Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (15)

Глава 13

„Чужденците се крият зад стените си, но ние не се боим.“

Хер Фишер седеше на масата с картите и си повтаряше наум какво би било по-добре да каже при тазсутрешната си среща с Манърс, когато се беше вбесил. Мислите, които се въртяха в главата му, бяха черни като съдържанието на голямата кафена чаша, което разбъркваше с лъжица.

Предишната нощ почти не беше спал. Цял ден се беше тревожил, защото влакът от Тиендзин не беше пристигнал. Едва към два сутринта се бе отказал от бдението и се бе прибрал в палатката си. Беше събул ботушите си и облякъл нощницата на червени райета, но едва хъркането му бе започнало да разрошва бакенбардите му и да люлее ритмично пламъка на свещта върху нощното шкафче, когато се бе пробудил от свирката на локомотива и съскането на парата. Часовникът му показваше петнадесет часа и двадесет и две минути закъснение.

Полумъртъв от изтощение, инженер Бауърс несвързано му бе обяснил, че причината за закъснението били препятствия по линията и тълпи ядосани селяни, които хвърляли камъни. Нямаше смисъл да разпитва намусения брадатко в това състояние, затова Фишер го беше изпратил да спи. Беше изключително впечатлен от професионализма му. Въпреки умората, Бауърс беше прекарал още двадесет минути в маневри, за да размени местата на локомотива и вагона на кондуктора. Така на сутринта, когато трябваше да поеме обратно към Тиендзин, всичко щеше да бъде готово и композицията за пореден път щеше да изпълни с гордост сърцето на педантичния хер Фишер.

Във влака имаше малко пътници. Китайците събраха бохчите си и изчезнаха в нощта. Американският мисионер Бъртън Фийлдинг, единственият пътник в първа класа, също беше неразговорлив и пое набързо към мисията на Еъртън в каруцата, която го чакаше от предишния ден.

Фишер и Чарли бяха огледали локомотива и вагоните на светлината на фенера, бяха заключили вратите на купетата и проверили спирачките, а после откачиха локомотива, преди да угасят огъня в пещта. Небето беше обагрено в бледооранжево, когато привършиха със задълженията си.

Точно когато се връщаше, за да се обръсне и измие, видя Манърс да излиза от палатката си, следван от европейче с рошава коса и китайка в елегантна синя роба. Хер Фишер не беше глупак и се гордееше с острата си наблюдателност и аналитични способности — задължителни качества за един главен инженер. Освен това смяташе, че е достатъчно обективен, за да гледа фактите в лицето. Един-единствен поглед му беше достатъчен, за да прецени ситуацията, а когато огледа детайлите по-отблизо, подозренията му се потвърдиха. Окончателното доказателство беше гримът на жената и сложната й прическа, в която бяха вплетени украшения. Професията й не можеше да му стане по-ясна, дори ако носеше табелка с надпис. Момчето също имаше следи от грим около очите и беше облечено с бродирана копринена пижама! За миг той се бе зачудил как едно чужденче с такива наклонности бе попаднало в Шишан. После смътно си спомни, че Чарли му бе разказвал за контрабандата на хора в Шанхай и южната част на Китай. А и Манърс беше способен на всичко — колкото долно и порочно да беше то. Хер Фишер си придаде изражение, с което смяташе, че наподобява Катон или Цицерон. Раменете му се вдървиха, докато подготвяше своя суров и тъжен укор, но преди да успее да проговори, Манърс, който очевидно не изпитваше вина, разкаяние или неудобство, че е бил разкрит, повдигна шапката си.

— Добрутро, Фишер — поздрави той шеговито. — Чудесен ден за езда, не мислите ли? Виждам, че влакът е пристигнал. Това е хубаво. Имам пътници за вас.

Кулата от достойни реплики, която Фишер бе построил в ума си, се срути и вместо нея от устата му се изля порой от обвинения и оплаквания. Как смее господин Манърс да се държи така безсъвестно? Не го ли е срам? Не го ли е грижа за името на семейството му? Беше поискал обяснение за последната му проява. Разбирал, че англичанинът е покварен, но досега не бил водил любовниците си в лагера. Да не споменаваме гримираното момче, този Ганимед! Било ясно, че тримата са прекарали нощта заедно в палатката, позорейки морала, цивилизованото поведение и правилата на железопътната линия. Манърс не можел да го отрече. Хер Фишер го бил заловил в компрометиращо положение…

— Имате много цинично въображение — беше му отвърнал Манърс с отвратителна студенина. — Ако се вгледате по-отблизо, ще видите, че на земята пред палатката има две походни легла. Хирам прекара нощта на едното от тях, а аз — на другото. При това съвсем спокойно, бих добавил. Мисля, че дължите на гостите ни извинение, приятелю.

И после нагло му беше представил онези създания — така официално, все едно се намираха на коктейл — като своите приятели госпожица Фан Имей, която се подготвяла да пътува за Тиендзин, и мастър Хирам (не каза фамилията му), неин придружител.

— Възнамерявах да ви обясня всичко това по-късно — беше продължил той, без да се смущава от неодобрението, изписано на лицето на хер Фишер. — Убеден съм, че когато ви опиша обстоятелствата, ще разберете, че е нужно да бъдем дискретни и ще пожелаете да им помогнете също като мен.

— Дискретност ли, господин Манърс? — В яда си хер Фишер беше прибягнал до сарказъм. — Заради вашите любовници? Може би ще поискате и да им осигуря частен вагон във влака? Със завеси и двойно легло?

— Не съм споменавал нищо за това и не смятам, че нито е времето, нито мястото, на което да говорим по въпроса. Струвате ми се малко уморен, хер Фишер, а обещах на приятелите си да ги заведа на езда. Ще ви се обадя по-късно, когато сте по-спокоен.

В този момент хер Фишер окончателно си беше изпуснал нервите.

— Да, ще си поговорим по-късно, господин Манърс! — беше изкрещял той. — Отидохте твърде далеч. Не става дума само за тези ужасни хора. Още от самото ви пристигане тук, ми се подигравате и се отнасяте с презрение към компанията, която ви е дала работа. Нещо повече — изобщо не вършите нищо. Вие сте… — Умът му се беше напрегнал да измисли подходяща дума, с която да изрази презрението си. — Вие сте пътник, господин Манърс. Ще пиша на борда веднага. Уволнен сте, господин Манърс. Уволнявам ви, чувате ли ме? Още сега!

— Тогава няма да възразите да заведа приятелите си на езда — беше се усмихнал Манърс.

А после беше поел към конюшните, следван от придружителите си, които бяха изгледали хер Фишер с нервно любопитство, докато минаваха край него.

Щеше да уволни Манърс, реши Фишер, докато бъркаше кафето си. Не го интересуваше чие протеже е. Щеше да отнесе въпроса на най-високо равнище. Дори ако впоследствие се наложеше самият той да подаде оставка. Това беше непростимо! Този човек му беше подчинен, а той нямаше представа къде се губи по време на дългите си посещения в града. Беше убеден, че каквото и да обсъжда Манърс с мандарина, то не е от полза за железницата. Дори се съмняваше, че двамата поддържат връзка. По-скоро подозираше, че Манърс си губеше времето в онзи скандален бордей, където веднъж беше имал наглостта да заведе горкия Чарли.

Не можеше да разбере защо изобщо управителният съвет на железопътната компания беше изпратил Манърс в Шишан. Подозираше, че зад цялата работа се крие нещо ориенталско — взаимни услуги или някоя интрига. Каквато и да беше причината, беше отвратително, че използваха него, Фишер, макар и несъзнателно, за своите машинации. Той, слава богу, беше обикновен инженер с определени задължения, бюджет и график, който да спазва. Щеше да изпълни професионалните си задължения и нищо повече.

„От тук нататък — нищо повече — каза си той. — Баща ми може и да не е член на парламента, но аз знам какви са задълженията ми и имам достойнство.“

Хер Фишер отпи голяма глътка кафе и си опари езика. Това не поправи настроението му и когато Чарли нахлу в палатката, той му изкрещя да излезе и да почука като цивилизован човек — нещо, доста нетипично за него.

Чарли не му обърна внимание. На лицето му липсваше обичайната ирония или хумор. Втренченият поглед и тръпнещите устни говореха, че е ужасно уплашен. Но гласът му беше спокоен, очевидно беше мобилизирал цялата си сила и самоконтрол.

— Трябва да дойдете, хер Фишер. Работниците… Има стачка и аз не мога да се справя.

Това накара германеца да скочи и всички мисли за Манърс тутакси изчезнаха от ума му.

— Какво правят в момента? — бързо попита той.

— Някои хвърлят камъни по влака. Други свалят релсите към моста.

— По-добре тях, отколкото онези към тунела и Тиендзин. Кой ги води?

— Надзирателят Чжан Хаобин.

— Лао Чжан? Но той не е размирник.

Фишер тръгна към вратата. После размисли, върна се до бюрото, извади револвер от чекмеджето и го пъхна в колана си. Взе ловната пушка и няколко патрона от полицата на стената.

— Можеш ли да стреляш с това? — попита той Чарли. Китаецът поклати глава с отвращение. — Тогава ги занеси в палатката на господин Бауърс. Ако спи, събуди го и му кажи да дойде веднага при мен. Ще те чакам тук. Побързай.

Чарли веднага тръгна. Хер Фишер внимателно огледа палатката. Сгъна няколко документа и коленичи пред металния сейф, за да набере комбинацията и да го отвори. Прибра ги вътре, после измъкна пачка американски долари, които сложи в джобовете си. Най-накрая посегна към черната тетрадка, в която педантично водеше сметките и след като отпра кориците й, успя да я прибере във вътрешния джоб на сакото си. Заключи сейфа, грабна друга пушка и кутия с патрони от полицата и решително се насочи към вратата.

Тишината му се стори зловеща. Не се чуваше нито един от обичайните звуци в лагера. От палатката си виждаше линиите и моста. Тълпа кулита и носачи на пръст се бяха събрали, без някаква явна цел. После забеляза, че повечето от тях наблюдават няколко от железопътните работници, които под заповедите на Чжан Хаобин удряха с железни пръчки релсите и траверсите. Дрънченето на метала ясно отекваше в тихия утринен въздух, но освен него не се чуваше никакъв друг шум. Нямаше и помен от шумната врява на разярена тълпа работници, които крещят проблемите и исканията си. Зад палатките отдясно се виждаше коминът на локомотива. Оттам също се чуваха удари на камъни по метал, но освен него цареше пълна тишина.

Озадачен, той се зае да пълни револвера и пушката. След няколко минути Чарли се върна с Бауърс, който изглеждаше нелепо официален в синьото си сако с медни копчета и високата шапка с козирка. С пушката, преметната през рамо, изправената стойка и мрачното си лице, той заприлича на хер Фишер на полицай.

— Браво, Бауърс. Добре ли спа?

— Нормално, сър — отвърна мъжът.

— Значи си готов да ме придружиш, за да си поговорим с онези хулигани там?

— Ще бъда доволен, ако успеем да им попречим да повредят локомотива ми.

— Отлично — каза хер Фишер. — Ще се поразходим заедно, ja? Хайде, Чарли, води ни.

Тримата бавно заслизаха по хълма. Чарли уплашено се оглеждаше.

— Никой ли не е на наша страна? — попита Фишер тихичко китаеца.

— Не и този път. Всички са срещу нас по свое желание или по принуда.

— Разбирам. И кой ги принуждава?

— Не мога да разбера. По-рано, когато имахме проблеми, можех да разговарям с тях. Поне слушаха какво им говоря. Този път ме замериха с камъни, когато се опитах да се доближа.

Бяха стигнали до тълпата, която се раздели, за да пропусне въоръжените мъже. Гледайки лицата от двете си страни, хер Фишер не долови признаци на явна омраза. Имаше кикот, намръщване и шепот, някои от младите работници се бяха съблекли до кръста и стояха заплашително изправили рамене, но те не бяха много. Набръчканите лица ги гледаха безизразно, някои мрачно, но повечето с явно любопитство. Зърна и няколко усмивки, тук-там дори му кимнаха. Фишер усети, че отвръща на един-двама от ветераните, които му се усмихнаха.

„Много интересно“, помисли си той. Явно ставаше дума за стачка и това беше тревожно, особено щом всички работници участваха в нея, но не се чувстваше заплашен лично. В атмосферата се усещаше напрежение, но не и обичайното озлобление, което той свързваше със стачките. Във всеки случай му беше ясно, че ако положението се влоши, силите са неравни.

— Къде са хората на господин Бауърс — инженерите и стюардите, които пристигнаха снощи с влака? — попита той Чарли.

— Скрили са се в палатката си. Не пожелаха да излязат, дори когато господин Бауърс ги заплаши.

— Вярно ли е това, Бауърс?

— Да — беше лаконичният отговор.

— Тогава, господа, изглежда сме сами — каза той весело, макар да усети, че стомахът му се свива и произнесе наум всички молитви, които помнеше, чудейки се коя ли е най-подходящата за тези обстоятелства.

Последните работници се отдръпнаха пред тях и те се озоваха срещу надзирателя — небръснат мъж със сива плитка и честно лице, с обичайното меланхолично изражение. Когато тримата пристъпиха върху насипа с релсите, работниците, които ги трошаха, замръзнаха с лостовете във въздуха и въпросително погледнаха Чжан Хаобин.

— Хайде, момчета — каза надзирателят тъжно, — починете си малко.

Той се обърна към хер Фишер, търпеливо очаквайки думите му.

— Господин Чжан — учтиво започна германецът, — май ви прекъснахме.

Чарли преведе.

— Няма нищо — промърмори Чжан.

— Мога ли да попитам какви са причините да унищожавате хубавата ни линия? Особено вие, които дълги години полагахте тежък труд и се гордеехте с нея.

Чжан мрачно наведе глава, но когато я повдигна, погледна хер Фишер право в очите. Първото изречение промърмори бавно, но после набра увереност и извиси глас, за да го чуят и работниците наоколо.

— Казва, че наистина са работили усилено, но това било преди да разберат, че са измамени и че е грешка да се строи тази линия за чужденците и предателите — преведе Чарли. Говореше студено. Гневът му беше взел връх над страха и на бузите му горяха червени петна. — Казва, че той и неговите хора нямат нищо против вас, господин Фишер, защото сте се държали почтено с тях. Нито против господин Бауърс. Но имат заповеди от новите сили — не знам кого има предвид — да унищожат магията на чужденците. Затова разрушават железопътната линия.

— Кажи му, че намирам аргументите му за интересни, но не знам в Китай да има ново правителство, нито промяна на политиката на управителния съвет на железопътната компания. Че съм изненадан, задето говори за линията по такъв суеверен начин.

Чжан внимателно изслуша превода на Чарли и спокойно отговори. Думите му разгневиха помощника, който рязко му отвърна. Работниците около Чжан започнаха да мърморят, но надзирателят вдигна ръце във въздуха, за да ги накара да замълчат. Когато отново заговори, гласът му беше твърд и уверен, но онова, което каза очевидно разгневи Чарли още повече. Хер Фишер бързо докосна ръката му.

— Само ми преведи, Чарли. Бъди добро момче.

— Този ужасен човек говори с неуважение за управителния съвет на железопътната линия и обвинява негова светлост министър Ли Хун-чан в предателство спрямо Драконовия трон. Казах му, че ако има предатели, те са яйца на костенурка като самия него и онези, които саботират преустройството на страната ни.

— Много смела постъпка, Чарли, но при сегашните обстоятелства предлагам да бъдем малко по-умерени в думите си. Какво друго каза?

— Обясни, че изпълнява заповеди, които получил от ямена. Знам, че това е лъжа. Той и хората му слушат невежите селяни, които се опълчват срещу модерната цивилизация и искат да унищожат всичко хубаво в страната ни.

— Въпреки това, Чарли, задръж мнението за себе си и само превеждай. Кажи на господин Чжан, че като отговорник на този участък от железопътната линия искам да видя писмена заповед. И че ако мандаринът е получил такива нареждания, би трябвало да изчакаме да ни ги донесат, преди да предприемем действия, за които по-късно може да съжаляваме. Кажи му, че засега няма щети, повтарям, няма щети и че с уважение го моля да нареди на хората си да спрат работа, докато положението не се изясни. Това е разумно, нали?

Чарли преведе с нежелание и хер Фишер усети, че тонът му все още е враждебен. Чжан Хаобин кимаше при всеки аргумент на германеца, после се обърна да се посъветва с неколцина от работниците наоколо. Започна оживена дискусия.

— Какво казват?

— Това е предателство — изсумтя Чарли. — Говорят за Боксьорите — Юмруци за хармония. Изглежда, снощи някой от тях е посетил лагера. Не друг, а самите богове им били наредили да направят това — саркастично каза той.

После се заслуша, защото Чжан явно беше постигнал някакво съгласие с хората си и отново проговори.

— Както си и мислех — каза Чарли. — Чисто суеверие. Твърдят, че имали заповеди от сила, която е по-висша дори от временните власти. Боговете слезли, за да разговарят с тях, представяш ли си? Как можели да не им се подчинят! Но продължава да настоява, че яменът е напълно съгласен с тези нареждания от небето. Един от тези акробати, които се правят на богове, им показал меморандум с печата на мандарина. Голям смях, нали?

— Ще чакаме ли, докато ни покажат меморандума?

— Не, за тях заповедите на боговете са достатъчни. Ей сега ще ги питам кой бог е по-велик от императора на Драконовия трон, който ежедневно поддържа връзка с Нефритения император на небето. И ще им напомня, че неподчинението е предателство.

— Недей, Чарли — каза Фишер, но не успя да го възпре.

Тълпата нададе още по-силен рев и този път Чжан не се опита да я усмири. Само изкрещя нещо в отговор, а Чарли се изсмя.

— Казва, че самият Нефритен император бил един от боговете, които слезли в лагера на кулитата снощи и че го чул със собствените си уши.

После Чарли изрева няколко думи, които хер Фишер разбра.

— Лъжец! Предател! Яйце на костенурка!

Германецът с ужас видя как от тълпата излетя голям лост и удари Чарли по главата. Стори му се, че всичко става невероятно забавено. Понечи да вдигне пушката, но ръцете му бяха притиснати зад гърба. Чу изстрел. Явно Бауърс се беше оказал по-бърз от него, но не — той също беше обезвреден. Докато стоеше притиснат между двама яки земекопачи, той зърна струйка кръв, която се стичаше към черната му брада. После видя как лостовете се издигат и спускат, издигат и спускат. Стори му се, че има халюцинации. Определено виждаше как усмихнатото лице на Чарли се издига над групичката хора, които се опитваха да го убият. Но когато се извиси още по-високо във въздуха, Фишер осъзна, че го бяха обезглавили и забили главата му на един от лостовете.

Сега вече чу мощния рев на тълпата, който разкъса тишината.

Не можеше да отмести поглед от главата на Чарли, която се клатеше на върха на лоста, сякаш беше жива. Сякаш младият му помощник се беше успокоил и сега устните му отново сипеха някоя от ироничните си забележки за суеверието и глупостта на сънародниците му. Внезапно Фишер осъзна, че не езикът му се движеше, а светлината се отразяваше от кръвта, която се стича от отворената уста. Чу настойчив глас в ухото си и осъзна, че надзирателят Чжан Хаобин му говори нещо, но не можеше да разбере думите му. Човекът кимна с израз на меланхолично разочарование. Затвори очи, сякаш се опитваше да си припомни нещо, после каза на развален английски.

— Ти, господарю отива лагер. — После се почеса по темето, сякаш да се сети за правилната дума. — Приятел — и той посочи първо гърдите на Фишер, а после своите.

Първата реакция на германеца беше гняв. Как смееше този надзирател да се нарича негов приятел? Той току-що беше позволил на хората си да убият най-добрия приятел, когото някога беше имал. С разкривено от гняв лице той изрева и се опита да се изтръгне от ръцете на работниците, за да им отмъсти с нокти и зъби… После си спомни за Бауърс и отчаяното им положение. И осъзна, че разтревоженото лице пред него, което мърмореше „приятел“, е на човек, който наистина иска да им помогне.

— Правете каквото искате — промърмори той и престана да се бори с онези, които го държаха, задавен от непоносима мъка по Чарли. Не усещаше грубите, но внимателни ръце, които насочваха него и Бауърс извън тълпата нагоре по хълма към палатката, от която бяха излезли.

Познатият вид на масите и картите го върна в реалността и му напомни за дълга му. Съвестта му говореше, че е инженер и че трябва да направи нещо практично. Решението да почисти и превърже раната на слепоочието на Бауърс беше лесно за изпълнение. Но той с тревога осъзна, че не може да измисли какво да прави след това, както и колко много бе разчитал на Чарли за всички въпроси, свързани с китайците. Без него дори не можеше да говори с тях. Беше по-зле от глухоням. Затворник в собствената си палатка, хер Фишер внезапно разбра, че единственият човек, който може да му помогне, е не друг, а Манърс.

 

 

Ездата не постигна успеха, на който Хенри се бе надявал. Красивите гледки не бяха достатъчни, за да изкарат момчето от черупката му. Хирам седеше на коня си, без да забелязва местата, през които минаваха. Фан Имей се бе опитала също да помогне, разказвайки за екскурзията, на която я завел баща й като дете. Как изброявал имената на всички цветя и храсти и с какви движения на четката се изобразяват. Как баща и дъщеря по-късно тичали по пътеката, имитирайки гласовете на различните птици, които и тогава се носели над полята. Хирам само беше кимнал, но тънките му устни останаха свити, а безизразните очи на бялото лице сякаш виждаха единствено кошмарите, които продължаваха да го тормозят. След известно време и Фан Имей се отдаде на меланхолични спомени. Излетът на реката премина мълчаливо.

Докато яздеха обратно, Хенри се беше опитал да ги развълнува с перспективата за новия им живот в Тиендзин. Щеше да им даде препоръчително писмо до приятеля си Джордж Детринг, управител на хотел „Астор Хауз“, който да ги настани в един от най-хубавите апартаменти и да се грижи за тях, докато Манърс приключи работата си в Шишан. После щеше да се присъедини към тях и да им купи къща в града. Това щеше да стане скоро. Работата му с майор Лин беше на привършване. Междувременно Детринг щеше да помогне на Хирам да се запише в някое престижно училище. Като приятели на Манърс, към тях щяха да се отнасят с уважение. Фан Имей, пошегува се той, можела дори да се разхожда с английските дами в парка „Виктория“, а те щели да я гледат над ветрилата си, представяйки си, че е екзотична принцеса, заточена в Тиендзин след някоя мистериозна дворцова интрига.

Но шегата му не предизвика смях.

Фан Имей изглеждаше още по-тъжна. Споменаването на английските дами само й беше напомнило за Хелън Франсис. Не си правеше илюзии какъв би бил животът й като любовница на чужденец. И двете раси щяха да я презират, а някой ден той щеше да й се насити. Чудеше се дали вече не е така. През последните две нощи в непознатата палатка тя бе лежала будна, очаквайки го да дойде при нея, копнеейки за защитата на прегръдките му, макар да знаеше, че не я обича като червенокосото момиче. Не разбираше защо той беше останал отвън на леглото до Хирам. Беше си казала, че сигурно е защото Ма На Си е загрижен за момчето и не иска да го остави само с демоните му. Това би било типично за човек с неговата щедрост и благородство. Не смяташе, че й дължи нещо. Беше изпълнил своята част от уговорката, дори повече. По-скоро тя му дължеше живота си, стига той да пожелаеше да му се изплати. Нямаше нищо по-лошо от ада, от който я беше измъкнал. Ако останеше жива, щеше да спазва неговите условия. Дори ако направеше онова, с което я заплашваше — да я освободи.

Междувременно тя можеше да му помага да се грижи за момчето. Тъй като също беше жертва на Рен Рен, поне това умееше. Вярваше, че може да го накара да се отпусне — беше успяла веднъж, докато се грижеше за раните му, след като японецът го беше пребил. Знаеше, че в момента то страда, знаеше и защо. Сети се за първите си нощи в Двореца на небесната наслада след изнасилванията, побоите и другите унижения, които не желаеше да си припомня. Отново се почувства като дете, което не разбира защо е било изоставено и изпитва вина и самоомраза, защото всяко дете смята, че заслужава злините, които му се случват. Пак преживя най-големия срам — усещането, което познават само измъчваните и прокълнатите, който не можеше да бъде излекуван от времето. Познаваше любовта на измъчвания към мъчителя му, дори когато му причинява болка. Тази ужасна близост, от която се боиш и за която едновременно копнееш. Разбираше срама на Хирам, защото самата тя го бе изпитала — те и двамата бяха любовници на Рен Рен и дълбоко в себе си споделяха един и същ срам.

Преминаха мълчаливо през оживената от летни шумове местност, всеки потънал в собствените си мисли. Затова не забелязаха тишината в лагера и едва когато нито един коняр не излезе да ги посрещне от конюшните, Хенри усети, че нещо не е наред.

— Хирам — каза той, — остани тук и се грижи за Фан Имей. Ако не се върна до десет минути или усетиш, че нещо не е наред, искам да се качите на конете и да яздите с всички сили надалеч оттук. Идете в къщата на доктора — нали помните откъде дойдохме — но се крийте. Ако е възможно, не се движете по пътя. Ще го направиш ли заради мен?

Двамата го гледаха недоумяващо. Хенри сграбчи ръцете на Хирам и го погледна в очите.

— Ти си мъж и трябва да защитаваш дамата. Не знам какво става, но трябва да разбера къде са хер Фишер и останалите. Вероятно ще се върна, преди да се усетите, но ако не дойда до десет минути, ще направиш ли онова, за което те помолих?

За пръв път, откакто беше на свобода, очите на Хирам се оживиха.

— Да, сър — каза той неуверено.

— Ти си истински мъж. — Манърс го прегърна, после целуна Фан Имей по челото. — Остани с Хирам, каквото и да стане — нареди й той. — Разбра ли?

Тя кимна, изучавайки лицето му.

— Вземи това — каза той на Хирам и извади револвера си от кобура. — Това е предпазителят. Ето така се сваля. Използвай го, само ако се наложи, но помни какво ви обещах. Нито един от вас няма да се върне никога в онзи дом.

После хукна към палатките. Надникна предпазливо зад ъгъла на първата, после пъргаво прескочи въжетата и изчезна от погледа им.

 

 

Бауърс лениво сложи чайника на печката в палатката. Главата му беше превързана, но не изглеждаше зле. Хер Фишер крачеше напред-назад из палатката и си мърмореше на немски. В продължение на един час, през който си бяха поделили шест лули, те обсъждаха какво трябва да направят или по-скоро германецът споделяше един след друг невъзможни планове, а Бауърс го наблюдаваше и от време на време поклащаше глава. Когато хер Фишер беше споделил и последната си идея и беше изругал наново липсващия Манърс, машинистът беше предложил да изпият по чаша чай.

— Извинете ме, сър, че се колебая да изкажа мнението си — каза той, когато напълни чашите, — но в подобни ситуации, трябва да разчитаме на провидението. Дотук не се справяме много зле. Живи сме, а и банда кулита едва ли може да нанесе сериозни щети на хубав локомотив, произведен във фабриката в Йорк. Дотук добре, бих казал, като изключим тъжната загуба на приятеля ви. Докато тримата господа пред палатката държат оръжията ни, мисля, че би било глупаво да действаме необмислено, затова нека изчакаме и видим какво ще стане.

— Но какво можем да направим? — размаха ръце Фишер. — Ние сме затворници на луди и убийци, които вярват в демони.

— Да, сър, това не е никак приятно, но вие споменахте, че господин Манърс е изобретателен човек. А ако в Шишан все още има власти, съмнявам се, че те ще се отнесат лекомислено към унищожаването на държавна собственост. Смея да кажа, че накрая всичко ще се оправи, ако просто изчакаме, сър.

— Но къде е Манърс? — отчаяно изхленчи хер Фишер. — Казвам ти, прави си излет. Забавлява се с курвата си. Може да отсъства часове наред.

Той с изненада видя, че мрачният обикновено Бауърс се засмя.

— Прощавай, но не виждам нищо смешно нито в положението ни, нито в онова, което казах.

— Не, сър, извинете. — Бауърс се изкашля, но лицето му още сияеше. — Просто си мислех, че понякога Бог избира необичайни инструменти за своите неведоми пътища.

И точно като ангел хранител или deus ex machina^[1] в края на мелодрама, секунди по-късно се появи Хенри Манърс. Двамата инженери ахнаха, когато платнището се разклати и една фигура с работнически дрехи и шапка се промъкна отдолу. Когато се изправи, те видяха, че е онзи, за когото току-що бяха говорили. Под мишницата си носеше три пушки ремингтън и небрежно подхвърли две от тях на Бауърс и Фишер.

— Господа — каза той, — извинете ме за облеклото, но тези дни английските костюми твърде много бият на очи. Предлагам ви да последвате примера ми. — Той бръкна под платнището и извади вързоп дрехи. — Тримата пазачи пред палатката — как да кажа — си почиват и нямат нужда от облекло, но е по-добре да не бъдем тук, когато се събудят. Иначе брегът е чист и в конюшнята ни чакат оседлани коне.

— Ами лагерът ми, господин Манърс? Нима ми предлагате да го изоставя?

— Да, хер Фишер, предвид, че е завзет от работниците ви и вече е украсен с главите на някои от колегите ви.

— Глави? Убиха брутално моя Чарли, но…

— Изглежда, и други са споделили съдбата му. Разпознах огняря ви, Бауърс. Отрязали са му главата също като на Чарли. Събитията тук придобиват кървав характер, господа.

Чернобрадият инженер сведе глава, но когато вдигна очи, беше спокоен.

— Няма ли възможност да стигнем до локомотива, сър? — попита той. — Ако можем само да го подкараме…

— Съжалявам, Бауръс, там е като мравуняк. Хайде, капитан Фишер, корабът ви потъва бързо. Време е да слезете от мостика. Разумните плъхове би трябвало да офейкат. Преди да е станало твърде късно.

Но вече беше твърде късно, както откриха, още преди да излязат от палатката.

 

 

Хирам видя всичко. Когато с Фан Имей забелязаха облака прах на хълма и чуха тропота от препускащи коне, тя искаше да влязат в лагера и да предупредят Хенри. Той се опита да й попречи, но тя шибна задницата на кобилата си с каишка и препусна към палатките. Докато се опитваше да хване юздите й, той падна от коня си, който побягна. Така че лежеше на земята, скрит зад един камък, когато униформената кавалерия нахлу между дърветата и бързо настигна Фан Имей. Хванаха юздата на коня й и спряха лудешкия му галоп. Командирът на отряда, елегантен мъж с жестоко лице и орлов нос, отиде с белия си жребец до нея и двамата се гледаха известно време — той безизразно, тя с предизвикателство, примесено с отчаяние. Внезапно той я удари с каишка през лицето, оставяйки тънка червена следа върху бялата й буза. После излая някаква заповед и двама войници застанаха от двете й страни. Така охранявана, тя не можеше да направи нищо друго, освен да последва колоната към лагера.

След като конете изчезнаха между палатките, Хирам изчака прахът да се слегне. Докато играеше с децата от Шишан, той се бе научил да се придвижва тихо и незабелязано. Предпазливо последва Манърс, прикривайки се в сянката на палатките и пълзейки по корем през откритите места. Намери си скривалище между купчина тенекиени кутии от дизелово гориво. Оттук имаше добър изглед към служебната палатка. Войниците я бяха обградили с насочени към входа карабини. Зад тях се блъскаха няколкостотин железопътни работници, които се опитваха да видят какво става. Командирът с жестокото лице беше слязъл от коня и разговаряше с един посивял мъж, който изглежда се ползваше с някаква власт. Той сочеше към входа на палатката, където три голи кулита седяха глуповато на земята и потриваха цицините на главите си. Хирам с облекчение видя, че Фан Имей все още е на коня си между двамата пазачи, един от които държеше чадър над главата й, за да я предпазва от силното слънце.

Видя как командирът пристъпи към входа на палатката и високо извика:

— Ма На Си!

Последва разговор, който не можа да разбере. Командирът се върна при войниците си и даде някаква заповед. Един от тях стреля с карабината си във въздуха. Пронизителният пукот отекна над смълчания лагер, последван от шепота на събраните работници. Командирът изчака около минута, после изкрещя друга заповед. Този път войникът стреля към върха на палатката. Куршумът улучи металния кол и рикошира.

Платнището се вдигна и трима мъже, облечени като китайски селяни, пристъпиха напред. Единият беше Манърс, другият — Фишер, а третият — висок чернобрад мъж, когото Хирам не беше виждал досега. Държаха пушки и за миг той си помисли, че ще започнат да стрелят, затова извади револвера от пояса си и свали предпазителя.

Но господин Манърс се разсмя и хвърли пушката си на земята. Другите го последваха. Шестима войници бързо притичаха и извиха ръцете им.

Командирът се обърна към тълпата и високо произнесе реч, която звучеше като прокламация. Хирам успя да долови думите „благонадеждно поведение“ и „защита“.

Манърс се усмихваше небрежно на войниците, които го държаха. После видя Фан Имей и се стресна. Лицето й беше разтревожено и тя му извика нещо, което Хирам не чу. Едва тогава той се опита да се освободи.

Командирът бавно погледна първо единия, после другия и устните му се изкривиха в злорада усмивка. Докато приближаваше към Манърс, сабята се влачеше в пясъка зад него. Той взе пушката на един от войниците и удари с приклада англичанина в корема, а докато падаше — и по главата. После го срита в ребрата и в лицето и с всичка сила стовари пушката върху тила му.

Горещи сълзи подлютиха очите на Хирам. Той насочи револвера към гърба на офицера, но дулото се тресеше, трепкаше и увисваше към земята. От гърдите му се изтръгна стон на гняв и срам, но не можеше да отмести поглед от онова, което се разиграваше пред очите му.

След това командирът нареди на хората си да бият господин Манърс. Двама войници го вдигнаха и той увисна в ръцете им, докато един набит сержант го налагаше. Лицето му беше маска от кръв и рани. Продължиха дълго, след като изпадна в безсъзнание. Тълпата наблюдаваше мълчаливо, чуваха се само ударите и хлипанията на Фан Имей, здраво държана от пазачите си. Командирът наблюдаваше боя със злорада усмивка.

Измина цяла вечност, преди да даде знак на войниците си да спрат. Тялото изглеждаше безжизнено. Оставиха го да лежи като безформена окървавена купчина върху пясъка.

Другите двама чужденци бяха наблюдавали всичко, занемели от страх. Сега командирът отиде до тях и им се поклони. Нареди на войниците си да ги пуснат. Доведоха им коне и няколко войници ги заобиколиха, преди да поемат към Шишан.

Командирът поговори още малко с железопътния надзирател. Нареди на тълпата да се разпръсне и изпрати войници към гарата. След около час останалите войници се качиха на конете си. Сякаш беше решил в последния момент, командирът нареди на един от тях да метне безжизненото тяло на Хенри Манърс пред себе си и поведе хората си. Не обърна внимание на Фан Имей, която още беше охранявана от пазачите си в края на колоната. Тя отдавна бе спряла да плаче и сега лицето й имаше същото студено и безизразно изражение като неговото.

Когато реши, че опасността е отминала, Хирам тихо се измъкна от скривалището си и се върна обратно. Без кон нямаше нужда да върви по пътя и след няколко минути той крачеше напряко през ечемичените поля към града.

 

 

„Нели се справя великолепно“, помисли си Еъртън. Тя не спираше да го удивлява и не за пръв път той поблагодари на провидението, че го е дарило с такъв незаменим помощник. Друга жена — макар че не беше специалист по другия пол и познанията му идваха главно от сантименталните романи — би изпаднала в истерия и би се оттеглила в будоара си. Не че имаше будоар, но все пак можеше да се уплаши, както беше се случило с него, когато Чжан Ерхао нахлу с ужасните новини. Малко след това докараха с ръчна количка тялото на Франк Деламер, увито в чувал до портите на мисията.

Еъртън и сестра Катерина бяха по средата на сложна операция на спукан апандисит, така че Нели трябваше да се справи с любопитната тълпа от града, последвала трупа. С помощта на А Ли и Чжан Ерхао тя беше успяла да разгони хората, които се опитваха да зърнат и да пипнат окървавения чувал и да вкара количката в двора, а после сама бе спуснала тежките резета на портите. Но преди това бе успяла да забележи двамата приятели търговци на Франк Лю Джинкай и Джин Шангуй да стоят нерешително сред тълпата. Те бяха организирали пренасянето на тялото, но и двамата бяха пред нервен срив. Беше ги вмъкнала в двора, закарала ги беше в чакалнята на болницата и бе заръчала на А Сун бързо да им направи чай. Тъй като с нищо вече не можеше да помогне на Франк, бе решила, че по-важно е да утеши двамата му приятели, затова беше седнала между тях, хванала ръцете им, докато докторът бе приключил с пациента си. При други обстоятелства двамата конфуцианци по-скоро биха пробягали повече от километър, преди да разрешат една чужденка да ги докосне така интимно, но шокът и облекчението им, че са далеч от тълпата, бяха толкова големи, че не възразиха, а със свободните си ръце прилежно заотпиваха от чая.

Сега това му се струваше отдавна минало, защото много неща се бяха случили оттогава, но живо си спомняше любопитната сцена. Както и собствения си ужас, когато Лю Джинкай бе извадил изпод робата си предмет, увит в сива коприна, който се оказа брадвичка с червен пискюл, и им каза, че с нея е бил убит господин Деламер. В този момент докторът беше разбрал, че животът им в Шишан никога вече няма да бъде същият.

Но тогава бе потиснал тръпките, които полазиха гръбнака му, и бе задал въпрос, на който вече знаеше отговора:

— Не използват ли Боксьорите такива оръжия?

— Да, дайфу — беше отвърнал тихо Лю Джинкай.

— Значи са вече в Шишан?

Лю Джинкай кимна. Джин Шангуй чистеше очилата си с копринена кърпичка, която беше извадил от ръкава си.

— И какви мерки предприема мандаринът? — попита докторът с излишна враждебност.

Отговор не последва. Двамата търговци гледаха в земята.

— Разбирам — каза Еъртън. После разумът му се разбунтува и той ядосано произнесе: — Не, не разбирам. Говорим за убийство, за убийство на чужденец! Защо мандаринът покровителства Боксьорите. Какво смята да прави?

Търговците мълчаха. Джин Шангуй сви рамене. Еъртън усети ръката на жена си върху коляното си.

— Спокойно, Едуард — прошепна тя. — Тези добри хора не са виновни.

Върху красивото лице на Лю Джинкай играеше тъжна усмивка.

— От известно време с Шангуй се бояхме, че ще стане така — каза той. — Кой знае защо светът непрестанно минава през цикли на лудост и съдбата е приготвила поне по един за всяко поколение. Всички трябва да очакваме… трудности. Големи трудности! Това е само началото, дайфу. Трябва да бъдем благодарни, че скъпият ни приятел Де Фалан не е страдал много. Едва ли е усетил болка. Може би е бил само изненадан, че умира. — На устните му изгря обичлива усмивка. — Пък и беше доста пиян. Смятам, че боговете са били милостиви към него, както се отнасят към добрите хора, които обичат. Кой знае? Може би някой ден ние, които очакваме далеч по-ужасно бъдеще, ще му завиждаме за бързия и спокоен край. Казвам онова, което ми е на сърцето, дайфу.

Еъртън се изкашля. Бузите му бяха горещи и той усети как очите му се насълзяват, когато си помисли как Франк е умирал сам върху пясъка.

— Думите ти са тежки — отвърна той, — но мисля, че горкият Деламер е имал късмета да си намери добри приятели.

— Може би някой ден ще отговаряме за това — тихо каза Лю. — Идат безмилостни времена.

— Но вие сте китайци — каза Еъртън. — Нали Боксьорите проявяват жестокост само към чужденците?

— Това е Китай, дайфу. Ние пазим най-големите си жестокости за своите. Такива сме. Винаги сме били такива.

— Тогава сте проявили голяма смелост, като сте дошли тук — каза. Еъртън, когато овладя чувствата си.

— Де Фалан ни беше приятел — простичко отвърна Джин Шангуй.

Беше почистил очилата си, но те бързо се замъглиха отново, когато си ги сложи.

После бяха оседлали конете на децата за двамата търговци. Лю Джинкай беше поблагодарил на доктора за загрижеността и му бе обещал да ги върне, когато има възможност. Докато ги изпращаше до задната врата, за да избегнат малката тълпа зяпачи, която още стоеше на предния вход, той беше предупредил доктора да не се доверява на никого, дори на слугите си.

— Такива са времената — беше казал той. — Върху всеки ще бъде оказван натиск.

В сбогуването им имаше нещо съдбовно.

С известно безпокойство Еъртън и Нели се бяха върнали в първия двор, където тялото на Франк ги очакваше върху количката. Мухите бръмчаха над кървавия чувал, макар А Ли напразно да се опитваше да ги прогони. Няколко секунди докторът остана неподвижен, преди да реши какво да прави.

Сега не му се мислеше как ще съобщят новините на Хелън Франсис, която беше още много зле и на Том, който се възстановяваше от раните си. Първо трябваше да намерят място, където да подготвят тялото за погребението. Катерина щеше да му помогне. И двамата имаха достатъчно опит с труповете от времето на чумата. Притесняваше се за монахинята. Отдавна не бяха получавали новини от сестра Елена, а след това убийство, щеше да е чудо, ако Катерина не предположеше, че с приятелката й се е случило най-лошото, щом я няма вече толкова време. Но това беше друг проблем, с който щеше да се справи, когато му дойде времето. Внезапно се почувства успокоен от факта, че Бъртън Фийлдинг беше пристигнал рано сутринта. Той бе в къщата с децата и си почиваше след дългото пътуване. Поне имаше един мъж, на когото да разчита, и то човек на действието, свикнал с премеждията на Дивия запад. Тази вечер щяха да обсъдят заедно как да помолят мандарина за помощ. Може би трябваше да поискат войници, които да охраняват мисията или уверение, че ще им помогне да евакуират жените и децата в Тиендзин, ако се наложи… Но всичко това щеше да стане по-късно. Първо трябваше да приключи с Франк Деламер. Горкичкият пияница Франк, на когото пиенето беше изяло главата. Еъртън се ядосваше на себе си, че му идват такива неблагоприлични мисли, но за свой срам, се чувстваше уплашен. Убийството на Франк беше подкопало увереността му, че той и близките му не са заплашени. Целият ужас на ситуацията, съчетан със зловещите предсказания на Лю Джинкай за Боксьорите и факта, че мандаринът губеше контрол над града, го бяха разстроили и затвърдили тайните му опасения след неудовлетворителната аудиенция в ямена същата сутрин. Тревожеше го и отсъствието на сестра Елена, и това, че Том лежеше ранен, както и състоянието на Хелън Франсис, която все още се бореше с пристрастеността си към опиума. Все едно сънуваше кошмар.

Още не бе успял да отвори чувала, в който се намираше тялото на Франк, когато чу силно тропане на вратата на мисията. Остави Катерина да го замести и хукна по полутъмните коридори на болницата, за да открие, че Нели и Бъртън Фийлдинг бяха стигнали там преди него. А Ли и Чжан Ерхао седяха до резетата и очевидно се страхуваха да ги вдигнат.

— В името на ямена отворете — чу той вик, последван от ново яростно тропане.

— Какво мислите? — попита докторът Фийлдинг.

— Щом казва, че идва от името на ямена, по-добре да му отворим — беше лаконичният отговор.

— Прав сте — каза докторът, почувствал внезапен прилив на надежда. — Може би мандаринът ми праща съобщение, свързано с убийството. Може би все пак са започнали разследване.

— Ако не отворите вратата, няма да разберете — каза Фийлдинг.

— Мислите ли, че мандаринът може да е дошъл лично? — попита докторът, давайки знак на прислужниците да вдигнат резетата.

Само че не беше мандаринът, а Септимъс Милуорд и цялото му семейство, следвани от гневна тълпа, която ги замеряше с кал.

Един от въоръжените пазачи на ямена, когото не бе виждал досега, му подаде документ, който трябваше да подпише.

— Ви ли сте дайфу Ей Дън? Предаваме ви тези подпалвачи и престъпници, за да ги охранявате, докато дойде време да се изправят пред съда. Негова светлост мандаринът реши, че морските дяволи трябва да бъдат събрани на едно място, докато отмени извънредното положение в града.

— Извънредно положение ли? Какво извънредно положение? — изломоти докторът, но пратеникът не му отговори, а му подаде документа, за да се подпише.

— По-добре го послушайте — каза Фийлдинг, който гледаше как семейство Милуорд се брани от калта и зеленчуците — или съвсем скоро ще бъдат толкова мръсни, че няма да ни стигне топлата вода, за да измием всички. Така или иначе, май ще трябва да ги приемете, независимо дали ви харесва или не. Странно — добави той след известен размисъл, — аз лично се канех утре да ида в града да ги видя. Очевидно този път планината е дошла при Мохамед.

Пак Нели беше тази, която овладя положението. Щом вратите бяха залостени, семейство Милуорд, без да обръща внимание на спасителите си, коленичи насред двора. С мръсната си превръзка на главата, по която бяха полепнали листа от зеле и спанак, Септимъс приличаше на Бакхус. Той издигна ръце към небето и на висок глас благодари на Всемогъщия, че е спасил възлюбените Си, добавяйки за приличие няколко молитви към ангелското войнство да порази всички грешници.

Нели изобщо не се впечатли.

— Я ставай! — извика тя строго и дръпна изненадания Септимъс за брадата. — И тръгвай заедно с цялата си нечестива паплач. Ако искате да останете в къщата ми, трябва да се изкъпете и да си оправяте леглата. Можете да се молите колкото си искате, но само след като съм ви нахранила с нещо топло. Чу ли ме? Божичко, горкичките ти дечица. Като ги гледам, направо ми се къса сърцето.

И най-странното от всичко беше, че семейство Милуорд покорно тръгна след нея.

Докторът и Бъртън Фийлдинг бяха останали сами на двора. Известно време и двамата мълчаха, после американецът бръкна в джоба си и извади кутията с пури.

— Изпушете една навън, докторе. Другите ще трябва да почакат.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ситуацията се изяснява. Ще се укрепим във форт Ларами с жените и децата, докато червенокожите вървят по пътя на войната. Проблемът е, че едва ли американската армия ще ни спаси. Но не казвайте това на дамите.

— Не мога да повярвам, че мандаринът би…

— Може и да сте прав. Вие го познавате, а аз — не… Но ми се струва, че той може би не е в състояние да ни помогне, дори да иска. На ваше място, докторе, в подобна ситуация, аз бих се опитал да огранича загубите си. Най-разумно би било утре сутринта да натоварим любимите си същества на каруците и да потеглим към железопътния лагер, преди влакът, с който пристигнах тази сутрин, да поеме обратно към Тиендзин.

— Не говорите сериозно! Скъпи ми Фийлдинг, явно ви е обзела паника. Как бихме могли да си тръгнем просто така? Тук имам болни, за които трябва да се грижа. Невъзможно е!

— Дългът си е ваш, докторе, а аз си имам мой. Ако ставаше дума за мои роднини, щях да постъпя точно така. Слава богу, отговарям само за онова нещастно семейство, което току-що пристигна тук. И без това ме бяха изпратили, за да ги разкарам оттук. Комисията реши, че са опасни за себе си и за обществото, така че ще ги отведа, дори ако се наложи да ги вържа. Възнамерявах да остана по-дълго, но явно няма да има нужда. А вие решавайте сам.

— Фийлдинг, Фийлдинг… — Еъртън не намираше думи. Имаше чувство, че бързината, с която се развиват събитията, и необходимостта да взима решения го задушават. — Има хора, които зависят от семейство Милуорд. Какво ще стане със сираците в мисията им?

— Очевидно някой е поел грижата за тях иначе мандаринът нямаше да прати семейство Милуорд тук. Слушайте, докторе, в подобна ситуация трябва да разсъждавате практично. Да вземате трудни решения. Ако не можете да спасите всички, спасете поне онези, които могат да бъдат спасени.

— Още не съм убеден, че положението е отчаяно. Мога да питам Нели дали би заминала с децата… Но тук са Хелън Франсис и Том. Тя не може да пътува, а Нели никога няма да я изостави. Ще ми откаже, познавам я. Том — също. Пък и китайските ми пациенти…

— Трудни решения, докторе, точно както ви казах — промърмори Фийлдинг и дръпна от пурата си.

След два часа някой отново потропа на портите на мисията, предизвиквайки още по-голяма тревога в болницата. Този път войниците на майор Лин доведоха хер Фишер и господин Бауърс „за да бъдат в безопасност“. Нели, Фийлдинг и докторът отведоха двамата уплашени мъже в къщата и мълчаливо изслушаха смразяващия им разказ, прекалено покъртени от събитията, които бяха преживели до този момент, за да се изненадат. Хер Фишер се бе разплакал, докато описваше смъртта на Чарли. Новината, че Хенри Манърс е бил пребит до смърт от майор Лин предизвика само тъжно поклащане на главата от страна на доктора, а Нели нежно стисна ръката на германеца. След като двамата мъже разказаха какво им се бе случило, допиха чашите си и изгълтаха купите със супа, разговорът замря. Всички бяха изтощени и оставиха решенията за сутринта. Засега им беше достатъчно да знаят, че не могат да се измъкнат от Шишан.

 

 

В Цивилизованото общество съществува естествена предпазна клапа, която кара хората да се вкопчат в идеята и формите на обичайното си съществуване дори при най-ужасни обстоятелства. Два дни след смъртта на Франк, неочакваното пристигане на семейство Милуорд и железопътните инженери, Нели ръководеше разрасналото се домакинство сякаш организираше прием. Докато докторът седеше на бюрото в кабинета си и съчиняваше петиция до ямена, чуваше виковете на децата, които играеха в коридорите, а от кухнята долиташе дрънчене на тенджери и обичайните яростни спорове между А Сун и А Ли. Апетитна миризма на задушено нахлу в кабинета му.

Той се гордееше не само с Нели, но и с двете си деца, които безропотно отстъпиха на семейство Милуорд стаята, в която си играеха. Вероятно за пръв път в живота си американците не живееха в мизерия. Те бързо се бяха приспособили към педантичния график на Нели за проветряване на дюшеци и одеяла, сгъване на дрехи и редовни проверки. Нели обикаляше с голяма четка за прах от птичи пера, а Летиша покорно следваше царствената й фигура. Беше трогателно да видиш децата, които на първата сутрин след пристигането си гледаха играчките на Джордж и Джени по рафтовете отчасти с учудване и копнеж, отчасти със страх от баща си, който четеше библията в ъгъла.

Децата на доктора бързо прецениха ситуацията. След като Еъртън ги представи, за миг настъпи неловко мълчание. После Джордж с радостен вик качи на коня люлка най-малкото момиченце, което учудено примигваше зад очилата си. След няколко силни залюлявания, то загука от удоволствие. Джени беше раздала кукли на момичетата, а Джордж беше извадил войниците за момчетата. Летиша бе хвърлила плах поглед към съпруга си, но той беше потънал в четенето. За Джордж и Джени нямаше значение, че децата не знаят какво да правят с играчките. Те проявяваха безкрайно търпение и доброта към гостите си и след известно време се сприятелиха с по-големите от тях. Затова по коридорите се носеше такъв шум. Нели и Еъртън бяха готови да посрещнат протестите на Милуорд, но той сякаш се бе оттеглил в свой собствен свят. По цял ден прелистваше библията и се хранеше в стаята си. Следобеда на втория ден Нели почувства, че е постигнала малка победа, когато Летиша стеснително и предложи да й помага в домакинската работа.

Като цяло нещата се развиваха по-добре от очакваното, мислеше си Еъртън. Общото положение оставаше несигурно, но поне в техния малък свят имаше ред и дори мъничко веселие.

Сутринта след „Деня на катастрофата“, както го беше нарекъл Фишер на помпозния си английски, ситуацията им се бе сторила далеч по-мрачна. Еъртън беше станал рано и набързо беше приключил с визитацията си. С облекчение беше установил, че оперираният от апандисит пациент е в добро състояние, доволен бе и от бързото възстановяване на Том. Младежът вече гореше от нетърпение да стане от леглото и разпитваше какъв е бил този шум и бъркотия предишния ден. Докторът беше решил да му каже всичко. Рано или късно той щеше да разбере. Разказа му и за Хелън Франсис, без да скрива нищо. Том го беше приел мъжки. Когато разбра, че Франк е бил убит, сведе глава. Иначе не прояви никакви емоции. Слушаше с каменно лице, докато докторът му разказваше за връзката на Хелън Франсис с Манърс, за пристрастеността й към опиума и бременността й. Изглежда, не беше изненадан. При всяка неприятна подробност просто кимаше с глава. Нямаше начин да подслади горчивата чаша, затова Еъртън се постара разказът му да бъде точен, дори сух, а Том реагира по същия начин. Най-накрая зададе само два въпроса.

— Как е Ейч Еф? Ще се оправи ли?

Докторът му беше отвърнал, че е рано да се каже. Все още я лекувал. Страдала, но организмът й бил здрав и не виждал причини да не преодолее пристрастеността си с достатъчно време и грижи. Още била слаба и не позволявал да я безпокоят. Бебето също било здраво.

— Радвам се да го чуя — беше казал Том. — Има късмет, че е под грижите на добър лекар. — После бе задал втория си въпрос с толкова спокоен глас, че Еъртън се беше стреснал. — Ами бащата? Манърс? Казвате, че е мъртъв.

— Бил е пребит до смърт.

— Сигурно ли е това?

— Така ни каза хер Фишер. Той и Бауърс са го видели с очите си.

— Благодаря, докторе. Сега искам да си почина. Скоро ще се преместя при вас в къщата.

— Том, не мисля, че трябва да се местиш от болницата, докато не…

Но нещо в изражението на младежа го бе накарало тихо да излезе. Разбира се, Нели се бе ядосала, когато й каза, че Том вече знае всичко. Обвини го, че няма капка здрав разум, а той изненада самия себе си, когато й отвърна:

— Дръж си езика, жено. Още ли не разбираш в какво положение сме? И Том като всички нас трябва да се приспособи към него, а това няма как да стане, ако продължаваме да го залъгваме.

После й беше наредил да се хваща с домакинската си работа, докато мъжете се съветват. Беше изпитал задоволство, когато тя се бе предала с думите:

— Е, ти знаеш по-добре.

Не си спомняше досега да се е опълчвал на жена си. Затова влезе в трапезарията, окрилен от непознатото усещане за авторитет и решителност. Докато Фишер, Фийлдинг и Бауърс довършваха закуската си, той им описа положението колкото можеше по-обективно.

— Господа — започна доктора, — всички знаете какво стана вчера и сте разтревожени, но има и други неща, които още не са ни известни. Очевидно в Шишан нещо не е наред. Смъртта на Деламер доказва, че Боксьорите са тук и са достатъчно силни, след като мандаринът ни събира на едно място, за да сме в безопасност. Да, в безопасност. Така каза пазачът, който ви доведе. А както изтъкнахте снощи вие, Фийлдинг, аз познавам мандарина и нямам причина да смятам, че приятелското му отношение се е променило. Вярвам му, че иска да ни защити. Вярвам и че най-разумно ще бъде да не правим нищо прибързано — например да не се опитваме да бягаме оттук, както навярно искат някои от нас.

И той погледна към Фийлдинг, който му се усмихна и му махна с лулата си да продължи.

— Пък и как бихме могли да избягаме? Нямаме достъп до железопътната линия, нито начин да организираме керван от мулета. Не, бягството би било непрактично и дори нежелано. Всички живеем отдавна в Китай и тези безредици са ни познати. Когато властите овладеят положението, всичко ще приключи. Междувременно е важно да запазим самообладание.

— Извинявайте, докторе — прекъсна го Фийлдинг все още усмихнат — струва ми се, че този израз е доста подвеждащ при създалите се обстоятелства. Нима да запазим самообладание означава да стоим и да се примиряваме с всичко, което се случва?

— Не, Фийлдинг, не казвам, че ще бездействаме. Възнамерявам да пиша до мандарина петиция, в която да изразя не само тревогата ни от последните събития, но и желанието ни да го подкрепим в това кризисно положение, както и уверенията ни, че ще му сътрудничим във всяко отношение. Повярвайте ми, господа, единствено мандаринът взима нашите интереси присърце и може да ни помогне. Убеден съм в това, както и че провидението няма да изостави онези, които вярват в него.

— Ще напишете петиция и това е всичко? — усмихна се недоумяващо Фийлдинг.

— Имате ли по-добро предложение?

— Аз нямам мисия тук — отвърна Фийлдинг. — Мога да кажа само, че ако съзра какъвто и да е шанс да изчезна оттук, ще се възползвам, независимо какво мисли мандаринът.

Стресна ги шум откъм вратата. Подпирайки се на патериците си, все още с гипсирана ръка, Том с мъка стигна до един стол и въздъхна с облекчение, когато се отпусна на него.

— Извинете, господа — каза той, — чух повечето от онова, което се каза тук. Докторът ни обясни, че в момента няма начин да се измъкнем оттук, господин Фийлдинг. При създалите се обстоятелства аз съм съгласен с предложението му.

— И ще разчитаме на петицията и провидението?

— Вие сте свещеник, господин Фийлдинг, и знаете за провидението повече от мен, но идеята на доктора е да потърсим начин да убедим официалните власти да минат на наша страна. Да, няколко молитви може би ще помогнат, но аз имам и други предложения. Ще позволите ли, докторе?

— Да, Том — каза неуверено Еъртън.

— Писмото до мандарина е мъдър ход и аз съм съгласен с вас, че в крайна сметка редът ще бъде възстановен. Но не е зле да се подготвим за най-лошото — може би ще мине доста време, преди мандаринът да се справи с Боксьорите. С него е майор Лин и вярната му армия…

— Хората, които убиха Хенри Манърс — додаде Фийлдинг.

— Да — отвърна Том, — но Хенри Манърс беше човек, който сам си създаваше врагове. Не знам каква лична вражда е възникнала между него и майор Лин. Известно ми е, че участваха в съмнителни сделки. Някои от нас знаят на какво беше способен човек като Манърс.

— Дори и да е така, Том…

— Казвам само че нямаме основание да смятаме, че майор Лин, въпреки слабостите и личните си конфликти, няма да остане верен на мандарина. Но в момента това не ни е достатъчно. Трябва да приемем възможността Боксьорите да ни нападнат, преди да бъде възстановен редът.

— Продължавай — каза Фийлдинг.

— Смятам, че ако сме добре подготвени, можем да ги отблъснем. Мисията е разположена на хълм и това е добра позиция. Имаме ловни пушки и амуниции. И много складове. В градината дори има кладенец със сладка вода.

— Да, но… това е мисия, Том. Болница.

— Това е сграда, сър, а сградата може да бъде защитавана. Тя е тухлена, покривът е от гофрирана ламарина, така че трудно ще се подпали. Можем да сложим решетки на прозорците и да подсилим вратите. Да направим амбразури. Сър, не казвам, че това непременно ще се случи, но не е лошо да бъдем подготвени.

— Значи стигнахме до форт Ларами все пак! — разсмя се Фийлдинг. — Не ти ли казах!

— Мисля, че тази идея е абсурдна — каза Еъртън. — Как можем да превърнем болницата във форт? Прекалено голяма е.

— Вероятно ще се наложи да изоставим болницата — тихо каза Том. — Но можем да отбраняваме къщата.

— Не, хиляди пъти, не — отвърна Еъртън. — Никога няма да изоставя пациентите си. А какво ще си помислят жените и децата като видят, че се готвим за… за война?

— Ще си помислят, че си добър пастир и отбраняваш стадото си по най-подходящия начин — обади се Нели, която незабелязано беше влязла в стаята. — И че си смел човек, скъпи мой, което отдавна знам.

— Съгласен съм — за пръв път проговори Бауърс.

Хер Фишер, който още скърбеше за Чарли, също кимна.

— Може да се окажат само предпазни мерки, сър — каза Том. — Аз също смятам, че мандаринът ще ни се притече на помощ дълго преди да се наложи да грабнем щипките. Непременно трябва да напишете петицията.

— Така ще имаме някакво занимание, за да минава по-бързо времето — каза Фийлдинг. — Не съм се барикадирал в колиба от последното въстание на апахите през осемдесет и шеста.

— Значи ще можете да ни напътствате, сър — каза Том. — Докторе, защо все пак не обмислите идеята ми?

И, разбира се, Еъртън се беше съгласил и сега не съжаляваше за решението си. Както беше казал Фийлдинг, подготовката им създаваше занимание и много беше допринесла за повдигане на духа им. Макар да не вярваше, че ще има нужда от тях, вече беше свикнал с решетките на прозорците, които подсилваха капаците. Животът им не се промени особено. Така или иначе през лятото, държаха капаците затворени. Междувременно той усърдно се трудеше върху петицията, като се консултираше с речниците, за да подбере най-точните думи и с произведенията на класиците, за да открие най-съвършените изрази.

Беше доволен, че болницата работеше почти нормално. Сестра Катерина беше настояла да остане в стаята си там, за да бъде близо до пациентите. Изчезването на Елена я тревожеше, но докторът трябваше да признае, че тя се справяше чудесно и обикаляше отделенията в обичайното си добро настроение. Монахинята не показваше тревогата за приятелката си пред хората, макар че прекарваше по-голямата част от свободното си време, молейки се в параклиса.

Разбира се, пациентите усещаха напрегнатата атмосфера. Някои се извиниха и поискаха да бъдат изписани, преди да са напълно излекувани, а нови не идваха. Беше разочарован, когато икономът Чжан Ерхао не се появи на работа, но не можеше да го вини. Той нямаше пръв да хвърли камък. От друга страна, доброто настроение на пациентите, които бяха останали — много от тях бяха новопокръстени християни, — допълнително повдигна духа на всички. Досега не беше виждал А Сун и А Ли да изпълняват задълженията си с повече ентусиазъм.

— Ние сме християни и всички сме в армията на Христос — беше му казал гордо А Ли и го бе потупал по гърба.

Това бе развеселило, но и трогнало доктора. Един от смешните епизоди от подготовката бе, когато Том се опита да научи А Ли да стреля. След известно време и двамата стигнаха до извода, че в ръцете на готвача сатърът щеше да бъде по-ефективно оръжие.

Малката общност забележително бързо се беше приспособила към новите условия и приемаше амбразурите, балите слама до вратите и барикадите на входовете на сградата като обикновени предмети от домакинството…

Вторият следобед беше тъжен, защото докторът отслужи кратка погребална литургия и положиха тялото на Франк Деламер в градината — до гроба на преждевременно роденото дете на семейство Еъртън, малко след пристигането им в Шишан. Груб дървен кръст се издигна до надгробната плоча на Теди. Всички присъстваха, с изключение на Хелън Франсис. Тя още не знаеше за смъртта на баща си, защото състоянието й беше твърде опасно и не позволяваше да й кажат. Децата хвърлиха на гроба венец от диви цветя с името й върху него, а в един момент докторът видя Нели да гледа към прозореца на Хелън Франсис и по страните й да се стичат сълзи, но нищо не можеше да се направи. Такива бяха времената.

Предвид обстоятелствата се справяха много добре и това беше единствената му утеха. Еъртън беше сигурен, че Франк би искал нещо по-тържествено от това скромно събиране около гроба под горещото манджурско слънце, че би сметнал краткото му слово за прекалено помпозно. Съзнаваше, че думите на Том бяха много по-трогателни, защото бяха простички. „Франк беше стар негодник — бе казал той — и щеше да е взискателен тъст, но беше благороден човек и аз го обичах, както дъщеря му. Приятелството му ще ми липсва.“

Това беше всичко, но присъстващите се просълзиха. Франк и Еъртън имаха разногласия, но макар да не одобряваше някои неща у Деламер, докторът го харесваше и той щеше да му липсва. Очите му се замъглиха. Може би когато всичко свършеше и Хелън Франсис оздравееше, щяха да направят нещо по-подходящо за случая. Да поръчат в катедралата в Тиендзин с хор, Aue Marias и Nunc Dimittis или каквото предпочитаха католиците. Но това щеше да стане в по-щастливи дни.

Сега можеше само да се съсредоточи над петицията си до мандарина и скоро работата го погълна. Когато се почувства удовлетворен, сгъна ситно изписаните листа и внимателно ги сложи в червен плик. Единственият проблем беше как да я изпрати в ямена, но щеше да мисли за това утре. Можеше да накара някой пациент да я занесе срещу известна сума. А междувременно с нетърпение очакваше забавленията тази вечер. Нели и хер Фишер бяха обещали концерт на пиано и цигулка след вечеря, също както някога.

 

 

Нели се представи с добра интерпретация на едно от шопеновите ноктюрни, а хер Фишер ги изненада със страстното си изпълнение на „Концерт за цигулка“ от Брамс. В очите му имаше сълзи, докато свиреше алегро нон тропо. Нели с мъка следваше темпото му. Всички усещаха колко силно скърби за своя Чарли. Когато стигна до адажиото, докторът също се бе просълзил и забеляза, че Бауърс седи изправен на канапето, недокоснал чая си. Всички изпитаха облекчение, когато сърцераздирателната музика свърши и двамата музиканти подеха жизнерадостните потпури от „Кармен“. Бяха насред „Танца на контрабандистите“, когато чуха звук на барабани. Така бяха унесени в музиката, че за миг им се стори, че това е далечен акомпанимент, но Нели и Фишер спряха да свирят и тогава всички разбраха, че шумът идва отвън, и то от много наблизо.

Фийлдинг пръв стигна до прозореца и надникна през амбразурата, която бяха издълбали в капаците, последван от Том с патерицата му. Фийлдинг мълчаливо му отстъпи мястото си.

— Какво става, Фийлдинг? Какво видя? — настойчиво попита Еъртън.

— Навън е много тъмно, докторе. Стори ми се, че видях някакво движение, но не съм сигурен.

— Докторе, бързо отворете вратата! — извика Том. — Сестра Катерина тича към къщата.

Нели, Еъртън и Бауърс изтичаха в коридора и дълго се бориха с резетата и решетките. Чуваха тропане с юмруци и уплашените викове на сестра Катерина. Когато отвориха вратата, облечената в бяло фигура падна в прегръдките на Нели, ридаейки. Бауърс и Еъртън бързо заключиха отново, но за краткото време, докато вратата бе отворена, докторът забеляза няколко силуета да тичат през ливадата и кръвта му застина.

— Видя ли ги, Бауърс? — прошепна той. — Видя ли как са облечени?

— Да — каза Бауърс.

— Мили боже, Том беше прав. Те са тук.

— Да — повтори Бауърс. — Забелязахте ли пламъците, сър? Мисля, че са запалили болницата.

— Мили боже, мили боже! — Еъртън се облегна на стената. — Видя две малки фигурки в края на коридора, които тревожно гледаха към него. — Връщайте се в спалнята си веднага! — извика той по-ядосано, отколкото беше възнамерявал.

Джени и Джордж хукнаха като подплашени зайци.

— Мили боже — повтори той.

— Ще си взема пушката, сър — каза Бауръс. — Ще покривам голямата спалня.

Във всекидневната Том вече беше заредил пушката си и надничаше през амбразурата. Фийлдинг не се виждаше никъде. Навярно беше заел поста си в трапезарията. Хер Фишер наливаше бренди на сестра Катерина, която седеше на едно от креслата и трепереше. Навън барабаните биеха натрапчиво.

— Едуард, ще заведа децата и семейство Милуорд в стаята за игри — каза Нели. — Когато сестра Катерина се оправи, доведи и нея. — Минавайки покрай него, тя му прошепна: — Не я разпитвай сега — в шок е. Нахлули в болницата и избили пациентите, а тя нищо не можела да направи. — С тези думи тя излезе.

Еъртън стисна юмруци. Не можеше да повярва, че това се случва, но ето я сестра Катерина, чието селско лице бе сгърчено от страх, ето го и Том, който пъхаше пушката си през амбразурата и сваляше предпазителя.

— Какво правиш, Том? — извика той.

— Събират се на моравата, докторе. Не се вижда добре, но някои държат факли. Трябва да са поне сто души. Не виждам пушки. Повечето носят мечове и копия. Ще дам предупредителен изстрел.

— Мили боже, смяташ ли, че е разумно?

Том не му отговори.

— Фийлдинг! — извика той. — Ще стрелям веднъж във въздуха. Можеш ли да направиш същото?

— Разбира се — долетя отговорът.

— Бауърс! — извика Том. — Не стреляй.

— Добре — чу се отдалеч гласът му.

Внезапно звукът на барабаните беше заглушен от двата изстрела и във въздуха замириса на барут. Ехото затихна и пулсиращият тътнещ звук отново се понесе.

— Какво става, Фийлдинг? — извика Том.

— Стоят си, Том. Не, почакай… Мили боже, някои от тях започнаха да танцуват.

Внезапно Еъртън се почувства обзет от необичайно спокойствие. Това се случваше наистина. Всичко, което беше чел, беше вярно.

— Демонстрират бойни изкуства, Том — каза той. — Така привличат божествените сили в телата си. Смятат, че това ги прави неуязвими за куршумите.

— Така ли? — попита Том. — Фийлдинг, Бауърс — провикна се той, — ще ги оставим да потанцуват още малко, после ще проверим дали са неуязвими за куршумите.

— Искаш да кажеш, че ще стреляме по тях? Че ще убиваме?

— Да, докторе. — Том се обърна към него. — Те запалиха болницата и избиха пациентите. Ще направят същото и с нас. Какво искате да направим? Да преговаряме с тях?

— Не, Том — каза Еъртън, вече взел решение. — Мисля, че тук някъде има още една пушка. Кажи ми къде ще бъда най-полезен.

— Благодаря, сър — каза Том. — Не трябваше да се съмнявам във вас. — Той го потупа по гърба. — Най-добре отбранявайте кухнята. И докато сте там, вижте как се справят прислужниците. Не искаме готвачът да се паникьоса и да пусне враговете вътре. Когато ме чуете да стрелям, стреляйте и вие. Целете се ниско.

Еъртън се засрами, че съвсем беше забравил за слугите и бързо изтича по коридора. Откри А Сун клекнала под кухненската маса, а А Ли, застанал до залостената врата със сатър в ръка. Готвачът се зарадва, когато видя пушката в ръцете му.

— Господарю — каза той, — виждам, че и вие се присъединявате към армията на Исус! Ще умрем заедно и ще отидем направо в рая.

— Надявам се да не го правим още — каза Еъртън, зареди пушката и зае позиция до вратата.

Това бяха най-дългите пет минути през живота му. През тясната амбразура виждаше как Боксьорите се кривяха по моравата. С изненада осъзна, че не изпитва омраза към тях. Те му напомняха на куклите, представляващи митични герои, които беше гледал по панаирите. Спомни си селските събори от младежките си години. Част от него му казваше, че когато дойде моментът да стреля по тези фигури, няма да е по-трудно, отколкото стрелбата по кокосови орехи на стрелбището. Но друга частица осъзнаваше иронията на ситуацията: че той, божият служител, е готов да убие ближния си. В този миг за негов срам в ума му нахлу друга, още по-приятна фантазия. Каква подходяща ситуация за любител на каубойските романи. Той, Еъртън, романтикът, най-после бе открил мястото си зад покритите каруци на въображението си, готов да защити семейството си от индианците. Непрестанното ехтене на барабаните напомняше за индианските тамтами.

Въпреки шума, той чу слаб вик. Навярно им нареждаше да бъдат готови за стрелба. Присви очи и се концентрира върху едра фигура в костюм от тигрова кожа, която размахваше брадва. Пръстът му леко натисна спусъка.

— Мили боже, прости ми — помисли си той.

Чу тропот от тичащи крака и писъка на сестра Катерина.

— Не стреляйте, докторе! Господин Кабът каза да не стреляте.

Стреснат, той отстъпи назад.

— Но защо, Катерина?

— Майор Лин е тук с отряда си.

„Господи — помисли си той, — все пак кавалерията пристигна.“ Тропотът на конски копита по моравата го изпълни с радост.

 

 

— Мандаринът ви обеща защита и ще я получите — студено заяви на всеослушание майор Лин.

Стоеше на коня си пред предния вход на къщата. Зад него войските му се бяха разпръснали и наблюдаваха Боксьорите, които бяха разредили строя си и ги наблюдаваха със зловещо мълчание. Еъртън, Фийлдинг и Том стояха на терасата, стиснали здраво пушките си. С крайчеца на окото си Еъртън виждаше оръжието на Бауърс да се подава през амбразурата. Цялата сцена бе ярко осветена от пламъците на горящата болница в подножието на хълма.

— И каква гаранция имаме за това? — попита той.

— Моята — отвърна Лин. — Друга няма.

— Как можем да ви вярваме, когато позволявате на тези хора да останат въоръжени, след като подпалиха болницата и избиха пациентите ми?

— Ние ще се разправим с Боксьорите по китайските обичаи. Жалко за болницата ви. Един ден несъмнено ще бъдете компенсиран за изгубената собственост. Нали вие, чужденците, винаги искате компенсация? — Тонът му беше подигравателен. — Колкото до пациентите вътре, разбрах, че са били китайци. Това е също наша работа и не ви засяга.

— Носех отговорност за тях! — извика Еъртън. — Тези хора ги изклаха.

— Губите ми времето, докторе. Осигурявам защита само на чужденци по силата на екстратериториалните закони. — В гласа му отново прозвуча сарказъм. — Искате ли да чуете условията ми?

— Условия ли? — каза Еъртън. — Кажете ги.

— Първо, ще ми предадете всички оръжия в тази къща. Хората ми ще я претърсят, за да сме сигурни, че не сте скрили някое от тях. Не искаме да стане злополука с вас или с някой друг. Няма да имате нужда от оръжие, защото моите хора ще ви пазят.

— Продължавайте.

— Второ, защитата, която ви предлагам, се отнася само за чужденците в къщата. Ако тук се крият китайци, трябва да си тръгнат веднага.

— Това е неприемливо. Има ли още?

— Ще обещаете да се подчинявате на законите за извънредно положение и да останете в тази сграда, която ще бъде охранявана до по-нататъшно нареждане.

— Това ли е всичко?

— Да. Хората ми ще ви снабдяват с провизии всяка седмица. Можете да използвате кладенеца в градината веднъж дневно под наблюдението на войниците ми.

— А ако не приемем условията ви?

— Ще се отнасяме към вас като с престъпници и всяко нарушение на законите, действащи при извънредно положение, ще бъде наказано.

— Разбирам — отвърна Еъртън. — Но условията ви са неприемливи, а както забелязвате, и ние, и вие имаме пушки, така че сме в равностойно положение. Със сигурност мога да ви обещая, че всеки опит да ни наложите със сила тъй наречените ви закони при извънредно положение ще ви струват скъпо. Благодаря, майор Лин, но предпочитаме да се защищаваме сами.

Командирът вдигна ръка и погледна хората си. След миг Еъртън и останалите видяха Боксьорите до портата да отстъпват встрани.

— Мили боже — прошепна Том, — докарал е старите оръдия от стените.

Те наблюдаваха, онемели от изненада, как колоната от мулета, влачеща тежките оръдия, се катери по склона под ударите на камшиците.

— Мисля, че моите оръжия са по-силни от вашите, докторе — каза майор Лин. — Да ви направя ли демонстрация?

— Шах и мат — промърмори Фийлдинг.

— Не, Фийлдинг — изсъска докторът. — Той иска да му предадем А Ли и А Сун. Не можем да го направим.

— Не можем да се борим с артилерия.

— Ще се наложи. Няма да… Няма да… Не мога да предам прислужниците си, за да ги заколят. Ще поговоря с него. Майор Лин — заговори той на китайски, — приемаме условията ви, с изключение на едно. Няма да ви предадем китайците прислужници.

Майор Лин се престори, че се прозява.

— Тогава оттеглям предложението си за защита — каза той. — Приятна вечер.

И дръпна юздите.

— Слушайте, майоре. Моля ви, умолявам ви. Тук имам петиция, вижте. — С треперещи пръсти той извади от джоба на сакото си писмото до мандарина. — Моля ви, предайте я на мандарина и оставете китайците у дома, докато той вземе решение. Съгласни сме с всички други условия. Дори за оръжията, но моля ви, в името на човечността, оставете прислужниците.

Майор Лин погледна плика без интерес и го пъхна в чантата на седлото си.

— Вече получих заповеди от мандарина — каза той.

— Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви платя за тях. Откуп. Да, откуп. Имам пари. Вземете.

Еъртън потърси портфейла си, а с другата ръка посегна към юздата на Лин в отчаян опит да го спре. Внезапно чу зад себе си познат глас.

— Господарю, моля ви, позволете ни да минем.

А Ли и А Сун стояха на верандата, стиснали вързопите с личните си вещи.

— А Ли — опита се да се престори на ядосан, но гласът му потрепери. — Върни се в къщата. Това е заповед. А Сун, кажи му.

А Ли се усмихваше, макар по страните му, както и по набръчканото лице на А Сун да се стичаха сълзи.

— Господалят много уполит — каза той на разваления си английски. — Мисли си, че много добъл с бедния А Ли и А Сун. Но той и много стиснат. — Готвачът комично поклати глава. — Дава малко пали. Всички шотландци скъпелници. А Ли тълси по-добла лабота, по-щедъл господал. Може да го вземат да готви на небето? Да плави бекон с пължени яйца на Исус. Той бъде добъл господал. А Ли с ладост служи на него.

Готвачът остави вързопа и прегърна Еъртън.

— Спомняй понякога сталия плиятел — простичко каза той. После добави на китайски. — Така е по-добре. Грижете се за госпожа Нели, за госпожица Джени и господин Джордж. Имате чудесни деца. С А Сун ги имахме като собствени внуци. Довиждане, скъпи господарю.

Хлипаща, А Сун стисна ръцете на Еъртън. Беше твърде развълнувана за да говори, както и докторът, който стоеше нерешително, докато двамата прислужници бавно се отправиха към портата.

— Не! — внезапно изрева той и понечи да хукне след тях, но Фийлдинг го задържа, а майор Лин препречи пътя му с коня си.

Един от Боксьорите пристъпи към двамата стари прислужници и Еъртън с изненада разпозна бившия си иконом Чжан Ерхао, макар сега да носеше лента на главата си и всички атрибути на Боксьорите. Той се поклони изискано на А Ли, сякаш го поздравяваше, че се присъединява към тях. Готвачът се изплю в лицето му. Боксьорите ги обградиха и Еъртън не видя нищо повече.

Войниците на Лин бързо претърсиха къщата и събраха оръжията им. Имаше само един дребен инцидент, когато Нели отказа да ги пусне в стаята на Хелън Франсис и се наложи да я отместят със сила. Скоро след това войниците си тръгнаха, оставяйки пазачи пред вратите. Боксьорите също се разпръснаха, макар барабаните да продължиха да отекват в нощта. Чужденците се събраха във всекидневната и потънаха в креслата и канапетата, сякаш искаха да се скрият от себе си. Никой нямаше какво да каже. След известно време Септимъс Милуорд се появи, следван от съпругата и децата си. Той ги огледа мълчаливо и каза:

— Господа, всички сме в ръцете на бога. Не мислите ли, че е време за молитва?

И с мелодичния си баритон запя: „Слава на Всемогъщия бог и Творец…“

Един по един останалите се присъединиха към него. Химните и молитвите, които Септимъс произнасяше до малките часове на сутринта, ги успокоиха донякъде. Извисил се над тях като суров пророк от Стария завет, който вдига жезъла си срещу силите на хаоса, той сякаш най-после бе открил мястото си. Ужасът на положението им си пролича и по това, че за пръв път не го мислеха за побъркан.

Навън главите на А Ли и А Сун, набити на колове до портата, сякаш се напрягаха да чуят импровизираната служба в къщата. Но това бе само ефект от въздушните течения, всмуквани от пожара, който още бушуваше сред развалините на болницата под хълма.