Аарон Флетчър
Майка Австралия (12)

12.

Майката на Елизабет винаги беше с огромно самочувствие и гордост, че се е омъжила в много по-високо стояща среда от нейната. Този факт ставаше веднага ясен за всеки, който срещнеше пълната, червендалеста дъщеря на търговец и мъдрия, затворен в себе си аскетичен църковник, завършил Оксфорд с отличие.

И двамата бяха от Уексфорд, но с това свършваха приликите, понеже той беше много по-възрастен от нея и предопределен още от ранното си детство да стане духовник. Вече пишеше учени трактати по дребни религиозни теми, когато тя все още беше дете и работеше в магазина на баща си, предопределена да бъде съпруга на някой дребен търговец или механик. Когато той стана капелан в университета Итън, лекарите го посъветваха да се пресели в Австралия по здравословни причини. Тогава той се върна в Уексфорд да приключи с малкото останали му работи и там, на прием от градските власти в негова чест срещна бузестата осемнадесетгодишна Милдред Хейли и по някаква неясна причина поиска ръката й от баща й.

Раждането на детето им бе още по-голяма загадка. Някак си трудно беше да си представи човек, че достопочтеният Ендрю Уилоуби може да бъде асоцииран в зрялата си възраст с някакви плътски импулси, но и никой не можеше да си представи, че трудолюбивата му и привързана съпруга би могла да посрами брачното ложе. След години бездетен брак в благоприятната утроба бе посято семе, майката Природа пое нещата и след нормалния срок се роди Елизабет Уилоуби.

Тя се чувстваше като някакво подобие на мост между баща си и майка си, смесица на елементи от двете натури. Баща й винаги бе гледал на нея със силна почуда, като че ли изненадата му, че тя съществува нямаше край. Той като че ли мислеше, че тя е нещо повече от църковна утвара за грях и благочестие, отколкото другите. Той й се радваше и даже в себе си беше постигнал пълна толерантност към нея, а тя от своя страна се отнасяше към него с обич и уважение, без да стига обаче до благоговението, което му засвидетелстваше майка й, която от своя страна се отнасяше към Елизабет с любов, в която имаше нетърпение, породено от факта, че дъщеря й отвлича вниманието й от главната цел в живота й — а именно да се грижи за нуждите на съпруга си. Така че майка й със сърдита педантичност се занимаваше с нея, докато тя успя да постигне минималната способност сама да се грижи за физическите си нужди, а тази й възраст съвпадна точно с възрастта, когато баща й се нагърби с нейното образование, понеже той считаше, че това е въпрос твърде деликатен, за да бъде поверен на държавното училище.

Те бяха бедни, баща й получаваше от университета Итън малка годишна рента, както и една сума, равна на подаяние от църквата на „Джордж стрийт“, където той бе получил поста почетен свещеник. От време на време се получаваше по някой подарък от Уилоубивци и Хейлевци в Англия. На Коледа един предан енориаш често даваше угоена гъска или друго хубаво месо за тях, но баща й веднага ги даваше на бедните, както това правеше с всичките подаръци, изпратени на семейството. А те ядяха риба. Майка й понасяше това негово особнячество безкритично и като неизбежен факт на съществуванието, с който трябваше да се справят. Тя много икономично се разпореждаше с това, което имаха, не протестираше за оскъдните пари, които биваха оставяни на нейно разположение, и се пазареше с търговците. А те от своя странна разбираха и помагаха с чувство на самозадоволство, особено ако това им костваше малко или почти нищо. Имаше едно момче при търговеца на риба, което носеше остатъка от останалото след продажбата на рибата за деня с бележката, че това било за котката на Елизабет. Между донесената риба винаги имаше хубав лефер или костур за масата им. Когато Милдред отиваше при продавача на зеленчуци да купи картофи, той винаги безмълвно напълваше кошницата й със съвсем леко поувехнали зеленчуци. Търговците на платове запазваха парчета плат, подходящи за якички на свещеника и за панделки и престилки на Елизабет.

Имаха малко приятели, понеже положението на баща й и професията му ги поставяха в ограничен кръг от хора, а и той самият имаше неуместния навик да посочва греховете на социално издигналите се със същата непринуденост, с каквато го правеше сред обикновените хора. Той също така вследствие своите ексцентрични и егалитаристки разбирания не се смущаваше да поставя себе си и дъщеря си в положения, изглеждащи необичайни в очите на другите. Още от времето, когато започна самостоятелно да ходи, Елизабет винаги ходеше с него, припкаше с колосаните си полички, подскачаше от паве на паве, панделката на престилката й красиво вързана отзад, периферията на шапчицата й срещу слънце красиво извита, със симетрично и точно вързани под брадичката й връзки, сграбчила малката си чантичка, докато баща й с лъснатите си черни ботуши вървеше с бавна сигурна стъпка, така както преследваше греха в живота, с подшит, изгладен и изчеткан с любов черен костюм, с трептяща от белота якичка, а бледото му лице — опънато и набраздено от годините, лошото здраве и грижата за човечеството; бледосините му очи замрежено гледаха наоколо и виждаха това, което бе невидимо за другите.

Понякога те отиваха в Правителствения дом да поставят въпрос за някои от мизерстващите в града, а измъченият чиновник мигаше и въздишаше, обяснявайки колко трудно било да се заобиколят правителствените разпоредби, за да се удовлетвори желанието Господне, докато баща й говореше с мекия си отчетлив и точен оксфордски акцент. Те ходеха и в сиропиталището и докато баща й четеше молитвата, момчетата я гледаха изпод вежди. Посещаваха и домовете на болни. Много често това беше малка, сбутана мръсна къща, пренебрегвана от другите свещеници, но в която баща й коленичеше до леглото и се молеше мълчаливо и настоятелно, докато семейството стоеше наоколо, а Елизабет стърчеше пред леглото с наведена глава и хванати под брадичката ръце. Понякога те отиваха и в по-богати къщи и много по-рядко в най-хубавите такива в града. При тези случаи майка й категорично и практично я беше инструктирала, че ако някак си някой мушнеше в джобчето или в чантичката й паричка, тя непременно трябваше да съобщи това на баща си, както и ако й дадяха грижливо увита пастичка, да я вземе внимателно, да я пази да не се натроши и обезателно да я донесе вкъщи за вечеря.

Когато вървяха по улиците, хората ги поздравяваха — мъжете докосваха шапките си, а жените леко се покланяха. Често се спираха, защото баща й започваше да говори по някакъв въпрос с тях. Понякога това касаеше болен, понякога се налагаше кратка и на момента съчинена молитва за благодарност, която спираше нормалното движение по улицата, защото баща й си затваряше очите и се молеше с придобити от дълга практика апломб и абсолютно откъсване от света, докато обектът на молитвата, почервенял от притеснение, пристъпваше от крак на крак, мяташе притеснени погледи изпод вежди, а минаващите търговци, механици и тръгнали на пазар хора нагласяваха и стъпките си, и държанието си към малката церемония, покрай която те минаваха. Друг път баща й спираше някой успял да се изплъзне от него по някакъв въпрос правителствен чиновник, който в дадения момент биваше принуден да направи кисела усмивка и да кимне в съгласие, обещавайки, че ще направи нещо по въпроса. Тя и баща й влизаха в магазини, където търговците внимателно, но твърдо бяха заставени да изпратят храна или друго нещо на някое бедно семейство. Разходките им из града включваха всичките улици, включително и тези, в които якичката на свещеника и присъствието на малкото безупречно облечено момиченце предизвикваха шокова вълна, която ги предшестваше. Баща й спираше пред обществените сгради и разговаряше с групички моряци, хамали и калфи, които почтително накланяха чела и поглеждаха наоколо в алкохолна конфузия. Понякога те попадаха в район, в който след избухнал ръкопашен бой или намушкване с нож, баща й влизаше в слабо осветен вонящ дом и се молеше над мъж, който кървеше и стенеше на мръсния под или проснат по гръб на една от очуканите маси, молеше се божествена намеса да спре естествения ход на случилото се, докато пристигне бръснарят, а наоколо оглупели пияници вторачено гледаха с отворена уста, докато собственикът на кръчмата се тюхкаше между тях и им хвърляше святкащи предупредителни погледи.

Имаше и други места, в които те влизаха, когато на баща й му казваха, че вътре има болна жена. Тези места бяха лошо осветени, във въздуха се носеше тежката миризма на тамян, която прикриваше по-тежки миризми; разтегнатата зъбеста усмивка на някое женско лице изстиваше и се сменяше с израз на напрегнатост, когато видеше кой бе дошъл. Жената излизаше и те изчакваха, докато в коридорите се чуваше бясно търчане, врати се затръшваха, мъже прескачаха през прозорците. След това се появяваше друга, по-възрастна жена, която ги въвеждаше в стаята. Елизабет стоеше пред леглото с наведена глава и стиснати ръце под брадичката си, а баща й се молеше горещо за здравето на тялото и за изгонването на седемте дявола; благите му сини очи не правеха особена разлика между заболялата или ранена проститутка и най-добрите граждани на града.

Други части от образованието на Елизабет се провеждаха в кабинета на баща й в скромната им къща в края на „Харогейт стрийт“. Там свещеникът се преобразяваше в учител и преподаваше с тежест, а Елизабет седеше на един твърд стол край малка масичка до прозореца и се мъчеше да възприеме лавината от история, география и философия. Малките й пръсти усвояваха трудната задача на краснописа. Тя научи изкуството да подостря възможно най-тънко пачето перо и лекичко да пише с него, без то да се износва ненужно. Пръстите й бяха изцапани с мастило от упражненията по краснопис и тя изпълваше листата от двете страни.

А тя наистина се учеше. От ехо на неговите проповеди, тя стана писача, който сложи на книга мислите му, за да бъдат запазени за бъдеща употреба, и с изминаването на годините тя все по-малко оставаше ученичката и се превръщаше все повече в последовател и спътник на баща си, предизвиквайки безкрайното му удоволствие със своите критични оценки и предложения.

Тя имаше широки познанства. В черковните си дейности влизаше в контакт със свои връстници от двата пола; канеха я на журове и приеми и други подобни, и така тя прекоси младежките си години. В нея бяха смесени чертите на майка й и на баща й: блестящите сини очи и розовият тен дължеше на майка си, а високата тънка фигура и деликатните благороднически черти — на баща си. Тя беше по-привлекателна от повечето момичета, но нейното възпитание й беше втълпило едно ранно за възрастта й достойнство, което видимо не беше популярно сред връстниците й. Общо взето, в Австралия имаше недостиг на жени, но не и в Сидней и Парамата. Поддържаха се тесни семейни връзки с Англия, по правило синовете биваха изпращани да получат образованието си там, а младите момичета с положение в Сидней и Парамата се съревноваваха с тези в Англия. По отношение на перспективите за женитба Елизабет беше в по-неизгодно положение от другите момичета. Семейството й беше бедно и тя беше без зестра. И докато социалният контакт със семейството й беше въпрос на политика, по-тесни връзки не бяха желателни поради ексцентричното пренебрежение, което баща й проявяваше по отношение на класовите различия. Младите мъже се увличаха по Елизабет, но бащите и майките им се противопоставяха. Елизабет приближаваше двадесетте и гледаше на това положение с пълна невъзмутимост, уверена и щастлива в живота си.

Достопочтеният Уилоуби имаше за свое хоби градинарството. Липсата на пари за семена и растения често принуждаваше и него, и Елизабет да се ровичкат в общинската мера в квартал Батери или в ливадите около Форт Макуайри да търсят растения и да ги присаждат в градината си. Веднъж, когато бяха излезли на мерата, те намериха малко пиперково дърво и решиха да го изкопаят и пренесат вкъщи. На баща й му прилоша от усилията при копаенето и възрастта му. Помогна им един мъж, който пресичаше мерата между пазара за животни и входа откъм „Джордж стрийт“. Той беше тих, добре сложен, на четиридесет и нещо години, облечен в обикновени, но здрави, макар и не съвсем чисти работни дрехи. Не говореше много, но беше с уверени маниери. Имаше нещо безлично във външното му поведение, но той беше умел и ефикасен и бързо овладя положението — завърза корените на дървото, постави го на рамо и подложи другото си на баща й да се облегне. Елизабет ги последва.

Късно следобед на следващия ден той дойде в къщата им, носеше провиснал вълнен костюм и чиста, но измачкана риза. Брадата и мустаците му бяха подстригани, а ботушите му — лъснати. Беше метнал на рамото си овчи бут, увит в платнище. Остави бута в кухнята при майката на Елизабет, която беше поразена от вида на прясното месо, съблече палтото си, нави ръкавите си и излезе в задната градина да засади дървото. Докато вечерята се приготви, дървото беше засадено и той се върна с баща й, изми си ръцете, облече сакото си, вечеря с тях и си отиде.

Франк Къмингс се занимаваше с овцевъдство. Притежаваше малка ферма с няколкостотин овце на няколко мили от Сидней. Беше син на свободен заселник, единия от трима братя. Един от тях беше Джордж Къмингс, фактор в градската търговия и също ерген — положение, което изглежда задоволяваше много мъже от работническата и дребната търговска класа. По-големият му брат Каин преди години беше съден за убийство и пратен в наказателната колония на Земята Ван Даймен. Оттам той успял да избяга, след което веднъж се мярнал в околностите на залива Филип, изчезнал и вече никой нищо не чул за него. Франк Къмингс бе известно време наемен работник, преди да успее да прогресира до такава степен, че да притежава известен брой овце. През по-голямата част от живота си обаче биваше сполетяван от дребни неудачи и напредъкът му беше бавен и колеблив.

От отношението на майка й към Къмингс Елизабет разбра, че самата тя е причината, поради която той идваше в къщата. Разликата в годините им беше по-голяма от обикновената за техния кръг, въпреки че това често се срещаше в работническата и търговската класа. Франк се държеше почти с безразличие към нея и насочваше вниманието си към баща й. Последният прие присъствието на Франк благосклонно, както би приел губернатора или притежателя на публичен дом. Той намираше Къмингс за интересен. Те разговаряха за овце, за фермерство и други подобни неща, но той нито прие, нито го отхвърли като ухажор на Елизабет, а по-скоро го прие с готовност като гост. Никой не попита Елизабет, но тя така и нямаше никакво намерение да се омъжва за него. Гледаше на брака общо взето с резерви и считаше, че Къмингс е много стар за нея, и че освен това притежава някои неприемливи за нея черти. Беше необразован, без маниери, безразличието му към нея се сблъскваше с гордостта й и малката доза суета, която други мъже бяха създали у нея. Освен това той пиеше и тя подозираше, че тихите му маниери криеха някакви тъмни, скрити дълбини на личността му. Майката на Елизабет го приемаше, защото съпругът й го приемаше, а Франк често носеше много практични подаръци: пушен бекон, торба брашно или захар, овчи бут или голяма връзка агнешки котлети, и ги поднасяше тъй рязко открито, че всякаква пресметливост губеше смисъла си, а това правеше тези му дарове по-малко смущаващи и неприемливи, отколкото подарък, оставен пред вратата.

В разстояние на няколко седмици той често идваше, като че ли да огледа положението, както направи, когато на баща й му стана лошо на мерата. Някои млади мъже, които посещаваха Елизабет, внезапно спряха да идват, а Къмингс започна да идва два пъти в седмицата. Пристигаше в неделя и ги придружаваше за църковната служба, след това се появяваше отново в сряда и вечеряше с тях. За случайния наблюдател това изглеждаше като че ли Франк посещава баща й и е приятел на семейството; Елизабет свикна с присъствието му както баща й и майка й. След като тази практика се възприе и стана рутинна, това задоволи Къмингс и той като че ли влезе в ролята на овчаря, наблюдаващ стадото в очакване на приплода за сезона, или на котката, наблюдаваща мишата дупка.

Слабите дробове на баща й го бяха довели в Австралия и обикновено горещите и сухи лета и меки зими му действаха благотворно. Той беше достигнал възраст, която се считаше за значителна за повечето здрави хора, и жена му, въпреки че беше сравнително по-млада и от здраво потекло, беше започнала да чувства възрастта си. Всъщност, болестта на баща й не беше изчезнала, тя само беше притихнала и се проявяваше чрез розовите петна по бузите му, временни пристъпи на задух, спазми при кашлица и податливост към заболявания на дихателните органи през зимата. Елизабет и майка й познаваха тези симптоми и следяха за първия признак на появата им. Бяха си изработили ефикасен начин да го лекуват с вендузи и разтривки; слагаха го веднага на легло и се заемаха с него, още преди заболяването да се е развило напълно.

Нямаше нищо неочаквано и необичайно, когато една вечер той започна да кашля и се появи лека пресипналост в гласа му, защото с Елизабет бяха прекарали повечето време от деня на мерата и времето изведнъж беше застудяло. Когато свършиха с вечерята, Елизабет му приготви вендузите и гореща вода за инхалации, докато майка й изми чиниите и прибра масата. След това за него се погрижи майка й, а Елизабет счука билки, от които да се приготви лекарството за следващата сутрин. Но на сутринта той почина.

Елизабет беше изтръпнала от шока. Главният център на живота й изведнъж беше изчезнал и главата й се завъртя, когато тя се опита да си даде сметка за загубата. Майка й беше разбита, защото беше лишена от смисъла на своето съществуване. Елизабет отиде при ректора на църквата на „Джордж стрийт“, който се върна с нея да разговаря с майка й и осигури един помощник-пастор да им помогне. Баща й бе починал във вторник, а в сряда дойде Къмингс. Той отиде обратно до фермата си, уреди някой да се грижи за овцете, после отново се върна и остана при тях.

На погребението дойдоха много от гражданите на Сидней, представители на различните вероизповедания, губернатора и старшите му служители и стотици познати. При опелото и погребението Къмингс стоеше назад и когато приятели откараха вкъщи Елизабет и майка й с файтон, той ги последва пеш. Майка й отиде в стаята си, а Елизабет седна в гостната със зачервени от плач очи и объркано от натрупаните чувства съзнание. Къмингс нацепи дърва и запали огъня в кухнята да направи чай. Сетне поговори с приятелите, които бяха останали, и ги изпрати, когато те си тръгнаха. Дойдоха други приятели и донесоха храна; и тях Къмингс посрещна на вратата, прие даровете и им благодари. Когато настъпи нощта Елизабет се прибра в стаята си, а Къмингс угаси свещите, заключи вратите и заспа на пода в гостната.

На следващия ден Къмингс стъкми огъня в печката, стопли вода за чая и без да обръща внимание на Елизабет тихо вършеше нещата, които трябваше да бъдат направени. Дойде помощник-пасторът и Къмингс поговори с него на стълбите. След това дойдоха и хората, които бяха донесли храната, за да си вземат посудата и Къмингс им я даде. Елизабет сготви супа за майка си, но тя остана недокосната на нощното шкафче. Елизабет обаче хапна малко от нея и изпи чаша чай. След това седна в стаята си, гледайки, без да вижда в книгата на скута си, а сълзите й непрекъснато напираха в очите й. На долния етаж Къмингс ходеше безшумно.

До съботата майка й, унесена в мълчалива скръб, започна да се движи из къщата, като хапваше по малко от това, което Елизабет приготвяше. Къмингс все още беше там; вършеше различни къщни работи, по някой път изчезваше из улиците за час-два, за да купи нещо необходимо, или за да си свърши някоя своя работа. В неделя той ги заведе на църква и се върна вкъщи заедно с тях. Следобеда отиде да провери овцете си и се завърна преди здрач.

В понеделник Къмингс заговори с Елизабет за сватба. Това беше един от редките случаи, когато я бе заговарял и това някак си я изненада. Подходът му по въпроса беше като към нещо, което е било предварително решено. За момент тя остана като вцепенена, но след това се осъзна и твърдо му каза, че няма никакво намерение да се омъжи за него. Тогава той отиде в стаята на майка й и я доведе долу. Елизабет разбра, че вече беше разисквал въпроса с нея и майка й е съгласна. Тя даже беше писала на семейството си в Англия какво се бе случило и имаше изгледи през следващите няколко месеца да получат финансова помощ, но положението им в момента беше критично. Нямаха никакви спестявания, никакъв доход и Къмингс се беше съгласил да ги подпомага, ако Елизабет се омъжи за него. Къмингс не бе отхвърлен като кандидат от баща й, а това в ума на майка й беше най-важното. Атмосферата на скръб в къщата отчасти изчезна в конфликта, при който Елизабет бурно се опълчи срещу майка си и Къмингс в продължение на два дни. Тогава именно Елизабет видя за първи път острието в характера на Къмингс. Майка й отиде при епископа и го доведе вкъщи, за да разговаря с Елизабет, и той й каза, че баща й щял да бъде разочарован от нейното неподчинение. Последваха още разправии и най-накрая Елизабет отстъпи. В църквата, съгласно канона, трикратно обявиха имената им за предстоящия брак.

Траурният период не позволи да се прави пищна сватба, а и Елизабет не искаше такава. Присъстваха минимален брой свидетели, заедно с майка й и братът на Къмингс — Джордж. След сватбата те се върнаха у дома за кратка и неловка закуска. Къмингс беше оставил волската си кола пред къщата и натовари на нея нещата, които Елизабет беше опаковала. Елизабет се качи на колата и те потеглиха в мълчание.

Късно следобед пристигнаха в имението на Къмингс — двеста акра изпасана от овцете хълмиста местност, в долния край на която се виеше реката Джордж. Една пътека, утъпкана от каруцата му, свързваше коларския път с къщата, която представляваше малка сбутана постройка с небоядисани тарби, по които се виждаха парчета от кора от дърво, заменили местата, където тарбите бяха изгнили или изпадали. Към нея имаше няколко дървени навеси, а зад нея — малък клозет. В града имаше мухи и комари, но полъхът, който идваше от океанския залив, не им даваше да бъдат кой знае каква напаст през зимата, затова сега за Елизабет ятата от мухи и комари, които се събраха около нея, докато волската кола се тръскаше насам-натам по неравния път, бяха неприятна изненада. Прилоша й от глад, почувства, че й се повръща от непрекъснатото клатене на колата, а студеният вятър, който духаше над хълмистата местност и разклащаше щръкналата кафява трева, я караше да трепери неудържимо. Къмингс слезе от каруцата, отвори портала и вкара воловете и каруцата, след това затвори портала, качи се обратно на седалката и те тръгнаха по пътеката през полето към къщата. Откакто си размениха венчалния обет в църквата, той не я беше погледнал, нито й беше проговорил.

До вратата на къщата водеха две поддаващи се стъпала, вратата заяждаше в пода, когато той я избута с рамо и внесе вътре част от нещата й. Къщата имаше две стаи. В предната имаше огнище пълно с пепел, маса за игра на карти и два стола до стената, груба дървена полица над масата, на която стояха чиниите и кухненските прибори. Подът беше покрит със спечена кал и овчи тор, мръсни дрехи висяха от куки по стените, по чиниите на масата имаше отдавна засъхнали остатъци от храна. В задната стая до едната стена имаше грубо сковано легло, покрито с мръсни чували вместо одеяла, и единственото друго нещо в помещението беше полицата до отсрещната стена с натрупани отгоре й мръсни дрехи.

Той внесе всичките й неща от колата, нареди ги покрай стената в предната стая, след това излезе и откачи воловете и ги пусна на свобода. Тя бавно и замаяно мина от едната стая в другата. Не й изглеждаше това да е жилище за хора. Свали палтото си и се огледа къде да го закачи. Когато той се върна, взе палтото от ръцете й, окачи го на една кука, след което я поведе в другата стая. Отначало, когато той започна да разкопчава роклята й, тя не разбра за какво става въпрос, а после я обзе паника. Опита се да се освободи от него, но той я държеше без усилие и спокойно продължи да я разкопчава. Тя започна да пищи и да се мята като луда, но той невъзмутимо я прихвана още по-здраво. Разсъблече я, вдигна я, обърна я и, като я държеше първо с едната, а след това с другата си ръка, изхлузи бельото й, след което я натисна върху мръсните чували на леглото, качи се и той на него, разкопча панталоните си и ги свлече надолу.

Тя имаше съвсем мъглява представа как тия неща се правят и обезумя от страх, когато той разтвори бедрата й, клекна между тях и започна да се натиска в нея. Натискът се превърна в болка и тя се сви при допира с него. Той започна да я псува да стои мирно и защипа нежната й кожа от вътрешната страна на бедрата й. Това щипене се превърна за нея в мъчение, по-силно от страданието от проникващия я натиск. Тя се опита да лежи спокойно. В един момент изпита прорязваща болка, той с все сила сграбчи бедрата й, падна върху нея и започна бързо да се движи. Това продължи само един миг, след което той шумно изохка и така силно впи пръстите си в бедрата й, че тя изплака. След това той слезе от нея и стана от леглото.

Тръгна към вратата, водеща към другата стая, издърпа нагоре панталоните си, натика в тях ризата си и се закопча. Тя беше зашеметена от случилото се, но най-важното за нея беше голотата й и тя се опита да се прикрие, като се присегна за дрехите си и се изправи на леглото. От вратата той се обърна.

— Слушай, ще стоиш както си и няма да мърдаш! Отивам при стадото и като се върна ще го повторим; тъй че искам да те заваря в същото това положение. В Сидней ти беше копелдашка пасторска щерка и си виреше английския нос пред мен, но сега си ми жена и вече няма да можеш да го правиш, проклето поми.