Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (14)

Глава 12

„Градът е огромен, но ние крачим по улиците като героите от миналото.“

Хелън Франсис седеше на оправеното си легло напълно облечена, с мрачно и предизвикателно изражение. Беше вдигнала щорите и яркото утринно слънце заливаше стаята с лъчите си. Нели, която се беше облегнала на вратата, забеляза, че момичето беше опаковало всичките си дрехи в три куфара, изправени пред празния гардероб. Стаята беше светла и просторна; пейзажите от Шотландия, окачени в рамки на белосаните стени, придаваха на мястото задушевност, каквато никой от тримата души в нея, не изпитваха.

— Защо си станала? — попита тихо Еъртън и седна на един дървен стол с лице към нея.

— Промених решението си — каза Хелън Франсис. — Искам да ми дадете парите и заминавам, след като ми сложите морфина, който ми обещахте снощи. Ще взема влака.

— Морфин ли съм ти обещал снощи? — попита докторът, без да обръща внимание на последните й думи.

Очите на Хелън Франсис се разшириха, после лицето й се намръщи. Нели си помисли, че така тя прилича на разярена лисица.

— Да, обещахте ми и го знаете, докторе. — Гласът й беше рязък и писклив — глас на непозната. — Имам нужда от него. Минаха дванадесет часа от снощи. Обещахте ми да дойдете пак сутринта.

— И ето че съм тук, скъпа.

Изпълнени с подозрение, очите на Хелън Франсис шареха между доктора и Нели.

— Е, къде е тогава подносът? Снощи го донесохте на поднос. Къде е той?

Еъртън я погледна безстрастно. Досега се беше сдържала, но тялото й започна да се тресе, а кокалчетата на стиснатите й ръце бяха бели като покривката на леглото, която стискаше с треперещите си пръсти.

— Моля ви, докторе, не ме измъчвайте. Дайте ми дозата. Само една ампула. — В очите й проблесна внезапна надежда. — Или лулата ми. Върнете ми лулата и опиума. Онази, която взехте от чекмеджето ми. Тя си е моя, докторе. Моля ви, върнете ми я. Не можете да взимате нещо, което е мое. Госпожо Еъртън — умоляващите очи се обърнаха към фигурата до вратата, — моля ви, кажете на съпруга си да ми даде морфин. Или лулата ми. Моля ви!

— Мисля, че трябва да се върнеш в леглото — отвърна Нели.

— Тази сутрин видях баща си, както искахте. — Тя говореше с мъка, а по челото й се стичаше капка пот. — Пуснах го да влезе, лежах и се преструвах, че имам инфлуенца. Излъгах го, както ми казахте. Изпълних ролята си. А сега, вие трябва да спазите вашата част от уговорката и да ми дадете морфина, който ми обещахте. После ще си тръгна и никога вече няма да ме видите. Така се бяхме разбрали! — внезапно изкрещя тя. — Така се разбрахме.

Еъртън посегна към ръцете й, но тя ги дръпна и се претърколи от другата страна на леглото, задъхана, със стиснати юмруци.

— Ще кажа на баща си истината — изсъска тя. — Че ме държите тук против волята ми. Че заради вас съм пропушила опиум. Ще му кажа… ще му кажа…

Внезапно тя блъсна Нели встрани и посегна към дръжката на вратата. Госпожа Еъртън обгърна тялото й и я прикова към вратата. Докторът я хвана за краката. Сестра Катерина, която чакаше пред вратата влезе и помогна на Нели. С изненадваща лекота тримата отнесоха борещото се, драскащо и хапещо момиче на леглото. Докато жените го държаха, доктор Еъртън, задъхан от битката, извади от джоба си парчета въже и с известна трудност хвана ръцете й една по една и ги завърза към таблата на леглото. След това събу ботушите и направи същото с краката й. Хелън Франсис лежеше безпомощно по гръб. Всички бяха изтощени от борбата и известно време в стаята се чуваше само тежко дишане и хлипания.

По червените бузи на Катерина се стичаха сълзи, но лицата на доктор Еъртън и Нели бяха сурови. С бледото си лице, което изпъкваше на фона на разрешената червена коса и с уплашените си очи Хелън Франсис приличаше на ранено животно.

Гласът на доктора беше леден.

— Не, скъпа, няма да получиш повече морфин от мен. Не съм ти обещавал такова нещо снощи. Обещах ти да те излекувам и точно това ще направя.

Нели видя как по лицето на момичето се изписва ужас и почувства как собствените й бузи потрепват, докато се опитваше да запази спокойствие. Наложи й се да извърне поглед, но чу тихия глас, който жалостиво се обади от леглото:

— Не е честно! Не е честно… На китайските си пациенти давате опиум. Не ги карате да спрат напълно. Виждала съм ви и вие ми обяснихте. Давате им намаляващи дози. И аз имам нужда от наркотика. — Главата й се затресе. — Не можете да ми причините това! — изкрещя тя.

— Чуй ме, Хелън Франсис, трябва да бъдеш смела. Няма да бъдеш сама. Аз, Нели или сестра Катерина ще бъдем с теб през цялото време. Вярно е, че давам на китайците намаляващи дози, но повечето от тях пушат опиум от много години. Ако се опитам да го спра внезапно, вероятно няма да оцелеят. Но ти си млада и силна, пристрастена си само от няколко месеца и мисля, че мога да те излекувам напълно от този навик. При всички случаи ще рискувам заради теб, заради баща ти и Том и най-вече защото носиш в утробата си дете. Мисля, че дълбоко в себе си, ти искаш да ти помогна. Да те спася от самата теб. Да спася бебето. Можеш да крещиш и да се бориш, колкото искаш, но това няма да промени нищо. Съжалявам, но през следващите няколко дни ще останеш вързана за леглото. След малко сестра Катерина ще ти помогне да свалиш дрехите си и ще те облече в нощница. Ще ти даваме вода и храна, ако искаш. Ще те накарам да изядеш малко супа, независимо от желанието ти.

Очите на Хелън Франсис се бяха втренчили в доктора, подобно на два лъскави камъка. На лицето й бяха изписани изненада и страх.

— Мисля — каза Еъртън, — че се налага да ти кажа нещо, докато още си в състояние да ме разбереш. Ето какво ще стане с тялото ти, когато го лишим от наркотика. Слушай ме внимателно. Няма начин да избегнем ужаса, който ще ти се наложи да преживееш, но може би ще ти бъде от полза, ако знаеш какво те очаква.

При тези думи той погледна към Нели, сякаш търсеше подкрепа. Тя леко сложи ръка на рамото му. Когато отново проговори, гласът му беше равен, но не успяваше напълно да прикрие емоциите му.

— Само след няколко часа ще се проявят първите симптоми. Ще започнеш да се прозяваш неудържимо, ще плачеш и ще се потиш. Носът ти ще потече. Най-накрая ще заспиш. Сънят ти ще бъде неспокоен и ще сънуваш ужасни кошмари. А когато се събудиш, ще ти се иска те да са били истински, защото ще бъдат по-приятни от реалността. Цялото тяло ще те боли. Няма да можеш да лежиш спокойно. Зениците ти ще се свият. Ще имаш силни болки в краката. После ще започнеш да повръщаш. Боя се, че ще страдаш и от силна диария. Ще бъдеш полубудна, в полусъзнание, ще ти се иска да изпаднеш в забрава, но няма да успееш. Ако все още осъзнаваш състоянието си, ще се отвратиш от себе си. Съжалявам, но това не може да се избегне. Ще вдигнеш температура, кръвното ти ще се вдигне, ще изпаднеш в делириум, но не се тревожи — аз ще бъда тук и внимателно ще те наблюдавам, за да не ти се случи нищо лошо. Ще ти се струва, че този кошмар няма край. Някои пациенти се опитват да се самоубият. Затова те вързах за леглото. Но повярвай ми, скъпо момиче, всичко ще свърши. След два-три дни ще стигнеш кулминацията на страданията си, а после бавно ще се върнеш към нормалното си състояние. Обещавам ти, че ще се излекуваш. А един ден — дай, боже — ще се събудиш и отново ще бъдеш старата Хелън Франсис. Може да ти трябват десет дни или малко повече, но със сигурност ще стане.

Той въздъхна, отбягвайки погледа й, който с омраза бе втренчен в него.

— Това е, Хелън Франсис, казах ти най-лошото. Нищо не ти спестих. Казах ти го, защото докато минаваш през този ад, една малка част от теб ще разбира какво става и защо. Вкопчи се в нея, защото тя ще ти помогне да издържиш. Сега ще оставя дамите да те съблекат. Скоро ще се видим пак.

И той бързо излезе от стаята.

За Хелън Франсис, която лежеше безпомощно по гръб, загрижените лица на Нели и сестра Катерина, пръстите, които внимателно разкопчаваха дрехите й, хладните ръце, които галеха потното й чело, бяха като прегръдката на демони, които отнасят душата й в ада. Известно време тя лежа неподвижно под грижите им, после плю в лицето на госпожа Еъртън. Очите й заискриха, устните й се разтвориха, разкривайки скърцащите й зъби и тя зарева от безпомощност и отчаяние към неумолимото небе като лисица, уловена в капан.

 

 

Щом получи съобщението на Чжан Ерхао, иконома на доктора, че една от вещиците монахини е тръгнала сама за отдалечено село сутринта, Рен Рен събра хората си, изтръгвайки някои от прегръдките на момичетата, а други — от трапезата им.

Още беше вбесен от сутрешния разговор с майка си. Не му харесваше да го подиграват, а майка му винаги му говореше с ирония, макар да беше достатъчно умна, за да му каже направо нещо, което показваше, че го смята за глупак. Той, почетният член на обществото на Черните тояги, а сега и капитан на отряд на Юмруци за хармония, на който се доверяваше самият Железен Ван и всички други водачи! Е, щеше да й докаже, че не е глупак. Беше го помолила за услуга. Беше поискала да й доведе чужденка. Щеше да й покаже колко лесно може да се справи с тази задача. Нямаше да бъде кучката, която приличаше на лисичи демон, но кой щеше да забележи разликата? Едно парче бяла плът не се различаваше от друго, а ако питаха него, всичките бяха отвратителни. Щом майка му искаше да се подмаже на стария мандарин и Джин лао — поне така предполагаше — и монахинята щеше да й свърши работа.

Вече беше взел твърдо решение да се отърве от хленчещото момче. Ден-два, прекарани с вещицата в колибата — на които щеше да се наслади, — и тя спокойно можеше да заеме мястото му. Кой щеше да разбере? Не го интересуваше дали останалите чужденци щяха да забележат липсата й. Наближаваше денят, когато всички те щяха да получат каквото заслужаваха. А предвождайки нападение над християнско село, той щеше да се издигне в очите на Железния Ван и Юмруци за хармония. Кой тогава щеше да бъде глупакът?

Заедно с Маймуната и останалите препуснаха на откраднатите си коне извън града към срутения храм, скрит в гората, близо до реката. Това беше мястото, където неговият отряд от стотина Боксьори, тренираше бойни изкуства. Той знаеше, че подобни тренировъчни лагери са скрити на много места около Шишан. Скоро всички техни обитатели щяха да получат заповед да се съберат и да поемат към града и тогава щеше да се лее кръв. За момента обаче съществуването им се пазеше в пълна тайна. Рен Рен одобряваше това. Достатъчно дълго беше член на Черните тояги, за да разбира нуждата от секретност и поддържането на малки групи, без връзка помежду им, никоя от които не разполага с пълна информация за предстоящите събития. Сега Железния Ван беше Велик майстор и той контролираше цялата мрежа като тлъст паяк, смучещ сочна муха. Един ден Рен Рен щеше да стане този паяк! Но за момента си струваше да бъде верен служител. Засега му харесваше да бъде Боксьор и да има на разположение военна мощ и магия. Понякога дори успяваше да се убеди, че наистина вярва в това.

Както обикновено, му отне часове, за да подготви отряда си, така че беше вече късен следобед, когато поеха към Башу. Имаше един тревожен момент, когато съзряха пред себе си Лин и неговите хора. Нямаше време да се скрият, но това нямаше значение. Подозираше, че майорът има заповеди да не им се бърка. Така и стана — войниците преминаха покрай колоната, вперили погледи напред, сякаш изобщо не разбираха, че това са Боксьори. В известен смисъл това се хареса на Рен Рен. Можеше да си представи, че са отряд невидими призраци, които се носят в нощта, за да осъществят справедливото си отмъщение. От друга би му харесало, ако майор Лин беше отвърнал на поздрава, който гордо му беше отправил, минавайки край него — като войник на друг войник, — но той го беше пренебрегнал. Арогантно яйце на костенурка! Някой ден щеше да си плати за това. Рен Рен щеше да се погрижи.

Нощният поход беше уморителен, а през трите часа преди зората, когато се опитаха да си починат, им беше студено и не можаха да поспят. Затова на другата сутрин Рен Рен беше раздразнителен и зашлеви Маймуната, когато подхвана една от нескончаемите си шеги. Но щом утринната мъгла се разсея и те се намериха на хълма, който гледаше към Башу, той се развесели.

Събра помощниците си и им съобщи задачите. Половината от отряда трябваше да обкръжи селото и да чака между дърветата, като задържа всеки, който се опита да се измъкне от капана. Щом заемеха позицията си, останалите щяха да влязат с него в селцето. Даде им два часа време и докато чакаше, игра на зарове с Маймуната и приятелите си. Междувременно нареди на един от Боксьорите да се качи на високо дърво и да му съобщава какво става из селото. Точно преди обяд момчето извика, че на площада се събира тълпа, а малко по-късно съобщи, че изглежда старейшините на селото имат събрание. И да, между тях имало жена, която можело да е чужденка.

— Добре — каза Рен Рен, събирайки печалбата си. — Всички са се събрали там. Много ще ни улеснят. Да тръгваме.

 

 

Сестра Елена се чувстваше разочарована и объркана. Срещата продължаваше вече час. Старейшина Ян, набит мъж с буйни черни вежди, когото никога не беше харесвала, и останалите представители на селото бяха враждебни от самото начало. Това я натъжи. Мислеше си, че добре познава тези хора. Ето го лао Дай, мулетар и ханджия, в чиято къща често бе преспивала. До него стоеше Ван Хао-тиан, чичо на пастор Джон, който често я беше канил да бере ябълки с племенниците му в овощната си градина на хълма. В края на масата седеше добродушният и глуповат Дзен Фуджия, баща на Малката пеперуда, който цяла нощ беше обикалял разтревожено пред спалнята, когато беше израждала внука му. Дори тези хора, които чувстваше близки като семейство, които довчера би нарекла приятели, я гледаха студено и в очите им проблясваше омраза.

Искаше й се слънцето, което обливаше масата, сложена насред площада, да не беше толкова силно. От него я заболяваше глава. В Италия щяха да седят под лозите, но тук нямаше сянка. Трябваше да се напряга, за да разбере местния диалект, особено когато срещата се превърна в открита размяна на обиди между старейшина Ян и неговият братовчед, устатият мелничар Чжан, който бе успял да се промъкне на срещата заедно с двамата си неприятни синове, въпреки настояванията на пастор Джон да стои настрана. Мелничарят Чжан беше християнин, но всички знаеха, че се е покръстил, само за да има предимство в споровете за земя, които водеше с братовчед си.

Искаше й се отец Адолфус да е тук. Той щеше да намери мъдрите думи, за да помири двете страни. Или дори доктор Еъртън, чието живо чувство за хумор можеше да намали напрежението. Чувстваше се сама и отчаяна. И замаяна.

Пастор Джон се беше опитал с всички сили да ограничи дневния ред до най-належащите проблеми с надеждата, че по тях може да бъде постигнат някакъв компромис, но срещата беше започнала с продължителна размяна на завоалирани обиди и взаимни обвинения. На този етап пастор Джон бе запазил мълчание. Искаше част от гнева да се разсее, преди да се включи с помирително обръщение, което според него би могло да доведе до положително решение.

Такава възможност му се предостави след изказването на будисткия свещеник. Бонзата беше отправил умерени забележки, свързани с данъка за храма, обяснявайки, че отказът на християните да го плащат, намалява възможностите да се осъществят много от необходимите за селото дейности, като изкопаване на нов канал и достойно отпразнуване на Нова година. Той не беше оспорил правото на християните да не плащат, както повечето селяни. Просто бе отбелязал, че това създава проблеми за цялото село.

Пастор Джон прецени, че това е подходящият момент да произнесе собствената си реч. Намести очилата си и като хвърли последен поглед към бележките си, с уважение се обърна към старейшините. Както беше възнамерявал, словото му беше спокойно и разумно и отначало сякаш имаше въздействие върху слушателите му. Той спомена общия им произход, гордостта им от селото, съвместната им борба за оцеляване през годините с лоша реколта и подчерта, че роднини и приятели не бива да се делят. Не може ли да има взаимно уважение, попита той, между тези, които вярват в един бог и онези, които почитат множество божества. За нещастие напоследък между християните и останалите се появили търкания, които често нямали нищо общо със самата религия. Ако проблемът бил с таксите за храма например (и той благодари на будисткия свещеник за мъдрите му слова) — защо не обсъдят други начини, по които християните могат да допринесат за добруването на селото? Ако все още съществуват проблеми между старейшината Ян и мелничаря Чжан, нека мъдреците на селото се съберат и намерят решение, както правел на времето отец Адолфус…

Не му позволиха да продължи. Споменаването на проблема със земята беше сигнал за двамата братовчеди, които седяха на противоположните краища на масата, отново да започнат да се обиждат, като всяка реплика на единия предизвикваше двойно по-остра от страна на другия. В един момент имаше опасност да се сбият. Пастор Джон удари с юмрук по масата и се опита да възстанови реда, като призова и двете страни да почитат паметта на отец Адолфус.

Това беше грешка. Старейшина Ян остави братовчед си и се обърна към него. Изгледа го намръщено, после погледна злобно към сестра Елена и умишлено се изплю на масата пред нея.

— Ето какво мисля за твоя отец Адолфус — каза той. — Той беше зъл магьосник, който използваше способностите си, за да мами честните хора и да печели изгода за вас, християните, които се кланяте на дявола. А сега ни водиш неговата вещица, за да направи същото.

Християните на масата скочиха и гневно запротестираха. Мелничарят Чжан посегна към ножа в пояса си, но пастор Джон отново удари по масата и изкрещя:

— Успокойте се! Млъкнете!

В настъпилата тишина, той се опита да възрази.

— Как може да сипеш такива обиди? Как можеш да бъдеш толкова неблагодарен за всички добри неща, които нашите приятели направиха за нас през годините? Моля те, извини се на сестра Елена за необмислената си забележка. В селото може да си имаме спорове, но нейната вина е единствено, че винаги е била добра с нас.

Старейшината отметна глава и се изсмя.

— Така ли? Кажи го на кравата ми, която тази сутрин се разболя — точно след като тя пристигна в селото ни. Ами твоето муле, лао Дай, което умря, когато другата чуждестранна вещица пристигна преди два месеца? Била невинна, а? Майките тук се страхуват за живота на децата си. Какво ще стане, ако вещицата погуби някое от тях?

— Моят внук имаше треска тази сутрин — нервно се обади Дзен Фуджия. — Главицата му гореше, когато дъщеря ми го доведе обратно от реката, след като я бяха срещнали при вира — каза той, посочвайки Елена.

С отворена от изненада уста, монахинята се опитваше да възрази. В същия момент дочу шум около тях. Беше толкова съсредоточена върху дебата на масата, че не бе забелязала кога се е насъбрала тълпа зяпачи. Християни и езичници, разделени на групи, наблюдаваха срещата. Въздухът кънтеше от гневни викове. Старица насочи костелив пръст към нея и изкрещя:

— Малката ми внучка трябва да бъде отмъстена. Ти я отрови. Даде й лекарства и след две седмици тя умря!

Друг мъж крещеше нещо за епидемия от тения по овцете му.

— Не е вярно — прошепна тя и се обърна към пастор Джон за помощ. Дадох й лекарства, за да не я боли. Не съм казала, че мога да я спася. Как може да говорите такива неща?

Но пасторът вече беше на крака. Обикновено спокойното му лице сега беше разкривено от гняв, раменете и юмруците му се тресяха.

— Как смеете! — изкрещя той високо и ясно. — Как смеете да ни обвинявате в тези злостни измислици! Обвинявате ни, че се кланяме на дявола, а вашите храмове са пълни с фалшиви идоли! Защо мислите, че станахме християни, ако не за да избягаме от глупавото невежество, в което сте затънали всички вие? Не разбирате ли, че Исус ни предлага начин да престанем да бъдем роби и да заживеем в един по-добър свят!

Сега старейшината също скочи на крака с триумфираща усмивка.

— Чуйте го! — извика той още по-силно. — Той си призна! Призна си, че иска да унищожи нашите традиции. Той се подигра с нашите богове. Казва, че искал да създаде по-добър свят и ни нарича роби! Какво е това, ако не опълчване срещу самия император? Селяни, ще позволим ли на предатели да живеят между нас? Предателство и черна магия заплашват домовете ни!

— Ще ти дам едно предателство, торба кози лайна! — изкрещя мелничарят Чжан и скочи през масата, за да удари старейшината. Двамата започнаха да се хапят, да си дърпат косите, да се ритат и да се дерат взаимно. От всички страни Елена виждаше как християни и нехристияни се нахвърлят един срещу друг, как се блъскат, крещят си и си разменят удари. Старците по пейките се спогледаха объркани. Пастор Джон сякаш се беше вкаменил. Елена разбра, че трябва да направи нещо и бързо се покачи на масата. По-скоро разочарована от неспособността си да прекрати тази ужасна битка, отколкото измислила някакъв план, тя отметна глава и нададе дълъг висок писък. Той надвиши шума наоколо като свирка на футболен съдия и накара всички да замлъкнат. Хората се обърнаха към чужденката, която разперила ръце, се извисяваше над тях.

— Спрете! Спрете! В името на Девата, спрете! — крещеше тя, но публиката не я разбираше, защото в объркването си беше заговорила на италиански.

След миг замлъкна, осъзнавайки настъпилата тишина. Изчерви се и засрамена се обърна към пастор Джон, сякаш го питаше какво да прави сега.

В този миг откъм страната на нехристияните прозвуча глас:

— Тя направи заклинание на своя дяволски език. Вещица! Вупо! Вещица!

И викът беше подет отвсякъде:

— Вещица! Вещица! Вещица!…

 

 

Рен Рен реши, че моментът е подходящ и нареди на Маймуната да изпразни мускета си във въздуха над главите на селяните. Ехото отекна над площада и накара насъбралите се да замълчат. Объркани, те гледаха въоръжените фигури в униформи, които бяха заобиколили тихомълком площада, блокирайки стратегически всички изходи. Никой от тях не беше виждал Боксьорите, но веднага ги разпознаха по жълтите туники, оранжевите пояси и заучените бойни пози.

Следван от Маймуната и помощниците си, Рен Рен тръгна покрай замръзналите, уплашени фигури към центъра на площада.

— Приятели — започна той. Обръщението му беше дружелюбно, но гласът му се вряза като бръснач в напрегнатата тишина. — Приятели, изглежда сме дошли в най-подходящия момент. Вещица ли сте заловили? Много умно от ваша страна. Виждам, че е чужденка. Дебела и грозна вещица, нали?

Сестра Елена, която още стоеше на масата, почувства, че коленете й се разтрепериха, но осъзна, че трябва да овладее страха си.

— Аз съм сестра Елена от християнската мисия в Шишан. Не знам кой сте вие, но ако нараните някого тук, ще пострадате.

Рен Рен се усмихна.

— Кой е старейшината? — тихо попита той.

Ян се метна напред и се простря в краката му.

— Господарю, не искахме да направим нищо лошо — промърмори той в прахта.

— Да заловиш вещица е добро дело — каза Рен Рен. — Дори много похвално. Но аз съм объркан. Чухме ужасяващи истории, нали, Маймуно? Че цялото село било завладяно от християните. Затова се чудя защо един добър старейшина, който очевидно е верен на династията Цин, позволява селото му да бъде ръководено от християни и предатели. И ти ли си християнин?

От последвалите ридания и неясни възражения в краката си Рен Рен разбра, че старейшината не бил християнин. Напротив, той мразел християните и се боял от тях, защото те правели магии на невинните селяни и крадели земята им. Самият той и цялото му семейство страдали от магиите им, само че те били толкова много — да го прости, господарят, — че нищо не можел да направи…

— Стани и стига си хленчил — каза Рен Рен. — Това е достатъчно за начало. После ми посочи кои са християни и аз ще ти покажа как да се справяш с тези яйца на костенурка.

Той се обърна да даде нареждания на хората си, но беше спрян от високата фигура на пастор Джон, който с достойнство се беше изправил и сега препречваше пътя му. Рен Рен огледа спокойното му сбръчкано лице и сивата коса.

— Кой си ти? — попита той.

— При цялото ми уважение, аз искам да ви задам същия въпрос — каза пастор Джон. — От чие име идвате да се бъркате в делата ни? Аз съм учител и се казвам Ван. Освен това имам честта и привилегията да бъда пастор на католическата църква в селото. Ние не сме вещери и вещици, а верни поданици на императора. Бих искал да видя пълномощията ви. При цялото ми уважение вие и вашите… войници не приличате поне на външен вид на обичайната войска на императора.

Един миг Рен Рен и помощниците му изненадано се взираха в пастор Джон, после Маймуната се захили.

— Да му покажа ли пълномощията ни, Рен Рен? — попита той, изваждайки огромната сабя от пояса си.

— Още не — усмихнат отвърна приятелят му. — Той има право. Очевидно сме забравили добрите си маниери. Трябваше да се представим. Моите уважения, господин християнски учителю — обърна се той саркастично към пастор Джон, — ще ви представя пълномощията си след малко. Не си тръгвайте.

С три крачки той стигна до масата. Сестра Елена отстъпи назад, когато той се качи отгоре, но Рен Рен я хвана за китките.

— Ето една малка кучка. — Той я пусна и се обърна към тълпата. Всички очи тревожно бяха приковани в него. Широко усмихнат той вдигна ръка, сякаш очакваше аплодисменти като фокусник на панаир и зъбите му проблеснаха. — Един господин току-що ме попита кои сме ние. — Той повиши глас. — Иска да знае с какви пълномощия сме дошли. Но аз мисля, че повечето от вас, добри хора, знаят кои сме и кой ни е пратил в Башу. Има ли някой, който още да не знае?

Както очакваше, въпросът му беше посрещнат с тишина.

— Зяо Тан — повика той един от Боксьорите. — Ела тук и им покажи какво можеш.

Младежът изтича към средата на площада, сваляйки туниката си по пътя. Поклони се на Рен Рен, после задвижи тялото си в елегантна демонстрация на кунгфу — риташе, скачаше, нанасяше удари с ръце във въздуха. Като се въртеше все по-бързо и по-бързо, той отскочи от земята на височина колкото собствения си ръст и направи ножица във въздуха. Приземи се леко на един крак, а юмруците му все още се движеха с невероятна скорост. Звукът от рязкото му поемане на дъх ритмично се съчетаваше със свистенето от бързите му замахвания във въздуха и напомняше мелодия, подчертаваща красотата на движенията му. Внезапно той замръзна, балансирайки под невъзможен ъгъл. Онези, които стояха близо до него, забелязаха, че очите му са обърнати под клепачите, сякаш беше в транс. Когато отново се раздвижи, походката му бе странна, сякаш нечовешка — той ту се плъзгаше плавно по земята, ту сякаш препускаше. После спря и застана на един крак. Сложи една ръка зад ухото си, сякаш се ослушваше за някакъв далечен звук. Ноздрите и устата му потръпнаха, докато душеше въздуха, а очите му примигваха и се въртяха. Движенията му бяха напрегнати и напомняха на маймунски. Тълпата ахна, разпознала оживелия герой от легендите, с които беше отраснала.

— Познавате ли го? — извика Рен Рен. — Разбира се, че го познавате. У-кун, самият бог маймуна, който ви се явява в тялото на това момче. Той е само едно от божествата, които можем да призовем от небесата, за да ни помогнат. Погледнете го. Внимателно го разгледайте. Наблюдавайте как се движи. Така ще разберете какво е в теб да се е вселил бог! Това е нашата сила. Представяте ли си? Тя ни дарява с неуязвимост и ни прави свръхестествено добри в бойните изкуства. Ние сме Небесните Боксьори, Юмруците на небето. Ето кои сме. Ние сме Тигровата рота от Шишан, която е част от батальоните на Юмруци за хармония. Ние сме вярна армия, заклела се да служи на императора и небето е с нас!

Рен Рен се престори на разочарован, когато не чу аплодисменти.

— Повярвайте ми — продължи той, — боговете слизат на земята, за да създадат непобедима армия. Ние сме техния авангард. Би трябвало да се попитате защо идват, добри хора от Башу. Защо сте удостоени с такава чест. Защото нашата страна е в опасност. Средното царство и тронът на нашия император са заплашени от магията на чужденците — от заклинанията на християните. И между вас има християни, нали? Ще кажете, че са хора като вас, като изключим странните им ритуали и нежеланието им да си плащат данъците. Те дори говорят любезно. Винаги споменават за братската любов и как Исус ще ви отведе в рая. Не се подлъгвайте. Това е най-опасното при тях. Те изглеждат като нас, но ако погледнете в сърцата им, ще откриете ужасна злоба и поквара. Всеки от тях крои пъклен план. Да, лицата им може да ви се усмихват сладко, но в себе си те искат само едно: да унищожат вас, семействата ви и селото ви, да разрушат цялата империя.

Той със задоволство наблюдаваше ефекта от думите си — хората започнаха да се отдръпват от съседите си.

— Трябва постоянно да бъдем нащрек — продължи Рен Рен. — Боговете са с нас, но магията на враговете ни е също силна. Понякога тя е толкова могъща, че дори за боговете е трудно да се преборят с нея. Понякога християнското зло е тъй заразно, че отравя божествената частица у нас. Нашите богове могат да устоят на куршумите на враговете ни, но невинаги могат да се съпротивляват на черната магия на християните. Затова дойдохме да унищожим вещиците и демоните, които се наричат християни, където ги открием. Това е причината да бъдем тук, в Башу. Искахме да видим дали сте в опасност и какво виждаме? Вие вече сте открили вещицата. — Той сграбчи ръката на сестра Елена и я дръпна към себе си. — Разбирам, че това е тя. Е, със сигурност е грозна. Мирише лошо, изглежда ужасно, но дали наистина е вещица? Не трябва ли да го докажем? Какво ще кажете за една малка демонстрация, добри хора от Башу, за да разберете в каква опасност се намирате.

Той млъкна, за да постигне по-драматичен ефект.

— Господарю У-кун! — извика след това. — Мога ли да ви помоля за честта да ни удостоите с присъствието си на тази сцена?

Маймуноподобното създание се спусна към масата, а Рен Рен с бързо движение изви ръцете на сестра Елена зад гърба й. Когато обсебеният Боксьор скочи горе, балансирайки на един крак, свел глава в идеална имитация на бога Сун У-кун, когото всички познаваха от операта, Рен Рен извади ножа си. Елена беше толкова изненадана, че въпреки болката, не можа да извика, но пастор Джон, който гледаше отдолу, гневно изкрещя. Двама от хората на Рен Рен веднага го сграбчиха и му попречиха да й се притече на помощ, а после запушиха устата му.

— Да видим сега чия магия е по-силна — извика Рен Рен и разряза блузата на монахинята, както и шнура на панталоните, така че те паднаха до коленете й. Сега гениталиите и коремът й бяха изложени пред погледите на тълпата. Между тежките й гърди висеше малко разпятие. Селяните ахнаха, несъмнено отчасти от изненада при внезапното разголване на човек, към когото бяха свикнали да се отнасят с уважение, но ефектът върху бога маймуна беше още по-драматичен. Той нададе остър писък и бърборейки нещо неразбираемо, се срина на масата, където потръпна и гърбът му се изви като дъга сякаш от болка. С едно последно стенание тялото му се отпусна и постепенно замря след няколко приритвания. Но това трая само миг и младият Боксьор, който изглеждаше уморен, но вече не проявяваше признаци да е в транс, седна и се почеса по главата, явно чудейки се как е попаднал там, стреснат от голата чужденка до себе си.

— Изненадани ли сте? — театрално попита Рен Рен. — Не би трябвало. Това става, когато една магия победи друга. А в този случай силата на тази вещица е толкова голяма, че прогони бога маймуна обратно в небесата. Той не можа да понесе гледката на срамните й части, похотливостта на тази вещица и блудница, която се сношава с християнските демони… — Рен Рен прокара ръка под слабините на сестра Елена и демонстративно подуши пръстите си. — Пфу! Ама че воня! Мирише на поквара и зло. Но не се отчайвайте, добри хора. Ние имаме също толкова силни магии. Исках само да ви покажа колко зли са в действителност християните измежду вас. Доказахме, че тя е демон. Колко други като нея има тук?

Без да се интересува повече от сестра Елена, той я блъсна от масата. Тя падна свита на земята и в срама си се загърна с раздраните си дрехи. После остана да лежи в зародишна поза, хлипайки. Никой от християните не се осмели да я доближи. Уплашените им очи бяха втренчени в Рен Рен.

— Оставете вещицата. Щом ние сме тук, тя не може да ви навреди. Разбира се, ще я ликвидираме, когато се върнем в щаба на Юмруци за хармония. Но това, което ме вълнува повече, е какво да правим с останалите християни тук. С вашите съселяни. Не си мислете, че те ще се измъкнат. Обградили сме площада и моите хора вече претърсват къщите. Съвсем скоро ще разберем кой какъв е. Но вие всички знаете кои са те, нали? И ако не греша, не след дълго ще ги разпознаем по миризмата. Ако вече не са се насрали от страх, скоро ще го направят.

Той обиколи масата.

— Подушвате ли колко се боят от нас? Аз — да. Подушвам и злото у тях. Да вземем този пастор, учителя, онзи, който иска да види моите пълномощия. Кажи ми, старейшино, какво ще ме посъветваш да направим с него? Той вече си призна, че е предводител на християните тук. А ти ми каза, че християните са правили магии на семейството ти. Щом той е водачът им, сигурно и той е магьосник, нали?

Рен Рен комично сложи ръка на ухото си, имитирайки оттеглилия се бог маймуна.

— Говори — каза той. — Не те чувам. Шепнеш ли, стенеш ли, какво правиш? По-свенлив си от булка през първата брачна нощ. Кажи, какво да правим с него.

— Убийте го! — прозвуча женски вик от тълпата.

— Знаех си, че жените винаги са по-кръвожадни — каза Рен Рен. — Е, това ли искаш ти? Ти си старейшината. Това ли трябва да направим — да го убием?

Още един-двама души се присъединиха към виковете на жената. Скоро колебливият хор на уплашените селяни настояваше за смъртта на пастор Джон. С очи, разширени от страх, старейшината Ян най-накрая кимна.

— Да, убийте го — каза той. — Моля ви, спасете ни от него.

— Доведете го тук — нареди Рен Рен и пастор Джон беше изблъскан до масата със завързани ръце и запушена уста. — Ела и ти тук — добави той.

Старейшината нервно се качи до него на масата.

— Как ще го направиш? — попита Рен Рен. — С нож? С брадва? С вила? Знам, че вие, селяните, сте много изобретателни… А, искаш аз да го направя вместо теб, така ли? Не, не, не. Това е твоя отговорност, старейшино. В крайна сметка ти си главата на това село.

Рен Рен си поигра още малко с него, после изгуби търпение. Извади ножа си и го мушна в ръката на Ян.

— Прободи го в сърцето — каза той. — Просто си представи, че убиваш овца.

С трепереща уста Ян се обърна към пастора.

— Прости ми — прошепна той, — съжалявам. Той ме принуждава…

В очите на пастор Джон проблесна презрение.

— Хайде, приключвай — каза Рен Рен.

Ян стисна здраво очи и хванал с две ръце дръжката на ножа, го заби в гърдите на пастора, като изстена. Рен Рен, който беше доближил лицето си до християнина, се усмихна, когато видя очите на стареца да се разширяват от болка и чу как се дави.

— Още ли ще питаш за пълномощията ми? — попита той и се изплю върху тялото, което падна от масата и се загърчи в агония.

По-голямата част от тълпата мълчаливо наблюдаваше екзекуцията на пастор Джон, но три писъка разцепиха тишината. Две момичета и една жена притичаха напред, опитвайки се напразно да преминат през кордона от Боксьори и да стигнат до тялото на своя баща и съпруг. Рен Рен забеляза, че едно от момичетата беше много хубаво. „От нея ще излезе чудесен подарък за мама“, помисли си той. Старицата винаги търсеше нова стока. „Но с това ще се занимая по-късно“, реши той. Имаше време.

— Кой е следващият? — попита той окървавения задъхан старейшина, който беше впил поглед в ножа в ръката си. — И нека следващия път бъдем по-организирани, а?

 

 

На селяните им трябваше съвсем малко окуражаване, за да посочат и изобличат християните, а за Боксьорите беше лесно да ги съберат и затворят в малката зала на площада, която пастор Джон беше използвал за църква. Нямаше съпротива. Всички бяха уплашени от присъствието на Боксьорите, заплашителното театралничене на Рен Рен, унижението на сестра Елена и убийството на пастора. Дори мелничарят Чжан и двамата му сина предадоха ножовете си без бой и покорно последваха останалите в църквата, където щяха да очакват съдбата си.

Не чакаха дълго. Семейство Чжан беше първото, което изправиха пред трибунала, който Рен Рен беше съставил на площада. Същите старейшини, които бяха спорили с християните сутринта, сега седяха на масата като съдници на своите съселяни. Рен Рен самодоволно крачеше зад тях, доволен от делото си.

Мелничарят Чжан и синовете му се запрепъваха, заслепени от слънчевата светлина. За да стигнат до масата, трябваше да минат през кордон от селяни. Мнозина бяха отскочили до дома си, за да вземат вили и мотики, а в селото толкова мразеха това семейство, че няколко удара им бяха нанесени, още преди да се изправят пред трибунала.

Процесът беше предрешен. Старейшината Ян се беше съвзел. Всъщност той изглеждаше доволен от себе си, защото се беше самоубедил, че убийството на пастор Джон е било благороден, дори героичен акт от негова страна. Проблемът със земята не се споменаваше.

— Мелничарят Чжан беше твърде горд, за да отрече, че семейството му е покръстено. Пък и толкова се беше перчил с това в миналото, че сега нямаше как да го отрече. Освен това знаеше, че Ян няма да му позволи да се измъкне. Докато чакаше в тъмната зала, той беше решил да умре храбро. Дали успя да го постигне или не, беше трудно да се каже, защото по знак на Ян той и синовете му бяха заобиколени от селяни с мотики и насечени на парчета.

По отношение на следващата жертва обсъждането продължи по-дълго. За разлика от семейство Чжан бедният кърпач беше безобиден и не си бе създал врагове в селото. Той коленичи и заплака, призна си грешката и обеща да се откаже от християнството. Накрая се наложи Рен Рен да се намеси и да изтъкне, че всички християни са лъжци и разкаянието му едва ли е искрено. И кърпачът загина под мотиките.

Следващата присъда бе издадена набързо. Рен Рен поздрави трибунала.

— Ето че влизате в крачка — каза той. — Това е хубаво.

Сестра Елена все още лежеше на земята, травматизирана и пренебрегната от всички. Осъзнаваше какво става, но то й се струваше далечно и нереално, все едно гледаше пиеса. Част от нея знаеше, че проявява страх. Неин дълг беше да направи нещо, за да защити тези хора, нейните приятели, които бяха избивани пред очите й, но в същото време се чувстваше безсилна и неспособна да помръдне. Нямаше смисъл да моли светците да й пратят помощ — нещо се беше пречупило у нея, когато бе видяла любимия си пастор Джон да пада мъртъв. Не можеше да достигне до онова кътче на покой в душата си, изпълнено с любов и топлина, което винаги й даваше сили, когато имаше проблеми. Чувстваше се изоставена и победена. Усещаше голотата си като обвинение и се опитваше да увие тялото си в разкъсаните си дрехи, сякаш прикриваше престъпление. А на всеки няколко минути дочуваше триумфални викове и злокобните удари на мотиките, които унищожаваха енориашите й. Тя затвори очи, победена от мрака в собствената си душа и заплака от самосъжаление.

Внезапно усети нечие добронамерено присъствие край себе си. Отвори очи и видя набръчканото лице на селския бонза, който й се усмихваше на фона на слънцето, докато й подаваше собствената си жълта наметка.

— Не разбирам вашата религия — каза той, — но никога не съм я смятал за вредна. Хайде, облечи това. Хората се нуждаят от теб, преди да поемат на дългия си път.

Тя покорно се подчини, завързвайки с треперещи пръсти връзките около врата си. Свещеникът й даде собствения си пояс, с чиято помощ тя пристегна здраво наметката в кръста и прикри голотата си. После последва приведената му фигура през площада. Един от Боксьорите заплашително им препречи пътя. Бонзата му направи знак да ги пропусне.

— Водя я в залата при останалите — каза му той. — Аз нося отговорност за нея.

Пазачите на вратата на църквата трябваше да попречат на хората да излязат от нея, а не да влязат.

— Тук трябва да те оставя — каза бонзата. — Сега се чувстваш унизена и объркана, но когато влезеш вътре, ще разбереш какво да правиш. А довечера аз ще се помоля за щастливо прераждане на теб и Ван. Той винаги е бил мой приятел. Може би ще се срещнем пак отвъд това море от скръб.

Сестра Елена кимна и влезе в църквата. Трябваше й известно време, за да свикне с тъмнината и за миг се уплаши от риданията, които я заляха като вълна от всички страни. Не се чувстваше достатъчно силна, за да се справи. В този миг повече от всякога усещаше, че не е достойна. После започна да различава отделни фигури в полумрака. Видя мама Ван, седнала на голия каменен под. По лицето й се стичаха сълзи, устата й беше отворена, а лицето застинало като маска на самотното страдание. Мери беше заровила глава в скута й и тялото й се тресеше от ридания. Малката Марта беше коленичила до нея с отчаян израз на слабичкото си личице — искаше да утеши майка си, но не знаеше как. Елена погледна към кораба й видя други жени, които също се бяха предали на страха и скръбта. Малцина мъже бяха останали в църквата, главно по-възрастни — младите бяха отведени първи — и те очакваха своя ред. Някои бяха коленичили и се молеха. Други се бяха облегнали на стената и се взираха в краката си с мрачно отчаяние. Тълпата навън отново изрева триумфално и скоро двама Боксьори влязоха, огледаха се и извлякоха навън един от мъжете, които се молеха. Изпрати го хор от писъци, които отново преминаха в ридания, когато тежките врати се затръшнаха с трясък.

Малка ръчичка улови нейната и тя видя, че Марта я гледа с въпросително изражение.

— Сестро, къде беше? Толкова ни липсваше.

Елена я прегърна и очите й се напълниха със сълзи, когато зарови лице в детското рамо. Известно време двете се поклащаха, плачейки тихичко.

— Дойдоха у дома — каза Марта — и ни накараха да отидем с тях на площада. Видяхме татко… видяхме как…

— Знам, знам — прошепна Елена и отново я залюля. — Не мисли за това сега.

— Но те ни излъгаха. Казаха ни, че ще заминем. Наредиха ни да си вземем всичко най-ценно и личните вещи, защото трябвало да напуснем селото. Но после ги откраднаха и ние нищо не можахме да направим.

— Знам — повтори Елена. — Не мисли за това, мъничката ми.

— Но не разбираш ли? Онзи ужасен човек каза, че християните били зли магьосници. Но те не го правят затова, а защото са крадци, сестро. Убиват ни, само за да ни ограбят…

Елена целуна мъничкото сгорещено лице.

— Тихо, миличка — каза тя.

Друга ръка се обви около кръста й и гъвкавото тяло на Мери се озова в прегръдките й. Тя вдигна очи и видя, че и други се бяха приближили към нея и я гледаха с очакване. Стоновете постепенно стихнаха, когато християните в църквата забелязаха, че сестра Елена се е върнала.

Лао И, земеделец — един от първите хора в Башу, които се бяха сприятелили с отец Адолфус и бяха покръстени от него, я наблюдаваше замислено.

— Сестро, можем ли да направим нещо, за да се спасим.

— Мисля, че не, лао И — каза сестра Елена и почувства, че сърцето й се къса.

— Съгласен съм с теб — кимна той. — Не съм много умен и не успях да запаметя божието слово. Отец Адолфус често се ядосваше, че обърквам историите, но ти можеш да ми ги кажеш, нали? Какъв е смисълът на всичко това? Нали Бог има промисъл?

— Да, лао И, Бог винаги има промисъл — каза Елена, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Дори ако ние не можем да го разберем.

Лао И кимна.

— И аз така си помислих — каза той. — Тогава всичко е наред, нали? Радвам се, че ще бъдеш с нас преди края, сестро. Слушай — той свенливо замълча за миг, — знам, че не си свещеник, нито пастор като отец Джон, но си помислих, че можем да кажем заедно няколко молитви или да изпеем някой химн. Някои от нас са много уплашени, а няма нищо по-ободряващо от молитвата или химна, нали?

Когато Боксьорите дойдоха за следващата жертва, те с изненада видяха жена в будистка роба на олтара, а всички християни, коленичили в полукръг около нея. Със силен глас тя произнасяше молитва, а останалите повтаряха. Когато пазачите потупаха лао И по рамото, той стана веднага, прекръсти се към олтара и с изправени рамена решително тръгна към вратата. Този път нямаше писъци или стенания. Молитвата продължи до края. Преди вратата да се затвори лао И чу първите строфи на химна и когато пристъпи на слънчевата светлина, запя с грубия си немелодичен глас:

„Исус ме обича, аз знам,

защото в Библията пише така.“

Боксьорите влязоха още пет пъти и отведоха всички мъже. Жените продължиха да пеят, макар че по много лица се стичаха сълзи.

Още пееха, когато вратата рязко се отвори и Рен Рен, обграден от помощниците си и придружен от старейшината Ян и няколко селяни с кървави мотики и вили, влезе в църквата. Всички извърнаха глави от страх, но вперила поглед в предводителя, Елена се насили да продължи с думите на псалма и макар заеквайки, другите се присъединиха към нея. Това беше двадесет и трети псалм, който доктор Еъртън беше превел, а сестра Катерина, която имаше музикална дарба, беше съчинила подходяща мелодия. Докато пееше, Елена усети прилив на сили и решимост, които смяташе за изчерпани.

„Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя

няма да се уплаша от зло,

защото Ти си с мене.

Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.

Приготвяш пред мене трапеза

в присъствието на неприятелите ми…“

Тя продължи да гледа в очите Рен Рен, докато той отмести поглед и се изсмя нервно. После намигна на приятелите си и запляска с ръце подигравателно, крещейки: „Хао! Браво!“ като публика, която аплодира доброто изпълнение в китайската опера. Усмихнати, останалите последваха примера му. Пеенето заглъхна и замря под ръкоплясканията. Уплашените лица гледаха като хипнотизирани кръвта, която се стичаше от мотиките.

Но сестра Елена не се предаде. Тя притвори очи, за да се съсредоточи и със силен глас, който сякаш не беше нейният, започна „Отче наш“:

„Отче наш, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти…“

Рен Рен знаеше как може да я спре.

— Вещиците продължават да сипят заклинанията си. Все едно си просят да ги изгорим. Но това е много удобно, нали? Защото точно това сме дошли да направим.

Измина миг, преди значението на думите му да стигне до съзнанието на жените. Една от тях изпищя и молитвата на Елена беше заглушена от тихи стонове, които преминаха в ужасен вой.

Рен Рен, който знаеше, че владее положението, вдигна ръка.

— Дами, дами — каза той, — моля ви. Няма да изгорим всички ви — поне не и преди да се позабавляваме. Не искаме да прахосаме вашите достойнства. Някои от вас може и изобщо да не изгорят — ако са мили с нас, разбира се.

Докато той говореше, останалите мъже обикаляха между жените, които страхливо се отдръпваха. На всички вече беше ясно защо са дошли и някои от майките с по-големи дъщери се опитаха напразно да ги прикрият с телата си. Точно тях забелязаха първи. Със злорада усмивка един селянин с мотика сграбчи шестнадесетгодишно момиче и го изтръгна от ръцете на майка му, която падна по лице, ридаейки. Само след минути десет-единадесет момичета се бяха свили на кълба близо до вратата, където ги бяха отрупали. Мъжете продължаваха да обикалят.

Една от по-младите жени — сестра Елена знаеше, че е съпруга на Чжан Айфан, който беше между първите убити — се хвърли на земята и прегърна краката на Рен Рен.

— Вземете мен! — изпищя тя. — Вземете ме. Аз не съм християнка. Не искам да умра.

— Не, много си грозна — каза Рен Рен и я изрита обратно при другите. — Къде е онази, която видях по-рано, с румената кожа? А, ето те.

Сестра Елена с ужас осъзна, че той гледа Мери, която се беше притиснала до майка си. Широко отворените очи на момичето бяха изпълнени с ужас. Монахинята разбра, че трябва да направи нещо. Знаеше, че е безполезно, но не можеше да стои безучастно и да позволи дъщерята на пастор Джон да бъде отведена и опозорена. Марта я изпревари. Дребничката й изправена фигура с пламтящи очи и свити юмруци изскочи пред Рен Рен.

— Няма да вземеш сестра ми! — извика тя с висок ясен глас. — Тя ще стане монахиня.

Няколко мъже се изсмяха, но Рен Рен я огледа усмихнато с ядно възхищение.

— Какво смело момиче! — каза той. — Ще взема и теб. След няколко години ще станеш крехка мръвка. Добра цена ще й взема за девственица, нали, Маймуно? Хвани я.

Когато приятелят му посегна към нея, Марта го ухапа по ръката. Той изрева от болка, извади ножа от пояса си и преряза гърлото й от ухо до ухо.

— Извинявай, Рен Рен — каза той, докато бършеше кръвта й в туниката си, — но много ме заболя.

— Не! — изкрещя сестра Елена.

Тя тичаше, когато видя Маймуната да посяга към ножа си и учудения поглед в очите на Марта, когато тялото й се свлече на пода. Разбра, че е закъсняла, но гневът й продължи да я тегли напред. Рен Рен беше изтръгнал Мери от майка й и я държеше през кръста, пазейки се от ритащите й крака. Двамата с приятеля му едновременно видяха монахинята. Тя се хвърли към Маймуната и издра с нокти лицето му. Той инстинктивно замахна с ножа нагоре, преди тежестта и ускорението й да го съборят на земята. Когато се претърколи встрани, острието му беше забито в гърдите й.

Тя лежеше по гръб смаяна и усещаше как гърдите, ръцете и краката й постепенно изтръпват. Чу хъркащия звук от собственото си дишане и някъде отдалеч недоволния глас на онзи ужасен човек:

— Какво ти става, Маймуно? Току-що уби още едно от моите пиленца. Миризливо яйце на костенурка!

Какъв отвратителен език, помисли си тя. Отец Адолфус не би го одобрил. Над себе си видя лицето на Мери, което сякаш висеше във въздуха. Разбра, че момичето е потресено и се опита да му каже нещо успокояващо. Устните й помръднаха, но глас не се чу и тя разбра, че ще трябва да се задоволи само с усмивка. После почувства силен удар в стомаха и главата й сякаш избухна. Настъпи мрак.

Рен Рен беше пуснал Мери, която хлипаше, свита на кълбо насред огромната локва кръв на пода, и стоеше с ръце на бедрата, впил поглед в двамата селяни, които гордо измъкваха вила от корема на мъртвата монахиня и мотика от останките от черепа й. Един от тях тъпо се хилеше, а другият триумфално крещеше.

— Тъпи селяци — каза той и поклати глава.

После нареди избраните момичета да бъдат изведени, вратите да бъдат залостени и сградата да бъде запалена. Когато първите пламъци заблизаха стената на църквата и женските писъци вътре достигнаха кресчендо, той се зачуди как ще пренесат до Шишан ограбеното от християнските домове.

 

 

В мисията на Еъртън всичко беше спокойно. Когато облаците се разделиха, за миг се видя част от луната и бледата й светлина освети стаята в края на коридора, където едно момиче лежеше вързано за леглото. Стаята вонеше. До горната част на леглото имаше кофа, наполовина пълна с повръщано. Скоро сестра Катерина щеше да я изнесе и почисти, но в момента събираше чаршафите с петна от диария в една кошница. Хелън Франсис беше гола. Всичките й нощници бяха мръсни, а върху бялото й бедро имаше петно, защото още не бяха я измили. Докторът дремеше на един стол. Беше толкова изтощен, че не чуваше животинското ръмжене и крясъци, които през последните пет часа пациентката му надаваше през стиснати зъби, докато се гърчеше и извиваше под въжетата. Луната освети широко отворените й очи, които не мигаха и сякаш се рееха в пространството, с изключение на онези мигове, когато се обръщаха навътре — към трескавите сънища, които разтърсваха и измъчваха тялото на леглото. Само понякога в тях проблясваше съзнание, но бързо се затваряха, когато непоносимата болка в ръцете и краката караше тялото да се извива на дъга. Когато Катерина видеше това, спираше работата си и държеше главата на Хелън Франсис, готова да й подаде кофата, защото след тези пристъпи неминуемо следваше повръщане. Това се повтаряше редовно и докторът, монахинята и Нели бяха свикнали да го очакват през последното денонощие. А някъде между съня и будността, умът на Хелън Франсис се бореше да осъзнае какво й се случва и да преодолее омразата, която изпитваше към мъчителите си и още повече към самата себе си.

 

 

Два дни по-късно Франк Деламер седеше в ресторанта със своите приятели търговци Лю Джинкай и Джин Шангуй. Откакто беше чул за загадъчното изчезване на стария Тан Дексин и слуховете, че е бил член на тайно общество и съдружник на Железния Ван, Лю беше престанал да подозира Джин и предишната им близост донякъде се беше възстановила. Храната, както обикновено, беше много вкусна, но Франк усещаше, че приятелите му са напрегнати. Непрекъснато му задаваха въпроси за разговора му с мандарина, който се беше провел тази сутрин.

— Ами, беше малко странно — каза Франк, наливайки си нова чаша топло оризово вино. — Сигурен съм, че и докторът мисли така, а той е бил на много повече аудиенции от мен. Явно, че обикновено докторът се виждал с мандарина насаме в покоите му, но днес ни отведоха в залата за аудиенции, която си беше направо страшничка. Вътре се мотаеха много неприятни личности, които докторът не беше виждал преди. Не приличаха на мазните чиновници, които сме свикнали да виждаме в ямена. Беше много странно.

Джин и Лю се спогледаха.

— Можеш ли да ни кажеш кои бяха те? — тихо попита Лю.

— Нямам представа. Грубияни — един-двама бяха облечени в овчи кожи и се облягаха на стената, сякаш мястото е тяхно. Представяте ли си, един от тях си чистеше зъбите с ножа. А пазачите изобщо не му обръщаха внимание.

— Мандаринът не каза ли нещо? — попита Джин. — Обикновено много държи на формалностите.

— Не, точно това беше странното. Той почти нищо не каза. Само седеше на подиума с безизразно лице и гледаше, сякаш му се иска да е някъде другаде, защото цялата работа ужасно го отегчава.

— Кой тогава проведе аудиенцията?

— Онзи отвратителен сенешал. Почти през цялото време говореше той. Неприятен тип. Мен ако питате, нещо му хлопа дъската. Набрал е на християните. Непрекъснато опяваше, че създавали безредици и планирали престъпления.

Лю и Джин отново се спогледаха.

— Естествено още бяха шашардисани от проявата на стария Милуорд вчера. Не е изненадващо. Поведението му е доста странно дори за това сборище ексцентрици. Разбира се, казахме им, че той е маниак, че собствената му църква ще му надене усмирителна риза, но май не ни разбраха. Говореше с Еъртън сякаш той е планирал цялата работа и Милуорд е действал по негово нареждане. Докторът го прие спокойно, търпеливо повтори нашето мнение, но усещах, че е малко разстроен. Главно защото мандаринът изобщо не се намеси. И кой не би бил на негово място? — Той пресуши чашата и си наля нова.

— Казахте ли му за нападението над кервана ни? — попита Лю. — И за раните на господин Кабът?

— Да, накрая, когато сенешалът най-после спря да опява за християните. Всъщност не мога да се оплача. Казаха всичко, което трябваше. Нали знаете — колко съжаляват, колко неприятно е, че гост на тяхната страна бил нападнат и ранен. Зададоха няколко въпроса кога и къде е станало и колко души са ни нападнали. Помолиха ни да предадем поздравления на младия Том за смелостта му — това беше един от малкото пъти, когато мандаринът се обади — и че се надявал скоро да се възстанови. Обичайните приказки. Сториха ми се доста формални, а и не ми хареса, че онези главорези се усмихваха. Все пак, обещаха да разследват случая и да потърсят някакъв начин да ни компенсират, в зависимост от това, което разкрият. Повече не бих могъл и да искам.

— Спомена ли им подозрението ти, че са Боксьори? И странните униформи? — попита Лю.

— Това беше другото странно нещо. Не изглеждаха заинтересовани. Отхвърлиха идеята с думите, че всички били чували тези слухове и преди и че било под достойнството на виден съд като този на ямена да им обръща внимание. Докторът ги притисна, подчертавайки, че нападателите ни са били с жълти ленти на главите и са действали под строги заповеди, но сенешалът доста грубо му отвърна, че е много лековерен. Не сме ли се били сетили, че Железния Ван или който и да е бандитът, организирал нападението, не би могъл да облече хората си в подобни костюми заради слуховете, надявайки се, че така ще ни уплаши още повече. Предполагам, че е възможно — завърши мрачно Франк и отново посегна към оризовото вино. — Би било доста хитро. Очевидно разбойниците, облегнати на стените, също мислеха така. Смяха се, сякаш сенешалът се е пошегувал, само дето аз не разбирах какво му е смешното.

— Не пиеш ли прекалено, Де Фалан сяншен? — попита Джин, когато Франк направи знак на келнера да им донесе нова кана оризово вино.

— Предполагам — каза Франк. — Но имам нужда да се напия след последните няколко дни, които прекарах затворен в мисията. Еъртън е свестен човек, но ревниво пази скъпоценното си уиски, сякаш е светото причастие. А аз съм загрижен не само за горкия Том, който впрочем се възстановява бързо, но и за дъщеря ми, която е болна от някаква странна болест, за която никой нищо не може да ми обясни. Не ми е лесно.

— Съжалявам за дъщеря ти — каза Лю, след като отново погледна Джин. — От какво е болна?

— Казват, че било инфлуенца, но са много потайни. Може да е някаква женска болест и да се срамуват да ми кажат. Единствения път, когато ми позволиха да я видя, тя почти не говореше. Не знам какво й става през последните няколко месеца. Нели я пази като квачка пиленцето си, а докторът влиза при нея със спринцовки в най-необичайни часове. Много съм притеснен за нея, приятели. — Лицето на Франк се бе зачервило, а очите му — овлажнени от жал. — Изглежда ужасно.

— Казаха ли ви нещо за другия англичанин, Ма На Си сяншен? — предпазливо попита Лю.

Франк изненадано вдигна поглед.

— Не. Какво общо има той? — попита недоумяващо.

— Може би нищо, Де Фалан, но след нападението на онзи луд над Двореца на небесната наслада, много слухове се носят из града. Снощи с лао Джин бяхме там и някои от момичетата се поотпуснаха. Разказваха ни странни истории за Ма На Си и… някаква чужденка, която редовно го посещавала в павилиона му.

Лицето на Франк ту бледнееше, ту руменееше.

— Не знам за какво намекваш, приятелю — изръмжа той.

— Моля те, Де Фалан, не ми е приятно да ти го кажа. С Джин дълго обсъждахме въпроса, преди да се решим да ти го кажем. Правя го, само защото, от това може би зависи нечий живот.

— Продължавай — каза студено Франк, наля си чаша от новата кана, пресуши я и отново я напълни.

— Де Фалан сяншен — каза тихо Джин, — чул ли си, че по време на нападението на християните в Двореца на небесната наслада, едно от момичетата е избягало?

— Не, не съм чул нищо подобно — каза Франк — и ще ти бъда благодарен, ако не сменяш темата.

Джин продължи невъзмутимо.

— Момичето било Фан Имей. Може би си я спомняш. Беше близка приятелка на някогашната ти компаньонка Шен Пин.

— Май си я спомням. Какво е станало с нея?

— Фан Имей имаше специално положение в дома. Беше постоянна любовница на майор Лин Фубо, който оглавява армията на мандарина. Казаха ни, че майор Лин, който се върнал вчера от провинцията, побеснял от гняв, че я е изгубил и се заклел, че ще отмъсти на виновника.

— Браво на него — каза Франк. — Но все още не мога да разбера накъде биеш.

— Носят се и други слухове, Де Фалан — поде историята Лю. — Казват, че не само Фан Имей избягала по време на безредиците. Шепне се, че в дома имало бяло момче, може би сина на пастор Милуорд, което държали заключено в една от стаите на горния етаж и предлагали само на специални клиенти. То също е изчезнало.

— Ама че глупости! — избухна Франк. — Всички знаят, че момчето беше убито от бандити и убийците му бяха екзекутирани. А и какво общо има това с дъщеря ми?

— Ако е вярно, Де Фалан, дъщеря ти може да е в опасност, защото се смята, че именно Ма На Си е помогнал на Фан Имей и момчето да избягат.

— Ето пак, няма ли да ми кажеш направо? Какво е станало между Ма На Си и моята Хелън Франсис?

— Ако е вярно, че Мама Лиу и синът й са държали момчето в дома, те ще направят всичко във властта си, за да унищожат доказателствата и да елиминират всеки, който би могъл да ги обвини. Иначе ще ги осъдят за отвличане и още по-тежки престъпления. Естествено е да заподозрат Ма На Си и всички, които са му близки. А това със сигурност включва дъщеря ти, която е посещавала Ма На Си — съжалявам, стари приятелю, но това е сигурно. С Джин проучихме нещата много щателно. Боя се, че е възможно дори тя да е бременна от него. Уви, твоят разказ за странната й болест само потвърждава подозренията ни.

Джин и Лю погледнаха съчувствено Франк. Лицето му беше изкривено от болка и той нямаше сили да проговори.

— Рен Рен също се върна тази сутрин в Шишан. Сега и той знае за случилото се. Не мога да ти опиша колко опасен е този младеж. Повярвай ми, той няма да се спре пред нищо.

— И защо трябва да се боя от хлапе като Рен Рен? — прошепна Франк.

— Защото той вече разполага с много власт. Чух, че е добил голямо влияние сред Черните тояги. Говори се и че предвожда отряд Боксьори. Ако времената бяха нормални, властите щяха да се разправят с него, но ситуацията се влошава, както сам си разбрал, когато си бил при мандарина тази сутрин. Не е ли странно, че той не е говорил? И че в ямена е имало непознати хора. Боя се, че ни предстоят тежки времена.

— Искаме само да те предупредим, Де Фалан — обади се Джин. — Все още имаш време да вземеш дъщеря си и господин Кабът и да напуснеш Шишан. Може би трябва да предупредиш и останалите чужденци. Ние сме ти приятели и горещо ти препоръчваме да го направиш. Аз вярвам, че Боксьорите представляват реална заплаха, каквото и да казват хората, и че скоро ще дойдат в Шишан. Ако стане така, заповедите на мандарина вече няма да имат сила. Всеки чужденец — и приятел на чужденец — ще бъде в смъртна опасност. А сега Рен Рен има и мотив да се отърве от теб и семейството ти. Ако Боксьорите дойдат в Шишан, той и подобните му ще разполагат с огромна власт.

— Не се боя от него — изръмжа Франк.

Лю погледна към Джин, който кимна.

— А би трябвало, стари приятелю — каза той. — Рен Рен вече уби един човек, когото ти обичаше.

— За какво говориш?

— Сърцето ми се къса да ти го кажа и се надявах да ти го спестя, но е почти сигурно, че е убил твоята Шен Пин. Надявах се никога да не разбереш.

Франк го гледаше ужасен.

— Тя не се е върнала в провинцията, както ти казах. Била е бита и измъчвана от Рен Рен, защото посмяла да се влюби в теб и се обесила, когато Мама Лиу успяла да те убеди, че не ти е била вярна. Но Рен Рен е виновен за смъртта й толкова, колкото и ако сам беше надянал примката на врата й. А може и да го е направил. Съжалявам, приятелю.

Франк се опита да каже нещо, но не успя. По бузите му се стичаха сълзи. Той попи лицето си с една салфетка, подсмръкна, стана, отново седна и изстена като смъртно ранен човек. После се спусна към вратата.

Лю и Джин се опитаха да го задържат, но той ги отблъсна.

— Съжалявам, господа — промърмори той през хлипанията. — Малко съм неразположен.

Двамата китайци се върнаха на масата. Спогледаха се, но никой не проговори.

Най-после, след дълга пауза Лю Джинкай се обади:

— Де Фалан си забрави шапката.

— Горкият Де Фалан — каза Джин.

— Горките ние — каза Лю Джинкай след нова дълга пауза.

 

 

Когато Франк излезе от ресторанта, нямаше ясна представа какво ще прави или къде ще отиде. Заклати се обратно към шума, блъсканицата и отровната смрад на главната улица. Мулетар, който караше тежко натоварена каруца, му извика да се отдръпне и Франк отскочи, стъпвайки в локва конска пикня и животински изпражнения, които изцапаха черните му лачени обувки. Още беше в утринното си облекло, с което беше се явил в ямена. Горещото слънце напече непокритата му глава, трябваше да присвие очи, защото блестящо бялата светлина му пречеше да различи какво става наоколо. Не беше осъзнал колко много е пил и колко е объркан. Минувачите го гледаха намръщено или се усмихваха с любопитство на зачервения чужденец, който се олюляваше насред улицата.

Франк не знаеше къде се намира, но не му пукаше. В ума му се въртеше един образ: усмихнатото лице на момичето, за което почти не беше мислил през последните няколко месеца, но чиито весели очи сега иронично му се присмиваха като тесни цепчици над познатите плоски скули и чиято голяма уста с бели зъби беше отворена и сякаш го укоряваше.

Споменът за нея прониза сърцето му и кръвта му мощно запулсира, почти задавяйки го от скръб и разкаяние. И други образи се появиха в съзнанието му — ярки и живи, сякаш ги гледаше на кино: разговорът му с мама Лиу, жестоката й усмивка, докато си играеше с перлите и разбиваше сърцето му с безмилостното описание на изневерите на Шен Пин; ужасните думи, които вече знаеше, че са били лъжи и на които само някой наивен глупак като него би могъл да повярва; злорадата усмивка на сина й, когато отчаян излизаше през вратата; дългата нощ, която бе прекарал на бюрото си; бутилката уиски, хартията и мастилницата пред него, безсърдечното писмо, подпечатало съдбата на любимата му. Думите на Лю Джинкай пронизваха мозъка му като обвинения, изречени от Фуриите: „Посмяла да се влюби в теб… обесила се, когато Мама Лиу те убедила, че не ти е била вярна.“

Франк вървеше слепешком по главната улица, без да забелязва хората, които трябваше бързо да се отдръпват от пътя му. Друг образ го преследваше — лицето на милата му Шен Пин, обезкървено и изпито, увиснало на въже в тъмна стая и безжизнените й очи, които го обвиняваха за слепотата му.

Без да го е решил съзнателно, той зави по една празна алея. Вонята на откритите канавки, съчетана с ефекта от пиенето, го накара да повърне. Коленичил, заровил ръце в мръсотията, той захлипа и тежкото му тяло се разтресе от безпомощна мъка.

После си спомни другите думи на Лю в ресторанта: „Била е бита и измъчвана от Рен Рен… Рен Рен може и да е надянал примката на врата й.“ И макар все още да се чувстваше виновен, че я е предал, внезапно го обзе гняв. След повръщането главата му се беше прояснила донякъде и той вникна в пълния ужас и значение на тези думи. Бита и измъчвана. Измъчвана? Неговата Шен Пин измъчвана? Бита? Сега умът му беше завладян от злорадо усмихнатото, надупчено от белези лице, което го гледаше подигравателно, дъвчейки семки от пъпеш, които изплю в краката му.

— Рен Рен! — изсъска той, все още на четири крака пред канавката. Виждаше в мътната вода омразното му отражение, а не своето лице. — Ще те убия — закани се той почти с наслада, — след като те разкъсам парче по парче.

Тромаво се изправи на крака и залитна, преди да запази равновесие.

— Ще те разкъсам! — изрева той срещу празната алея. — Парче по парче.

Все още беше объркан и не знаеше къде се намира, но решението да похлопа на вратите на Двореца на небесната наслада и да извие врата на врага си го тласкаше напред — в обратна посока, на онази, от която беше дошъл. От алеята той зави по друга малка уличка, потънал в мислите си. Част от съзнанието му напомняше, че трябва да отмъсти не само на Рен Рен, но и на Манърс, който беше опозорил дъщеря му.

— Всичко с времето си — промърмори той в гнева си, защото образът на младежа от вертепа все още изпъкваше най-ярко в паметта му.

Той не забеляза малката групичка, която препречваше края на уличката. Бяха облечени в сините туники на занаятчии и сякаш наблюдаваха някакво представление, макар Франк да не разбираше какво. Единственото, което видя, беше, че му препречват пътя към Двореца на небесната наслада и трябва да си пробие път.

Разблъска с тяло и лакти тълпата. Хората бяха толкова изненадани, че се отдръпваха от пътя му. Изведнъж се оказа срещу атлетичен младеж, който правеше демонстрация на бойни изкуства. Нещо в облеклото му — жълтата лента на главата, туниката с десен на тигрова кожа, червеният пояс — му беше смътно познато, но Франк не искаше да мисли сега за това. Единственото му желание беше да приключи с Рен Рен. От друга страна, когато червендалестият чужденец се озова, залитайки, насред кръга, младежът сложи ръце на кръста си и му препречи пътя.

Франк нетърпеливо се опита да го заобиколи отдясно, но той отново застана пред него. Същото се повтори, когато понечи да мине от лявата му страна.

Чу смях и дюдюкания от занаятчиите, но младежът го гледаше нетрепващо.

Франк понечи да го удари с бастуна си, но осъзна, че не го носи. Последва нов смях, когато ръката му напразно се повдигна и спусна. Младежът не сваляше поглед от лицето му.

— Достатъчно — изръмжа Деламер. — Махни се от пътя ми.

Китаецът не помръдна.

Този път Франк тромаво замахна с юмрук към лицето му. Младежът пъргаво се снижи и отбягна удара, а Франк залитна, изгубил равновесие. Зяпачите отново се разсмяха.

С яростен рев Франк се спусна напред, разпервайки ръце, за да сграбчи нахалника и да го отстрани от пътя си. В този момент китаецът отстъпи, бръкна в гънките на туниката си и извади украсена с пискюл брадвичка, грациозно я подхвърли във въздуха и със замах отдолу я заби в гърдите на Франк.

Този път зяпачите не отрониха и звук. Деламер погледна кръвта върху бялата си риза, сякаш я изучаваше. Може би забеляза, че цветът й е като аления пискюл на брадвичката. С мъка вдигна ръка към оръжието, което нелепо стърчеше от гърдите му. То се изплъзна между скованите му пръсти, от устата му рукна кръв и той падна по лице.

За миг тълпата замря около тялото. После един по един всички побягнаха. Боксьорът изчака, може би се чудеше дали не трябва да вдигне тежкото тяло и да си вземе оръжието. Но после размисли, взе торбата си и с леки стъпки изчезна по една от съседните улици.

Кървясалите очи на Франк гледаха яростно към улицата. Скоро мухите започнаха да бръмчат около лепкавата съсирваща се течност, изцапала мустаците и брадичката му, която се стичаше в пясъка.