Аарон Флетчър
Дългото завръщане (24)

24.

— Къде ще отидеш, след като посетиш фермата Тибубъра? — попита Бенджамин Тавиш. — Пак ли ще тръгнеш да търсиш див добитък?

Джереми поклати глава и пристегна ремъка на седлото си.

— Не, преди да дойдем в Сидни, Фиона и аз бяхме решили да хвърлим поглед върху западната част на Куинсланд, тъй че ще идем там. Засега имаме достатъчно пари и не е необходимо да търсим диви стада, освен ако не ни се прииска.

— Това, което всъщност ме интересува, е кога ти и Фиона бихте могли да се върнете в Сидни, за да ни погостувате. Ние с Бевърли едва успяхме да се запознаем с вас. Иска ни се да вярваме, че ще можем да прекараме по-дълго време с вас.

Джереми се колебаеше как да отговори. Тази тема бе възниквала няколко пъти през последните дни в разговорите му с Бенджамин и Джереми винаги бе изпитвал затруднение да навлезе по-дълбоко в нея. За Бенджамин Пустошта бе просто някаква далечна област, която бе убеден, че няма да му хареса. Не можеше да разбере как някой изобщо би могъл да чувства силно влечение към нея, да вижда в Пустошта начин на живот, да търси в нея смисъл на съществуването си.

— Не можем да обещаем точно кога ще се върнем — каза Джереми, — но ще дойдем. Когато сме отново тук, ще можем да прекараме повече време заедно.

Бенджамин кимна, не бе доволен от отговора, но го прие. Разговаряха в конюшнята, където Джереми оседлаваше своя и Фиониния кон за предстоящото им заминаване. В задната част на конюшнята Бъги бъбреше с коняря и помощника му, а Фиона говореше с Бевърли, Катерин и Юдора във вътрешния двор пред конюшнята.

През последните няколко дни Джереми бе чувствал по-осезаемо, отколкото в детските си години, че Бенджамин е негов по-голям брат, и се бе привързал към него и към красивата му жена. Те внезапно бяха станали собственици на огромно състояние, защото Бевърли бе единственият наследник на Крийви. Първата им задача бе да възмездят всички, които бяха пострадали от Крийви, и Бенджамин още се мъчеше да разплете сложната плетеница на неговите дела.

Сега Бенджамин повдигна друг въпрос, който изпълваше Джереми със смесени чувства, откакто се бе върнал в Броукън Хил.

— Доста преди датата, определена за раждането на бебето ви, трябва да бъдете в град, където има добър лекар — съветваше го Бенджамин. — Нашето бебе се роди почти без предупредителни симптоми.

— Фиона и аз сме говорили за това — отвърна Джереми. — Естествено, много се радвам, че ще имаме дете, но раждането винаги крие опасности за майката. Фиона ги подценява, но не и аз. Затова се вълнувам повече за нейното здраве и повече държа да бъдем близо до лекар, отколкото самата тя.

— Изглежда, че всички жени са такива — забеляза Бенджамин с известно учудване. — Те като че ли са надарени с повече кураж и ако мъжете трябваше да раждат, навярно на света щеше да има много малко хора. — Засмя се и поклати глава. — Бевърли и в други отношения е по-смела от мен. В Окланд, когато дойде време да кажем на пастора истинските си имена и да го помолим да ни венчае, аз нямах кураж да се явя пред него.

— Бевърли ли трябваше да го стори? — засмя се Джереми.

— В известен смисъл, да. Тя поговорила насаме с жената на пастора, която казала на съпруга си. Той прояви разбиране, венчахме се тихо и набързо, без предварително оповестяване в църквата.

И двамата се засмяха, докато Джереми поставяше седлото върху коня на Фиона. Бенджамин надникна навън, като чу приближаването на карета, която мина по алеята и спря във вътрешния двор.

— Ето го сър Мортън и лейди Керик. Идват да ви изпратят, Джереми. Знаеш ли, че никой не е претърпял по-големи финансови загуби заради злодеянията на Крийви, отколкото сър Мортън, но той отказва да вземе дори и петак. Аз настоях и се мъчех да го убедя, докато той ме прекъсна много рязко. Всичките ми доводи останаха безполезни.

— Той е горд човек — потвърди Джереми. — Има собствено място в живота и предпочита сам и със своите методи да се грижи за работата си.

— Вярно е — съгласи се Бенджамин. — В това отношение ти изглежда доста приличаш на него. Когато намериш своето място в живота, обзалагам се, че ще бъдеш също като него.

Джереми закопча ремъците на седлото и се усмихна. Изпитваше дълбоко уважение и обич към баща си и му бе приятно да мисли, че притежава някои от неговите качества. Отвън се дочу оживен разговор, когато Мортън и Джулия слязоха от каретата. След миг Мортън остави Джулия при жените и влезе в конюшнята.

Той подаде на Джереми пакет в мушамен плик и се поздрави с двамата братя.

— Това са писма за Тибубъра — обясни Мортън. — Снощи пристигна параход с поща от Англия. Пратих един стажант да прибере пощата за фермата, защото по тебе ще стигне по-бързо. Едно от писмата изглежда, че е от брокер на вълнената борса.

— Може да съдържа добри новини за постъпленията в банковата сметка на фермата — предположи Джереми и прибра пакета в торбата зад седлото си. — Ако е така, малко са закъснели, защото добрите новини бяха нужни на баба по-рано.

Мортън се засмя и изрази съгласието си.

— Да, мисля, че новините са точно такива, Джереми. Всички новини, свързани с бизнеса в Англия, сега са много добри. Изглежда, че пазарът на вълна отново е в подем. — Мортън се обърна към Бенджамин: — Говорих с човека, който купи от мен онази къща на Грейс стрийт. Съгласен е да я продаде. Смята да иска по-голяма сума, отколкото изплати на мене, но каза, че ще я даде на приемлива цена.

— Отлично! — възкликна радостно Бенджамин. — Това е отлично, сър Мортън. Бевърли и аз искаме да живеем в тази къща. Както ви казах, не желаех да се обърна лично към собственика, защото не го познавам, и съм ви много благодарен, че го сторихте вместо мен. Няма да промени решението си, нали?

Мортън увери Бенджамин, че човекът ще му продаде къщата, а Джереми слушаше разговора им, докато нареждаше багажа си. На няколко пъти Бенджамин и Бевърли бяха споменали, че искат да живеят точно в тази къща, което му се струваше странно. Тя бе в съседство с друга къща, която вече притежаваха, защото Бевърли я бе наследила от Крийви.

Като пое поводите, Джереми извика Бъги и изведе конете навън. Мортън и Бенджамин го последваха.

— Няма да стигнете далече днес, Джереми — забеляза Мортън. — Наближава пладне, а дните са все още къси.

— Да, днес ще стигнем само до Пенрит, татко. Нямаме особено бърза работа. След онова пътуване до Броукън Хил, сега искам да се движим спокойно и с удоволствие.

Мортън се засмя, но след това заговори сериозно.

— Сине, ако се опитам да ти благодаря за онова, което свърши при предишното си пътуване, ще трябва да те задържа цяла седмица и пак няма да съм ти благодарил достатъчно. Ще ти кажа само, че ще бъда вечно признателен за това, както и за факта, че имам син като тебе. И много те моля да дойдете пак и да ни гостувате, когато ви е възможно.

Джереми не можа да намери подходящ отговор и само кимна. Това се оказа подходящо, защото Мортън се усмихна с блеснали от вълнение очи. Отидоха при жените във вътрешния двор и за миг настъпи мълчание. След това Джереми и Фиона започнаха да се сбогуват с всички.

Градът потискаше Джереми и разпалваше нетърпението му да се върне в Пустошта. Знаеше, че и Фиона изпитва същото. Въпреки това раздялата с тези, които бе обикнал, го натъжи, а и очите на Фиона бяха насълзени, когато я повдигна към седлото й. Джереми яхна коня си и напуснаха вътрешния двор, като всички махаха за сбогом. Последен яздеше Бъги, като водеше товарния кон и още няколко резервни коне.

Вместо да тръгнат по Парамата роуд и да минат през предградията, Джереми предпочете да излязат на полския път, за който му бе говорила Александра. Шумните улици скоро останаха зад тях, а край пътя, който започваше в края на града, се редуваха малки чифлици и пасища.

Заедно с града, зад тях остана и тъгата от раздялата и кой знае защо в този момент Джереми почувства, че животът е прекрасен и пълен с обещания. Духаше хладен ветрец откъм морето, но денят бе ясен и слънчев, с лъх на пролет. Чифликчиите почистваха дворовете си след зимните дъждове и поправяха плуговете, а край пътя бяха напъпили полски цветя. По небето прелитаха ята от папагали, гълъби и други птици, които оживяваха деня с чуруликането си.

Движението бе слабо, а когато свиха по шосето през Кампдън парк, се оказаха единствените пътници. Фиона се учуди, че шосето прекосява имота, вместо да го заобиколи, а Джереми изказа предположението, че собствениците са разрешили построяването му, за да улеснят движението на хората в този район.

— Имението е огромно — изтъкна той. — Ако шосето го заобикаля, ще трябва да се удължи с много километри.

Фиона кимна, после тримата спътници помахаха на градинаря, който поправяше подпорите на лозниците зад голямата къща. След като подмина лозята и овощните градини, шосето стигна до кошари и заградено пасище, където пасяха чистокръвни мериносови овце. По-нататък се простираха ниски, обрасли с трева хълмове. Разпръснати овчи стада белееха на фона на бледата пролетна зеленина по хълмовете. Отдалече няколко пастири помахаха на Джереми, Фиона и Бъги.

Отвъд границата на Кампдън парк сградите на съседните имоти бяха по-далече от шосето, а ливадите постепенно преминаха в храсталак и гори. Показа се реката, с високи дървета по бреговете й, после шосето се вля в пътя, който водеше на север към Пенрит. Джереми посочи четирите коня в пасището. Те пасяха спокойно, вече без юзди и седла, сред други коне и крави.

Джереми коментираше весело колко ли ще се е зарадвал собственикът на пасището, че се е сдобил с още четири коня в пълна амуниция. Но малко по-късно усмивката му изчезна. В деня след пристигането си в Сидни, Джереми бе уведомил градските власти за нападението срещу него, а полицаите бяха намерили два трупа в храстите край пътя. Съжаляваше, че му се бе наложило да убива хора и сега му се струваше, че смъртта витае над този завой.

Фиона забеляза оголени кръгове по дърветата, където куршуми бяха отпрали кората им. Тези свидетели за смъртната опасност, която бе заплашвала Джереми, я накараха да изтръпне и да замълчи. Джереми, който бе тръгнал на път в особено добро настроение, бързо се отърси от мрачните чувства. Заговори бодро и започна да се шегува с Фиона, докато и тя отново се развесели, на красивото й лице пак изгря лъчезарната й усмивка, която бе непресъхващ извор на радост в живота на Джереми.

Когато стигнаха до края на този път, слънцето се бе скрило зад Сините планини и птиците заспиваха в гнездата си след гъстата гора край реката. Направиха си лагер на мястото, където Джереми се бе срещнал с Джарбо Чарли, и запалиха огън в същия, обграден с камъни кръг. Лумнаха пламъци, водата в канчетата завираше, а в тенджерките се приготвяше храна.

Фиона разбъркваше яденето и се чудеше на дълбоката пепел в кръга, заграден с камъни.

— Много дърва са изгорели тук — добави тя. — Или твоят приятел е лагерувал дълго на това място, Джереми, или и други хора са използвали същия лагер.

— Други хора са го направили — отговори Джереми. — Джарбо Чарли казваше, че е намерил кръга обграден с камъни, които са били поставени много години преди това.

— Тук ли намери бутилката, която използваше като шише за вода? — попита Бъги. — Онова дето се счупи.

Джереми кимна и посочи мястото край огъня, където Джарбо Чарли изровил бутилката, затрупана с клони и листак. Задаваха си въпроса кой ли е лагерувал тук в по-старо време, после заговориха за други неща. Фиона напълни чиниите с храна, а апетитната миризма на сочните агнешки котлети, на картофите и зеленчука се подсилваше от приятния дъх на дим, защото бяха сготвени върху открит огън.

Когато легнаха край огъня, завити в одеялата си, Джереми се чувстваше тъй щастлив, че дълго не можа да заспи. До него бе любимата му Фиона, сложила глава на рамото му, а преди да настъпи следната зима, щяха да имат дете. Очакваше с нетърпение да види отново баба си и да й предаде документите за собственост на фермата. Но освен това изпитваше и някакво върховно задоволство, което не можеше да определи, затова го отдаваше на съчетанието на всичко останало.

Преди разсъмване, още в тъмно излязоха от гората и преминаха по моста над река Нипиан. Когато се развидели, вече бяха прехвърлили предпланините и яздеха по стръмните планински склонове. Зимният студ още владееше по високите места и тримата ездачи загърнаха кожусите си, когато пресичаха хребета на планинската верига и започнаха да се спускат от обратната й страна. По здрач спряха на лагер край шосето, западно от Батхърст, пред прага на Пустошта.

На другия ден вече бяха в земята, която обичаха, огромните простори на Пустошта стигаха до хоризонта във всички посоки. Спираха във фермите, чиито стопани бяха оказали помощ на Джереми и баба му и нощуваха в някои от тях, когато пристигаха в края на деня. Джереми носеше подаръци за всички — пури за мъжете, по няколко метра муселин и дантела за жените, играчки и бонбони за децата. Хората приемаха подаръците с радост, но и с протести, защото не бяха очаквали никаква отплата.

Времето бе променливо, имаше няколко облачни и дъждовни дни, но студените ветрове бяха прогонили поройните дъждове чак до следната година. Пролетта настъпваше в Пустошта. Слънчевите дни извикваха на живот нови кълнове и нова зеленина в широките савани, раздвижваха се и животните. Птици ему пресичаха пътя пред копитата на конете, храстите гъмжаха от дребни животинки. Червено кенгуру, кенгурута, дребни като зайци, и змии се стрелкаха по хълмовете. Дрезгави викове на папагали, безумният смях на птиците кукабура и крясъците на други пернати се сливаха в нестихващ звуков фон. В малкото селище Гундару вече бяха пристигнали първите пътуващи стригачи на овце.

От разговорите си във фермите Джереми научи, че неговото скорострелно пътешествие заедно с баба му вече е включено в неписаната история на Пустошта, преразказана с разкрасяване на фактите от скитниците. Научи също, че река Дарлинг още е придошла. На запад от Гундару говори с пътници, напуснали неотдавна Вилкания, които потвърдиха, че има наводнение. Никой не знаеше дали фериботът работи, което означаваше, че може би пътуването им ще се забави.

Пристигнаха във Вилкания в студен, но слънчев ден. Бриз откъм реката вдигаше вихрушки от прах из града. Като яздеха по улиците, Джереми си разменяше поздрави с хора, които са били в тълпата около сала през оня ден, в който той и баба му бяха прекосили реката. Когато се показа кея, Джереми с облекчение видя, че желязното въже за ферибота стоеше опънато през реката и големият, подобен на платформа ферибот чакаше до пристана.

Механикът на ферибота, едър и добродушен, около петдесетгодишен човек, също бе наблюдавал тръгването на Джереми със сала. Той поздрави Джереми приятелски и вдигна шапка на Фиона, представяйки се като Джейк Ръдъл. След като прибра парите за таксата, той отвори вратата на ферибота, за да качат конете.

— Знаех, че ще преплавате реката със сала живи и здрави, господин Керик — похвали се той. — Но съм сигурен, че сега ще я прекосите с по-малко напрежение.

— Не се съмнявам — засмя се Джереми. — На връщане ще се отбия да благодаря на господин Спини, че ни разреши да използваме сала.

— Той ще се зарадва да си поговорите пак. Когато намериха сала пак от тази страна на реката, разбрахме, че наистина много сте бързали. Скоро ще го върнат пак на пристана.

Реката все още беше придошла, но нивото й бе много по-ниско от предишния път. Като завързаха конете, Джейк нагласи руля в края на ферибота и той потегли, като се плъзгаше с трясък по желязното въже.

Джейк управляваше ферибота, като се съобразяваше със скоростта на течението и изразяваше задоволство от нивото на водата.

— През лятото, когато водата намалее и течението стане съвсем бавно, ми отнема много дълго време да прекося реката — обясняваше той. — Но пък тогава тя е толкова плитка, че може да се премине на кон и малко хора използват ферибота. Най-много работа имам, когато докарват остриганата вълна от фермата Тибубъра и я товарят на речните параходи.

— Но не ти е толкова тежко, както когато са докарвали тук и вълна от фермата Уаямба, нали? — забеляза Джереми.

— Така е — отвърна Джейк. — Печалбите от ферибота сега са каквито бяха по-рано, но собственикът му притежава и пристани и лодки, така че печели добре, макар да не е много щедър с надниците.

Джереми слушаше с усмивка, а Джейк продължаваше да говори за реката. Казваше, че дори когато е най-плитка през лятото, цветът й бил същият като сега. Водата винаги имала кален цвят, затова се шегували, че е единствената река на света, която тече с дъното нагоре.

Фериботът се приближи до отсрещния бряг и Джейк умело го спря. Джереми и спътниците му изведоха конете, възседнаха ги и тръгнаха по стръмния бряг, махайки за сбогом на Джейк, който вече връщаше ферибота обратно.

Като изкачиха стръмнината, тримата спътници поеха по пътя на запад. На забележката на Фиона, че този път е доста отдалечен от главния за фермата Тибубъра, Джереми отговори, че главният път е бил прокаран върху първоначално придобита земя, а земите на запад от старите граници на имението до река Дарлинг са били купени по-късно.

— Същото са направили и собствениците на Уаямба — добави той. — Така не само са осигурили повече пасища за овцете, но са предотвратили възможността на западния бряг на реката да се основат други ферми и да нарушават територията на Тибубъра и Уаямба.

— Това не е изключено — каза Фиона. — Допълнително закупената земя е достатъчно голяма, за да изникнат още няколко ферми. Отдавна съм чувала, че размерите на Уаямба и Тибубъра трудно могат да се обрисуват с думи.

Джереми бе съгласен с това и изтъкна, че пътуването му с овцете и каруците през фермата Уаямба му е отнело няколко дни. Продължиха да разговарят, докато се отдалечаваха от реката. Когато тя и градът останаха зад хоризонта, околността отново им напомни за дълбоката пустош, за безкрайните далечни простори. Пътят се точеше през грамадни пространства с обрасли в храсталак хълмове, пасища и пръснати сред тях евкалиптови и други гори.

По залез спряха да лагеруват край няколко полуизсъхнали каучукови дървета и продължиха пътя си рано на другата сутрин. Слънцето изгря, приятната му топлина прогони нощния хлад и събуди новия пролетен ден, изпълнен със забързани животни и пърхащи птици. Тримата спътници стигнаха до чемшировата гора в подножието на Голата планина и свърнаха по пътя, който пресичаше планината и продължаваше на север през имението Тибубъра.

На хребета на планината спряха конете си, за да погледат огромната овцевъдна ферма, която стигаше до далечните хоризонти в три посоки. Бе тъй обширна, че в различните й райони времето не бе еднакво. Към отдалечените кошари на северозапад валеше дъжд, на други места разкъсани облаци хвърляха по земята движещи се сенки, а далнините на юг и на изток блестяха огрени от слънце. Джереми отново изпита странното усещане, че тези простори са му познати, а Фиона гледаше захласната и с благоговение.

Гледката направи огромно впечатление и на Бъги, изпъкналите му очи се разшириха и той заклати глава от възторг.

— Никога не съм виждал такава хубава паша за стадата в Пустошта — възкликна той. — Тук могат да се отглеждат стотици хиляди овце. Това сякаш не е ферма, а цял щат.

— Наистина — съгласи се Фиона. — Едва сега разбирам какъв риск е поела баба ти с ипотеката, Джереми, и се чудя как е издържала на огромното напрежение.

— Да, и тя все още живее в това напрежение — откликна Джереми. — При последния ни разговор изглеждаше уверена, че ще стигна до Сидни навреме. Но не знам дали наистина е била убедена, защото е трудно да се разгадаят мислите й. Във всеки случай, скоро ще научи каква е била развръзката.

Фиона се усмихна и дръпна юздите. Продължиха да яздят през планината, после се спуснаха надолу по широкия отъпкан път през фермата. В очакване на стригането, стадата бяха докарани по-близо, отколкото при първото преминаване на Джереми. Сега той ги виждаше ту тук, ту там в далечината, докато препускаше със спътниците си през вълнистия терен по хълмовете, обрасли с храсти и дребни евкалиптови дървета и през просторни долини, където вятърът къдреше високите треви.

Показа се долината, където Джереми по-рано бе срещнал Айзак Логан. Пастирът и сега беше там с друго стадо. Щом видя тримата ездачи, Айзак остави овцете на ратая и се впусна в галоп към пътя. Джереми му представи Фиона, на която пастирът вдигна шапка, и Бъги, с когото си кимнаха. След това Айзак побърза да запита дали Джереми е стигнал навреме до Сидни.

Брадатият пастир извика от радост, като чу отговора.

— Това е най-добрата новина, господин Джереми, честно слово! Госпожа Керик беше сигурна, че ще успееш, и всъщност никой не се съмняваше. Все пак голямо удоволствие е да го чуя от твоите уста.

— Знам, че е така — кимна Джереми. — Разрешението на въпроса е от изключително значение за всички тук, не само за баба ми.

— Така е и дори нещо повече — увери го Айзак. — Мнозина от нас са прекарали тук почти целия си живот и сме привързани към госпожа Керик и към нейното семейство. Ако с фермата или със семейство Керик се случи нещо лошо, то е беда за всички ни. С твое разрешение ще изпратя ратая да отнесе новината до близките кошари.

— Това е идея — отвърна Джереми. — Ще стигне ли до главните кошари и до фермерската къща преди да се мръкне?

Айзак се разсмя от сърце и поклати глава, като започна да изброява кошарите в централната южна част на фермата. Обясни на Джереми, че сега са до кошарите на Гиджи, а на север са кошарите Бор, Бингара и още няколко.

— Последните кошари преди да стигне до главните са кошарите Динго. По-рано ги наричаха Бушрейнджър, но аз бях там пред много години, когато госпожа Керик им смени името. Ще разберете, че сте в кошарите Динго, като подминете дългата долина на запад от пътя; точно по средата й се издига могила. Ако яздите бързо, ще стигнете до главните кошари утре по пладне.

— Тогава да тръгваме — каза Джереми. — Надявам се скоро да се видим пак, Айзак.

Пастирът изказа същата надежда, вдигна шапка на Фиона и се върна при стадото си, а Джереми и спътниците му продължиха по пътя. Яздеха в бърз галоп, затова не можеха да разговарят. Джереми се вглъби в мислите си, но безуспешно се мъчеше да анализира необикновеното чувство, което фермата събуждаше у него.

Това чувство се бе загнездило в гърдите му, бе подобно на усещането, което човек изпитва, когато види нещо познато, но Джереми не бе в състояние да го характеризира по-точно. Освен това в този момент му бе трудно да определи същността на чувството си, защото очакваше с нетърпение да види баба си, а от самото начало на пътуването бе обладан от някакво дълбоко вътрешно удовлетворение. Опита се да не обръща внимание на особеното чувство, но то оставаше като фон на всичките му мисли.

Небето се заоблачи, от северозапад дъждът приближаваше. Късно следобед вятърът стана по-студен и с дъх на влага, което предвещаваше, че ще вали. Като спряха да нощуват, Джереми и Бъги построиха колиба от дървесна кора и първите капки зачукаха по покрива й, докато вечеряха. Дъждът беше лек, чукаше тихо над главите им.

Когато легнаха, загърнати в одеялата си, Бъги заспа веднага. Джереми заговори тихо с Фиона, като се опита да й обясни особеното въздействие, което фермата оказваше върху него.

— Сигурно изпитваш такова чувство, защото като дете си слушал да се говори за фермата — предположи Фиона. — Бледите спомени от детството могат да превърнат впечатленията от това, което си чул, в чувство, че си го виждал.

Нейното обяснение не отчиташе усещането му, че това чувство само наподобява на спомен за нещо наистина видяно, но Джереми знаеше, че не бе успял да се изрази ясно. Той привидно се съгласи с думите й, след което Фиона се настани удобно с глава на рамото му. След миг дишането й стана равномерно, а Джереми продължи да слуша тихия ромон на дъжда, докато заспа.

В ранните, още тъмни часове на утрото той се събуди с ясен и свеж спомен за съня си — смътното възпоминание за друг сън през първата нощ, която бе прекарал във фермата, сега се превърна в ярък спомен, защото току-що бе сънувал същото нещо. Сънищата му и в двата случая представляваха бързо сменящи се сцени от живота му — от ранно детство до сега. Единствената разлика бе, че сънят, от който току-що се бе събудил, включваше някои от най-последните събития.

Джереми помисли върху съновиденията си, но реши, че те са безсмислени асоциации на подсъзнанието му. Спомни си, че в настъпващия ден ще се види с баба си и към дълбокото вътрешно удовлетворение, което го изпълваше от самото начало на това пътуване, се прибави ново радостно вълнение. Лежеше и слушаше трополенето на дъжда по колибата и чакаше да дойде време за ставане.

Когато прецени, че скоро трябва да се разсъмне, Джереми стана и стъкна огъня под навеса пред колибата. Фиона се размърда щом огънят запращя, а Бъги спря да хърка и се измъкна от одеялото си. Фиона притопли останалото от вечеря ядене, Джереми и Бъги облякоха мушамите си и започнаха да оседлават конете. На зазоряване Джереми чу шум в дървото над колибата. Вдигна очи и видя, че от клоните излита един червен ястреб.

Поеха по мокрия път, конете газеха в локви, но дъждът бе много слаб. След около два часа Джереми разбра, че са стигнали до кошарите Динго, защото видя дългата долина, за която му бе споменал Айзак. Край пътя имаше наредени в кръгове и почернели от огъня камъни на места, където очевидно често бяха лагерували хора.

Дъждът вече едва ръмеше и след малко съвсем спря. Към обед дърветата и храстите се разредиха в подножието на дълъг, бавно издигащ се склон, обрасъл със спинифекс. Джереми се взираше жадно напред, защото интуитивно чувстваше, че главните кошари ще са сред ливадите от другата страна на склона.

Друг червен ястреб — а може да беше и същият — прелетя над главите им и се понесе над пътя пред ездачите. После се издигна нагоре и литна на запад, бързо размахвайки крила. След миг се превърна в точка сред облачното небе и напълно изчезна. Бъги промърмори, че ястребът сигурно се е спуснал надолу за някаква плячка, но не е успял да я клъвне. Джереми се съгласи с кимване на глава, макар да не бе видял нито змия, нито някакво дребно животинче по пътя.

Продължиха да яздят нагоре по невидимата следа, оставена от ястреба. На върха на възвишението спряха рязко, когато пред погледите им се показаха главните кошари. Фиона и Бъги възторжено възкликнаха, но Джереми мълчеше потресен. В гърдите му бушуваха бурни чувства и внезапно прозрение.

Главните кошари се различаваха от останалите също толкова, колкото Тибубъра се различаваше от другите ферми. Склонът се спускаше към огромна долина, през чийто център минаваше обграден от дървета поток. Фермерската къща бе издигната на хълм пред потока. От едната страна на хълма се намираха стригачницата и кошарите, складовете, жилищните сгради, готварницата и други постройки на фермерския комплекс. От другата му страна се простираха цветни овощни градини, край потока бяха наредени къщите на женените пастири, а още по-нататък се виждаше едно аборигенско село.

Най-силно бе впечатлението от фермерската къща. Изникнала внезапно от далечната пустош, тя поразяваше най-напред с вида си. Беше триетажна каменна сграда, заобиколена от красиви градини, и като се изключат колоните на входния портал, не бе украсена с никакви архитектурни детайли. Огромните й размери и правите семпли линии я обграждаха с атмосфера на власт и сила. Къщата доминираше над безбрежните простори наоколо като величествен каменен страж, застанал на хълма.

Изправен пред тази гледка, Джереми отново изпита вълнението от съня, който му се бе явил два пъти в земите на фермата. Целият низ от събития в живота му сякаш го бе водил неизбежно към това място и към този миг. Вътрешното удовлетворение по време на това пътуване бе изникнало от дълбините на душата му, защото някъде в подсъзнанието си от самото начало бе знаел къде отива; чувството, че вижда нещо познато, бе всъщност чувство, че се завръща у дома. Това бе истинското му завръщане.

— Какво великолепие, Джереми — промълви Фиона с благоговение. — Тук е тъй различно от другите ферми с разхвърляните им безразборно бараки и навеси. Но не само по външен вид, тук има нещо… — Гласът й замря, защото не можеше да намери подходящи думи и Фиона въздъхна с възхищение. — Да попаднеш на такова място тъй далеч в Голямата пустош, е истинско чудо. Джереми, нека да останем тук известно време.

Джереми остана безмълвен, обзет от учудване и радост. След няколко мига се обърна към Фиона:

— Не, нека останем тук завинаги, скъпа моя. Нека прекараме тук останалата част от живота си.

— Това ли е мястото, което си търсил? — извика Фиона щастлива. — Търсил си фермата Тибубъра, без сам да го знаеш, така ли е?

Джереми повдигна рамене, загледан в къщата.

— В известен смисъл може би съм го знаел, без да го осъзнавам напълно — отвърна той. — Но мисля, че баба ми го е знаела, затова поиска да дойда тук.

— И да си го знаел, и да не си — обади се весело Бъги, — аз съм страшно доволен. Готов съм да дам почивка на уморените си крака, а по-хубаво място от това не съм виждал в живота си.

— Тук винаги ще бъдеш у дома си, Бъги — увери го Джереми. — Ще имаш дом, в който ще можеш да правиш каквото поискаш.

Изпъкналите очи на стареца светнаха от радост, той се засмя до уши и кимна. Джереми и Фиона се погледнаха усмихнати щастливо и подкараха конете надолу. Някой от пастирите ги бе забелязал и започна да бие камбаната на фермата, за да възвести пристигането на пътниците.

Чистият, мелодичен звън на камбаната се понесе надалече. В същото време природните сили сякаш се съюзиха, за да ознаменуват този миг с чудна красота. Облаците се разкъсаха, огромна сияйна дъга се изви над долината и обагри светлите проблясъци в многоцветието си. Подобно слънчеви лъчи, проникнали през стъклопис, те огряваха долината, която заприлича на огромна катедрала, чийто олтар бе къщата на хълма.

Една жена излезе от къщата и Джереми веднага позна баба си, която тръгна по пътеката през моравата към подножието на хълма. Александра помаха с ръка. Джереми и Фиона отвърнаха отдалече на поздрава й и препуснаха по-бързо по склона. Джереми забеляза, че между колибите в аборигенското село се издига гъст дим.

Само след миг над чаткането на конските копита Джереми дочу — ту извисяващи се, ту снишаващи се — звуците на бамбуковите свирки диджериду, ритмичните удари на палките, после мъжки и женски гласове, които се сливаха в напев. Макар да противоречеше на разума и логиката, Джереми знаеше, че аборигените бяха наблюдавали и чакали. Сега часът бе настъпил и те започваха своя тържествен ритуал, за да отбележат пристигането на новите владетели на Тибубъра.