Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (13)

Глава 11

„В името на нашия император ще прогоним чуждестранните дяволи от Тиендзин в морето.“

Доктор Еъртън се тревожеше, както всеки път, когато една от монахините се канеше да посети някое от близките села. Преди няколко години, когато сестри Елена и Катерина за пръв път обявиха намерението си да продължат проповедническата дейност на отец Адолфус, той беше им изтъкнал какви ли не опасности и им бе предложил да ги придружи. Нели трябваше да му напомни колко неблагоприлично би било това.

— Нали не искаш скъпите ни колеги от Рим да помислят, че се каниш да им откраднеш паството и да го присъединиш към презвитерианската църква? — беше попитала тя, преди да го нахока, че се държи глупаво. — Елена и Катерина са корави италиански селянки, скъпи мой, и по-скоро те ще се грижат за теб.

И наистина, той трябваше да признае, че монахините никога не бяха пострадали, макар че някои от католическите села бяха на цял ден път разстояние, сгушени в склоновете на пълните с бандити възвишения. Отец Адолфус явно беше пътувал неспирно из енорията, която беше си създал. Там не само го почитаха като светец, но той проявяваше йезуитските умения за организация и дипломация и бе спечелил уважението дори на жителите нехристияни, които живееха рамо до рамо с покръстените от него в тези отдалечени селца. Докторът беше чувал много истории как белобрадият старец на магаре разрешавал споровете за собствеността върху някой кладенец, проявявал соломоновска мъдрост при семейни вражди или пък посредничел при разделянето на земя, която от поколения била обект на спор, така че всички страни оставали доволни.

Отец Адолфус беше създал малки църкви в десетина селца и покръстил около хиляда души. За свещеници беше избрал достойни мъже, уважавани от съселяните им, но днес те рядко успяваха да се справят с недоволните след смъртта му или да предотвратят конфликтите, които възникваха всяка година, когато християните отказваха да платят традиционните такси на местния храм. Ако постигнеха съгласие, то беше благодарение на паметта и примера на добрия старец. Затова докторът осъзнаваше колко е важно сестрите да посещават редовно тези села. Те бяха не само връзка с по-широката християнска общност навън, но и продължителни на делото на отец Адолфус, а присъствието им имаше умиротворителен ефект и върху християни, и върху езичници. Затова, колкото и да се боеше за личната им безопасност, той знаеше, че не може да им забрани да тръгнат.

Освен това осъзнаваше, че скорошните инциденти в някои села, където нехристияните бяха изгорили имотите на християните, не бива да се пренебрегват. Независимо дали бяха вдъхновени от Боксьорите или не, тези случки бяха достатъчно сериозни, за да бъде извикана местната полиция под ръководството на майор Лин, която да разследва станалото — макар че, поне доколкото му беше известно, досега нито един от извършителите не беше наказан. В тези размирни времена за сестрите беше още по-важно да поддържат връзка с енориашите си.

— Но аз имам право да се тревожа — каза той на смеещата се сестра Елена, която товареше мулето си под светлината на фенера, час преди да се зазори. Тя бе сменила булото на монахиня с обикновена селска забрадка и пълничката й фигура изглеждаше още по-безформена под дебелата горна дреха и панталони. Когато пътуваха извън границите на Шишан, монахините имаха навика да се обличат в практичните пътни дрехи на китайците.

— Пак те питам, имаш ли достатъчно храна за из път? — попита доктор Еъртън.

— А аз пак повтарям — да. Да, да, да. Mamma mia! Вие сте като баба ми. Скъпи докторе, ще видите, че когато се върна, ще съм дебела като това муле. Ще трябва да ми давате лекарства за подут корем.

— Много добре — изсумтя докторът. — Навярно знаеш какво правиш. Ходила ли си преди в това село?

— Много пъти. Много пъти — отвърна сестра Елена, стягайки едно въже. — Слушайте, ще бъде сред приятели. Не се бойте. В Башу ме обичат. Обичат и Катерина. Поздравяват ни, дават ни храна и вино. Няма от какво да се притеснявате.

— Надявам се. Надявам се, но не знам защо отказваш да вземеш със себе си поне един мулетар.

— За какво ми е мафу? Аз съм сестра на бедните, а не богаташка в скъпи дрехи. Докторе — тя сграбчи ръцете на Еъртън, — не се тревожете толкова. Исус ще ме пази, както и добрият отец Адолфус, който ни гледа от небето.

Този път тя беше сериозна. Докторът погледна червените бузи и топлите кафяви очи, които се вглеждаха в неговите, и забеляза загрубялата кожа, бръчките около очите и по челото й. Сестра Елена изглеждаше по-възрастна от своите двадесет и осем години.

— Докторе — каза тя, — тревожа се повече за вас. С Катерина забелязахме, че сте се променили, откакто се върнахте от Черните хълмове. Защо, докторе? Защо сте толкова измъчен? Едва ли е заради измислените Боксьори. Да не би да е заради… госпожица Деламер?

Еъртън се опита да освободи ръцете си.

— Защо го казваш?

— Заради начина, по който я гледате, когато мислите, че никой не забелязва. В очите ви има болка — каза тя простичко.

— Ама че глупости!

— Не, докторе, и двете с Катерина сме сигурни. Прав сте да се тревожите за госпожица Деламер… Тя не е добре. Душата й е в беда, а може би има и още нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Жените забелязват разни неща, а мисля, че и вие ги виждате, докторе, макар да не ви се иска. Но тя е добро момиче, изпълнено с любов и живот. — Ръцете й го стиснаха по-силно. — Ще й помогнете ли в този тежък момент, доктор Еъртън? Сестра Катерина ми каза да си мълча, но вие знаете, че нещо не е наред и ще постъпите, както трябва.

— Не знам за какво говориш — промърмори Еъртън и бакенбардите му леко потрепнаха.

Проницателните очи на сестра Елена още миг задържаха погледа му. После тя се усмихна, внезапно се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря, докторе. Grazie. Вие сте добър човек. — И тя пусна ръцете му. — Заради вас ще закъснея — сепна се сестра Елена, поглеждайки към розовите облаци, които се появиха над покривите, — а днес трябва да яздя бързо, ако искам да стигна до Башу по залез. Довиждане, докторе, ще се видим след четири-пет дни. Лао Чжан, моля те, отвори вратата. Готова съм.

Еъртън се изкашля.

— Довиждане, скъпа моя. — Бузите му бяха почервенели, а очите влажни. — Пази се! — извика той и загледа как тя излиза от двора.

Известно време докторът не помръдна от мястото си. Икономът му Чжан Ерхао затвори портата и го изгледа любопитно, докато минаваше край него. Еъртън извади лулата си от джоба, но не я напълни, а само я въртеше между пръстите си, свел очи към земята.

Знаеше какво трябва да направи, но винаги се колебаеше дали да предприеме някакво действие. Сестра Елена беше права — той не беше на себе си след ужасното преживяване в Черните хълмове. За пръв път в живота си не сподели с Нели онова, което беше открил. Нито можеше да събере сили да й каже подозренията си за състоянието на Хелън Франсис — не, това бяха повече от подозрения. Той беше лекар и виждаше всички признаци, а беше ясно, че щом за него са явни, и другите скоро ще ги забележат. Очевидно монахинята вече подозираше нещо. Трябваше да приеме факта, че момичето е бременно. С детето на Манърс. С детето на Манърс. Само при мисълта за това го обзе ужас. Баща й и Том щяха да се върнат скоро. Какво трябваше да направи?

Освен това подозираше и нещо по-неприятно. У нея имаше и нещо друго, което не можеше да бъде обяснено със сутрешните прилошавания. Бледността й, апатията, тъмните сенки под очите. Месеци наред той не смееше да си признае очевидното заключение. Добре възпитано момиче като Хелън Франсис? Как беше възможно? Но сега я виждаше в нова светлина — като любовница на Хенри Манърс, — а нямаше нищо невъзможно, щом беше свързано с този човек. А той не беше направил нищо, въпреки Хипократовата клетва, въпреки задълженията си на настойник. За свой срам осъзнаваше, че се е надявал любовниците сами да намерят решение като избягат, оженят се, заминат или каквото и да е, за да не поема той отговорността. Колко се презираше! Какъв лицемер се чувстваше, когато стоеше в църквата и проповядваше как добрият пастир се грижи за стадото си. За пръв път в живота си живееше в лъжа. Какво би казал мандаринът, ако узнаеше? Щеше да се изсмее.

Бяха минали вече седмици. Любовниците не бяха му спестили решението. Всъщност те рядко се виждаха през това време. Вярно е, че Хенри Манърс беше се отбил в мисията ден-два след завръщането им от Черните хълмове. Всички бяха пили чай като типични англичани в чужбина. Нели водеше светски разговор, а той й отговаряше шеговито. Когато повикаха Хелън Франсис, тя дойде и мълчаливо се заслуша в разговора, участвайки с едносричните отговори, които бяха свикнали да очакват от нея. Той беше забелязал как Манърс се опитва да привлече вниманието й или да остане насаме с нея. Чувствайки се като сводник, докторът беше намерил извинение да повика Нели в кухнята и да остави любовниците насаме, но когато се върнаха, двамата стояха мълчаливи като статуи — Хелън Франсис седеше на стола с висока облегалка, а Манърс, подпрял брадичка на ръката си, гледаше в огъня. Седмица след посещението му докторът беше предложил на Хелън Франсис да посетят железопътния лагер — каза й, че ездата ще й се отрази добре, но тя се извини, че има работа в болницата. Сякаш искаше да се оттегли в мрака на собствената си душа. Дори Нели усещаше, че атмосферата е напрегната, макар той да смяташе — молеше се да е така, — че тя не разбира причината.

Но нещо трябваше да бъде направено. Тя беше болна. Беше бременна. Пази боже, може би възнамеряваше да посегне на живота си.

А къде беше неговото състрадание? Толкова ли се страхуваше от догмите за благоприличие на малката чуждестранна общност, че не би помогнал на една изгубена душа?

— Ах, ти, лицемер. Ах, ти, фарисей — промърмори той и скри лице в ръцете си. Лулата му падна на земята.

След малко извади носната си кърпичка и изтри очи. После издуха носа си. Изправи рамене и решително тръгна по коридорите, докато стигна склада за лекарства зад отделението за пушачи на опиум. Натисна дръжката, но вратата беше заключена. Винаги носеше в джоба си резервни ключове, но му трябваше известно време, за да открие онзи, който му беше нужен. Отвори вратата и видя Хелън Франсис да седи на пода до прозореца. Беше свалила престилката си и разкопчала горните копчета на роклята си. Дишаше тежко и той видя, че гърдите й се движеха ритмично под дрехата. Едната й ръка беше с навит ръкав и лежеше отпусната встрани — сякаш беше откъсната от тялото й. Косата й беше рошава и падаше на буйни къдрици върху лицето й, което се усмихваше прелъстително. Блестящите й котешки очи, просветващи на утринната светлина го погледнаха приятелски и му напомниха за веселото момиче, което беше пристигнало в Шишан преди толкова много и същевременно толкова малко време.

— Доктор Еъртън! — весело извика тя. — Колко сте прозорлив! Значи открихте малката ми тайна.

Еъртън се наведе, вдигна спринцовката и погледна малката ампула от морфин.

— Негодникът! — въздъхна той. — Какво е направил с теб, мое бедно момиче?

 

 

Час преди зори през същия този ден Фан Имей лежеше до Манърс в павилиона му. Нежно, за да не го събуди, тя повдигна тежката ръка, която беше обгърнала рамото й и леко я постави върху косматите му гърди. Протегна се през завесите и посегна към робата си, която беше паднала на килима.

— Трябва ли да си тръгваш толкова скоро? — попита Манърс, докато се прозяваше като човек, който току-що се е събудил от дълбок сън.

— Знаете какво ще ми се случи, ако ме открият тук.

— Нищо няма да ти се случи, аз ще те пазя.

— Не е във възможностите ви.

— Много си красива — каза Манърс. — Като скъп порцелан.

— Радвам се, че ви задоволявам.

— Освен това напоследък си малко студена с мен. Пак като порцелан.

Тя не отговори, а се съсредоточи върху връзването на пояса около талията си. Когато беше готова, дръпна едната завеса и изящно седна на леглото. Манърс посегна към ръката й, но тя я отдръпна.

— Не сте ми платили, Ма На Си сяншен.

— Пак ли? — въздъхна Манърс. — Ти отказваш всички подаръци и пари, които ти предлагам.

— Мисля, че имахме уговорка, Ма На Си сяншен.

— Сяншен, сяншен. Защо си толкова официална? Та ние сме любовници, за бога!

— Не, Ма На Си сяншен, аз съм вашата курва.

— Никога не съм те смятал за такава — тихо каза Манърс.

— Тогава грешите… и ме обиждате.

— Мили боже! Слушай, онова, което искаш от мен, е невъзможно. Това момче — ако съществува, а ми е трудно да повярвам в това — е заключено в най-охраняваната част на този дом.

— Казах ви, мога да ви заведа дотам.

— Покрай Рен Рен и всичките му пазачи?

— Вие сте хитър. Ще измислите нещо.

— Скъпо момиче, най-доброто, което можем да направим — както стотици пъти ти казах, — е да съобщим на властите.

— Тогава ще го обречете на незабавна смърт. Той ще изчезне преди първия служител на ямена да стигне до портата.

Манърс отново положи глава на възглавницата.

— А какво ще стане с теб, ако го спася?

— Няма значение какво ще стане с мен.

— Няма значение какво ще стане с теб? Стига, приятелко!

Той посегна да я прегърне през кръста. Фан Имей се обърна, изгубила за миг самоконтрола си. На бузите й блестяха червени гневни петна. Очите й крещяха в безмълвно отчаяние. Дългите й нокти яростно издраха гърдите му, после продължиха към ръцете и лицето. След това се обърна задъхана и изправи гръб, макар още да трепереше от безсилен гняв. Лицето й се изопна като бяла маска и една сълза остави следа по пудрата й.

— Аз вече съм мъртва — прошепна тя едва чуто.

— Добре — каза Манърс.

— Ма На Си сяншен, не разбирам. — Тя се обърна и го погледна подозрително.

— Казах — добре, ще го направя. При едно условие.

— Какво… условие? — В гласа й се долавяше презрение.

— Да те изведа оттук заедно с момчето.

— Това е невъзможно.

— Това е моето условие.

— Не — каза тя. — Това не е… необходимо.

— Ще те измъкна заедно с момчето. Иначе уговорката ни отпада.

— Не, само момчето.

— Няма да се пазаря с теб, скъпа.

— Вече имахме уговорка. Аз… ви предоставих услугите си. Много пъти.

— Променям условията.

— Аз принадлежа на майор Лин.

Манърс я целуна по устните.

— Вече не.

— Ами любовницата ви? Червенокосото момиче, което обичате. Какво ще стане с нея?

Манърс отново я целуна и изтри влагата от страните й.

— Какво общо има тя? — прошепна той.

— Как ще го направите? — попита тя.

— Нямам никаква представа — каза той на английски, после продължи на китайски. — Ще направя диверсия.

— Да — каза тя замислено, — диверсия. Добре. Какъв е планът ви?

— Довери ми се — прошепна той.

След миг тя кимна и попита:

— Кога?

— Скоро — отвърна той. — Днес, утре… Бъди готова.

Фан Имей се взря в очите му и изражението й се смекчи. С треперещ пръст тя докосна устните му, после се отдръпна, падна на колене и се поклони така дълбоко, че косата й се разстла върху килима.

— Благодаря ви, сяншен.

— Стига с това „сяншен“. — Манърс я изправи на крака и целуна челото й.

— Да, сяншен — каза тя. — Сега трябва да си вървя.

Манърс я пусна.

— Чакай аз да ти се обадя — каза той и след като тя излезе, добави: — Диверсия? Бог да ми е на помощ. Бих предпочел да контрабандирам оръжие.

 

 

— Мислиш ли, че планират нещо? — попита Мама Лиу лениво.

Беше завършила закуската си и се беше помолила на олтара си.

Су Липин й беше докладвала и тя току-що беше повикала Рен Рен в будоара си, за да обсъдят проблемите на деня. Както обикновено, бе приготвила лула опиум и в момента я затопляше на свещта.

Облечен в обичайните си дрехи (униформата на Юмруци за хармония се използваше само при нощни нападения върху християнски села), Рен Рен се беше проснал на леглото и се мъчеше да надвие главоболието си. Сред срещата си със съвета на Черните тояги снощи, той беше пил много.

— Откъде ти хрумна — изсумтя той. — Той е просто животно, както всички варвари, а тя е курва. Те спят заедно, какво му е странното?

— Винаги си бил наивен, скъпи мой — каза майка му, отпусна глава на дървената възглавница и приближи лулата до устните си. Всмукна дълбоко в дробовете си дима и доволно въздъхна. — Не става дума само за това. Малката Су казва, че през повечето време говорят.

— Може би той е от онези цветя, които не могат да си изправят стъбълцето.

— Той е почти толкова добре надарен, колкото теб — каза Мама Лиу — и не си губи времето.

— Така ли? Тогава може би се възбужда, когато тя му рецитира поезия. Винаги си казвала, че малката кучка има артистичен талант.

— Не, не смятам, че Ма На Си се интересува от поезия. Странно е. Какво ли обсъждат толкова разгорещено?

— Щом толкова те интересува, ще я заведа в бараката и ще си признае.

— И това ще стане, скъпи мой, но не още.

— Не знам защо не кажеш на Лин, че варваринът се възползва от курвата му. Аз лично ще убия англичанина, ако той се бои да го направи сам. Ще се справя и с момичето.

— Горкичкият ми Рен Рен. Толкова дълго се лишаваш от удоволствията си. Трябва да се научиш да бъдеш търпелив и да мислиш най-напред за печалбата.

— Не виждам какво печелиш, като оставяш двама от нашите клиенти да се възползват от момичетата безплатно, като единия на всичкото отгоре е варварин. Защо не отворим вратите, не си пъхнем ароматизирани пръчици в задниците и не предложим ароматните си дупки на всеки, който поиска да ги оближе?

— Колко очарователно се изразяваш. Не бях осъзнала до каква степен приличаш на безполезния си баща. Сигурна съм, че не си наследил от мен подобна вулгарност. Но щом питаш, ще ти кажа, че още много има да учиш за основните неща в нашия занаят — макар сега да си толкова известен и могъщ сред Боксьорите и Черните тояги.

— Внимавай, майко. Има неща, с които дори ти не бива да се подиграваш.

— Че кой се подиграва? Много се гордея с теб. Смятам, че сегашното ти издигане ще бъде от голяма полза за работата ни когато му дойде времето.

— Това ще стане много скоро, мамо. Изключително скоро. Бъди сигурна, че няма още дълго да се кланяме на чужденците. Всички ще ги избием — до един.

— Дори любимата ти играчка в съседната стая?

— Писна ми от този хленчещ хлапак. И без това искам да се отърва от него.

— Внимавай как ще го направиш. Нямам нищо против. Той многократно изплати инвестициите ни. Само това, което получихме от японеца… Но повторението е досадно и гостите ни след време се отегчават и от най-екзотичните плодове. Вземи Джин лао. Той вече не иска и да го докосне, а някога го смяташе за „прасковен цвят след дъжда“. Вече няма да ни е полезен, скъпи.

— Още нещо не разбирам. Какво общо имаш с Джин лао? Какво правиш часове наред, затворена с този дърт педеруга? Ако не беше крив като кука, щях да си помисля, че раздрусва старите ти кости. Каква идея! Неговата сбръчкана стара жаба да подскача в твоята пресъхнала червена пещера! Смях на гробището, а скъпа майко! Каква ужасна гледка.

И той се изкикоти, разтърсвайки леглото. Мама Лиу го погледна студено. После с достойнство взе още едно топче опиум, за да го затопли на пламъка.

— Ако можеш да си видиш лицето, мамо. Никога не си носила на шеги, нали? Добре, добре, извинявам се. Знам, че връзката ти с Джин е чисто делова.

И той избухна в нов пристъп на смях.

— Смей се колкото искаш, но е точно така — студено каза Мама Лиу — и тази връзка ми е много полезна. Което ми напомня нещо. Когато му дойде времето, искам да пощадиш заради мен един от чужденците. По делови причини…

— Така ли? И кой е той?

— Момичето, което прилича на лисица демон. Червенокосата. Дъщерята на стария Де Фалан.

— Онази грозница, дето развратничеше с англичанина? За какво ти е притрябвала?

— Един специален клиент се интересува от нея.

— Продължавай, разкажи ми.

— Когато му дойде времето, всичко ще разбереш. Не се бой, ще останеш доволен. Това може би ще ти помогне в новата кариера.

— Мога ли първо да я заведа в бараката?

— Разбира се. Тя трябва да бъде добре обучена.

— Добре тогава, ще я имаш. Междувременно какво искаш да направя с Ма На Си и кучката Фан?

Мама Лиу пушеше вече втората си лула.

— Нещо ми подсказва, че са намислили нещо. Това не е просто похот. Защо умно момиче като Фан Имей ще рискува толкова? Ще ги наблюдаваме още по-отблизо. Може би не е излишно някои от твоите момчета да са под ръка. За всеки случай. За да не се тревожи старицата, която знае как се оцелява в това море от скръб. Ще го направиш ли заради мен, скъпи мой Рен Рен?

— Разбира се — сви рамене той и се прозя.

 

 

— Трябваше да ми кажеш по-рано — каза Нели.

Хелън Франсис погледна мрачно към пода. Стенният часовник шумно тракаше в гостната. От кухнята се чуваше тихо виене — А Ли пееше ария от китайска опера, докато приготвяше обяда.

Еъртън стоеше пред камината и пушеше с лулата си.

— Нели — започна той, но занемя под гневния поглед на съпругата си.

— Навярно си решила, че няма да проявя съчувствие — продължи Нели. — Мисля, че винаги малко си се бояла от мен, Хелън Франсис. Знам, че не ме харесваш.

Хелън Франсис вдигна глава и погледна Нели в очите.

— Нямам нужда от съчувствието ви — каза тя. — Казах ви, щях да замина по-рано, само че нямах пари. Ако ми платите заплатата за април и май, мога да замина със следващия влак.

— И къде ще отидеш?

— Има ли значение?

— Мисля, че ще има за баща ти и за Том.

— Госпожо Еъртън, знам какво си мислите за мен. Да не продължаваме излишно този неприятен разговор. Помолих съпруга ви да ми плати заплатата. Проявете поне това милосърдие. Помогнете ми да се кача на влака, който пристига утре от Тиендзин.

— Баща ти и Том може да се върнат всеки момент.

— Точно затова искам да напусна утре Шишан.

— Искаш да избягаш?

Очите на Хелън Франсис яростно проблеснаха.

— Да, госпожо Еъртън, бих искала да избягам.

Нели хвърли поглед към съпруга си. Докторът нервно се изкашля.

— Скъпа моя, знаеш, че не можем да допуснем това. Състоянието ти…

— Аз единствена отговарям за състоянието си, докторе. Никой друг няма вина. И не ви моля за помощ.

— А какво ще кажем на баща ти? — спокойно попита Нели.

— Кажете му истината — остро отвърна Хелън Франсис. — Колкото по-скоро разбере как съм го опозорила, толкова по-бързо ще забрави, че е имал дъщеря. А за Том това ще бъде истинска милост.

— Мисля, че не разбираш колко много те обичат те — каза Нели.

— Госпожо Еъртън, трябва ли да ви напомням, че аз съм паднала жена! Нали това мислите за мен? Аз прелюбодействах, госпожо Еъртън, и това ми хареса. Освен това съм пристрастена към опиума. Не казва ли вашата скъпа библия, че грешници като мен трябва да бъдат прогонвани?

— Моята библия ми казва да не хвърлям първа камък — каза Нели.

— О, не се преструвайте, госпожо Еъртън. Знам колко ме презирате. Не ми казвайте, че смятате да спасите душата ми. Аз не съм от онези жалки китайски християни в лечебницата, които си мислите, че ще покръстите с една превръзка и купа топли спагети. Ако наистина искате да ми помогнете, дайте ми заплатата, за да мога да си купя билет и да замина. Моето проклятие си е единствено моя работа.

— Ами господин Манърс? Не предложи ли да дойде с теб и да се грижи за теб?

— Не. Той няма нищо общо с моето решение.

— Мъжът, който те съсипа, няма нищо общо с твоето решение?

— Никой не ме е съсипал, госпожо Еъртън. Аз съм отговорна за действията си. Хенри се държа… като рицар от началото до края. Едва ли ще ме разберете, но в сърцето си изпитвам към него благодарност и уважение. Но най-вече благодарност.

— Защото ти направи незаконно дете?

— Знаех, че няма да разберете. Хенри е свободен дух и освободи и мен.

Еъртън се изкашля.

— Това започна да ми омръзва. Ако питаш мен, този човек е мерзавец, лъжец, прелюбодеец — и други много по-лоши неща. Очевидно има и някакви хипнотизаторски способности, щом още държиш на него, след като постъпи с теб толкова долно. Макар че за това може да е виновен и опиумът. Аз съм просто лекар и за мен въпросът е практически. Как да те спася от този пагубен навик? Нищо няма да спечелиш, ако се скиташ из тази непозната страна, почти без пари и съответно без възможност да си купиш опиум. Моралните и физически последствия са прекалено ужасни, за да ги обсъждам. Съществува въпросът и за здравето на бебето. Предполагам, че искаш то да живее. Тогава трябва да се погрижим за здравето на майка му. За теб, скъпа моя. Но аз не мога да се грижа за теб, ако смяташ да избягаш от ужасиите, които се въртят в глупавата ти главица, като се качиш на влака. Затова няма да ти позволя да заминеш утре за Тиендзин и точка по въпроса. И преди да ми обясниш, че си отговорна за собствените си действия — чухме достатъчно от тези модерни глупости, много благодаря, — нека ти напомня, че не си пълнолетна и за теб отговаря баща ти. И тъй като в негово отсъствие ние сме твоите настойници, ще трябва да правиш онова, което ти кажем. Първото ми нареждане към теб, млада госпожице, е да отидеш в стаята си, да си легнеш и да си починеш. Лечението ти започва тази вечер. Работила си в отделението и знаеш колко трудно ще бъде. Но аз съм тук, Нели — също. И тя те обича, макар че ти си твърде глупава, за да го разбереш. Така че ние ще те излекуваме и ще спасим и хубавото ти детенце, което, ако не греша, е единствената невинна страна в тази трагична история.

— Той е прав, скъпа моя. Ние те обичаме и ще се погрижим за теб — добави Нели.

— Не желая да бъда обект на вашето милосърдие или лицемерие — каза Хелън Франсис.

На изпитите й бузи горяха две червени петна.

— Наречи го както искаш, но нямаш избор. За твое добро е и за доброто на детето ти.

— На копелето ми — каза Хелън Франсис.

— Бебето ти — настоя Нели.

Хелън Франсис отвори уста да отговори, но лицето й неволно се сгърчи като сушена слива и раменете и се затресоха. Хлипайки, тя се хвърли в краката на Нели и сграбчи полата на роклята й. Думите й бяха накъсани от ридания.

— Умолявам ви… Моля ви… Бъдете милостива… Моля ви… Оставете ме да замина… Не мога… Как ще се изправя… пред баща ми… пред Том… Как бих могла?

Нели коленичи до нея, прегърна я здраво, притисна буза до горещото, обляно в сълзи лице, сякаш се опитваше със силата на волята си да предаде спокойствието си на треперещото момиче. Тялото на Хелън Франсис се гърчеше и тръпнеше в смъртната агония на независимостта й като току-що уловена риба, която се задушава във въздуха. Въздишките й приличаха на шепота на замиращ бриз, едва доловим на фона на морския прибой. Най-после конвулсиите секнаха. Нели притисна главата на момичето към пищната си гръд и погали косата му.

— Хайде, успокой се. Всичко ще бъде наред.

Победена, Хелън Франсис гледаше с широко разтворени, обезумели очи, притисната от здравите ръце на Нели.

Госпожа Еъртън я накара да се изправи. Стисна здраво двете й ръце и я погледна в очите, принуждавайки я да отвърне на погледа й.

— Чуй ме, момиче. Трябва да бъдеш силна. По-силна, отколкото досега. Да, ще трябва да се изправиш пред баща си и годеника си и това ще бъде ужасно и за тях, и за теб. Но дотогава има време. Сега ще те заведа в стаята ти. Едуард ще ти даде… онова, от което имаш нужда. После искам да заспиш.

Хелън Франсис кимна покорно.

— Браво на момичето!

 

 

Ако в мисията на Еъртън царуваха прошката и милосърдието, в дома на Милуорд звучаха тромпетите на войнстващото християнство. Септимъс беше постил и се беше молил, а в момента се готвеше за битка.

След посещението на Фийлдинг, който му беше наредил да се въздържа от проповеди, докато комисията разгледа „случая“ му, той временно се беше почувствал объркан. Отначало покорно се беше подчинил по-високопоставения. Беше му отнело седмици, за да разбере ужасното изкушение, чрез което дяволът се опитваше да го погуби. Беше го съзрял в едно видение, малко след като беше припаднал от недохранване. За щастие съпругата му Летиша, истински ангел на милосърдието, беше получила разрешение от светците да му позволят да прекрати поста си и да изяде купа ечемичена каша. Именно по време на дълбокия сън след това, докато жена му и децата се бяха събрали около леглото му и се молеха, архангел Гавриил му беше разкрил в съня истината за създанието, което се бе нарекло господин Бъртън Фийлдинг. Той знаеше, че съществува такъв човек; беше виждал името му по писмата и в списъка на членовете на комисията, отпечатан в края на брошурите, които тя издаваше. Но не господин Бъртън Фийлдинг беше дошъл в Шишан. Септимъс беше заблуден от Господаря на мрака — демон, изпратен от Луцифер в образа на господин Фийлдинг, който трябваше да го отклони от пътя на праведността. Всичко беше толкова просто, а той се беше хванал.

Но сега беше се покаял. Беше продължил да пости. Беше бичувал тялото си с пръчки или по-скоро беше позволил на Летиша да го направи, като й се караше за слабостта, когато не го удряше достатъчно силно. Преди две седмици беше получил друго видение, споменът за което и сега го караше да потръпва смирено. В него присъстваше Бог — Отец, но Синът беше онзи, който го изправи на крака и изми раните на гърба му — тогава той разбра, че е опростен. След това Спасителят го облече в сребърна броня, с наметало, наколенници и бляскав шлем, а в ръцете му сложи огнен меч. Архангел Михаил го качи на кон, който се наричаше Непоколебимост и орда ангели го последваха в битката. Когато се събуди, той знаеше какво трябва да направи.

Проблемът беше, че след постенето едва стоеше на крака и само невероятните грижи на Летиша успяха да възвърнат поне част от предишната му сила. Но дори сега той не се беше възстановил напълно. Често припадаше и виждаше странни петна пред очите си. Почистването на очилата не помагаше. Въпреки това той знаеше, че е готов. Ако тялото беше слабо, духът му беше силен. И Бог с всичките си ангели беше на негова страна.

И ето че денят беше дошъл. Той бе събудил рано семейството си. Бяха се помолили заедно и изпели няколко химна. После се бяха събрали на двора — всички с изключение на Милдред, която щеше да остане при сираците и бебетата. Не носеха нищо освен тръстикови факли във формата на кръст. След изчезването на Хирам бяха разпуснали оркестъра. Бог щеше да им осигури всички оръжия, които щяха да им бъдат нужни. В тържествена мълчалива нишка Септимъс ги изведе от портата.

Пред тях се намираше вавилонският вертеп, в който Бог му беше разкрил, че е затворен блудният син Хирам. Днес Септимъс щеше да се пребори със силите на мрака; щеше да събори Храма на злото; да освободи добрите хора от Шишан от робуването им на злите сили. Можеше дори да спаси сина си, но това не беше толкова важно.

 

 

Докторът беше бил на Хелън Франсис определена доза морфин и беше оставил Нели да я сложи да си легне. Върна се при камината и отново запуши лулата си. Нели стоя с момичето, докато се увери, че е заспало. След това се върна във всекидневната, строполи се на фотьойла си, облегна се и затвори очи.

— О, Едуард — прошепна тя, — какво ще правим?

Еъртън беше изненадан и объркан, защото тя плачеше. Непохватно коленичи до нея и хвана ръката й.

— Ей сега ще ми мине — каза тя, изтривайки очите й. — Просто… когато си помисля за това бедно момиче, ми се иска да…

— Манърс е чудовище — каза Еъртън.

— Всички имаме вина. Като си помисля, че тази връзка трябва да е започнала под собствения ни покрив, когато ние се грижехме за нея. Трябваше да разбера какво става.

— Откъде би могла? — отвърна съпругът й.

— Никога няма да си простя — каза Нели. — Няма да простя и на теб, глупави човече, че не ми каза по-рано какво подозираш.

— Не исках да те тревожа — каза Еъртън извинително.

— Горкото момиче. Представяш ли си какво е преживяло? Навярно си мисли, че няма нито един приятел на света. Благодаря — каза тя, поемайки чашата чай, която съпругът й беше налял. — Не че извинявам онова, което е направила. Знаеш ли, в известен смисъл тя е права, когато казва, че отговорността си е нейна. Макар и да е била подведена от онзи ужасен човек, тя е прегрешила, Едуард, наранила е себе си и околните…

— Не бива да бъдем прекалено сурови с нея…

— Защо? Тя се държа като суетно, глупаво и упорито момиче, което се отдаде на похотта и дяволските изкушения. Това ще разбие сърцето на баща й, да не споменавам онзи благороден младеж, който беше толкова глупав да поиска да се ожени за нея.

— Предполагам, че вече и дума не може да става.

— Хелън Франсис ми каза, че най-много се бои и срамува, че Том въпреки всичко ще иска да се ожени за нея. Че това е основната причина да иска да си замине. Той е такъв джентълмен — пълен с глупави идеи, че човек трябва да е готов на саможертва и да постъпва правилно. И наистина я обича. Личи си по сияйното му изражение всеки път, когато я погледне. Той е просто добродушен глупак, който ще бъде готов дори да отгледа копелето на някой друг.

— И все пак би било чудесно, ако детето й може да се роди в законен брак.

— Човекът, който би трябвало да бъде принуден да се ожени за нея — ако зависеше от мен, дори под дулото на пистолета, — е почитаемият Хенри Манърс. Нека двамата берат плодовете на греха си заедно. Какво каза тя за собственото си проклятие? Нека бъдат прокълнати заедно.

Еъртън въздъхна.

— Говориш така, но не го мислиш наистина, Нели.

— Съжалявам, Едуард. Уморена съм и ядосана. На нея. На себе си. На теб. Каква ужасна трагедия!

Те отпиха от чая си.

— Ще трябва да съобщим новините на Франк и Том, веднага щом се върнат — каза докторът с колебливия тон на човек, който се надява да му възразят.

— Не можем ли да го скрием от тях?

— Предполагам, че не — отвърна Еъртън.

— Можеш ли да я излекуваш от пристрастяването?

— Да, но ще трябва време.

— Ами детето? Няма ли това да му навреди?

— Не е задължително. Ако провидението е на наша страна, се надявам да избегнем най-лошите последици. Бременността й е още в началото.

— Да се надяваме на провидението тогава. И да се молим баща й и Том да проявят поне донякъде разбиране и да й простят.

— Амин — каза Еъртън и остави чашата си. — Какъв е този шум? — Той отиде до прозореца и надникна през щорите.

В този миг А Ли влетя през вратата, следван от Джени и Джордж, които бяха изскочили от класната стая на двора при първия необичаен звук. А Ли сочеше нанякъде. Джордж извика:

— Татко, ела бързо! Чичо Франк е тук. Върнаха се и мисля, че Том е ранен. Целият е в кръв и лежи в каруцата, без да мръдне. Може и да са го убили.

 

 

— Какво има? — промърмори раздразнено Мама Лиу, пробудена от следобедната си дрямка от чукане на вратата. — Като си дошъл, влез — извика тя гневно. — А, ти ли си? Какво искаш?

— Съжалявам, много съжалявам — измънка Су Липин, на чието лице бе изписана смесица от вълнение и страх. — Надявам се, че не съм ви обезпокоила.

— Естествено, че ме обезпокои. Какво има? Сигурно е нещо важно, иначе нямаше да посмееш. Хайде, изплюй камъчето.

— Чужденците са на площада отвън и правят демонстрация срещу нашия дом.

— Полудя ли? Какви чужденци?

— Онези смешните. Мисионерите в китайски дрехи с многото деца. Опитват се да влязат в ресторанта долу.

— В ресторанта ли? В нашия ресторант? Добре, идвам. Помогни ми да си обуя чехлите. Къде е Рен Рен?

— Не знам, мисля, че излезе. Преди обяд ме накара да отида с един от приятелите му, онзи грозник Маймуната, но преди да свършим, дойде и му каза да се облече, защото трябвало да отидат в някакво село. Тръгнаха веднага и аз дори не получих бакшиш, макар че му направих Дивата патица лети назад и Пърхането на пеперудите — тя се намуси.

— Това няма значение. Каза ли ти колко време ще отсъства?

— Не, но мисля, че може да се забави. Беше облечен с пътни дрехи и явно се канеше да язди.

— Ами другите му хора? Дръпни, момиче, поясът ми няма да се върже сам. Къде са другите? Онези, които му казах да наглеждат къщата.

— Мисля, че всички заминаха. Изглежда, бързаха ужасно.

— Искаш да кажеш, че никой не е останал тук?

— Портиерът, готвачите, Чен Мейна е с онзи дебел търговец от улица Шуан-киан. А сяо Ген е с двамата възрастни близнаци, които идват при нея веднъж седмично, за да правят Котка и мишка в една дупка, а…

Пламнала от гняв, Мама Лиу зашлеви силно момичето по бузата. Су Липин изпищя и се заля в сълзи.

— Защо ме удряш? — изхленчи тя. — Какво направих?

— Млъкни и ме остави да мисля — отвърна Мама Лиу. — Заобиколена съм от идиоти и най-големият от тях е собственият ми син. Остави това! — изфуча тя и издърпа пояса си от треперещите пръсти на Су Липин.

Полуоблечена, тя се потътри към вратата, следвана от момичето. Малките стъпала им пречеха да се движат бързо, но гневът на Мама Лиу я тикаше по коридора с учудваща скорост. Тя спря до една от вратите и погледна през шпионката. Вътре чужденчето седеше на леглото си. Единият му крак беше окован с верига за крака на леглото. Лицето му беше тревожно, едната му ръка беше на ухото. Тя също долови слаб напевен звук, идващ отвън. Изсумтя и продължи нататък. В края на коридора имаше прозорец, гледащ към площада. Беше високо на стената, така че Мама Лиу трябваше да помоли Су Липин да й помогне да се качи на пейката, за да може да вдигне закритото с хартия стъкло на пантите му и да надникне навън. Ревът на тълпата моментално се засили, тя успя да различи викове, смях и дюдюкания.

Су Липин се беше качила зад нея и посочи с пръст.

— Ето ги, точно под нас. Виждаш ли ги?

Огромна тълпа зяпачи беше заобиколила семейство Милуорд и ги обсипваше с подигравки, докато те бяха коленичили в полукръг и се молеха. Мама Лиу видя, че всеки от чужденците държеше кръст, направен от тръстика. Бащата, висок и слаб като скелет, с рошава русолява плитка и брада, мърмореше някакво заклинание с напевен глас. Жената до него го гледаше разтревожено. Някои от децата бяха стиснали здраво очи, другите оглеждаха тълпата с явен ужас. Странното беше, че половината от тях, включително родителите, носеха дебели стъклени очила, които блестяха на следобедното слънце.

— Струват ми се безобидни — каза Мама Лиу.

— Преди малко обиждаха дома ни. Трудно е да разбереш какво казват, но мъжът говореше за изгубения си син. Каза, че той живеел тук.

При тези думи Су Липин невинно погледна господарката си.

— Така ли? — небрежно каза Мама Лиу. — Ти знаеш, че това са глупости.

— Разбира се.

— Няма да си губя следобеда да гледам как се молят група откачени чужденци. Помогни ми да сляза.

— О, виж! — извика Су Липин.

Мама Лиу погледна отново и замръзна. Високият, подобен на скелет мъж, бръкна в гънките на робата си и извади голяма зелена бутилка. Внимателно поля с някаква кафява течност кръста, който държеше, и подаде шишето на съпругата си, която последва примера му. После бръкна в пояса си и извади два метални предмета, които удари. Мама Лиу с ужас видя първата искра. След миг сламеният кръст избухна в пламъци.

— Свали ме оттук! — изпищя тя, дърпайки за ръкава стреснатата Су Липин. — Свали ме.

След миг тя закуцука с невероятна скорост по коридора към завесата, която скриваше тайната врата към стълбите.

— Кофи! — закрещя тя, когато стигна до другия етаж. — Кофи! Вода! Бързо!

Врати се отваряха и затваряха, занадничаха озадачени момичета и неколцина стреснати клиенти. Едно голо момиче се появи като нимфа на храмов фриз, обградена от двама достопочтени, но еднакво разголени възрастни мъже, които се опитваха да прикрият срамотиите си с дългите бели бради. Дебел мъж, облечен и гримиран в стила на примадона от пекинската опера, се беше вкопчил в Чен Мейна.

— Не стойте така! — изкрещя Мама Лиу. — Намерете кофи и вода. Заплашват да изгорят сградата.

Не беше разумно да казва това. Веднага настъпи паника. В следващия миг тя беше съборена и понесена от тълпа гола плът и спално бельо, която се втурна по тясното спираловидно стълбище, водещо до приземния етаж. Там блъсна главата си в една ваза и замаяна чу шляпането на боси крака по плочника в двора, писъците и виковете, които заглъхваха навън.

С усилие се изправи. Су Липин се появи с двама от готвачите, прегъващи се под тежестта на голямо корито със сапунена вода.

— Къде да го занесем? — попита момичето.

— Следвайте ме — промърмори Мама Лиу, успяла да преодолее замайването и объркването след падането.

Заведе ги в стаята, която Рен Рен използваше за кабинет. Свали една от вулгарните порнографски картини, които той бе накичил по стените, докосна скритата пружина и една голяма плоча се отмести встрани. По няколко стъпала те слязоха в мазето, където чували брашно и делви с оризово вино бяха струпани на купчини върху плочите. Това беше складът на ресторанта.

— Оттук! — извика тя и показа друго стълбище, което водеше до опърпана кожена завеса, скриваща друга врата.

Готвачите и Су Липин с мъка носеха огромното корито след нея. Шумът иззад завесата беше оглушителен. Мама Лиу трескаво я откъсна от корниза и четиримата застинаха в изумление.

Все едно гледаха сцена от операта „Маймуна в прасковената градина“, където деца акробати, изпълняващи ролята на маймуни, последователи на Сун У-кун, предизвикваха хаос в рая. Пространството в малкия ресторант представляваше плетеница от биещи се тела, обърнати маси и пейки. Децата на Милуорд се изплъзваха от ръцете на преследвачите си — хора от града, като змиорки, прескачайки борещите се, които се търкаляха по земята. В центъра на ресторанта се извисяваше фигурата на Септимъс, който се сражаваше с трима яки носачи. Единият висеше на гърба му, стискаше с две ръце врата му и се опитваше да го събори. Летиша беше прикована на земята и размахваше с една ръка черпак, а с другата държеше за плитката голия до кръста младеж, който я беше възседнал. Мама Лиу с облекчение видя, че опитът за палеж с кръстовете се беше оказал само частично успешен. Навсякъде по пода лежаха пушещи тръстикови кръстове, които явно не бяха се запалили. Само една от стените беше обхваната от пламъци, защото факла по случайност беше подпалила разляното буре с вино гаолян. Две от келнерките, които работеха и в публичния дом и обслужваха по-долнопробните посетители, смело, но неефективно се опитваха да угасят малкия пожар с една покривка за маса, като същевременно отблъскваха с ритници две от по-малките деца на Милуорд, които се опитваха да ги захапят за глезените. Мама Лиу тревожно забеляза, че Септимъс и противниците му все повече се приближаваха към редицата открити печки за въглища, на които приготвяха юфката. Ако ги преобърнеха, щеше да стане опасно. Тогава нямаше да успеят да предотвратят пожара.

Но задъханите готвачи със свръхчовешки усилия бяха изкачили голямото корито по стълбите. Сега успяха да го вдигнат на височината на раменете си и с вик го плиснаха над борещата се тълпа. После спряха, хвърляйки уплашен поглед към Мама Лиу и изчезнаха натам, откъдето бяха дошли. Дискретността беше за предпочитане пред смелостта, когато съществуваше възможност да изгорят, дори това да им навлечеше гнева на Мама Лиу.

Но тяхното оръжие постигна целта си по най-драматичен начин. За миг коритото сякаш застина във въздуха, последва експлозия от сапунена вода, която като облак се спусна над противниците и ги обля от глава до пети. Тя успя да угаси със съскане и малкия огън по стената. Накрая самото корито се стовари право върху главата на Септимъс Милуорд. Мама Лиу видя как в уголемените сини очи зад лупите на очилата за миг проблесна разпознаване, преди оръдието на възмездието да се стовари върху него. То го поноси и от удара се пръсна на парчета, които се посипаха върху падналото му тяло.

Летиша извика отчаяно „Септимъс!“, а децата запищяха, но това беше краят на съпротивата им. Не след дълго малките зверчета бяха хванати едно по едно и бясно се загърчиха в ръцете на противниците си. Мама Лиу лично улови едно очилато момиченце, което се опитваше да се скрие зад печката. Тя го измъкна за ухото, злобно го стисна за врата и го блъсна към един як мулетар, който го вдигна във въздуха и го приклещи под мишницата си.

Когато Джин лао и пазачите на ямена пристигнаха, госпожа Милуорд и децата й бяха оградени с маси; Летиша държеше в скута си тялото на Септимъс, който още беше в безсъзнание, опитвайки се напразно да спре кръвта от раната на темето му.

Гражданите, които още бъбреха и се радваха на победата си, замлъкнаха и се отдръпнаха, за да пропуснат възрастния чиновник и въоръжените мъже.

— Е, Мама Лиу, какво се е случило тук? — усмихнато попита Джин лао.

— Надявам се, ще арестувате тези подпалвачи и ще ги осъдите с цялата строгост на закона. Вижте какви щети нанесоха на магазина ни.

— Разбира се. Рен Рен няма да бъде доволен, нали? Как е възможно жените и децата да бъдат толкова агресивни! Накъде върви този свят?

Прекъсна го страстният изблик на Летиша, която видяла представител на властта, започна да се моли на развален китайски.

— Ще ми каже ли някой какво говори тази варварка? — попита Джин лао. — Ако това е опит да говори на цивилизован език, аз не го разбирам.

Неколцина зяпачи заговориха едновременно, всеки със своя версия на думите на чужденката.

— Виждам, че съм заобиколен от учени хора — каза Джин лао. — Ти — посочи той към един едър брадат мъж, който носеше кожена престилка на щавач. — Разбираш ли какво казва тази жена?

— Казва, че синът й е тук. Че бил отвлечен и се намирал във вертепа горе.

— Така ли? — каза Джин лао. — Спомням си, че миналата година екзекутирахме престъпниците, които са убили един от синовете й. Друг ли е изчезнал?

— Същият — отвърна човекът. — Тя казва, че не е бил убит, а отвлечен и доведен във вертепа. Разбира се, това са глупости. Всички те са луди, както се убедихме, но това казва тя.

— Разбирам. Ако това е мотивът за вандалството им, предполагам, че въпросът трябва да бъде разследван. Има ли в твоя дом такова момче, Мама Лиу?

— Разбира се, че няма, Джин лао — каза тя добродушно.

— Щях да се изненадам, ако беше обратното — каза сановникът, — особено ако е мъртво или призрак. Това би било много неприятно — каза той умишлено. — Разбира се, ще трябва да огледам дома ти.

Очите на Мама Лиу гневно проблеснаха.

— Не виждам защо се налага. Едва ли вярвате на подобни злостни измислици.

— Независимо дали вярвам или не, законът трябва да се намеси — отвърна Джин лао. — Ще дойда да проверя дома утре следобед. Ще ти даде ли това достатъчно време… да се подготвиш? — Той отново се усмихна.

Този път Мама Лиу отвърна на усмивката му.

— Достатъчно време, Джин лао. Сигурна съм, че ще откриете всичко в идеален ред… тогава.

— Не очаквам нищо друго.

С вързани ръце членовете на семейство Милуорд един по един бяха изведени от пазачите. Двама граждани бяха избрани да носят носилката със стенещия Септимъс. Главата му беше превързана и бърз преглед от местния лекар потвърди, че раната му не е сериозна. Джин лао нареди да ги отведат в мисията им, която щеше да бъде охранявана, докато мандаринът реши какви действия да предприеме.

Демонстрирайки привидно търпение, Мама Лиу убеди постепенно любопитната тълпа да напусне ресторанта с обещание за безплатни ястия, когато отново бъде в състояние да го отвори. Беше доволна, че щетите не са големи. Още час се наложи да успокоява ядосаните посетители на публичния дом. Възрастните близнаци бяха особено раздразнени. Присъствието им по адамово облекло на двора не беше допринесло за достойнството им, а единият си беше ударил петата, тичайки по стълбите. Но обещанието за още една игра на Котка и мишка в една дупка за сметка на заведението, и то с разочарованата Су Липин, която беше по-привлекателна във всяко едно отношение от инатливата сяо Ген най-после ги успокои. Когато Мама Лиу приключи с всичко, вече се мръкваше, а все още не беше се погрижила за чужденчето. Докато бавно се тътреше по стълбите към личния си етаж, тя ругаеше наум Рен Рен. Къде беше, когато имаше нужда от него? Днес определено щеше да й свърши работа.

Главата й пулсираше от болка. Чудеше се дали вече не е прекалено стара за този живот. Имаше нужда от чаша чай и може би една лула опиум. Но по-късно щеше да има време за това. Щеше да се справи с момчето. Нямаше да й е за пръв път да използва за тази цел кладенеца в дъното на градината. Все някак щеше да успее и сама. И друг път го беше правила. Трябваше й само някакво извинение, за да успокои съмненията му. Клиент в един от павилионите? Или обещание да го освободи? Можеше да раззида тухлите от едната страна на кладенеца и да го бутне внезапно вътре. Никой нямаше да забележи.

Когато изкачи стълбите, се наложи да спре, за да си поеме дъх. После бавно тръгна по коридора и спря до вратата на Хирам. Уморено вдигна шпионката и се стресна, когато от лекия й натиск вратата се отвори. С бясно биещо сърце, тя огледа празната стая и скъсаната верига.

Момчето беше изчезнало.

 

 

— Добре ли си, Хирам? — попита Хенри.

Беше се смрачило и той се бе уверил, че няма да ги преследват, затова подкара кобилата си по бавно по ливадите покрай реката, насочвайки се към железопътния лагер. Прикрепяше Хирам, който седеше отпред на седлото му. Кацнала зад него на задницата на коня, загърната плътно в дълго наметало, Фан Имей го държеше през кръста.

— Да, сър — отвърна Хирам.

Момчето беше унило, но иначе — поне външно — изглеждаше спокойно, въпреки преживените изпитания.

— Ти си смело момче и аз мога да ти обещая нещо. Давам ти думата си на британски офицер, а знаеш, че тя е свята. Никога вече няма да се върнеш на онова място. Чу ли ме? Обещавам ти. Никога вече. Нито пък ти. — Той кимна през рамо към Фан Имей.

— Не разбирам, когато говорите на вашия език — отвърна тя, — но след това, което направихте днес, ще ви бъда задължена, докато съм жива. Аз съм ваша робиня.

— Ти не си ничия робиня, Фан Имей. Имахме уговорка, помниш ли? Пък и там, откъдето идвам, робството е забранено. Със закон, приет от парламента през 1833-та!

Той усети, че тя има нужда от по-сериозен отговор и спря коня. Намери студените й ръце и ги покри със своите.

— Слушай ме, ти също като Хирам си живяла в истински ад, но това няма да се повтори. Може би ще мине време, преди да го осъзнаеш, но сега си свободна. Няма да се наложи да се връщаш нито при майор Лин, нито при Рен Рен и Мама Лиу. И никому нищо не дължиш. Особено пък на мен. Какво толкова направих? — Той се разсмя и смушка коня отново. — Казах ти, че има нужда от диверсия и я получих наготово, но всичко това е благодарение на бащата на това момче. Не съм и сънувал, че ще стане толкова лесно. Съмнявам се, че някой изобщо ни е забелязал. При всички тези голи хора на двора, които се опитваха да запазят достойнството си. Вратарят беше толкова зает да оглежда момичетата, че спокойно минахме покрай него. И едва ли ни е познал, защото бяхме увити с наметките си. Вероятно е помислил, че сме почтени граждани, които се измъкват, преди съпругите им да ги разкрият… От години не съм се забавлявал толкова! Дори не ми се наложи да счупя някоя и друга глава! А честно казано — добави той със съжаление — ми се щеше да хвърля един хубав бой на Рен Рен. Така щях да изпълня обществения си дълг.

— Моля ви, не се шегувайте, Ма На Си сяншен. Още се страхувам от Рен Рен, макар вече да не съм в негова власт. Майор Лин също ще се ядоса. Казвате, че ще ми помогнете да изчезна, но се боя за вас, когато те решат да си отмъстят.

— Никой няма да ме заподозре. Когато се върна в Двореца на небесната наслада, майор Лин може да поплаче на рамото ми. Аз ще му съчувствам за загубата като негов сърдечен приятел. Двамата имаме още работа по заповедите на мандарина и той не може с пръст да ме пипне, дори да ме подозира. Не се тревожи и за себе си. Ще бъдеш на сигурно място в железопътния лагер, докато дойде първия влак, с който ще заминеш за Тиендзин. Щом пристигнеш там, ще отидеш при мои познати и можеш да започнеш нов живот като достопочтена матрона. Е, дано не си прекалено достопочтена. Твърде си хубава за подобна съдба.

— Това е само сън, Ма На Си сяншен. Както и това пътуване. Бях забравила как изглеждат звездите и как ухае тревата под открито небе.

— В момента мирише на блато, скъпа. Направо вони.

— За мен това е сладко ухание. Не можете да си представите колко красиви са всички гледки, звуци и миризми за човек, който току-що излиза от затвора. Тази сутрин бях мъртва, буца пръст, нищожество, изгубено в нищото. Сега сякаш богинята Ну Ва отново се е върнала, за да вдъхне живот на мъртвата глина, да създаде звездите, слънцето и луната, както е направила в началото на света. За този нов живот съм ви благодарна, Ма На Си сяншен. Дори ако утре се събудя и се окажа отново в затвора си, ще съм ви вечно благодарна за този сън.

— Това не е сън, скъпа моя, и ти няма да се върнеш там. Никога вече.

— Господин Манърс?

— Да, Хирам.

— Ще трябва ли да се върна при родителите си?

— Не бих ти го препоръчал поне за известно време. Предполагам, че след лудорията на баща ти днес, той ще бъде под надзора на властите. Добре е да останеш при мен в лагера, докато скандалът утихне. Но мога да му изпратя съобщение.

— Не искам никога вече да виждам родителите си — тихичко каза Хирам.

— Предполагам, че да бъдеш свободен, означава, че не си длъжен — отвърна Хенри, след като известно време яздиха мълчаливо. — Виж — посочи той няколко светлинки на хълма отдясно, — там живее Еъртън. Това са мисията и болницата. Някой ден ще те заведа там, ако искаш. Еъртън има деца. Малко по-малки са от теб, но имат коне, книги. Имаш много да наваксваш в този живот, млади човече.

— Там ли живее докторът с бакенбардите, Ма На Си сяншен?

— Разбира се, ти също го познаваш, нали? Каза ми, че веднъж се отнесъл много мило с теб.

Фан Имей погледна към светлините, но не отговори. Мислеше си, че там някъде живее и друг човек. Ма На Си й беше казал, че червенокосото момиче работи в болницата. Помисли си, че сигурно щеше да ревнува — ако можеше да повярва, че наистина е свободна.

 

 

Еъртън изглеждаше изтощен, на маншета му имаше кърваво петно. Той внимателно пое чашата чай от жена си. Франк Деламер седеше неудобно на канапето, още в пътните си дрехи. Обикновено зачервеното му лице беше побеляло от прахта, която покриваше и черните му мустаци. Малката порцеланова чашка изглеждаше нелепо в големите му ръце, както й грубоватото му присъствие в спретнатата всекидневна. Кръглите му очи примигваха в очакване на най-лошото.

— Ще живее — каза докторът. — Беше го превързал добре. Не е изгубил толкова кръв, колкото очаквах. Пък и е здраво момче. За щастие, куршумите не са прекъснали нито една артерия, макар че лявата му ръка е счупена. Повече се притеснявах за раната в корема му. От какво е тя? Беше ужасно разкъсване.

— Някакво копие — промърмори Франк.

— Пак е имал късмет — само още един сантиметър и не би преживял пътуването.

— Момчето е истински герой — каза Деламер. — Истински герой.

— Още не е вън от опасност. Имаше лека инфекция, но се надявам, че съм я изолирал. Няколко дни ще има треска — боя се, че вече започна — но той е здрав младеж и ще се справи.

— Благодаря на бога за това. — Очите на Франк бяха овлажнели. — Бях си помислил, че…

— На косъм му се е разминало — каза Еъртън. Забеляза, че чашата трепери в лапата на Франк. — Какво правиш с това? Нели, сипи му уиски.

— Не бих имал нищо против… — каза Франк.

— Дай му шишето и сипи малко и на мен. А ти как си, Деламер? Можеш ли да ни разкажеш какво се случи?

— Попаднахме в засада — каза Франк. — Бяха Боксьорите.

— Боксьорите? Сигурен ли си? Не бяха ли обикновени бандити като преди?

— Боксьори, бандити — каква е разликата? Бяха стотици, строени покрай дърветата, там, където пътят от север минава през гората под Черните хълмове. Очакваха ни. Напълно сигурен съм в това. Лю вече отиде в града, твърдо решен този път да разбере кой е информаторът им.

— Значи Лю е добре? Чудех се защо не е с вас.

— Получи удар с меч по пищялите, но не е нищо сериозно. За разлика от Том. Или лао Пан, един от мулетарите. Горкичкият, убиха го с първия залп.

— От раната на Том разбрах, че са имали пушки. При това куршумът беше от модерна пушка, не от мускет. Това със сигурност е нещо ново.

— Имаха няколко пушки. За щастие не можеха да стрелят точно, иначе всички щяхме да сме мъртви. Цялата работа беше много подозрителна. Голяма част от тях носеха униформи. Жълти туники и оранжеви ленти на главите. Затова ти казах, че са Боксьори.

— Най-добре започни от началото. Налей си още една чаша.

— Няма много за разказване. Пътуването мина добре. Старият Дин не ни разочарова. Купи всичко, което беше поръчал, дори повече, и ни плати щедро, когато видя резултата от препаратите ни. Свестен човек е този Дин. На връщане бяхме много внимателни и когато имахме възможност, се движехме далеч от пътя. Човек трябва да бъде предпазлив, когато кара толкова сребро. Всичко вървеше добре. Няколко седмици изобщо не видяхме хора — само безкрайни километри солена равнина. Беше потискащо, макар че Том успя да половува. Това момче е истински герой.

— Вече го каза. Продължавай.

— Лю настояваше да се движим бавно и встрани от пътя. Не искаше да рискува. Но всички знаехме, че ще се наложи да минем през Черната гора. Няма друг път за Шишан. Лю искаше да минем по още по-обиколен път — да тръгнем към Мукден и да се върнем през южния проход, но нямаше как да стане. Запасите ни намаляваха, а и с шестима въоръжени мулетари смятахме, че можем да се справим с всяка изненадваща атака на Железния Ван и неговите бандити. Но сгрешихме. Взехме предпазни мерки. Когато наближихме тесния проход през гората, Том и Лю отидоха на разузнаване. Не видели, нито чули нещо подозрително. Навярно нападателите са се били скрили навътре в гората. И това беше странно. Не можеш да очакваш подобна организираност от бандити. Навлязохме в гората точно преди обяд, когато слънцето беше най-високо и имахме добра видимост. Не можехме да се движим много бързо заради каруците, но правехме всичко възможно. Минахме най-неприятната част от пътя и аз бях убеден, че сме избегнали неприятностите. И изведнъж настъпи пълен ад. Не съм виждал подобно нещо през живота си. От храстите се понесе дим, загърмяха пушки и мускети. Куршумите фучаха над главите ни като гъски, а стрелите — като гълъби. Тогава улучиха лао Пан във врата. Захърка и падна от мулето, облян в кръв. Беше потресаваща гледка. Изведнъж се оказахме обкръжени. Бяха предимно момчета или така ми се стори. Младежи, облечени в карнавални костюми, но достатъчно опасни. С опулени очи мушкаха с копия, пики и мечове, където сварят. Ние се окопитихме и започнахме да стреляме и те западаха като кокосови орехи, но отново се връщаха с ужасяващи викове и нападаха. „Няма да успеем!“, изкрещях на Том, който удряше и стреляше по тях като същински Ланселот. „Да бягаме“, казах му. „Ами среброто?“, попита той. „Да върви по дяволите“, рекох му. „Прекалено много са.“ Затова забихме шпори в конете и препуснахме, следвани от лао Чжао и останалите мулетари. Врязахме се в тях като лека кавалерия. И представи си, когато преминахме, около нас настъпи пълна тишина. Чуваха се само птичите песни и бръмченето на пчелите над дивите цветя. „Къде е Лю Джинкай?“, попита Том разтревожено. И наистина, нямаше го. Спомних си гузно, че той караше каруцата със среброто. „Сигурно са го заловили“, казах. „Връщам се за него“, отвърна Том и преди да разбера какво става, издърпа винтовката ми и сложи нов пълнител. Вече беше заредил своята и хванал по една пушка във всяка ръка, препусна назад по пътя. Лао Чжао го последва, без да се замисли. Такова въздействие упражнява Том върху хората — роден водач е. Бог ми е свидетел, горд съм, че ще ми стане зет. По-късно Лю ми разказа цялата история. Той бил обграден на каруцата и се биел с тълпа дрипави селяни, които се опитвали да развържат сандъка със среброто. Лю бил готов да го отбранява до смърт. Каза ми, че нямало да им го даде жив и знам, че е така. Но не се стигнало до това, защото Том и лао Чжао внезапно изскочили на пътя, стреляйки с по две пушки едновременно и Боксьорите започнали да падат от каруцата като простреляни зайци. Не очаквали нападение. Смятали, че битката е свършила и плячката им е сигурна. Затова били спокойни, а някои дори били оставили оръжията си. Том скочил от коня си на каруцата и хванал юздите. Лю запазил присъствие на духа, грабнал една винтовка и започнал да стреля наоколо, а лао Чжао хванал водача от впряга и го заудрял с приклада, като препуснал в галоп, а останалите мулета го последвали. Боксьорите били толкова изненадани, че оставили каруцата да набере скорост и да се измъкнат. Неколцина смелчаги се опитали да й препречат пътя с копията си и били смазани под колелата, а стрелците с пушките още стреляли от храстите. Тогава Том бил ранен, но никой не разбрал. Продължил да управлява каруцата, докато били вън от опасност. Казах ти, той е герой. По това време аз и останалите мулетари бяхме дошли на себе си и също тръгнахме назад, за да им помогнем. Тогава видях как се носят между боровете. Как се казваше онази картина от войната в Южна Африка? Наскоро я имаше във всички илюстровани вестници. „Спасяването на оръдията при река Модър“. Казвам ти, ако има художник, който да нарисува Том, лао Чжао и Лю върху каруцата, която лети в галоп, спасявайки среброто ми и онези демони, които търчат след тях, тази картина би струвала много пари… Обзалагам се.

Сияещ от гордост, със сълзи, които се стичаха по бузите му и разкапваха слоя прах, Франк пресуши чашата и си наля нова.

— Как се измъкнахте? — разтревожено попита Нели, заинтригувана и развълнувана, че слуша подобна история в собствената си всекидневна.

— След това не беше трудно. Преследваха ни известно време, но предимството вече беше на наша страна. Бяхме преминали през засадата, имахме по-добри пушки и стреляхме несравнимо по-точно. Не знам колко души убихме. След известно време те решиха, че не си струва да рискуват живота си и изостанаха. Едва тогава осъзнахме какво е станало с бедничкия Том. Ще повярвате ли, че той стреляше до самия край с една счупена ръка. Едва когато разбрахме, че сме в безопасност, си позволи да се отпусне и падна в безсъзнание. Какъв човек!

— А след това го превърза, доколкото можеше и го доведе тук? — попита Еъртън.

— Точно така. Това беше най-ужасната част от цялата история — каза Франк с по-твърд тон. — Не можехме да пътуваме бързо, след като Том беше в такова състояние, но се страхувахме, че ако се забавим прекалено, ще рискуваме живота му. След два дни той вече изобщо не идваше в съзнание и… Честно казано, помислих си, че е свършено с него. Трябваше ни още цял ден, за да стигнем дотук.

— Мисля, че с Лю Джинкай и останалите също сте свършили страхотна работа — тихо каза докторът.

От очите на Франк отново се застичаха сълзи.

— Разбираш ли, Том щеше да загуби живота си само за да спаси среброто ми. Ако беше… ако беше загинал заради това… как щях да си простя?

— Том е бил ранен, докато е спасявал живота на един от другарите си — успокои го докторът. — Среброто няма нищо общо. Както казва Евангелието: „Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си.“ Няма от какво да се срамуваш, стари приятелю, и си напълно прав. Том е постъпил като герой.

— Сигурно сте много изморен, господин Деламер — каза Нели. — Пренощувайте у нас тази вечер.

— Утре ще отидем при мандарина и ще му съобщим за това престъпление — обади се Еъртън, — но Нели е права — първо имаш нужда от почивка. И може би от баня — засмя се той.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза Франк. — Много сте мили, но първо трябва да видя Хелън Франсис. Предполагам, че е в лечебницата при Том. Сигурно е много разстроена.

Нели и докторът се спогледаха и тя кимна почти незабележимо на съпруга си.

— Деламер — внимателно започна Еъртън, — тя не е в лечебницата. Всъщност още не знае какво се е случило. Спи в една от спалните. Страхувам се, че не се чувства много добре.

— Как така? — попита неразбиращо Франк. — Какво й е? — Той понечи да стане. — Ако е болна, трябва да я видя.

— Седни за малко. Боя се, че имам неприятни новини — каза Еъртън. — След като заминахме, открихме, че Хелън Франсис е… — Той нервно се изкашля. — Че тя е…

— Хванала инфлуенца — бързо се намеси Нели.

Еъртън я погледна с удивление.

— Настинала ли? — озадачено попита Франк. — Това ли е всичко?

— Доста по-сериозно е — каза Еъртън, осъзнавайки, че бузите му пламтят. — Това е нов вид инфлуенца, много заразен и… тя е много болна — завърши той неуверено.

— Но е добре, нали? — попита Франк, вече напълно слисан. — Инфлуенцата не е смъртоносна, нали? Не е като пневмонията. Тя е в безопасност, нали?

— Разбира се — каза Еъртън. — Просто инфлуенца, но тя я кара много тежко и за момента…

— Да не искаш да кажеш, че не мога да видя собствената си дъщеря?

— Смятаме, че не е добре да я тревожите точно сега, господин Еъртън — успокоително каза Нели. — Много е слаба и докторът се бои, че ако чуе какви ужасни премеждия сте преживели, прекалено ще се развълнува. Нали, Едуард? Най-добре сега се изкъпете и се наспете, господин Деламер. Сутринта, когато всички сме отпочинали и дъщеря ви се чувства по-добре, ще й кажем, че сте се върнали… и какво е станало с Том.

— Добре — каза Франк малко умърлушено. — Тогава утре. Но добре ли е тя? Възстановява ли се?

— Да — отвърна Нели. — Просто докторът смята, че тази вечер не бива да я безпокоим.

След като повикаха А Ли и Франк отиде да се къпе, Нели се облегна във фотьойла и въздъхна.

— Какво те прихвана, скъпа? — попита Еъртън изумено. — Защо излъга?

— Не разбираш ли, Едуард? — отвърна тя. — Как можем да кажем истината, когато Том се люшка между живота и смъртта. Франк Деламер, бог да го благослови, е най-невъздържаният и недискретен човек, когото познаваме. Бог знае как ще реагира. Ами ако каже на Том? Да споделим подобна тайна с Франк, е все едно да я направим обществено достояние. Не искам животът на този прекрасен младеж да ми тежи на съвестта, когато можем да отложим всичко с една седмица и да му го съобщим, когато е достатъчно силен, за да преживее шока. Ако научи сега, ще изгуби желание да живее. Не може да не разбираш това.

— И как ще запазим тайната й?

— Дръж Хелън Франсис на легло и я лекувай от инфлуенца или каквато убедителна болест можеш да изровиш от учебниците си. Не се тревожи, че не изглежда твърде болна сега, когато пристрастеността й към опиума е почти излекувана. Утре сутринта, преди да се види с баща си, двамата ще й обясним какъв е залогът. Повярвай ми, тя ще ни помогне. Няма друг избор.

Еъртън кимна замислено и покорно отпи от уискито си.

— Нели — след дълга пауза каза той, — има един човек, за когото съм още по-загрижен.

— За кого?

— След историята, която Франк ни разказа, не можем да отричаме, че Боксьорите не представляват опасност. А сестра Елена обикаля християнските села.

— Знам — каза Нели. — И аз се сетих за това, но тази вечер не можем да предприемем нищо.

— Утре сутринта ще изпратя Чжан Ерхао при нея.

— Дотогава можем само да се молим тя да е добре. О, Едуард, какъв ден! Какви са тези неочаквани събития! Малкият ни свят се разпада на парчета.

 

 

Вечерта се спускаше, когато сестра Елена стигна покрайнините на Башу. Пастор Джон и двете му дъщери, Мери и Марта, я чакаха на хълма и бяха също тъй доволни, когато чуха тропота на коня й, както и тя да ги види.

Двете момичета бяха все така весели, както ги помнеше. Мери беше четиринадесетгодишна и истинска красавица. Имаше високите скули и чипия нос, характерни за северняците, но с прасковената си кожа, игривите очи, плътните червени устни и трапчинките по бузите, когато се усмихнеше, приличаше на срамежлива принцеса от китайска опера. Блестящата й плитка, вързана със синя панделка, се поклащаше зад нея, когато вървеше или по-скоро танцуваше по пътеката и напомняше на Елена на палава сърничка, която се радва на пролетта. Трудно й беше да си представи по-неподходяща христова булка, но Мери искаше да стане монахиня и Катерина й беше обещала, със съгласието на баща й, да я отведе в манастира в Тиендзин, когато стане на шестнадесет. Дванадесетгодишната Марта беше пълна противоположност на сестра си — дребно, сериозно дете, чийто знаещи и тъжни очи винаги предизвикваха у сестра Елена желанието да я притисне нежно към гърдите си. Тя обичаше и двете момичета, които познаваше от малки.

Те се смееха и пееха химна, който Катерина ги беше научила преди два месеца.

„Исус ме обича, зная това,

защото го пише в Библията.“

Обикновено сестра Елена вървеше и пееше с тях, но тази вечер не беше в настроение — и не само защото беше уморена от пътуването. Забеляза, че и пастор Джон е по-унил от обичайното. Въпреки присъствието на момичетата, последния километър и половина до селцето изминаха в мрачно настроение.

Мама Ван я посрещна топло, но сестра Елена забеляза угриженост в погледа й. След бърза вечеря с чорба от булгур и пиле, те си легнаха рано. Сестра Елена лежа будна известно време, заслушана в дишането на останалите, припомняйки си странните събития от деня.

Пътищата бяха пусти, но имаше много обяснения за това. Не беше изненадана и от напрежението между християните в Башу. Естествено беше да се тревожат от слуховете за Боксьорите и палежите на къщи. Това бе една от причините за нейното пътуване.

Онова, което я беше разтревожило, беше срещата й с майор Лин и неговия отряд, докато си почиваше на обяд. Те пояха конете си на кладенеца, когато тя пристигна. Беше ги поздравила сърдечно, както обикновено, но в отговор студените им лица я гледаха мълчаливо.

Майорът се беше приближил до нея, докато обядваше сама в сянката на една кошара.

— Говорите ли нашия език? — беше попитал той язвително.

Белегът и подигравателната му гримаса придаваха на лицето му злокобен вид.

— Малко — беше отвърнала тя.

— Ще ми кажете ли къде отивате?

— В Башу.

— Християнското село — презрително бе казал той, после се бе изплюл съвсем близо до ботушите й. — Вашите християни ни създават много проблеми напоследък.

— Чух, че те самите имат много проблеми.

— Няма значение — беше казал той. — Спокойствието се нарушава. Защо отивате в Башу?

— Там живеят мои приятели — простичко беше отвърнала тя.

— Не, не са. Вие сте чужденка. Влияете им лошо. Отказват да плащат данъците си.

— Не плащат само на храма, но спазват законите.

— Чуждестранните закони. — Майорът отново беше плюл. — Осъзнавате ли, че е опасно да пътувате сама? Вие сте жена и можете зле да си изпатите.

— Убедена съм, че войниците като вас могат да защитят почтените граждани, които пътуват по работа.

— С хората ми се връщаме в Шишан. През последните седмици се грижихме за спокойствието на вашите селяни християни. Сега се прибираме. Можете да дойдете с нас и ще бъдете в безопасност.

— Отивам в Башу.

— Съветвам ви да не го правите.

— Това е мой дълг.

— А аз изпълних своя. Предупредих ви за опасностите, на които се излагате.

— Каква опасност ме дебне в Башу, майоре?

Той я беше изгледал студено, после се беше обърнал да си върви.

— Каква опасност ме дебне в Башу, майоре? — беше извикала повторно тя след него.

— Предупредих ви. Не нося отговорност за онова, което може да ви се случи.

После беше изкрещял някаква заповед и войниците се бяха качили на конете. Той също беше възседнал сивата кобила, доведена от сержанта, и беше повел войниците си сред облак прах по пътя.

Сега тя лежеше на канга и отново чуваше враждебните му думи: „Предупредих ви“, беше казал той. За какво?

Стори й се, че току-що е заспала, когато се събуди от кукуригането на петли и раздвижването на останалите, които се надигаха, за да се заемат с ежедневната си работа. Обичайните шумове за това време на деня.

„Предупредих ви“, отново чу тя думите в ума си. „Не нося отговорност за онова, което може да ви се случи.“