Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Scorpion Strike, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Джон Нанс
Ударът на Скорпиона
Американска. Първо издание
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“, София, 2003
ISBN 954-530-087-6
История
- —Добавяне
Двадесета глава
Западните предградия на Багдад
Неделя, 10 март 1991 г., 23:00 ч. (20:00 по Гринуич)
Ахмед огледа малката канцелария на импровизирания затвор, от устата му излетя въздишка. Сградата беше общинска, но благодарение на упоритата им работа бе успяла да се превърне в напълно задоволителен център за разпити и задържане. Много труд хвърлиха за инсталирането на магнетофоните и озвучителната система — поръчани специално от САЩ още преди войната. Иронията на този факт винаги го караше да се усмихва.
Един куриер от щаба на армията чакаше във външните помещения на сградата. Ахмед даде знак да го доведат, но не и преди един от хората му да прибере в хладилника пластмасовия леген, с който за пореден път бе успял да изкара ангелите на врага. Поддържането на приятелски отношения с един от военните патолози се оказа гениален ход. От него можеше да получи всякакви човешки части за поддържане на ужаса у затворниците — с цвят и размери по поръчка, след което да ги замрази и да ги има на свое разположение при нужда. Това беше ужасно, разбира се, но вършеше добра работа в подкрепа на въображаемите инквизиции.
Ахмед си даваше сметка, че само след още няколко часа и двамата американци ще бъдат парализирани от ужас — дори и да прекратят качествените магнетофонни записи с писъци и включени резачки, обогатени с кръвожадните викове на хората му и добре съставена подборка от други звуци.
Ахмед прие куриера и се разписа в журнала за приемане на секретни материали от генералния щаб, която се намираше на противоположния край на града. После разкъса плика, изчете няколкото реда на посланието, лицето му се сбърчи от отвращение.
— Асид — подвикна той към един от надзирателите, които се мотаеха наблизо. — Заповядват ни да предадем американците на някакъв пратеник от Министерството на вътрешните работи, който ще се появи около полунощ. Това означава, че пак ще останем без работа.
Сгъна заповедта, подаде я на един от хората си и разочаровано въздъхна. Отнемаха му и последните затворници. Въпреки че искаше две денонощия, само две денонощия. Беше дълбоко убеден, че в рамките на четиридесет и осем часа щеше да изтръгне от тях всичко, което знаят. А след това вече можеха да ги използват за размяна на пленници, или за каквото се сетят. Но сега му заповядваха да забрави, че американците изобщо са съществували и да ги предаде в ръцете на истинските садисти.
Което означаваше, че вече са мъртви.
— Саддам май е по-ядосан, отколкото си мислехме, а? — подхвърли Асид, а началникът му само кимна с глава.
Представяйки си какво ги чака онези двамата в единичните килии, Ахмед неволно потръпна. Той и неговите надзиратели бяха тренирани да изглеждат като кръвожадни убийци.
Но не и хората, на които щяха да предадат американците в полунощ. Те си бяха истински главорези!
* * *
Шакир Абас спря пред временния затвор точно в двадесет и три и четиридесет, изключи фаровете и се зае с последния инструктаж на двамата редници. Те трябваше да държат пушките си на предпазител, да ги държат насочени към пленниците и да не отговарят на никакви въпроси, най-вече от страна на надзирателите. Трябваше да изпълняват заповедите на Шакир и на никой друг.
Благодарение на знаменателната среща отпреди час, войниците бяха далеч от мисълта да противоречат на този цивилен и покорно кимаха с глава.
Вратата на ниската и с нищо незабележима сграда от сиви тухлени блокчета се отвори и Шакир бе пропуснат вътре с изненадваща бързина, след съвсем бегъл поглед върху документите, приготвени от генерал Хашамади.
— Тук съм, за да взема двамата американци, в съответствие със заповедта на…
Едрият мъж с цивилни дрехи махна на надзирателя да затвори вратата и го допълни:
— Министерството на вътрешните работи… Зная това. — После протегна ръка и се представи: — Аз съм Ахмед Анбара, комендант на обекта. — След тези думи се обърна и тръгна към вътрешността на сградата, продължавайки да говори през рамо: — Длъжен съм да ви кажа, че това преместване е излишно, тъй като ние сме в състояние да изтръгнем от тези двамата всичко, което е нужно. Знам, че хора като вас не ни вярват, но… — Замълча, сви рамене, после смени темата: — Искате ли белезници и превръзки за очи?
— Моля? — стреснато го изгледа Шакир. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди преди да осъзнае, че комендантът говори за пленените американци. — О, разбира се… Истински белезници само в случай, че разполагате с резервен ключ. Иначе са достатъчни и пластмасови. Не ми се иска отново да се връщам на този въпрос.
Много добре, похвали се мислено той. Ето ползата от една предварително репетирана реплика.
— Превръзките за очи не са необходими — добави на глас той. — Знаете, че там, където отиват… — Нарочно остави фразата си недовършена и със задоволство отбеляза разбирането, с което го погледна Ахмед.
— Ясно — кимна комендантът. — Почакайте тук, ако обичате.
В следващия миг вече го нямаше, оставяйки Шакир в напрегнато очакване.
От къде на къде ме очакват?! — изведнъж се запита той. И защо споменаха Вътрешното министерство? Нали именно това министерство контролира най-кръвожадните копои на Саддам — тези от тайната полиция?! Възможно ли е Хашамади да ги е предупредил? Не, това е изключено! Той не би го направил без да го предупреди, без да…
Ходът на мислите му беше прекъснат от затръшването на врата, последвано от тежки стъпки. Шакир излезе от канцеларията точно навреме, за да види появилият се иззад ъгъла Уил Уестърман. Ръцете му бяха оковани на гърба, а един от пазачите рязко го блъсна и му изкрещя да се движи по-живо.
Изглежда ужасно! Но аз не трябва да обръщам внимание…
Небръснат от четири дни, със сплъстена коса и неузнаваемо мръсен летателен комбинезон, Уестърман наистина изглеждаше зле.
— Нямат ли обувки? — попита с преднамерено спокойствие Шакир, забелязал с вътрешен ужас босите крака на полковника.
Ахмед кимна, но в погледа му се долови леко объркване — сякаш му беше необходимо допълнително разяснение.
— Това е според нашите правила! — изгледа го многозначително Шакир.
Ахмед сви рамене и изчезна в посоката, от която се беше появил Уестърман. А самият американец бе изблъскан на два-три метра от Шакир. Той все още не беше вдигнал глава. Направи го едва когато слухът му долови раздвижването в противоположната част на дългия коридор, откъдето докараха Дъг Харис. В очите и на двамата се появи изненада, примесена с ужас.
— Дъг… — започна Уил.
— Млък! — изрева внезапно появилият се Ахмед и очите му застрашително пробягаха по лицата на двамата пленници.
Уил се обърна с гръб към колегата си, очите му се спряха върху Шакир, веждите му изненадано помръднаха — сигурен знак, че го е познал.
Шакир побърза да запълни натежалата от напрежение пауза като заповяда на своите войници да заемат позиция зад Уил и Дъг, с ръце върху готовото оръжие. Съществуваше известна опасност някой от полковниците да каже нещо, в случай че паузата се проточи. Шакир ясно видя, че те приемат играта за чиста монета и започват да се питат каква е неговата роля в нея.
Но в никакъв случай не биваше да им дава възможност за погрешни заключения.
С преднамерена небрежност премина на нарочно развален английски, приемайки, че и други от присъстващите разбират този език.
— Вие две американски свини държите уста затворена! — излая той. — Изпълнявате точно мои заповеди, иначе аз заповядам разстрелят вас тук и сега! Ясно?
Гласът му беше тих, но натежал от презрение и гняв. С удовлетворение забеляза одобрителното кимане на Ахмед, който се появи иззад ъгъла с ботите на американците в ръце. Представлението се беше оказало не само навременно, но и съвсем точно.
— Вземайте ги и тръгвайте! — изръмжа все така гневно той и направи знак на коменданта да хвърли ботите на цимента пред двамата пленници. — Веднага!
После премина на арабски и заповяда на двамата редници да изведат пленниците.
— Заключете ги в микробуса и останете да ги пазите!
Само не правите опити да ми кажете нещо, докато минавате покрай мен! — помоли се мислено Шакир, докато тялото му се обръщаше с гръб към американците. Озовал се очи в очи с Ахмед, той взе от ръцете му ключа за белезниците, които, между другото, се оказаха съвсем обикновени.
— Времето ми е силно ограничено — простичко рече той. — Благодаря за гладкото предаване…
Ахмед беше шокиран. Досега никой от тайната полиция или Вътрешното министерство не му беше благодарил за нищо! Тези хора демонстрираха открито презрение към военните, занимаващи се със задържането и разпитите на заподозрените. Какъв е всъщност този доктор Дамержи?
Шакир видя изражението на лицето му и разбра, че е преиграл. Би трябвало да се държи далеч по-просто и грубо. Тайната полиция не би проявила приятелско отношение към никого, най-малкото пък някакъв си „доктор“, обявил се за неин представител.
Но, стореното — сторено. Нямаше начин да поправи грешката си, без да я задълбочи.
Обърна се към отворената врата и последва войниците си по посока на микробуса. През цялото време усещаше подозрителния поглед на Ахмед, забит в гърба му. Одобрително кимна на двамата войници, които натовариха затворниците в задната част на микробуса и се качиха при тях. После се насочи към шофьорското място и изведнъж усети как ръцете му треперят. Все пак успя да ги овладее достатъчно, за да завърти стартерния ключ.
Ахмед се беше изправил в рамката на вратата, фигурата му ясно се виждаше в огледалото за обратно виждане. Към него се присъединиха двама от надзирателите и започнаха оживен разговор.
Взех ли си пропуските и пълномощията?! — внезапно изтръпна той. — Какво ще стане, ако съм ги забравил?
Бръкна в джоба на ризата си и с облекчение напипа документите, носещи подписа на генерал Хашамади. Но комендантът на затвора несъмнено е запомнил името на човека, който ги беше подписал, а това име би трябвало да му прозвучи съмнително — особено след като очаква хора от Вътрешното министерство. От къде на къде един армейски генерал ще подписва документи, издадени от Вътрешното министерство?
Микробусът мина през отворения портал. Шакир се взря в огледалцето и с тревога установи, че Ахмед е излязъл на средата на асфалтираната алея и вика нещо по посока на униформените си подчинени. Около портала не се виждаха никакви коли и той се помоли на Аллаха положението отвъд бариерата да е същото.
Стига! — заповяда си той. — Държиш се като пълен параноик, без да имаш никакви основания за това.
После пред очите му изведнъж изплуваха контролните номера на микробуса. Беше забравил да ги свали! Камионетките, използвани от тайната полиция, обикновено нямаха номера. Възможно ли е Ахмед да не е обърнал внимание на този факт?
Вече съм на една пресечка разстояние от него!
Беше благодарен на Уил и Дъг, които мълчаха в тъмното товарно пространство зад гърба му. В момента нямаше никакво време за обяснения.
Направи десен завой и червените стопове на микробуса се скриха от погледа на Ахмед, който продължаваше да гледа след тях. Уверил се, че никой не ги следи, той свърна в първата пряка, направи още един ляв завой и пое на изток, избягвайки по-оживените улици. Изведнъж вдясно от тях проблеснаха фарове и той предпазливо натисна спирачките. На пътя му изскочиха джиповете, между които плавно се полюшваше вече познатата сива лимузина. Без да намалява скоростта си, малкият конвой прекоси кръстовището и пое в посоката, от която самите те току-що бяха дошли. Почти веднага след него от обратната страна на пресечката се появиха черна кола без регистрационни номера и камион със затворена метална каросерия. Шакир ги изчака да се отдалечат и предпазливо навлезе в кръстовището. Кратък поглед през дясното странично стъкло го увери, че червените стоп светлини на кавалкадата проблясват точно пред портала, през който току-що беше минал самият той.
Вероятно карат още някой нещастник, рече си той, а прозрението го озари няколко секунди по-късно.
Нищо подобно! При пристигането ми споменаха, че очакват някакъв трансфер. Значи просто съм се появил пръв! А сега ще стане страшно, тъй като ще разберат какво е станало.
Ледената хватка на страха беше толкова внезапна, че кракът му механично натисна до дъно педала на газта и микробусът се понесе с опасно поклащане по тесните обиколни улички на предварително избрания маршрут.
До изоставения военен склад в околностите на града, където възнамеряваше да остави войниците, имаше поне десетина километра. Дотогава той не можеше да демонстрира никаква паника, не можеше и да разговаря с Уестърман и Харис.
Непрекъснато поглеждаше в огледалцето, очаквайки всеки миг отзад да се появяват фаровете на преследвачите. Пет секунди със сигурност щяха да бъдат достатъчни на Ахмед, за да разбере, че е бил измамен. Просто защото не би могъл да сбърка истинските представители на тайната полиция.
В далечината зад тях изведнъж се появиха светлини, сърцето му пропусна един такт. Но минута по-късно неизвестната кола свърна в някоя от пресечките и изчезна.
Може би е по-добре да отбия някъде, да изключа светлините и да чакам, рече си той. После поклати глава. Не, трябваше да се придържа към предварително начертания план… Багдад е голям град, а разстоянието между тях и затвора непрекъснато се увеличаваше.
Най-накрая в светлината на фаровете се очерта високия портал на изоставения склад. Шакир натисна спирачките и изключи светлините, но остави мотора да работи. Дойде време за последен инструктаж на двамата редници. Преди да започне, той придърпа калашника на коленете си — просто за да им покаже, че оръжието му е подръка.
— Слизате тук — започна на арабски той. — Намирате си добро прикритие в близост до този вход и го охранявате до изгрев-слънце. След това можете да се приберете в казармата, но тъй като там ще ви очакват едва вдругиден, можете да използвате времето дотогава както ви е удобно. При никакви обстоятелства не трябва да говорите за това, което видяхте тази нощ. То изобщо не се е случвало. Ако държите на кожата си, ще трябва да изпълните точно моите заповеди. А с тези двамата ще се оправя сам.
Приключил с кратката реч, той скочи на земята, заобиколи микробуса и отвори задната врата. Войниците слязоха и с ококорени очи проследиха как Шакир демонстративно щрака белезниците на пленниците около металната пръчка на облегалката. После затръшна вратата и я заключи отвън, а двамата бойци побързаха да заемат позиция оттатък портала и му махнаха за сбогом, безкрайно доволни от двата дни отпуск след една толкова лесна за изпълнение нощна мисия.
По-рано през деня Шакир си беше направил труда да открие и резервен изход от просторния парцел, върху който се помещаваше склада. Подкара натам, но някъде към средата на големия колкото футболно игрище терен угаси фаровете и зави не към сградата, а към телената мрежа, в която зееше огромна дупка.
Спря едва след като се отдалечи на около три километра от склада. Пак изгаси светлините, но този път спря и мотора. Когато отвори задната врата, на лицето му грееше широка и някак глупава усмивка, която Дъг и Уил ясно видяха на сиянието на далечните светлини на града.
— Можем ли вече да говорим? — попита Дъг.
— Да, но тихо — кимна Шакир. — Наоколо има жилищни сгради.
Дъг свали незаключените си белезници, помогна на Уил да стори същото и скочи на земята. В следващия миг ръцете му се увиха около раменете на Шакир.
— Още като ви видях в онзи зандан бях сигурен, че не сте на страната на врага! — прошепна възбудено той. — Благодаря ви, докторе! Нямам думи да изразя какво… какво… — Огромната буца в гърдите му попречи да изкаже това, което го беше вълнувало само допреди няколко часа.
Уил също слезе, сграбчи с две ръце десницата на Шакир и здраво я разтърси.
— Откъде по дяволите изскочихте, докторе? Как успяхте да ни откриете?
В очите му се появи внезапна влага. Никога през живота си не беше изпитвал такава радост при вида на позната физиономия. Едновременно с това изпита угризение на съвестта, тъй като поведението му спрямо Шакир по време на мисията трудно би могло да се нарече приятелско.
Опрял лявата си ръка в бицепса на Дъг, арабинът направи безплоден опит да измъкне дясната от мечешките лапи на Уестърман. Двамата американци бяха полудели от радост и явно не си даваха сметка, че бягството им едва беше започнало.
— Моля ви, чуйте ме! — каза с висок шепот той. — Намираме се в голяма опасност! Да тръгваме, а пък аз мога да ви обясня някои неща и в движение. Трябва да побързаме, разбирате ли? Вече със сигурност ни търсят!
Полковниците най-сетне се овладяха, пуснаха го и покорно се насочиха към кабината.
Шакир излезе от квартала без да включва фаровете и почти без да подава газ. Продължи по тесните улици на южните квартали, като се опитваше да не се отклонява много от предварително избраната посока на движение.
В продължение на следващите няколко километра си разменяха разпокъсани късчета информация. Шакир им разказа как е тръгнал да търси липсващите контейнери и е получил неочаквана подкрепа от генерал Хашамади, те на свой ред му описаха премеждията си до катастрофата и след нея — по време на трудния преход към границата. В един момент и тримата замълчаха, усетили ясно, че нещо им се изплъзва — нещо много важно.
— А какъв е сегашният план? — попита Уил. — И изобщо имаме ли план?
— Честно казано, не съм сигурен — поклати глава Шакир. — Предполагам, че трябва да ви преведа през границата.
— Много добре, значи и вие ще дойдете с нас — кимна Дъг.
— Не — отвърна арабинът и двамата американци изненадано се спогледаха. До този момент Шакир им беше спестил подробности по това, което би могло да се случи впоследствие. Всъщност не — по това, което непременно щеше да се случи. Генерал Хашамади беше прав като му каза: вземи семейството си и изчезвай! Но сега имаше по-важна задача — да прекара през границата двамата американци и последния контейнер. Можеше да им се довери, че при пръв удобен случай ще унищожат опасното му съдържание. А той щеше да се върне обратно за Салия и децата и… ако е рекъл Аллах, ще успее да ги изведе навреме… Надяваше се, че ще минат поне един-два дена преди да свържат името Шакир Абас с цялата среднощна операция, която вече беше на път да приключи.
Дано…
— След като ви прехвърля оттатък, аз ще се върна да прибера жена си и децата си — каза той, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си.
— Къде живеете, докторе? Къде е семейството ви?
— Моля ви, наричайте ме Шакир — размаха ръце той и посочи към едно неясно сияние вдясно от микробуса, което беше далеч — почти на хоризонта. — На десетина километра оттук, в едно малко селце.
— В такъв случай не е ли по-добре да отидем и да ги приберем още сега? — вдигна вежди Уил. — Едва ли друг път ще бъде толкова близо.
— Моля? — изненадано заекна Шакир. — Страхувам се, че не разбрах добре.
— Обръщай надясно! — разпореди се с нетърпящ възражение тон Дъг. — Отиваме да приберем семейството ти, а след това всички заедно ще се пръждосаме оттук!
Шакир не беше мислил за подобен вариант. Очите му изненадано се плъзнаха по лицата на Уил и Дъг, които излъчваха непоколебима решителност. Това беше най-слабата част от плана му. Разбира се, че би било най-добре, ако прибере семейството си още сега, но това означаваше да изложи американците на нова смъртна заплаха.
— Благодаря ви — въздъхна най-сетне той. — Но това ще ни отнеме поне един час и опасността за вас ще стане огромна!
— Ще поемем този риск! — тръсна глава Уил.
Странно, помисли си Шакир. Абсолютно същите думи употребих и аз пред генерал Хашамади!
После усети тежката ръка на Уил върху дясното си рамо, в ушите му бръмна звучния глас на Дъг:
— Вътре сме накуп, приятелю… И накуп ще се измъкнем!