Аарон Флетчър
Майка Австралия (24)

24.

Алис разучаваше счетоводните книги на фермата, разговаряйки в същото време с Елизабет; тя дни наред се взира в пожълтелите страници, изпълнени с плетеници от знаци, отразяващи хода на нещата през отминали вече години, за да вникне в начина, по който се правят сметките, докато накрая успя да овладее механизма им. Счетоводството отнемаше само част от времето й, така че тя имаше и възможността да се разхожда край реката, да оглежда постройките, научавайки предназначението на всяка една от тях, да подрязва лозите около къщите, да плеви около цветята в гробището, та да улесни разцъфтяването им с идването на пролетта. Прояви любопитство и към надгробните камъни. Имената, издълбани по тях, си бяха цяла история на фермата; те принадлежаха на членове на семейство Гарити, на аборигени, на работници или на скитници, умрели на територията на фермата. Патрик и Майра Гарити бяха погребани в съседни гробове. Шийла Гарити лежеше до тях; имаше и празно място до Колин Гарити. Гробът на Ърл Гарити бе пресен и се намираше до отколешния гроб на Франк Гарити. Франк Къмингс беше погребан в края на гробището. Между тях се виждаше и гробчето на отрочето Къмингс. Аборигените бяха отбелязани само с по едно име — Дулиба, Бахал, Нарин и други.

През цялото време старата жена беше вездесъща — ту влизаше, ту излизаше от постройките, разговаряше с мъжете, оглеждаше животните. Тя и Алис бяха заедно през голяма част от времето и между тях се установи сърдечно приятелство; сегиз-тогиз Алис се сещаше за историите, които бе чула, и се питаше дали да не й зададе някой и друг въпрос за това. Но Елизабет беше и с раздразнителен и избухлив характер и винаги запазваше известна дистанцираност, която изключваше прекомерното интимничене. Затова Алис реши, че не й и трябва да знае много. Тя започна да гледа на живота си във фермата като на нещо окончателно установено и писа на баща си, майка си и чичо си, разказвайки им за обстоятелствата, довели я до фермата, и описвайки им същата с възторжени слова.

Трима от женените животновъди живееха със съпругите си в трите по-малки къщи, а една от тези съпруги готвеше и чистеше в дома на Гаритови. И трите бяха дружелюбно настроени към Алис и се поспираха да поговорят с нея, но иначе предпочитаха да общуват помежду си и в държанието им към Алис имаше нещо от респекта, който показваха спрямо братовчедка й. Приятелствата й във фермата представляваха почти изолация в сравнение с броя на познанствата, които бе имала в Уексфорд, но въпреки това тя бе доволна.

През първите седмици от пребиваването на Алис във фермата старата жена се бе ограничила само да наблюдава с интерес заниманията й и бе много доволна, когато младата й роднина сама изяви желанието да се научи да язди.

— Това е много по-смислено, отколкото да се мотаеш между гробовете, където някоя змия може да се увие по крака ти и да те ухапе по рунтавелата.

— Елизабет! Как можеш да говориш такива неща?

— Нещата в живота са такива, каквито са. Едно ухапване на змия по сливата може да разплаче всеки. А иначе, бас държа, няма да липсват доктори, които с готовност биха се заели да оправят последствията от подобно произшествие.

Старата жена се разрови из неизползваните за живеене стаи в задната част на къщата и й намери подходящи за езда дрехи включително и широкопола шапка и чифт потъмнели от времето ботуши. Почиствайки ботушите с някаква смесица от любов и почтителност в изражението на лицето й, тя обясни на Алис, че те са принадлежали на Шийла Гарити. Зарадва се, когато установи, че са точно по мярка на Алис.

Времето застудя и тя я снабди и с палто от овча кожа. Язденето като самоцел загуби привкуса си на нещо ново, след като тя постепенно свикна да се оправя с коня. Започна да помага на мъжете в работата им по овцете, научи се и да командва кучетата. Дори откри в себе си естествени наклонности във всички тези дейности. Елизабет често минаваше наблизо и я наблюдаваше с изпълнен с топлота поглед.

Едно стадо овце трябваше да бъде откарано към по-далечно кошарно ограждение на изток, а друго трябваше да бъде доведено за почистване от червеи и Елизабет изпрати Алис да придружи Колин. Това вече не бяха подобните на игра обиколки около кошарите, а бе едно сериозно начинание; студеният вятър, духащ над туфите трева и храсталаци, я брулеше върху гърба на коня през деня, а през нощта тя зъзнеше увита в одеяло, дори и до разпален огън. Но и всичко това някак си и допадна. Колин беше почти момче, но се намираше в собствената си стихия и Алис се учеше от него. Обтегнатата атмосфера между него и брат му, от една страна, и майка им от друга, си беше останала такава, макар и момчетата да се отнасяха с нея привидно внимателно. При един нощен разговор край огъня Алис деликатно подпита Колин по въпроса и разбра, че инициаторът на конфликта е Денис, а Колин автоматично следва авторитета му на по-голям брат.

Времето, когато външността й бе първата й грижа, изглеждаше вече останало в далечното минало и когато малкото поселище с главните кошари отново изплува пред погледа им, тя беше цялата опушена от лагерните огньове, покрита с прах, потна, мръсна, с разпуснати коси. Но беше и преизпълнена с щастие и пропита от благодатното чувство на добре извършена тежка работа.

Денис бе навън из огражденията; Алис, Елизабет и Колин вечеряха заедно, като двете жени през цялото време разговаряха весело. Но радостта на Алис бе помрачена от мъката, която съзря в очите на старата жена, когато Колин, след като се нахрани, стана от масата и излезе без да каже нито дума. На следващия ден Алис и Колин отделиха друго стадо овце и отведоха и него.

Когато се завърнаха пак, Денис се намираше в главните кошари. След като разседла коня си и прибра екипировката си, Алис свърна зад кошарите, зад които Денис работеше заедно с други мъже. Като я видя да приближава, Денис й кимна с усмивка.

— Добре ли си, Алис? Май навлизаш в работата.

— Надявам се да е така. Бих искала да поговоря с теб, ако разполагаш с малко време.

Той утвърдително кимна, остави мъжете и я последва край кошарата.

— Да не би Колин да е бил нещо закачлив?

Тя се разсмя и поклати глава.

— О, не, това още не му влиза в навиците.

После се спря и се обърна към него, вече със сериозно изражение на лицето.

— Става въпрос за майка ти, Денис. Това не може да продължава повече.

Усмивката му внезапно изчезна и чертите на младото му лице се изопнаха и заизлъчваха хлад.

— Гледай си своето стадо, Алис. И не защото не те считам за член на семейството; същото бих казал и на Колин, ако ми даде повод. Или на Ърл, ако беше жив, но не е.

Алис въздъхна. Беше уморена и изведнъж се почувства като възрастен, имащ работа с малко, вироглаво дете.

— Денис, ти не можеш…

— Не, няма да слушам — каза той рязко и се приготви да си тръгне. — Ако това е, за което искаше да си говорим, то нямаме какво да си казваме един на друг.

— Стой! — извика тя, чувствайки, че внезапно я обзема гняв. — Имаме много неща да си казваме! — После млъкна, като вдигна ръка и поклати глава. След малко продължи: — Не, така не може. Ако започна да викам, въобще няма да искаш да слушаш.

— Не можеш да кажеш или да направиш нещо, което би ме накарало да променя намеренията си — каза той, вече отдалечавайки се. — И никой не е в състояние да го направи.

— Тогава чуй — изрече тя, догонвайки го с бърза крачка. Като се изравни с него, посочи към гробището. — Скоро там, до гроба на баща ти ще има още един надгробен камък. И това, което аз или който и да е друг човек в тази ферма би могъл да направи, не е нищо в сравнение с онова, което ти сам ще си направиш. Помисли си върху това. Денис, ти си с мъжки външен вид и работиш мъжка работа, но има дълъг път да извървиш, за да се сдобиеш с мъжки ум. И ако някога постигнеш това, ще бъдеш благодарен на майка си. И ще отидеш да й благодариш пред самия й гроб. Размисли върху това, Денис!

Тя се обърна и изпълнена с ярост се насочи към къщата. Той направи движение като да я спре, после бавно закрачи към останалите мъже.

В гостната Алис завари старата жена, надвесена над счетоводните книги и взираща се в тях през дебелите стъкла на очилата си. Тя остави перото си и последва Алис в кухнята, където, докато си приготвяха чай, си говореха за нейната обиколка по кошарите.

После Елизабет се върна в гостната, а Алис, след като подомакинства известно време, се присъедини към нея, за да й помага в сметките.

Дойде време за вечеря. Двете седнаха край масата; почти веднага след това в трапезарията влязоха Денис и Колин. Алис се опита да срещне погледа на Денис, но той още с влизането си го беше насочил към майка си; заобикаляйки масата, отиде до нея, наведе се и я целуна с думите:

— Извинявай, мамо.

Усмивка озари лицето й, тя му върна целувката и каза:

— Ако нещо съм сбъркала от моя страна, то извинявай и ти, Денис.

Колин се приближи от другата страна на стола й и същата церемония със същите думи се повториха и с него.

Алис ги гледаше с усмивка. Притеснено свели глави, двамата заеха местата си край масата. Изведнъж старата жена прихлупи с длани лицето си и се разплака. Стреснати, двамата й синове отново се надигнаха и я прегърнаха от двете й страни. Тя се опитваше да овладее сълзите си и клатеше глава, опитвайки се да каже нещо, но не успя и вместо това се разплака още по-силно. И Колин, и Денис бяха видимо развълнувани и личеше усилието, което полагат да не се разплачат и те. Колкото до Алис, при тази гледка тя на свой ред даде воля на сълзите си.

По време на вечерята столовата се изпълни с топла атмосфера на разбирателство и обич. Всички си говореха, шегуваха се и се смееха като в добрите стари времена. После Денис спомена за изграждащата се железопътна линия от крайбрежието към Скосения хълм, за която му бе разправял един скитник, и Алис настръхна. Работейки по счетоводните сметки на фермата, тя беше попаднала на упоменавания на банкова сметка, идваща от мините при Скосения хълм, и въпросите, които бе задала по този въпрос, бяха предизвикали буря от гневни изблици и проклятия от страна на старата жена. От това, което все пак Алис успя да подразбере, бе, че правителството бе дало на минните компании големи парцели земя от южните части на фермата.

Но сега старата жена не се афектира от това, за което Денис разказваше. Той спомена и за Джеймс Гарити — племенник на Елизабет, който ръководел полагането на железопътната линия. Тя щяла да бъде завършена през пролетта.

След като Денис и Колин напуснаха масата, за да отидат да си легнат, Елизабет и Алис поостанаха известно време, пиейки чай. Първо си поговориха малко за овцете, после млъкнаха. Подир малко старата жена, усмихвайки се замислено, погледна Алис.

— Ти си говорила с Денис, не е ли така?

Алис вдигна рамене и утвърдително кимна.

— То така или иначе се въртеше в главата му. Аз само му помогнах да го признае пред самия себе си.

Старата жена се засмя и поклати глава.

— Твоите хитри приказки не вървят пред мен, малка лисице, защото аз не съм Денис. Но това ми харесва. Наистина ми харесва, дори да е било приложено спрямо синовете ми.

— Кое ти харесва?

Старата жена се протегна за бастуна си, отмести стола си назад, стана и се доближи до Алис. После, навеждайки се да я целуне по бузата, отговори:

— Това, че си малка коварна кучка. И в това няма нищо лошо, защото по света има толкова дебелоглави мъже, че е нужно известно количество хитри кучки, които да ги въртят на пръста си от време на време.

Отдалечавайки се към вратата тя добави:

— Но използвай това разумно, Алис. Винаги с мярка…

 

 

Редяха се последователно ту топли дни, ту периоди на продължително застудяване. Елизабет даде на Алис една тежка едноцевна пушка и й показа как да борави с нея. Алис ходеше край реката да се упражнява в стрелба, докато не постигна задоволително умение. Един ден тя съвсем сама заведе едно стадо овце до недалечна кошара на север и върна друго.

Получи писма от къщи — родителите й изразяваха учудването си от развоя на нещата, както и надеждите си, че всичко това е за добро, а чичо й предлагаше да й изпрати пари за завръщане. Тези писма й припомниха за един вече далечен начин на живот и мислене. Тя им отговори, описвайки им фермата, работата си, както и Елизабет и синовете й. Старата жена я беше приканвала много пъти да ползва банковата сметка на фермата, когато има някаква нужда, така че с готовност се отзова на молбата й да тегли известна сума, за да върне парите, които чичо й й бе дал за пътя до Австралия.

Дойде пролетта и рязането на опашките, почистването от червеи и скопяването се видяха на Алис отвратителни, но и с тях криво-ляво свикна. После старата жена се разболя и тя остана с нея вкъщи. Облече си пак обичайните дрехи, зае се със счетоводството и прекарваше част от времето в разговори с братовчедка си. Когато стана дума за възрастта на последната, Алис с изненада узна, че тя е малко над петдесетте, но тежката работа и грижите я бяха състарили преждевременно.

Скитници и златотърсачи, идващи от юг носеха новини за напредващата железопътна линия, към които старата жена показваше траен интерес. Разбра се, че линията щяла да бъде окончателно прокарана до края на ноември и старата жена започна да се готви да посрещне племенника си.

Някои от овчарите на север се нуждаеха от провизии и по предварително споразумение Алис беше тази, която трябваше да им ги закара, но снабдителните фургони пристигнаха през третата седмица на ноември — много по-късно от очакваното и Елизабет каза на Алис, че желанието й е тя да бъде на място, когато племенникът й пристигне. Това беше малко озадачаващо, но Алис не възрази. Най-после краят на ноември дойде и Колин тръгна с два коня да доведе роднината. Когато говореше за него, старата жена не криеше вълнението си, което издаваше силна привързаност. Явно го обичаше не по-малко от синовете си.

Денят, в който се очакваше той да пристигне, Елизабет събуди Алис още призори и я помоли да облече една от по-ефектните си рокли. Алис бе обзета от съмнения относно замислите на старата жена и й зададе някои въпроси в тази насока, на което, вдигайки рамене, Елизабет й отговори, че би й било приятно, ако Алис и Джеймс Гарити си допаднат. Алис не беше доволна от това подобие на предопределение, но реши да не разваля удоволствието на старата жена и се натъкми колкото се може по-добре.

Тя се намираше в гостната и проверяваше списъка за последната доставка на провизии, когато чу конете да се приближават по пътя и да спират пред къщата. Чуха се мъжки гласове — единият бе този на Колин, другият бе непознат и по-дълбок. Алис остави списъка и отиде в кухнята, където предполагаше, че е Елизабет. Оказа се, че старата жена не е там и тя тръгна обратно през хола, за да я потърси в стаята й. В този момент по верандата се чуха тежки стъпки. Алис се поколеба, после се обърна към входната врата, която вече се отваряше.

Джеймс се оказа много красив мъж — не толкова висок, колкото Денис и Колин, но по-строен. В чертите му имаше следи от аборигенен примес, а очите му бяха големи, сини и с дълги мигли. Беше облечен в хубав вълнен костюм и носеше вратовръзка. Имаше вид на независим човек, надарен с неприсъща за възрастта си зрялост. Изглеждаше малко над тридесетгодишен, ако и тук-там тъмнокестенявата му коса да бе започнала да посивява.

На лицето му бе изписана широка приветствена усмивка, която се стопи, за да бъде заместена от изражение на удивление, когато видя Алис. Но той тутакси се овладя, усмихна се вежливо и направи лек поклон.

— Мис Уилоуби? Аз съм Джеймс Гарити — ваш покорен слуга.

Възхищение и неприкрит интерес струяха от очите му. На свой ред Алис направи реверанс с думите:

— Приятно ми е да се запознаем, мистър Гарити. И се надявам, че не съм ви стреснала.

— Ако съм стреснат, мис Уилоуби, то е само заради Колин. Той ми беше казал, че сте привлекателна, което е все едно да кажеш, че слънцето свети. Комай по му се удава да оценява овцете.

— Е, е, мистър Гарити, толкова красиви думи… От това, което леля ви ми е казвала за вас, а и от това, което чувам, излиза, че наистина сте човек с разностранни способности.

С широка и естествена усмивка той поклати глава.

— Нямам склонност към красивите думи, мис Уилоуби. Но вие бихте внушили поетични настроения и на стълб.

Нейните страни бяха започнали да червенеят и тя изпита облекчение, когато Елизабет нахълта в стаята.

— Джеймс, Джеймс! Ела ме целуни, млад негоднико! Къде се запиля толкова време?

Той я прегърна и я целуна, после, още държейки я, се вгледа в нея.

— Не си се променила, Елизабет. Същата си, каквато беше по времето, когато ми се караше, че не смогвам да реша задачите си.

— И ти не си се променил — засмя се Елизабет. — Все си си същият лъжец. Запознахте се с Алис, нали?

— Да, ние с мис Уилоуби тъкмо…

— Мис Уилоуби ли каза? Няма такива работи тук. Нейното име е Алис, твоето е Джеймс и това е. Нека поседнем сега. Седни с нас, Алис.

— Ще отида да приготвя чай, ако не възразяваш, Елизабет.

— Добре. Но се връщай бързо, защото иначе Джеймс ще пробие дупки в стените с пламтящия си поглед.

Замятайки дълги поли, Алис тръгна към кухнята. Докато излизаше от хола, тя просто чувстваше с гърба си горящите му очи, които я изпиваха, а когато се озова в кухнята, сложи длани върху страните си, сякаш за да попие покриващата ги червенина.

Вече се бе овладяла, когато се върна в хола и сложи подноса с чая върху масата. На топлата му усмивка тя отвърна с учтива такава, със сигурна ръка разля чая по чашите, седна и се заслуша в разговора им. Влезе Колин; той зяпна при вида на роклята на Алис, ухили се на Джеймс и седна при тях. Алис стана, донесе чаша и за него, а после и за Денис, който се втурна вътре с протегната към Джеймс десница, приветствайки го с добре дошъл. След като каза няколко думи за железницата, Джеймс заразпитва Елизабет за Уексфорд.

Той беше по-скоро мисловен и чувствителен мъж, отколкото агресивен, но в поведението му към нея се долавяше някаква решителност. Заухажва я, предлагайки й да я заведе на премиерата на някакво шоу в Минайнди. Тя се показа уклончива към поканата му, защото просто не й се ходеше там, но по принцип не отблъсна домогванията му. Нито пък ги насърчи. Намираше го за привлекателен, между тях се бяха породили елементи на емоционално привличане, но положението се усложняваше от факта, че тя вече беше влюбена във фермата Уайамба.

Елизабет искаше още кладенци за вода да бъдат изкопани при някои от кошарните ограждения и Джеймс отиде в Аделаида, за да търси нужния за това инструментариум. Алис замина, за да помага при превеждането на няколко хиляди овце от една кошара в друга, а когато се завърна, той също вече си бе дошъл. Когато я видя прашна, разчорлена и в мъжки дрехи, усмивката му не беше по-малко лъчезарна от тази при първата им среща, при която Алис бе натъкмена и с хубава прическа.

Най-сетне инструментариумът за кладенците пристигна, натоварен на волски коли, и той се зае с него. По-голямата част от времето си тя прекарваше по централните кошари, но и често си бе вкъщи, заета със счетоводна работа. Така че често се виждаха през деня, а и след това вечеряха заедно. Той говореше за онова, което беше извършил в професията си досега, както и за проектите си. Ако и да разбираше от работата с овце, беше като гост във фермата, а не част от нея.

Наближаваше Коледа и започнаха приготовления за отпразнуването й. Един ден сондата оттатък кошарите спря пуфтенето си и масивните греди, издигащи се над кладенеца, изчезнаха сред внезапно избликнал стълб вода. Всички се завтекоха да гледат, а гейзерът постепенно се снижи и се превърна в извиращ от земята поток. По-младите мъже се заплискаха във водата, после се заеха да прекопават канал към реката, за да се оттече в нея насъбралата се вода.

На вечеря Джеймс и Денис заговориха за отиване в Аделаида. После разговорът се насочи към коледните подаръци и Алис помоли Джеймс да направи в големия град някои покупки по списък, който тя ще му даде. Той тутакси я покани да я заведе в Аделаида и вдигна рамене с крива усмивка, когато тя му отказа.

Джеймс и Денис се завърнаха от Аделаида и Алис зави подаръците си, за да ги положи заедно с другите под малкото дръвче в гостната. Тя участваше в приготовленията, но за нея това бе една много странна Коледа — един след друг се нижеха топли пролетни дни. Отвсякъде започнаха да се стичат златотърсачи и скитници, струпвайки се по бараките и празните кошари и обори; някои спяха и по земята между постройките.

На коледния ден готвачът и помощниците му започнаха да пекат един вол и едно агне и да приготвят големи котли с ориз, грах и картофи. Други мъже сложиха дървени плоскости върху поставки като импровизирани маси до готварницата и там магазинерът през целия ден раздаваше чашки с ром. Въпреки липсата на сняг и скреж, Алис се почувства в празнично настроение и след като си направи прическа и облече най-хубавата си рокля, седна на верандата заедно с другите.

Към залез-слънце бяха запалени огньове и се започна подготовка за трапезата, а магазинерът заизважда сега вече цели бутилки ром. Алис, Джеймс, Денис, Колин и старата жена отидоха сред хората при софрите и похапвайки си едно-друго, се заговориха с тях. Нощният мрак постепенно се спусна, а огньовете пръскаха сред постройките трепкаща жълта светлина, в която се движеха човешки силуети и се чуваха смях и гълчава.

По едно време старата жена направи знак на Алис и те тръгнаха обратно към къщата, следвани от тримата мъже. Всички седнаха в гостната, за да си разменят приготвените подаръци. Алис беше купила ножове за Денис и Колин, принадлежности за бръснене за Джеймс и брошка за Елизабет. На свой ред Денис и Колин й връчиха тоалетни принадлежности, а Джеймс — златен медальон. Подаръкът за нея от Елизабет пък се оказа голям, тежък и завит в дебела кафява хартия. Когато го разви, тя ахна. Оказа се, че това е дълъг, изящно направен камшик, потъмнял от времето.

Алис си даде сметка за настъпилата в стаята тишина. Колин и Денис гледаха изненадано камшика, а Джеймс гледаше Елизабет със замислено изражение на лицето си. Алис вдигна поглед към братовчедка си. Тя й се усмихна и каза спокойно:

— Бога мой.

— Онзи, който винаги е бил в ръката ви? Но, Елизабет, как бих могла…?

— Няма никаква полза, ако го оставя да виси, окачен на стената, а камшиците, употребявани от мъжете, са твърде големи и тежки за теб. Мажи го редовно с мас и ще ти служи не по-малко години, отколкото служи на мен.

— Елизабет, просто не зная какво да кажа!

— Лицето ти изразява достатъчно добре онова, което би искала да кажеш — засмя се старата жена и стана. — Тръгвам към леглото си. Късните часове са за младите.

И останалите се раздвижиха. Алис събра подаръците си и тръгна да ги остави в стаята си. Денис и Колин също се насочиха към своите стаи. Когато малко по-късно тя се върна в хола, там беше останал само Джеймс. Той я попита:

— Би ли изпила една чашка заедно с мен?

Тя се усмихна и кимна:

— Една — да.

Тя подхвана предложената й ръка и излязоха навън. След като пресякоха верандата и слязоха от нея, той се спря и я погледна:

— Ще получа ли коледна целувка от теб?

Тя се взря в лицето му, по което играеха слабите отблясъци на далечните огньове.

— Да, но само една.

Ръцете му я обгърнаха, устните му се допряха до нейните и в нея сякаш пламна огън. Тя се усети плътно притисната до него, връщайки му целувката без никакво насилие над себе си. Уханието на косата и тялото му беше свежо, а прегръдката му я изпълни с усещане на комфорт и сигурност. Тя разтвори устните си и разпалената в нея жар се пръсна, превръщайки се в тръпка, която се разпростря по цялото й тяло. Обръчът на ръцете му стана още по-стегнат и той я целуна страстно.

Чувствайки, че губи контрол над себе си, тя рязко се отблъсна от него, при което залитна. Силните му ръце я подхванаха. Тя си пое дълбоко дъх и сложи длани на горящите си бузи. Той я придърпа обратно към себе си и тя се притисна в гърдите му. Дишането му бе учестено и Алис чуваше как сърцето му бие.

— Алис, обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Противоречиви чувства я раздраха. Да, тя искаше да се омъжи за него. Искаше все така ръцете му да я прегръщат и устните му да целуват нейните. Но искаше и да остане тук, в тази ферма.

Със стегнато гърло тя прошепна:

— Джеймс, тук се чувствам в свой дом повече, отколкото където и да било. Тук съм наистина като… Сложно ми е да го обясня, Джеймс, но не мога да напусна Уайамба…

— Тогава и аз ще остана.

Сърцето й подскочи. После, след миг мълчание тя поклати глава и каза:

— Не съм сигурна, че ще е добре за теб, Джеймс. Твоята работа и…

— Аз пък съм сигурен. Уайамба ме устройва, ако съм с теб.

Тя въздъхна, гледайки някъде встрани, след което пак обърна лице към неговото и отрони:

— Мога ли да помисля върху това?

— Разбира се — тихо отвърна той, усмихвайки й се. — Мисли колкото време искаш и не ми се сърди, ако междувременно продължавам да ти говоря в този дух.

Тя кимна с усмивка.

— А сега мога ли да загърбя идеята за чашката? И така се чувствам достатъчно пияна.

— И аз — каза той, целувайки я по бузата. — Но все пак ще се присъединя за малко към момчетата.

Все така усмихната, Алис се обърна и се запъти към стълбите.

— Лека нощ, Джеймс.

— Лека нощ, Алис.

Със сведен поглед и прехапала долната си устна, тя влезе в къщата, пресече хола и се насочи към стаята си. Но виждайки, че под вратата на старата жена се процежда светлина, се спря и след кратко колебание тихо почука по нея.

— Кой е?

— Аз съм.

— Влез, Алис.

Елизабет седеше в леглото си; светлината от фенера върху нощната масичка подчертаваше бръчките и вдлъбнатините на лицето й. В скута си държеше туземен съд за вода, направен от дървена кора. Алис затвори вратата и се облегна на нея.

— Джеймс ми предложи да се омъжа за него, Елизабет.

— Това можеше да се предвиди. И ти какво му отговори?

— Че ще си помисля.

Старата жена кимна с глава.

— Тогава мисли, а аз ще ти помагам, доколкото мога. А сега вземи един стол и седни.

Заемайки място до леглото, Алис се загледа в дървената съдина.

— Аборигените ги употребяват, нали? Но не мисля, че съм виждала точно такава.

— Тази е много стара. Би ли я поставила на лавицата?

Алис пое съдината; в нея имаше камъчета, кокалчета, парче кожа, малка Библия, парченце огледало, няколко стъклени мъниста и четири златни монети.

— Спомени от миналото?

— Може и така да се каже. Както и онази тояга там.

Алис кимна, положи съдината върху лавицата и след като хвърли бегъл поглед на тоягата в ъгъла, седна пак на стола, оправяйки полите си и усмихвайки се на старата жена.

— Обичаш ли го? — я попита тя.

— Мисля, че… да, обичам го.

— Тогава какво те тревожи?

— Ами, това е, че… не ми се ще да напускам това място, Елизабет.

Лицето на старата жена побледня, тя затвори очи и стисна устни. Алис се наведе към нея и взе дланта й.

— Добре ли си, Елизабет?

Елизабет се усмихна и кимна; очите й бяха все още затворени.

— Да, добре съм — прошепна тя. — По-добре съм от всякога.

После отвори очи и погледна Алис.

— Той може да остане тук, ако наистина иска да се ожени за теб.

Алис поклати глава.

— Той самият каза, че би останал, но не съм сигурна, че това ще е добре за него, Елизабет. И след година-две… — Тя вдигна рамене, без да се доизкаже.

— Ами, нямало да е добре за него! По този начин той ще получи онова, което иска, ти ще получиш онова, което искаш, а и аз — също.

— Какво имаш предвид? Какво искаш ти?

Старата жена се загледа встрани със замислен вид, после пак се обърна към Алис, вземайки дланта й между своите.

— Алис, бъдещето на тази ферма ми е непрекъсната грижа. Старият Пат Гарити вложи сърце и душа в изграждането й, а аз — душа и сърце в запазването на нейната цялост. Но се страхувам, че ще пропадне, когато умра. Ти вече добре познаваш и Денис, и Колин. И двамата разбират от животновъдство. И двамата са мои синове и ги обичам. Но нито един от тях няма качествата на стопанин на ферма.

— Но така или иначе тази собственост ще бъде тяхна, Елизабет, и това е…

— Не, тя ще принадлежи на тях и на Джеймс. Слушай ме сега какво ще кажа. По принцип не е необходимо този, който ръководи фермата, да е непременно мъж. Аз съм живо доказателство за това. Познавам и всяка жена от съседните ферми на подходяща възраст да се омъжи за Денис. Рядко Господ е пращал на земята по-смотани повлекани. Повече от това да опекат парче овнешко и да родят бебе не могат да направят. — Тя се усмихна и потупа Алис по ръката. — Обаче дойде ти.

— Но, Елизабет, аз не…

— Сега продължавай да ме слушаш. Джеймс ти е казал, че е готов да остане, така че нека остане. Денис и Колин ще го слушат, защото е по-възрастен. Ти имаш още неща да научиш и път да извървиш, но те ще слушат и теб. Аз още не съм умряла и ще ти помагам. Не съм сигурна, че като стопанин на ферма Джеймс би бил по-добър от Денис или Колин, но съм сигурна, че ти притежаваш необходимите за това способности. Да не мислиш, че като коледен подарък ти дадох само един камшик? Дадох ти Уайамба. И мисля, че имаш достатъчно сърце и ум, за да се справиш. Но всичко трябва да започне тук и веднага. Кажи му, че ще се омъжиш за него и го насърчи да остане тук. А сега искам да чуя и твоята дума.

Като стисна още по-силно дланта й, Елизабет се взря изпитателно в лицето й. Алис се бе загледала замислено в сенките по отсрещната стена. След няколко мига мълчание тя прекара език по изпръхналите си устни и каза:

— Да, ще се справя.