Аарон Флетчър
Майка Австралия (22)

22.

Тънките гласчета се носеха монотонно из стаята, думите се сливаха и се превръщаха в един равен звук, така че последната сричка от една дума се сливаше с първата от друга и по този начин се образуваха думи, които не съществуваха никъде, освен в класното псалмопение, където младите умове се възпитаваха да следват сигурните пътечки на веруюто, водещо ги към зрелия живот на подчинение, усърдна работа и спазване на Божиите закони. Псалмите винаги бяха сигурен начин за запълване на последните пет минути от деня, а за Алис беше напълно невъзможно да се съсредоточи върху каквото и да е, поради ужаса, с който тя гледаше тънката струйка, процеждаща се от носа на момчето, което седеше на един чин вляво от нея. Като че ли някаква сила я караше да обръща непрекъснато очи към него и смаяно да следи какво ще се случи. Струйката потичаше надолу, след което едно силно подсмъркване я връщаше обратно в носа, а върхът на езика му се стрелваше към горната устна. И така още веднъж и още веднъж и само за един кратък миг изглеждаше като че ли пътищата на езика и белезникавата течност ще се пресекат. Но досега все още не бяха и през цялото това време устата на момчето се отваряше и затваряше и то леко се полюшваше заедно с останалите в ритъма на рецитацията.

Всички те бяха деца на работници, облечени как да е и излъчващи най-различни миризми. Повечето бяха момчета, а тя нямаше много опит в общуването с тях. Но те бяха послушни и почтителни деца и тя изпитваше към тях едно чувство на привързаност, каквото не беше изпитвала в досегашната си практика с ученици. За младите дами в дневното училище в Уексфорд, където тя бе преподавала, един поглед или само докосване на пръста й до ноздрите, би било възприето като унищожително неодобрение и тутакси би сложило край на проблема. Но младите момичета бяха прекалено заети със себе си, пристигаха и си отиваха с каретите си и нямаха много нужда от нея. Тук тя можеше да гледа гневно към някое от момчетата пред нея и да търка носа си с ръка, докато почервенее, а момчето просто щеше да реши, че носът я сърби. Но пък само една усмивка от нейна страна или една окуражителна дума и те засияваха, което я изпълваше с едно топло чувство и тя едва се сдържаше да не ги прегърне всичките.

Сега малката ръчичка се вдигна към носа и петната по ръкава на муселинената риза на момчето се увеличиха с още едно, а Алис си отдъхна.

Децата продължаваха да пеят, ритъмът следваше поклащането на показалката в ръката й и някои дребни грешки издаваха слабото познаване на текста. Но беше вече края на деня, тя беше изморена, а предстояха още много репетиции, които биха дали така необходимото за житейския им опит задълбочено познаване на Псалмите. Пеенето спря.

— Много добре. А сега Псалм двадесет и трети. Иска ли някой да започне? „Бог е…“ — погледът й се разходи по редицата от момчета. Всички го знаеха много добре, но в стаята цареше абсолютна тишина. Тя бе разбрала, че ако посочи който и да е от тях да започне Псалма, той ще се изчерви, ще се обърка, ще започне да заеква от притеснение, че е отделен от останалите, които в същото време щяха да изпитват всеобщо облекчение, че са се отървали и щяха да го гледат със садистично злорадство, подобно на това, с което биха гледали пеперуда, набучена на карфица, как пърха с крилца и бавно умира. Отново точно обратното на младите девойки, които изпитваха скромна, сдържана гордост, когато знаеха подходящия отговор или най-спокойно ставаха и се извиняваха, ако не го знаеха.

— „Бог е моят…“ — опита отново тя, добавяйки с надежда още една дума, след което кимна с глава и започна да движи показалката в ритъма на Псалм двадесет и трети. — Е, добре, тогава, хайде всички заедно. — „Бог е моят пастир…“.

Всички едновременно започнаха първата дума. Всеки път тя се опитваше да вдигне поне един желаещ, който да започне някое добре познато упражнение, за да развие някакви скрити качества на водач у един или друг у тях и всеки път я посрещаше стена от мълчание. Единственото разрешение беше да започнат всички едновременно, а това ставаше само когато тя дадеше тон.

Шум от тътрещи се стъпки долетя от съседната стая, но песента не наруши ритъма си и единственият знак, че тропотът на заминаващия си клас е дочут, бяха двойките очи, насочени с надежда към вратата. С крайчеца на окото си Алис забеляза как тя тихо се отваря и обемистата фигура на директорката застава в рамката на вратата, но се направи, че не е забелязала и продължи да репетира с децата, като движеше ритмично показалката си. Нито един поглед не се насочи към вратата, въпреки че всички отлично знаеха, че тя е там. Това личеше по лицата им — едва доловима промяна по мъничките, ясни личица, които се бяха свили от страх. Атмосферата в стаята се промени. Пеенето спря. Те стояха сковано и гледаха пред себе си. Алис погледна към вратата.

— Можете да ги пускате вече.

— Добре, госпожице Коупъли. — Тя се обърна към момчетата и махна с показалката. — Станете и се стройте.

Те станаха, подредиха столовете си и се строиха в редица. Рамката на вратата отново беше празна, вратата зееше отворена, но натегнатата атмосфера в стаята остана и лицата им все още стояха напрегнати. Те бяха изпитвали на гърба си жестокостта на петдесетгодишната стара мома. Алис се разходи по редицата и не можа да се въздържи да не докосне пълничките розови бузки на едно деветгодишно дете, очарователно като ангелче. Тя застана в началото на редицата и тръгна към вратата; те я последваха с тихи стъпчици в еднакъв ритъм. След това й се усмихнаха и колоната тутакси се превърна в рояк деца, блъскащи се през вратата, после се разпиля и се спусна надолу по стълбите вече като отделни деца, които се пръснаха по улицата. Тя се обърна и влезе обратно вътре. Дневното училище се помещаваше в една стара сграда, която беше предоставена на жителите, за да се научат да си броят заплатите и да четат Библията. По всяка вероятност преддверието някога бе имало огледала, маса с табличка за оставяне на визитни картички и други допълнения, тъй като сградата беше доста голяма и добре обзаведена, но сега то представляваше едно голо помещение, в което от време на време се събираха всички ученици, строяваха се в редици и слушаха наставленията на директорката. Алис прекоси преддверието и се върна обратно в класната стая, събра парченцата тебешир по масата и подреди купчинката книги, след което взе чантата си и се обърна към вратата.

Госпожица Коупъли отново стоеше там. Между тях беше възникнала една инстинктивна неприязън още от първия ден, когато Алис пристигна заедно с негово преподобие Пристън. Малките, тъмни очила върху отпуснатото лице я бяха огледали от глава до пети с нескрита злоба и завист. Кринолините на Алис, хубавите й дрехи и цветните панделки веднага бяха оценени като твърде „свободни“ и нарочно й беше даден труден клас. Но тя се беше въздържала и беше потиснала гнева си, като се надяваше, че положението й скоро ще се подобри.

— Учениците ви са много зле с Псалмите, госпожице Уилоуби. Госпожа Кънингам се справяше далеч по-добре от вас.

— Тогава ще внеса някои промени и ще отделим повече време за репетиране на Псалмите.

— Мисля, че също така трябва да използвате показалката си и за някои други цели, а не само да я размахвате нагоре-надолу. Ако я усетят по гърбовете си, ще повишат интереса си към това, което правят. — Тя огледа косата на Алис, след това отново я погледна в очите. — И трябва да направите нещо с косата си.

— С косата си?

— Да, именно. Не се и съмнявам, че привлича всички мъжки погледи в залата за танци, но е прекалено неподходяща за класната стая.

Кринолините бяха захвърлени, ярките, хубави платове бяха заменени с тежки, безцветни муселини, които тя бе възнамерявала да използва само за къщна работа, а красивите панделки бяха заменени с гребенчета. Тя беше отминала с мълчание всичките забележки на човек, чието образование и възпитание бяха крайно недостатъчни дори за малкото дневно училище в Сидней. Това беше една закъсняваща тактика и Алис се беше чудила кога ли ще настъпи сблъсъкът, като се надяваше, че ще може да го избегне, докато нещата се разрешат. Но хората, които изпитват удоволствие от това да бъдат жестоки с другите, нямат мярка. Всяка малка победа възбужда апетитите им и те не мирясват, докато не извадят душата на жертвите си. Това беше до болка познато на Алис; тя беше виждала да постъпват така с баща й — мил, но слабохарактерен човек, който работеше като чиновник и беше жестоко експлоатиран от началниците си и подлаган на случайната злоба на месари, шивачи и на практика почти всички, с които влизаше в контакт. Майка й, смазана от беднотия и болести, не беше очаквала нищо повече от живота. Но откакто Алис навърши петнадесет години, много хора бяха оставали изненадани от факта, че в една среда, белязана от безхарактерността, може да се развие кураж у едно дете. По навик тя беше винаги учтива и сдържана, докато не я предизвикаха и дори в настоящото странно, непознато обкръжение и при тези неблагоприятни условия продължаваше да вярва в доброто у другите и беше дори още по-отстъпчива от преди.

Но сега вече времето беше дошло. На някои хора, които се наслаждаваха на собствената си жестокост, удоволствието щеше да им бъде отнето. Гъстите и тежки червеникавокестеняви къдрици никога нямаше да усетят докосването на ножици само заради завистта на една старомодна жена с тънка, прошарена, пръчковидна коса.

— Няма да отрежа косата си, госпожице Коупъли.

Увисналите бузи на директорката пламнаха, ноздрите й се разшириха и брадичката й потрепери. Тя се изпъна.

— Няма да отрежете косата си? Казах ви, че е прекалено свободна!

— В такъв случай, страхувам се, че ще трябва да обезпокоя преподобния Пристън да се погрижи да ми потърси работа на друго място.

— О, да, не се и съмнявам, че можете да намерите начин, за да му се отблагодарите за проявеното към вас внимание.

Алис едвам сдържа победоносната си усмивка. Сега тя имаше оръжие. Преподобния Пристън беше представителен, влиятелен мъж под четиридесетте, с прекрасно семейство и две деца, помощник-пастор с установен авторитет пред по-висшето духовенство, включително и епископа. Усърдието, с което се беше захванал да й помага, вниманието и симпатията, които проявяваше към нея и нейното положение, несъмнено бяха породени от същите причини, които предизвикваха и нескритото възхищение в очите му, но той беше достатъчно благоразумен и винаги се държеше с нея официално, предразполагаше я към контакт със съпругата си и се срещаше с нея винаги в присъствието на други хора. Недопустим беше дори и намек за някакъв скандал. Но яростта на госпожица Коупъли беше надминала нейните пълномощия и езикът й беше отишъл твърде далеч. Училището, както и другите подобни институции в града, се управляваха от църквата. А това значеше, че госпожица Коупъли беше косвено подчинена на преподобния Пристън. Тя явно осъзна, че е отишла прекалено далеч и се опита да смотолеви нещо, за да замаже нещата, но Алис я отряза.

— Аз мога да остана при всички положения, госпожице Коупъли, дори и това да е преценката ви за моя характер. Но по този начин вие поставяте под съмнение мотивите и намеренията на негово преподобие Пристън. Той и съпругата му винаги са били изключително любезни към мен, а като изключим това, той е и един уважаван църковен служител. И ако каквито и да е приказки се разпространят за него, аз не мога да направя нищо друго, освен да се свържа с него и да му споделя, че…

— Какво говориш, глупаво момиче! — госпожица Коупъли се обърка съвсем и неусетно в образованата й реч се промъкна провинциален диалект. — Нищо такова не съм казала.

— Бих могла да поставя това под съмнение, госпожице Коупъли. Аз пределно ясно чух какво казахте. Може да е било неволно изпускане на езика, но дори и така да е, това издава едно отношение, което аз не мога да отмина току-така.

— Вие просто не сте ме разбрали правилно — госпожица Коупъли се опита да се усмихне и да си възвърне спокойствието. — Вие въобще не сте ме разбрали. Кой ви говори за друго място? Вие си имате работа тук, нали така? Аз не съм казала нищо, което може да се тълкува като заплаха в тази насока. Аз просто се опитах да направя забележка относно косата ви.

Най-жестоките са и най-страхливи, когато срещнат съпротива. По пепелявите бузи избиха тъмночервени петна, устните й трепереха и тя дишаше тежко. Беше се заблудила в скромното държане на Алис. Не беше очаквала съпротива и обратният удар се оказа направо смазващ.

— Госпожице Коупъли, да разбирам ли или не, че косата ми е неподходяща за работа тук?

— Носете я така, както желаете — отвърна тя мрачно. — Аз просто направих една забележка и нека с това да приключим.

Алис стисна устни и кимна леко. Тя имаше пълен контрол над положението. Но имаше и още нещо. Госпожица Коупъли често привикваше едно или две момчета в залата и под един или друг предлог ги налагаше жестоко с показалката, като насаждаше постоянен страх у всички ученици и удовлетворяваше собствената си извратена необходимост от малтретиране. Много често това бяха ученици на Алис. Те страдаха заради това, че бяха нейни.

— Има и още нещо, което бих искала да обсъдя с вас, госпожице Коупъли. Както знаете, моята предишна практика като учителка беше в девическото училище в Уексфорд.

— Да? — изрече директорката, гледайки я неприязнено.

— Процедурата, с която съм свикнала, е учителката да наказва собствените си ученици и да отговаря пред директорката за тяхното поведение и подчинение. Бих искала и тук да има същия ред.

Директорката почервеня още повече и се приближи към Алис.

— А какво ви кара да мислите, че можете да идвате тук и да променяте нещата? Всяко от тези мързеливи, невъзпитани деца ще си изяжда боя, ако го заслужи, без значение дали това ви харесва на вас или не.

— Нямам желание да променям подобни неща, госпожице Коупъли. Аз просто поставям условията за моята по-нататъшна работа тук. И ако вие ги намирате за неприемливи, аз просто ще приема, че нещата са във ваши ръце и ще си потърся работа другаде без повече коментари. Негово преподобие Пристън ми спомена за още няколко възможности. И аз вярвам, той ще се съгласи с мен, че има и други места, където биха ме приели на работа с куп предимства във всяко отношение, разбира се, ако намеря за необходимо да се свържа с него.

Директорката я изгледа кръвнишки, устните й се свиха в тънка линия и в очите й проблесна страх и омраза; тя кимна с глава и неохотно проръмжа.

— Е, добре…

— Много ви благодаря, госпожице Коупъли — каза Алис любезно, излезе бързо от стаята и тръгна към външната врата. — Приятен следобед.

Госпожица Коупъли измънка някакъв отговор, а Алис се усмихна доволно на себе си и излезе.

Училището беше близо до центъра на града, точно до Кингс Крос и недалеч от квартирата й, която се намираше зад църквата „Св. Георги“. Улицата беше оживена — файтони, каруци, товарни коли се движеха нагоре-надолу, а отстрани се блъскаха пешеходци. Въпреки цялото това движение, на Алис всичко й се струваше някак провинциално. Повечето от хората бяха облечени в груби селски дрехи, а голямата част от превозните средства бяха натоварени със стока; от време на време се мяркаха животни, карани по улицата, а сградите бяха малки и повечето едноетажни. Но определени неща се разминаваха основно с провинциалните райони в Англия. В много отношения тук имаше една специфична атмосфера, съвсем различна от другите места, които тя беше виждала. Не беше Англия. И тя все още усещаше остри пристъпи на носталгия, въпреки че положението й беше далеч по-добро, отколкото изглеждаше първоначално.

Роджър Уорфийлд беше интересен мъж, който се отличаваше от останалите както със своята обезоръжаваща мъжественост и обаятелна нетърпимост към обществените условности, така и с чаровните си приказки. Той моментално ставаше център на внимание, където и да влезеше. Беше си избрал Алис. Тя го бе отрязала, като не искаше да се приобщава към празноглавите жени, които се въртяха около него, но той беше започнал да я преследва с такава целенасочена упоритост, която представляваше върха на всяко ласкателство и беше най-актуалната тема на всички разговори. За неин ужас той дори се беше появил един ден в училището, където работеше тя преди, и беше успял донякъде да превърне неуспеха си в успех по начин, който само той владееше, очаровайки директорката и останалите учителки така, че те пърхаха около него и се кикотеха, като че ли и грам мозък не им беше останал в главите. Но през цялото време очите му бяха приковани в нея.

Бяха налице и някои тревожни признаци. Носеха се приказки, че няколко млади, самонадеяни мъже били достатъчно неблагоразумни да го предизвикат на юмручен бой — занимание доста тежко за джентълмени и той ги бил смазал от бой с ожесточена усърдност, издаваща някои доста заплашителни черти в характера му. Чичото, който беше поел родителската опека в живота й още от ранна възраст — Лорънс Уилоуби, беше много мнителен по отношение на него и не вярваше на приказките му за благосъстояние в Австралия, тъй като имаше информация от друг роднина, адвокат в Лондон. Той също така се беше логично запитал защо човек, който има такава богата земя, трябва да пътува като обикновен моряк.

Но този път тя беше отишла против волята на чичо си, защото за първи път в живота си се беше почувствала наистина раздвижена от нещо.

Уексфорд беше станал мрачен и потискащ, след като той си беше заминал, а дните — ужасно дълги и скучни.

След това пристигна писмото му и чичо й отново се бръкна в джоба за нея, след което тя замина за Австралия, за да намери само горчиво разочарование и срам. Той не я посрещна и докато тя го търсеше, разбра, че е заминал за Тасмания.

Семейството му живееше в една порутена къща в малка ферма — иронично доказателство за правилната преценка на чичо й за прословутото му богатство. Роднините му се държаха враждебно и подозрително към нея. По-голямата му сестра беше също така дръпната, но малко по-разговорлива и в увъртанията й се долавяше някакво злорадство; тя беше тази, която й каза, че брат й е заминал за Тасмания. Също така й каза, че той е оставил с надежди още няколко жени в Нюкасъл и Мелбърн, имал и още една подобна история близо до тях в Сидней и вероятно това била основната причина за заминаването му, особено след като бащите и братята бяха разбрали какво е положението.

Сама, самотна, с разбити надежди и ограничени средства, в странна и недружелюбна страна, Алис беше потърсила подкрепата на църквата. Нейното първо посещение при викария на „Св. Георги“ беше започнало с безразлично отношение и пълно неразбиране от негова страна. След това, в процеса на развръзка на историята й, тя му даде името на една нейна роднина, което чичо й й беше дал. Неговото отношение моментално се промени и тя веднага беше препратена към епископа. Оказа се, че братовчедка й е жена със значително състояние и голямо влияние, дъщеря на покоен член на местното духовенство, човек изключително уважаван и почитан.

Дадоха й квартира на територията на църквата, а епископът натовари преподобния Пристън да се погрижи незабавно за делата й и съответно той й осигури работа в дневното училище и я заведе при търговския пълномощник на братовчедка й, който ръководеше бизнеса и се занимаваше с превоза на стоките. Това беше една стабилна фирма с традиции. Мъжът, на когото тя беше представена, я разпита подробно за семейството и положението й и от думите му тя разбра, че братовчедка й Елизабет живее много далече.

От там нататък дните си минаваха и никакъв отговор не идваше. Пощенската система беше подвластна на резките промени във времето и настроенията на хората, които работеха в нея, но преподобния Пристън беше убеден, че отговор трябва да дойде. Обаче основната тревога на Алис беше, че тя всъщност не беше сигурна какво всъщност ще бъде добре за нея. Несигурността на сегашното й положение беше за предпочитане пред присмеха, с който щяха да я посрещнат, ако се върнеше в Уексфорд, неомъжена и отхвърлена, след всичките изпращания и завистта на другите. Тя не искаше да безпокои повече чичо си за пари, така че викарият беше приел молбата й да изчака с писмото до баща й и чичо й, докато се получи някакъв отговор от братовчедка й. От друга страна пък, беше безсмислено да се надява, че братовчедка й може да й заеме пари, за да я подпомогне. Единствената друга възможност беше, ако отговорът е сърдечен, да я помоли да я посети, но имайки предвид нещата, които беше слушала за вътрешността на континента, можеше да се окаже, че това е най-лошата алтернатива.

Докато минаваше по улицата пред „Св. Георги“, Алис се размина с жената на преподобния Пристън и една друга жена на свещеник, при което ги поздрави, а те отговориха с хладни кимвания. Тя беше канена на чай у всяка една от жените на свещеници — задължение, наложено по всяка вероятност от епископа, след което не последваха повече покани, нито опити за сближаване. Причините бяха различни, като се започне от завистта заради образованието и възпитанието й и се стигне до мнението, че идването й в Австралия, без да е омъжена, е най-малкото неуместно. Но въпреки всичко, положението й не беше чак толкова непоносимо и отчасти тя се боеше от отговора на братовчедка си, поради това, че можеше да я ангажира по един или друг начин. С течение на времето тя малко или много се беше приспособила, но най-лошото от всичко беше, че нямаше приятели. Не беше трудно да бъде въведена в обществените кръгове на града, защото няколко семейства, които я бяха канили на гости след църква, бяха доста приятни, а освен това й предстояха и още визити. Мъжете я заглеждаха по улицата, имаше и някои опити за запознанства в църквата в съботите, но както изглеждаше, повечето от поканите бяха с цел, да се запознае тя със синовете в семействата или с други роднини от мъжки пол. Но тя не искаше да става повод за приказки или пък да дава подробни обяснения за ситуацията си, а и разочарованието й беше толкова дълбоко и скорошно, че нямаше желание дори за приятелство с мъж.

Алис тръгна по улицата, която минаваше покрай църквата и водеше към парка — обширна тревна площ със зелени поляни, цветни лехи и сенчести дървета, след което зави по пътеката към квартирата — една стая в малка къща, която някога е била жилище на помощник енорийски свещеник. В къщата живееха още петима души — три възрастни жени инвалиди, една вдовица, която се грижеше за тях и поддържаше къщата, и едно умствено недоразвито момиче, и всички те бяха роднини или вдовици на починали свещеници. Мястото беше спокойно и приятно, вдовицата беше много мила, майчински настроена жена, най-близка до приятелите, които Алис имаше, а къщата беше педантично чиста. Храната беше хубава и предостатъчна, а цените бяха достатъчно скромни, за да може да спестява по няколко шилинга от заплатата си. Алис живееше в една стая с бавноразвиващо се седемнадесетгодишно момиче, чийто странности в поведението бяха доста смущаващи. Понякога тя се заключваше и стоеше в клозета с часове, като поставяше вдовицата в неудобно положение и необходимост да седи отвън на пейката и да й вика да излезе. Тя имаше и един комплект обръчи, които някой й беше дал, и често играеше с тях до късно през нощта.

Вдовицата стоеше на вратата и като видя Алис, слезе по стъпалата и тръгна по пътеката към нея. Алис се поколеба, като видя къс хартия в ръката й и сърцето й изведнъж се сви и подскочи; тя се опита да се усмихне и забърза към нея.

— Добър ден, госпожо Хоукинс.

— Ела, ела, скъпа. Едно момче донесе това за теб преди не повече от час. Каза, че идва от името на търговския посредник Къмингс.

Лицето й изразяваше любопитство и Алис я заподозря, че не може да чете и пише. Тя се усмихна и кимна, взе листа и го погледна. Беше просто молба да се обади на господин Джеремая Къмингс в канцеларията му във фирмата. Тя беше очаквала поне лична кореспонденция от братовчедка си. И докато предишния път трябваше да разговаря с един от служителите от канцеларията, сега явно щеше да се срещне с някой от началниците, ако се съдеше по името.

— Да, трябва да отида там веднага — каза тя замислено, като отново погледна кратката бележка. След това я прибра в чантата и се усмихна на вдовицата. — Както изглежда, имат новини от братовчедка ми.

— Ами да, сигурно. Добре, аз ще приготвя чая да е готов като се върнеш, скъпа. И имам от хубавите кифлички днес, онези, дето ги обичаш.

— Чудесно — каза Алис, като се усмихна лъчезарно и се запъти обратно по пътеката. — Благодаря ви, госпожо Хоукинс.

— Няма защо, скъпа. Надявам се новините да са добри.

Алис хвърли един поглед през рамо, усмихна се отново и кимна, след което забърза по пътеката и усмивката й изчезна веднага, щом се обърна. По един или друг начин въпросът с братовчедка й трябваше да бъде уреден. Кратката и сбита бележка от фирмата й се струваше някак злокобна. Напълно възможно беше братовчедка й да е отговорила, че не се чувства задължена към някаква далечна роднина от Англия. А при това положение Алис едва ли щеше да бъде желан гост.

Улиците бяха оживени и пълни с народ, беше почти края на деня — жените пазаруваха, търговци, хамали и работници се прибираха от работа, а амбулантните търговци бяха наизлезли по улиците и предлагаха стоката си. Тя зави по „Бридж стрийт“ към доковете, като се промъкваше между хората и следваше маршрута, по който я беше превел първия път преподобния Пристън, тъй като знаеше, че някои от улиците не са много подходящи за млади дами.

След като мина последната пресечка, тя видя табелата пред себе си и забави ход, за да успокои дишането си. Поколеба се за миг отвън пред вратата, хвърли един поглед върху роклята си и я поизпъна, след което бутна резето и влезе.

Външната канцелария беше малка, мрачна и разхвърляна, една дървена преграда заграждаше малко пространство пред вратата, а началникът на канцеларията седеше на един стол точно срещу входа. Той беше възрастен мъж, с рядка, бяла коса и изпито, силно набръчкано, намусено лице, на което бледите му сини очи гледаха някак отвисоко. Твърдата яка, която стърчеше около тънкия му съсухрен врат, беше доста широка, вратовръзката му беше замазана и с лекета, а вълнените маншети на ръкавите му правеха ръцете му да изглеждат огромни, в странен контраст с целия му мършав вид и с тънката му, с изпъкнали вени ръка, която държеше едно перо. Двамата по-млади мъже и едно момче, които седяха на бюра покрай стената, хвърлиха по един поглед към нея, след което бързо наведоха очи и продължиха да пишат отново. Те бяха същите, които беше видяла предишния път. Атмосферата беше скована и официална, както и преди и дълбокият глас на преподобния Пристън беше звучал тогава някак неестествено високо. Алис тихо затвори вратата, мина плавно по дървения под и се повдигна на пръсти, за да се представи на началника на канцеларията.

— Аз съм Алис Уилоуби и имам покана да се обадя на господин Джеремая Къмингс.

Той държеше ръка на ухото си, докато тя му говореше и Алис със закъснение се сети да му подаде бележката. Но той вече беше оставил перото и бавно и внимателно се смъкваше от високия си стол. Двамата мъже и момчето я гледаха крадешком, докато мъжът се запъти към една от вратите, които водеха към други стаи; една от обувките му силно поскърцваше в тишината. След като мина покрай тях, един от младите мъже погледна право към Алис и й се усмихна. Тя обърна глава. Обувката скърцаше на равни интервали; мъжът отвори вратата и влезе в стаята. След секунда се върна. Изражението му беше строго и официално. „Може би е отказала да ми помогне“, помисли си Алис. Той задържа вратата на дървената преграда отворена, Алис любезно кимна с глава, събра полите си и влезе вътре. Той тръгна пред нея, обувката му скърцаше още по-високо и по-бързо, след което й отвори другата врата. Алис отново кимна, той леко се поклони, а тя влезе в стаята, след което той затвори вратата след нея.

Канцеларията беше горе-долу същата като онази, в която бяха приети с преподобния Пристън — малка, мръсна и разхвърляна, с голямо бюро, по което цареше безпорядък, няколко неудобни стола, лавици с книги по стените и малка камина в ъгъла. Въздухът беше застоял и тежък. Мъжът стоеше с гръб към нея и си обличаше сакото. Той се обърна, подръпна сакото си надолу и отново леко се поклони. Тя запази любезната усмивка на лицето си, като се правеше, че не забелязва голямото тъмно петно, което покриваше половината от лицето му.

— Госпожица Уилоуби? Аз съм Джеремая Къмингс и за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Тя направи реверанс.

— Удоволствието е мое, господин Къмингс.

— Заповядайте, седнете.

— Благодаря.

Тонът и маниерите му бяха изключително учтиви; той дръпна стола, за да й помогне да седне, след което заобиколи бюрото и седна на стола зад него. Взе от масата едно сгънато писмо от няколко листа и прочисти гърлото си. Предчувствието й относно отговора на братовчедка й отново се върна и се засили, особено след като той се поколеба, обърна една от страниците и отново прочисти гърлото си. Тя погледна към бюрото, като се стараеше да не гледа лицето му. Там имаше купчинка златни монети измежду някакви хартии, най-малко петдесет гвинеи, а може и повече. Той се облегна на стола си и обърна още една страница. В един момент тя осъзна, че нервно отваря и затваря чантата си и се помъчи да държи ръцете си спокойно.

— Госпожице Уилоуби, госпожа Гарити ви кани да посетите фермата Уайамба. Колите, които превозват стоката, тръгват след четири дни и аз лично ще говоря с мъжа, който отговаря за това, да подсигури пътуването ви при възможно най-добри условия. Госпожа Гарити ми нареди да ви дам сумата от шестдесет гвинеи от нейната сметка във фирмата, за да поемете необходимите си разноски и да си подсигурите някои неща, от които имате нужда.

Той остави писмото на масата, взе купчинката монети и се наведе, за да ги сложи на бюрото пред нея, след това постави лист хартия, перо и мастилница до тях.

— Бихте ли подписали тази разписка, че сте получила парите, ако обичате?

Всичко се разви с шеметна бързина. Тя нямаше време да обмисля други възможности. Щедростта на братовчедка й беше просто поразителна. Шестдесет гвинеи бяха цяло състояние! Но нямаше време за размишления. Алис се поколеба малко, след това кимна, взе перото, потопи го в мастилницата и подписа.