисълта, че ще умрем заедно, е достатъчно утешителна. Дори повече, тя ми носи радост. Защото какво е по-важно от любовта?

Късно е. Имам нужда да поспя. Трябва да бъдем готови да посрещнем утрешния ден и тези, които ни остават.

Моли се за нас! Барабаните отново забиха.“

 

 

„Четвъртък, 4 юли 1900

Сега знам какво е да живееш в килия на осъден и може би ще те изненада, но не е чак толкова непоносимо, както човек би могъл да очаква. Странно, но мисълта за скорошната ни смърт изобщо не влияе на духа ни. Какво е смъртта за християни като нас, освен освобождаване от грижите и преминаване в един по-добър свят? Уморително е само чакането. Щяхме да бъдем много по-доволни, ако знаехме със сигурност кога ще ни убият.

Може би ще се изненадаш, но през последните дни доброто настроение в малката ни общност донякъде се възвърна. Вече не обръщаме внимание на воя, крясъците и барабаните навън. Мислех, че злокобните новини, донесени от Хирам, ще ни обезкуражат, но всъщност стана точно обратното. Сега, когато знаем, че вероятно ще ни се случи най-лошото, спряхме да се тревожим.

Всеки от нас се приспособява към ситуацията по свой начин. Семейство Милуорд се държат сякаш са на почивка, толкова са щастливи от завръщането на Хирам. Вчера Нели ми каза, че чула Септимъс да се шегува. Шегата не е особено смешна, затова няма да ти я напиша, но напоследък поведението му е направо закачливо, ако можеш да си представиш, че един пророк, който сякаш е излязъл от Стария завет, може да се държи така. Джордж сглоби механичното си влакче в стаята за игри и Септимъс с шал около врата и шапката на Бауърс играе началник-гара. От време на време надува свирката. Много е смешно.

Бауърс и Фишер станаха големи приятели. Сутрин четат заедно библията, а следобед играят шах. За наша радост Фишер отново свири на цигулка вечер и с Нели редовно ни изнасят малки концерти. Трудно е да ги чуем заради шума, който вдигат Боксьорите, но се напрягаме.

Сестра Катерина се моли многобройни часове пред иконата на Дева Мария в стаята си. Казва ми, че се чувства много близо до бедната сестра Елена, за която предполагаме най-лошото и е щастлива, защото знае, че скоро ще се срещнат отново.

А Том и Хелън Франсис? Много ми е мъчно за тях. Те не успяха да се помирят. Предполагам, че сега това няма значение, но щях да се радвам, ако бяха се събрали отново. Все пак, между тях явно няма лоши чувства. Хелън Франсис вече не е на легло и макар да не изглежда като преди, поне здравето й се възстанови, както и красотата й донякъде, макар да изглежда по-възрастна и по-тъжна. С Джени са неразделни, заедно шият и си говорят, макар да не знам за какво. Горкичката Джени! Ако имаше шанс, тя щеше да порасне истинска красавица. Том взе един от пъзелите на децата и е щастлив да го реди в усамотение. Той също изглежда състарен и тъжен, но понякога, когато мисли по пъзела, несъзнателно си подсвирква весели мелодийки. Може да не съм добър лекар, но съм сигурен, че когато един мъж си подсвирква, няма защо да се безпокоя за тялото и душата му.

Нели и аз ли? Прекарваме много време заедно, понякога си говорим за Шотландия и многото щастливи спомени, които имаме там, но обикновено седим и мълчим като старецът и съпругата му от приказката, които седят край огъня. Един ден тя забеляза, че си държим ръцете, изчерви се и забеляза, че това е идеалният момент за втори меден месец.

Единственият Малволио^[2] в нашата малка общност, за съжаление е доктор Фийлдинг, който не може да се примири със съдбата ни. Хубавото е, че поне вече не ругае и критикува, както по-рано, но ми е тъжно да гледам как крачи неспокойно напред-назад из стаята и отваря капаците, за да види какво правят Боксьорите навън. Стараем се да не му обръщаме внимание. Така е по-добре.

Скъпи Джеймс, не тъгувай за нас. Ние сме добре.

Възнамерявах да ти напиша дълго официално писмо като на изпълнител на завещанието ми, да те помоля да се погрижиш за това или онова, но материалните проблеми, които някога ми се струваха от огромно значение, тъй като съм шотландец и често мисля за пари, сега са без значение. Знам, че ще направиш нужното с малкото ми състояние и че ще се погрижиш за скъпите ми Мери и Едмънд. Не бих могъл да ги оставя в по-добри ръце. Скъпи Джеймс, винаги си ми бил добър приятел и брат, знам, че ще бъдеш добър баща на децата ми.

Надявам се, че това не е последното ми писмо до теб, но може да се окаже и така. Остават ни броени дни. Пък и какво друго да ти кажа. Напускаме този жесток и изпълнен с проблеми свят, убедени, че ще отпътуваме заедно за Рая, обещан на онези, които вярват в нашия Спасител. Ние сме грешници, но съм убеден, че Бог ще бъде милостив към нас. Вярвам, скъпи Джеймс, че рано или късно ще се срещнем там и отново ще се разхождаме из пирена. (Какво би бил Раят без пирен?)

Засега довиждане, Джеймс. Да живее Шотландия!“

 

 

„Събота, 7 юли 1900

Скъпи, Джеймс,

Както очаквахме, днес се появи майор Лин. Донесе известие от мандарина. Той най-после отговори на писмото ми, но това не е отговорът, на който се надявах. Това е официална прокламация, в която се споменава моята «молба за милост», но след това ни съобщава, че чужденците са били «справедливо осъдени за своите злодеяния» и трябва да очакват «присъдата на императора». Толкова по въпроса за процеса. Очевидно вече е бил проведен в наше отсъствие.

Може би така е по-добре. Радвам се, че на Нели и децата ще им бъде спестено унижението да коленичат в съда на ямена. Попитах Лин кога ще бъде екзекуцията, но както винаги той се държа изключително студено. Щели сме да бъдем информирани, беше отговорът му. Предполагам, че няма да е далече.

Може би все пак у майора има капчица човечност. Докара ни цяла каруца зрели дини, подарък за осъдените. Представи си какво пиршество са те за хора, които през последните няколко седмици преживяваха с малки количества солена вода.

Отнесохме ги в кухнята и струпахме голям куп на масата. Децата с нетърпение чакаха да ги нарежем. Бауърс съсече първата със сатъра си и извика:

— Клъц-клъц!

И ти щеше да се смееш, ако беше видял…“