Доктор Еъртън седеше сам край лагерния огън и стискаше чаша чай. Огънят пукаше, високите дървета надвисваха над него в мрака, сенките сякаш се приближаваха, от гората долитаха тихи удари на барабан. Реши, че това навярно е в чест на сполучливия лов, но звукът се засилваше и стихваше, а когато подухнеше вятърът, напълно изчезваше. Не би могъл да определи от коя посока се чува или колко далеч е, може би просто си въобразяваше, а това го накара да се почувства объркан и несигурен. Присъствието на неколцина пазачи, оставени от мандарина, извън светлината на огъня, не го успокояваше. Тяхното обикаляне дори засилваше смътното усещане за заплаха.

Обикновено докторът се наслаждаваше на нощувките на открито. Обичаше звездните нощи и уханието на дим от дърва. Откритите пространства го изпълваха с благоговение и смирение. Обичаше росните утрини, когато първите лъчи на слънцето стапяха нощните мъгли и прекрасната природа засияваше в пълния си блясък. Веднъж Нели го беше попитала какво толкова му харесва в каубойските романи и той й беше отвърнал напълно сериозно: „Великолепните пейзажи, скъпа моя. Това са истории за хора, които живеят в Рая.“ И наистина го мислеше. Каквато и ужасна престрелка или обир да беше в центъра на сюжета, красотата на прерията беше онова, което възпламеняваше въображението му. Докато четеше страницата, мислите му се носеха над кактусите. Пастирът, който полагаше глава на седлото след цял ден езда, тънката струйка дим, която се издигаше от спрелия фургон към носените от вятър облаци, гръмотевиците, които долитаха откъм далечните хълмове и стадото, което се спускаше към дълбоката река — това беше човечеството, което живееше в мир като в картина на Сътворението преди Грехопадението. Или поне това беше посланието, което той бе предал на смаяното си паство от католически монахини и китайски инвалиди на последната си проповед. Беше цитирал от псалмите: „Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.“^[1] За него каубоите живееха в самия Рай, създаден от Бога на изгрева и залеза, и нощуването на открито го приближаваше до това усещане.

Но тази нощ едно по-мрачно божество властваше над лагера в Черните хълмове.

Той потръпна и се зави по-плътно с одеялото.

— Стегни се, човече — промърмори си под нос, — безпокоиш се като старица, която си е изгубила ченето.

Той затвори очи и задържа дъха си, за да успокои бясно биещото си сърце, но зад клепачите му проблясваше подигравателно образът на мандарина, а в гърдите му бушуваха гневът и разочарованието, които трупаше от две седмици.

Беше му отнело цели три дни и дори след това аудиенцията му беше отказана. Три дни, през които Джордж се мяташе на леглото си, а Джени се беше свила на детското си столче и не говореше дори с майка си.

И сега с мъка си спомняше първата сцена от това ужасно събитие — сестра Катерина се втурна в кабинета му, крещейки на италиански, така че му отне няколко минути, за да разбере какво е станало. Последва бясно тичане през дворовете и коридорите към лечебницата, където Нели и Хелън Франсис се бореха с децата, които трепереха неконтролируемо в ръцете им. Нели попиваше кръвта по слепоочието на сина им. Той веднага бе забелязал неописуемия ужас във втренчените очи на дъщеря си и неестествената й бледност. За миг беше замръзнал, неспособен да приеме явните умозаключения. Кръвта му биеше в ушите и заглушаваше всички звуци. Нели му говореше нещо, но той не можеше да разбере какво.

Сцената бе заприличала на мъртвешки фарс, на забавено действие от представление на Пънч и Джуди в моргата. Най-отпред кръвта на сина му изтичаше спокойно върху дрехата на съпругата му. Зад централната маса А Сун биеше съпруга си с подноса, ругаейки го, че не е могъл да опази децата. А Ли, полуприпаднал на леглото, с една ръка държеше подутия си и изкълчен врат, опитвайки се безуспешно да се предпази от ударите с другата. Встрани от тях сестра Елена, която би трябвало да помага, изливаше ужаса си във викове и жестикулации към иконома Чжан Ерхао, който стоеше гузно и очевидно нищо не разбираше от противоречивите й нареждания. През прозореца отвън безизразно надничаха неземните лица на пациентите, пристрастени към опиума.

Сякаш след цяла вечност лекарските му инстинкти бяха взели връх и той механично бе започнал да действа. Сега не помнеше какво беше казал или как беше възстановил реда. Трябваше му само един бърз преглед, за да установи, че за щастие раните не са сериозни. Джордж беше натъртен и имаше грозна драскотина на слепоочието, Джени — слава на Провидението — беше невредима, а А Ли, макар и да го болеше, скоро щеше да се оправи. Но не можеше да отрече ужаса и шока, на който бяха подложени децата. Едва владеейки гнева си, той се бе облякъл и изминал безкрайните три километра до ямена, само за да открие, че големите дървени врати са затворени, а пътят му — препречен от двама въоръжени пазачи.

— Знаете ли кой съм аз? — беше изкрещял той в безизразните им лица. — Аз съм чужденецът дайфу, приятел на мандарина. Настоявам да ме пуснете вътре.

Той ги бе разблъскал и бе затропал по портата с края на бастуна си, но след миг се бе озовал на земята. Усмивките върху лицата на пазачите се бяха превърнали в гримаси и единият бе извадил меча си.

После малката странична портичка се бе отворила и усмихнатият Джин лао се беше появил над него.

— Почитаеми дайфу, защо лежиш на земята? Дрехите ти ще се напрашат.

— Джин лао! Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя. — Еъртън задъхано се бе изправил на крака. — Трябва да ме заведеш при мандарина. Случи се нещо ужасно. Трябва да го видя веднага.

— Нещо ужасно? Съжалявам да го чуя. Да не би някое друго от децата на лудия американец да е избягало?

— Не, става дума за моите деца.

— Вашите деца са избягали? Това е наистина много неприятно.

— Ти не разбираш. Настоявам да ме отведеш при господаря си. Децата ми бяха нападнати от Боксьорите. Разбираш ли? От Боксьорите. Знам накъде отива бандата им. Ако побързаме, можем да ги спрем.

— Колко драматично! Деца, нападнати от Боксьорите. Бойни изкуства, казвате. Струва ми се странно. Хората, които сутрин тренират тай чи и ки гон в този град, нямат навика да нападат деца, особено пък чужденчета. Да не би децата ви да са ги провокирали по някакъв начин?

— Джин лао, ти или нарочно се правиш на глупав, или се подиграваш с мен. Много добре знаеш за кого ти говоря. Ще ме заведеш ли при мандарина или не?

— Позволете ми да попитам: зле ли са ранени децата ви? Осакатени ли са? Или нападението е било от сексуално естество?

— Не мога да повярвам на ушите си. Не, Джин лао, не е било сексуално нападение. И за щастие децата ми не са сериозно ранени, макар синът ми Джордж да е здраво натъртен и много уплашен.

— Натъртен? Много съжалявам — беше казал Джин лао. — Можете ли да опишете човека, който му е причинил това?

— Било е някакво момче на неговата възраст. Поне така разбрах. Не бях с тях. Прислужникът ми каза, че момчето владеело уменията на Боксьорите. Били цяла банда. Моля те, Джин лао, изгубихме достатъчно време. Трябва да говоря с мандарина.

— Дълбоко съжалявам, дайфу, но не мога да ви заведа при него.

— Но защо? Казвам ти, Боксьорите ще избягат.

— Мандаринът си почива и не мога да го безпокоя с някаква история, която се основава само на приказките на слуга за боя между две малки момчета. Вие сам казахте, че не са пострадали сериозно. А натъртването едва ли може да бъде повод да ангажирате съда на ямена.

— Ах, ти, подла змия! — беше изсъскал докторът. — Подкуп ли искаш? Трябваше да се досетя. Ето, вземи тези пари и ме пусни.

Лицето на Джин лао не бе променило изражението си.

— Приберете си парите, дайфу. Разбирам, че сте разстроен. Иначе не бихте и помислили да подкупите служител на ямена.

— Но мандаринът…

— … си почива. Когато се събуди, ще му предам какво сте ми казали и ако реши да разследва случая, не се съмнявам, че ще ви повика. А сега ви предлагам да се приберете у дома си.

— Няма да си тръгна, докато не се видя с мандарина. Досега никой не ми е пречил да вляза при него.

— Досега, дайфу, идвахте по покана на да рен и за негово удоволствие. Мога ли да ви напомня, че аз също съм служител на ямена? Приех молбата ви. Ще уведомя да рен и той ще ви отговори, ако реши, но това ще стане, когато му е удобно. Днес нищо повече не можете да направите тук. Затова ви предлагам да се приберете.

И Джин лао беше излаял някаква заповед. Двамата пазачи отново бяха заели заплашителната си поза пред портите. С рязък поклон Джин лао бе влязъл обратно и вратата се бе тръшнала зад него. Един от пазачите беше повдигнал иронично вежди към доктора.

— Хили се колкото искаш, няма да си тръгна — беше промърморил Еъртън, изтърсвайки пясъка от шапката си. — Ще видите какво ще ви се случи, когато мандаринът разбере.

И той зачака. Следобедното слънце бавно потъваше зад покривите на Шишан. Глас на кукувица долиташе от гората на хълма. Портите бяха останали затворени. По здрач се появи една старица с чайник в ръка. По-възрастният от двамата пазачи, шегаджия с набръчкано лице и редки зъби, предложи на доктора купичката си. Еъртън отказа нацупено. Мъжът сви рамене, после извади от гънките на робата си глинено шише. След като го отвори, го поднесе към носа си, вдъхна с удоволствие аромата му и с широка усмивка го подаде на доктора. Еъртън му обърна гръб с пламнали уши. Очакваше да чуе смях, но това не стана. Пазачът отпи от бутилката, подаде я на другаря си и отново я прибра. Бдението продължи. По някое време излезе студен вятър. Пазачите запалиха фенерите и ги окачиха над портата. Еъртън се уви по-плътно с редингота си. Дружелюбният пазач духна върху ръцете си, посочи към бледата луна, която беше вече изгряла, а после имитира прозявка и глава, положена върху възглавница. Еъртън отчаяно погледна затворената порта. Пазачът тъжно поклати глава. След малко Еъртън кимна и се отправи бавно надолу по хълма.

Три седмици по-късно, сгушен до огъня в просеката, той отново преживя срама, изпитан при връщането си у дома. Всеки, когото бе срещнал по пътя, сякаш му се подиграваше. Група жени му се бе изсмяла, някой бе изхвърлил кофа помия на улицата зад него и той бе ускорил крачка. Беше изминал пътя по оживената главна улица с наведена глава. Струваше му се, че от всяка алея чува дюдюкания и смях.

Предпочиташе да не си спомня мрачното си завръщане в болницата, обвиненията на Нели, сълзите на монахините и безутешната гледка на децата си, свити в креватчетата — ожуленото лице на Джордж и безизразното мълчание на дъщеря му. Беше изпитал мъчително безсилие — ужасеният й поглед сякаш го обвиняваше като баща и като лекар. Беше седял до нея през цялата нощ, бдейки над неспокойния й сън, беше я прегръщал, когато тя крещеше в — кошмарите си и едва призори се бе успокоил. Тогава тя се бе събудила, беше го познала и бе захлипала в прегръдките му.

— Татко, обещай ми, че никога вече няма да позволиш на Боксьорите да дойдат. Обещай ми. Обещай ми — беше го молила Джени и той бе сипал обещания, докато тя най-после беше се унесла в спокоен сън.

Светлината на утрото и ободряващата чаша чай го бяха поуспокоили и той бе осъзнал, че може би не е бил пренебрегнат от мандарина. Вероятно отмъстителният Джин лао не беше предал съобщението му. Затова беше решил да пише направо на да рен. Съмняваше се, че дори Джин лао би посмял да укрие писмото му. Мандаринът сигурно щеше да го повика, когато разбереше какво се е случило. Чжан Ерхао беше изпратен до ямена с плик с огромния печат на доктора. Еъртън бе изпратил съобщения и на хер Фишер и Хенри Манърс до лагера с въпроса дали са имали стълкновения с Боксьорите. Германецът лично бе дошъл следобед в болницата, изпълнен със загриженост. Той му беше съобщил, че почитаемият Манърс, както обикновено отсъствал — вероятно се забавлявал в града, но той и Чарли не били видели или чули нищо необичайно. Бил ли Еъртън сигурен, че са били Боксьори, а не някаква друга банда престъпници? Двамата отново бяха разпитали А Ли, който въпреки нарежданията на доктора вече беше станал от леглото и работеше в кухнята, но въпреки че театрално им бе преразказал своята „епическа битка“, той не бе успял да им даде убедително доказателство, че наистина става дума за Юмруци за хармония. Докторът и хер Фишер бяха решили, че трябва да изчакат разследването на мандарина. Междувременно щяха да вземат мерки да защитят собствеността си. Бяха се разбрали да поддържат ежедневна връзка. Фишер се бе върнал в лагера, а докторът бе зачакал мандарина да го повика, заемайки се, доколкото можеше, със задълженията си. Но така и не бе получил очакваната покана.

Тя не бе дошла и през следващите два дни. Вместо това на сутринта на третия ден след инцидента пристигна един от офицерите на майор Лин с четирима войници на коне и удобен стол носилка, настоявайки докторът да го придружи до съда на ямена. Еъртън възрази, че му предстои операция и не е облечен за официална аудиенция с мандарина. Младият лейтенант учтиво, но твърдо му изясни, че това не е покана за чай. Криминалният съд заседавал и докторът бил призован за свидетел. Щял да му бъде задължен, ако тръгне с тях. Както можел да се увери, била му предоставена и охрана.

— Това ли е отговорът на писмото ми? — попита докторът от носилката. — Заради нападението над децата ли ме призовават?

Офицерът не му отговори.

Когато стигнаха ямена, войниците слязоха от конете и без да оставят пушките си, го обградиха като престъпник. С изваден меч лейтенантът ги преведе през портата.

— Да не би да съм арестуван? — попита докторът. — Защо са тези пазачи?

Вместо да минат през главния двор към покоите на мандарина, офицерът ги преведе през малка врата в облицован с тухли коридор, от двете страни на който имаше пейки. Той водеше до по-малък двор, където докторът никога не бе идвал дотогава. Войници с копия пазеха друга врата. Дворът беше пълен с мъже и жени, които клечаха на земята или се подпираха на стените. Те бяха от всички класи — докторът разпозна кафявите копринени роби на търговците и сините памучни дрехи на селяните. Израженията им бяха безизразни като на хора, чакали цяла нощ на гарата влак с голямо закъснение. Безизразните им очи го наблюдаваха без любопитство. После забеляза в ъгъла един мъж, окован в пранги. От един стълб висяха три железни клетки и той с ужас различи в тях парцаливи крайници и тела. В сянката на лявата стена очите му съзряха окови и вериги. Лейтенантът спря хората си.

— Ще чакаме тук.

— Какво е това място? — Докторът с мъка овладя гласа си. — В затвора ли ме доведохте?

— Както ви казах, това е съдът на ямена. Бъдете търпелив, докторе. Скоро вашият случай ще бъде разгледан.

— Моят случай ли? — попита Еъртън, но лейтенантът се отправи към портата, пред която седеше чиновник с четчица и свитък пергамент.

Докторът с тревога наблюдаваше разговора им. Изведнъж усети, че някой го дърпа за панталона и видя изпъкналите очи и отворената уста на сгърчен просяк. Един от войниците го удари с приклада и мъжът пропълзя надалеч. Отдясно прозвуча писклив смях. Млад, добре сложен мъж, с приковани за стълба ръце и крака, му намигна шеговито. Еъртън се бе извърнал.

— Настоявам да знам какво става — тихо каза той, когато лейтенантът се върна. — Знае ли Лиу да рен, че съм доведен тук по този начин? Като обикновен престъпник?

Без да обръща внимание на въпроса му, офицерът му даде знак да го последва.

— Сега ще разгледат вашето дело — каза той. — Елате.

— Какво дело? Ще ме съдят ли? По какви обвинения? Това е лудост! Аз съм чужденец, сър, и не мога да бъда съден от китайски съд.

— Елате, докторе, губите ми времето — каза лейтенантът.

Вратата водеше към осветена от свещи зала. На Еъртън му бяха необходими няколко мига, за да свикнат очите му с полумрака. В края на залата се намираше подиум с маса, застлана с червена покривка. На нея седеше мандаринът в разкошна синя роба. Слуга с официален жълт чадър стоеше зад него. До него беше седнал млад мъж, също в синя роба и под чадър, с шапка с пауново перо. Мандаринът седеше безизразно и вдървено, но младежът до него се беше отпуснал на стола и прикриваше прозявката си, докато влажните му кафяви очи оглеждаха лениво помещението. Изглеждаше напълно спокоен.

Докторът беше объркан. Умът му трескаво си припомняше всичко, което знаеше за китайския протокол. В Шишан със сигурност нямаше човек, който да е равен по ранг с мандарина. Тогава кой беше този хубавец, чието поведение показваше, че има същото, ако не и по-високо положение?

Под подиума седяха писарите и съдебните чиновници. Без изненада той бе разпознал Джин лао, който разучаваше някакъв свитък.

На земята, пред масата на магистрата бяха коленичили три фигури — двама възрастни и едно момче. Ръцете на мъжа вляво бяха вързани зад гърба му. Въоръжен пазач от ямена стоеше на две крачки от тях. Имаше нещо познато у мъжа с вързаните ръце, дългия слаб врат и сухите крайници. Страх и гняв заляха Еъртън, когато осъзна, че това е А Ли.

Лейтенантът плесна с ръце над главата си и се поклони.

— Ще приеме ли съдът чуждестранния доктор, Ай Дун? — извика той.

— Съдът ще го изслуша — отвърна дрезгаво мандаринът. — И не се дръж с него като с обвиняем. Както знаеш, той не може да бъде съден от нас. Чужденците са защитени от договор и екстратериториални закони, които още са в сила. — Той се обърна към мъжа до себе си. — Доколкото знам, е така, нали, Принце?

Младежът се усмихна.

— Боя се, че си прав. Какъв срам! Бих искал да видя как някой космат варварин се опитва да се поклони цивилизовано.

— Можеш да започваш — кимна мандаринът на Джин лао.

Той зачете с надутия си фалцет, че съдът се е събрал, за да издаде присъда. Изразите му бяха засукани и неразбираеми и докторът с мъка следваше мисълта му, замаян от енергичния ритъм и кресчендото при произнасянето им. Все едно слушаше виртуозен оперен певец (винаги бе смятал, че официалните процедури на китайците са заимствани от операта), но Джин лао не беше театрална звезда с изкуствена брада и гримирано лице. Острата му драматична реч беше насочена пряко към доктора, майсторски обмислена от човек, когото вече не можеше да приема като обикновен служител, защото очевидно бе негов смъртен враг. Еъртън усети погледа му върху себе си — злорад, триумфиращ. Ръцете му с остри нокти елегантно сочеха към коленичилия А Ли, заливайки го с обвинения, но змийските очи гледаха доктора. Еъртън усещаше как челото му се покрива с пот, а сърцето му се свива от студен страх. Все едно сънуваше кошмар.

Обвиненията, скрити зад цветистия език, бяха прости. Между децата започнала свада. Синът и дъщерята на дайфу един ден нападнали няколко по-малки деца от селото в пристъп на хулиганство, което било естествено за варварски хлапета, още ненаучили законите на собствената си страна, камо ли на цивилизованото общество. Едно по-голямо момче не могло да понесе да обиждат братята и сестрите му, смело им се притекло на помощ и в последвалия бой чужденчетата побойници понесли заслуженото си наказание, като за съжаление, синът на доктора получил няколко синини и одрасквания. Това било незначителна случка и яменът не би се заинтересувал от нея: на извършителите били наложени сурови наказания, защото младежките провинения не бива да се поощряват и всичко би трябвало да свърши дотук. Но тогава чуждестранният дайфу — варварин, който се радвал на изключителна почит в Шишан заради добрите си обноски и имал привилегията да общува и със самия да рен Лиу Дагуан — показал истинското си лице, своята гордост и арогантност. Вбесен, че някой е посмял да се опълчи на децата му, той дръзко се появил в ямена и поискал тежестта на китайския закон да се стовари върху главите на невинните китайски дечица, само за да отмъсти за пренебрежението към него и християните, които представлявал.

При споменаването на думата „християни“ докторът с ужас забеляза, че младежът до мандарина, който се беше прозявал през по-голямата част от речта, внезапно се намръщи и ентусиазирано кимна. Мандаринът не промени изражението си и махна с ветрилото си към Джин лао да продължи.

Според неговите думи, той лично бил принуден да разпита чуждестранния дайфу за тази неприятна случка пред портите на ямена и докторът се държал недостойно. Бил толкова вбесен от гняв, че в един момент се затъркалял в прахта, а нецензурният му език потресъл пазачите. Бил си съчинил някаква история, че децата му били нападнати от банда престъпници, владеещи бойните изкуства. Очевидно намерението му било да заблуди ямена, за да накаже невинните селяни — вероятно те не се били подали на християнството, което проповядвал. При тези думи младежът на пейката отново кимна утвърдително. Това трябвало да бъде не само лично отмъщение, а и поредната атака на християните върху техните врагове. Джин лао бил казал на вбесения мъж да се прибере, което той накрая и направил, но никой не знаел каква мъст таи в сърцето си.

Разочарован от невъзможността да използва закона за свои цели, чуждестранният дайфу взел нещата в свои ръце и наредил на слугата си християнин (вижте го — този паразит пред вас) да отиде в селото през нощта и да намери момчето, което е наранило сина му. Заповядано му било да му нанесе рани на места, които би подбрал само опитен лекар, познаващ отлично човешкото тяло. Слугата се справил така добре, че в селото се бояли, че младият герой вече няма да бъде в състояние да върви.

— Ето така постъпват християните! — изкрещя Джин лао. — Виждате ли какво ни причиняват?

И посочи с пръст. Един пазач — Еъртън разпозна по-дружелюбния от двамата, който му бе предложил алкохол — леко изправи на крака средната фигура. Беше момче, увито плътно в наметка. Подкрепяйки го, мъжът я съблече и то остана голо насред съда. Цялото му тяло беше покрито със синини и разкъсвания — не се виждаше здраво място. Докторът забеляза неестествено свития му крак, който очевидно беше счупен и трябваше да се фиксира, както и изкълченото рамо. Очите му се изпълниха със сълзи и той извърна глава. Искаше му се да изкрещи: „Животни!“

— Вижте делата им! — продължи Джин лао. — Отвърна ли християнският лекар очи? Не иска ли да прегледа пациента си?

Дрезгавият глас на мандарина пресече настроението, създадено от Джин лао.

— Съдът видя доказателството. Изведете момчето и му намерете лекар. Това е ямен, а не сцена на пътуващи актьори. Да чуем обвиненията — и по-бързо.

Джин лао се поклони.

— Ваше височество принц И, Лиу да рен, преди това ще ви представя още един свидетел.

Той посочи към третата коленичила фигура, която наперено скочи на крака, сбутана от пазача. Беше млад, добре сложен мъж с мрачно лице и белези от шарка по бузите. Изражението му беше подигравателно.

— И кой е той? — попита мандаринът.

— Патриот и образцов гражданин — отвърна Джин лао. — Собственик на ресторант, Лиу Рен Рен. За наш късмет той бил в селото същата нощ, когато е било извършено престъплението. За съжаление не успял да предотврати стореното, но разпознал и задържал виновника, за когото знаел, че е прислужник на християнския доктор. Градът му дължи благодарност. Никой от селяните не би съобщил за престъплението — добави той мрачно. — Бояли се от християните. Трябва да благодарим на господаря Лиу, че донесе за това злодеяние на правосъдието.

— И какво правеше в селото тази нощ? — попита мандаринът.

— Отивах у леля си. Тя живее там.

— Освен с обществено съзнание, той е надарен и с милосърдие — побърза да вметне Джин лао.

— Така ли? — попита мандаринът.

— За мен случаят е напълно ясен — обади се принцът. — Типичен за наглостта, която християните проявяват в други части на империята. Бях прав да дойда тук. Мисля, че трябва да ги накажете.

— Тях?

— Поне прислужника на християнина. Тези вредни екстратериториални закони… Арестувайте господаря и накажете слугата му.

— Значи ги обявявате за виновни, принце, без да им дадете възможност да се защитят?

Младият благородник вдигна вежди и с обич се обърна към мандарина.

— Скъпи мой Дагуан. Колко си педантичен! Какъв е смисълът да ги разпитваме? Те са християни, а християните лъжат. Вината им вече беше доказана от твоя сенешал, който е свършил отлична работа. Поздравявам те. Хайде, приятелю. Накажи ги за назидание и да отиваме на обяд.

— Принце, разбирам ви, но ако нарушим екстратериториалните закони и легациите разберат за това…

— Не бих се тревожил за това — беше се усмихнал принц И. — Както ти казах, предстоят промени. Големи промени. Очакват ни вълнуващи времена.

— Да рен, искам да говоря. — Гърлото на Еъртън беше пресъхнало от напрежение и той трябваше да повтори думите си, за да го чуят.

От изненада принц И изпусна ветрилото си.

— Небеса, варваринът наистина говори нашия език. Колко интересно.

— Да рен, моля ви да отворите умовете си и да чуете истината. Онова, което бе разказано тук, е лъжа. Не знам кое чудовище е обезобразило горкото дете, но не би могъл да е А Ли. Той лежа в моята болница два дни. Самият той беше ранен. Това е злостна атака срещу моето семейство, моите слуги, моята вяра, в която инструменти са невинни жертви. Вие ме познавате, да рен. Знаете защо дойдох при вас. За да ви предупредя за Боксьорите…

— Ето че християните пак сипят лъжливи обвинения — прозвуча фалцетът на Джин лао.

— Млъкнете и двамата — изрева мандаринът. — Дайфу — обърна се той към доктора с присвити очи, — този съд не може да те съди. — Студеният му поглед се насочи към принц И, после отново се върна върху Еъртън. — Всъщност изобщо не трябваше да бъдеш тук. Не и при сегашния си статут. Освен това не съм убеден, че ти си поръчал това престъпление. Сенешале, ти ни даде само предположения, които не се основават на факти. — Той замълча за миг. — Друг е случаят със слугата на доктора и той трябва да бъде наказан.

Еъртън се развика неудържимо:

— Как можете да вярвате на тези лъжи! Ясно е, че А Ли е невинен. Той не би убил и муха.

Мандаринът тихо каза:

— Дайфу, моля те. Не искам да нараня достойнството ти, като наредя да те изгонят от залата. Принуден съм да накажа твоя прислужник, защото той си призна.

— Призна си?

Лицето на мандарина отново прие безстрастното си изражение.

— Да, подписа признание, че е виновен. Ето го. Не споменава за съучастници, нито твърди, че е действал по нечия заповед. Документът е написан ужасно, но интересното е, че той се позовава на правата си като християнин да бъде съден от друг съд. Изненадващо е, че един слуга знае толкова много за законите. При всички случаи това ме улеснява. За да предотвратя оплакването ви пред вашия консул, дайфу, ще намаля наказанието му от обичайните сто удара с пръчка на петдесет. — Той взе четчицата и изписа името си под присъдата. — Петдесет удара с пръчка и една седмица в окови. Присъдата да бъде изпълнена. Треперете и се подчинявайте.

— Какво меко сърце имаш — чу Еъртън да казва принцът, когато с мандарина си тръгнаха. — Не бива да се тревожиш толкова за реакцията на християните. Почакай да чуеш какво ще ти кажа на обяд. Трябва да побързаме. Следобед заминавам на север.

— Извинете ме, принце, трябва да кажа нещо на доктора.

Мандаринът спря само за миг пред Еъртън и мрачно му каза:

— В Китай си имаме свои обичаи, дайфу. Моля те, разбери ни. Важно е. Надявам се, че ще се присъединиш към лова.

— Лова? — Главата му се въртеше от шока.

Внезапно усети, че още някой стои до него. Сълзливите очички на Джин лао го гледаха злобно от гладкото му лице.

— Дайфу. — Той се поклони и тънките му устни се изкривиха в радостна усмивка. — Надявам се, сте доволен, че изпълних обещанието си и разследвах престъплението.

Еъртън не отговори и Джин лао отмина, следван от младия си свидетел, който бе изгледал презрително доктора от глава до пети. Преди да излезе, той прошепна достатъчно високо „Плъхоядец“ и шумно се изсмя.

Малко по-късно докторът приближи до А Ли, който клечеше на земята, охраняван от пазачите на ямена.

— Приятелю мой, какво са направили с теб? — прошепна той, съзрял синините по лицето му. — Ранен ли си?

Подутите му от бой очи се насълзиха, но той поклати глава отрицателно.

— Тогава защо си признал подобно ужасно нещо?

— Дойдоха през нощта. Заплашиха с нож А Сун. Казаха, че ще я убият и аз се уплаших — прошепна той. — Искаха да вземат и госпожиците Хелън и Джени и… и… — Главата му се отпусна, а тялото му се загърчи в ридания. — Знам, че ще отида в ада и ще бъда навеки проклет, ако излъжа, но ако бяха наранили госпожиците…

— Няма да отидеш в ада и да бъдеш навеки проклет, приятелю.

Дружелюбният пазач се изкашля.

— Дайфу, време е. Не ни следвайте. По-добре е да не присъствате на наказанието. Не подхожда на сяншен като вас… Но не се тревожете много. Той е здрав и жилав, ще оцелее. Ще се постарая да ви го върнат жив.

Седнал край лагерния огън в Черните хълмове три седмици по-късно, сред искрите, които летяха в тъмнината, Еъртън не можеше да забрави умоляващото лице на готвача си, когато го отвеждаха. Нито виковете и риданията на А Сун, когато докараха пребитото му тяло на ръчна количка от ямена след една седмица. Нито слабата, но все пак смела усмивка, която А Ли успя да изобрази на лицето си от леглото, където този път трябваше да остане няколко дни.

Треперейки, Еъртън си наля още чай. Знаеше, че трябва да се прибере в палатката — имаше нужда от почивка, от покой, от размисъл, но споменът за преживяванията му в ямена още го преследваше. Да не говорим за другите изненади, които бе преживял през деня — умът му отказваше да ги приеме. Тревожеше го и нещо друго — студеният мрак и ударите на барабана от гората го изпълваха с нарастващо, макар и неоснователно убеждение, че нещо броди там тази нощ, нещо първично и диво.

Денят беше изпълнен с насилие. Лагерът се събуди преди съмване от ударите на барабани и протяжен вой на рогове и тромпети. Докторът се бе показал от палатката си точно навреме, за да види как екзотично облечените викачи изчезват в мъглата между дърветата. Мандаринът, бляскав в червената си броня, с лък и колчан на рамо и дълго копие в ръка, бе дошъл при тях от собствения си лагер на кон, смеейки се шумно — истински бог на войната, предизвикателен и смел. Ловците, между които Хенри Манърс и полковник Таро, с кожени гамаши и туидени кепета, се появиха на коне. Лао Чжао и още един мулетар щяха да изпълняват ролята на оръженосци. Чуваше се дрънчене на сбруя, конят на мандарина тропаше с копито по земята, а от кожата му се вдигаше пара.

— Дайфу, още ли не си готов? Хайде, поличбите са благоприятни. Старите рани ме болят, а това значи, че днес ще убиваме. Побързай.

— Да рен, кога може да поговорим?

— Да поговорим ли? — Мандаринът се изсмя пискливо. — Днес не е ден за приказки, а за убиване, дайфу.

Докторът се беше надявал, че ще може да остане в лагера с Хелън Франсис и да избегне лова. Двамата с Нели я бяха посъветвали да не идва в Черните хълмове. Тя не изглеждаше здрава, както преди, макар докторът да не можеше да си обясни защо се бе превърнала в мрачно и необщително създание. Достатъчно грижи си имаше с децата, А Ли и Боксьорите, за да се тревожи и за нея; подозираше, че състоянието й е свързано с някакви сърдечни проблеми и проточения й годеж с Том, а такива неща с удоволствие оставяше на Нели. Но малко преди да тръгнат от мисията, когато се загледа в тъмните кръгове под зачервените й очи и нездравия й тен, той се беше зачудил дали все пак тя не страда от някакво физическо заболяване.

— Ако не знаех истината, щях да кажа, че приличаш на пушачка на опиум — беше се пошегувал той, докато преглеждаше езика й.

Тя му бе отвърнала със странна усмивка.

— Е, какво пък, може би чистият въздух ще ти подейства добре, макар че няма да ти позволя да се преуморяваш. Пък и като почтена млада дама едва ли ще искаш да бъдеш твърде близо до ловците по време на такъв кървав лов.

— Искам да го видя — беше отвърнала тя.

— Може двамата да изчакаме в лагера, докато донесат трофея и после да се присъединим към пиршеството — беше предложил той и тя сякаш се бе съгласила.

Тя не беше казала нищо повече. Ездата до Черните хълмове се бе оказала кошмарна. Докторът си беше представял, че Хелън Франсис с нетърпение е очаквала екскурзията със своя стар приятел Хенри Манърс — отдавна не бяха излизали заедно, — но беше изненадан, че двамата се избягваха през повечето време. Манърс яздеше отпред с японския полковник, когото Еъртън не харесваше. Тъй като мандаринът също се бе усамотил в паланкина си, за да прегледа някакви документи, а Хелън Франсис бе мълчалива и сдържана, докторът се бе почувствал изолиран, огорчен и изключително разочарован, че няма възможност да разговаря с да рен, което беше главното му съображение да тръгне на тази експедиция.

Сега, докато гледаше как мандаринът с бронята си препуска около огъня, следван от майор Лин и войниците му, Манърс и Таро, докторът с изненада видя Хелън Франсис също да се качва на коня си с помощта на лао Чжао. Нямаше друг избор, освен да поиска своя, макар да не му се ходеше на лов. След малко, водена от въодушевения да рен, групата затрополи след викачите между дърветата. Докторът беше изостанал назад, придържайки шапката си.

Ловът се оказа кървав и жесток, както беше очаквал. Викачите си бяха свършили добре работата и скоро пушките на Манърс и Таро и стрелите на мандарина избиваха елени, зайци и диви прасета. Отпред се чуваше лаят на кучетата, които преследваха основната плячка — докторът не знаеше дали е мечка или тигър. От всички посоки се чуваше звукът от барабаните на гончиите и острите сигнали на тръбите им, които подгонваха обградените животни към смъртта им. Единственото, което можеше да направи докторът, беше да остане на коня си. Нямаше желание да стреля от седлото при такава убийствена скорост, както правеха Манърс и приятелят му — всъщност изобщо не му се щеше да убива. Искаше му се всичко да приключи по-бързо.

И то свърши в една просека, където завардиха мечката. Наближаваха мястото, откъдето се лееше истински водопад от шумове — лаене и ръмжене на кучета, викове и стенания, които се преплитаха в дяволска какофония. Викачите бяха обкръжили полянката и биеха барабаните си. Копиеносците танцуваха далеч от досега на черния гигант. С оголени зъби и блеснали жълти очи като на демон, мечката стоеше на задните си лапи, ревеше и посягаше към кучетата, които скачаха към врата й — някои от тях лежаха смазани и стенещи на земята. Мандаринът спря коня си. Останалите се събраха в полукръг около него. Той вдигна високо дясната си ръка. Един от хората на Лин наду яростно тръбата си. При този сигнал барабаните замлъкнаха. Копиеносците се отдръпнаха. Кучкарите тичаха между кучетата, издавайки странни звуци, а някои ги подмамваха с месо. Скоро шумът утихна. След още няколко скока и премятания кучетата последваха примамките и се отдалечиха. Мечката замръзна на място, объркана от внезапната тишина. Изрева веднъж, втори път, после стъпи на четирите си лапи, гледайки подозрително групата конници.

— Ма На Си сяншен — каза весело мандаринът, — чия ще бъде плячката? И с какво оръжие ще бъде повалена? С пушка, лък или копие?

— Не мога да съпернича на да рен с лъка — усмихнато отвърна Манърс.

— Древните воини, обучавани в старите методи на война, не са познавали пушката — отвърна мандаринът.

— В такъв случай да направим компромис и да опитаме с копия — каза Манърс.

— Това е традиционното оръжие — каза мандаринът.

— Пеша или от коня? — попита Манърс.

— Най-добре е пеша. Аз ще тръгна пръв, а ти ще ме следваш. Ами приятелят ти? — Той погледна към Таро, който кимна в знак, че приема поканата, преди да се обърне умишлено дръзко към Лин. С насмешлив поглед той безмълвно го предизвикваше. Майорът се изчерви, но запази суровото си изражение и не отвърна.

— Не, благодаря, да рен-сама — каза японецът, — размислих и реших, че с гордост ще наблюдавам триумфа на ваша светлост и господин Манърс.

— Докторе? — обади се Манърс, който слезе от коня, свали наметката си и вдигна ръце, за да облече дебел кожен жакет, а после сложи метални ръкавици. — Днес няма ли да се биете с копие?

— Определено не, Манърс, и ако питате мен, мисля, че се държите като истински глупак.

— Винаги съм си бил такъв, Еъртън. Само че днес се чувствам в безопасност. Човек невинаги има под ръка лекар и медицинска сестра в случай на злополука. — Той се усмихна на Хелън Франсис, която го изгледа студено. — Милейди, ще ми позволите ли да вляза в битка? — попита той.

Хелън Франсис извърна глава, прехапала устни.

— Очевидно, не — каза той.

— Ма На Си — извика мандаринът, — време е да убием нашата мечка.

Еъртън гледаше смаян как двамата мъже се промъкват по поляната, метнали небрежно копия през рамо. Мечката забеляза движението и заплашително се изправи на задните си крака. Огромните й рамене се издуха, когато размаха лапи, готова да ги посрещне. Главата й с оголени зъби се въртеше на всички страни. Мандаринът и англичанинът вървяха право към нея.

Внезапно да рен се затича напред с насочено копие. Голямата лапа замахна, той се претърколи под нея и мечката изрева, когато назъбеното острие се заби в гърдите й. Мандаринът скочи и пъргаво затича назад, без да сваля очи от нея, с готово за хвърляне на копието. Викачите го аплодираха.

— Ма На Си! — ревът на мандарина прозвуча над врявата.

Но мечката беше стъпила на четири крака и ревеше от болка. Когато Манърс пристъпи, огромната маса със смъртоносни нокти, се спусна към него.

— Опри го на земята! — извика мандаринът. — Бързо!

Манърс падна на едно коляно и заби дръжката на копието в тревата, насочил острието към нападащата мечка.

— Това няма да я задържи — чу се докторът да стене и усети, че ръката на Хелън Франсис стиска неговата.

Мандаринът се затича към Манърс и грациозно коленичи до него. Второ копие се насочи към тичащия звяр. Еъртън не можеше да гледа. Чу как хората наоколо въздъхнаха и отвори очи.

Двамата мъже се напрягаха под тежестта на мечката. Набодена на двете копия, които се огъваха под тежестта й, тя се гърчеше и извиваше в агония, опитвайки се да докопа враговете си със зъби и с нокти. Кръв и пяна се стичаше върху двамата мъже. Звярът ревеше от ярост и болка, решен на всяка цена да убива. Манърс и мандаринът трябваше да се навеждат и отдръпват встрани, за да предпазят незащитените си глави от ударите й. Затаили дъх викачите наблюдаваха свирепата битка между хората и звяра.

Чу се силен трясък и върхът на копието на мандарина се пречупи. Лапата й се стовари върху рамото му и го хвърли на земята. Тежестта на мечката се прехвърли върху огънатото копие на Манърс. Докторът виждаше как тялото му се извива от усилието да отблъсне тази непосилна тежест. Знаеше, че скоро острието ще пробие оставащите мускули и плът и животното ще падне върху него. Това щеше да бъде краят му. Еъртън видя как мандаринът бавно изпълзя встрани, викайки нещо, което не се разбираше от това разстояние. После чу тропот на копита и майор Лин се появи на поляната, следван от Таро. Видя как китаецът подхвърля нещо на мандарина, който със светкавична бързина улови лъка и колчана си и приготви стрела. После се обърна елегантно и я изстреля право в гърдите на мечката. В същото време се чу гръм и главата на звяра се превърна в кървава маса. Таро обърна коня си и отново стреля. Мечката се отпусна върху копието. Битката беше приключила.

Чу се нов шум от копита.

— Хелън Франсис, недей! — извика докторът. — Още е опасно…

Но тя препускаше към поляната и той я последва. В следващия миг тя скочи от коня и опря глава в окървавените гърди на Манърс, който се бе изправил с мъка на крака.

— Казах ли ви, че е хубаво да имаш медицинска сестра наблизо — усмихна се англичанинът.

После изтощението го надви и той падна на колене, отпуснал глава на рамото й. Ръката му свойски се спусна по тялото й, докато се свличаше. Трепереща, Хелън Франсис се притисна към него. Докторът бързаше към тях, но при вида на тази интимна прегръдка се обърка и спря.

— Хелън Франсис! Какво правиш?

Тя бавно повдигна глава и Еъртън видя, че очите й бяха пълни със сълзи. Момичето го погледна безизразно, потръпна и после внезапно го разпозна. Кръвта на мечката беше изцапала бузите й.

— Съжалявам, докторе — прошепна тя. — Помислих си… помислих, че…

— Няма значение, разбирам — каза той, макар че умът му пулсираше от внезапното неприятно разкритие. „Те са любовници“, крещеше някакъв глас в слепоочията му. — Хайде, трябва да свалим този жакет през главата му. Внимателно.

Те положиха тялото му върху смачканата трева. Умът на Еъртън витаеше, но ръцете му автоматично действаха, докато провери пулса на Манърс и провери за вътрешни наранявания. „Любовници!“, крещеше подозрението в главата му. „Мили боже, какво ще каже Нели? Ние ги насърчихме. О, господи! Горкият Том!“ Хелън Франсис, която отново се държеше като професионална медицинска сестра, спокойно почистваше кръвта от раната на ръката на Манърс. Той изстена, но остана в безсъзнание. Внезапно някакъв шум от другата страна на гигантския труп, който още се издигаше над тях, привлече вниманието на доктора. Беше гласът на мандарина. Точно се канеше да го попита има ли нужда от помощ, когато внезапно се заслуша в разговора.

— Полковник Таро! — Вятърът носеше думите на мандарина право към него, без да бъдат заглушавани от гласовете на викачите, които се възхищаваха на мечката. — Задължен съм ти, че спаси живота ми, но ще откриеш, че стрелата ми беше вече в сърцето на звяра.

Може би студенината в отговора на японеца накара Еъртън да се заслуша внимателно.

— Да рен-сама — изсъска Таро, — ако знаех каква глупост възнамерявате да извършите с англичанина, щях да се намеся по-рано. Можете да се убиете друг път, но ви напомням, че имаме да довършваме работа, която засяга и вашата страна, и японската империя. Не мога да позволя вие или Манърс да пожертвате имперските интереси заради безсмислено геройство в битка с някакъв див звяр.

Добре ли беше чул? Имперски интереси? Какво общо имаше Манърс или пък мандаринът с интересите на Япония?

— Разочарован съм — отвърна мандаринът. — Много съм слушал за японския код на честта — бушидо — и очаквах самурай като теб да уважава рицарските традиции на лова.

— Да рен-сама, не си играйте с мен. Точно вие знаете, че нито войната, нито завземането на властта е спорт. Дойдох в тези планини не за да ловувам, а за да се уверя, че споразумението между Манърс и Лин е благоприятно и за вас, и за нас.

— Може би ще се разберем, но трябва да чуя подробности.

— Ще ги чуете довечера — от Манърс, който благодарение на провидението и точната ми пушка, все още е между живите.

— Може би и аз ще се срещна с вас довечера. Но преди това имам друга среща по същия въпрос.

— Друга среща ли? Тук?… Разбирам… Значи така… Още преговаряте с онези бандити за руските пушки? Трябваше да се досетя. Затова сме в Черните хълмове, нали? И вие ми говорите за чест, да рен-сама?

— Полковник, за да има сделка, винаги трябва да има второ предложение, с което да сравняваме. Целият живот е пазарлък и компромис от един или друг вид. Мисля, че си достатъчно опитен и го знаеш, макар да си още много млад.

— Нямам желание да остарея като вас, да рен-сама. Но ще се попазаря… още малко.

Чу се шум от отдалечаващи се копита и докторът разбра, че Таро си беше тръгнал.

Еъртън се върна към работата си.

— Облечи му ризата, Хелън Франсис. Не искаме да изстине.

Пушки? Интересите на японската империя? Преговори с бандити? Думите отекваха като избухващи мини в ума му. Той с ужас погледна към човека, когото превързваше, и потръпна от отвращение. Манърс се съвземаше, но очите му още бяха затворени, главата му лежеше в скута на Хелън Франсис, а на красивото му загоряло лице играеше лека усмивка. Кой беше този човек? Какво замисляше? Приличаше на предателство. Най-малкото беше престъпление. Но ако беше истина, че Хелън Франсис се е забъркала с него…? С престъпник? Трафикант на оръжие? За миг той си представи реакцията на Нели, когато разбере. После осъзна нещо друго. Мандаринът също участваше в цялата работа. Човекът, на когото беше вярвал, откакто живееше в Шишан. Неговият приятел. Неговият благодетел. Човекът, чието мъдро обяснение за Боксьорите, инцидента с децата си, несправедливото наказание на А Ли и обидните забележки на принца за християните беше очаквал да получи същия този ден. А това бяха въпроси на живот и смърт за цялата общност, която бе под закрилата на доктора. И току-що беше чул своя рицар в блестящи доспехи да обсъжда контрабанда на оръжие с шпионин от чужда страна! Да заявява, че има среща с бандити! Бандити, срещу които в миналото, беше изпращал войска. Или не беше? Нима всичко беше лъжа? На кого щеше да вярва сега?

— Дайфу — той чу смеха на мандарина зад себе си, — виждам, че вече си превързал раните на героя и си му осигурил красива девица, която да го излекува. Не разказвай за днешното поведение на Ма На Си на търговеца на сапуни, защото ще ревнува. Но каква блестяща победа постигнахме с този англичанин! Видя ли битката? Гледа ли? Мечката е по-добър дивеч от тигъра и тази вечер ще пируваме с лапите й.

— Видях, че те повали, да рен. Може ли да те прегледам?

— Не, благодаря. Наслаждавам се на болката от удара, който мечката ми нанесе — макар че раната е голяма и пулсира. Защо ли? Защото ми напомня за благородното създание, което убихме. Ще нося тази рана в негова чест. Още ли искаш да говориш с мен, дайфу? Можем да го направим по обратния път.

— Благодаря, да рен — успя да промърмори докторът, — но ми се струва, че моментът не е подходящ.

Мандаринът го изгледа с любопитство.

— Не е подходящ? Нали тази сутрин беше толкова настоятелен?

— Да рен, не беше нищо важно…

— Не искаш ли да ме разпиташ за процеса, за християните или Боксьорите? Или за ветровете на промяната, които изглежда се вихрят в тази страна? Или пък защо наскоро бях почетен от посетител от имперския двор, когото ти видя? Което ми напомня, че проявих ужасна липса на обноски. Как са децата ти? Възстановиха ли се?

— Благодаря, да рен, вече са добре.

— Не мога да ти гарантирам, че по време на тази екскурзия ще имам друго време за разговор, дайфу. Ти знаеш колко ми е приятно да беседваме. Ще яздиш ли с мен? Ма На Си очевидно е в много добри ръце.

Внезапно Еъртън почувства, че го обзема студен гняв и преди да се усети, изтърси:

— Как смеете да ме питате за здравето на децата ми, след онова, което ни причинихте в съда? И защо толкова ви харесват нашите разговори? Какво значение имат те за вас? Поне веднъж бяхте ли искрен с мен? Не мога да ви позная, да рен. Вече не ви познавам и това е жалко, защото вярвах, че притежавате благородна душа.

Мандаринът цъкна със зъби и спря коня си.

— Разбирам, че отровата на мечката те е поразила повече, отколкото Ма На Си или мен, дайфу. Но ловът е тайнство, което поражда силни и необичайни страсти. Може би си прав, че не бива да разговаряме днес. Ще има и други дни — когато отново ще ме познаваш и, ако смея да се изразя така, ще бъдеш по-наясно и със себе си. Тази вечер ме чака много работа, но искам да ти кажа нещо за нашите разговори, които винаги са ми доставяли огромно удоволствие. Аз знам, че ти се опитваш да ме покръстиш. Ти гледаш на нашия диалог като на цивилизован дебат между безжалостния и прагматичен езичник и човека с идеали. Смяташ се за щастлив, че имаш вяра и се опитваш да живееш по законите на доброто и злото, описани във вашата библия. Ти си като някои от нашите сериозни конфуцианци — теоретиците, не практиците. Аз, от друга страна, съм управник и правя, каквото се налага, съобразно обстоятелствата във всеки един момент. Сигурен ли си, дайфу, че разговорът не е нож с две остриета? Не си ли самият ти повлиян от моя релативистки подход? Никога не би направил компромис с идеалите си, ако обстоятелствата го налагат? Особено ако е за по-висша цел? Може и да се изненадаш, но аз се интересувам от твоята душа, колкото и ти от моята. Нима във вашата библия няма притча как Сатаната отвел Исус на планината, за да го изкуши с богатствата на света? Тя много ми харесва. Надявам се, че един ден ще можем да подновим дебата си. Може би трябва да организираме едно малко пътуване до планината и да се обзаложим какъв ще бъде завършекът му.

— Подигравате ли ми се?

— Знай, дайфу, че скоро може да настъпи време, когато всички от нас ще бъдат принудени да действат практично, ако искат да поемат отговорността си и да запазят семействата си. Запомни думите ми. Аз никога не говоря напразно — и съм твой приятел.

— Думите ви не са ми достатъчни, да рен. Отнесохте се чудовищно с прислужника ми. А той е невинен.

— Ти си хирург и знаеш, че понякога трябва да се отреже здрав крайник, за да се спаси тялото. Уважавам идеята на християнството. Мечтата за идеалния свят. За съжаление, смятам, че подобно съвършенство може да се срещне само на небето. Животът е море от сълзи, дайфу, океан от съжаления. Но не забравяй — аз съм твой приятел.

Мандаринът плесна коня си с камшика и препусна, последван от свитата си и войниците на Лин.

Останалата част от деня бе минала като в мъгла. Докторът бе придружил Манърс и Хелън Франсис обратно до лагера. Никой не обели и дума. Момичето беше по-мрачно от всякога, а Манърс изглеждаше разтревожен. Докторът почти беше успял да си внуши, че подозренията му са били неоснователни. Всеки, наблюдавал двойката, веднага би стигнал до заключението, че те изобщо не се харесват. Хелън Франсис отказа поканата на мандарина да седне начело на масата на пиршеството в големия павилион и — доста обидно, според доктора — седна при лао Чжао и мулетарите. Междувременно Манърс и Таро се шегуваха на висок глас с мандарина, който вдигаше тостове за всички и хвалеше следобедните си подвизи с Манърс. При тези обстоятелства докторът положи всички усилия да бъде общителен и пи повече, отколкото трябва. След вечерята Хелън Франсис се извини с главоболие и се оттегли в палатката си. Еъртън се върна в своя лагер, за да запали пура, очаквайки останалите да се присъединят към него. Но подозренията му се потвърдиха, когато Манърс и Таро останаха с мандарина и Лин в павилиона. Очевидно обсъждаха нещо заедно — нещо, което изискваше тайна и продължи почти три часа. Какво можеше да направи той? Помисли си да пише на сър Клод Макдоналд, после реши, че ще е глупаво. Какви доказателства имаше? И изобщо беше ли негова работа?

— Още ли не спиш, Еъртън? — Манърс внезапно изникна пред него и го стресна. — Извинявай, че те оставих сам. Трябваше да обсъдим с мандарина някои въпроси за строителството на железопътната линия.

— Естествено — каза Еъртън. — Ще изпушиш ли една пура с мен?

— Благодаря, но не мога. Беше тежък ден. Отивам да спя. Но Таро може да се присъедини. Той никога не спи — като теб, приятелю.

Но Таро не дойде при тях. Видяха силуета му на фона на дърветата. Той пушеше и очевидно наблюдаваше нещо в гората. Еъртън се взря внимателно. В мрака долови някакво движение — червени фенери, сенки на коне, приглушени викове, звън на сбруя, но скоро силуетите и сенките изчезнаха като привидения в мрака.

— Виж ти — каза Манърс. — Самият мандарин, ако не греша. И войската на Лин. Какви ли тъмни дела планират в гората? Вероятно е някакъв езически обичай. Жертвоприношение, което да успокои духа на мечката, която убихме. Тези гори са доста страшни, не мислиш ли? Не стой до късно, докторе. Да не те отвлече някоя лисица-дух!

— Ще се справя — каза Еъртън. — Не се притеснявай за мен.

Таро намина за малко през лагера, довършвайки пурата си. Размениха си неловки любезности. Еъртън не знаеше за какво да разговаря с него. Японецът учтиво се извини и докторът остана сам в нощта с всичките си съмнения и студа, който го обвиваше отвън и отвътре. А после чу как в далечината барабаните отново забиха.

— Смяташ ли се за суеверен? — попита мандаринът майор Лин.

Конете бавно се промъкваха между боровете, фенерът на водача просветваше далеч напред между клоните.

— Аз съм войник — прошепна Лин.

— Така е. Помни го тази вечер — каквото и да видиш или чуеш. Сигурен ли си в хората си?

— Те също са войници, да рен. Избрах най-смелите, както ми наредихте.

— Човек може да е смел на светло, но да се бои от мрака. Страхът, както и истината, може да бъде манипулиран. Ще трябва да бъдеш бдителен, майоре. Помни, че през цялото време ще си имаме работа с хора, които са много различни от вас.

— Няма защо да се боим от тези прости бандити, да рен. И друг път сме се срещали с Железния Ван.

— Единственото, което искам от теб, майоре, е да бъдеш нащрек.

Продължиха в тъмнината. Вятърът преминаваше през клоните на боровете като въздишка. Нощната мъгла обвиваше пътя, по който те пипнешком се движеха в индийска нишка. След известно време забелязаха приглушена светлина от двете си страни, сякаш невидим ескорт ги придружаваше с факли, наблюдавайки ги, принуждавайки ги да вървят напред. Сбруята скърцаше, един кон изцвили шумно, но нищо друго не наруши тишината. Някъде отпред изсвири рог. И тишината около тях внезапно бе нарушена от призрачно биене на барабани.

Дърветата се разредиха, когато навлязоха в тъмната просека, насред която гореше голям огън. На фона на пламъците му се очертаваха силуетите на трима мъже. Средният не беше висок, но широките му рамене говореха за изключителна сила. Той се подпираше на двуостра брадва. Пламъците на огъня проблясваха върху безизразното му лице и обагряха в червено краищата на гъстата му брада. Беше нахлупил кожена шапка и очите му бяха в сянка, но езикът на тялото му говореше за подозрение, напрежение и бдителност.

Мандаринът и Лин спряха, а осемте войници застанаха в полукръг около тях, придържайки пушките си в готовност. В този миг факлите, които бяха проблясвали между дърветата по пътя им, се събраха пред тях, все още закрити от дърветата, и скоро кръг от приглушени светлини огради поляната. Ритъмът на невидимите барабани достигна кресчендо, после внезапно стихна. Мандаринът слезе от коня си и двамата с Лин енергично се запътиха към мъжете, които ги очакваха край огъня.

— Какво великолепно посрещане си ми организирал, почитаеми Ван!

Железния Ван изсумтя. Подаде брадвата на по-високия от двамата си другари и посочи към масата и пейката върху тревата.

— Първо ще хапнем и ще пийнем — каза той. — Ще говорим, когато дойдат и другите.

Поведе ги към трапезата и тежко се отпусна на един стол. Без да чака мандарина да се настани, посегна към една глинена бутилка и си наля чаша безцветен алкохол, която шумно изпи наведнъж. После побутна шишето и чашата към мандарина, който деликатно бе приседнал срещу него. Да рен отпи и въздъхна:

— Отлично. Вино от Шандун. Поласкан съм.

— Откраднах го от един от търговските кервани, които ми позволи да нападна миналата година. Десет големи кани.

— Спомням си как горкичкият Джин Шангуй ми се оплака от загубата си. Наложило се да сервира на сватбата на племенника си далеч по-нискокачествено вино.

Железния Ван плю. Изтри устата си с опакото на дланта и посочи покритите блюда върху масата.

— Месо — пророни той. — Яж.

— Може би по-късно. Кого друг си поканил на това… пиршество?

— Стария Тан.

— Мислех, че вече нямаш нищо общо с Черните тояги. Не съм убеден, че това ми харесва.

Железния Ван го изгледа сърдито.

— Така ли? Може би никой от нас вече няма избор. Тан ще ти каже.

— Ще ми бъде интересно да го изслушам.

— Пий — каза Железния Ван. — Той скоро ще дойде.

Скритите барабани отново отекнаха, отначало бавно — в ритъма на сърцето, после достигнаха предишното си кресчендо и също тъй внезапно замлъкнаха. Мандаринът различи в другия край на просеката силуети, които се приближаваха пеша. Единият беше слаб и приведен, наметнал тежка кожена пелерина. Малко момче водеше другия. Огънят освети плешивата му глава и шарената му роба. В силуета и десена на облеклото му имаше нещо познато, но в тъмнината мандаринът не можеше да бъде сигурен. Докато те напредваха бавно към тях, кръг от невидими факлоносци се разположи сред дърветата около поляната. Светлините на факлите се местеха и разминаваха като светулки в мрака, сякаш в предната част на гората се разхождаха бледи духове. Когато стигнаха до огъня, мъжът с наметката направи знак на момчето и монаха да спрат. Те останаха в сянка, а той с мъка се приближи до масата. Там с благодарност се отпусна на пейката до мандарина.

— Стар съм вече за тези неща — каза търговецът Тан Дексин, сваляйки качулката, под която се видя бялата му плитка, — но това е велик ден. Да рен, за мен е чест да ви видя между нас. Вие зарадвахте стареца, но му дайте момент, за да си поеме дъх.

— За мен е също такава чест да бъда приет от Великия майстор на обществото на Черните тояги. Макар и неочаквана — допълни мандаринът. — Тази нощ очаквах само компанията на господаря Ван и възможността да обсъдим една частна сделка.

— Знам за тази сделка — отвърна Тан. — Сега тя няма значение.

— Така ли?

— Бих ви препоръчал да я забравите. С Железния Ван не смятаме, че сега е време да се сключват договори с варварите и особено с мръсните руснаци, които вече окупираха голяма част от свещената ни територия на север. И ако присъствието на японски войник на лова означава онова, което си мисля, и сте си подсигурили второ предложение, бих ви препоръчал да размислите и за него. Китайците нямат нужда от чуждестранни пушки. Ако простите на един старец нахалството да ви предложи с уважение съвет, мисля, че да рен е твърде снизходителен към чужденците в нашия град. Ние нямаме нужда от тях, нито от играчките им.

— Нима? Ти и господарят Ван внезапно сте станали големи патриоти и алтруисти. Така ли е, Железни Ван? Не искаш ли вече да ми помогнеш в този спор?

Бандитът сви рамене.

— Тан ще обясни — каза той мрачно.

— Дано да е така — подхвърли мандаринът.

— Чух, че наскоро сте били посетен от принц от имперския двор — започна Тан.

— Това не е тайна. Принц И е на инспекция из страната. Съвсем обичайно по това време на годината.

— Разбирам. Но в този случай смятам, че принцът ви е донесъл новини за последните дебати в Пекин по отношение на законите за християните.

— Ще трябва да уволня още някого от домашната прислуга. Спомням си, че водих разговор на тази тема насаме с принца на обяд. Очевидно някой ни е подслушал и знаете всички подробности.

— Не всички, да рен. Знаем само, че в двора има фракции, които смятат, че империята е в опасност и че е време лоялните китайци — всички китайци — да се обединят и да спасят Цин от враговете им и тъмните сили, които заплашват страната ни.

— В двора има много фракции и много противоположни възгледи.

— Важното е, че този път старата драконка, изглежда, подкрепя по-патриотичните елементи, обединени около принц Туан. Звездата на стария ви господар Ли Хун-чан, колаборациониста, залязва — и то бързо. Вие знаете, че в тази страна се оформят сили, които призовават за експулсирането на варварите, религията им и всичко зло, което донесоха тук.

— Знам, че групи от бунтовници са били арестувани в различни краища на империята за хулиганство и размирици.

Старецът въздъхна и се уви по-плътно с кожената си наметка.

— Надявам се, че тази вечер можем да постигнем разбирателство. — Устата му се разтвори в усмивка и на светлината на огъня проблесна златен зъб. — Знаете, че Черните тояги биха искали да се радват на вечното ви приятелство. Сигурен съм, че говоря и от името на Железния Ван и останалите сили, които са с нас и продължават да се събират.

— Според мен на интересите може да се разчита повече, отколкото на приятелството. Като начало можеш да ми кажеш какви са общите интереси на Черните тояги и бандитите на Железния Ван с Юмруци за хармония. Предполагам, че тях имаше предвид. Бонзата в сенките е шарлатанинът свещеник, който демонстрира фокусите си в железопътния лагер, нали? Защо не го доведеш при нас? Или тази вечер говориш от негово име? Спомням си, че е сляп и ням.

— Преди нощта да свърши, ще се насладите на красноречието му, а ако имате късмет, ще видите и мечтите му. Започва време на чудеса, да рен… на истински чудеса.

— Както ти казах, уважавам само интересите. И не виждам каква е ползата за която и да е от вашите организации да се присъединят към селските въстания.

— Ако Дворът ни подкрепи, не е нужно да въставаме. Мислите ли, че Черните тояги са обикновена банда престъпници? Съмнявам се, че съществуват по-лоялни или предани слуги на императора и неговата династия от Железния Ван и мен. И все пак живеем в изгнаничество, нелегално или извън закона, наблюдавайки как любимият ни император се поддава на изнудването на чужденците, гледаме как отровната магия на християнството се разпростира като рак из страната ни. Железния Ван може да живее в гората между животните, но той притежава традиционни добродетели…

— Като ограбването на търговски кервани?

Железния Ван раздразнено изсумтя. Тан Дексин се усмихна.

— Данъци за онези, които ги крият — не го ли описахте сам вие така? Железния Ван се справяше чудесно — за наша взаимна изгода — и вероятно ще продължи в същия дух. Керванът със сребро от Цицихар, например, ще бъде ценна добавка…

— Английските търговци на сапун ще придружават Лю Джинкай. Мислиш ли, че това е добра идея?

— Нима да рен е толкова загрижен за безопасността на чужденците?

— Нападението върху чужденец винаги създава усложнения и много писмена работа.

— Може би това няма да продължи дълго.

— „Избийте чужденците, спасете Цин.“ Да смятам ли, че Черните тояги официално приемат девиза на Боксьорите? Мислех, че сте по-практични.

— Да рен, познаваме се от много години. Кажете ми честно, одобрявате ли онова, което става в страната ни? Наистина ли не разбирате какво представляват Юмруци за хармония и какви сили освободиха те? Не само човешка армия ще прогони чужденците. Когато хиляди божества слязат да ни подкрепят…

— Скъпи ми Тан Дексин…

— Да рен, да рен, аз също не повярвах от начало. Аз също търся истината във фактите. Но очите ми се отвориха след изумителните неща, които видях. Огледайте се. Слушайте. Не го ли усещате? Вслушайте се със сетивата си, а не с ума. Слушайте със сърцето.

Мандаринът бе смятал, че вятърът се засилва, но сега осъзна, че движението на въздуха, което беше доловил, е всъщност пеене, далечен напев на мъже и жени, който ту се засилваше, ту затихваше на фона на тъжната мелодия от флейта. Светлините зад дърветата се завъртяха във вихър. Барабаните отекваха на неравни интервали.

— Сега пък ще гледам фокуси. Какво ще е следващото? Призраци? Може би остаряваш, Тан лао. Явно не ме смяташ за много интелигентен. Или искаш само да сплашиш охраната ми?

Но Тан Дексин се беше обърнал на стола си и гледаше зад себе си. Железния Ван вече беше се изправил и посягаше към брадвата си, сякаш за успокоение. На бузата му играеше мускул.

Слепият монах, воден от момчето, бе застанал в светлината на огъня. Стоеше неподвижно, разперил ръце, а невиждащите му очи сякаш бяха втренчени в някаква точка високо над дърветата. Пеенето се засили.

Над върховете на някои от боровете се появи бяло фосфоресциращо сияние, което постепенно се увеличаваше и се издигаше сред жълт и зелен дим.

— Фойерверки, Тан лао? Красиви са.

Но старецът не му обърна внимание и продължи да гледа. Ръката му неусетно се вдигна до устата и той несъзнателно засмука палеца си.

Сега част от сиянието се спускаше надолу през по-високите клони на дърветата като ивици прозрачен плат, които се гънеха и въртяха под ритъма на барабаните и далечния звук на пеенето. Гледката беше фантастична, но на мандарина му се стори, че различава бели силуети сред дима, блясък на сребро върху ръце, лъскави дрехи зад боровите клони. Музиката — към флейтата се беше присъединила лютня — се засили.

Мандаринът бавно се обърна, за да види ефекта върху хората си. Майор Лин стоеше зад него неподвижен, устата му беше изкривена, очите присвити, едната ръка — на кобура. Войниците стояха замръзнали на конете с уплаха в погледите. Железния Ван и хората му изглеждаха също така омаяни, а Тан Дексин издаваше тихи стонове сякаш беше в транс.

Несъмнено някакви фигури се движеха или по-скоро се плъзгаха по върховете на дърветата. Мандаринът разпозна няколко апсари, елегантните небесни девици от будистките ръкописи и манастирските стенописи, които сякаш летяха в блестяща мъгла. Димът се промени от жълт на червен и в новия розов отблясък на мандарина му се стори, че видя процесия от разкошно облечени в коприна дами с бели воали, които бавно се движеха сред по-високите клони. Невидимите певици изпълняваха високи красиви тонове — въпреки желанието си мандаринът почувства копнеж и отмала, почти желание, което изгаряше слабините му. После песента и видението започнаха да избледняват също така бързо, както се бяха появили, за да бъдат заместени от силни, настойчиви удари на барабан и фалшиви звуци на тръби — дворцовата музика отстъпи пред бойните химни. По-големи и странни силуети се появиха между клоните.

Беше загубил представа за времето. Нещо привлече вниманието му към поляната — и той трепна от изненада. Тя беше пълна с мъже.

Бяха стотици. Стояха строени по роти като армия на бойното поле. Всяка част имаше своя униформа и цвят. Копиеносците носеха червени туники и тюрбани. Воините с мечове — бяха в жълто. Една група сякаш беше облечена в тигрови кожи и носеше знамена. Имаше и женска част, войниците й изглеждаха дребни в червените си униформи, но очите им блестяха храбро. Някои от тях също носеха мечове, а останалите държаха червени фенери. Мандаринът цял живот бе преглеждал войски. От пръв поглед разбра, че това е дисциплинирана армия. Не пропусна и факта, че повечето мъже бяха съвсем млади — поне половината изглеждаха под шестнадесет или седемнадесет години — или явния им селски произход. Загорелите простички лица с големи очи гледаха към чудесата над тях с учудването на деца. Между тях имаше и по-калени, и по-възрастни мъже, а някои тук-там изглеждаха като градски безделници. Дали не бяха хора от бандата на Железния Ван и Черните тояги, зачуди се той. Но онова, което го накара да изтръпне от ужас, беше, че ако това са Юмруци за хармония, те не са размирниците, които беше си представял. Може и да бяха млади и неопитни, но и той беше същият, когато се бе присъединил към Смелчаците от Хънан преди четиридесет години, а заедно с останалите се бяха превърнали в най-забележителната армия, която империята някога бе виждала. Но каква дяволска сила бе успяла да събере толкова хора за такова малко време — тайно и доколкото му беше известно, без каквато и да било организация — в собствения му район, без той да разбере? Това не беше нормално.

Димът по върховете на дърветата се беше сгъстил и сега влажни сиви кълба образуваха нещо като платформа във въздуха. Призрачните бели силуети, които бе видял, преди да свали очи, сега ставаха по-плътни. Той потръпна, когато разбра кои са. С разрошена брада и вързана на темето коса, които ясно се различаваха над бронята, сключил буйни вежди в решителна гримаса, познат от хилядите статуи в хилядите храмове, размахващ огромното си копие, богът на войната — Гуанди яздеше в нощта — оживяла каменна статуя. Чу се силен звук, когато няколкостотин мъже едновременно си поеха дъх от страх или възкликнаха от удивление. За миг над звука на барабаните и тръбите се понесе неразбираема човешка реч. Мандаринът беше потресен, когато чу собствения си вик и той му се стори съвсем тих.

Монахът на Боксьорите стоеше в предишната поза, макар сега устните му да се движеха в безмълвен напев или молитва. Огънят хвърляше сенки върху бледото му лице, но невиждащите очи оставаха обърнати към небето. Сякаш не осъзнаваше колко души стоят зад него, но мандаринът имаше чувството, че той организира това представление и по някакъв начин създава фантастичните образи в дърветата… Разбира се, каза си той с усилие, нали се опитваха да му го внушат. Трябваше да се съпротивлява на транса. Наложи си да се концентрира: по дърветата има площадки, актьори, фойерверки и жици, каза си той — това е опера, цирк, илюзия. Това са хора…

Друг вик от изненада заглуши барабаните. Навсякъде в дърветата се появяваха нови фигури — от мъгла се превръщаха в ясни силуети, маршируващи решително напред, за да застанат с оръжията си върху облака. Мандаринът разпозна другарите на Гуанди от Войната на трите царства — Лиу Бей, Цзян Фей, Чжу Гелиан и техния архивраг Као Као, чиято бяла брада се вееше на вятъра. Там беше и воинът от Шан Цзяо Юн и еднокракият Сун Бин от Войната на седемте държави^[2]. Нова въздишка на тълпата приветства героите от „Пътуване на запад“ — Царят Маймуна Сун У-кун и учениците му. Но най-силен вик се чу при появата на самия Нефритен император, обграден от огромните си пазачи. Блестящите фигури висяха в тъмната нощ над дърветата, неразличими поради разстоянието от земята, но напълно съответстващи на описанията си от фолклора, движеха се, дори разговаряха и благосклонно гледаха към поклонниците си под тях.

Невидимите барабани биеха в див ритъм. Монахът бавно скръсти ръце. Тежката му глава се сведе и невиждащите му очи сякаш бяха насочени право към групата на масата. Мандаринът осъзна, че той умишлено върви към тях и с усилие го погледна в лицето. Слепецът стоеше над него и макар и невъзможно, сякаш го оглеждаше, изучаваше, четеше мислите му. Мандаринът усети струйка пот да се стича от челото му.

После монахът застана над Тан Дексин, който се сгуши в кожите си и отвърна очи. Слепецът остана там един дълъг миг, после отиде до Железния Ван, който стоеше като вкаменен, стиснал с две ръце брадвата си. Монахът се протегна, докосна дръжката и внимателно измъкна оръжието от ръцете на бандита, сякаш изобщо не тежеше. После хвана ръката на Ван и го поведе към огъня. Бандитът не се съпротивляваше. Приличаше на човек в транс, на ученик, пристъпващ след строг учител, примирил се с наказанието, което е заслужил.

Монахът го пусна, но задържа брадвата му. Пристъпи бавно към центъра на просеката, където огънят хвърляше трепкаща светлина върху първите редици на Боксьорите. Нетърпеливи лица наблюдаваха придвижването му, макар много други да не можеха да откъснат очи от виденията, които се носеха над главите им. Железния Ван го следваше на една крачка. Монахът вдигна глава към първото видение, което се беше появило — богът на войната Гуанди. После с две ръце вдигна брадвата над главата си, сякаш принасяше жертва. Тялото му грациозно се изви като лък и той бавно падна на колене, после стана и отново коленичи — и така девет пъти, както подхождаше за пред император или бог. Железния Ван направи същото, макар и по-тромаво. Все още коленичеше, когато монахът се върна при него с брадвата, отново я вдигна над главата си, а после я сложи в ръцете му. После отстъпи, скръсти ръце и зачака.

Железния Ван нервно се огледа встрани и нагоре към фигурата на Гуанди, чиято наметка сега се вееше от вятъра и който вдигаше брадва над главата си. Колебливо Железния Ван също вдигна своята. Отначало бавно, но придобивайки увереност с всяко движение, той я завъртя в голяма дъга около главата си. Хвърли я с една ръка и я улови с другата без усилие. После започна да настъпва и отстъпва, въртейки дръжката около тялото си като жезъл. Неусетно бе започнал да танцува. Тялото му се разтърсваше сякаш от вътрешна сила, а краката му подскачаха и ритаха с елегантност, която изглеждаше невъзможна за тромавата му фигура. Двете остриета на брадвата се въртяха около оста си, хвърляйки червени отражения от огъня по поляната. Когато скоростта и агресивността на движенията му се засили, Железния Ван започна да крещи, замахвайки с брадвата. Мандаринът се чудеше колко бързо се движи. Това можеше да направи само човек, който владееше отлично бойните изкуства.

Монахът отново се беше обърнал към бога на войната с вдигнати ръце. От редиците на Боксьорите се чуваше шепот. Фигурата на Гуанди и коня му сякаш нарастваха и избледняваха в едно и също време. Зелен дим се виеше около тях. После изчезнаха. На мястото на бога и коня му сега имаше черно пространство. В този миг Железния Ван спря насред движението — с един крак на земята, другия свит и брадва над главата — и замръзна като статуя. Мандаринът внимателно го загледа. Несъмнено, това си беше Железния Ван. Същите буйни вежди, щръкнала брада, плоските бузи, но изразът му неусетно се беше променил и сега той сякаш гледаше яростния и намръщен Гуанди.

— Видяхте ли това? Видяхте ли това? — хленчеше Тан Дексин.

Боксьорите крещяха:

— Гуанди! Гуанди!

Редиците им развълнувано се раздвижиха, когато всички се опитаха да видят трансформацията, която беше станала пред очите им.

Железния Ван бавно се отпусна, вдигна брадвата на рамо и се обърна с лице към воините. Изглеждаше по-висок и се движеше по-грациозно от обикновено. Той вдигна брадвата над главата си и я заби в земята, така че едно от остриетата напълно потъна в нея.

— Избийте чужденците и спасете Цин! — извика той и тълпата се присъедини към него.

Заедно с монаха на Боксьорите те тръгнаха заедно между редиците, преглеждайки развълнуваната войска. Вглеждаха се отблизо в лицата на мъжете и когато останеха доволни, избираха по някой между тях. Повечето от така избраните млади хора нетърпеливо пристъпиха напред и енергично се кланяха след монаха и Железния Ван, предлагайки оръжията си на бога, избран за тях. Скоро цялата поляна беше изпълнена с фигури, които танцуваха и се гърчеха под трескавия ритъм на барабаните, обладани от някаква вътрешна лудост. Една по една фигурите на облака избледняваха и изчезваха, а на земята, на мястото на поредния майстор на бойните изкуства, допреди малко танцувал в транс, се появяваше още една вкаменена фигура, която след миг щеше да тръгне сред Боксьорите с характерното излъчване на бога, в когото се беше превърнала.

Тан Дексин люлееше слабичките си рамене напред-назад и се смееше неконтролируемо.

— Казах ви, да рен. Искахте пушки за скъпоценните ви войници, а аз ви давам армия, водена от боговете.

— Майор Лин! — извика мандаринът. — Майор Лин!

— Тук съм, да рен. — Трябваше му миг, за да се окопити, а и отговорът му прозвуча замаяно. И той като останалите беше хипнотизиран от гледката.

— Ако си истински войник, събери хората си и ги накарай да ни заобиколят. И помни какво ти казах — това са хора.

— Но, да рен, видяхте…

— Видях хора, майоре. Нищо повече. А сега тихо събери войниците си. Тръгваме си оттук. Надявам се да стане в добър ред.

— Да рен — Лин отсечено се поклони и затича назад към войниците си, които се бяха събрали около главите на конете, шепнеха си и сочеха.

Мандаринът се обърна и сърцето му спря, когато видя майор Лин да жестикулира към един сержант, който размахваше карабината си с разкривено лице и обезумели очи. Затаи дъх, когато Лин допря пистолета си до челото му и въздъхна с облекчение, когато след цяла вечност, мъжът дойде на себе си и поздрави офицера си. Добре. Лин познаваше войниците си. Двама щяха да бъдат достатъчни, за да се справят с другите. Той се обърна към ломотещия Тан Дексин.

— Значи Железния Ван ще ръководи патриотичното опълчение, финансирано от Черните тояги?

— Бог Гуанди ще го ръководи, да рен. Видяхте го как слезе от небето.

— И кога ще бъда почетен с пристигането на това божествено подкрепление в Шишан?

— Когато му дойде времето, да рен. Боговете ще изберат подходящия момент, за да отървем страната от варварите. Те вече осениха имперския двор с мъдростта си. Няма да чакате дълго, но трябва да се подготвите. — Тан се наведе и хвана мандарина за ръкава. — Вие все още сте Таотай, да рен. Властта е ваша. Но ние ще ви подкрепим. Знаех, че ще се присъедините към нас, когато видите това.

— Избийте чужденците! Спасете Цин! — ехтеше навсякъде около тях.

Мандаринът видя, че монахът, Железния Ван и останалите избрани да бъдат водачи в тази странна церемония, решително крачеха обратно към тях.

— Те са непобедими, да рен — смееше се Тан Дексин. — Никой не може да убие бог. Дори с някоя от чуждестранните играчки. Както виждате, не ни е нужно да купуваме от тях. Да ви покажа ли? Ще го направя. — Той бръкна в дрехата си и извади малък пистолет. — Защо не стреляте по Железния Ван? Вижте какво ще стане. Не се бойте, няма да му навредите. Това е идеята. Не искате ли да опитате? Тогава аз ще го направя.

— Седни, Тан лао, ако ти е мил животът.

Но Тан Дексин с безумна усмивка, весело се беше изправил и се препъваше срещу приближаващата група, протегнал ръката с пистолета.

— Железни Ван, господарю Гуанди, трябва да покажем на да рен, че си неуязвим, за мен ще бъде чест.

Всичко стана много бързо. Монахът спря и сякаш подуши въздуха. После насочи пръст към Тан Дексин, който отстъпи назад. В този момент очевидно неволно натисна спусъка и стреля два пъти. Мандаринът видя, че оръжието още сочи право към Железния Ван почти от упор, но бандитът не трепна, а продължи да крачи напред с новата си божествена походка. Внезапно той вдигна брадвата до раменете си и замахна с две ръце. Главата на Тан Дексин отскочи от тялото и кожената му наметка бавно се свлече на земята. Откъм борците се чу триумфален вик.

— Гуанди! Гуанди!

Момчето затича напред и хвана главата, преди още да се е претърколила. Подаде я на монаха, който я вдигна високо във въздуха. Железния Ван се облегна на брадвата си. Боксьорите крещяха лозунгите си, тракаха с копия, развяваха знамена. Някои от новосъздадените богове разгледаха безстрастно главата. Само един от тях, мрачен младеж със следи от шарка по лицето, когото мандаринът смътно познаваше, но не можеше да се сети откъде, я взе от земята. Усмихна се със злобен триумф, после я хвърли и я ритна високо над тълпата от Боксьори, където някой я хвана и започнаха да си я предават от ръка на ръка.

— Избийте чужденците! Спасете Цин!

Виковете не стихваха, вече бяха толкова силни, че заглушаваха барабаните.

— Да рен! — Той едва успя да чуе гласа в ухото си. — Конят ви! Бързо!

Той автоматично хвана юздата и се метна на седлото, без да сваля поглед от малката групичка. Незрящите очи на монаха се впиха в него. Младият капитан от Боксьорите се усмихна, Железния Ван заплашително се облегна на брадвата си.

— Таотай, можеш да си вървиш — каза той, — но бъди готов за мен, когато дойде време да избием чужденците.

Мандаринът обърна коня си и последва майор Лин и войниците му в галоп вън от поляната. Внезапно той се сети къде беше виждал младежа с белезите от шарка. Той беше свидетелят на процеса срещу готвача на доктора.

Най-накрая докторът влезе в палатката си. Далеч в гората барабаните още биеха. Той лежеше напълно облечен на походното си легло и дремеше, но умът му блуждаеше и не можеше да заспи дълбоко. В полусън той непрестанно водеше някакъв разговор с Нели в кухнята на А Ли, докато А Сун и готвачът скубеха пилета и хвърляха перата им във въздуха. Опитваше се да й обясни защо Хенри Манърс трябва да им стане зет и да се ожени за Джени, щом докторът купи боен кораб и оръдие, а междувременно Хелън Франсис трябва да си взима хапчетата… Но както винаги Нели упорстваше и изобщо не му съчувстваше за трудното положение, в което се намира…

Внезапно се събуди. Навън се чуваше тропот на копита и дишане на коне. Разпозна гласа на мандарина и отговора на Манърс. Замаян вдигна ръчния си часовник към светлината на фенера и се взря в циферблата. Беше четири часа сутринта. Какво правеха те по това време на нощта? Възможно най-тихо той се промъкна до платнището и погледна навън. Мандаринът беше на коня си, наметнат с одеяло, а Манърс по долни гащи (очевидно го бяха вдигнали от леглото) стоеше до него. Очевидно току-що бяха завършили разговора си. Манърс протегна ръка. Мандаринът, който изглеждаше разтревожен, помисли за миг, после също се пресегна и бързо стисна ръката на англичанина. Веднага след това обърна коня си и бавно излезе от просеката.

Докторът очакваше, че Манърс ще се върне в палатката си, но вместо това той се запъти към тази на полковник Таро. Там се забави доста. Докторът очакваше да събуди японеца и да му разкаже новините, но Манърс сякаш размисли, прозя се, протегна се и бавно тръгна към палатката си. За да стигне до нея, трябваше да мине покрай тази на Хелън Франсис. Там отново спря. Докторът, който го наблюдаваше, потръпна от страх. Манърс нерешително стоеше до входното платнище. Обърна се да си върви, после внезапно извика името на Хелън Франсис — само веднъж — и зачака. Настъпи продължителна тишина и Еъртън най-после задиша спокойно — тя не го беше чула в съня си. После видя платнището да помръдва и едно изтощено, обляно в сълзи лице, оградено от червена коса, се появи, сияейки призрачно на звездната светлина. Две бели ръце се стрелнаха и привлякоха Манърс в прегръдката си. После двамата изчезнаха в мрака на палатката.

Докторът се свлече на стола и скри глава с ръцете си.

— Мислех, че си умрял — каза тя, след като се любиха, усещайки главата му върху гърдите си. — Мислех, че мечката те е убила.

— Ще ми простиш ли — попита той, сгушвайки се в нея, — че се опитах да те впечатля?

— Не го направи заради мен. Видях блясъка в очите ти, когато говореше с мандарина. Винаги ще бъдеш егоист и ще следваш своя път. А аз пак ще те обичам. Видя ли какво направи с мен. Интересува ли те това изобщо?

Хенри въздъхна и се претърколи встрани по гръб.

— Не спирай — каза тя тихо. — Толкова отдавна не си ме докосвал.

Той промуши ръце под мишниците й и я притисна плътно.

— Повярвай ми — каза настойчиво, вперил поглед в очите й, — не съм такъв, какъвто изглеждам…

— Да, знам. Каза ми го и преди. Ако само знаех… Но твоите тайни не ме интересуват, Хенри. Наистина няма значение. Всъщност скоро ще те напусна. Няма да успея да се прикривам още дълго. Мисля, че Нели вече подозира.

— Никой не ни подозира — прошепна Хенри и я целуна. — Повярвай ми.

— Да ти повярвам? — Тя го отблъсна, после се наведе над него със странна усмивка. — Да ти вярвам? — Изсмя се кратко и смехът й беше рязък и горчив. После поклати глава. — Съжалявам за Том. Очевидно между нас всичко е свършено. Пък и аз не го заслужавам. Мисля да замина за Шанхай. Казаха ми, че е лесно да изчезнеш там — между пушалните за опиум.

— Господи, Хелън, да не искаш да кажеш, че ти още…

— Мислиш, че съм се отказала, когато те напуснах? Не, Хенри. Защо, мислиш, работя в болницата? В отделението за пристрастени към опиума. Не се тревожи. Наслаждавам се на… навика си. Това е почти единственото нещо, което остана да ми напомня за теб.

— Какво ти причиних! — прошепна Хенри.

— Използва ме — отвърна тя и го целуна. — Но, казах ти, това няма значение. Ти си си такъв. Както и аз, разбира се. Виновна съм колкото теб. Може би и повече. — Тя му се усмихна. Той дишаше шумно и устата му трепкаше, сякаш не знаеше какво да направи или каже. С една ръка тя нежно оправи косата му, а с другата погали гърдите му. — Можеш да ме вземеш с теб — каза Хелън тихичко. — Готова съм да мина и без сватба.

— Аз… Не мога да замина сега — промърмори той и я погледна отчаяно. — Не мога.

Тя се разсмя, отпусна се по гръб и протегна ръце.

— Разбира се, че не можеш. Железопътната линия е толкова важна. Докторът смята, че тя ще накара китайците да повярват в Исус. И ти ли мислиш така? Смяташ, че ще покръстиш китайците?

— Хелън Франсис, мила, обещавам ти… Ще измисля нещо… Моля те, недей…

Но тя сложи пръст на устните му, после ги обсипа с целувки и му прошепна да я люби отново.

Далеч оттам, в Цицихар, в последните мигове студен мрак преди разсъмване Франк Деламер, Лю Джинкай и Том Кабът проверяваха товаренето на ковчежетата със сребро по каруците им, докато господин Дин се суетеше зад тях и предлагаше доброжелателни, но в голяма степен ненужни съвети.

По същото време в Черните хълмове, зората оцвети в розово облаците над просеката, където ловците се събуждаха. Единственият човек от лагера, спал спокойно тази нощ, беше полковник Таро.

Също такова ярко небе озаряваше по-голямата просека, където опомнилите се групи Боксьори седяха край огньовете си, хапваха каша и хвърляха погледи към обикновените на вид дървета, от които преди няколко часа бяха слезли боговете. Железния Ван, който малко приличаше на бог тази сутрин, седеше с новите си капитани под груб дървен навес, разглеждаше някаква карта и ръмжеше заповедите си, между хапките от овнешкия бут, който държеше в голямата си космата ръка. Зад него монахът спеше на рогозка с отворени очи.

На седем километра източно оттам, където вече валеше, Рен Рен, вече капитан от Боксьорите, яздеше гордо през гората, носейки заповеди от Железния Ван до старейшините на Черните тояги, които ги уведомяваха за смяната на водача им и ги призоваваха да се подчинят на новия си велик майстор. Рен Рен нямаше нищо против да се намокри. Мислеше си как ще изненада майка си с новините за новото си положение. Обичаше изненадите.

Валеше и в Шишан, където Фан Имей гледаше през прозореца си към главната сграда, в която беше затворено бялото момче. Останала сама — и Лин, и Ма На Си бяха заминали, — тя беше коленичила в малкото си светилище и се беше молила планът за освобождението му да се осъществи успешно. Да спаси Хирам, се бе превърнало в единствена цел на ненужния й живот. Тя благодари на милостивата богиня Гуанин, че й дава тази възможност да изкупи греховете и провалите си. Беше се провалила с Шен Пин, но провидението й беше дало нов шанс. Тя знаеше, че Ма На Си ще й помогне, защото му се беше отдала. Той беше обещал, а на неговата дума можеше да се вярва. Трябваше й само план.

Извън градските стени, в мисията, две деца стенеха и се мятаха в кошмари, докато майка им спеше на стола между леглата им. В болницата А Сун сипваше с лъжица оризова супа в устата на съпруга си, който още не бе дошъл на себе си. В една по-бедна мисия в западната част на града семейство Милуорд бе коленичило и се молеше.

Черни облаци се спускаха над Североизточен Китай и вещаеха буря.

На стотици километри на юг сиви мъгли висяха над столицата, носеха се над зелените и черни покриви на легациите, където спяха сър Клод Макдоналд и останалите посланици.

Забраненият град още тънеше в мрака на утринта, макар фенерите на наблюдателните кули да избледняваха, когато светлината проникваше през тежките облаци. Но в приемната зала на императрицата вдовица лампите светеха ярко. Старата дама, увита в наметка, за да прогони студа, четеше документа, който й бяха предали принц Туан и някои от другите висши благородници от двора. Главният евнух и неин съветник Ли Лиенин се бе привел до нея.

— Тъй да бъде — каза тя, свали очилата си и посегна към четчицата и аленото мастило. — Да избием чужденците и да спасим Цин.

Бележки

[1] Псалм, 19 (18): 1 — Библия, 1938. — Б.пр. ↑

[2] Войната на седемте държави — период между 475 и 221 г. пр.Хр., през който седемте по-големи държави на територията на Китай водят борба за надмощие. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Адам Уилямс Дворецът на небесната наслада (12)

Метаданни

Данни

Дворецът на небесната наслада

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 10

Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (12)