Аарон Флетчър
Майка Австралия (11)

11.

Дълбоко някъде, под булото на отчаянието от всичко преживяно, изникваше накъсаният и мъгляв спомен за първите овце, които беше видяла. Това бяха детски спомени, запечатили се в съзнанието й, картина от отколешна сцена от едно пътуване в покрайнините на Сидней, вероятно когато е придружавала баща си някъде. Тя беше като бляскав диамант от времето, когато умът й не беше омърсен и беше изградил високи кристални дворци от камъните покрай пътя на живота. Това беше една картина на свежи зелени пасища, над които грееше засмяно слънце от ясните сини небеса и осветяваше вълнестите овце, боричкащи се просто от радост от живота.

Действителността обаче се присмиваше на спомените. Вместо свежите зелени пасища сега се беше разпростряла безкрайна кафява степ, осеяна с ниска растителност и малки хълмчета с изсъхнала трева, където понякога се изправяха дървета. Пустош — празна, самотна и изоставена земя. Слънцето печеше, но не от ясни сини небеса. Изгарящите му лъчи идваха от бледо месингово небе с такава мощ, която изпиваше силата на човек, а нагорещеният въздух изгаряше гърлото и дробовете му. Овцете бяха келяви, не вълнести. И вместо да припкат от радост от живота, те се мъчеха да оцелеят както всяка друга животинка.

Освен това те воняха. Всичките бяха болни от гъбични инфекции, които често бяха толкова тежки, че животните буквално се разпадаха, придвижвайки се. Други бяха така изгорели от слънцето след остригване, че целият им гръб от врата до задницата се бе превърнал в един огромен мехур, който понякога се пукаше и обливаше хълбоците и плешките с течност, която изсъхваше, хващаше кафява кора, белеше се и се тътреше по земята, докато някоя друга овца не я настъпеше и по този начин се отпаряха цели парчета, лъсваше живо месо и открити мускулни влакна. Някои имаха разкъсвания, торбести издутини по хълбоците, плешките и стомаха, а други страдаха от червеи, които правеха вратовете им да изглеждат гротескно подути, и едва вървяха. Почти на всички кожата около ануса и ампутираната опашка беше одрана, за да не може там да се насъбира тор. По някои обаче торта се беше задържала, рояци мухи се виеха и задниците им бяха покрити от щъкащи червеи. Имаше и такива овце, където тази процедура беше направена набързо и те бяха така осакатени, че просто не беше за вярване, че още са живи. Някои бяха ослепели с едното око, на други им липсваха ушите или тътреха крак, осакатен при прибързаното стригане.

Имаше и други болести и осакатявания сред овцете. Някои от животните предизвикваха направо душевна агония у наблюдателя с мрачната си борба да изкарат деня, за да може през нощта да съберат малко енергия за подновената битка за живот на следващия ден и по-нататъшната безсмислена въртележка от безкрайни изтезания. Но нямаше случай овце да бъдат убивани от състрадание. Животът понякога продължаваше при почти невероятни обстоятелства и овцете трябваше да живеят, да издържат цикъла до времето за новото стригане. Заради жаждата на човека за вълна, овцете бяха обречени по рождение и осъдени да живеят.

През облака от фин прах, който вдигаха копитцата им, погледът й се плъзна по подскачащите тела; беше дошъл моментът за поредната почивка в дългата нощ на живота. Водещият стадото Ричардсън, който беше начело на колоната и едва се виждаше сред прахта, се изправи на стремената, махна с ръка и овчарите започнаха да викат на кучетата, обръщайки конете си. Овцете тръгнаха на една страна, направиха кръг в едно широко поле с къса сребристокафява трева, докато кучетата се втурваха помежду им, тракайки с челюсти. Предният фургон спря. Съпругът й задърпа юздите, завика на конете и дръпна лоста за спиране на колелетата. Фургонът се тръсна напред и спря. Той постави пръчката на камшика в отвора до седалката, нави юздите около нея и я погледна, слизайки.

— Слез и ти, и виж да свършиш някаква работа.

Елизабет кимна мълчаливо, повдигна краищата на полата си, прекрачи перилата на фургона, внимателно сложи крак на една спица, след това прехвърли другия си крак и стъпи на земята. Тя бе нежелана тук. Овчарите се отнасяха враждебно към идеята жени да ги придружават, защото присъствието им ограничаваше приказките и държането им и защото жените по-малко можеха да издържат на несгодите. Преди да започне пътуването това й беше обяснено в най-болезнени подробности от съпруга й, който подчерта колко много тя щеше да му бъде в тежест. Тя си мислеше, че приказките и държането на мъжете трябва да са безкрайно груби, щом като присъствието й ги притесняваше. Мислеше си също, че вероятно на нея и съпругът й им бяха позволили да се присъединят към овчарите през това пътуване, защото него го бяха назначили за главен овцевъд на имението, където откарваха овцете. А това негово положение в бъдеще може би щеше да бъде от полза за водещия. Имаше и други отстъпки. Част от споразумението беше, че тя ще помага на готвача, а съпругът й ще помага при овцете. И все пак като че ли съпругът й не я беше представил както трябва пред водещия. Между двамата беше избухнал остър спор, когато се разбра, че тя не разбира нищо от лагерно готвене. А когато я изплаши една змия във фургона и тя се разпищя, отново между двамата избухна скандал и мъжът й беше толкова побеснял, че я нахока. Имаше и други неща, които се случиха, но водачът сърдито мълчеше, приемаше положението такова, каквото бе, и не искаше повече да влошава нещата заради нея. Беше суров, груб мъж като повечето овчари, но не беше жесток като мнозина от тях.

Когато движението се преустанови, прахът се слегна. Тогава се събраха мухите и комарите. Мухите кацаха по очите и устата, влизаха в ноздрите, търсейки влага, не хапеха, но създаваха вбесяващо чувство на отвращение. Човек не можеше да си отвори устата, без вътре да му влязат няколко мухи. А комарите се струпваха на жужукащи облаци, нападаха откритите места на кожата и хапеха даже и през дрехите. Подутите от ухапванията места почваха незабавно да сърбят. Тя ги разгонваше от лицето си, докато отиваше към фургона на готвача. Чувстваше напиращата нужда да се облекчи. Но на стотина метра от фургоните имаше само една малка рядка горичка. Трябваше да чака да се смрачи, както обикновено правеше. Мъжете се вторачваха в нея и се подхилкваха, докато те самите въобще не се криеха от нея, когато пускаха вода. А когато все пак тя успяваше да се отдалечи, трябваше да ги брои, че всички са около огъня, защото в противен случай рискуваше да чуе ехидно кискане в тъмнината. В най-добрия случай у нея оставаше смразяващия страх, че може да настъпи някоя змия или да преживее отвращението да настъпи нещо, което някой от мъжете е оставил преди нея.

Потта струеше от всяка пора по тялото й. Не се беше къпала от седмици. Сама усещаше миризмата си. Косата й беше сплъстена на пръчки от потта и праха, главата я сърбеше. Стоеше напълно омаломощена и отпъждаше мухите и комарите, докато готвачът и мъжът, който се грижеше за конете, ги откачаха от фургона. Мъжът изведе конете, а готвачът отиде към задния край на фургона. Беше нисък, слаб, около четиридесетте, с тъжни очи и горчива гримаса на устата. Също като водещия той изглеждаше по-скоро груб, отколкото жесток. Но странно, като при много мъже грубостта му бе насочена и срещу самия него. По ръцете му имаше пресни петна от скорбут и той непрекъснато се чешеше, а известно беше, че тази болест се появява при непълноценно хранене. Екстракт от дървесна кора от един аптекар в Сидней или дори кошничка плодове за няколко гроша можеше да излекува болестта, но на него му беше безразлично. Като болна или заразена овца той продължаваше да се тътри по пътеката на живота си.

Той спусна задния капак на фургона, измъкна чувал с брашно, откачи две големи тенджери от куката на една от гредите, поддържащи брезентовото покривало, и се отдалечи. Тези неща тя не можеше нито да повдигне, нито да стигне. Тя извади торбата със солта, взе кофата и отиде да я напълни с вода от бъчвата, окачена от другата страна на фургона. Един от мъжете беше отделил една овца от стадото; замъкна я до бъчвата, за да я огледа готвачът. Тя имаше някаква инфекция на вулвата, която беше просто разцъфнала, задните й крака бяха като парализирани и широко разкрачени, главата й висеше надолу. Дъвчеше тревата, която беше успяла да захапе, когато овчарят я издърпа от стадото. Готвачът кимна с глава към другата страна на фургона и тръгна след Елизабет, която носеше кофата с вода. Извади един голям нож от купчината кухненски прибори и отиде от другата страна на фургона, където овчарят беше довлякъл овцата. Тя издаде едно-единствено приглушено блеене — повече звук на облекчение, отколкото на болка и уплаха.

Задачата на Елизабет беше да приготви хляба — жилаво и сплескано тесто, направено от брашно, сол и вода. До нея стояха двете огромни тенджери: едната за хляба за вечерята, за сутринта и за обяда на следващия ден, а другата — за сместа от чай и голямо количество кафява захар, която наричаха пудинг и щяха да я ядат като десерт към главното ядене. Хлябът, печеното овнешко, пудингът и големите чайници с чай, приготвен на място, заедно с лещата и ориза, бяха редовното им ядене поне веднъж в седмицата. Тя изсипа брашното в тенджерата, сложи няколко лъжици сол, наля вода и започна да меси с ръце. Ята от мухи и комари кръжаха около лицето й и тя се опитваше да ги отпъди с рамото си. Но не беше възможно да ги изгони от лепкавата каша и скоро тестото се покри с черни петна.

Готвачът и овчарят, който му помагаше, отнесоха трупа на овцата от другата страна на фургона и го окачиха на една кука. Вонята от кръв и смърт насити горещия неподвижен въздух. Рояк мухи ги последва и скоро суровото, топло и червенеещо месо бе покрито от тях. Готвачът отряза предните крака, занесе ги обратно отзад на фургона и ги положи на капака. Затършува нещо в купчината парцали и дрехи в ъгъла на фургона и извади една умирисана платнена торба, която се беше вдървила от засъхнала кръв. Изтръска я, отиде при трупа на овцата, пъхна я в торбата, прихвана я здраво около малкото копито, по което все още имаше засъхнали парченца кал и тор от последните стъпки на съществото, преди то от нещо живо да се бе превърнало в нещо, което поддържа живота. След това завърза торбата и по този начин стотиците мухи останаха хванати в топлия тъмен затвор, който примамваше със стръвното и оргийно пиршество с големи парчета топла кръв и плът, все още влажна от живот, преди да изиска пиршеството да се заплати с неминуемата им смърт. В известна степен по този начин бяха принизени величествените предначертания на самото сътворение на Живота, като неговите гигантски измерения биваха сведени до обикновени мухи, измърсена торба и прибързано и нетърпеливо връзване на възли с мръсна връв.

Трупът щеше да издържи три дни. Парчетата, които щяха да изпекат на огъня на втория ден, щяха да бъдат наръсени с къри, а тези за третия ден щяха вече обилно да бъдат овъргаляни пак в къри. Елизабет имаше един и същи начин на хранене: първия ден тя щеше да изяде сравнително голяма порция месо; през втория ден щеше да яде само когато огладнееше, а през третия щеше да гладува. Готвачът извади вързоп дърва, които бяха събрали от последната гориста местност, през която бяха минали. Запали огън, хвърли няколко съчки и зелени клончета, когато той се беше вече подхванал. Гъсти облаци пушек се извиха около фургона, предизвикани от горещите зелени клонки, и повече или по-малко изпълни предназначението си да изгони мухите и комарите; той беше по-малко зло от насекомите, ако и Елизабет да дишаше трудно и от очите й да потекоха сълзи.

Готвачът намуши плешките на железен прът и ги окачи над огъня. Елизабет беше свършила с месенето на хляба и той постави тенджерите на огъня. С вода от бъчвата тя напълни кофата, в която правеха чай, и я постави отгоре. Ричардсън пристигна, слезе от коня, свали шапката си и докато се оглеждаше наоколо, разгони с нея мухите от лицето си.

— Добре ли сте, мисис?

Този риторичен и безсмислен въпрос бе проява на грубовата любезност, която той беше започнал да проявява след първите няколко дни; тя се насили леко да се усмихне, притвори очи и кимна.

Той изсумтя и се обърна към готвача.

— Гледай този път месото да е изпечено от всички страни и отвътре.

— Ако печеното не отърва на проклетия ти вкус, от другата страна на вагона висят още димящите черва на овцата.

— Дръж си проклетия език, копеле. Искаш ли да ти стоваря един по главата?

— А ти искаш ли да натъпча чая ти със селитра?

Ричардсън изръмжа, нахлузи шапката си, гневно придърпа краищата й и изгледа яростно готвача. Качи се на коня си и се отдалечи. Готвачът ядно погледна след него, изръмжа нещо, приклекна край огъня и започна да добавя съчки и клонки. Неразбираеми оставаха за нея някои от отношенията между мъжете. Откакто се омъжи, винаги беше сред хора, които решаваха въпросите на предимството и кое е право и кое криво на основата на това кой е по-опитен с юмруците си, което беше още по-валидно при отношенията между овчарите. Готвачът обаче, който вероятно бе най-дребният мъж от цялата група, се различаваше от тях. Той беше обект на груби шеги; например, когато се счупи едно от колелата на фургона, един от овчарите предложи той да изпечал кръглия хляб и да го сложел на мястото на колелото. Но той и беше единственият, който се опълчваше срещу водача. А когато грубите им шеги предизвикваха гнева му, мъжете се умълчаваха при изблика на неговите жлъчни отговори. Тя не разбра защо той спомена за селитрата; знаеше само, че това е една от съставките на барута, но заплахата на готвача, че ще я сложи в чая изглеждаше като ефикасно оръжие срещу мъжете и ако съдеше от приказките и смеха им около огъня, това навяваше подозрения за някакви смътни мръснишки последствия.

Нуждата да се облекчи се превърна в агония за Елизабет. Овцете полегнаха да спят и мъжете започнаха да прииждат към фургона. Кучетата от другата му страна се сбиха за червата, изядоха ги и се прибраха при овцете. Тя застана при задния капак на фургона на готвача, където най-малко можеха да я забележат и където част от пушека я обгръщаше и прогонваше мухите и комарите. Готвачът беше приклекнал от тази част на огъня, от която идваше най-много пушек, разместваше тенджерите с хляба, слагаше чай в кофите с вода и обръщаше месото. Мъжете бяха от другата страна на огъня, говореха, смееха се и биеха мухите и комарите. Съпругът й отиде при техния фургон, огледа го, след това я погледна студено, отиде при огъня и седна сред мъжете. През първите няколко дни на пътуването и тя седеше край огъня, но след това съпругът й й нареди да стои настрана от мъжете. Той се беше сбил на два пъти с някои от тях, защото те бяха казали нещо по неин адрес, което той беше изтълкувал като обида към него. Беше спечелил единия път, а вторият път боят бе спрян от водача, защото бе започнало да става опасно.

Слънцето залязваше и започна да става сумрачно. Източната част на небосклона се обагри в тъмноалено, което бързо се разпростираше и на запад. Полята около фургоните бяха като потопени в кръв, мъжете, кучетата, конете, фургоните и овцете бяха като боядисани с различни оттенъци на червеното. Тъмнината окончателно се спусна. Елизабет преброи хората около огъня и се отправи през полето към горичката. Когато се върна, видя, че готвачът реже парчета месо и ги дава на мъжете с късове хляб. Тя взе порцията си, изяде месото, разкъса парчето хляб, извади от него мухите и го изяде. След това се прибра във фургона.

С настъпването на мрака температурата падна бързо, което се почувства като приятна отмора от задушаващата горещина. Елизабет свали роклята си и се разположи на дъските покрай едната страна на фургона. Тя беше както винаги с фусти и дълги гащи и се мъчеше да не чувства лепнещата по тялото й тъкан и миризмата на потта си. Дървените перила бяха високи два фута и тя повдигна брезента малко над тях, за да може да влезе светлина от огъня, на която да прочете молитва от Библията. Очите й все още смъдяха от пушека и се напълниха със сълзи, които й пречеха да различава думите, така че едвам можа да прочете няколко реда. Една жестока съдба като че ли направляваше пръстите й и тя отвори Библията на частта за Йов, чийто оплаквания и негодувания срещу несправедливостта не й донесоха почти никакво успокоение. Трудно й беше да чете повече във все по-сгъстяващата се тъмнина. Затова тя бе принудена да прекрати това си занимание и започна да се моли господ да й даде сила, търпение и издръжливост.

Гласовете на мъжете се чуваха ясно; те седяха около огъня, пушеха с лули и пиеха чай, смееха се и говореха. Приказките им често я караха да си запушва ушите с ръце или да се вглъбява в спомените си или пък да се впуска в нови молитви. Но у нея имаше едно парещо и същевременно плашещо любопитство да разбере за кого бяха тези приказки. Около земята, която съпругът й притежаваше по реката Джордж извън Сидней, тя бе срещала жени, които бяха прости и необразовани даже по най-непретенциозните стандарти. Тези жени проявяваха спрямо нея известна неприязън, а това представляваше доста сериозна преграда, за да може да я превъзмогне с мъдростта си и разбирането си. Независимо от това, самото им присъствие намаляваше самотата, разочарованието и трудностите й, а често техните съвети, макар изказвани с нежелание, бяха ценни. Но тя бе чувала, че в австралийската пустош имало много малко жени.

Полуграмотната бележка, която съпругът й получи в отговор на запитването си да заеме поста главен животновъд, не споменаваше нищо за тези толкова важни за нея неща. Тя се надяваше, че ще има други жени, че ще има удобна къща. Надяваше се на много други неща. Беше помолила съпруга си да се заинтересува, но отговорът му беше един мълчалив, обиждащ яростен поглед, с който той като че ли искаше да й каже да не се опитва да го въвлича в такива тривиалности и да го прави на глупак. Но понякога разговорите между мъжете се отнасяха за крайната цел, към която пътуваха. Много от тях въобще не бяха ходили там и това ги караше да задават въпроси на водача, готвача и малкото мъже, които бяха видели това място. Споменаваше се за някаква жена, дъщеря на собственика. И въпросите, и отговорите фокусираха върху едно нещо — че тя била привлекателна, но някои твърдяха, че работела като животновъд. А имаше и коментари, които я изпълваха със съмнение, дали въобще би могла да й стане приятелка. Други неща, които чу по отношение на въпросното място, бяха доста разочароващи. В настоящия разговор един от мъжете спомена със саркастичен тон, че някой там бил посадил цветя и останалите около огъня се изсмяха. Всичко това беше оскъдна информация за нея, но й позволяваше да издържа през мъчителните часове, като си представяше градини с цветя, а също и някаква къща, която според някои вметнати приказки, била близко до долина с рекичка.

Тя затвори Библията и молитвеника си, отново легна на дъските и замаха с ръка срещу един комар, който жужеше в тъмнината около лицето й. Мъжете отново говореха за това място. Тя се заслуша, като се надяваше да чуе нещо, което да подхрани нейните срамежливи и трескави очаквания. Готвачът говореше за собственика на мястото с тон, който издаваше фамилиарност и същевременно възхищение.

— … стар пръч е той, но ще надживее и най-младия от вас. Сляп като къртица и стар като греха, но не се е родило копелето, което да го прецака. Той е като огромна дяволска планина и зъл като разгонен овен за разплод.

— Ама той все пак трябва да е на години — каза един от мъжете. — Вече бях чувал за него, още когато майка ми ми бършеше задника, и даже по онова време Уайамба не беше по-малка от другите станции и ферми западно от…

— Разликата е в начина, по който тя стана толкоз голяма — прекъсна го ухилен готвача. — Старият Пат Гарити вземаше всичко, което искаше, а копелетата — каквото беше останало. Имаше трима проклети фермери клечачи, които се бяха установили на земята на юг от него. Някой ми каза, че тогава той изпратил Колин да им каже да си преместят задниците на юг зад някакъв хълм, който си беше намислил да му бъде граница. Копелетата, разбира се, не го направили. И тогава избухна огромен пожар и пушекът се разпростря от пустинята Гиберс до гарата при Дарлинг и Мъръмбиджи. Когато пушекът се вдигна, на земята лежаха четиридесет хиляди изпечени овце. Някои казваха, че в огъня били умрели и шест човека. След тази история, ако някой от тия проклети клечачи искаше да се засели на запад от Дарлинг и между Тибубура и Милдура, първо ходеше при стария Пат Гарити. А стана и оная работа със землемерите. Когато от Сидней почнаха да ги изпращат, за да определят границите на земята на клечалите, за трима от землемерите не се чу нищо повече. Четвъртият се върна и на картата му бяха нанесени границите на фермата Уайамба, точно както стария Пат Гарити ги искаше.

Около огъня избухна силен смях и когато той секна, се обади един мъж:

— Колко деца има този Гарити?

— Имаше четири — отвърна готвачът. — Но синът му Франк беше убит преди време в…

— Три бяха — прекъсна го водачът. — Колин, Шийла и Франк. Но Франк е мъртъв, както ти…

— Четири бяха — извика готвачът разпалено. — Бога ми, виждал съм ги и мога да броя до толкова.

— Ти не си знаел какво си гледал, копеле такова — му извика водачът. — Не знаеш ли, че жената на Гарити е твърде стара, за да има дете като най-младото? Това е дете на Шийла!

— На Шийла ли? — отвърна изненадан готвачът. — Не знам Шийла да се е омъжвала въобще.

— А това въобще пречило ли е някога на жена да ражда? — троснато отвърна водача. — Ако не знаеш, да ти обясня, че една жена не забременява от приказките на попа.

Отново избухна смях и развеселеният глас на готвача едва се чу:

— Мили боже, не съм знаел това. Този, който я е оправил, трябва наистина да е бил някой породист мъж, защото тя е толкова трудна за понасяне, колкото онзи, който я е създал.

— Шийла е свястна, стига да знаеш как да подхождаш към нея — каза водачът. — Колин и Шийла са полуаборигени и това не следва да го забравяш.

— Тя добре го дава, това го признавам — каза готвачът. — Само някое смотано поми^[1] може да не я поогледа, като си клати ханшовете.

— Някои бяха утъпкали земята около нея, но това не им помогна — изкикоти се водачът. — Тя не е по-лош овчар, от който и да е мъж, и това й е само в акъла.

— И друго нещо трябва да е имало в акъла й по някое време — отбеляза друг мъж.

Мъжете пак се разсмяха и водачът отвърна развеселено:

— Няма да споря.

— Интересно кой ли ще е бил? — попита друг мъж.

— Старият Хари Робинсън, който работеше в Уайамба, ми каза, че това бил стригачът Джим Кемпбъл — отвърна водача.

— Дъртият Хари Робинсън, дето почина във фермата Купър преди четири-пет години, той ли?

— Той. По това време той работеше там и ми каза, че това се случило два-три месеца след стригането на овцете. Когато старият Пат разбрал, че Шийла е бременна, я набил пред конюшнята с бич, за да узнае кой го е направил, но тя не му казала. Тогава той я вързал, отбрал най-големия овен от стадото, убил го, одрал го и зашил Шийла в кожата с вълната отвътре, след туй я оставил на слънцето в продължение на три дни. Когато червеите прояли овнешката кожа и стигнали до нея, тя проговорила. Старият Пат я развързал, оседлал коня си и изчезнал нанякъде. Говореха, че по това време Кемпбъл отишъл с група стригачи към Минайнди, и натам се отправил и старият Пат. Оттогава никой не чу нищо повече за Кемпбъл.

— Стария Пат го очисти, а? — попита някой сред кикота около огъня.

— Не съм казал това — твърдо отвърна водача. — Старият Пат Гарити е вече ослепял и си стои вкъщи, но не бих се заяждал с него за нещо, което е негово, или за нещо, което е направил. Казах само, че за Кемпбъл се е говорило, че е отишъл към Минайнди, че старият Пат също отишъл в тази посока и че никой повече не е видял Кемпбъл. По това време Кемпбъл работеше на фермата Локстън. Старият Кубър Кокбърн беше още жив и тя беше негова. Кубър повика полицай, защото в една от конюшните намерили дрехите на Кемпбъл, покрити от горе до долу с кръв и тръгнаха всякакви приказки за онова, дето може да се е случило. Но полицаят не откри нищо, а и някак си не му се искаше да бие целия път до Уайамба, за да разговаря със стария Пат. Искам да кажа, че хич не му се е щяло, щото той изобщо не отиде и нищо не направи.

— Старият Пат Гарити трябва да е бил голям пръч на времето си — изкоментира един от мъжете и другите се изсмяха.

— Да бе, човек трябваше да е такъв, за да оживее в онези трудни времена — отговори водачът. — Докато други клечачи си прибираха чуковете и се връщаха в Сидней, фермата Уайамба я караше добре.

— Е, все пак, как така се справи той?

— Тоя тлъст вол! — триумфално извика готвачът, като заглуши гласа на водача. — Всички други клечачи се опитваха да продадат проклетата вълна на разни копелета, които не я искаха, а старият Пат на поразия колеше овцете и продаваше месото. По това време овцете се продаваха по дузина за шилинг, фабриките в Сидней плащаха на стария Пат 15 шилинга за лойта от всяка тъпа заклана овца. И той основа първата шибана фабрика за овча лой в Дарлинг.

— Така беше, а и караше овце при копачите на злато и им ги продаваше — каза водачът. — И направи адски много пари. Но той имаше достатъчно големи стада, за да прави такива неща, докато другите нямаха. Имаше си и мангизи, за да се справи с всеки проблем, който изникваше пред него. Когато започна да кара месо на златокопачите, една групичка търговци от Сидней и Парамата се разяриха, защото дотогава те вършеха печеливш бизнес, а старият Пат дойде със стадата си и мамата им разгони на тия мошеници и използвачи. Някой ми каза, че трима от тях се наговорили и казали на стария Пат, че трябва да продава месото на тях, а не на копачите. Представям си какво им е отговорил. Тогава търговците наели някакви мъже да откраднат следващото стадо, което старият Пат щял да докара. После тия наемни бандити изчезнали, а след няколко дни тримата търговци ги намерили в магазините им в Пинару да висят на куки, прекарани през вратовете им. И оттогава никой от търговците не изпита нужда да разговаря повече със стария Пат Гарити.

Гръмогласен смях избухна, сетне бавно позаглъхна и разговорът продължи в същата насока. Бе имало и други подобни разговори през изминалите нощи, в които водачът и готвачът разправяха за легендарния Пат Гарити и имението Уайамба — една пръсната на шир и надлъж империя с овце, по-голяма от земите, върху които много короновани глави господстваха в Европа. Бяха говорили и за остарялата му съпруга аборигенка и за това, как синът им Франк е бил убит в Аделаида и как той отишъл там да отмъсти на убийците. Предишните им разговори за Шийла Гарити се състояха от похотливи забележки за нейната красота, както и от изрази на възхищение от умението й да размахва камшик и да язди кон, при което в гласовете им се прокрадваше известно страхопочитание — нещо необичайно за тях, когато говореха за жени. Иначе приказките им се въртяха все около едни и същи истории за насилия и жестокости, извършвани от тези, които бяха герои за обикновените хора, защото те наистина бяха груби и жестоки, тъй както жестока беше огромната пустош, върху която господстваха. Елизабет въздъхна тежко и погледна нагоре към платнището, което покриваше фургона. Това, което беше чула, я разочарова, точно както и предишните разговори, от които беше получила само оскъдни данни за мястото, където отиваха.

Разговорът около огъня започна да затихва и мъжете затърсиха одеялата си. Тук дните започваха много рано. Водачът изпрати четирима от мъжете да наблюдават овцете. След няколко минути сменените овчари дойдоха при огъня и потърсиха храна. Готвачът мърмореше срещу тях, че му пречат; беше започнал да гаси огъня. Наоколо се въртяха и други мъже, които си вземаха одеялата от фургона на готвача. Тя чу мъжа си да разменя няколко тихи приказки с двама души.

И тогава дойде моментът на ужаса. Той тежко се качи във фургона и седна на края на дъските до нея. Тя мълчаливо сви ръката си и легна на една страна, без да мърда. Той миришеше силно на пот, овце, имаше лош дъх, пъшкаше и мърмореше, докато сваляше ботушите и дрехите си, пускайки ги на купчина до себе си. След това полегна, издаде тежка въздишка и прочисти гърлото си. Тя се насили да не трепери и да диша бавно и равномерно. Той отново си прочисти гърлото, облиза устните си и шумно преглътна. Секундите се движеха бавно, всяка изглеждаше като вечност. Тя чуваше мъжете, които се движеха около фургона само на няколко сантиметра около нея и лягаха да спят. Той се обърна към нея и постави тежката си ръка на една от гърдите й. В тъмнината лицето й се изкриви от мъка, устните й се разтвориха в безгласен вопъл на безпомощно отчаяние. Ръката му стисна гърдата й и той я разтърси нетърпеливо.

— Моля те — пое дъх тя. — Моля, недей…

— Не мож ми отказа — изръмжа той. — Щом съм се нагърбил с теб, ще те употребявам.

Тя понечи да протестира отново, но се възпря. В гласа му имаше заплаха, че може да говори по-силно, а и изглежда изпитваше перверзно удоволствие да кара другите мъже да знаят какво прави с нея. Ръката му стискаше гърдата й до болка. Тя бавно повдигна полите на фустата и развърза долните си гащи. После се изправи, за да ги свали, изхлузвайки ги, и той пусна гърдата й. След това тя легна по гръб и той се примъкна към нея.

Чувстваше допирът на мазната му и мръсна кожа, а миризмата на тялото му я омаломощаваше, докато, надвесен върху й, той я опипваше. Той влезе в нея с болезнен тласък и остана да лежи отгоре й, като пъхтеше и дишаше тежко. Тя протегна ръка да намери в тъмнината Библията си. Той натисна необуздано бедрата й, разтвори ги още повече и почна да се движи между тях, издавайки животински звуци. Пръстите й напипаха Библията и тя я сграбчи. Някъде отвън близо до фургона се чу груб смях и тя вътрешно се сви от срам и унижение. Ръцете му се мушнаха под нея и пръстите му се впиха грубо в бутовете й, повдигна я и движенията му станаха по-бързи. Вътре във фургона нещо издаваше металически звук в такт с движенията му. Отвън долитаха звуците от продължаващите груби забавления на мъжете. Тя стисна с пръсти Библията толкоз силно, че я заболяха. Той я повдигна по-високо и движенията му станаха бесни. Изведнъж изохка, пусна я да легне и се отпусна върху нея, задушавайки я с тялото си. След това се отмести, легна до нея и пое дълбоко дъх.

Ръката й беше изтръпнала, когато пусна Библията. Тя дръпна надолу фустата си, тръпнейки, дълбоко си пое дъх и преглътна сухо. Сълзите започнаха да напират. Тя се опита да ги задържи, но те неудържимо потекоха. Обърна главата си на една страна и тихо заплака.

— Дявол да те вземе, ревеш за нещо, на което други жени се радват! Ама че разглезена англичанка! Мен не ме е еня. Колкото повече ревеш, толкова по-малко ще пикаеш.