Аарон Флетчър
Майка Австралия (20)

20.

Вторият син на Елизабет и Колин се роди в един студен августовски ден и тя го нарече Ърл. Беше здраво бебе. Раждането мина леко и от октомври тя го даде на дойката и старицата и се захвана отново с рутинната си работа. По време на последната бременност и възстановяването от нея, тя бе уточнявала подробностите как първата пратка вълна да бъде продадена в Лондон със съдействието на изпълняващия длъжността търговски агент в Сидней и пълномощника, чакащ вълната в Лондон, с който я беше свързал нейния роднина от Англия.

Елизабет очакваше следващото стригане с вълнение и известен трепет. Лятото започна с умерено хладни температури, като обещаваше богат добив на вълна, а необичайно хубавото време продължаваше.

Старецът се разболя отново и прекарваше повечето от времето в спалнята си със старата, която се грижеше за него. Обикновено той се възстановяваше достатъчно, за да се храни в столовата за една или две вечери, след което пак отпадаше. Шийла и Колин възприемаха това за нормално и не се безпокояха прекалено, но то тревожеше Елизабет. А това, че бе необичайно паднал духом я безпокоеше повече, отколкото физическото му състояние. Вечерите, когато вечеряше в столовата, той винаги си играеше с Денис и дълго се занимаваше с Ърл, а когато Елизабет беше там, й говореше подробно за възпитанието на децата, за образованието, което трябваше да им осигури, и необходимостта от ранна възраст да са добре облечени и обути.

Стадо едър добитък трябваше да се откара до южната граница, за да се предаде на човек, който да ги отведе на пазара в Аделаида. Елизабет и Шийла се заеха с това. Говедата бяха много по-трудни за водене от овцете. Пръскаха се в тъмнината и бяха по-склонни да се бият с кучетата, отколкото да се подчинят.

Бе тежко, мъчително пътуване. Всяка една от тях поред стоеше будна цяла нощ, за да запазят стадото цяло. Достигнаха южната граница, без да са загубили нито едно животно, предадоха ги на търговеца и неговите помощници и си тръгнаха доволни. Спряха само за два дни да починат, преди да си тръгнат обратно близо до хълма, наричан от аборигените Уайамба. Шийла заведе Елизабет, за да й покаже каменната пирамида, близо до която се бяха родили тя и Колин.

Те изминаха голямо разстояние през последния ден, за да наваксат изгубеното време, като си пристигнаха вкъщи доста след свечеряване. Старецът отново беше болен.

Шийла и Елизабет приготвиха в кухнята за вечеря питки и солено говеждо, през което време разговаряха уморено и наглеждаха децата.

После аборигенката изведе децата, за да ги сложи да спят. Шийла ги последва с прозявка. Елизабет седна за малко на масата, като дъвчеше разсеяно парче месо, много уморена и малко депресирана. След малко излезе в тъмното на задната веранда, съблече се и извади вода с ведрото, за да се изкъпе. След като се освежи, облече отново панталоните и блузата си и мина през къщата до стаята си, като носеше обувките и останалите си дрехи в ръце. Пусна ги до леглото, съблече се и се мушна уморено под завивките. Дълго се въртя, докато се отпусне. Глуха и неопределена депресия витаеше в подсъзнанието й и не й даваше мира. Най-накрая сънят все пак я обори.

Пронизителен писък я стресна и я накара да подскочи в леглото. Утринната светлина се прокрадваше през прозореца. Писъкът все още кънтеше в ушите й. Изведнъж той пак отекна в къщата и Елизабет различи гласа на Шийла — това беше протяжен, оплакващ вик на истинско отчаяние, идваш откъм хола. Тя скочи бързо от леглото, трескаво се облече и изтича към вратата. Блъсна я и се спусна към хола, като си закопчаваше панталоните и колана.

Боса, с разкопчана блуза и разпиляна върху лицето си коса, Шийла беше коленичила до стената, близо до вратата на стаята на родителите си. Тя изпищя отново по животински пронизителен начин. Елизабет изтича към нея. Шийла се помести към вратата зад нея, отпусна се на пода и издаде давещ се хриптящ звук. Елизабет погледна към леко открехнатата врата. После пристъпи, отвори я и замръзна на място.

Старецът лежеше скован и безжизнен. Мухи кръжаха наоколо, влизаха и излизаха от беззъбата му уста. Очевидно беше починал през нощта. Старицата беше просната отчасти върху него, с глава на гърдите му и ръка около врата му. Ножът беше все още в ръката й. Кръвта беше изтекла през широка, зейнала на гърлото й рана и бе обагрила цялото легло. Навред около нея пълзяха мухи. Въздухът беше натежал от зловонието на смъртта. Изведнъж стомахът на Елизабет се сви. Като се бореше с гаденето, преглъщайки горчивия му привкус, тя излезе от стаята. Затвори вратата и се облегна на нея. Коленете й трепереха силно, а тялото й беше обляно в студена пот. Шийла беше повърнала на пода и се опитваше да изпищи отново.

Двете аборигенки, които се грижеха за децата, дотичаха в хола от дневната и се огледаха ужасено наоколо. Беси ги следваше запъхтяно.

Елизабет се отдръпна от вратата и се развика към тях, като махаше с ръце, за да ги прогони.

— Вън! Вън! Отведете децата в друга къща!

Вцепенените им лица изразяваха неразбиране, докато гледаха ту Шийла, ту нея. Елизабет сграбчи едната от тях за ръката и я ритна по задните части.

— Вън оттук, нещастнице! Да ви няма!

Те изхвърчаха навън през всекидневната към входната врата. Елизабет се върна при Шийла, наведе се към нея и я прегърна.

— Ела!

— Мама и татко, Елизабет…

— Знам кои са! — ядосано извика Елизабет, като я придържаше и се опитваше да я вдигне. — Ела, хайде!

Шийла погледна Елизабет стреснато, с коса разпиляна по лицето й. Облегна се с ръка на стената и се опита да стане. Елизабет я хвана по-здраво и я поведе през хола. Шийла заплака отново. Преминаха във всекидневната и Елизабет се отпусна на дивана.

Чу се шум от стъпки по верандата, след което входната врата изведнъж се отвори. Нахълта Беси, пребледняла и разтревожена.

— Какво има? Какво става тук? Чух писъци…

— Бащата и майката на Шийла… — въздишайки тежко, отговори Елизабет. — Той е издъхнал през нощта, а тя сама си е видяла сметката. Беси, иди да намериш двама… не, трима мъже и им кажи…

— Сама си е какво?

— Прерязала си е проклетото гърло! Ето какво! — викна й Елизабет с неочаквана ярост. — Той е умрял, а тя е пожелала да си отиде с него! Сега затвори си устата и ме слушай! Иди намери трима мъже и…

— Умрели?! — Беси захлипа и се обля в сълзи. — И двамата… — зарида тя като захлупи лицето си с ръце. — Господи… Господи…

Елизабет гневно се озъби, грубо я сграбчи за ръцете и я плесна през лицето.

— Слушай ме, проклетнице! Ще имаш време да хленчиш, но сега аз имам нужда от помощта ти!

— Ти нямаш право да ме биеш, Елизабет! — ридаеше Беси, като се отдръпваше от нея. — Ти нямаш право да правиш това. Те са умрели… и двамата…

Стиснала зъби Елизабет хвана раменете на Беси и я разтърси здравата.

— За бога, така ще те ударя, че никога да не забравиш, ако не ме слушаш и не правиш това, което ти казвам — скръцна със зъби Елизабет. — Имаме достатъчно работа за вършене и никакво време за рев точно сега!

— Добре — изломоти Беси, като подсмърчаше, бършеше си очите и кимаше. — Добре, какво тогава? Какво да направя?

— Иди до бараката, до кошарата или където и да е и кажи на трима мъже да дойдат веднага. След това донеси чисти чаршафи, по един кат дрехи за двамата, парцали и няколко кофи с вода. Донеси всичко това в хола, за да почистя. Можеш да намериш смяната, в която са моите момчета, и вземи едното да ти помогне. Кажи на другото да задържи останалите в склада. Опитай се да ги накараш да те разберат.

Беси кимна отривисто и като продължаваше да ридае, излезе през верандата на стълбите.

Шийла се беше отпуснала на дивана, плачейки неудържимо. Елизабет мина през стаята и застана до прозореца. Отмести косата си от лицето и погледна навън. Широките дъски на пода бяха студени и груби под босите й крака. Навън слънцето огряваше прашната земя, постройките и кошарите. Грубите дървени столове, на които старците седяха на верандата, бяха на обичайното си място — един до друг близо до парапета. Птичи хор изпълваше въздуха. Светът изглеждаше някак странно далечен. Дори и да възприемаше сетивно всичко, Елизабет усети, че в същото време е загубила някак си допир с действителността.

Тя си спомни чувството на необяснима тревога, обхванало я предната нощ. Убедена беше, че старицата е била жива по това време — тиха в агонията си от скръб в стаята с умрелия си съпруг, чакаща момента, в който ще си легнат всички, за да може да вземе ножа от кухнята. Ако Елизабет се беше изкъпала малко по-рано или по-късно, или ако бе имало някаква друга незначителна промяна в действията й предишната нощ, тя щеше да види старицата и да схване какво прави. Можеше да накара по някакъв начин старата жена да се щади, да сподели сълзите и скръбта си с другите, и да чака изгрева на слънцето, който винаги носи кураж. Устните й потрепериха, очите й се наляха с горещи сълзи. Тя оправи отново косите си, като се опитваше да надмогне слабостта си.

— Тя не трябваше да го прави… — пророни, хлипайки, Шийла. — Не трябваше да си прерязва гърлото.

Елизабет избърса очите си и въздъхна дълбоко, като стискаше устни и гледаше Беси, която тичаше между къщите, при което полата й се люлееше между глезените, а големите й гърди подскачаха.

— Да вземе да си пререже гърлото… тази тъпа туземка — продължаваше да нарежда Шийла. — Никой никога не може да каже какво им е в главата на тия аборигени. Да си пререже гърлото… — И тя отново се разрида.

— А аз я обичах — продължи след малко тя. — Боже, колко я обичах! Тя ми беше майка и аз я обичах! Не биваше да прави това, само защото той е умрял. Ние щяхме да се грижим за нея. Нима не знаеше това? Не знаеше ли, че я обичаме?

Елизабет леко кимна, докато в същото време още гледаше Беси. Тя обясняваше нещо през сълзи на двама мъже, кършеше ръце и пристъпваше от крак на крак. Те я гледаха учудено и с удивен вид се споглеждаха. Елизабет въздъхна и тихо каза:

— Да, разбира се, че знаеше.

— Тогава защо, за бога, е трябвало да го прави? Защо е трябвало да си прерязва гърлото с този ужасен нож?

Мъжете тичаха към къщата, като ръкомахаха и викаха още един, а Беси стоеше, закрила с длани лицето си. Елизабет се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата, докато закопчаваше ризата си.

— Защото е рухнала духом. Той си е отишъл и тя е рухнала…

Шийла вдигна глава, оправи косата си и погледна през сълзи Елизабет.

— Върви по дяволите с твоите обяснения!

— Добре — спокойно прошепна Елизабет, като си пъхаше ризата в панталоните, — всичко това е от шибано по-шибано.

Тя излезе на верандата. Двамата мъже тичаха към къщата, другият след тях бързаше да ги настигне. Пресякоха пътя и тежко дишайки стигнаха до верандата, като гледаха Елизабет. Единият от тях си свали шапката, останалите двама последваха примера му. Те спряха, застинали в редица, с шапки в ръце и задъхани я загледаха в очакване.

Елизабет изправи рамене, сви устни и със сдържано-тържествен тон изрече:

— Стопанинът почина, неговата съпруга си замина с него, а ние ще трябва да се погрижим за тях, както подобава. По начина, по който собственикът на Уайамба и съпругата му заслужават. Фрийдман, ти ще отидеш до Минайнди за пристава и за свещеника. Смени коня си с този на Маршал от конюшнята на Уайамба, а след това вземи друг кон от фермата Нипеан. Препускай колкото се може по-бързо, а ако конят ти падне, продължавай пеша. Кажи им какво се е случило и нека пратят ездачи до фермите Пауъл и Мисия. Погребението ще бъде след един ден и това дава предостатъчно време на всички да пристигнат навреме. Фред, ти ще отидеш до Булу Уилга за Колин, а след това продължи към фермата Блейър. Кажи им какво е станало и кога ще бъде погребението. Вземи кончето на Абърли от Булу Уилга, ако е в по-добра форма от твоето, но нека е сигурно, че за Колин има добър кон. Във фермата Блейър помоли да изпратят ездачи до Тибубура и Станторп. — Тя спря да говори, а погледът й се движеше от единия мъж към другия. След това даде знак с глава: — Хайде, тръгвайте!

Мъжете се обърнаха, положиха шапките на главите си и се отдалечиха тичешком.

Малко по-нататък Беси продължаваше да ходи напред-назад, като бършеше очи и се олюляваше. Елизабет се обърна към останалия трети мъж:

— Ти ще следиш за нещата тук. Всичко трябва да се направи както трябва. Фермата не трябва да се излага пред всички ония хора, които ще дойдат тук. Кажи на готвача да заколи едно от телетата и едно прасе, след което да нареди масите и пейките пред къщата, а магазинерът да потърси ром. Хората ще започнат да пристигат довечера и ние трябва да сме подготвени. Тази вечер някои от мъжете да сковат ковчези и да изкопаят трапове и намери някой да набере цветя. Къщата на главния животновъд ще бъде предоставена на фермерите, бараките на подстригвачите ще се използват от жените, а всички останали могат да преспят, където намерят. Кажи това и на останалите.

— Елизабет! — извика Шийла откъм дневната.

— Какво има? — отговори Елизабет и се обърна.

— Трябва някой да каже на аборигените.

— Та какво общо имат те с това, по дяволите?

— Трябва да знаят — настоя Шийла.

— Е, добре — каза Елизабет и пак се обърна към мъжа: — Тогава иди долу при колибите и съобщи на аборигените. Кажи им, че всеки трябва да носи чиста риза и да си лъсне обувките. Погрижи се и за останалото. Ако някой глупак реши да спори с теб за това, какво трябва да направи или нещо се обърка, ела тук и ми кажи.

Мъжът кимна мълчаливо и изчезна да изпълнява заръките. Елизабет влезе в къщата и видя Шийла да ридае без сълзи, отпусната на дивана. Прекоси дневната и премина през хола до стаята си. Обу си чорапите и обувките, среса косата си и я върза отзад с панделка и се върна в дневната.

Дочу се тропот на копита от отдалечаващите се ездачи, после всичко заглъхна.

— Имаш ли рокля?

Шийла я изгледа сковано, отмести поглед встрани, замисляйки се за момент, разтърсвана от сухи сърцераздирателни хлипания, след което кимна утвърдително.

— Това е добре. Ако желаеш, можеш да я облечеш довечера, когато ще започнат да пристигат хората!

Шийла кимна отново.

Чуха се стъпки по стъпалата и по верандата. Влезе Беси с преметнати на ръката й дрехи и бельо, последвана от една аборигенка, която носеше две кофи с вода. Лицето на Беси беше изпоцапано, очите зачервени, а и аборигенката изглеждаше ужасно. Те отидоха в коридора да почистят изпоцапания под, след това се върнаха и тихо преминаха през дневната към входната врата. Елизабет се обърна и тръгна да се измие. През това време Беси и аборигенката донесоха още четири кофи с вода. Малко по-късно Елизабет ги последва в коридора и ги изчака, докато си отидат, след това отвори вратата и започна да пренася кофите с вода, дрехите и бельото в стаята.

Тя едва не припадна, след като затвори вратата зад себе си. Миризмата сякаш навлизаше в дробовете й, проникваше в нея и ставаше част от нейната плът и кръв. Издърпа завивките на леглото изпод тялото на старицата, събра ги накуп и ги изхвърли през прозореца. Тялото на стареца беше голо. Тя взе парче вехт плат, натопи го във водата и започна да го мие, като обърна неговото изненадващо тежко тяло върху леглото. След това скъса парче от плата и с него завърза стегнато челюстта към главата, за да затвори устата му, а после затвори и очите му. Клепачите му останаха леко открехнати и една ивица от изцъклените му безжизнени очи прозираше изпод тях…

Дрехите на старицата бяха залепнали за тялото й от засъхналата кръв. Елизабет ги разкъса и ги изхвърли през прозореца. Нейното тяло беше много по-малко и дребно в сравнение с това на стареца. Трудно беше да се изчисти полепналата кръв. Водата в кофите се оцветяваше в червено-кафяво, докато Елизабет миеше зацапаното измършавяло тяло и плакнеше парцалите. Затвори очите й и завърза челюстта й. Взе дълго парче, с което прикри раната на шията й. Накрая разстла чаршаф на пода до леглото, за да ги положи върху него. Тялото на стареца издаде тежък, рязък звук, когато го издърпа от леглото, а тялото на старицата беше толкова леко, че тя лесно го сложи на чаршафа.

Беси беше донесла бельо за стареца и Елизабет го избута в ъгъла на стаята, за да му облече риза и панталони. Кракът му беше подут и се наложи да използва ножа, с който старата жена си бе прерязала гърлото, за да разреже обувките му и да му ги обуе. Облеклото за старицата беше риза и пола — като дрехите, които винаги носеше. Най-после свърши, размаха ръка, за да прогони мухите от тях и разстла друг чаршаф върху им. След това изсипа кофите през прозореца. Дюшекът също беше напоен с кръв, затова го издърпа и изхвърли и него навън.

Ножът стоеше на пода, където го беше изпуснала. Миг след това и той изтрополя в прахта на двора. След като се посъвзе и мислеше да си тръгне, тя се спря за момент и огледа голата спартанска стая. Бастунът на старицата самотно стърчеше в ъгъла, където го беше оставила последния път, когато беше влязла през вратата, може би след като беше взела ножа от кухнята. Кокален гребен с няколко липсващи зъба лежеше върху груба, ръчно изработена маса в ъгъла. Един празен съд, от тези, които аборигените използваха да носят вода, беше върху рафта. Изглеждаше много стар и беше старателно гравиран. Елизабет го вдигна и погледна вътре. Имаше пукнатина на дъното, запълнена със заклинени тресчици. Докато го държеше, те изпаднаха и тя се наведе да ги събере и сложи обратно в съда. В него имаше и други неща — малка Библия, няколко камъчета, парчета кост, няколко загнили пера, шепа стъклени мъниста и мъничко замъглено огледало, увито в стар вълнен парцал. Имаше четири монети — три златни по четири гвинеи и един испански дублон. Тя извади монетите и остави дървения съд обратно на рафта. Отиде от другата страна на леглото и коленичи, като издърпа горния чаршаф. Постави по една монета на склопените им очи, след това ги покри отново и излезе от стаята.

Шийла я погледна, докато влизаше отново в дневната. Лицето й изглеждаше по-младежко в скръбта. Твърдата горда осанка и чертите на мургавото й лице бяха по-меки. Очите й бяха зачервени, а устните все още трепереха при тежкото дишане.

Елизабет отиде до дивана, седна и протегна ръка към нея. Шийла приседна и сложи ръка на рамото й. Елизабет прегърна Шийла, погали я по бузата и я целуна по челото.

От жилищата на аборигените се носеше тъжна монотонна мелодия, която ту се усилваше, ту отслабваше.

— Аз чух какво каза на мъжа — прошепна Шийла с треперещ глас. — За тях е направено всичко, каквото трябва, нали?

— Да, ние ще се погрижим за тях както подобава, Шийла.

— Добре, че ти се зае с тях. Аз нямаше да мога.

Елизабет се усмихна, потупвайки Шийла по бузите.

— Е, не се тревожи, ще направя същото и за теб, когато му дойде времето.

Шийла повдигна леко глава, върху лицето й се изписа сърдито изражение, след това се отпусна отново и едва-едва се усмихна.

— Кучка такава!

Усмивката на Елизабет изчезна. Тя погледна през прозореца със замислени очи, поклати глава и погали с върха на пръстите си бузата на Шийла.

— Да, ще го направя, така да знаеш — прошепна тихо.