Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scorpion Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Джон Нанс

Ударът на Скорпиона

 

Американска. Първо издание

 

Редактор: Сергей Райков

 

ИК „Коала“, София, 2003

ISBN 954-530-087-6

История

  1. —Добавяне

Девета глава

Корона (Е-3 АУАКС — Въздушно базирана система за ранно предупреждение и контрол)

Четвъртък, 7 март 1991 г., 5:12 ч. (02:12 по Гринуич)

 

Капитан Маргарет Елис прие радиограмата от Порки-22 — двойката бойни хеликоптери А-10, след което изстреля инструкциите с промяната в курса им, който трябваше да стане перпендикулярен на придвижването на иракската бойна колона, засечена от въздушния радар „Джойнт-Старс“. Мястото на катастрофата на Скорпион-1 беше обозначено с мигаща точка в горния квадрант на радарния екран. Полетът на С-141 беше контролиран от Бамби 52 — двата изтребителя Ф-15, почти до мястото на аварийното приземяване. Сега пилотите чакаха заповед да изстрелят няколко предупредителни и баражни ракети по пътя на иракската колона.

Маргарет беше управлявала и други мисии на Бамби и винаги се беше впечатлявала от тяхното мото: „Където мине Бамби нищо не никне“. В същото време беше доволна, че може да използва огневата им мощ на мястото на инцидента, но ако иракската колона е съставена от елитните части на Републиканската гвардия, за нея ще трябва да се погрижат хеликоптерите А-10, а Бамби само ще ги прикриват и ще респектират врага.

Разбира се, Саддам едва ли разполагаше с някакви сериозни аргументи срещу въздушни атаки, в смисъл на боеспособни летателни апарати.

През последните няколко дни, особено след официалното прекратяване на бойните действия, над ЗО цареше относително затишие. Маргарет все още се питаше кой ли е измислил фразата „зона на отговорност“ — съкратено ЗО. Далеч повече смисъл съдържаше фразата „зона на бойни действия“, въпреки че тя вече не би трябвало да бъде зона на никакви враждебни действия между страните, ангажирани в конфликта.

Странната мисия на Скорпион-1 беше върнала екипажа на АУАКС в модифицираната версия на обикновен боинг-707 в онова състояние на възбуда, което не бяха изпитвали от времето на широкомащабните сражения. Независимо какви са били нейните цели и задачи, огромният С-141 бе предприел аварийно нощно кацане на иракска територия, следен с подчертан интерес от ЦЕНТКОМ и Пентагона. Мисията очевидно се беше превърнала в борба за оцеляване, имаше и жертви.

— Делта едно, чувате ли ме? — попита в микрофона тя и направи опит да си представи мъжа в бронираната машина, който търси подходящ ъгъл за антената на портативната си радиостанция.

Екипажите на АУАКС контролираха наземен трафик изключително рядко, но контингентът транспортни машини на Коалицията от катастрофиралия С-141 трябваше да се придвижи на юг по възможно най-бързия начин, а диспечерът от АУАКС — в случая самата тя — трябваше да осигури най-добрите условия за това. Но без помощта на смайващата със своето многообразие картина на сухопътните сили и техника, която се съхраняваше на борда на Джойнт-Старс, нейните електронни очи, монтирани във въртящата се антена-чиния на АУАКС, щяха да бъдат единственият източник на информация. Акцията по спасяването на хората, участвали в операция Скорпион-1, щеше само да се наблюдава от въздуха. Без радиовръзката от типа СЗ, която се предлагаше само от новата система, диспечерът от АУАКС не можеше да осигури пряко въздушно покритие на движеща се цел.

— Краун Джоли дванадесет, моля потвърдете получаването на инструкциите.

Гласът на командира на хеликоптера прекъсна хода на мислите й и я накара да остави чашата с изстинало кафе, която тъкмо поднасяше към устните си.

— Джоли дванадесет, повтарям: дръжте курс четиридесет и осем, останете на сегашната честота. Дайте сведения за крайния срок на полета.

— Краен срок за зареждане нула-три-тридесет-Зулу.

Това е достатъчно, помисли си Маргарет. При всички случаи хеликоптерите трябваше да се отправят обратно към базата си най-рано в три и половина по Гринуич. Засега големите и добре въоръжени машини просто трябваше да кръжат в близост над верижния конвой. От ЦЕНТКОМ поеха отговорността за финалната фаза от мисията — явно имаха силно желание да приберат оттатък границата както машините, така и хората. Тя беше предложила изоставяне на машините и прибиране на хората чрез въздушна операция, но централното командване категорично отказа.

Винаги става така, когато се намеси шибания Дворец на пъзелите, въздъхна Маргарет, после се наведе към набързо монтирания радарен екран вдясно от себе си отново огледа наземната картина. Радарът на Джойнт-Старс, монтиран под туловището на обикновен пътнически 707, изстрелваше информация в реално време и с невероятна скорост. Тази апаратура беше уникална, тъй като за пръв път в историята на военните действия можеше да нарисува жива и абсолютно достоверна картина на неща, които се случват на стотици километри в тила на врага. Това беше възможно благодарение на сложната доплерова техника за следене на подвижни изображения, която се обработва от свръхмощни компютри. Тя беше рожба на екип учени и програмисти, които нямаха нищо общо с армията и които работеха изключително ентусиазирано. Но бавно и полека отделните екипи бяха вкарани на финансово подчинение на Министерството на отбраната и когато се осъзнаха, изведнъж се оказаха автори на секретна разработка с пряко военно приложение. Маргарет сви устни и поклати глава. Хората бяха дълбоко шокирани, но въпреки това довършиха своята разработка и тя даваше фантастични резултати.

Доволна от липсата на промяна, тя си позволи да се отпусне. Стана и отиде до съседното помещение, оборудвано с най-необходимите неща за една подвижна кухня. Напълни чашата си с горещо, току-що сварено кафе, отнесе го на работното си място и се замисли. В главата й продължаваше да се върти текста на посланието, което Делта-1 я помоли да прехвърли веднага на ЦЕНТКОМ — вероятно защото беше напълно безсмислен… Какво по дяволите може да означава фразата „Изплакнахме само деветдесет и осем бирени бутилки“?!

Тръсна глава и включи микрофона, тъй като в главата й се появи друга тревожна мисъл.

— Делта едно, обадете се на Корона.

Гласът, който й отговори по далеч по-слабата полева радиостанция, прозвуча доста напрегнато. Как ли изглежда притежателят му? Офицерите от ВВС рядко имат шанс да контактуват с командоси от Специалните части. По радиото звучат нормално, но кой ги знае как изглеждат… По всяка вероятност този долу си е професионален убиец.

— Делта едно слуша.

— Предстои ми да отправя окончателно хеликоптерите — поясни Маргарет. — Затова искам да съм сигурна, че на мястото на катастрофата няма оцелели.

Човекът насреща включи предавателя си със секунда закъснение, което издаваше наличието на някакво колебание.

— Не открихме оцелели, Корона. Търсихме, но не открихме. От друга страна сме сигурни, че в момента на експлозията екипажът се намираше вътре в кабината. Ако лошите не бяха толкова близо, може би си струваше да изпратим някого за последен оглед, но след като бандитите са до нас, няма смисъл да рискуваме… Никой не би могъл да се измъкне навън.

Маргарет включи радиостанцията, с която поддържаше пряка връзка с ЦЕНТКОМ. Колежката насреща изслуша информацията и само след минута се включи обратно с решението. Щабът отказваше да рискува хеликоптерите, изпращайки ги на мястото на катастрофата. Оглед щеше да се извърши по-късно, когато районът бъде спокоен. Оглед от професионален екип.

Но тя все пак трябваше да изпрати единия хеликоптер, който да вземе двама членове на екипа Делта. Останалите щяха да продължат придвижването си по посока на границата.

— Корона, тук водеща машина на Бамби — бръмна репродукторът срещу нея. — Отвлякохме вниманието им в посока север от мястото на катастрофата, но те бързо се окопитиха и по всяка вероятност ще спрат за оглед. Все още не сме правили опити да ги спрем. Тук цари пълен мрак, но вече успяхме да различим две верижни машини, които приличат на танкове, плюс няколко по-малки превозни средства.

Порки 22 се намираше само на тридесет километра. Маргарет насочи вниманието си към очертаването на периметъра на сигурност. Иракчаните могат да се ровят на мястото на катастрофата колкото желаят, стига да не тръгнат по следите на малкия конвой на Делта, който се намираше едва на дванадесет километра южно оттам.

Трябваше да определи вектора на най-късия път на спасителния хеликоптер и да предупреди Делта-1. ЦЕНТКОМ бе избрал за въздушен превоз някой си майор Мойер и неидентифицирана личност, наречена „куриер“.

* * *

В централната комуникационна зала на ЦЕНТКОМ в Риад армейски генерал Хърман Бълок прекъсна кодираната радиовръзка с непосредствения си началник и изпълнявайки нарежданията му поиска спешна връзка с Пентагона по сателитния телефон. Беше наясно, че информацията, която се готвеше да предаде, щеше да стигне до Белия дом за броени минути. Два контейнера от биологическия агент с неизвестен състав все още бяха в неизвестност, а техният създател беше успял да избяга. Лошата новина в случая беше свързана с предположението, че липсващите контейнери пътуват към Багдад. Тя със сигурност щеше да развали настроението на доста хора там, у дома…

 

 

Координати 31.57 градуса север, 41.55 градуса изток, южната част на централен Ирак

Четвъртък, 7 март 1991 г., 5:30 ч. (02:30 ч. по Гринуич)

 

Грохот на форсирани до максимум реактивни двигатели, примесен с лай на зенитна картечница и едновременни взривове на няколко ракети — всичко това придаде допълнителна нереалност на сюрреалистичния сън. Но това не беше сън. Уил Уестърман бавно се върна в съзнание. Лицето му остана заровено в пясъка, нещо много тежко беше притиснало гърба му. Бяха му необходими доста усилия, за да извърне глава, но в крайна сметка успя. Направи опит да изплюе пясъка и нечистотиите от устата си, а след това и да вдигне ръка. Това му даде възможност да разбере, че ръцете му са обездвижени — лявата от собственото му тяло, а дясната от някого или нещо, невидимо в мрака. Бавно и болезнено освободи лявата си ръка и я повдигна, за да почисти носа и очите си.

До съзнанието му бавно се промъкна някакъв страничен шум — дрезгав, но настоятелен шепот, който долиташе някъде отляво и молеше за помощ. Изведнъж си спомни как членовете на екипажа се бяха препъвали надолу по стълбичката към служебния изход, а той ги беше последвал… После се разнесе страхотна експлозия и нещата след нея станаха съвсем неясни, като призрачни сенки.

Какво беше това? Къде, по дяволите, бяха попаднали?

Дрезгавият шепот сякаш идваше от устата на Сандра Мъри, бордният инженер. Отново напрегна слух. Да, това наистина беше Сандра, която се намираше само на метър-два встрани от него. Шепотът беше започнал в мига, в който вдигна лявата си ръка към лицето. В началото думите бяха напълно лишени от смисъл, но после му се стори, че чува за някакво притискане…

За момент се унесе и почти изгуби съзнание, но острата болка в главата го върна в действителността. Трябва да отговоря на Сандра, но какво, по дяволите, ме натиска надолу?!

Започна да опипва с лявата си ръка, но така и не успяваше да разбере какво го е затиснало. Вляво, непосредствено до тялото му, имаше малка вертикална кухина. Отначало не виждаше нищо, реши, че е ослепял и сърцето му се сви от ужас. После извъртя очи нагоре и забеляза някакво далечно сияние.

Сандра отново започна да шепне. Поиска да й отговори, но умът му напрегнато търсеше отговор на два неотложни въпроса: какво се беше случило с тях и защо не може да се помръдне…

Пръстите му се плъзнаха надолу. Летателният комбинезон беше цял, кожата на крака му отдолу реагираше нормално на докосването. Размърда пръстите на краката си, завъртя глезените. Получи се доста трудно, тъй като неизвестната тежест бе натикала пилотските му боти в пясъка с носовете надолу, а едновременно с това лежеше върху петите му. Но Уил беше доволен, тъй като по божията милост не беше парализиран.

Протегна лявата си ръка с дланта нагоре и доста се озадачи от плъзгавата повърхност на солидния предмет, който го беше затиснал. Приличаше на някаква метална плоскост — много тежка, но все пак недостатъчно тежка, за да го смаже. Имаше достатъчно пространство за вдишване и издишване, но това беше всичко. Опитът му да раздвижи дясната си ръка беше напълно безуспешен. Явно битката да се измъкне на свобода щеше да бъде яростна.

Бавно осъзна, че вляво от него лежи още едно тяло. Протегна ръка и напипа летателен комбинезон. Пръстите му докоснаха нещо влажно и лепкаво, което май беше кръв.

Трябваше да отговори на шепота, на всяка цена трябваше!

— Сандра, ти ли си? — Гласът му прозвуча като дрезгаво грачене.

Макар и много тих, отговорът долетя далеч по-бързо и по-енергично.

— Хей, тук съм! Слава богу, че… и ти си жив! Мислех си, че съм… останала сама… — Опитваше се да вика, но на практика говореше така, сякаш не й достига въздух.

— Теб ли докосвам?

— Не.

— Тогава кой лежи до мен?

— Бил… Бил Бакъс. Не мога да го накарам да отговори… Вероятно е мъртъв. Не виждам нищо и не мога да си измъкна краката…

— Нещо много тежко е притиснало и моите крака, но не знам какво е — промърмори Уил. — И при теб ли е така?

— Да. Някакво парче от самолета… Много голямо парче. Чух го да свири във въздуха след взрива… Удари се в земята зад нас, преобърна се и ни похлупи. Реших, че всички сте мъртви!

В съзнанието му изплува познатото лице на Дъг Харис. Разбира се — той също беше с тях. Как е възможно да забравя? Но къде е тогава?!

Ако Сандра и Бил са от лявата му страна, Дъг може би е отдясно. Направи опит да обърне главата си натам. Нямаше особено голям избор и затова се принуди отново да завре лицето си в пясъка, като този път стисна устни и плътно затвори очи.

Но и в тази посока не успя да види нищо. Така не можеше да продължава. Трябваше да се измъкне, независимо от теглото на това, което бе паднало върху него. Трябваше да диша!

Направи опит да повдигне желязото като изви гръб, отправяйки гореща молитва за помощ към Всевишния. И Той сякаш го чу, тъй като тежкият предмет едва забележимо помръдна. Или така му се беше сторило?

Трябваше да разбере.

С усилие извъртя лявата си ръка по начин, който му позволяваше да опре длан в пясъка и да я превърне в допълнителен лост. Напрегна всичките си сили и този път успя — това, което лежеше върху него, съвсем забележимо се премести.

Значи можеш да мърдаш, каквото и да си! — тържествуващо изпъшка Уил.

— Усетих го, продължавай да буташ! — извика Сандра. Гласът й все още беше дрезгав.

Уил не отговори, тъй като устата му беше притисната в пясъка. Пое въздух колкото може и направи опит да изкрещи по посока на тялото вдясно.

— Дъг!

Нищо. Заля го вълна от клаустрофобия, прииска му се да крещи и да се бори. Наложи си спокойствие с върховно усилие на волята. Трябваше да анализира ситуацията — точно по начина, по който ги бяха учили по време на курсовете по оцеляване. Един от най-трудните тестове тогава беше свързан с умението да се оцелява в изключително тесни пространства. Но главата го болеше ужасно, краката му бяха заклещени. А с тази неизвестна тежест на гърба не беше много лесно да запази спокойствие и да мисли логично.

Най-сетне усети някакво движение вдясно от себе си. Дъг — ако това наистина е Дъг! — започваше да реагира, което означаваше, че е жив… Но очевидно и той беше затиснат от неизвестния предмет.

Металната повърхност екна от интензивната стрелба и експлозии, които се разнесоха наблизо. Последва ги вой на нисколетящ реактивен самолет.

Уил отново остърга лицето си в мекия пясък, изплю мръсотиите от устата си и с потръпване си спомни за всички опасни бацили, които ги дебнеха в пустинята. За съжаление в момента едва ли можеше да вземе някакви предпазни мерки срещу тях.

— Сандра?

— Да.

— Какво стана наоколо?

— Не знам. Мисля, че нашите хора тръгнаха… Опитах се да крещя, но нямам глас… Предполагам, че не са ни открили…

Уил си даде сметка, че тя прекъсва, за да си поеме дъх.

— Стрелбата започна преди… преди няколко минути… Но аз… аз не знам кой срещу кого стреля…

— Сандра, трябва да отместим това нещо, което е върху нас. Можеш ли да вдигаш?

— Не. Опитах се, но то е толкова тежко… че ми спира дъха…

— А иначе добре ли си?

— Да… Мърдам си пръстите на ръцете… и на краката… Само дето не мога да дишам…

Острата миризма в ноздрите му най-сетне бе идентифицирана от съзнанието. Миришеше на самолетно гориво и на изгоряло. Отново отърка лицето си в пясъка, тъй като искаше да събуди Дъг. Повика го по име, опитвайки да си представи колко тежко е ранен. Секундите на мълчанието му се сториха безкрайни, но след тях настъпи промяна: разнесе се тих стон, усети се някакво движение. Малко по-късно приятелят му дойде в съзнание със същото чувство за дезориентация и тихо прошепнати въпроси.

След първите лаконични фрази стана ясно, че Дъг е невредим. Всичките му крайници бяха цели и функциониращи.

След известно време започнаха да действат заедно, за да изместят металното парче, което ги притискаше. То се оказа наистина огромно и помръдна едва когато и двамата заеха позицията за повдигане, открита от Уил. Това даде възможност на Сандра да освободи краката си и да получи малко повече пространство за дишане. Само минута по-късно тя вече пълзеше по корем към някакво подобие на бледа ивица светлина, влачейки след себе си неподвижното тяло на Бил Бакъс.

— Сър? Уил?

— Да?

— Колко голямо е според вас това парче метал? Струва ми се, че светлината е чак на метър и половина от мен!

— Не знам. Зад нас не виждам нищо, но далеч наляво долавям някаква светлинка.

— Може би сме под някое от крилата…

Напредваха буквално като охлюви — милиметър по милиметър, с последователно повдигане и придърпване неподвижното тяло на Бакъс. Отначало Уил и Дъг повдигаха, а Сандра се промъкваше няколко сантиметра напред, после тя и Уил правеха същото за Дъг, и така нататък. Това беше една изключително трудна и бавна операция, а крайната й цел сякаш изобщо не се виждаше.

Голямото постижение дойде, когато Дъг натисна за пореден път и изведнъж усети нещо върху лицето си. Беше се озовал в ъгъла на техния затвор и можеше да хвърли поглед към света отвъд него. Очите му забелязаха просветляването на далечния хоризонт, лицето му почувства милувката на лекия ветрец, който се промъкваше под назъбените метални ръбове. Чувството беше толкова страхотно, че той не го предаде на Уил и Сандра, а ги остави да го изпитат сами. Беше като светлината в дъното на прословутия тунел, капчицата вода в разгара на убийствената суша, храната след дълго гладуване — всичко това едновременно… Но докато той се бореше с желанието да разблъска отломките и да се измъкне навън без да мисли за другите, до слуха му достигна и нещо друго.

Гласове! Беше абсолютно сигурен, че ги чува на фона на автомобилни мотори някъде встрани и малко назад. Най-ясно се долавяше потракването на танкови вериги.

Бронетранспортьорите!

Значи все пак ни търсят! Слава богу!

— Уил! Нашите хора все още са тук. Чуваш ли ги?

Звуците изглеждаха доста далечни. Уил напрегна слух, а Сандра пропълзя към близката ивица светлина вляво.

— Не трябва ли да започнем да викаме…

— Чакай! Млъкни за момент, моля те!…

Сандра наклони глава и наостри слух, опитвайки се да различи думите. Умът й напрегнато работеше. Ако не се броеше избягалият доктор Абас, в щурмовия отряд нямаше човек, който да говори арабски. Не, това, което чуваха, решително не беше английски!

Извърна глава към невидимите мъже зад гърба си, в шепота й имаше тревога.

— Това не са нашите хора! Говорят на друг език! Какво ще правим?

— Шшт! — напрегнато заповяда Уил. — Ще мълчим и ще се спотайваме!

Сърцето на Дъг се сви.

Веднага след това се разнесоха стъпки, придружени от тракане на вериги и грохот на мощен дизел. Оглушително металическо скърцане оповести спирането на тежка машина, под изкривените отломки се промъкнаха облачета лютив пушек. Уил светкавично разгледа идеята да извика за помощ и да спаси живота на целия екипаж. По-добре да попаднат в плен, отколкото да бъдат премазани от иракския танк, който явно се канеше да мине през купчината ненужно американско желязо. Бакъс със сигурност имаше нужда от медицинска помощ. От друга страна обаче, силите на Коалицията също не бяха далеч. Направи опит да си припомни колко на юг бяха стигнали преди аварийното кацане.

Отдясно също прозвучаха гласове, придружени от стържене на метал. Очевидно иракчаните бяха решили да преровят купчините разкривен метал. Гласовете се приближаваха и той усети как тялото на Дъг се сковава от напрежение. Миг по-късно разбра защо — на сантиметри от лицето на приятеля му се появиха чифт войнишки боти. Ако собственикът им се наведе и включи електрическо фенерче…

В полезрението му изведнъж се появиха ръце в ръкавици, които рязко дръпнаха металното платно, играещо ролята на затвор и скривалище. Желязото проскърца и започна да се повдига, войникът изпъшка, премести тежестта на тялото си и пак дръпна нагоре. В малката хралупа нахлу светлина. Очите на Дъг за миг срещнаха очите на Сандра, в тях се четеше ужас и безмълвна молитва. Отмести поглед и видя безжизненото тяло на втория бординженер Бил Бакъс. Очите му бяха затворени, а на челото му зееше грозна рана.

Собственикът на ръцете с ръкавици не получи помощ от колегите си и рязко пусна тежката ламарина. До слуха на тримата пилоти долетя нервен кикот и някакви думи на арабски, които най-вероятно бяха ругатни. И тримата изпуснаха въздишка на облекчение, а в следващия миг Уил почти изкрещя от острата болка, пронизала гърба му.

* * *

Изчакаха около половин час, сковани от нервно напрежение. Виковете и грохотът на автомобилни мотори отдавна бяха заглъхнали в далечината.

— Хей, Уил! Мислиш ли, че плажът вече е празен?

Унесен в мислите си, Уил почти подскочи от високия шепот на Дъг. В представите си беше преживял мисията отново — от самото й начало, опитвайки се да открие фаталния пропуск в планирането. Пътят, който използваха за писта, беше прекалено тесен, но подобни „писти шосета“ бяха разпръснати по цялата територия на Ирак. Единственото задължително условие, за да попаднат в тази категория, беше встрани от асфалта да има полоса от добре валирана пръст или пясък.

— Уил…

— Какво?

— Готов ли си да се измъкнем оттук?

— Да, по дяволите!

Комбинираните им усилия получиха допълнителна ефективност от злобата и яростта, с които двамата пилоти и Сандра се заеха да възвърнат свободата си. В резултат металното платно бе повдигнато и задържано в това положение достатъчно дълго, за да може Дъг да изпълзи на открито, разкъсвайки на няколко места пилотския си комбинезон. Първата му работа беше да грабне една от металните отломки и да я подложи под платното, спасявайки по този начин височината, на която бяха успели да го повдигнат. После, вече по-спокойно, започна да търси подходящи парчета, които вкарваше отдолу. Цепнатината между огромното сивкаво парче метал и пясъка на пустинята бавно се увеличаваше и скоро достигна петдесетина сантиметра. Сандра пропълзя навън и Дъг се наведе да й помогне с безжизненото тяло на Бил Бакъс, докато Уил тикаше изотзад.

Накрая и командирът се измъкна навън, претърколи се по гръб и замръзна от изтощение. Остана така в продължение на минута-две, после с мъка се изправи на крака и се обърна на запад, където очакваше да види обгорелия скелет на С-141.

Но в здрача на настъпващото утро очите му успяха да обхванат единствено огромната купчина изкривен метал, над която стърчеше част от Т-образната опашка на самолета, висока колкото 5-етажен блок.

— Исусе Христе! — прошепна смаяно той. — Нищо не е останало!

Дъг вдигна глава и проследи погледа му, после огледа парчето метал, което ги беше затиснало. Оказа се, че е широката част на лявото крило, което в единия си край достигаше широчина от петнадесетина метра, а в другия — там, където бяха лежали те — ширината му беше поне десет метра.

— Уил, знаеш ли какво е това?

— Кое?

— Това, което ни затискаше. Оказали сме се под горивен резервоар номер две. Ей там се вижда контролната планка за една от нагнетателните помпи. Проклетото желязо се е стоварило върху нас под ъгъл и това ни е спасило живота. Защото теглото му едва ли е по-малко от един тон.

Уверила се, че Бил Бакъс диша, Сандра също се изправи. За миг и тримата замълчаха, подлагайки лицата си на нежния бриз. Плътната облачна покривка отпреди няколко часа бавно отстъпваше място на чистото небе, по което пробягваха малки перести облачета. Светлината стана по-силна, вече можеха да се видят многобройните коловози в пясъка, чийто епицентър беше мястото на катастрофата.

Уил пръв наруши мълчанието.

— Едва ли всичките тези следи са оставени от иракчаните — промърмори той. — Част от тях са и на нашите, които са тръгнали на юг.

Дъг кимна и насочи поглед към чезнещите в тази посока коловози, оставени от тежките верижни машини.

Най-сетне започнаха да проумяват какво се беше случило — бяха ги изоставили на произвола на съдбата, тъй като ги считаха за мъртви.

Настъпи тежко и продължително мълчание. Най-после вдигнаха глави и се спогледаха, в очите им се четеше шок и ужас.

— Трябва да се махаме оттук! — промърмори Уил.

Дъг загрижено го погледна и с нарастваща тревога установи, че челюстите на приятеля му са стиснати по онзи характерен начин, който издаваше вземането на важно решение. И това решение беше да се махат оттук! Но температурата на въздуха скоро щеше да скочи, а се намираха насред пустинята без вода и храна. Напускането на мястото на катастрофата беше точно това, което в никакъв случай не биваше да правят!

— Според мен трябва да останем тук, Уил — меко промълви той. — Нашите ще се върнат, може би с хеликоптери. А ние можем да си изградим някакво временно убежище от тези отломки и…

— Дъг…

— Какво?

— Хвърли едно око на тези следи, а след това ми кажи, че иракчаните не са поели на юг…

— Не мога да определя това — отвърна след кратък оглед Дъг.

— Именно. И аз не мога. Но ако са го сторили, това означава, че ще се върнат по същия път. И съответно ще ни спипат. Затова трябва да претърсим руините за всяко нещо, което би ни помогнало да оцелеем, а след това да изчезваме оттук! Лично аз нямам никакво намерение да попадам в някоя от килиите за разпити в Багдад!

Дъг смаяно го погледна. Нима този човек действително настоява да вървим пеш през пустинята?!

Уил улови погледа му и избухна:

— Какво толкова, по дяволите?

Дъг примирително вдигна ръце с дланите напред:

— Добре, добре, ти си началник на този цирк… Но аз трябва да бъда добрият втори пилот, Уил… Как, по дяволите, ще решим водния проблем? Мислил ли си по този въпрос?

— Ще претърсим развалините.

— Добре, хубаво. Ами ако не открием вода?

Вместо да отговори, Уил се обърна към огромната безформена купчина. Преди години също се бе оказал в подобно положение и за малко не беше пленен в една от стаите на ханойския „Хилтън“. Тръпнеше от ужас години след този случай, сънуваше кошмари. Съзнаваше, че реагира под въздействието на паниката, но само при мисълта за плен сърцето му ускоряваше ритъма си. Не можеше да обясни това на Дъг, още по-малко пък в присъствието на сержант Мъри.

— Окей — въздъхна той и отново се обърна с лице към приятеля си. — Ще претърсим руините и ще тръгнем само ако намерим достатъчно продукти за оцеляването ни, включително вода. Ако няма такива — оставаме.

— Съгласен съм — кимна Дъг.

— Сандра?

Младата жена не отговори и Уил се обърна да я погледне. Очите й бяха насочени към далечния хоризонт. В следващия миг отметна косата си и се обърна:

— Какво?

— Съгласна ли си с решението да тръгнем само ако намерим нещо за пиене?

Тя кимна, а той забеляза лекото потръпване на раменете й.

— Студено ли ти е?

— Да — побърза да се съгласи Сандра, очевидно оценила предположението като особено подходящо. — Доста пронизва… Дали сакът ми не е някъде отдолу? В него е якето ми.

Пръснаха се във верига и започнаха методично претърсване. Работеха бързо и организирано, следвайки посоката на разрухата. Приличаха на професионален екип, разследващ причините за катастрофата, който открива и подрежда различни вещи, разпръснати от взривната вълна.

Онези от тях, които не бяха отлетели надалеч в момента на експлозията, се оказаха обгорени или напълно стопени.

Резервоарът с питейна вода в предната част на товарния отсек беше напълно сплескан, полуразтопен и празен. Но двата кашона със саудитска кока-кола бяха отхвръкнали надалеч и повечето от кутийките бяха оцелели, макар и наполовина забити в пясъка. Наоколо имаше доста сребристи кръгчета, маркиращи горната част на кутийките. Тримата оцелели членове на екипажа събраха количество, което им осигуряваше оцеляването поне за няколко дни.

Но храната беше друга работа. Откриха само шест опаковки от дебело вакуумираните ГХ — готови храни, всичко останало се беше изпарило.

Саковете с личните им вещи бяха в близост до водния резервоар, разкъсани, прогорени и с негодно за употреба съдържание. Все пак имаше няколко почти непокътнати пилотски якета, от които се възползваха Сандра и Дъг. Те добре знаеха колко студени са нощите в пустинята. Купчината от полезни вещи край една от здравите стени на фюзелажа постепенно нарастваше, но очите на и на тримата все по-често се извръщаха към далечния хоризонт.

Победите им бяха малки, но от огромно значение. Комплектът за първа помощ в близост до рампата беше оцелял, също като един от спасителните пояси в опашната част. Дъг буквално се опияни при мисълта, че аварийната радиостанция на някой от спасителните салове е оцеляла и ще могат да я използват, за да повикат спасителните хеликоптери. Но не се получи. Отделението за първа помощ на надуваемата платформа беше отворено и радиостанцията липсваше. Взе само плътно сгънатото парче плат, което можеше да се използва вместо палатка, към него прибави и съдържанието на комплекта за първа помощ. Останалите неща бяха безполезни.

Уил проверяваше страничните чекмеджета на полуобгорелия фюзелаж, когато Бил Бакъс се върна в съзнание.

— Уил!

Гласът на Дъг прозвуча най-малко от сто метра разстояние, но беше достатъчно възбуден, за да привлече вниманието му. Хукна натам в тромав тръс, опасявайки се от най-лошото. В следващия миг душата му омекна от чувството на огромно облекчение. Човекът, който бе работил под негова команда цели четири години, най-сетне се беше надигнал до седнало положение, подкрепян внимателно от Дъг и Сандра.

— Бил! Слава богу! Как се чувстваш, приятелю? — Клекна и сложи ръка на рамото на сержанта. — Вече си мислехме, че ще те загубим!

Бил направи опит да се усмихне, но лицето му се сгърчи в болезнена гримаса. Гласът му почти не се чуваше.

— Аз… Мм… Не се чувствам особено добре, полковник…

— Запознах го с това, което ни се е случило, а също и с това, което възнамеряваме да правим — обади се Дъг. — Има болки в гърдите, което поне на мен ми говори за счупени ребра.

— Почивай си, Бил. А ние ще ти сковем нещо като шейна, в която ти гарантирам, че ще се чувстваш добре.

Изправиха се. Сандра застана така, че да остане извън полезрението на Бил, и махна на Уил да се приближи.

— Не съм медицинска сестра, но често съм оказвала първа помощ, сър. Мисля, че е паднал върху къс скала — видях я, когато започнахме да го изтегляме.

— И според теб има нещо по-лошо от счупени ребра, така ли?

— За съжаление — мрачно кимна младата жена. — По всяка вероятност натъртен бял дроб, вътрешни травми, вероятно причинили и вътрешен кръвоизлив… Не знам…

— В такъв случай… — започна Уил.

— В едно съм сигурна — прекъсна го Сандра. — Ако не го закараме незабавно в болница, има опасност да го загубим.

Уил отправи поглед към изгряващото слънце на хоризонта, сякаш търсеше подкрепа от него. Но не получи окуражаващ отговор и бавно кимна с глава.

— В такъв случай да тръгваме — глухо промълви той.

Малко преди осем нула нула бяха готови. Бил беше положен върху нещо като шейна, около тялото му беше струпано всичко полезно, което бяха открили сред руините. Отпред прикрепиха колани от нарязано на ивици платнище, които щяха да привържат за раменете си и да теглят шейната.

— В южна посока няма нищо, освен пустиня — каза Уил. — По тази причина ще вървим на югоизток. Като изминем петнадесет-двадесет километра, ще спрем за почивка и няма да мърдаме до настъпването на нощта.

— Петнадесет-двадесет километра ли? — ужасено го изгледа Сандра.

— По всяка вероятност ще можем да теглим това нещо с около пет километра в час — започна Уил. — А по мои изчисления ще можем да ходим поне три часа преди да стане прекалено горещо… Ето ти ги петнадесетте километра.

— А какво е разстоянието, което ни дели от нашите сили, сър? — пожела да узнае младата жена.

Дъг и Уил се спогледаха. Сандра очевидно не беше чула нищо от предишния им разговор, но нямаше смисъл да я заблуждават.

— Минимум двеста и петдесет километра до позициите на Коалиционните сили, а вероятно и повече. — Видя съкрушеното изражение на младата жена и побърза да добави: — Но границата е на около сто километра южно оттук и до нея положително има асфалтиран път.

Отчаянието върху лицето на Сандра беше видимо, но тя направи върховни усилия да се овладее.

— Това означава… Това означава преход от петнадесет до двадесет и пет часа, при положение, че поддържаме добро темпо и не се натъкнем на някакви препятствия… — Замълча, хвърли поглед към неподвижното тяло на сержанта и унило добави: — Не бива да забравяме, че голяма част от граничните райони са минирани.

— Искам да чуя какво предлагаш, Сандра — обади се Уил, изведнъж усетил тежестта на огромна умора. В душата му се появи гадното чувство на несигурност. Беше го яд на младата жена, искаше му се час по-скоро да тръгнат на път, а за усложненията да мислят по време на движение. Гърбът го болеше, главата му пулсираше, споровете нямаше да ги отведат до никъде.

— Аз…

Сандра срещна погледа му и изведнъж замълча, усетила огромната опасност, в която се намираха.

— Прав си — прошушна след известно време тя. — Нека да тръгваме.

Зае се с последните приготовления, а Дъг пристъпи към Уил и сложи ръка на рамото му.

— Ако спасителните хеликоптери тръгнат да ни търсят, това ще се окаже фатално погрешна стъпка от наша страна — промълви той. — Знаеш го, нали?

Уил мълчаливо кимна.

— В такъв случай нямам повече въпроси.

В гласа на Дъг нямаше нито обида, нито съмнение. Душата на Уил се изпълни с чувство на благодарност.

Тримата бавно нагласиха ремъците на раменете си и потеглиха в крак. Сандра беше в средата, точно пред направената с подръчни материали шейна, която возеше Бакъс и оскъдните им запаси. С изненада установиха, че тя се плъзга по пясъка гладко, почти без да оказва съпротива.