Адам Уилямс
Дворецът на небесната наслада (10)

Глава 8

„Гледахме майсторите на бойни изкуства на площада — едно момче счупи желязна пръчка с юмруци.“

С лъскав цилиндър и прекалено голям фрак, хер Фишер се взираше неловко през бинокъла си. Голяма любопитна тълпа беше последвала паланкина на мандарина по главната улица на града и през портите и полята зад тях. Немецът виждаше прахта, която се виеше над нераззеленилите се още живи плетове. Процесията сигурно беше от няколко хиляди души. Макар да не можеше да различи отделните фигури, виждаше няколко знамена и много хвърчила, чуваше свиренето на рогове и силни викове. Перспективата за пристигането на първата огнена каруца в Шишан очевидно бе предизвикала голямо вълнение сред обикновените хора. Чудеше се дали щеше да има достатъчно място за всички.

Той бръкна в джоба на жилетката си и погледна часовника. Пресметна, че процесията беше на около двадесет минути път от лагера. Важно беше мандаринът да заеме мястото си на издигнатата платформа под знамената и украсата поне петнадесет минути преди локомотивът да се покаже в далечината. А това щеше да стане скоро. Той вече бе чул свирката на влака. Отдавна трябва да беше минал през тунела и сега сигурно пътуваше през полето. Успокои се, че инженер Бауърс е стабилен човек, на който можеше да се разчита. Беше му дал инструкции да пристигне в Шишан точно в дванадесет на обяд. Дотогава имаше още време. Още нямаше единадесет и десет.

С Чарли бяха планирали всичко до последния детайл. Той беше горд с почетната трибуна, която напомняше павилион. Въпреки студеното мартенско време, тежките платнища и печките с въглища я поддържаха достатъчно топла, така че голяма част от чужденците дори бяха съблекли тежките си кожени палта. Храна и питиета чакаха на масите отзад, а прислужниците бяха отлично обучени. Оставаше само мандаринът да се появи.

Той нервно прегледа бележките за речта си.

„Ваша светлост — започна той, — за мен е изключително удоволствие и чест…“ Не, по-добре беше да го нарече „Високопочитаеми мандарине“. Не можеше да реши. Трябваше да преглътне гордостта си и да помоли почитаемия Манърс за съвет. Този човек беше арогантен и непочтителен, но от благороден произход и сигурно знаеше правилния начин на обръщение във висшето общество, макар самият той да не се държеше винаги като джентълмен. Днес дори не носеше официално облекло, което според хер Фишер беше задължително за случая. Той хвърли гневен поглед към англичанина, който разсеяно пушеше на мястото зад него. Чиновник от железниците, облечен в кафяв костюм! Подозираше, че е проявил тази непочтителна небрежност, само за да го подразни. Хер Фишер погледна към другите чужденци, седнали на един ред на официалната трибуна. Поне докторът, Деламер и Кабът си бяха дали труда да се облекат подходящо, макар че цилиндърът изглеждаше смешно малък на голямата глава на младежа и раменете му изпъваха редингота до спукване. Това нямаше значение. Важен беше принципът. Нещата трябваше да се правят, както подобава.

Не можеше да се оплаче и от дамите. Госпожа Еъртън бе изключително добре облечена за случая с голямата си шапка с цветя и вталената рокля на сини райета с модни бухнали ръкави. Хер Фишер винаги я бе смятал за великолепна жена. Възхищаваше се на благородната й осанка, на прекрасната й кестенява коса. Освен това бе впечатлен от начина, по който дори в тази варварска страна, тя успяваше да поддържа чист и подреден дом, с който съпругът й се гордееше. И една германка не би била по-голяма гордост за семейството си. Той одобрително отбеляза, че децата й бяха изкъпани и облечени в очарователни моряшки костюмчета. Седяха тихо и гледаха с учудване наскоро завършения мост, украсен със знамена; стройните редици работници, подредени от всяка страна на релсите с чукове и кирки на раменете; оркестърът, който настройваше инструментите си и лъскавите сребристи релси, които гордо се простираха от далечината до буферите пред трибуната. Да, гледката наистина си заслужаваше. Великолепно постижение, завършено в срок. Съвременна железопътна линия за съвременен Китай. Очите му се насълзиха за миг. Той и приятелят му Чарли имаха основания да се гордеят. Макар и в малък мащаб, те творяха историята.

Той прочисти гърлото си и погледна зад Еъртън и двете монахини — божичко, те изглеждаха по-въодушевени и от децата — към мястото, където седеше госпожица Деламер с годеника си. Както обикновено тя сияеше от младост и красота в модерната си лилава рокля и сламена шапка. Как беше разцъфнала през последните няколко месеца! Момичето се бе превърнало в жена. И преди винаги бе радост за окото, но сега в маниерите й се долавяше повече зрялост и самоувереност, която си личеше във вирнатата й брадичка и предизвикателния поглед. От цялото й същество лъхаше страст. Тя блестеше в очите й и трептеше по устните й; личеше в нетърпението, в потиснатото очакване, което се проявяваше в резките й движения и нервното въртене на главата. Естествено, тя бързаше да се омъжи. Какво друго би могло да бъде? Хер Фишер беше ерген, но можеше да разпознае кога лицето на една жена сияе от любов. Да, Кабът беше голям късметлия. А сега като Майска кралица тя бе дошла да краси неговата церемония. И той се почувства горд от уважението, което му засвидетелстваха чуждестранните жители на Шишан.

Единствено Манърс го бе разочаровал. Е, не му беше за пръв път.

— Господин Манърс — каза той, — бих ли могъл да се посъветвам с вас? Моля ви, кажете ми как е по-подходящо да се обърна към мандарина — ваша светлост, многоуважаеми? Ваше благородие?

— Защо не опитате с „почитаеми“ или „велики“? — провлече Манърс. — Можете да кажете каквото си искате, приятелю. Това няма да се отрази върху превода на Чарли.

— Господин Манърс, заради железопътната компания не мога да допусна грешки на английски или китайски. За нас е чест, че магистратът ще открие гарата и трябва да се отнесем към него с дължимото уважение.

— Единственият път, когато съм се обръщал към магистрат — обади се Деламер, — беше, за да му кажа „Извинете, ваша чест, ама не бях аз“, но той пак ме глоби десет шилинга и ме изправи пред мировия съд.

— Тихо, татко — каза Хелън Франсис.

Хер Фишер безутешно започна да поправя бележките си с молив, който извади от горния си джоб. После отново погледна часовника си. Беше единадесет и двадесет и пет, а мандаринът още го нямаше.

— Възхищавам се на приготовленията. Заслужавате искрени поздравления, хер Фишер — каза докторът, който беше забелязал безпокойството му. — Какъв триумф! Днес трябва да се гордеете със себе си.

— Можете да ме поздравите, когато церемонията свърши — каза германецът. — Притеснявам се, че идват твърде много хора.

— За да почетат труда ви, приятелю — обади се Деламер. — Съвсем заслужено. — Внезапна мисъл го накара да се намръщи. — Надявам се, че между тълпата няма Боксьори. Не са ли железопътните линии едно от нещата, срещу които се бореха? Призраци и духове, които се движат по релси, огнедишащи чудовища — не ги ли наричаха така?

— Деламер, моментът не е подходящ… — опита се да го прекъсне докторът.

— Не се тревожи, Еъртън, няма нищо страшно — продължи търговецът, без да му обръща внимание. — Селските суеверия са винаги едни и същи. Веднъж в Асам имахме проблеми. Когато поставиха електрически генератор в калаената мина, избухнаха въстанията. Идиотите решили, че щял да пробуди дявола или някакъв си древен бог. Но ние управлявахме там, така че нямаше значение. Малко са нещата, които не могат да се оправят с няколко куршума. Номерът е да застреляш водача.

— Но тук не управляваме — обади се Манърс в последвалата тишина.

— Мандаринът управлява, а той е стабилен човек, нали? Да не забравяме майор Лин и неговите войници.

— Ако се стигне дотам, сигурен ли сте по кого ще стреля майор Лин? — попита Манърс.

Хер Фишер, който ги слушаше с нарастваща тревога, не можа да се сдържи.

— Господа, господа — извика той, — какви са тези приказки за стрелба? Днес е празник. Ден на прогреса. Историческа дата. — Погледна бележките си. — Ето как съм го казал. „Ние отричаме суеверието. Разрушаваме феодализма и премахваме тиранията на бедността и нуждата. С парните локомотиви ние впрягаме силата на мнозинството в полза на прогреса на цялото човечество.“ Ето и тук: „Ние ще пробудим Китай от вековния му сън и ще раздвижим нови сили, за които Шишан дори не подозира…“

— Мисля, че точно от тези нови сили се бои господин Деламер — язвително се засмя Манърс. — От Боксьорите.

— Не, не, не! — Лицето на хер Фишер бе пламнало от гняв. — Говоря за съвременни разумни сили, икономически сили, не за Боксьорите!

— Подозирам, че преди да видим едните, ще трябва да се справим с другите, приятелю. Не подценявайте постижението си, хер директор. Днес вие ще докарате големия демон по линията. Барабаните бият. Шаманите са разгневени. Туземците се бунтуват.

Хер Фишер трепереше от гняв. Той се изправи в цял ръст.

— Господин Манърс, не забравяйте, че сте служител на железопътна компания „Пекин — Мукден“ и аз… съм ваш началник. Да, сър, така е. Освен това съм инженер. И не съм прекарал последната година в правене на… демони.

Манърс се разсмя в лицето на развълнувания си колега, който ядосано се обърна и се престори, че подрежда книжата си върху трибуната.

Доктор Еъртън, вечният миротворец, се опита да се намеси.

— Господин Манърс — каза той тихо, — не е разумно да говорите за Боксьорите, когато наблизо има впечатлителни деца. — Той кимна към Джени и Джордж, които ги гледаха с широко отворени очи.

— Освен това смятам, че би трябвало да се съобразявате с чувствата на хер Фишер, особено днес.

— Да, по-кротко, приятелю — промърмори Деламер, който започваше да се чувства виновен, че е започнал разговора. — Може би е добре да му се извиниш. Да разведриш обстановката.

— Татко! — изсъска Хелън Франсис, но беше твърде късно.

Манърс се усмихваше опасно.

— Да се извиня ли, господин Деламер? Много добре. Не можем да позволим малкият тевтонец да се разстрои на този голям ден, нали? — И той стана от стола си.

Докторът се изправи, сякаш искаше да го спре.

— Моля ви, бъдете дискретен.

Фишер, който беше чул всяка дума, се обърна с блеснали очи.

— Хер Манърс, предупреждавам ви. Ако кажете още една непочтителна дума, ще ви изгоня от платформата.

И той вдигна юмруци.

В този миг процесията на мандарина нахлу на гарата с развети знамена, под звука на барабаните и тръбенето на роговете. Хер Фишер се обърна и видя носачите да свалят паланкина от раменете си до трибуната. Войниците на майор Лин отблъснаха засмяното море от любопитни лица. Мандаринът излезе и бързо се изкачи по стълбите до мястото, където го очакваха чужденците. На лицето му изгря широка усмивка.

Хер Фишер с ужас установи, че ръцете му още са вдигнати във въздуха. Бързо ги свали и се поклони дълбоко. Гърлото му беше пресъхнало. Къде беше преводачът Чарли?

— Ваша светлост — дрезгаво каза той, — от името на железопътната компания „Пекин — Мукден“, добре дошли в депото на Шишан.

Но когато се изправи, за свое огорчение видя, че мандаринът го беше отминал сякаш не съществува и стискаше ръката на омразния Манърс. Двамата си разменяха комплименти на китайски като стари приятели. После магистратът забеляза Еъртън и последваха нови поздрави, смях и възторжено потупване по раменете. Хер Фишер започна да се чувства излишен на собствената си церемония.

След цяла вечност той видя, че докторът го показва на мандарина. Китаецът се обърна и се усмихна учтиво. „Най-после церемонията тръгва, както трябва“, помисли си хер Фишер, докато се кланяше. Но когато вдигна очи, мандаринът отново беше с гръб към него, този път, за да погали двете деца на Еъртън, които очевидно го интересуваха повече от хер Фишер. Той разроши косите им, ощипа ги по бузите и радостно ахна, когато Джени го поздрави на приличен китайски.

Мандаринът излъчваше благоразположение. Прие реверансите на дамите с удоволствие и изгледа монахините с иронично забавление. Самият той се поклони елегантно на госпожа Еъртън — знак на уважение към стария му партньор в дебатите дайфу. Разсеяно остави Деламер и Кабът да стиснат ръката му и спря за един дълъг миг пред Хелън Франсис, оглеждайки я без срам от главата до петите. После каза на Хенри Манърс нещо, което го накара да избухне в смях, дори докторът леко се усмихна, а бузите на Том Кабът пламнаха. Хелън Франсис, която не подозираше, че говорят за нея, се оглеждаше в недоумение. Мандаринът се засмя на глас, хвана притеснения Том за ръка и леко стисна бицепса му. После леко побутна Хелън Франсис към годеника й, свърза ръцете им, отстъпи назад като скулптор, който се любува на произведението си и отново каза на Манърс нещо, което предизвика учтив смях наоколо.

— Какво каза? Какво каза? — прошепна Фишер на Чарли, който най-после стоеше до него, след като беше настанил останалите китайски сановници, между които бяха Джин лао и майор Лин.

— Боя се, че забележката му беше доста груба — скромно отвърна Чарли. — Бих казал, че се държи доста неофициално.

— Би ли ми превел, моля? — Не искаше думите му да прозвучат рязко, но търпението му се изчерпваше.

— Той каза — понижи глас до шепот Чарли, — че господин Кабът е силен като боен кон и не е чудно, че госпожица Деламер е предпочела да се ожени за него. И че ако господин Манърс иска да се ожени, най-добре да почне да тренира, защото колкото и добър ездач да е, всички жени искат силен кон, когото да управляват. После каза нещо пикантно за кобилите и жребците. Казах ви, беше грубичко.

— Това е непоносимо — промърмори Фишер. — Ние организираме церемония по повод на историческо събитие, а те се държат все едно са на… коктейл. Влакът ще бъде тук всеки миг.

Той извади носната си кърпичка и избърса потта от челото си. Внезапно мандаринът се оказа пред него, широко усмихнат. Беше хванал под ръка доктора и Хенри Манърс и кой знае защо през ума на хер Фишер мина нелепото сравнение с невъзпитана домакиня, която води със себе си двама от гостите, за да посрещне трети. Той бързо натъпка кърпичката в джоба си, тракна с токове и се поклони за трети път.

— Ваше величество, искам да кажа, ваша светлост, добре дошли в нашето депо.

Внезапно се сепна от изненада, защото някой закрещя до ухото му. Беше Чарли, който енергично превеждаше.

Мандаринът го огледа внимателно, присвил очи.

— Значи това е великият инженер — усмихна се той, — чието постижение ще отпразнуваме днес. Отначало го взех за велик воин, който се кани да се бие с мен — и той вдигна юмруци в позата, в която беше заварил при идването си германеца. — Така ли практикувате на запад бойните си изкуства? — И той потупа ужасения хер Фишер по гърдите леко, но с изненадваща сила, така че инженерът изгуби равновесие. В същия миг една силна ръка го подхвана, а после мандаринът сърдечно го потупа по гърба и ревейки от смях го поведе за ръка към мястото на първия ред, което се отличаваше с червената си възглавница. — А сега почитаеми инженер сяншен, седни при мен и ми разкажи за всички чудеса на съвременната наука, които си ни донесъл.

— Не знам какво да кажа. Написал съм си реч — каза хер Фишер, търсейки тревожно бележките, които беше оставил на трибуната.

— Отлично, отлично — каза мандаринът, намествайки се на стола. — Случаят е подходящ за реч. — Той се прозя и се огледа, сякаш нещо липсваше. — Не бих имал нищо против да пийна нещо — промърмори той. — Донесете ми нещо странно и западно. Днес съм на гости във вашия свят и ми се иска да опитам всичко ново. Дайфу, коя беше онази напитка, за която винаги казваш, че превъзхожда нашите вина?

— Навярно е ставало дума за уиски, да рен — усмихнат се поклони докторът. — За нас, шотландците, то е еликсирът на живота. Но Хер Фишер смята, че неговият немски шнапс е по-хубав дори от него. Така ли е, скъпи приятелю?

— Но, доктор Еъртън, шнапсът е за тоста. За след церемонията. Още не му е време. За началото съм предвидил само бисквити и лимонада.

— Бог да ни е на помощ — въздъхна Манърс и театрално завъртя очи.

Хелън Франсис го видя и раменете й се разтресоха от смях, макар тя отчаяно да се опита да го прикрие с кашлица. Том, който седеше сковано със скръстени ръце, я погледна строго.

— За бога, Ейч Еф — прошепна той, — и без това положението е неприятно.

— Аз… съжалявам — преглътна тя със сълзи на бузите и бързо издигаща се гръд. — Н-не мога да…

В този миг Манърс й намигна и всичко започна отначало. За миг Том го изгледа с омраза.

По това време мандаринът гледаше със съмнение бисквитата, която държеше между палеца и средния пръст на едната си ръка, докато в другата крепеше чаша лимонада.

— Тези черни неща вътре — питаше той, — някакви насекоми ли са?

— Не, да рен, в никакъв случай. Това са плодове. Стафиди. Сушено грозде — бързо каза докторът.

Манърс не издържа и се намеси.

— Но производителите се стараят да ги правят подобни на размазани мухи, да рен. Така са по-привлекателни.

Нов сподавен смях прозвуча от мястото на Хелън Франсис и децата се присъединиха към него.

— Много интересно — каза мандаринът и отхапа. — И вкусно.

Напълно деморализиран, хер Фишер се отправи към трибуната и погледна часовника си. Вече беше дванадесет без една минута, а церемонията изоставаше. Надяваше се Бауърс да закъснее, иначе нямаше да успее да довърши речта си. Той огледа нервно над очилата си публиката, бъбрещата тълпа, кулитата край релсите, сановниците зад себе си. Мандаринът изглеждаше удобно настанен и се взираше в чинията с бисквити. Зад него един възрастен служител с дълга бяла брада старателно изчопляше стафидите.

— Ваше величество — надвика то тълпата, — дами и господа, днес е исторически ден.

Чарли го гледаше мълчаливо.

— Хайде, превеждай — изсъска хер Фишер. — Какво става с теб?

— Сигурен ли сте, че искате да кажете „величество“, хер Фишер и дали е подходящо? Мандаринът не е император… Добре, добре, ще го преведа — каза Чарли, когато видя изражението на шефа си, и вдигна ръка. Преведе го като „О, божествен и загадъчен да рен, благородници и селяни…“

— Божествен и загадъчен? — повтори мандаринът. — Досега не ме бяха наричали така. Колко очарователно. — Той се обърна към Еъртън. — Вие не ме смятате за божествен и загадъчен, нали, дайфу?

— Загадъчен може би, да рен, но не и божествен. Мисля, че възгледите ми по въпроса са ви известни.

Мандаринът се облегна удобно на стола. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от един философски дебат с приятеля му, защото вече беше отегчен от високопарните фрази, които се лееха от устата на хер Фишер. Всъщност никой от китайските официални лица не слушаше речта на германеца, затова той и Чарли постепенно повишиха глас, за да надвикат приказките зад гърба си.

Междувременно мандаринът отговаряше на предизвикателството на Еъртън.

— Разбира се, че знам възгледите ви — каза той с копринен глас. — Вие обожавате тираничния Исус Христос с неговите ужасно крайни възгледи за добро и зло. Трепери и се подчинявай. Трепери и се подчинявай. Не съм ли прав?

— Не е така, да рен. Моят бог е бог на безкрайната милост и любов.

— Така казвате вие, но аз прочетох Десетте заповеди. Почитай само Мен. Не кради. Не убивай. Не спи с жената на ближния си… Кажете ми, дайфу, смятате ли, че вашият Исус е харесвал живота си на земята? Ма На Си сяншен — обърна се той към Хенри, — ние с дайфу сме стари хора. Вие сте млад и затова сте мъдър. Какво мислите за християнските божии заповеди? Добрият доктор смята, че е грешно да легнеш с чужда жена. Разбира се, като магистрат, така мисля и аз. Но аз вече не съм млад. Ма На Си, кажете на стареца, грешно ли е да обичаш чужда жена?

Любезната му усмивка сякаш обгърна цялата чуждестранна общност. Докторът внимателно го наблюдаваше. Сторило ли му се беше или дръпнатите очи се бяха спрели за миг върху Хелън Франсис и Том? А след това не застинаха ли за миг върху скованата фигура на майор Лин? Не беше сигурен, но познаваше отдавна мандарина и усети, че е намислил нещо. Възможно ли бе в този въпрос да има някакво скрито значение, предизвикателство или сигнал, който мандаринът предаваше на младия Манърс, докато се гледаха в очите? За нищо на света не би могъл да си представи какво би било то. Освен… Но не, вече беше отхвърлил подозренията на Нели като неоснователни предразсъдъци. Двете жени не се обичаха. Така и не се разбраха, откакто Хелън Франсис беше отказала предложението на Нели да работи в болницата и отношенията им не се бяха подобрили, докато бе гостувала в къщата им по време на продължителното пътуване на Франк и Том на север. Обикновено Нели точно преценяваше хората, но в този случай, изглежда, беше под въздействието на чувствата си и се държеше като клюкарка. Той лично никога не беше виждал нещо осъдително в поведението на госпожица Деламер, да не говорим за някакви признаци за незаконна връзка с Манърс. Тя беше приятна, добре възпитана млада дама. Докторът твърдо вярваше, че отношенията й с Манърс са просто приятелски. Човек трябваше само да види Хелън Франсис и Том заедно, за да разбере колко са влюбени. Освен това Манърс и Том бяха приятели. Пък и той знаеше, че желанията на младия Хенри бяха насочени другаде, защото неведнъж го бе виждал вечер да излиза от уличката, която водеше до онова ужасно заведение, което посещаваше Франк Деламер. „Дворецът на небесната наслада“ или каквото му беше името. Не беше негова работа да съди Манърс. Младежите си бяха младежи и той никога не бе смятал, че Хенри е изключение. Но в едно беше сигурен — ако Манърс търсеше забавления при куртизанките, нямаше начин в същото време да ухажва годеницата на приятеля си. Никой не можеше да бъде толкова покварен. Какво тогава намекваше мандаринът? Ако изобщо намекваше нещо. И как би могъл да знае за Манърс и Хелън Франсис? А какво означаваше погледът му към майор Лин? „Стига, стари глупако — каза си той. — Още малко и ще започнеш да преследваш собствената си сянка.“ Междувременно на лицето на Манърс се бе появила обичайната му ленива усмивка.

— Аз съм само обикновен войник, да рен, и не съм свикнал да обсъждам такива възвисени философски проблеми.

— Ха-ха! Възвисени философски проблеми! Така ли наричате прелюбодейството? Хайде, Ма На Си, задавам ви теоретичен въпрос. Докато добрият инженер отегчава тълпата с уроците си по история и възхвала на машините, какво по-хубаво от това да се позабавляваме с цивилизована дискусия? Кажете ми какъв е вашият отговор.

— Както казах, да рен, аз съм само войник и моят морал, ако имам такъв — досега не съм мислил по въпроса, — вероятно се корени във военния устав.

— Така ли? И какво гласи той?

Усмивката на Манърс стана още по-широка.

— Никога да не пропускам възможност да си осигуря тактическо предимство на бойното поле. Мисля, че Наполеон беше казал, че най-успешният път към това е смелостта.

— Ха! Смелостта! Чуйте го, дайфу. Този млад мъж знае какво точно иска и как да го получи. Разбира се, няма да разкрие как го прави на стари бърборковци като мен и вас, които могат само да се топлят на огъня и да обсъждат религията. Младите са такива егоисти, не мислите ли? И са много жестоки. Казвал ли съм ви — продължи той — една максима на прародителя на най-прочутите ни императори, великият Чингис хан, за когото казват, че завладял целия свят със своята армия? Той бил войник, Ма На Си, като вас и като нашия майор Лин. Знаете ли какво е казал? — Мандаринът притвори очи и унесено зарецитира: — „Няма по-голямо удоволствие от това да победиш врага с измама, да го посечеш, да поробиш децата му, да изгориш реколтата му и да вкараш съпругите и дъщерите му в леглото си.“

— Това е чудовищно и варварско. Това е грешно — каза докторът.

— Да, така е. То противоречи на почти всички ваши божии заповеди. Но звучи искрено, нали, Ма На Си? Какво е кредото на воина? Всъщност то е също така абсолютно и неумолимо като разделянето на добро и зло, на което се подчинявате във вашата религия. Само че ценностите са обърнати. Бих искал да присъствам на разговор между моя Чингис и вашия Исус Христос. Сигурно би бил много интересен, нали?

— Да рен, не мога да приема да се шегувате с подобни неща. Всичко си има граници.

— Но аз не се шегувам, дайфу. Аз и ние представляваме две противоположности. Вие сте идеалист, аз съм прагматик. Или поне така ми се струва. Но наистина ли сме толкова различни? Може би някой ден вие ще действате като прагматик, а аз като идеалист. Кой знае? Кой би могъл да каже какво ни е подготвила съдбата в тези несигурни и променящи се времена? Какво ще бъде вашето изпитание? Ами моето? Ще останем ли и двамата верни на възгледите си? Или ще се окажем в същото положение като младия Ма На Си, който си осигурява тактическо предимство на бойното поле? Но чуйте, какъв е този силен шум, който заглушава речта на инженера, и това пронизително свирене? Дали това не е най-после звукът на цивилизацията, който очаквахме? Това ли е прогресът, който ни обещавахте, дайфу? Извинете ме, но в този случай ми се струва, че цивилизацията приема доста агресивни физически измерения.

Всички очи бяха втренчени в релсите и бързо приближаващия облак дим. Въздухът отекваше от изпускането на парата и тракането на вагоните по релсите. Изумен вик се изтръгна от тълпата, която се раздвижи като петниста змия, когато всички едновременно се опитаха да се изправят на пръсти, за да виждат по-добре. Дори онези на трибуната — повечето от които със сигурност бяха виждали вече влак — се надигнаха като хипнотизирани при вида на трещящата маса лъскав метал, която се носеше към тях. Сега коминът и парният котел ясно се виждаха. Свирката зави като глутница вълци, сирената застърга като вятър върху заснежена скала. Коминът блъвна сив дим, синкава пара се завихри от двете му страни като вълни, разцепени от устремена напред шхуна. Хер Фишер, който беше зарязал речта си — така или иначе по средата беше разбрал, че никой не го слуша, — различи усмихващото се лице с големи бакенбарди на инженер Бауърс, който енергично дърпаше въжето. Китайските му огняри висяха от локомотива и се усмихваха развълнувани. Хер Фишер разбра, че Бауърс възнамерява да вкара локомотива в депото с пълна пара, за да бъде по-ефектно, сигурен, че спирачките ще удържат огнената „колесница“, преди да се блъсне в буферите. И сега като „Летящия холандец“, носен към пристанището от буря, влакът беше стигнал началото на лагера.

— Браво, Фишер! Браво! — чу той гласа на доктора до себе си.

— Прекрасно! — извика Деламер.

Хвърли бърз поглед на китайските си гости. Мандаринът седеше невъзмутимо, както и майорът. Сенешалът се беше облегнал назад, очевидно уплашен. Тълпата също показваше признаци на страх, някои се блъскаха напред-назад, но редицата железопътни работници ги предпазваше да стигнат до релсите и да пострадат. „Всичко ще мине добре“, каза си той.

Чу острото скърцане на спирачките и видя, че Бауърс беше изчислил всичко идеално. С тракане и стон на метал локомотивът разтърси релсите. Виждаше потоците искри, които летяха от здравите колела. Локомотивът сякаш все още се носеше напред с пълна скорост, но Фишер знаеше, че ще спре след стотина метра. Искаше му се да извика от радост.

И тогава видя, че на релсите стои човек.

В същия момент го забеляза и тълпата. Чу се странен звук, нещо между колективна въздишка и вик. Бауърс също го видя и направи всичко, което можеше — включи на задна и даде максимална скорост. Облаци пара се появиха от двете страни на локомотива, но влакът не можеше да спре по-бързо. Онези, които стояха най-близо до релсите, се опитваха да отстъпят, докато другите отзад, се бутаха напред, за да видят какво става. Хер Фишер видя, че в получилото се меле имаше стъпкани хора. Писъците им се смесваха с общия вик на паника, който се носеше от всички страни. Хелън Франсис разпозна мъжа веднага щом го видя и студени тръпки побиха гърба й. Баща й изсъска: „Пак този!“, а лицето на Том пребледня.

Беше свещеникът на Боксьорите, който спокойно стоеше на релсите, докато гибелта връхлиташе върху него. Той вдига ръка като магьосник, който отблъсква зъл дух, после изчезна в парата и металното чудовище мина върху него.

На няколко метра от буферите локомотивът спря и изпусна за последно пара. После над лагера се възцари тишина. Заглъхващото свистене на охлаждащия се двигател и стенанията на премазаните сякаш подсилваха тишината.

Хер Фишер беше шокиран като всички останали. Той дори се чувстваше отговорен за инцидента, но въпреки това или точно затова, мислеше, че единственият начин да възстанови реда е да продължи с церемонията. Без да обръща внимание на факта, че доктор Еъртън, монахините и Том вече са се спуснали от трибуната, за да се опитат да помогнат на ранените и монаха, той се поклони пред мандарина.

— Ваша светлост, моля ви — каза и му даде знак да го последва на трибуната.

Там му показа една ръчка, която да дръпне. Заедно с Чарли внимателно бяха обмислили всичко. Когато мандаринът дръпна ръчката, една бутилка шампанско увисна от кола и се разби в горещия котел на локомотива. В същото време въжетата, които придържаха една мрежа на покрива се отпуснаха и дъжд сухи цветни листенца се посипа над влака и тълпата.

— От името на железопътна компания „Пекин — Мукден“, официално обявявам линията Тиендзин — Шишан за открита — каза хер Фишер.

Точно в този миг пристигна и шнапсът. Това бе и сигналът малкият оркестър, когото Чарли обучаваше от месеци, да засвири леко фалшива, но весела версия на „Гари Оуен“.

 

 

Бяха нужни известно време и усилия от страна на войниците на майор Лин, за да се въдвори ред. Чудовищната машина беше подплашила тълпата. Всички бяха шокирани от явната смърт на будисткия монах и се уплашиха още повече, когато под колелата на влака не бе открита и следа от тялото му. Нима магията на Боксьорите беше по-силна от западната? Вярно ли беше, че последователите на Юмруци за хармония не можели да бъдат наранени от оръжията или машините на океанските дяволи? Мнозина виждаха за пръв път с очите си доказателство, че движението на Боксьорите съществува. Всички бяха чували за него и знаеха, че процъфтява в други градове. Но днес дяволската природа на чуждестранната машина — адския шум и дяволските пари, паниката, която беше предизвикала с приближаването си — и смелата и успешна защита на духовния водач на Боксьорите беше накарала голяма част от присъстващите да се замислят за събитията, за които досега само бяха чували от фанатичните речи на бунтовници и шарлатани. Най-много ги ядосаха цветните листчета, разпръснати от Фишер и оркестърът, който нетактично бе продължил да свири тържествената западна мелодия. Сякаш чужденците умишлено се подиграваха със суеверието им и злорадстваха по повод смъртта на свещеника. Някои си спомниха арогантната реч на чуждестранния инженер — малко си бяха дали труда да я слушат, но сега си припомняха думите му и ги украсяваха. Не се ли бе похвалил, че създава нови сили, които ще унищожат старите им традиции? Че чудовищните машини като тази огнена каруца в бъдеще ще намалят труда на честните работници, на каруцарите и носачите, чийто живот зависеше от стоките, които вече щяха да се пренасят от тази машина от метал и огън? Не беше ли стигнал дори по-далеч, казвайки, че западната наука — магия с друго име — ще промени начина им на живот, ще разруши старото общество и ще го замени с нови идеи? Не беше ли това опит да се предизвика вечния космически ред и да се разклати Драконовия трон? Не след дълго настроението на тълпата се превърна в гняв и първите камъни полетяха към влака, чупейки прозорците на няколко вагона.

Майор Лин трябваше да изпрати рота войници, за да спасят доктора, съпругата му, двете монахини, Том и Хелън Франсис, които още бяха долу и оказваха медицинска помощ на пострадалите. Те бяха заобиколени от тълпа ядосани младежи, които отначало им крещяха обиди, после ги замеряха с кал и накрая с камъни. Сестра Елена бе ударена в слепоочието и получи временно сътресение на мозъка. Достатъчно беше войниците да изстрелят един залп във въздуха, за да се разпръснат размирниците. След това докторът и помощниците му спокойно продължиха работата си, пазени от хората на майор Лин. За щастие, малцина бяха сериозно ранени. Пациентите бяха преглеждани и обслужвани бързо и ефективно и не след дълго групата се завърна на тържествената трибуна, където беше в безопасност.

Бауърс, екипът му и двамата пътници, които бяха пътували с тях до Шишан, също трябваше да бъдат придружени дотам. Висок брадат мъж с пуританско възпитание, машинистът беше изпълнен с угризения, че е прегазил човек и се обърка, когато му казаха, че няма тяло.

— Видях го — каза той. — С очите си видях как падна под колелата. Никой не би могъл да оцелее, след като го сгази влак. Щом няма тяло, значи някой го е преместил. Няма друг начин да го обясним.

Манърс беше разпознал един от пътниците във влака.

— Таро-сан — каза извика той изпод тентата. — Ах, ти, старо куче! Значи си приел поканата ми.

После се приближи и прегърна високия, добре сложен японец, елегантен и самоуверен в западняшките си дрехи. На раменете му небрежно беше наметнат шинел. Имаше тънки мустачки, а веждите му бяха сключени в престорен гняв.

— Скъпи приятелю Манърс — каза той на идеален английски, — след като получих телеграмата ти за лова тук, нима можех да устоя?

— Ела да те представя — каза Хенри.

Мандаринът седеше сам на малка маса, на която имаше купчина сандвичи с осолено говеждо, които опитваше с шнапса си. Ако бунтовното поведение на тълпата го беше разстроило, това не си личеше — той се държеше все така весело и дружелюбно, както при пристигането си.

Той погледна двамата мъже с усмивка. Таро удари токове и се поклони дълбоко.

— Да рен, мога ли да ви представя полковник Таро Хидейоши, аташиран към японската легация в Пекин — каза Манърс.

— А, да — отвърна мандаринът, дъвчейки сандвича. — Ма На Си сяншен ми е говорил за вас, полковник, както и командирът на моя гарнизон майор Лин Фубо.

— Имах честта да се запозная с майора през последната война, да рен. — И Таро говореше свободно китайски като Манърс. — Лейтенант Лин, какъвто беше чинът му тогава, и аз бяхме врагове, но между нас бързо се създаде войнишка дружба.

— Така ли? А не отношения между надзирател и затворник? Майор Лин, изглежда, ви е много благодарен. Сигурно сте се държали добре с него. И вашата, и нашата култура уважават приятелството, но смятат за срамно да бъдеш победен в битка, презират онези, които са позволили да ги пленят. Тук съзирам противоречие. Радвам се, че вие и майор Лин сте успели да го преодолеете и да се сприятелите.

Полковник Таро се усмихна.

— В писмата си Ма На Си сяншен често споменаваше за мъдростта на мандарина. За мен е чест да се запозная с ваша светлост.

— Сигурен съм, че майор Лин с нетърпение очаква да възобновите запознанството си, полковник. От топлите му изказвания за вас съдя, че сте били интимни приятели.

— Ваша светлост е много любезен. Да, свързваше ни много топло приятелство — отвърна Таро. — Мога ли да попитам къде е майорът?

— Отвън, стреля по селяните, които се уплашиха при пристигането на влака. Несъмнено скоро ще се върне. — Мандаринът взе нов сандвич. — Добре дошли в Шишан, полковник. Ма На Си ми разказа, че възнамерявате да организирате лов. Всъщност обсъдил го е и с майор Лин, който също ми го каза. Много ми се иска да се забавлявате добре и да застреляте дивеча, който търсите. Разбирате, че не бих могъл да ви придружа, но с нетърпение чакам — с голямо нетърпение — да видя трофеите ви.

— Любезността на ваша светлост ме окуражава. Аз също съобщих на моя посланик, че ще ловувам тук и го информирах какъв дивеч търся. Той ми пожела успех — дори ми направи някои ценни предложения и ми обясни какви трофеи би предпочел лично той. Разбира се, и той като вас, да рен, не би могъл лично да се присъедини към нас, поради задълженията си.

— Похвално е, че всички се разбираме толкова добре, полковник. Съобщете на майор Лин с какво мога да ви помогна по време на престоя ви. Сигурен съм, че той ще се погрижи за удобствата ви. Разбира се, щом сте толкова близки приятели, той знае какви са изискванията ви. Ето го и него, зачервен от войнишката си победа. Не искам да отлагам повече радостната ви среща.

Майор Лин беше влязъл след доктора и групата, помагала на ранените. Отначало той не видя полковник Таро. Разсеяно свали ръкавиците и подплатения си шинел и стопли ръце на печката. Стресна се, когато усмихнатият Таро леко го потупа по рамото и сприхаво се обърна да види кой го безпокои. И замръзна.

— Таросама. — Думата прозвуча като въздишка.

Мандаринът и Манърс, които ги наблюдаваха отсреща, видяха как лицето на младия офицер пребледня и лицето му се разкриви като от ужас.

— Стари мой приятелю — каза Таро и го прегърна.

Разтреперан, майор Лин се освободи от прегръдката му. Горната му устна трепереше, чертите му бяха разкривени от противоречиви чувства. Едва след значителни усилия той успя да възвърне обичайното си студено изражение. После удари токове, поклони се рязко от кръста и изрече:

— Полковник Таро, добре дошли в Шишан!

— Колко трогателно — каза мандаринът. — Не знаех, че войнишката дружба може да е толкова страстна.

— Полковник Таро обясни, че са били интимни приятели — каза с усмивка Манърс.

— Подозирам, че майор Ли би искал да забрави точно колко интимна е била — прошепна мандаринът. Гласът му изгуби ироничния си тон и той погледна твърдо англичанина. После продължи съвсем тихо: — Ма На Си, и двамата знаем какво е станало, когато Лин е бил пленник и че е откупил живота си или поне освобождаването си от тежък труд с цената на безчестие. Не го съдя, защото имам полза от военните познания, които е получил, докато е бил… приятел на Таро. Това е било в миналото. Всички имаме минало, нали, Ма На Си? Но сега ситуацията е интересна. Миналото се върна, за да преследва един смел млад офицер. Разчитам на теб да доведеш преговорите до успешен край. Връзката между тези двама мъже е — как да го кажа — добре премерена. Затова съществува риск, че при деликатния баланс между задължения и срам — защото майор Лин изпитва и двете — везните ще се наклонят леко на страната на срама. Между любовта и омразата те ще дадат леко предимство на омразата и тогава майор Лин ще изпълни най-трудната задача за мен. Но отклонението трябва да бъде съвсем леко, иначе сделка няма да има. Разбираш ли ме? Естествено. Затова говоря толкова откровено. Не ти разкривам нищо, което да не си пресметнал вече. Защото ти ще следиш за баланса на везните, англичанино. Напомням ти, че няма да имаш полза, ако те се наклонят прекалено много в едната или другата посока.

— В моята страна, да рен, казват, че думата на англичанина го обвързва.

— Думата ти нищо не струва. Ти си нагаждач, приятелю. Вярвам на личния ти интерес. И на алчността ти.

— Аз също ви уважавам, да рен.

— Ха! Ма На Си, ние се разбираме чудесно. Затова те харесвам. Но ще ти дам един съвет. Бъди алчен, но не прекалено.

— Какво значи това?

— Фан Имей, момичето във вертепа, принадлежи на майор Лин. Задоволи се с червенокосата англичанка, която открадна от онзи млад глупак. Закачай се с останалите проститутки в Двореца на небесната наслада, но остави Фан Имей на майора.

— Разбирам — каза Манърс. — Няма да ви питам откъде знаете тези неща. Вярно е, че Фан Имей е хубавичка и аз… я забелязах. Но съм изненадан, че издигнат човек като да рен се интересува кой е собственик на една курва или от интимните предпочитания на варварското сърце.

— Ти нямаш сърце, Ма На Си. Освен това си безочлив. Интересувам се от това момиче. Всъщност тя е под моята защита. Някога баща й… Няма значение. Не мога да я изкарам от вертепа, но мога да я използвам в него. Това е един от начините да я предпазя. Освен това тя ми помага в управлението и за момента е дадена на майор Лин. Той изпитва страст към нея. В момента преживява тежък период и не искам да се разстройва повече.

— А щом приключим със сделката? Когато няма да има значение дали майор Лин е разстроен?

— Наистина си дързък, англичанино. Но добре, съгласен съм. Когато приключим сделката, ще говорим. Очаквай да платиш висока цена за нея. Ще измисля нещо подходящо. Но стига сме говорили за това. Почти е време да си тръгвам и в името на възпитанието ще трябва най-напред да си говоря баналности с онзи смешен твой колега и неговия преводач — наполовина чужденец.

 

 

Доктор Еъртън, който след връщането си се канеше да проведе дълъг разговор с мандарина, беше едновременно изненадан и разочарован, когато го видя да разговаря толкова интимно с Манърс. Впечатляващо беше колко бързо младежът се бе сближил с важните хора в Шишан. Изглежда беше в добри отношения и с майор Лин, което беше забележително, като се имаше предвид омразата на младия офицер към чужденците. А сега бе видял как спретнатият японец от влака прегръща майора. Каква физиономия беше направил Лин! Какво бе накарало полковника да постъпи така? Японците наистина бяха неразбираеми. Познавайки Лин, докторът беше очаквал избухване. Но вече бяха минали десет минути, а такова не бе последвало — напротив, двамата още си говореха приятелски в един ъгъл. Това беше загадка, но докторът не държеше много да я разбере. Най-много му се искаше да пийне чаша чай.

— Доктор Еъртън? — прозвуча силен глас с американски акцент. Беше вторият пътник от влака, практично облечен, възрастен, но запазен мъж с мека шапка и пътническа пелерина. — Мога ли да ви се представя? Името ми е Бъртън Фийлдинг и съм от Американската комисия за чуждестранни мисии в Тиендзин. Вие ни писахте.

— Скъпи приятелю, разбира се. За горкия Милуорд. Честно казано, не очаквах отговор. Беше малко дръзко от моя страна.

— Нищо подобно, сър. Съветът прие писмото ви много сериозно. Всички сме много загрижени, особено за трагичната загуба на сина му, която, доколкото разбрах, окончателно е разстроила ума на нещастника.

— Той вече беше доста разстроен. Опитвам се да бъда снизходителен, но…

— Не говорете повече, сър. В писмото си се бяхте изразили много образно. Ще остана тук три дни, докато влакът замине и се надявам, че дотогава ще се разбера с господин Милуорд да не притеснява повече вас и вашата Общност.

— Какво да ви кажа? Добре дошли в Шишан. Съжалявам, че пристигането ви съвпадна с този неприятен инцидент на линията.

— Сър, времената са неспокойни. Ако не са Боксьорите, ще е нещо друго. — Внезапно избухналият гърлен смях на Фийлдинг беше заразителен. — Но кой е казал, че мисионерската работа е лесна? Докторе, чували ли сте за училището на живота и тежките удари на съдбата? От тях получих образованието си. Приемам нещата каквито са. Дайте ми хомота на здравия разум отпред и камшика на Божията воля отзад. Това е достатъчно, за да премина повечето реки и премеждия. Философията ми е: бъди прагматичен, вярвай в Исуса, приемай хората и живота такива, каквито са, и за бога, не се тревожи за неща, над които нямаш власт.

Нещо в приповдигнатия глас на Фийлдинг беше вълнуващо познато. Експанзивното му въображение и провлаченият американски говор внезапно напомниха на Еъртън за списанията, които четеше.

— Господин Фийлдинг, мога ли да ви попитам откъде точно сте в Съединените щати?

— От градчето Ларедо в окръг Уеб, Южен Тексас. Близо до мексиканската граница и Рио Гранде.

— Рио Гранде? — попита докторът с блеснали очи. — Страната на каубоите.

— Да, сър, така си е. Баща ми беше проповедник, мисионер при индианците пуебло, докато бандит го пресрещна в един каньон и го напълни с олово. Върнах се от колежа в Албъкърки, за да присъствам на погребението. Мисля, че точно докато седях до гроба на баща ми, заобиколен от безводните планини и кактусите, блещукащи в пустинната мараня, докато тишината царстваше под небесния свод, усетих, че Бог е навсякъде край мен и реших, че ще стана мисионер като татко. Само че заминах по-далеч.

— Нели — каза Еъртън на съпругата си, която тихо беше застанала зад него, — ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че този джентълмен е от Дивия запад — от Рио Гранде? И ще нощува у нас тази вечер.

— Това би било твърде притеснително, госпожо — каза Фийлдинг. — Възнамерявах тази нощ да остана у семейство Милуорд.

— Не, сър — отвърна Нели. — Не знам кой сте и защо сте дошли, но едно мога да ви кажа — при никакви обстоятелства няма да ви позволя да нощувате при Милуорд. Те няма да ви приемат, а и щом видите жилището им, сам няма да пожелаете да останете там. Пък и ако наистина идвате от Дивия Запад, съпругът ми няма да ви остави на мира до малките часове. Може да ви прилича на възрастен и почтен мисионер, но истината е, че е по-голямо дете от малкия ми син и си мечтае да стане каубой и да ограбва влакове. Библиотеката му е пълна с комикси и каубойски романи — тъжен пример за паството му, срам и неудобство за семейството му. Така че, сър, който и да сте, Бог ви праща. Разчитам на вас и истината да го излекува от илюзиите.

Смехът на Фийлдинг прогърмя под тентата.

— Щом поставяте нещата така, госпожо, очевидно нямам избор. Докторе, не мислете, че съм дошъл чак дотук, за да спасявам вашата душа. Не знам какви книги четете, но предполагам, че да се справя с Милуорд, ще бъде далеч по-лесно, отколкото да попреча на някого да вярва в Бъфало Бил. Госпожо, казвам се Бъртън Фийлдинг. Не знам дали ще се справя със задачата, но за мен е чест да бъда ваш гост.

Мандаринът рязко се изправи. Махна лениво с ръка към инженера и тръгна към изхода. Джин лао побърза да метне наметката на рамото си и вдигна платнището, за да излезе господарят му. Това беше сигнал за всички останали китайци да тръгнат. Паланкинът чакаше долу. Войниците на майор Лин го бяха заобиколили, но тълпата се беше разотишла, а железопътните работници се бяха оттеглили, мърморейки. Боклуци се търкаляха в праха на празния двор, където локомотивът и вагоните излъчваха меланхолично величие върху релсите. Силата и енергията бяха изчезнали от тях. Странно как тези бездушни купчини желязо бяха предизвикали толкова голям страх. Мандаринът се качи на паланкина и тръгна, следван от войниците. Този път нямаше барабани и рогове. Скоро от групата не остана и следа.

Европейците също обличаха палтата си.

— Великолепна церемония, Фишер. Страхотно представление — каза Франк Деламер, преди да тръгне с Том Кабът и дъщеря си.

— Наистина ли мислите така? — сериозно попита Фишер.

— Разбира се — отвърна Деламер. — Както каза ти, тя ще влезе в историята.

 

 

— Съжалявам, Джин лао, днес следобед не можеш да бъдеш с чуждестранното момче. Заето е с клиент, който си плаща.

Мама Лиу се наслади на недоволството, което набръчка чертите на стареца. Дори тя едва-едва го забеляза. Когато остави чашата си, лицето му беше приело обичайното си спокойно изражение.

— И без това беше започнало да ми омръзва — каза той небрежно. — Само хленчи.

— Защото е нещастен — отвърна Мама Лиу. — Осъзна, че Рен Рен не го обича вече.

И двамата се разсмяха.

— Трябваше да го е разбрал отдавна — каза Джин лао. — Все пак се надявах, че ще ме хареса поне малко. Винаги съм се отнасял добре с него. Много бях разстроен, когато…

— Когато се опита да си пререже вените и трябваше да го вържем по корем за леглото за две седмици? Не забелязах това да ти попречи. Влизаше и излизаше от него като бързолет, който свива гнездо под стрехите на палата. Не бях те виждала толкова игрив. Приличаше на скокливо козле.

— Беше възбуждащо — усмихна се той. — Горкото ми скъпо момче. Възглавницата му беше мокра от сълзи. Домъчня ми за него.

— И мъката пробуди похотта ти.

— Ах каква устата палавница си ти!

Мама Лиу се усмихна самодоволно и наля още чай.

— Хайде, кажи ми — обади се Джин лао, — кой е клиентът, който си плаща. Или е тайна? Сигурно е много богат, иначе ти не би рискувала. Надявам се, че е също толкова дискретен. Не е ли опасно да пуснеш такава екзотична стока открито? Спомни си колко трудно унищожихме доказателствата, че момчето съществува.

— Ние нямаме тайни един от друг, Джин лао. Знаеш колко съм задължена на теб и мандарина. Ти мило ми го напомняш всеки месец. Колко ми взе днес? Триста таела?

— Доста по-малко, отколкото искам обикновено — прошепна Джин лао.

— Но аз правя много повече за теб, нали? Първо беше Лин и монополът му върху най-хубавото момиче и най-луксозния павилион. Безплатно. После допуснах тук чужденеца Ма На Си. Той е важен за мандарина, каза ти. Нека си избере момичета. Да, той е чаровник, момичетата го харесват и плаща много, за разлика от някои други, но много от клиентите ми са недоволни, че варваринът спи с най-хубавите момичета. Едно време нямаше проблем да пробутаме на отвратителния Де Фалан онази глупачка Шен Пин, дано гние в ада. Но този Ма На Си е умен. Това не се харесва на сина ми, Джин лао. Не е доволен. А след инцидента на гарата миналата седмица се съмнявам, че много граждани на Шишан биха поканили на гости варварин. Не си ли чул? Те са зли магьосници, които се опитват да унищожат империята. Или поне така твърди Рен Рен.

— Сигурно ти е трудно.

— А сега Ма На Си води и онази чуждестранна курва — използва къщата ми за тайно любовно гнезденце. Следобед идват в един от павилионите, чукат се и пушат опиум. Всичко е много потайно. Тя идва в закрита носилка и носи наметка с качулка като теб. Аз съм единствената, която знае за това. И не ги издавам. Бог да ми е на помощ, ако Рен Рен разбере. „Какво правя?“, питам се понякога. Вертеп за варвари ли ръководя?

— Изглежда тук има доста от тях — промърмори Джин лао съчувствено. — Ами Де Фалан? Дойде ли пак? Не ми се иска да срещне дъщеря си тук. Ще бъде като в комична сцена от опера.

— Недей. Не, беше тук само веднъж два пъти със своите приятели търговци. Предложих му Чен Мейна, но той не се заинтересува.

— Несъмнено тъгува по малката Шен Пин. Съобщи ли му трагичните новини?

— Не, разбира се. Мисли, че се е върнала в селото си.

— Винаги е бил прекалено доверчив.

— Джин лао, преструваш ли се или наистина не знаеше за любовното гнезденце на чужденеца?

— Не. Доста дръзко от страна на Ма На Си, ако е използвал името на мандарина, за да те убеди. Но си била права да го подслониш. В ямена ценим този човек. Интересна е историята с момичето. Значи надутата дъщеря на Деламер е курва? И пуши опиум? Виждам интересни възможности.

— Аз също, Джин лао. — И двамата разбиращо се усмихнаха.

— Кажи ми — попита Джин лао, сякаш му беше хрумнало внезапно — как се разбира Ма На Си с майор Лин? Продължава ли необичайното им приятелство?

— Не мога да повярвам. Хранят се заедно. Разговарят до късно през нощта. Понякога искат карти и четат разни списъци и документи. Единственият човек, когото допускат в стаята с тях, е Фан Имей, но тя нищо не ми казва. Не знам защо майор Лин допуска Ма На Си близо до нея. На всички е ясно, че варваринът й е хвърлил око. Всъщност имам намерение да му дам малката кучка. Да си върна и на тримата наведнъж. Няма да ме спреш, нали? Знам, че с майора не се обичате. Не искаш ли да го видиш рогоносец? Срамота, че сигурно ще убие Ма На Си, когато разбере, а Рен Рен ще трябва да накаже малката госпожица Добродетел — тя отдавна има нужда от посещение в колибата за наказания. Един ден лично аз ще й сваля кожата от гърба.

— Днес си в заядливо настроение. Да не би да си яла нещо развалено на обяд? Онова, което предлагаш, е интересно, но не е много разумно. Забравяш, че мандаринът иска майор Лин и Ма На Си живи и в сговор.

— Какво са намислили, Джин лао? Защо са тези срещи? Какво планират? Умирам от любопитство.

Старецът се усмихна разбиращо.

— Държавни работи, скъпа моя. Не би трябвало да знаеш.

— Разбира се, държавните дела са само за вас, мъдреците от ямена. Кажи ми, какво общо има японецът?

Този път тя разбра, че е изненадала Джин лао. Позна, защото устата му се отвори и затвори, очите му зашариха встрани и той подръпна брадичката си.

— Японецът ли? Какъв японец? Онзи, който пристигна с влака? — бързо дойде той на себе си. — Предполагам, че англичанинът го е довел във вертепа. И какво от това? Не виждам какво е толкова загадъчно. Защо да не доведе приятеля си за някоя приятна нощ?

— Разбира се, ако беше така, но той го води при майор Лин и в тези случаи гонят дори Фан Имей от павилиона. Майор Лин и японецът се срещат насаме.

Той я гледаше втренчено. Тя триумфално се разсмя.

— Хайде, признай си, Джин лао, не знаеш какво става, нали? Този път мандаринът не ти се е доверил. Предполагам, че от известно време е така. Сега той вярва на майор Лин, а не на теб, нали?

— И двамата служим на ямена — каза той тихо, но челото му се смръщи. — Мандаринът ми казва само онова, което трябва да знам. Винаги съм му служил вярно.

— Колко си скромен — каза Мама Лиу.

Той се намръщи, пренебрегвайки сарказма й и отпи бавно от чая си.

— Да, майорът изглежда позна японеца, още когато той пристигна. Тогава си помислих, че това е странно. Но каква възможна връзка би могло да има между майора и японеца? Знаем, че Лин някога е бил пленник. Нещо пропускам — каза той. — Става нещо, което ми убягва.

— Нещо повече от държавни работи — каза Мама Лиу и се усмихна широко. — Казах ти, че при бялото момче имам клиент. Кой мислиш, че е?

— Разбира се — каза Джин лао и очите му леко просветнаха. Лека усмивка заигра по бледото му лице. Сега приличаше повече от всякога на древен мъдрец. — Разбира се. Лин ли го уреди?

— Да, той ми плати. Първите пари, които получавам от него — каза Мама Лиу.

— Наистина ли? Китайски офицер, който сводничи на японец от имперската армия. Човек се чуди каква ли връзка са имали в миналото, нали? Много съм доволен, че имам приятелка като теб. Никога не съм си тръгвал разочарован оттук.

— Убедена съм в това, щом всеки път взимаш по триста таела — засмя се тя.

— Стига, стига, какво е една дребна сума между приятели. Забрави за всичко това. Мисля си за удоволствието.

„Пчелата пие дивия нектар —

открадва първа от вкуса му.

Златен кос праскова кълве —

мека зрялост в устата му тръпне.“

След като ме лишаваш от бялото момче, какво си ми подготвила този следобед?

— Можеш да наблюдаваш как японецът събужда тигъра с него — каза тя, — но сигурно ще ревнуваш. Какво ще кажеш за нещо по-екзотично? Искаш ли да те заведа да погледаш как се любят чуждестранният дявол и лисицата дух? Харесва ли ти това?

— Тук ли са този следобед?

— Да. А след като се посмееш на лудориите им, можеш да си вземеш гореща вана, която ще ти приготвя. Там ще те чака хубав млад флейтист от Янг-чоу с нареждания да задоволи всяко твое желание.

 

 

— Вече не е забавно, нали?

Бяха се любили и лежаха настрани, прегърнати върху червените чаршафи, под разноцветните гоблени с избродирани митични чудовища. Хенри нежно отдръпна ръцете си от гърдите на Хелън Франсис, подпря се на лакът и мълчаливо я загледа.

— Защо го казваш? — попита той след дълго мълчание, запълвано само от тиктакането на стенния часовник в ъгъла на стаята.

Тя не отговори. Една сълза се отрони от окото й върху брокатената възглавница. Хенри внимателно отдръпна кичур коса от влажното й чело.

— Прегърни ме — каза тя тихо, обърна се и сгуши глава на гърдите му.

— Знам, че никога не си ме обичал — продължи след още по-дълго мълчание. — Не казвай нищо, скъпи. От самото начало знаех, че това е само игра за теб. Обичали са те толкова красиви жени. Аз бях само…

— Недей — спря я той.

— Аз също не те обичах от началото. Бях поласкана, любопитна и възбудена… Беше прекрасно. И в пещерата, и после. Онази нощ, когато се покачи през прозореца, а докторът…

— … се разхождаше нагоре-надолу по моравата отвън, пушеше лула и гледаше луната.

— Да. И не видя коня ти, макар че беше вързан точно пред него. Беше много смешно.

Никой от тях не се засмя.

Тя го прегърна по-силно.

— Коледа беше истински ад — продължи Хелън Франсис с пресекващ глас.

Той я целуна по темето.

— Знам. Беше ми мъчно за теб.

— Том е много влюбен в мен.

— Но ти не го обичаш.

— Не, но го харесвам. А баща ми го приема като сина, който никога не е имал. Двамата бяха толкова щастливи. Носеха онези смешни шапки и се мъчеха да запалят китайския пудинг.

Той погали косата й.

— Не съм сигурна дали още мога да се преструвам — каза тя.

— Какво се промени?

— Том. По-сериозен е. Може би заради работата. Може би заради приказките за Боксьорите. Може би подозира, че между нас с теб става нещо. Станал е мрачен. Преди беше жизнерадостен и закачлив. Сега е някак скован. Не, думата не е точна. Станал е по-замислен и отговорен. — Тя горчиво се засмя. — Дори започна да пуши лула. Впрочем, много ти беше ядосан след онази ужасна церемония на гарата, когато ти се държа отвратително с хер Фишер.

— Том е англичанин. Обича честната игра.

— Но вече не е едрият добросърдечен глупак, който беше. В началото, когато се върна от Цицихар, беше лесно. Прегръщаше ме и ме въртеше из двора, винаги щастлив, че е с мен, обсипваше ме с глупави подаръци. Наричаше ме „приятелко“ и „Ейч Еф“. А аз го презирах. Целуваше ме, а аз усещах върху себе си твоята пот от следобеда. Прегръщаше ме, а аз си мислех за докосването ти върху кожата ми. Смятах, че заслужава да бъде мамен, задето е толкова доверчив. Затова не ме беше грижа. Беше дори вълнуващо.

Той я целуна по бузата.

— Но сега изпитваш закъснели угризения на съвестта?

Тя затвори очи и когато ги отвори, в тях имаше сълзи.

— Вече нямам съвест. Живея, само когато съм с теб. Само тогава съм себе си. Бих живяла в лъжа с останалите, ако ти ме обичаше… но ти не ме обичаш.

Тя рязко се отдръпна от Хенри и стъпи на земята.

— Къде е лулата? — прошепна. — Искам още една лула. — Дръпна прозрачната завеса и застана гола на бледата слънчева светлина, която падаше върху килима. — Къде е! — изкрещя сприхаво, издърпа едно чекмедже на бюрото и срита стола. После падна на колене победена. — Искам лула — изстена тя.

На вратата се подраска, чу се шумолене и шепот. Хелън Франсис хвърли една възглавница по посока на шума и чу как забързани стъпки се отдалечават.

— Тази ужасна старица! — изкрещя тя. — Всички тук са воайори! Мразя това място.

Раменете й се отпуснаха, главата й падна на гърдите, тихи сълзи се застичаха по бузите й.

Хенри коленичи до нея и я прегърна. Останаха така дълго време.

После той стана, отиде до шкафа и извади дългата подобна на флейта тръба с метално разширение от едната страна. Остърга малко черна смес от малка лакирана кутия, после я омеси с пръсти като топче. Пусна я в малката чашка отстрани на лулата, срещу металното разширение, взе една свещ от масата и коленичи до Хелън Франсис.

Тя беше се свила в зародишна поза върху възглавниците, облегнала глава на дървена облегалка. Взе лулата и я налапа. Очите й срещнаха неговите.

— За последен път ти давам — каза той. — Няма да си простя, ако се пристрастиш.

Тя се засмя нерадостно.

— Не възприех ли вече достатъчно лоши навици от теб?

Той бавно раздвижи пламъка на свещта напред-назад под разширението. Когато металът се стопли, опиумът започна да се топи, изпускайки ароматен синкав дим.

— Издишай — каза той. — Добре. Сега си поеми дъх.

Тя пое дима в дробовете си, изкашля се, легна назад и затвори очи. Хенри повтори същото, дръпна порция дим и след миг унес стана и прибра лулата и опиума в шкафа. После вдигна Хелън Франсис и я отнесе на леглото. Лежаха един до друг, замаяни от наркотика. Главата й бе облегната на извивката на ръката му. Дланта му бавно погали рамото й, плъзна се надолу и докосна гръдта й. Нейните пръсти докоснаха корема му. Тя се притисна до него, наслаждавайки се на топлината, която изпълваше тялото й.

— Хенри?

— Да?

— Когато си сам тук, когато не съм с теб, а има толкова свободни момичета, ти… ти някога…?

Той я целуна по устата.

— Тихо — прошепна. — Недей.

— Не бих имала нищо против, ако си го правил — каза тя. — Ако бях мъж, със сигурност бих го направила… Днес, когато дойдох, се загледах в една от тях. Беше много красива. Стоеше на вратата на павилиона отсреща. Имаше бяло лице и големи очи, огромни блестящи очи… Беше стройна, грациозна, с прекрасна коса, но много-много тъжна. Всичко у нея беше тъжно.

— Сигурно е била Фан Имей — каза Хенри.

— Хареса ми — прошепна тя. — За миг очите ни се срещнаха. Тя изглеждаше толкова… разбираща. Смешно. Тя е първата китайка, с която ми се струва, че бих могла да бъда приятелка. Не е ли странно? А дори не съм говорила с нея. Ти някога бил ли си с нея?

— Не — каза Хенри.

— Може би трябва да го направиш — каза тя, прокара устни по рамото му, целуна ухото, шията, брадичката му. Ръката й го галеше отдолу. Той започна да се възбужда. Тя легна върху гърдите му и тъжно го погледна в очите. — Това ще бъде последният път, Хенри.

— Защо? — задъхано попита той, усещайки ласките й. — Мислех, че ти е приятно.

— Живея единствено за това.

— Тогава защо?

— Защото ти няма да бъдеш мой, а аз не мога да живея двойствен живот.

— Скъпа — въздъхна той, — не мисли, че го искам… Аз наистина…

— Обичаш ли ме? — прошепна тя. Беше обкрачила корема му. — Не е нужно да го казваш, разбирам. — Тя насочи ръцете му към гърдите си и въздъхна, когато той докосна зърната й.

— Имам работа тук — прошепна Хенри. — Трябва да изиграя ролята си. Не съм човекът, който ти… Господи, само ако можех…

Той изстена, когато тя го възседна.

— Няма значение, разбирам — прошепна му. — Няма значение. Всичко ще бъде наред, уверявам те. Разбирам… — Думите излизаха накъсано от устата й, докато се люлееше върху него.

— Не, не разбираш. — Той се изви и притисна гърба й, навлезе още по-плътно в нея, ускорявайки ритъма. Устата му намери нейната и те жадно се зацелуваха. — Не можеш. Не можеш да се ожениш за този глупак — настойчиво прошепна той, когато отдръпна езика си, но тя го чу само да стене като нея, затова се отдаде на страстта, която се разгаряше. Пот обливаше телата им, които сякаш живееха свой собствен живот, тръпнейки трескаво в стремежа към облекчението…

 

 

Джин лао затвори шпионката.

— Права си, беше екзотично. Много любопитно представление, но не и талантливо. А и жената е изключително грозна.

— За теб всички жени са грозни, Джин лао. Въпросът е дали е грозна и за другите?

— За онези развратници, които са опитали всички други възможности, идеята да легнат с лисича фея може да е и привлекателна.

— Ще се хареса ли на мандарина, Джин лао?

— Възможно е — каза той, — но как ще му осигуриш благоволението й? Ти сънуваш, скъпа приятелко.

— Видя как пуши. Можем да използваме това.

— Да, но тя има баща, любовник и годеник глупак, който е готов да я вземе, след като Ма На Си приключи с нея. Как смяташ да се справиш с тях?

— Може би няма да се наложи, Джин лао. Ти беше, когато огнената кола дойде и видя как свещеникът изчезна като по магия. Синът ми казва, че Юмруци за справедливост и хармония скоро ще имат голяма власт в Шишан. Какво ще струва тогава покровителството на чужденеца? Какво ще струва дори покровителството на мандарина?

Джин лао я изгледа дълго и сурово.

— Мама Лиу, никой не знае какво ще ни донесе бъдещето. По-добре да не мислим за това. Мога само да ти кажа, че ако възникне възможност като онази, която описваш, чужденката ще е най-малката ти грижа. Предпочитам да огранича предвижданията си до реалността и по този повод, какво стана с ваната, за която говореше?

Ръка за ръка двамата приятели се върнаха по градинската алея. Мама Лиу се уви по-плътно в шала. Въздухът беше мразовит, миришеше на сняг.