Аарон Флетчър
Дългото завръщане (13)

13.

Един грамаден овен, отлъчил се от стадото, непрекъснато нападаше кучетата и Джереми обърна коня си към него. Разви камшика с движение на ръката назад и го стовари върху главата на овена. Той започна да блее ужасен и изтича обратно при другите овце, докато едно от кучетата го хапеше по краката като отмъщение, че му се бе наложило да бяга от тежките рога.

В стадото от намерени мериноси се бяха събрали към шейсет овце, но кучетата имаха много работа, тъй като теренът бе труден за прекарване на животните. Бе същата неприветлива и сурова местност на запад от река Дарлинг и далеч на юг от Броукън Хил, която Джереми си спомняше отпреди. Но няколко години със слаби дъждове я бяха направили още по-суха и безплодна. През последните месеци валяха дъждове, но зеленина все още се срещаше рядко.

Точно заради сушата работата, която Джереми си намери, бе временна. Собственикът щеше да напуска фермата. Имаше намерение да продаде стадата в Менайнди, след това да отиде при брат си в скотовъдната му ферма в Куинсланд — нов щат, създаден преди няколко години от северните райони на Нов Южен Уейлс. Собственикът си отиваше разочарован, но Джереми разбра, че това, което му се бе случило, бе само негова грешка. Вместо да се подчини на земята, човекът се опитал да наложи волята си над нея и бе победен.

Овцете бавно се движеха между два скалисти хълма по клисурата, която отвеждаше до широка долина. По средата й имаше горичка от евкалиптови дървета край едно от малкото останали езерца във фермата след годините суша. Около две хиляди овце пасяха в по-далечния край на долината. Кучетата бяха се разпръснали край тях. Близо до стадото седеше на кон и един пастир.

Той обърна коня и отиде да посрещне Джереми. Бе нисък, набит мъж, надхвърлил шейсетте, брадата и мустаците му бяха посивели, имаше червен, едър като патладжан нос и необикновено големи изпъкнали очи. Известен бе под името Бъги.

Бъги Добкин подвикна възхитен, спря коня си и с бърз поглед на специалист оцени овцете.

— Още шейсет и две! — радостно говореше той. — Джереми, ти намираш загубените овце дори под скалите или закачени на дърветата!

— Това са последните, които намерих в този район — засмя се Джереми. — Претърсих всички места, където можеха да бъдат.

— Търсил си там, където никой не би се сетил да погледне — отвърна Бъги. — Чух, че имало няколко овце, разпръснати из района, но ти си намерил десетки.

Двамата продължиха да разговарят, докато следваха овцете. За две седмици, през които работеха заедно, старият пастир бе научил Джереми как да се оправя с кучетата и със стадото. Но въпреки разликата в годините и опита им, Джереми някак си естествено бе станал водачът. От самото начало по-възрастният се бе обръщал към него за всяко решение.

— Ако не беше толкова облачно, щеше да е почти залез — отбеляза Бъги. — Да запаля ли огън и да сложа нещо да се сготви?

— Да, ако искаш. Аз ще вкарам стадото в кошарата.

Бъги подкара коня си към лагера им близо до езерцето, а Джереми поведе овцете по долината. Няколко кратки указания от стария пастир бяха достатъчни, за да се научи Джереми как да пази стадото. А за това, как да язди и да управлява кон, нямаше нужда от съвети. След годините, прекарани в единение със земята в далечната Пустош, усещаше влечение към животните и с удоволствие работеше с тях. Бе решил, че където и да завършеше скитничеството му, щеше да си създаде собствена ферма.

Овцете стигнаха до стадото и се смесиха с него. Джереми го обходи, като подсвиркваше на своите кучета и на тези, които Бъги бе оставил да следят овцете. Насочи кучетата да застанат отстрани на стадото, после изплющя с камшика си. Овцете тръгнаха към езерцето, а край тях подтичваха кучетата.

След като се напиха, Джереми подкара овцете към кошарата, направена от колчета и въжета. Докато дойде време да даде почивка на коня си, да го разседлае заедно с коня на Бъги и ги пусне да попасат с резервните коне, вече бе паднал студеният зимен здрач.

Джереми занесе седлото си при огъня, чиято ярка светлина мамеше в мрака. Кучетата вече се бяха събрали там и очакваха своя дял от храната — част от овцата, която се печеше на огъня.

Бъги бъркаше в тенджерата ориз и грах, на жарта се печеше пита и водата в канчетата вреше.

— Сложих остатъка от тази овца на шиша — каза той. — Няма защо да пазим месото, ти нали каза, че си тръгваме утре?

— Да, така решихме — отговори Джереми, като сядаше. — Вече сме събрали всичките овце и няма смисъл да се бавим.

Бъги продължаваше да говори, както винаги, весело и многословно и изпъкналите му очи блестяха от светлината на огъня. Джереми обичаше стария човек заради обезоръжаващата му топлота и прямота. Бе винаги весел, за разлика от другите пастири във фермата. Като знаеха, че скоро ще загубят работата си, някои от тях се бяха вкиснали. Един, който бе оставен да пази стадото в далечната кошара, просто го бе изоставил и си беше тръгнал, а Джереми и Бъги бяха изпратени да съберат разпръснатите овце и да ги върнат.

— Франк Бивън ще бъде на седмото небе, като види всичките тези овце — говореше Бъги щастливо за собственика на фермата. — Знаеш ли, той има нужда от помощ, за да закара фургоните и конете си до Куинсланд. Както хубаво се справи тук, може да поиска да те остави на работа и да отидеш с него. Аз не бих имал нищо против да тръгна с него.

— Винаги можеш да отидеш там и самичък — отбеляза Джереми.

Бъги поклати глава — не му се искаше да тръгва на път без другар. След това му хрумна друга мисъл и погледна с надежда Джереми.

— Бих се радвал да тръгна с теб, Джереми. Мислиш ли да отидеш в Куинсланд?

— Минавала ми е такава мисъл. А ти казваш, че си бил там, нали?

Бъги кимна, като започна да реже от месото и да храни кучетата и заговори за овцевъдната ферма, където бе работил преди години. Тя се намирала в Дарлинг Даунс — обширния плодороден район, напояван от притоците на река Дарлинг.

— Когато по реката тръгнаха параходи от Бърк — продължи той, — всичко се промени. Повечето ферми започнаха да отглеждат добитък, за да го карат на пазара в Бърк.

— Това е твърде голямо разстояние за прекарване на добитък, нали?

— Така е. Брисбейн е много по-близо, разбира се, но е от другата страна на Големия вододел. До там няма дори и пътека, да не говорим за утъпкан път, по който може да минат животните.

— Още ли се основават нови скотовъдни ферми там?

Бъги поклати глава и свали горещите канчета от огъня.

— Не, цялата добра земя е разпределена — отвърна той, като пълнеше чиниите. — Областта е обширна, но си има край, а там се заселват хора от години насам. Земята западно от Дарлинг Даунс е по-лоша и от тукашната, толкова е суха, че не става за друго, освен за кенгурута и кучета динго.

Джереми кимна, пое чинията си и започна лакомо да яде. Докато преминаваше планинската верига Флиндърс и по-нататък на изток, всеки ден тръгваше преди зазоряване и вървеше с бърз ход до след залез-слънце. Ловуваше и събираше храна само колкото да поддържа силите си и още не бе възстановил килограмите, които изгуби при дългия и труден преход.

Докато се хранеха, продължиха да разговарят за равнината на река Дарлинг. Джереми се интересуваше от нея и се чудеше дали няма точно там да намери място, на което ще се почувства, че принадлежи. Когато си легнаха, увити в одеяла, мислите на Джереми продължиха да се въртят около нещо, което Бъги спомена. Бе казал, че докато прекарват добитъка до Бърк, някои животни се отлъчват и Джереми знаеше, че досега те положително са се увеличили и са образували табуни, които живеят в безводните райони западно от равнината на Дарлинг.

На следващата сутрин призори Джереми и Бъги закусиха с остатъка от храната, след това разградиха кошарата. Натовариха въжетата и другите съоръжения на резервните коне и подкараха овцете към фермата на юг. Бъги не бе сигурен точно къде се намира единственото езерце, покрай което трябваше да минат на път за дома, и предложи да тръгне напред, за да го намери. Но Джереми го бе видял един път и знаеше точно къде е. В далечната Пустош бе придобил остро чувство за разстояние и посока и безпогрешно можеше да намери пътя до всяко място, на което е бил.

Някъде към пладне овцете преминаха котловината между два планински склона и точно пред тях се показа езерцето. Бъги се засмя и удивен заклати глава:

— Ти си като пощенски гълъб, Джереми — възкликна той. — Хора, които от години работят в тази ферма, не могат да се ориентират като тебе. Ясно е защо Франк Бивън се изселва. Макар и да валяха дъждове, тук водата все още е много малко.

Джереми кимна, за да покаже, че е чул, но той вече бе видял, че наоколо има достатъчно вода, ако човек знае как да я намери. По някои от хълмовете, които ограждаха пресъхналите извори, имаше оголени вулканични скали. Това бе признак, че най-долният пласт е от гранит и удържа водата, която се просмуква през речното корито.

След като овцете се напиха и попасоха малко, Джереми и Бъги ги подкараха отново между хълмовете. Завиха на югоизток към утъпкания път, който водеше към фермата до главния път за река Дарлинг и Менайнди. Следобед излязоха на пътя и по него се проточи дългата колона овце.

След няколко часа пред тях се показаха сградите и кошарите на фермата. Други овце, докарани от различни кошари, пасяха в просторния тревист двор, разположен зад стригачницата и кошарите, където се събираха животните, и Бъги тръгна напред да отвори портата.

Франк Бивън излезе на кон иззад сградите, за да наблюдава прибирането на овцете. Годините на борба с непобедимата пустош бяха направили този висок и слаб брадат човек сдържан и упорит. След като затвори портата зад стадото, Бъги щастливо съобщи броя на овцете и се похвали как Джереми ги е намерил.

Франк не бе свикнал да прави комплименти, затова само изръмжа нещо в отговор, но бе наистина впечатлен. Около две седмици по-рано, когато води кратък разговор с Джереми, преди да го наеме, се бе държал хладно, но сега прояви по-голям интерес:

— Роднина ли си на семейство Керик, собствениците на фермата Тибубъра?

— Нямам близко родство — отвърна Джереми.

Франк очакваше да чуе още нещо, но Джереми замълча и Бивън изостави въпроса.

— Ами — замислено каза той, — изглеждаш ми полезен човек. Ще те оставя при мен и ще ти плащам, за да ми помогнеш да прекараме фургоните и конете до фермата на брат ми, ако искаш да дойдеш. Ако не мога да ти осигуря работа, когато пристигнем там, ще ти дам два здрави коня и едномесечните дажби.

— Ще приема, ако същото важи и за другаря ми — каза Джереми и посочи с палец Бъги. — А когато пристигнем там, ще вземем конете и храната. Няма да имаме нужда от работа.

Франк почеса брадата си и се замисли. Бъги разцъфна от удоволствие и с нетърпение зачака отговора.

— Сделката е сключена — кимна фермерът. — Утре ще започнем да сортираме нещата за товарене, защото искам до една седмица да съм се махнал оттук.

Франк обърна коня и се отдалечи, а Бъги бе преизпълнен със задоволство. Изпъкналите му очи искряха от щастие и той със запъване започна да изрича сърдечната си благодарност. Когато с Джереми стигнаха до кошниците, за да разседлаят конете, Бъги се замисли за нещо друго.

— Може да имаме неприятности с някои от другите пастири — каза той загрижено. — Може да се разгневят, когато разберат, че засега оставаме на работа.

Джереми сви рамене с безразличие. Съжаляваше, че двама от пастирите ще останат без работа, но останалите го бяха отвратили с дребнавостта и заядливостта си. А що се отнася до възможността да си имат неприятности с тях, това също му бе безразлично.

Разседлаха конете, занесоха торбите си в бараките и отидоха в банята да се измият. За Бъги това бе формална работа, но Джереми бе педантичен по отношение на чистотата. Не обичаше да бъде брадясал и бе наточил един нож толкова, че го използваше като бръснач. Бе вече късен следобед, когато свърши с миенето и бръсненето и двамата с Бъги се отправиха към кухнята за вечеря.

Останалите петима пастири бяха насядали на дългата маса, а възрастният бивш пастир, който сега бе готвач, се трудеше над своите тенджери и тигани върху огъня. Отис Кълън, як, немарлив мъж, надхвърлил четирийсетте, се бе оплаквал най-много, че ще загуби работата си. Вече се бе разчуло за споразумението между Джереми и собственика, а Килън роптаеше на висок глас срещу него. Двамата му приятели, седнали на пейката, енергично изразяваха съгласието си, докато другите двама пастири мълчаливо чакаха храната си в долния край на масата.

Грубото едро лице на Кълън бе цялото в белези, а носът му бе деформиран от побоища. Намръщи се, погледна право в Джереми и продължи:

— Напълно си прав. Някой си, който се е появил тук преди две седмици, си запазва работата, а ние няма да останем дори за товаренето на фургоните. Всичко това е несправедливо.

— Може на Франк да му е омръзнало да хленчиш, Кълън — предположи Джереми. — Всеки би се отвратил, когато слуша как възрастен мъж подсмърча като някой пикльо.

Този прям отговор смути Бъги, очите му щяха да изскочат от орбитите си и той се обърна изплашен към Джереми. Кълън скочи от масата със зачервено от гняв обветрено лице. Двамата му приятели го последваха, когато с тежка стъпка тръгна към Джереми.

— Бога ми, ще те науча, че никой не говори с мене така — изрева той свирепо.

Джереми изчака, докато Кълън измина половината път до него, след това направи бързо и внезапно решително движение, което понякога означаваше границата между живота и смъртта в далечната Пустош. Вложи цялата си сила в юмрука, който заби в корема на Кълън, и с това го накара да се свие о две. Кълън полетя назад през масата и пейките, които се сгромолясаха с такъв трясък, че постройката потрепери, а другите двама пастири се измъкнаха.

Бъги нападна дръзко, за да помогне в боя с приятелите на Кълън, но скоро бе повален на земята сред размахващите се юмруци. Джереми избягваше и отвръщаше на ударите, търсеше пролуки, и когато ги откри, удари единия в корема, после и другия в лицето му. От силния удар главата му се наклони назад, а човекът припадна.

Кълън се мъчеше да се измъкне от затрупалите го пейки и започваше да се изправя на крака. Джереми го повали отново, след това се наведе над него, сграбчи главата му и силно я заудря в пода. Когато погледът на Кълън се замъгли, Джереми го повдигна от пода и го понесе към другите двама. Кълън полетя с подгънати крака и се просна върху другарите си на пода.

От началото на боя бяха минали няколко секунди и Бъги, готвачът и другите двама пастири гледаха изумени Джереми и тримата на пода. Джереми изправи масата на крака и тъкмо започна да нарежда пейките по местата им, Франк Бивън нахълта в кухнята.

— Защо е цялата тази врява? — попита той остро.

— Каква врява? — отговори Джереми и седна на пейката.

Бъги, готвачът и останалите започнаха да обясняват в един глас, но Франк им направи знак да замълчат. Той оглеждаше замислено Джереми, след това сви рамене в злобна наслада:

— Е, Кълън никога не е бил достатъчно умен да схване разликата между обикновения и дивия кон — отбеляза той. Наведе се над тримата и направи знак на пастирите: — Помогнете ми да ги пренесем в бараката.

Когато собственикът и пастирите извлякоха тримата навън, готвачът се обърна към Джереми:

— Казваш, че не си роднина на онези Керик, дето притежават Тибубъра? — попита го засмян. — Но се оправяш с неприятностите също като тях.

— Не съм свързан с тях така, че да има някакво значение за мен — каза му Джереми. — Гледай яденето да не изгори на огъня.

Готвачът се върна при огнището, като продължаваше да обсъжда боя с Бъги. А Джереми мислеше за непреставащите въпроси относно роднинските му връзки със семейство Керик, които през последните две седмици Бъги и другите му задаваха. Отричаше близкото си роднинство с това семейство, само за да избегне особено внимание или отношение на другите, тъй като всякакви лоши чувства, които бе хранил през годините към тях, бяха избледнели.

Нещо повече, бе оставил съзнателно миналото зад гърба си и с нетърпение очакваше да намери истинското си място. Но от време на време мислеше за семейство Керик. Спомените за баща му бяха неприятни, но за Дирдри — не. Най-често мислеше за баба си. Спомняше си я като красива, силна духом жена, която винаги се бе отнасяла с любов към него.

 

 

Александра Керик потръпваше вътрешно от смазващата тъга, докато стоеше на гробището на фермата Уаямба. Лек студен дъжд барабанеше по мушамата й. Падна мрак и всичко стана още по-унило на фона на ритуала под ритъма на барабаните, който се изпълняваше без прекъсване вече три дни и нощи в селото на аборигените. Тъжните тонове на бамбуковите диджедеру и ритмичните удари на палките се сливаха с припяващите гласове в напев, наподобяващ стенанията на изгубени души.

Елизабет Гарити бе само на крачка разстояние, но в известен смисъл Александра се чувстваше отдалечена и самотна в тъгата си пред трите нови гроба. В първия бе погребан ратай от овцевъдната ферма, в друг — един пастир. В третия преди час бе положена Шийла Гарити. Тримата били обхванати от пламъците, докато се опитвали да спасят овцете от необичайния зимен полски пожар, причинен от искри, излетели от комина на кораб по река Дарлинг. Нещастието се бе случило в един от ония твърде редки случаи, когато Елизабет и Шийла не са били заедно.

Над звуците на аборигенския ритуал и шума на дъжда откъм къщата долитаха женски и детски гласове, от бараките и стригачницата се носеха разговорите на десетки мъже. Бяха пристигнали от други ферми, а също от Менайнди и Вилкания, за да отдадат почит на починалата дъщеря от легендарния род Гарити — пионерите в този район. Преди по-малко от час гробището бе пълно с хора, а пасторът изнесе траурната служба. След това хората бързо се разотидоха.

След края на службата нямаше причина да остават. А и да се стои под дъжда в настъпващата нощ бе неприятно. Но бяха си тръгнали главно заради Елизабет, при това силно смутени. През цялото време на бдението над тялото, и дори когато пасторът четеше, Елизабет говореше на висок глас на Шийла, сякаш бе още жива, и разпалено я ругаеше, че се е оставила да загине в полския пожар.

— Глупава мръсна крава — хапливо и язвително проговори Елизабет след няколко минути мълчание. — С колко полски пожари си се преборила в живота си, глупава мръснице? А след това се превърна в една мухла и остави огънят да те обхване. Такава загубена коза ли си, та трябва във всеки огнен миг да съм до тебе?

Докато продължаваше суровата тирада, Александра вдигна лице към тъмното небе и дъждът се смеси със сълзите й.

Хората от другите ферми и от градовете бяха пристигнали, подготвени да утешават разбитите сърца заради смъртта на любим човек. Но не бяха подготвени за тази яростна скръб, с толкова неовладяна сила, че започнаха да се държат странно. Най-доброто, което бяха в състояние да сторят по време на бдението и на погребението, когато грубите излияния започваха с нова сила, бе да се преструват, че не чуват нищо.

Съпругът на Елизабет — Колин, също си бе тръгнал от гробището заедно с тримата им сина. И той като останалите не можеше да разбере странната привързаност между жена му и сестра му. Но Александра отдавна бе разбрала, че те представляваха едно цяло, различни и странни като другите същества в далечната Пустош. Бяха като сиамски близнаци с общи органи, всяка от тях се поддържаше и хранеше чрез другата. Сега очите на Елизабет бяха сухи, но тя страдаше сякаш бяха изтръгнали от нея самата й същност.

Когато падна нощта и безплътният глас на Елизабет се понесе в гъстата тъма и дъжда, Александра остана, макар да не бе сигурна дали Елизабет чувства присъствието й. От прозорците на къщата и другите постройки проблесна светлина. Към гробището започна да се приближава някакъв фенер и когато дойде наблизо, Александра видя, че това е Джонатан.

Синът й мълчаливо подаде фенера, след това се отдалечи в нощта. Александра продължаваше да стои редом с Елизабет и съжаляваше, че Дейвид не бе успял да дойде заедно с нея в Уаямба. Той много бе искал да дойде, защото познаваше Шийла от малка, с коса на руси кичури като истинско аборигенско дете. Но през последните седмици отново преживяваше един от зачестилите пристъпи, когато всяко усилие му причиняваше силни болки в гърдите.

В дълбоката си скръб Александра изгуби чувство за времето. Тъгата й заради смъртта на скъпата приятелка се засилваше, тъй като знаеше, че друга приятелка, също толкова скъпа за нея, преживяваше истински ад. После Елизабет внезапно си тръгна. Александра вдигна фенера, за да й осветява пътя, но Елизабет с нищо не показа, че забелязва Александра, докато се приближаваха към къщата.

Там бе натъпкано с жени и деца, подът на гостната бе застлан със сламеници за спане. Децата и някои жени вече спяха, други тихо разговаряха край камината. Когато се появи Елизабет, настъпи мълчание, но тя мина през гостната и по коридора към стаята си. Жените погледнаха към Александра като към втора домакиня, защото за всички във фермите Уаямба и Тибубъра бяха тясно свързани. Александра пристъпи към камината и седна на широката плоча пред нея сред другите жени.

Разговорът се въртеше около погребения, спомняха си и възхваляваха добродетелите на покойната, но всичко бе по-неискрено от обикновено. Нито една от жените всъщност не познаваше Шийла, която имаше малцина много близки приятели и бе напълно непозната за останалите. Александра почувства, че макар гостите да бяха смутени от поведението на Елизабет, те не съжаляваха, че са станали негови свидетели. През следващите години в разговори край камината или край огъня в отдалечени кошари, разказът им за погребението на Шийла Гарити щеше да става все по-драматичен, с повече подробности за скверния разговор на Елизабет с обгореното тяло в ковчега.

Траурният ритуал на аборигените продължаваше. Александра поговори малко с жените, после се отправи към спалнята, която винаги използваше в тази къща. Тя също бе пълна със сламеници и Александра легна на своя в дъното на стаята. Мислеше, че просто ще си почине и ще остане будна, но по чудо заспа. Час преди зазоряване се събуди — траурният ритуал бе завършил.

Другите започваха да се раздвижват и Александра излезе в дъжда и утринния здрач.

На обширната празна площ пред къщата бе устроена временна готварница, за да се изхранят множеството гости. Край нея пращяха огньове и готвачът на фермата подгряваше остатъка от цялата крава и прасенцата, които бяха пекли предния ден, както и огромни тенджери с боб, грах и ориз. Имаше и тенджера с каша за всеки, който би я предпочел, и огромно количество чай.

Александра изпи едно канче чай, докато тълпящите се гости разговаряха сънено и закусваха. Когато настъпи влажното мрачно утро и гостите започнаха да оседлават конете и да впрягат каруците, Елизабет все още бе в къщата. Александра взе Джонатан и заедно отидоха при Колин, за да благодарят на гостите, че са почели мъртвата, и да им пожелаят лек път.

Колите и конете тръгваха по отъпканите пътища, които излизаха в различни посоки от фермата; копитата и колелата газеха калта. Когато и последните гости си тръгнаха, опечаленият Колин благодари на Александра и Джонатан за помощта им и влезе вътре да поседи със синовете си. Джонатан отиде да оседлае конете, а майка му се запъти към къщата, за да прекара няколко минути с Елизабет, преди да тръгне.

Точно тогава Елизабет излезе навън, облечена в пастирските си дрехи и шапка, с камшик и пушка. Прекоси с бърза крачка верандата, спря до стъпалата и извика на главния пастир в стригачницата:

— Рос! Събери петима пастири и десет ратаи! Нека оседлаят конете и да вземат от склада храна за две седмици, раздай оръжие и муниции на пастирите!

Главният пастир докосна шапката си и тръгна да изпълни каквото му бяха наредили. Като газеше през локвите, Елизабет пресече двора и дойде при Александра. Изглеждаше нормално, само лицето й бе смъртно бледо под загара на кожата, а очите й издаваха силната болка. Без Шийла до нея, на Елизабет сякаш нещо не й достигаше.

— Александра, предай на Дейвид, че се надявам скоро да се оправи — каза тя с обичайния си приятелски тон. — И му поръчай да се грижи за себе си.

— Да, непременно.

Елизабет кимна и продължи да говори по същия начин, който при тези обстоятелства дразнеше Александра повече от писъците на страданието.

— Не искам да създавам проблеми на Дейвид като съдия, но трябва да направя нещо за тези речни кораби и опасността от възникване на полски пожари, която създават. Заредили са купища дърва за пещите си от тази страна на реката, за да могат да си взимат, когато им е нужно. Ще изхвърля всички дърва в реката. Освен това възнамерявам да оставя пастири по течението й, които да стрелят в комините им, за да се научат да плават по-навътре в реката.

— Направи каквото смяташ, че трябва, Елизабет.

— Така си го представям. Освен това смятам да отворя пътя на изток за товарните коли, които ще ни докарват припаси и ще извозват настриганата вълна. Трябваше да сторя това преди години, но мога и сега.

— Не можеш да върнеш времето назад, Елизабет.

— Не, но мога да запазя фермата от калта и мръсотията, които нахлуват от външния свят — отвърна Елизабет. — Това, което става, може и да е прогрес, но то е и погребален звън за един начин на живот, който наистина си струва да се запази. А от сега нататък прогресът ще спира до границите на имението Уаямба. — Понечи да тръгне, но се върна. — След време отново ще мога да те целувам и да ти казвам, че те обичам. Защото наистина те обичам от все сърце. Но в момента, Александра, сърцето ми е спряло.

— Разбирам те, Елизабет, наистина те разбирам.

Елизабет тръгна бързо и решително. Джонатан доведе оседланите коне. Помогна на майка си да се качи и сам възседна коня си, после двамата напуснаха фермата.

Докато конете се движеха в лек галоп, Александра си мислеше за душевното състояние на Елизабет. Когато новината за смъртта на Шийла пристигна в Тибубъра, Александра си помисли, че е възможно трагедията да смаже духа на Елизабет, да я хвърли в отчаяние, че да изгуби всякакъв интерес към стопанството. Но вътрешните сили на Елизабет бяха приели предизвикателството и това, което Патрик Гарити бе оставил на бъдните поколения, щеше да бъде запазено.

Александра се чудеше дали същото може да се каже за наследството, което тя и Дейвид бяха създали. Тя се обърна към сина си с въпрос, който никога по-рано не бе засягала:

— Джонатан, мислиш ли, че вие с Катерин ще имате още деца?

— Не, откакто изгуби детето преди години, тя вече не иска други деца. И аз не искам тя да ражда. Защо питаш, мамо?

— Чудя се кой ще поеме имението след теб.

— Аз самият още не съм го поел — изтъкна й той и отпъди мисълта със свиване на раменете. — Дотогава има още много години, мамо.

Александра се надяваше, че има право да не се тревожи, но след погребението тя остро съзнаваше колко несигурен е животът. Бъдещото ръководство на фермата я безпокоеше и някъде дълбоко в подсъзнанието един глас й казваше, че страховете й са основателни.