Аарон Флетчър
Майка Австралия (18)

18.

Елизабет и Колин се ожениха в църквата на Минайнди, една от дузината порутени сгради в малкото селище, разположено край река Дарлинг. Колин притежаваше всички онези качества, които у Къмингс липсваха. Отношението на Колин към Елизабет силно се влияеше от взаимния респект между него и Шийла и той бе благороден и внимателен към нея. Колин беше тих; имаше добро чувство за хумор и изглежда не се уморяваше да слуша за Сидней и за детството й. Беше изключително хубав мъж и събуждаше такива импулси в нея, каквито тя никога не предполагаше, че притежава. Понякога, когато се колебаеше да прави любов с нея, тя ставаше агресивна. На сутринта тя беше свенлива и се изчервяваше, когато той й се усмихваше по време на закуската.

Старецът протакаше наемането на друг управител на фермата и затова те живееха в неговата къща. Елизабет реши да купува каквото си пожелае и след като поръча няколко броя мебели, платове, сребърни прибори, порцелан и някои дреболии, се намери в странното положение да е с много пари, без да има за какво да ги похарчи.

Тя беше изключително щастлива. Работата в къщата бе по-малко и тя се наслаждаваше на спокойствието, докато переше и мислеше какво да сготви, когато Колин се върне. Вземаше тор от обора и наторяваше цветята, понякога береше цветя и ги слагаше на гроба на бебето. Подкастряше лозите около верандите, докато израснаха като дебел сенчест параван. Елизабет получи друго писмо от Стивън Уилоуби, нейния роднина от Англия, и му отговори подробно за смъртта на Къмингс, за повторната си женитба и живота във фермата.

Шийла и баща й стигнаха до решението да изпратят Джеймс в един интернат в Сидней. Елизабет писа до директора на училището и до епископа, молейки го да намери спонсор за Джеймс. Писмото от директора пристигна още с връщането на кервана с провизиите. Отговорът бе, че очакват Джеймс за ученик. А писмото от епископа дойде също бързо. То бе дълго, топло и емоционално; изразяваше задоволство от промяната на името и положението й. В него епископът й засвидетелстваше своята почит и уважение, предаваше най-добрите си пожелания и я уверяваше, че Джеймс ще получи нужното внимание от негова страна.

Елизабет отделяше значително време и усилия за подготовката на Джеймс. През всичките следобеди цялото й внимание беше насочено към него и уроците му. Това й основно занимание отпадна, когато той замина, и я обхвана натрапчивото чувство, че е безполезна. Колин търсеше начин да я ободри. Хвалеше я за добре подредените лехи с цветя, за всичко, което вършеше, но тя беше твърдо убедена, че това всъщност не го интересува и единствено иска да я успокои. Той не беше взискателен, а пък и грижата за дома не изискваше много време от нейна страна. Започнаха да ходят за вечеря в къщата на Гарити, след като Колин се завръщаше от работа. Така той можеше да разговаря с баща си и Шийла.

Когато си беше вкъщи, а тя прекарваше по-голяма част от времето си при овцете, Шийла настоятелно канеше Елизабет да вечерят заедно. Старците през всичките вечери упорито и равнодушно мълчаха. Караха я да остане у дома им, но се отнасяха към нея с безразличие, така както се държаха и с Колин и Шийла. Липсваше каквото и да било внимание от тяхна страна, освен моментите, когато старата жена втренчено ги гледаше или когато старецът им задаваше някакви въпроси, за да узнае нещо, което го интересуваше. Старицата сдъвкваше месото и го подаваше на стареца — тема за комичен коментар и пантомима, която Шийла изиграваше по-късно, скришом от тях. А и начинът, по който те внезапно напускаха масата, не отговаряше на добрите обноски. Когато приключеха с храненето, незабавно ставаха от масата и се запътваха към всекидневната или верандата, за да пушат лулите си.

Елизабет беше запалила камината вкъщи и приготвила вечеря, но се случи, че вече за трети път вечеряше у тях. Шийла и Колин бяха при кошарите, а старецът си мислеше за овцете. До тази вечер между тях не се беше получил никакъв разговор, но сега той я попита дали не е бременна. Тя сепнато и заеквайки му отговори, че не е, а той промърмори нещо, изразявайки неудовлетворението си.

Елизабет беше извадила всичките си книги в процеса на обучението на Джеймс; тя откри, че интересът й към тях беше страшно намалял. Съдържанието им бе свързано с различни академични въпроси, докато около нея във фермата течеше един витален и действен живот. Напоследък Шийла и Колин я включваха в разговорите си с мъчително усилие, защото в тях винаги ставаше въпрос за овцете или говедата и разни други грижи по стопанството. Тя откри, че е научила повече за живота и работата във фермата и интересът й все повече се засилваше заедно с познанията й за тези неща. В същото време стана небрежна към останалата си работа. Времето започна да й тежи, беше й досадно, защото чувстваше, че не го използва пълноценно.

Когато се обърна към Шийла с молба да я научи да язди, си мислеше, че в отговор ще чуе от нея някоя от добродушните й подигравки, но с изненада разбра, че Шийла само е чакала да я помоли за това.

В един стар скрин тя откри дрехите, които й бяха необходими. Старецът винаги бе държал децата му да са добре облечени и обути още от малки. Намери няколко чифта обувки, които бяха умалели на Шийла, внимателно ги намаза с лой, за да се запазят за удобен случай. Доста вехти ризи и панталони, омекнали и избелели от много пране, грижливо сгънати, се пазеха в скрина от кедър.

Елизабет се чувстваше почти гола в панталоните, тъй като беше свикнала с широки дрехи и сега се безпокоеше, че формите на бедрата й са неприлично подчертани. Усещаше обувките върху краката си тежки и неудобни, а косата си — обемисто бухнала под шапката. Но реакцията на мъжете се състоеше по-скоро в изненада от вида й, отколкото се дължеше на някакъв специален интерес. След първия ден болезнената тежест в бедрата и гърба й отвлече вниманието й от загрижеността относно външния й вид.

Агнетата бяха навързани по групи. Бяха им сложени стегнати примки в основата на опашките, за да се спре движението на кръвта и така да изсъхнат и окапят. Елизабет работеше заедно с Шийла, като се учеше да се оправя с кучетата и водеше агнетата в кошарите, за да им стегнат опашките. След това работи малко в една от кошарите. Вдишвайки задушаващия прах от мръсотия и овчи тор, стискаше здраво между коленете си мятащите се агнета и ги връзваше. Имаше и стотици агнета, които трябваше да бъдат кастрирани. Тя работи отново при Шийла, а после в една кошара сред шумното меле от блеещи агнета и лаещи по тях кучета. Двама от мъжете работеха с невероятна бързина, като грабваха агнетата и отхапваха тестисите им. Хилеха й се с оцапани от кръв устни. За момент душата й замря, като си помисли, че и от нея може да се поиска да прави същото. Шийла приятелски й се усмихна и поклащайки глава, извади джобното си ножче. После й даде знак да заварди едно от агнетата, докато го хванат, и й показа, че може да се действа и по друг начин.

Елизабет работеше неуморно от зазоряване до здрач. След втория ден се премести да спи в свободната стая в къщата на Гарити, за да си спести няколкото ярда ходене до вкъщи след вечеря. Така сутрин Шийла можеше да я буди. Беше изгоряла на слънцето, ръцете й се бяха изприщили; чувстваше се маса от мускули, които непрестанно я боляха. Струваше й се, че нощите преминават за миг. Когато Шийла нетърпеливо я викаше сутрин, тя имаше чувството, че току-що си е легнала. Две утрини подред й беше почти невъзможно да се вдигне от леглото, после изведнъж това й вцепенение я напусна и тя започна да става по едно и също време с Шийла. Имаше някаква топла задушевност рано сутрин в кухнята — тъмните прозорци и лампата, изпълваща стаята с жълта светлина, огънят, бумтящ в печката и Беси, която се суетеше около нея. Шийла потупваше с крака, докато си обуе обувките и като дъвчеше питка с пържено месо, си оправяше ризата и панталоните. Елизабет беше обземана от задоволство, когато разбирайки, че някои от овцете са се отвързали, изпращаше кучетата да ги догонят и спрат, а след това Шийла одобрително кимаше с глава и й се усмихваше.

Когато Колин се завръщаше от пасищата, оставаше доволен от това, което виждаше. Елизабет се чувстваше като важна, неразделна част от живота около нея и растеше доверието й в собствените й способности, да се учи и да върши всичко все по-добре. Чувството за сплотеност се усилваше още повече, когато Колин се намираше вкъщи и след като тримата закусваха набързо на зазоряване, тръгваха заедно към обора, за да хванат и оседлаят кон за него. Тя се почувства окончателно приета в семейството няколко вечери по-късно. Това стана след вечеря, когато заговориха за наемането на управител на фермата. Старецът заяви, че такъв не е необходим, след като трима от членовете на фамилията се грижат за фермата.

На доста от по-големите агнета им бяха опадали опашките. Трябваше да се остриже степаната и изцапана вълна около ануса и опашката на всяко едно от тях, защото там се събираха нечистотии и мухи. Това беше деликатна и трудна работа. Само едно изпускане на ножицата и агнето можеше да се нарани отново по непоправим начин. Елизабет продължаваше да се гнуси от всичко това, но все пак полагаше усилия да помага, доколкото може.

Колин замина към по-отдалечените кошари, а като се завърна те още се занимаваха с почистването на опашките. Вечерта се отвори дума за това, че агнетата трябва да бъдат отведени до Вилканиа Изток, най-източния край на земевладението. Старецът одобрително кимна, когато Шийла обеща да ги закара, като вземе и Елизабет със себе си.

Те тръгнаха по хлад, рано преди изгрев. Конете бяха оседлани и носеха на гърбовете си провизиите и екипировката. Изкараха агнетата от кошарите и потеглиха на изток с викове и подсвирквания по кучетата. Стадото потегли, като се оформи дълга и широка колона. Елизабет яздеше напред в бърз тръс, за да стигне първа до оградата и да отвори път на стадото. Малко по-късно колоната от агнета се появи зад нея. Сред бледия светлик на зората се чуваше блеене и забързан тропот на копита, докато стадото излизаше през вдигнатата ограда. Слънцето занаднича иззад хоризонта. Пътят ясно се очертаваше на изток — права и утъпкана полоса, по която копитата на много животни и колела на каруци бяха изпомачкали тревата и дребните храсти. Това беше същият път, по който Къмингс преди време бе докарал Елизабет с фургон до тук.

Тя се наслаждаваше на изпълващото я чувство на свобода, което я обземаше от гледката на пъстротата на местностите, през които минаваха. Агнетата трябваше да се водят бавно, защото бяха малки и още се възстановяваха от кастрирането и рязането на опашките им. Елизабет и Шийла яздеха свободно между тях, подсвирквайки на кучетата, когато някое агне се отделеше и тръгваше да пасе встрани от пътя. Прах се вдигаше нагоре, а мухите ги нападаха отвсякъде. Това беше дребно неудобство в сравнение с топлината, която ставаше непоносима по обед. Понякога някое кенгуру или ему изскачаха в уплах от храстите пред стадото и се затичваха нанякъде. От хълма се виждаха фермата и кошарите, трептящи и изкривени от надигащата се мараня. След като отминаха възвишението, фермата се загуби от погледите им и остана назад.

Яздейки, те хапнаха питки и солено говеждо. Следобеда овцете започнаха да се изморяват и все повече да изостават назад. Привечер Шийла пришпори коня си пред колоната и ги отклони към устието на реката, виеща се в подножието на хълма. Овцете се втурнаха да пият вода и да пасат. Шийла ги следеше да не се пръснат. През това време Елизабет приготвяше подслон за през нощта и разседлаваше конете, след което се зае с вечерята.

По залез-слънце овцете спряха да пасат и налягаха да почиват, преживяйки. Шийла изпрати кучетата да пазят по краищата на стадото. След като се убеди, че всичко е наред и могат да нощуват спокойно, се върна при огъня. Елизабет печеше голямо парче овче месо за кучетата. А за себе си и за Шийла приготвяше свинско, ориз и питки. След като нахраниха кучетата и ги изпратиха да пазят стадото, приседнаха до огъня и вечеряха, докато всичко наоколо потъна в мрак. Прибраха останалата храна за другия ден, разделиха си остатъка от чая и като се увиха в одеялата си, легнаха до огъня.

Появи се бриз, който разлюля дърветата и тревата, прогонвайки мухите и комарите. Въздухът се освежи и стана по-студен, докато дневната горещина се обърна в хлад. Елизабет се сгуши в одеялото и дълго си мисли за топлото легло вкъщи. Земята беше твърда и студена под тялото й, одеялото и дрехите й се струваха тънки от вятъра, който духаше в гърба й. Чу се тих шум от ронещата се в огъня пепел. Нажеженото червено в него премина в жълто, докато бриза постепенно го изгаси. Тя се измъкна изпод завивката и хвърли малко дърва в огъня. След това пъхна ръцете си под одеялото и се зави през глава, като зъзнеше и въздишаше.

Овцете се размърдаха. Шийла надигна глава и се ослуша. След като се успокои, се отпусна и придърпа одеялото към себе си, наблюдавайки лежащата от другата страна на огъня Елизабет.

— Май нещо позамръзнах — промърмори Елизабет.

Шийла тихо се засмя, увивайки се по-удобно в одеялото.

— Смей се колкото щеш! Засега ветрецът откарва топлината на огъня към теб, но той ще угасне и тогава ще спреш да се смееш!

— Няма да стане! А теб не те ли сгрява хапливото ти езиче? Студено ли ти е наистина?

— А, не, треперя си за упражнение, та да знам какво да правя, когато ми стане студено.

Шийла се подиря на лакът и през огъня погледна Елизабет.

— Искаш ли да те стопля?

— Може, освен ако не ти е приятно да си лежиш там и да наблюдаваш как бавно умирам.

Шийла пак се усмихна, отви се, стана, заобиколи огъня и с крак побутна Елизабет.

— Направи ми място, малко, глупаво агънце! Ще легна при теб и ще те сгрея.

Елизабет отмести завивката си. Шийла легна до нея и хвърли върху тях и своето одеяло. Разположи се удобно, като я прегърна с ръце. Топлината й обгърна Елизабет. Скоро напрегнатостта й от студа премина и тялото й се отпусна, стоплено от допира с тялото на Шийла. Тя пъхна студения си нос под брадичката й и я хвана за ръцете.

— Колко си добра, Шийла! Добра и топла като… голяма крава.

— А ти, ако не престанеш да ме буташ в огъня, ще видиш наистина колко съм голяма!

Елизабет се разсмя, сгуши се в Шийла и веднага задряма.

Шийла дръпна крайчеца на одеялото, за да я завие по-добре и тихичко въздъхна.

— Разбираш ли, че никога не съм спала така с някого! — прошепна тя. — Даже и с онзи кучи син, който ме остави сама с Джеймс. След всяка среща той си тръгваше, а в повечето случаи това ставаше през деня. Така че никога не съм спала до някого.

Елизабет шеговито й отговори:

— От утре няма да можеш да твърдиш това.

Шийла се засмя, оценявайки шегата, придърпа още одеялото върху Елизабет и я потупа по главата.

— Е, вярно е! Няма да казваме на никого, защото ще ни разберат погрешно. Лека нощ, Елизабет!

Елизабет въздъхна и сънливо промърмори:

— По-рано винаги ме наричаше „Поми“, напоследък не го правиш.

— Това е защото вече не си такава. А сега, лека нощ!

Елизабет се замисли върху думите на Шийла, след това се усмихна и се притисна по-плътно до нея.

Седем дни по-късно те достигнаха до Вилканиа Изток, след като бавно преведоха стадото през фермата Пенонг и Вилканиа Запад. Там имаше не по-малко от дванадесет хиляди овце и агнета, наглеждани от самотен овчар. Старият мъж познаваше Шийла още от времето, когато беше малка, а Елизабет беше срещал няколко пъти в главната ферма. Шийла се отнасяше към него с непринудена фамилиарност, тъй като се познаваха отдавна, но неговото държане спрямо Елизабет беше несигурно и предпазливо, като на човек, който повечето време живее в самота.

Нощта прекараха до неговата кошара, вечеряха заедно и си поговориха около огъня, преди да се мушнат под одеялата. На следващата сутрин потеглиха на път, за да проверят една част от оградата по северната граница на фермата.

Без стадото те изминаваха неусетно миля след миля, като се движеха в бърз тръс. Така на следващия ден стигнаха до оградата на северната граница и тръгнаха покрай нея на запад. Тя беше направена от колове и заковани напречно дървени пръти. Коловете бяха хлътнали на места, а прътите — изпопадали. Вървейки покрай оградата, те поправиха някои дребни повреди, после свърнаха обратно към Пенонг.

Пасейки овцете, винаги се движеха вкупом, водени единствено от стадното си чувство. Иначе, ако се отделяха, дивите кучета ги нападаха. Но сега Шийла и Елизабет срещнаха много такива разпилени овце, особено като се приближиха към Пенонг. Яздиха покрай оградата още около час. Шийла сериозно се замисли, като гледаше лутащите се животни, които изскачаха от храстите покрай тях.

Кучетата направиха няколко обиколки във всички посоки и посъбраха доста от залуталите се овце, а Елизабет и Шийла ги подбраха в бърз ход, като им подвикваха и плющяха с камшиците си. Тази малка групичка овце имаше някаква притегателна сила — тя беше като магнит, около който през целия път се прилепяха още и още заблудени овце. Така двете жени подбраха пред себе си неколкостотин овце, разпръснати преди това на площ от доста мили. Шийла подсвиркваше на кучетата, а те размахвайки опашки тичаха след тях.

Колибата на овчаря беше неголяма дървена постройка на върха на малък хълм. Кучето му стоеше отпред, а конят с пранги на краката пасеше на ливадата. Остра миризма на урина се носеше във въздуха, усещаше се тежко зловоние и смрад. Най-съкрушителното бе мрачната картина вътре. Мъжът лежеше немощен на сламеник срещу стената. Шийла коленичи и се наведе над него. Елизабет остана до вратата, защото вътре се задушаваше и й се гадеше.

— Донеси ми малко вода, Елизабет.

Тя се върна при конете, поемайки големи глътки свеж въздух, взе манерката от седлото и я занесе вътре. Шийла я грабна, а Елизабет побягна навън с ръка на устата си. Мъжът, стенейки, се надигна и отпи глътка вода, като Шийла подпираше главата му.

— Закъсал си, Били, нали?

— Да, бил съм и по-добре — промълви с усилие болният.

— От колко време стоиш така?

Тя го изчака да си помисли. Той въздъхна тежко и тихо й отговори:

— Струва ми се от една седмица. Виж как ми се е подул коремът.

— Да, виждам. По-добре е да те заведа у нас, при главните кошари.

— Но кой, по дяволите, ще се грижи за овцете ми.

— Тя.

— Коя, да му се не види, е тя?

— Ти познаваш Елизабет. Беше омъжена за Къмингс, а сега наскоро се омъжи за Колин.

— А, тази значи беше завеяното поми?

— Не е много по-завеяна от някои други — засмя се беззвучно Шийла.

— Но тя ще ми разпилее овцете, по дяволите!

— Няма да ги разпилее повече, отколкото са разпилени сега, а ти няма да си въобще в състояние да ги наглеждаш. Сега ще те поизчистя и после ще те отведа в главната ферма.

— Няма да позволя, ако тя е тук!

— Не се безпокой! Тя дори не иска да те гледа. Я се виж на какво приличаш! — каза Шийла, запуши манерката и тръгна към вратата, като даде знак на Елизабет да я последва навън. Усмивката й бе изчезнала.

Елизабет дишаше дълбоко, опитвайки се да прочисти гърлото и ноздрите си от отвратителната воня.

— Какво се е случило с него?

Шийла поклати замислено глава, сви рамене и й подаде манерката.

— Не мога да разбера какво е станало, по дяволите! Но нещата тук не вървят добре. Трябва да го заведа обратно вкъщи. Колин и готвачът ще могат да му помогнат.

Елизабет кимна, като хапеше долната си устна и се огледа наоколо.

— Ако бяхме минали вчера по прекия път, щяхме да разберем по-отрано, че е зле.

— Е, да, и щяхме да сме в още по-неприятно положение. Стадото ни щеше да се разбърка с тези овце тук и да търсим помощ, за да ги разделим. И все пак, бих предпочела това, отколкото да гледам Били в състоянието, в което е сега. — Тя се обърна, въздишайки тежко и добави: — Добре, иди хвани коня му и го оседлай.

Елизабет кимна и вдигна падналата до изстиналия огън юзда. Сложи я на коня си, завърза манерката за седлото и тръгна надолу по склона.

Конят на Били се беше развързал, затова й бе трудно да го хване. Подгони го и го притисна в ъгъла на стара разпадаща се кошара, останала от годините, когато наоколо не е имало нищо друго. Елизабет зърна Шийла, която влачеше кофи с вода от извора при хълма. Вече водейки коня, забеляза, че е изпрала и панталоните му и сега ги носи към кошарата.

Елизабет оседла коня и го върза в храстите до колибата. Шийла се появи навън, влачейки сламения дюшек с мъжа отгоре. Беше го обула с влажните още панталони, прилепнали около краката му и разхлабени около гротескно подутия му корем. Като че ли зловонието от колибата излезе заедно с него навън. Елизабет пое дълбоко въздух и се спусна да помогне на Шийла да го издърпа и сложи на земята. Конят започна нервно да тъпче на едно място и да клати глава, щом положиха овчаря близо до него. Шийла кимна на Елизабет да хване юздата, а тя се наведе над Били. Лицето му беше мъртвешки бледо. Тя нагласи ръцете на гърдите му и го повдигна. Той изстена от болка, докато се опитваше да стъпи на земята. Шийла го изправи странично на коня, след това пъхна раменете си под краката му и го повдигна към седлото. Той едвам успя да се хване и отново изстена от силната болка, когато коремът му се притисна о коня. Шийла преметна крака му през седлото и го донамести. Болният се отпусна тежко върху гърба на коня и продължи да стене, дишайки тежко. От задната част на панталоните се чу нещо като картечен звук и неприятното зловоние се усили, обгръщайки Елизабет.

— По дяволите, Шийла! Аз пак го направих!

— Е, добре, но ще трябва да поседиш известно време в него, Били. Ще стигнем потока Мюлнуа чак като падне нощта и тогава пак ще се погрижа за теб.

— Това е повече, отколкото аз бих направил за някого… — отрони той и лицето му се изкриви от болка. След това внезапно се разплака и хлипайки, добави с хрипкав глас: — Много свястна жена си, Шийла…

— Други биха оспорили това — усмихна се тя кисело, потупа го приятелски по крака и се отправи към своя кон с думите: — Но аз ще си я карам, както си знам.

— Убеден съм в това — промърмори той, като подсмърчаше и търкаше очите си с опакото на дланта си. После, хващайки юздите с две ръце, се обърна към Елизабет и добави: — Дяволски съм сигурен, че винаги ще си я кара както си знае.

Елизабет се усмихна и му кимна вяло, като държеше длан на устата си в усилие да не повърне. Тя отдели поглед от подутия му корем и изпоцапаните панталони и се постара да гледа встрани.

Дойде унинието на раздялата. Конете потропваха с копита. Кучетата, които бяха довели със себе си и тези на овчаря се бяха събрали вкупом и дишаха тежко с изплезени езици. Задуха вятър, тревата и листата на дърветата зашумоляха. Елизабет се огледа наоколо, пъхна ръцете си в джобовете и погледна към Шийла, която въздъхвайки, каза:

— Не трябваше толкова рано да те забърквам в такова нещо, Елизабет, но просто няма друг изход.

— Ще се оправя, не се безпокой.

Шийла пак въздъхна, свали шапката й и държейки юздите с една ръка, я погали по косите.

— На запад и на юг фермата е обградена от храсти. Ако някои овце се измъкнат оттам, по-късно ще се погрижим за тях. Онези от тях, които успеят да се измъкнат от зъбите на кучетата динго, може и да стигнат до кошарите в Уайамба. Ти пообиколи наоколо и посъбери каквото можеш, но не ги подкарвай прекалено накуп, за да могат и да пасат. Видя Фред как води стадото на паша, когато бяхме при кошарите във Вилканиа Изток. Опитай се и ти да направиш същото. Тук мястото е по-добро за паша. Не се притеснявай да ги водиш и по-далеч. Веднъж събрани в стадо, те не се разделят. Ще трябва да издържиш няколко дена, а като се върна, ще доведа някого за помощ.

— Много добре.

Шийла сложи шапката й обратно и се приготви да възседне коня. Вече върху гърба му, се наведе към Елизабет, усмихна й се, сложи длан на бузата й и я целуна, добавяйки с топла загриженост в гласа си:

— По тези места се срещат глигани, случват се какви ли не неща, затова бъди внимателна и носи винаги със себе си мускета. Прави само онова, което можеш, по дяволите останалото. Грижи се за себе си и се пази. Имам много овце, докато ти си една-единствена.

Елизабет кимна с усмивка.

— Ще се оправя. Всичко ще бъде наред.

Шийла кимна с глава и я целуна отново. После усмивката й угасна и тя въздъхна, обръщайки коня си.

— Е, умната тогава!

— Добре, но и ти внимавай!

— Довиждане!

Шийла се изправи на седлото и пришпори коня. Потеглиха надолу по склона в бавен ход. Старецът я следваше отпуснат върху своя кон. Обронил глава, той тежко се поклащаше ту на една, ту на друга страна. Кучетата се разлаяха, поглеждайки ту към Елизабет, ту след конете. Тя щракна с пръсти и ги привика при себе си. Те дотичаха и насядаха край нея. Елизабет пъхна ръце в джобовете си, загледана в отдалечаващите се коне. Шийла се обърна на седлото си и й махна, точно когато бе на върха на хълма. Елизабет размаха длан на свой ред. След малко конете изчезнаха зад хълма.

Кучетата на стареца бяха изтощени и измършавели от глад. Ребрата им се брояха, а хълбоците им бяха хлътнали. Очите им я гледаха с жални просяшки очи.

Елизабет свали мускета от седлото и поведе коня си към подножието на хълма към най-близката групичка овце. Застреля в главата една от тях, върза краката й с въже за седлото на коня и я повлече нагоре към колибата.

След като я закла, разпори корема й и изсипа вътрешностите й на земята. Кучетата с настървение се нахвърлиха и лакомо залапаха, повръщаха и отново поглъщаха сдъвканите парчета. Да се заколи овца изглеждаше проста и лесна работа. Веднъж бе зърнала в кланицата как действат мъжете там — ножовете им се плъзгаха по кожата и я отделяха от месото, след това нарязваха бързо трупа на парчета. Но захванала се сега с тази работа установи, че е трудна и неприятна. Мухите кръжаха около нея, а парчета кожа бяха останали върху месото. Неприятният мирис на кръв и лой от още топлото тяло се смесваше със зловонието, идещо от колибата.

Мисълта, че е отговорна за овцете постоянно тревожеше съзнанието й. С мъка сдържаше порива си да яхне коня си и незабавно да тръгне да събира стадото. Но беше вече следобед и тя се сети за онова, за което многократно я бе предупреждавала Шийла, а именно, да не позволява да я свари нощта на непознато място, далеч от кошарата. Участъкът тук беше заобиколен от всички страни с плет от храсти, но дори и при това загубата на ориентация и ненужната паника можеха да бъдат опасни. Районът беше доста голям и Елизабет пак можеше лесно да се загуби, ако конят й се наранеше; щеше да остане без крака, скитайки се да търси убежище, премаляла от глад и жажда. Тя взе няколко камъка и оформи огнище по-далеч от колибата, за да не усеща неприятната смрад. След това запали огън, извади си една питка и сложи парче овнешко да се изпече. Огънят и топлината, разпръснала се около него, й вдъхнаха чувство на сигурност срещу самотния повей на бриза и полюшващата се трева. Тя разседла коня си, сложи му прангите, поразхлаби ги малко, след това подреди нещата си около огъня.

Всичко наоколо потъна в тъмнина. Тя се нахрани, прибра останалата храна, и увита в одеялото си, се излегна удобно край огъня. Трепереше от студ и си мислеше за Шийла. Тя беше вече на доста мили от тук, през хълмове и покрити с храсталаци и треви простори, спряла някъде да пренощува със смъртно болния мъж. Смрад и зловоние отново полъхнаха от колибата и я обгърнаха. Прилоша й. Тя отметна одеялото, изправи се на крака, отдалечи се от огъня и повърна.

Кучетата, които лежаха около огъня и я гледаха, се засуетиха. Две от тях станаха и отидоха да изядат изхвърлената от нея храна. Тя се върна при постелята си и въздишайки тежко, отново си легна.

Сега за пръв път оставаше без непосредственото присъствие на друг човек, самотата я гнетеше. Спа на пресекулки; всеки шум през нощта я будеше. Стана на развиделяване, запали огън, за да си свари чай, после слезе надолу, за да доведе коня. Когато се върна, водата вече вреше; сложи чая и отхапа от питката и студеното овнешко, докато нагласяше седлото върху коня си.

Започна обиколката си от северната част, където границата се срещаше с тази на съседната ферма. Някои от забегналите овце може и да се бяха смесили в нечии чужди стада. Заведе кучетата до плета и ги накара да се придвижват в полукръг към кошарата. Седемте кучета доста бързо се справиха със задачата си и изкараха от храстите голяма част от стадото, като започнаха да обикалят във все по-широк периметър, разбирайки добре какво се иска от тях. Още заблудени овце наизскачаха и се затичаха през храсталаците, като се присъединяваха към стадото, което Елизабет бавно водеше, викайки и размахвайки камшик. Кучетата тичаха все по-надалеч и нашироко, събирайки останалите овце покрай близките хълмчета и дерета. Някъде по средата на пътя си Елизабет беше вече събрала няколко стотици овце пред себе си. Извика кучетата и ги върна пак назад в още по-широк обхват откъм запад, а тя самата подкарваше подгонените от тях овце и ги насочваше към оформилото се стадо. Късно следобед вече бе обходила една голяма част от северната част и бе събрала стотици овце, които подкара към кошарите. Голям облак прах се вдигаше след тях. Точно преди залез минаха покрай последния хълм и като вливащ се поток нахлуха в долината.

На следващия ден Елизабет откри труповете на осемнайсет от тях, разкъсани от дивите кучета динго. Злобата на тези кучета, за които й бяха разказвали, се оказа едно от нещата, за които не си бе давала ясно сметка досега. Но тя се докосна до нея, виждайки подутите и гниещи овчи тела. Те очевидно са били малка групичка, нападната от няколко кучета, защото бяха разпилени на няколко ярда една от друга. Само две от тях бяха разкъсани и наядени. Силен гняв се надигна в душата на Елизабет, гледайки онова, което беше останало от тях. От малките жълтички животни, приличащи на кучета, които беше виждала неведнъж, те се превърнаха за нея във въплъщение на злото.

По-късно сутринта тя срещна две кучета динго и подкара внимателно коня си към тях, докато не хукнаха да бягат. Тогава препусна в галоп след тях, като държеше в ръка мускета, готов за стрелба. Кучетата се втурнаха през равнината, а тя пришпори още по-напористо коня и изпразни и двете цеви на мускета в тяхна посока. Ритането на двуцевния мускет насмалко да я свали от седлото, а двете кучета динго се преметнаха квичейки и отново затичаха. Разстоянието беше твърде голямо, за да ги улучи смъртоносно. Елизабет подсвирна на своите кучета. Две от тях веднага дотичаха и се впуснаха напред след кървавите следи през храсталаците и тревата. И други се присъединиха към тях, привлечени от силния им лай. Накрая притиснаха ранените динго в един ров. Седейки на коня си, Елизабет наблюдаваше разкъсването на динго от освирепелите й кучета.

Колин й бе създал чувство на съпричастност, обратно на Къмингс, който непрекъснато й бе повтарял, че е бреме за него. Усещането за участие в общите дела се разви у нея от времето, когато започна да работи с Шийла. Но досега не се бе чувствала в някаква степен собственичка на земите и имотите, защото досегашните й функции и липса на опит бяха такива, че тя се виждаше във второстепенната роля на помощница. А сега една неуловима, но съществена промяна се появи у нея, докато всяка сутрин яхваше коня, за да търси запилелите се овце. Елизабет бе останала сама, бе поела отговорността за овцете, а и беше член на семейството, на което принадлежаха и овцете, и земите. Чувство за собственост започна да се оформя постепенно в съзнанието й. Всяка една от овцете стана за нея обект с особена стойност и тя започна още по-старателно да претърсва храстите, за да се убеди, че не е пропуснала нито една от тях, оставяйки я на кучетата динго.

Шетането из северната част на участъка й отне четири дни, след което претърси и южната страна. На югоизток повечето хълмчета бяха каменисти и тя започна оттам. Някъде там намери разпръснати труповете на около тридесет-четиридесет овце, убити от дивите кучета. Повечето бяха изцяло оглозгани. Елизабет зърна едно динго, пришпори коня си в галоп и яростно го подгони. Кучето изчезна между камъните край хълма. Тя скочи от коня и с мускет в ръка хукна след него. Забеляза дупка в земята под един камък. Предпазливо погледна вътре, като не изпускаше юздите на коня си. Беше бърлогата на динго. Елизабет възседна пак коня и свирна, за да извика кучетата си.

Кучетата наобиколиха бърлогата с яростен лай, като две от тях се втурнаха нагоре по хълма, през грамадата камъни, за да търсят други дупки. Елизабет завърза коня, взе огнивото и кремъка от чантата на седлото, събра една купчинка от сухи пръчки и трева и запали огън пред бърлогата. Когато огънят се разгоря, взе голям сноп суха трева и зелени клони и ги хвърли отгоре. Тревата буйно пламна. Нагоре се издигна пушек от свистящите и пукащи в огъня зелени клонки.

Елизабет взе една дълга пръчка и тикна огън и в дупката. Пушек заизлиза през още няколко пролуки между камъните и се извиси нагоре в плътен облак. Отвътре се чуваше някакъв шум и скимтене. Елизабет взе мускета в ръка и зачака, като наблюдаваше ту дупката, ту кучетата, които джавкаха и тичаха напред-назад.

Едно динго изскочи от дупката, паникьосано и полузадушено от пушека, а кучетата го погнаха и повалиха на земята. След него се показа още едно. Елизабет вдигна мускета и гръмна по него. Улучи го в гръбнака. То заскимтя и се загърчи в агония. Изстрелът стресна кучетата и изостри вниманието им. Още едно динго показа муцуна навън. Кучетата се нахвърлиха освирепели към него. От друга дупка, малко по-нагоре се заизмъкваха още три. Част от кучетата се спуснаха към тях и започна ожесточена борба. Във вътрешността на бърлогата се усети някакво раздвижване. Две от дивите животни, почти задушени, скимтейки се опитаха през огъня да се измъкнат навън. Елизабет натъпка мускета с барут, вдигна го и стреля. Вдигна се прах и се смеси с пушека, излизащ от бърлогата. Скимтенето се превърна в дрезгав вой, след което утихна. Елизабет внимателно се приближи до една от дупките и се ослуша. Вътре явно бяха останали малките кученца динго. Те се задушаваха, виеха и скимтяха. Тя се върна при коня, взе от чантите барут и напълни цевта на мускета. След това събра още суха трева и клонаци и ги хвърли върху огъня в бърлогата.

Случваше се някое динго да се отскубне от кучетата и да се върне обратно в дупката, но бързо изтичваше обратно навън, ослепено и задушено от лютивия дим. Тогава кучетата го нападаха и доубиваха. Огънят в бърлогата отново се разгоря и скимтенето в нея секна. Елизабет повика кучетата при себе си и ги огледа. Почти всички бяха получили по някоя рана при схватките, а едно от тях бе сериозно наранено — счупена лапа и няколко дълбоки рани от ухапване. Тя го положи внимателно на седлото и подкара коня обратно към кошарите. По пътя срещаше загубени овце, събираше ги и ги подкарваше напред. Кучетата продължаваха да обикалят храстите, търсейки още разпилени овце. Когато пристигна в лагера, зловонието от колибата я удари в лицето. Тя погледна наоколо и намери едно гърне с катран. Сложи го на огъня, за да се разтопи катрана, после отряза големи парчета месо от закланата предния ден овца и ги хвърли да се опекат в огъня. След това намаза раните на кучетата с катрана и ги нахрани обилно с печеното месо.

При пристигането й на това място хиляди овце бяха разпръснати в обширен периметър. След като ги прибра, се оформи огромен поток животни, който запълни долината и се разпростря до съседните хълмове.

Елизабет отново обиколи района, откри още двадесетина овце и уби поединично още няколко диви кучета. Намери и още няколко техни бърлоги и ги прочисти по познатия вече начин.

Целият й ден бе зает да търси загубени овце и да ги събира от всички посоки. Поразтърси се в колибата за чай и намери малко, но той се оказа пропит от вонята вътре, така че тя го хвърли и мина без него.

Самотата започна да й тежи и с нетърпение зачака завръщането на Шийла. Когато изчисли дните, откакто тя беше заминала, откри, че доста дълго е била сама.

Един предобед Елизабет бродеше около хълма източно от долината, когато забеляза, че овцете на отсрещния склон се раздвижват. Отначало си помисли, че е куче динго. В това време се появи Шийла с един мъж. Конете им тичаха сред групичка овце, разбутвайки ги встрани от пътя си. Шийла вдигна ръка и махна за поздрав. Елизабет обърна коня си към колибата и радостно препусна.

Пристигна при колибата първа, дръпна юздите и ги зачака. Шийла се бе широко усмихнала, белите й като бисери зъби блестяха и се открояваха на фона на мургавото й лице под сянката на шапката. Хвърли юздите и скочи от коня. Мъжът в това време заведе коня си до нейния и ги завърза. Шийла и Елизабет се усмихваха и дълго време мълчаливо се гледаха. След малко Шийла попита:

— Добре ли си?

— Да — отвърна Елизабет. — А ти?

— Сега наистина, да. Познаваш Клайд, нали?

Той беше нисък, набит мъж с гъста сплъстена брада и живи, любопитни очи. Елизабет си спомни, че го е виждала около кошарите у дома. Гледаше винаги втренчено и стоеше настрана. Стори й се, че прилича на Къмингс и че е див като него. Усмивката й угасна, щом го погледна. Кимнаха си за поздрав. Елизабет се обърна към Шийла и лицето й отново грейна.

— Да не би да си чопвала и от чужди кошари? — закачливо я попита Шийла, сочейки овцете. — Та тук има около тринадесет хиляди, а предполагахме, че ще са не повече от десетина хиляди.

— Мисля, че намерих почти всичките.

— Има си хас! Та човек не може да срещне нито една овца, като идва насам. Това е самата истина! Такава добра работа не би свършил и най-добрият овчар във фермата!

Елизабет се изчерви от удоволствие, а после си сложи шапката на главата.

— Как е овчарят?

— Старият Били ли? — Лицето й помръкна, погледна я и въздъхна. — Ами, той умря по пътя. Беше много болен и изтощен. Не можа да се пребори с проклетата зараза. Можеше да умре и тук. Освен това едва принудих проклетия му кон да го носи. После трябваше да чакам викария и полицая да дойдат от Минайнди. Всичко това ме задържа доста време.

— Какво се бе случило с него?

Шийла поклати глава.

— Дебелото му черво беше излязло навън или нещо такова. Бог знае какво. Тъпият полицай си беше въобразил, че е прострелян с пищов в червата. Ровеше като глист навсякъде и само създаваше проблеми. Забърка такава каша, че накрая сам се оплете в нея и си я изгълта. Има дълго да я помни. Като приключи не знаеше нищо повече от това, което му бяхме казали в началото. На тръгване му се изсмях в тъпанарската физиономия. Кучи син! — Шийла се ухили доволна и се обърна към Елизабет: — А сега събери си партакешите и ела.

Елизабет кимна и слезе от коня. Завърза го о един храст и започна да си прибира нещата, които беше оставила край огъня.

През това време мъжът разседла коня си, завърза го и започна да разтоварва провизиите и екипировката от седлото. Усетил лошата миризма, идеща от колибата, се обърна към Елизабет:

— Проклетата колиба вони отвратително. Не можа ли да направиш друга?

— По дяволите, ако знаех, че пристигате, щях да вдигна цял палат, ваша милост! Но в своето тъпо невежество мислех повече за овцете, отколкото за това да ви създам удобства. Така, че чувствайте се задължен да се оправите сам, за да не замръзне шибания ви задник!

Ядосана, Шийла се беше приготвила да му отвърне, но Елизабет я изпревари с ироничната си тирада. Изненадано, а после и развеселено, я гледаше как, изпаднала в ярост, се нахвърли върху мъжа. А Елизабет приключи, гледайки го заканително със стиснати юмруци и трепереща брадичка.

Клайд погледна спокойно Елизабет, после Шийла, тръгна към коня си, обърна се и неочаквано се изсмя.

— Не е трудно да се разбере, по дяволите, от кого се е научила така здраво да ругае. Още един месец с теб, Шийла, и никой няма да посмее да разговаря с нея от страх тревата около него да не пламне от огненото й езиче.

Шийла се изсмя гръмогласно, като пляскаше с ръце по бедрата си. Конят й заклати глава и заудря с копита. Тя го хвана здраво за юздите. Елизабет се поотпусна, усмихна се и тя, поклащайки глава. После коленичи до огъня и събра останалите си неща.

Елизабет привърза багажа си за седлото и яхна коня. Шийла поведе своя надолу по склона. Мъжът им махна с ръка, подсмихвайки се. Те му отвърнаха, докато се отдалечаваха, минавайки през стадото овце. Елизабет погледна през рамо назад към долината. Беше свикнала с обстановката тук през последните дни. Заминаването сега предизвика у нея чувство на носталгична меланхолия. Обърна се напред и пришпори коня си, за да се изравни с Шийла. Двете продължиха в бърз тръс.

— Радвам се да видя, че си добре, Елизабет. Свърши чудесна работа, да му се не види!

— Щастлива съм да видя, че си доволна от мен. Но по дяволите, знаеш ли, намръзнах се през всичките тези нощи сама.

— Така ли? Ще оправим това.

Елизабет се усмихна, погледна щастливото лице на Шийла и й намигна.