Аарон Флетчър
Дългото завръщане (10)

10.

Джереми и Джарбо си построиха колиба от дървесна кора в селото и се включиха във всекидневните дейности на групата. Всяка сутрин поне няколко души излизаха на лов и да събират растителна храна. Когато се връщаха с убито кенгуру или голям брой дребни животни, ден-два всички оставаха в колибите си, изработваха оръжия и дрехи или се занимаваха с друга домакинска работа. Джереми и Джарбо ходеха на лов всеки ден и осигуряваха най-малко своя дял от храната.

Макар че не разбираше езика им, Джереми бързо започна да научава много неща за живота на аборигените. В групата съществуваше определена йерархия, в която по-възрастните и по-опитните ловци идваха непосредствено след Джубурли. Водачът и останалите се отнасяха към Джарбо почти както и към младежите, защото той се нуждаеше от помощ, за да направи копие или друго оръжие.

Това ядосваше Джарбо, правеше го мълчалив и начумерен. Но както бе споменал още в деня, когато се върнаха от поляната със свещения кръг, той смяташе, че сам си е виновен. Беше огорчен, но не изпитваше неприязън към никого, и най-малко към Джубурли. Хранеше голямо уважение към водача и почти обожаваше някои от другите старейшини. Ала сега, когато седяха вечер край огъня, Джереми си четеше наум, защото Джарбо се измъчваше от угризения на съвестта и не се интересуваше от книгите.

Всъщност почти нищо не го интересуваше. Дните минаваха, а той се чувстваше все тъй нещастен. Веднъж, когато бяха излезли с Джереми на лов, Джарбо спря на равно място до един хълм и се загледа в земята.

— Ето го — изрече тихо.

Джереми погледна надолу, но не видя нищо, освен камъни и плевели.

— Ето какво? — попита момчето.

— Мястото, на което съм оживял — отвърна Джарбо равнодушно. — Помня го, защото като дете майка ми често ме водеше тук. Една песенна пътека се спуща от този хълм и точно на това място във Времето на мечтания един от първосъздателите с песента си е извикал на живот червения ястреб, чийто дух е вдъхнал живот на мене.

Момчето погледна още веднъж към земята, но не видя нищо, с което тъкмо това място да се отличава от околността, а и Джарбо изглеждаше безразличен. Продължаваше да е в лошо настроение и с нищо не показваше, че неговото истинско завръщане му е донесло някакво удовлетворение. Подмина мястото, към което се бе стремил тъй дълго, последван от Джереми, и двамата продължиха да ловуват.

Джарбо показа по-голямо вълнение вечерта, когато не можа да си достави удоволствие с придобития от британците навик. Претърси празните торби, в които бе пазил тютюна си, с надеждата да намери някакви остатъци от него. Но тъй като не намери нищо, гневно захвърли лулата си в мрака, загърна се в одеялото си и легна да спи.

На разсъмване Джереми реши да потърси лулата и най-сетне я намери. Беше се ударила в камък и глинената луличка се бе счупила. По-късно, като тръгнаха на лов, Джереми подсказа как биха могли да намерят разрешение на проблема. Предложи на Джарбо да напуснат селото и да поемат обратно на изток.

— Не знам какво да правя — отвърна Джарбо. — Не искам да прекарам последните си години там, защото не съм бял човек. Ала моите хора вече не ме смятат и за абориген. Не знам какво да правя.

— Бяхме много по-щастливи, докато пътешествахме — осмели се да признае Джереми. — Можем да бъдем скитници и да живеем по пътищата.

Джарбо не отговори и остана за дълго мълчалив. Едва по-късно каза, че много от местата, по които са минали, сега навярно са наводнени и пътуването по тях ще е трудно и опасно. От тези думи можеше да се предположи, че би се съгласил да тръгнат напролет, когато времето се оправи. Джереми обаче знаеше, че Джарбо е способен да отиде навсякъде и по всяко време, стига да пожелае. Но както сам бе казал, не бе готов да вземе решение.

След няколко дни, докато ловуваха, чуха викове, че всички трябва да се съберат заедно. По това време цялата група бе излязла да търси храна, и тъй като се бяха пръснали на повече от километър, минаха няколко минути, докато всички се съберат при Джубурли. Щом се събраха, водачът се насочи с бърз ход към селото, следван от цялата група.

Едва бе минало пладне в този студен, ветровит ден, а обикновено се прибираха в селото няколко часа по-късно. На въпроса на Джереми какво се е случило, Джарбо поклати учудено глава. След малко, когато езерото се показа, Джереми видя човек от друга група край колибите им. Очевидно той бе вестоносец и бе тъй изморен, че лежеше на земята.

След като се изправи на крака и поговори с Джубурли, всичко потече тъй бързо, че Джереми още дълго не можа да разбере какво е станало. Водачът изкрещя някакви заповеди и хората мигом се пръснаха да вземат вещите си. Джереми последва Джарбо в тяхната колиба, взеха багажа си и изтичаха при другите, а Джубурли с едри крачки поведе групата към поляната с кръга. Чак тогава Джарбо успя да каже на момчето какво е съобщил вестоносецът.

Казал, че хората, които са отишли да търгуват в града още преди пристигането на Джереми и Джарбо, са се върнали много по-рано, отколкото са ги очаквали, и то — само част от тях. От думите им разбрали, че са срещнали трима бели мъже, запътени на север. Белите хора, които носели ножове, брадви и други търговски стоки, били болни. Аборигените се върнали обратно заедно с белите.

— Но белите хора измрели — продължи Джарбо, — а след това и нашите търговци започнали да се разболяват. От десетимата само четирима са се върнали, и то много болни.

— Белите хора може да са яли развалена храна — предположи Джереми, — а и търговците може да са хапнали от нея.

— Възможно е — съгласи се Джарбо. — Вестоносецът не знае какво им е, но много хора са умирали от развалено месо. Търговците казали, че един от белите носел големи гривни. Струва ми се, че може да са били белезници, от които са откъснали веригите.

— Параход с каторжници за Пърт може по някаква причина да е спрял в някое от пристанищата на южния бряг, а няколко каторжници може да са избягали — предположи Джереми.

— И са влезли в някой магазин, за да откраднат храна и стоки — добави Джарбо. — Да, може и така да е било, а откраднатата храна да е била развалена. Като стигнем до кръга бора, ще научим повече.

Джереми се съгласи, но и друго нещо продължаваше да го озадачава. Не можеше да намери разумно обяснение, как Джубурли бе разбрал, че в селото чака вестоносец, и все пак — бе го разбрал. Но когато зададе този въпрос на Джарбо, той вдигна рамене и отговори, че старейшините узнават много неща по необясним начин, особено важните неща.

Групата се движеше бързо през гъсталаци и дървета, докато се стъмни и спряха на лагер. През деня бяха събрали малко храна; Джереми получи парче гущерско месо и няколко малки опечени грудки, подобни на картофи. За закуска на зазоряване не бе останало нищо за ядене и щом се събудиха, всички продължиха бързо към поляната с кръга бора.

Пристигнаха след няколко часа. Останалата част от племето вече бе там, събрана около голяма колиба, построена в единия край на поляната. Хората, загрижени и озадачени, се поздравяваха тихо. Джубурли отиде при другите старейшини до колибата, а Джереми последва Джарбо, като се опитваше да надникне вътре. Ужас вцепени момчето. От един поглед Джереми разбра, че четиримата мъже, които лежаха на носилки в колибата, не са се отровили от храна, а бяха повалени от смъртоносна болест. Очите им бяха възпалени и гуреливи, раздираха се от кашлица, а обривът по кожата им показваше, че са в последния стадий на едрата шарка. Това бе най-опасната и силно заразна болест, на която сега бе изложено цялото племе.

Джарбо също разпозна болестта и извика предупредително. Множеството изслуша неподвижно думите му, после всички се втурнаха в паника през поляната. Останаха само старейшините. Строгите им набръчкани лица бяха невъзмутими. Започнаха да задават въпроси на Джарбо, който им отговаряше, като сочеше ту болните, ту белезите по своето лице.

Един от старейшините насочи пръст към Джереми и попита нещо, а Джарбо се обърна към момчето:

— Искат да знаят защо ти не се страхуваш, че ще прихванеш болестта. Ваксиниран си срещу едра шарка, нали?

— Да — отговори Джереми, вдигна ръкава си и показа белега от ваксинацията на ръката си. — Един лекар ме ваксинира, когато бях много малък.

Джарбо обясни на старейшините и размени още няколко думи с тях, после отново се обърна към Джереми:

— Искат да знаят дали освен ваксинацията няма и друг начин да се избегне шарката. Аз не съм чувал. А ти?

Джереми се поколеба.

— Не, не знам друг начин да се избегне болестта. Но в училище учихме, че преди да се открие ваксината, някои лекари вземали течност от мехурче на болния и я поставяли върху одраскано място по ръцете на здравите.

— Но по този начин ще ги заразят с болестта.

— Да, но болестта ще се появи след няколко дни, а не след две седмици, откакто са били близо до някой болен. Така хората ставали по-силни, а когато се разболеят, оздравявали много по-бързо. Някои пак умирали, но те били много по-малко, отколкото при заразените по обикновения начин.

Джарбо преведе думите на Джереми, а старейшините останаха известно време смълчани и неподвижни. После всички едновременно тръгнаха по пътеката към малкия кръг, скрит в прохода. Джубурли извика Джарбо да ги последва, а на Джереми даде знак да чака до големия кръг на поляната.

Цялото племе се бе събрало край кръга в голяма уплаха. Като се приближи към хората, Джереми изтръпна от ужас при мисълта какво ще им донесе болестта, защото малцина имаха естествен имунитет. Навярно по-малко от половината щяха да останат живи и Джереми искрено се надяваше, че старейшините ще се опитат да ги ваксинират.

Измина цял час. Хората стояха все така и си шепнеха уплашени. Най-после Джубурли се появи на пътеката гол, само с бедрена препаска; по крайниците, гърдите и лицето му с бяла глина бяха нарисувани черти и му придаваха съвсем друг вид. Изглеждаше страшен и зловещ, впечатлението бе потресаващо. Джереми погледна два пъти едрия човек до водача, преди да познае Джарбо, който също бе по бедрена препаска и с бели черти на тялото.

Джубурли взе да дава разпореждания на хората. Джереми събра багажа си, за да помогне с каквото може, но Джарбо му даде знак да остане на мястото си. Момчето пак седна, като си мислеше, че старейшините искат да е под ръка в случай, че имат още въпроси около ваксинирането. Членовете на племето напуснаха поляната, а Джарбо се върна обратно по пътеката с водача.

На част от хората бе поръчано да събират дърва и те почнаха да носят наръч след наръч в мрачния студен следобед. Привечер се върнаха и останалите, които бяха ходили на лов и да събират растителна храна. Жените започнаха да готвят, а стомахът на Джереми се свиваше от глад, защото не бе хапвал от предишната вечер.

Една от жените отнесе храна до средата на пътеката, извика силно и Джарбо дойде да я вземе. Друга жена подаде на Джереми сочно парче от печено малко кенгуру и няколко луковици, които той изяде с апетит. Когато се спусна мрак, огньовете край кръга осветиха поляната, където всички се бяха събрали да вечерят.

След малко Джарбо и Джубурли дойдоха до кръга. Джарбо заговори на хората от своето племе, но го прекъснаха изумени викове. Над тях се издигнаха строгите гласове на Джарбо и Джубурли, които въдвориха тишина, за да може Джарбо да продължи. Джереми почувства облекчение. По реакцията на хората разбра, че старейшините са решили всички да бъдат ваксинирани.

Аборигените бяха дисциплинирани. Изразиха възражението си един път, но приеха решението. Джарбо и Джубурли пак се отдалечиха по пътеката, а хората извадиха от багажа си своите свирки диджериду и ударните палки. Шестима мъже седнаха със свирки в ръка, а срещу тях в полукръг се наредиха десетина жени с ударни палки.

Една след друга свирките диджериду пронизваха тишината с дълбоките си ту ниски, ту извисяващи се тонове. В такт с мелодията им отмерваха с ритъм палките. Един мъж подхвана напев. Присъединиха се и други мъжки и женски гласове.

Музиката бе оглушителна, но в нея имаше и мекота и не беше неприятна за слуха на Джереми. Звуците се сливаха в хармония, ударите на палките отекваха в сърцето му. Момчето слушаше прехласнато и гледаше как насядалите край огъня мъже и жени се поклащат в ритъма на песента.

Джарбо отново се появи на пътеката и повика Джереми. Момчето тръгна към него, като си мислеше, че старейшините искат да поговорят още с него за ваксинацията. Но скоро разбра, че се лъже. Джарбо доближи уста до ухото му, за да надвика шума, и му съобщи, че старейшините искат той да направи ваксинациите.

— Аз? — изуми се Джереми. — Не, след ваксинацията някои от хората ще умрат, а пък аз не искам да съм техният убиец. Това е задължение на старейшините. Аз съм още момче и дори не съм абориген.

— Но ти знаеш за ваксинацията — възрази Джарбо. — Старейшините смятат, че тази магия е твоя. Те ще ти дадат сили да се бориш със смъртта, и ако някои хора умрат, те ще бъдат съвсем малко на брой.

Джарбо изглеждаше съвсем различен с бедрената препаска и белите черти по тялото му, но отношението му бе топло и сърдечно, както винаги. Джереми нямаше никаква вяра в предполагаемите сили на старейшините, но не можеше да откаже на Джарбо. Кимна неохотно и тръгна след Джарбо по пътеката. Тя ги отведе до гъсталака, който изпълваше тесния проход между стръмните склонове на двата баира.

Гъстата растителност приглушаваше шума на ритуалната музика и го превръщаше в далечен фон, който отекваше в прохода. Излязоха на поляна около малък кръг с могилка в средата и заобиколен с камъни. Сред кръга гореше огън. Четирима старейшини седяха в по-отдалечения край на кръга, а Джарбо и Джереми се настаниха срещу тях.

Старейшините седяха неподвижно и безмълвно, в светлината на огъня по изпитите им, набръчкани и брадати лица играеха тъмни сенки. Всички бяха устремили погледите си в Джереми. При такъв декор бе по-трудно да се отхвърли твърдението, че тези мъдреци притежават древни, тайни умения за връзка със свръхестественото, от което могат да черпят огромни мистични сили.

Джарбо подаде на момчето малка дървена купичка с някаква течност.

— Това е нещо като ром, направен от сока на бутилковите дървета. Използва се само при церемонии. Изпий цялата течност.

Джереми едва не се задави от горчивия силен сок с дъх на алкохол. Преглътна го с голямо усилие и усети, че изгаря стомаха му. Върна купичката на Джарбо, а по всички клетки на тялото му плъзна пареща топлина.

Джубурли излезе от сенките в дъното на прохода. Носеше квадратен предмет с големината на книга, увит в кожа. Водачът свали кожата и обиколи огъня, за да се приближи до Джереми.

— Това е джуринга — каза благоговейно Джарбо. — Дръж я внимателно и не позволявай да докосне земята, Джереми.

Момчето кимна и си спомни какво му бе казал Джарбо — че джурингите са свещени предмети, че те са сърцето и душата на племето. Предметът, който държеше, бе от дебела дъска, почерняла от времето и цялата покрита със сложни издълбани завъртулки. Джубурли хвана дланите на Джереми, сложи ги от двете страни на джурингата пред гърдите му. Друг старейшина взе изплетена от треви торба и заобиколи огъня. Коленичи пред Джереми, извади гравирана и излъскана кост, голяма колкото пръст на ръка, и я насочи към Джереми.

От старите, попукани устни на старейшината се разнесе шепот, който постепенно се засилваше и ставаше по-ритмичен. Тази песен без думи се сливаше със звуците на ритуала. Изпитият алкохол продължаваше да пари вените на момчето, усети, че главата му олеква. За него ритуалът изглеждаше нереален, сякаш го виждаше на сън. Джереми стискаше джурингата; песента на старейшината, примесена със звуците, които долитаха откъм външния кръг, му вливаше някаква пулсираща сила.

Това чувство остана у Джереми и след като старейшината свърши песента си, прибра костта в торбата и се върна на мястото си при другите трима старейшини. Джубурли взе джурингата от Джереми, уви я с кожата и изчезна сред сенките в дъното на прохода. Джарбо се отдалечи по пътеката.

След миг ритуалът свърши и Джубурли се показа сред сенките. Останалите четирима старейшини се изправиха и тръгнаха към пътеката заедно с Джубурли, който даде знак на Джереми да ги последва. На поляната с големия кръг кипеше активна дейност, палеше се огън пред колибата, в която лежаха четиримата болни. Джереми тръгна натам след старейшините.

В колибата Джарбо подаде на Джереми малка топчица от кожата на опосум и пръчка с добре подострен връх. После започна да подрежда хората в редица. Джереми коленичи до един от болните, отвори едно от мехурчетата по кожата му с върха на пръчката и го натисна с кожения тампон, за да пусне течност. После се отправи към строените в редица аборигени, пред които стояха старейшините.

Джереми одраска внимателно с пръчката ръката на първия старейшина, като се боеше да не му причини болка. В тъмните, проницателни очи на стареца проблесна весело пламъче. Джереми доби смелост, натисна пръчката по-силно и направи драскотина, от която излязоха няколко капки кръв. Старецът кимна одобрително, а момчето притисна кожения тампон към одрасканото място.

След първите няколко души Джереми свикна и почна да работи механично. Редицата се придвижваше напред, хората не се бояха от болката, но неколцина гледаха коженото тампонче подозрително. Някои спираха разколебани, но Джарбо ги подканяше нетърпеливо да минават напред. Протягаха се мускулести или тънки мъжки и женски ръце, ръчички на бебета с руса косица, кокалести ръце на старци, протегнати със стоическо безразличие.

Редицата постепенно намаляваше, ваксинираните се връщаха до кръга и се готвеха да нощуват край огньовете. Докато стигне до последния човек, Джереми вече не чувстваше въздействието на алкохола, а странна, непреодолима умора. Хвърли кожения тампон и пръчката в огъня пред колибата и бавно се насочи през поляната към кръга. Уви се с одеялото си и легна край един огън.

Джереми никога не се бе чувствал тъй изцеден от сили, но за известно време една тревожна мисъл надмогваше изтощението му и не му позволяваше да заспи. Лежеше и се питаше колко ли от хората, които бе ваксинирал, са обречени на бавна, мъчителна смърт от безмилостната болест. Най-после заспа.

 

 

В деня, когато сред ваксинираните се появиха първите симптоми на болестта, двама от търговците аборигени умряха. За Джереми това бе лошо предзнаменование и предвестник на масова смърт. Болестта се прояви най-напред у най-младите и най-старите, а после се разпространи като степен пожар, раздухван от зноен летен вятър. В очакване на болестта хората си бяха построили колиби, които за няколко часа се напълниха с отпадналите и обхванати от треска болни.

Неколцина заболяха леко, а четири жени и двама мъже бяха между щастливците с естествен имунитет към едра шарка и изобщо не се разболяха. Те, заедно с Джарбо и Джереми, се грижеха за почти сто болни, които лежаха в колибите — носеха им храна, поддържаха огньовете.

Джарбо пак бе облякъл пастирските си дрехи и предвождаше мъжете на лов всеки ден. Връщаха се с малко храна, защото движението на хората бе прогонило дивеча от околността. Джереми сегиз-тогиз зърваше отдалеч някое червено кенгуру, но дори опитните ловци убиваха трудно с копията си тези големи и бързи животни, а прашката на момчето не можеше да свърши никаква работа. Често преваляваше дъжд, затова имаха достатъчно вода, но храната ставаше все по-оскъдна.

След първите няколко дни Джереми започна да изпитва постоянна умора от ловуване през деня и грижи около болните нощем. Черпеше сили от тревогата си колко ли хора ще умрат и чувството, че е длъжен да помага на всички. Продължаваше да вижда по някое червено кенгуру и започна да носи пистолета си с надеждата да убие поне едно.

Такава възможност се появи в един дъждовен следобед. Като обикаляше горист хълм, видя червено кенгуру на стотина метра. Изпитваха остра нужда от храна, на поляната с кръга бора нямаше почти нищо за ядене, а той и другите ловци обикаляха от разсъмване, без да са ударили никакъв дивеч. Момчето извади пистолета и пропълзя през храстите към кенгуруто.

То бе необикновено едро и би им доставило храна за няколко дни. Като се приближи и вече виждаше главата и врата на животното през по-редките храсти, Джереми се приготви за стрелба. Както му бе показал Джарбо, погледна през цевта и я насочи към главата на животното, после бавно дръпна спусъка.

Пистолетът гръмна и подскочи в ръката му сред облак дим. Кенгуруто падна убито на място. Джарбо тутакси затича надолу по хълма, за да разбере защо е стрелял Джереми. Видя голямото кенгуру, възторжено извика и се спусна надолу, последван от още един ловец.

— Браво, приятелю! — крещеше радостно Джарбо. — Сега дълго време няма да има празни стомаси.

— Така е — съгласи се гордо Джереми. — Имах късмет с това кенгуру. — Но веднага си спомни за болните и радостта му помръкна. — Някои от хората обаче са толкова болни, че едва могат да ядат. Почти сигурно е, че мнозина ще умрат.

— Казах ти, че не трябва да се безпокоиш за това, Джереми — усмихна се Джарбо. — Повече хора щяха да умрат, ако не беше ги ваксинирал, а и сега вярвам, че малцина ще умрат. — Посочи пак убитото животно. — Ти наистина имаше късмет с това кенгуру. Това може да е знак, че всички наоколо ще имат късмет.

Джереми пресилено се усмихна, като силно се съмняваше в думите на Джарбо, макар много да му се искаше да излязат верни. Другият ловец изскубна дълги и здрави стръкове трева и завърза краката на кенгуруто, а Джарбо отсече с брадвичката си една фиданка. Тя се огъна под тежестта на животното, но им послужи като прът, който сложиха на раменете си, за да пренесат улова. Джереми последва мъжете към поляната.

Четирите незаразени жени и неколцина мъже, които се движеха, ги посрещнаха с радостни възгласи. Към тях се присъединиха още двама мъже, които бяха преболедували по-леко и вече правеха плахи крачки. Това окуражи Джереми, но само донякъде, защото болните бяха още десетки.

На следния ден се появиха признаци, че предсказанието на Джарбо за късмет може да се оправдае. Джереми удари с прашката си малко кенгуру и го замая достатъчно, за да може Джарбо да дотича и да го убие с копието си. Положението с храната се подобри още повече. Когато се върнаха на поляната, завариха една жена, която бе лежала досега, да се разхожда пред колибата.

Мнозина от най-тежко болните започнаха да се оправят през следващите дни. Най-напред се надигнаха старейшините, които сякаш си възвръщаха силите с волята и вярата си. Същото изглежда се отнасяше и за жените с малки деца, които черпеха енергия от решимостта да се грижат за децата си. И други болни започнаха да пристъпват полека. Дори останалите живи търговци се подобряваха.

Най-после Джереми се убеди, че племето бе сполетяно от изключителен късмет. Щяха да минат още месеци, докато някои от болните се възстановят напълно, а следите от болестта щяха да останат завинаги в белезите по не едно лице. Всички хора обаче се възстановяваха и никой нямаше да умре.

Оскъдният дивеч и растителна храна в околността създаваше все по-сериозни проблеми и всички получаваха съвсем скромни порции. В деня, когато и последните болни излязоха от колибите си, старейшините наредиха да се започнат приготовления за завръщане в селата. На разсъмване всички се събраха със скромния си багаж край кръга сред поляната.

Хората се загръщаха в дрехите си и трепереха от студените пориви на вятъра, който гонеше ниски, тъмни облаци от небето. Джереми и Джарбо, облекли кожусите си, не усещаха студа и очакваха спокойно старейшините да поведат групите от поляната. Петимата старейшини стояха прави и разговаряха до кръга бора, а след малко Джубурли извика Джарбо. Той поговори със старейшините, после извикаха и Джереми.

Тихите разговори замлъкнаха, когато един от старейшините заговори пред множеството.

— Той казва на хората — превеждаше Джарбо на момчето, — че твоето име в племето отсега нататък ще бъде Джинтурпи. То означава „спасител на племето“.

Разнесе се шумно одобрение, а петимата строги, възрастни мъже гледаха със задоволство и топлота към Джереми. После старейшините се приближиха към хората си и започнаха да ги разделят на пет групи. Като се сбогуваха шумно, групите се изтеглиха от поляната и поеха в различни посоки.

Щом се поотдалечиха, хората на Джубурли се разпръснаха в радиус от около един километър и, както обикновено, затърсиха дивеч и растителна храна. Но имаше една разлика, която Джереми забеляза с голямо задоволство. В кризисната ситуация Джарбо бе играл авторитетна роля в племето и сега отношението към него бе променено. Джубурли искаше Джарбо да върви редом с него, а Джереми ги следваше отблизо.

Мнозина бяха още слаби и се движеха бавно, но колкото се отдалечаваха от поляната, толкова по-изобилни ставаха дивечът и дивите плодове. Жените намериха подобни на картофите сладки корени мърнонг, а мъжете убиха с копия малко кенгуру. В сравнение с храната им през последните седмици, вечерята бе истинско угощение, а Джереми и Джарбо седяха заедно с цялата група около огъня.

На следния ден се настаниха отново в своето село. Когато животът потече нормално, дълбокото огорчение на Джарбо бе изчезнало. Хората от племето вече го приемаха като свой и се държаха с него както подобава на възрастта му, а това го изпълваше със задоволство. Промяната в настроението на приятеля му правеше Джереми неизказано щастлив.

Джереми отново четеше на глас от учебниците си вечер, а Джарбо го слушаше с удоволствие, но в някои отношения се бе променил. Вече не споменаваше за тютюн, изглежда, че се бе отучил от пушенето, и се придържаше повече към традициите на своите прадеди. Манерката му, канчето и алуминиевата чиния привличаха много погледи и той ги замени за копия, наметка от кожа на опосум и други обичайни принадлежности в племето.

Последната и най-съществена промяна настъпи една сутрин, когато Джереми се събуди и забеляза, че Джарбо и багажът му са изчезнали. Момчето се облече, сложи шапката и кожуха си и излезе от колибата. Хората се бяха събрали около огнището и сивата предутринна светлина, жените подклаждаха огъня и притопляха яденето, но Джарбо не се виждаше. Джубурли и още един мъж се поотместиха, за да направят място за Джереми край огъня, но той поклати глава.

— Джибурдарли? — попита момчето, произнасяйки аборигенското име на Джарбо и с жестове изрази учудването си, че го няма.

— Нимбунджа — отвърна Джубурли и всички посочиха на север.

Тази дума на аборигенския език означаваше червен ястреб. Джереми помисли няколко мига и разбра какво искат да му кажат. Приготви се да тръгне, но една от жените го повика и му подаде парче притоплено месо от опосум. Джереми кимна с благодарност и изяде месото, докато се отдалечаваше от селото в северна посока.

След няколко часа стигна до хълма, където според Джарбо един червен ястреб му е вдъхнал живот с песента си от Времето на мечтанията. Но Джарбо не бе на равното място под хълма, което му бе посочил, а до няколко големи камъка по средата на възвишението. Бе облечен в дреха от кожа на опосум, сгъваше пастирските си дрехи и ги прибираше в каменна ниша между скалите заедно с багажа си. Джереми се изкачи по хълма до него.

Джарбо му се усмихна и мушна ботушите и пастирската си шапка в нишата.

— Няма вече да използвам тези неща — каза му той. — Но няма защо да се изхвърлят, нали? В случай, че потрябват някога, тук ще бъдат най-добре запазени. При тукашния климат няма да се скапят, ако са на открито място.

— Така е — съгласи се Джереми. — Искаш ли да ти помогна?

— Не, предпочитам да го направя сам, приятелю. Благодаря ти за готовността, но искам да свърша всичко сам.

Джереми разбираше приятеля си, отиде от другата страна на хълма и се настани удобно под едно дърво. Загърна се в кожуха си, защото студеният вятър полюшваше храстите по хълма, и загледа Джарбо. Като прибра всичките си принадлежности в нишата, той се спусна в подножието на хълма, където земята бе още мокра от дъждовете през последните дни. Натрупа кал върху парче кора и я отнесе горе.

Джарбо намери камъни, с които да се запуши отвора на нишата, и ги залепи с кал. След това покри цялата ниша с дебел слой кал, за да се изолира напълно. Когато калта засъхна, бе трудно да се открие нишата, тъй като камъкът и пръстта имаха почти еднакъв цвят. Джарбо взе копието си и слезе в подножието на хълма.

Загърнат в дрехата си, седна до своето равно място и се загледа в него. Нещо трепна на хълма и Джереми вдигна очи нагоре. На едно дърво бе кацнал червен ястреб. Момчето си помисли, че птицата може би е кацнала нависоко и се оглежда за храна. Но не бе нужно голямо въображение, за да си представиш, че ястребът гледа Джарбо.

Джереми седеше и чакаше без да смущава приятеля си. Знаеше, че физически той бе направил истинското си завръщане преди седмици, но с ума и сърцето си се завръщаше едва в този миг. Тази сутрин бе сутринта на истинското му завръщане, Джарбо бе намерил отново собственото си място в света.

Джереми се загледа в дивите простори и се замисли за своето заветно място, там, където сърцето щеше да му подскаже, че той истински принадлежи. Щеше да е някъде в Пустошта, в безбрежната земя, която обичаше, но повече от това не знаеше. След време и той щеше да започне своето истинско завръщане, за да намери заветното си място. Но докато стане зрял мъж, трябваше да минат още години. Засега бе в Пустошта и бе доволен, че е със своя приятел. Можеше да почака.