Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Scorpion Strike, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Джон Нанс
Ударът на Скорпиона
Американска. Първо издание
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“, София, 2003
ISBN 954-530-087-6
История
- —Добавяне
Шеста глава
Полетът на Скорпион-1
Четвъртък, 7 март 1991 г., 02:20 ч. (23:20 по Гринуич)
Шакир Абас рязко се изправи и главата му влезе в болезнено съприкосновение с малката кислородна бутилка, закрепена над тясната койка за почивка. Ужасната картина на жена му, теглена от неколцина мъже в униформи, бавно започна да избледнява в съзнанието му. Сърцето му обаче продължаваше да блъска в бесен ритъм, умът му се напъваше да открие начин, по който да я спаси. Но сънят беше объркан и изпълнен с противоречия. Салия беше облечена в сватбената си рокля, красива както винаги, но лицето й беше разкривено от ужас. Изправена на крачка от него, тя беше захвърлила воала си, а устните й зададоха безмълвния въпрос „защо“.
Разтърка очи и направи опит да се хване за действителността.
Слава богу, това беше само сън! — рече си той. — Трябва да се успокоя!
Цицината, получена от стълкновението със стоманената бутилка, най-сетне напомни за себе си. Той вдигна ръка, опипа я и с облекчение установи, че кръв няма. Продължаваше да трепери, но не знаеше дали е от кошмарния сън, или от вибрацията на тежката машина.
Отново огледа миниатюрната клетка и изпита благодарност, че му бяха предоставили място, на което може да полегне. В същото време се запита как е възможно нормален човек да си почине на толкова малка площ. Койката висеше от тавана, разположен на около два метра от металния под на товарния отсек. Реалното място за почивка беше празното пространство над пилотската кабина, в което едва се побираха две тънки дунапренени дюшечета, плътно заобиколени от брезентови торби със спасителни пояси и друго оборудване за спешна помощ.
Беше прекалено тясно, за да изправи гръб и той предпочете отново да легне. Очите му започнаха да изследват боядисаните в сиво решетки на климатичната инсталация и дебелите снопове кабели, прикрепени към металната стена. Вероятно те командват кормилните плоскости на опашката, съобрази той.
Сухата жега беше нетърпима и почти не се отличаваше от тази в пустинята. Тялото му беше прекалено затоплено, изгаряше го жажда. Беше добре, че успя да подремне, въпреки кошмарите, които беше сънувал. Това стана възможно единствено благодарение на малките жълти запушалки за уши, които отговорникът на товарния отсек милостиво му беше отпуснал.
Затвори очи и направи опит да възстанови образа на жена си, в душата му отново нахлу вълна на страх и отчаяние. Ако мисията успее и го върнат обратно в Саудитска Арабия, как ще установи връзка със семейството си? Няма ли да бъде арестуван от Коалиционните сили, или от самите саудитци? Дали ще му дадат политическо убежище? Вероятно ще дадат разрешение на семейството му да се установи там, но как ще го измъкнат от Ирак? Какво ще стане, ако Саддам не бъде свален от власт? Какво ще стане, ако някой се е сетил да свали пръстови отпечатъци от онзи обгорен труп, който бе оставил вместо себе си? И още, и още…
Някой го хвана за дясната обувка и рязко я извъртя. Той понечи да се надигне, но този път навреме се сети за кислородната бутилка и задържа движението си. Надникна от полулегнало положение и видя отговорника за товарния отсек, стъпил на металната стълбичка и вдигнал глава към него.
— Започваме подготовка за спускане, викат ви в кабината — изкрещя с всичка сила той.
— Какво? — Шакир бръкна в ухото си, измъкна тапата и направи знак на младежа да повтори думите си.
— Казах, че е време за ставане, сър. Започваме снижение.
* * *
Дъг Харис натисна копчето на високочестотната радиостанция UHF-1 и прекъсна дразнещия шум, предизвикан от статичното електричество. Подобно на колегите си пилоти на ВВК С-141, и той се беше наслушал на тези проклети шумове — в неговия случай повече от двадесет години. Поклати глава и се извърна към дясното странично стъкло, изразявайки безадресното си недоволство. Как е възможно в ерата на сателитните комуникации да се ползва технология от Корейската война!
Въпросът, разбира се, не се отнасяше за използването на приборите за нощно виждане.
Дъг стрелна партньора си на лявото кресло и включи интерфона.
— Получихме сигнала, одобряващ старта на операцията — информира го той. — Хвана се много трудно, тъй като е излъчен от Крофтън на честота едно-едно-две-едно-пет в горната част на скалата.
Уил кимна с глава. На всеки четвърт час през последните два дни голяма част от радионавигационната апаратура на американските ВВС излъчваха серия от кодирани послания, повечето от които до този момент звучаха като абсолютни безсмислици. Като например „Здравец пълзи към Алфа Чарли Зулу“ — едно словосъчетание, предназначено единствено за полковник Уил Уестърман и неговия екипаж и означаващо разрешение за навлизане във въздушното пространство на Ирак — нещо, което те щяха да направят след по-малко от две минути.
Силуетът на ДС-10 над тях леко се наклони наляво. Уил плавно повтори тази едва доловима корекция в курса. До този момент не ги бяха разкрили. Екипажът на „Балеър“ 5040 поддържаше нормална радиовръзка с контролните кули в Ливан, Сирия, а вече и с тази в Ирак, въпреки все още твърде слабия сигнал. Никой не показа с нищо, че подозира за съществуването на Скорпион-1.
Досега.
Дъг го стрелна с поглед, но не каза нищо. Беше прекалено зает да поддържа позиция под ДС-10, който вече два часа монотонно се полюшваше над главите им. Няколко стари щурмански карти, залепени върху челното стъкло пред пилотите, имаха за цел да ги предпазват от влудяващата червена светлина на контролния прибор, монтиран в корема на швейцарската машина. Набразденото лице на приятеля му придобиваше странни червеникави отблясъци и изглеждаше неузнаваемо.
От връхлитането му в ламаринената барака на ЦУП и сблъсъка му със стария приятел бяха изминали едва седем часа. Всъщност, Уил беше най-добрият му приятел, но дали все още е такъв — особено след толкова дългото прекъсване на контактите между тях? Как могат двама души да бъдат близки без изобщо да се виждат и разговарят? Бавно осъзна, че цели седемнадесет години беше избягвал да потърси отговор на този въпрос.
Нощното небе под джъмбото на Дъглас все още можеше да се види. Луната беше почти пълна, светлината й нахлуваше на меки вълни през прозорчето на втория пилот. Яркият диск сякаш се беше закачил за вертикалния стабилизатор на швейцарската машина, който се очертаваше под прав ъгъл в теменуженото небе. Липсата на облачно покритие щеше да направи още по-труден нощния рейд на командосите, който трябваше да започне веднага след кацането на вражеска територия. Прогнозите за района на кацане обаче бяха по-оптимистични — те предвиждаха плътна облачна маса на височина хиляда и осемстотин. Достатъчно солидно прикритие за захождащата към земята машина и съвсем недостатъчно за командосите, които трябваше да се разгънат на пустинния път.
— Екипаж, в момента пресичаме границата — прозвуча гласът на Уил.
Далеч под тях тъмнееше територията на Ирак.
* * *
В 23:30 по Гринуич — 2:30 сутринта в Багдад, един изтощен войник от противовъздушната отбрана на Ирак гледаше безполезните линии и светли фосфоресциращи петна върху един от радарните екрани пред себе си. Той и още осем души негови колеги дежуреха във фургона с радарни и други комуникационни инсталации вече няколко дни поред, опитвайки да маскират дейността си като обикновени действия на цивилни авиодиспечери. Истинската им задача беше свързана с целите на военното разузнаване, но всички бяха изнервени, тъй като имаше голяма опасност да станат обект на въздушен удар от страна на американците.
Повечето от колегите му бяха мъртви — най-вече онези, с които бе карал курсовете за оператори на радарни системи. Американците методично унищожаваха всички радари с военно предназначение, ликвидирайки по този начин скъпоструващата комуникационна система на Саддам и лишавайки военачалниците му от важна информация. Този пункт беше един от последните и би трябвало да не го закачат — разбира се, ако го приемат за граждански. Човекът пред екраните беше толкова уморен, че приемаше почти равнодушно опасността да загине на място. При много от предишните подобни инциденти нападението идваше изневиделица — някоя „умна“ бомба, изстреляна от невидим бомбардировач на врага, поразяваше радарните инсталации без никакво предупреждение, но с убийствена точност.
В момента радарът беше блокиран. Американците го бяха правили през цялата нощ, на равни интервали. Всички бяха възбудени при първия епизод рано вечерта. Поради липсата на телефонна връзка с командването, новината беше изпратена там по специален куриер. Американците готвеха нещо, в това не можеше да има никакво съмнение!
В момента в който спираха силните смущения, той опипваше с безкрайно внимание небето в обсега на радара, но не намираше нищо необичайно. В началото командирите му бяха на мнение, че смущенията са прикритие за нов удар на Коалиционните сили, но той не мислеше така. В сводките не се споменаваше за сражения, за бомбардирани градове, за изстреляни ракети „Скъд“. Всичко беше спокойно. След петнадесетина блокировки на радарите стана ясно, че целта на американците е да смущават комуникациите на Саддам, а не да прикриват някаква военна операция.
Няколкостотин километра на запад, невидим поради „шума“ в радарната картина, командирът на Скорпион-1 разчиташе именно на такова заключение от страна на иракчаните.
* * *
Уил премина към плавно снижение и туловището на ДС-10 най-сетне започна да се издига над фиксираната си позиция, обхваната от челното стъкло. Скоростта на С-141 стремително нарасна и се приближи до червената граница на 0.825 М. Благодарение на компютъра кривата на снижението беше изчислена по перфектен начин и машината щеше да остане в „сянката“ на „Балеър“ достатъчно дълго, за да се скрие под нивото на радарния обсег.
Ръката му легна върху ръкохватката за управление на спойлерите и плавно започна да я придърпва назад и надолу. Всички на борда усетиха как спойлерните панели се изпречиха срещу въздушния поток в горната и долната част на крилете и започнаха да действат като спирачки. Самолетът започна да се тресе, спускането стана по-стръмно, но скоростта остана в допустимите параметри.
Приведена над инструменталното табло на бординженера, Сандра се бореше с променящото се налягане в кабината, докато Дъг се намръщи и изви врат нагоре, за да проследи отдалечаващите се светлини на ДС-10. Наложи се да придържа с ръка странната комбинация от шлемофон и очила за нощно виждане, с която бе „украсена“ главата му. Основните инструменти на таблото между двамата пилоти бяха облепени със специална, намазана с цветен гел хартия, за да не пречат на приборите за нощно виждане.
Носът на огромния самолет беше наведен надолу, полетната височина от 10 000 метра бе изоставена и машината стремително губеше височина — някъде с около 2700 метра в минута. Уил поддържаше скоростта в близост до червената зона, като боравеше със спойлерите и оборотите на двигателите, които бяха намалени почти до празен ход.
— Осем хиляди метра — оповести гласът на Дъг. Цифрите на висотомера се въртяха с главозамайваща скорост.
Бил Бакъс се надигна от мястото си и протегна ръка към електронния „пейджър“ на главния компютър, който следеше параметрите на пустинното шосе, върху което трябваше да се приземят. Компютърът послушно начерта една бяла линия върху радарния екран, която сочеше най-прекия път от моментното им положение до мястото за кацане. Това стана възможно благодарение на действията на главния пилот, който преди малко бе превключил радара на обхват 250 километра. В момента се намираха на около осемдесет километра от целта.
— Окей, бординженер, тук капитанът. Готов ли си с портативния?
Бил Бакъс вдигна малкия приемник-предавател, който работеше в УКВ обхвата. Уил се обърна да го погледне и кимна с глава. Някъде там долу ги чакаше член на екипа командоси, спуснат с парашут предишната нощ.
— Хайде, включвай позивните!
Бакъс кимна и натисна бутона на предавателя. В ефира излетяха няколко кратки кодирани думи. Отговорът беше бърз и ясен, информацията потече в плътен поток.
— Готови са и чакат, сър — започна да я препредава Бил. — Маркерите са по местата си, трафик по пътя няма, началото и краят на периметъра се охраняват.
— Благодаря.
— Пет хиляди — обади се Дъг.
Скорпион-1 плавно навлезе в млечносивата пелена на облаците, която започна да гаси ярките звезди по небето. След няколко минути сляп полет облаците се разкъсаха. Височината беше около 1500 метра и продължаваше да се топи. На осемстотин метра трябваше да направят завой, а координатите им трябваше да отговорят на позиция осем километра северно от магистралата и двадесет и пет североизточно от подземната лаборатория, която командосите трябваше да ударят.
Уил хоризонтира машината на височина 150 метра, прибра спойлерите и намали оборотите до минимум. Скоростта бързо намаля до 300 възела, продължавайки да спада.
— Стигнахме точката на завоя, пилот — извика Дъг и погледна надясно в непрогледния мрак. На далечния хоризонт потрепваха няколко бледи светлинки, но те не носеха информация за релефа на пустинния терен, пътищата и евентуалните сгради край тях. На всички беше ясно, че ще направят заход, известен между пилотите като „черна дупка“ — без ориентири, без указания от земята, при висок риск да бъдат засечени от противника.
— Слагай очилата и шлемофона, Дъг! — извика Уил и махна с ръка към скута му.
Вторият пилот мълчаливо се подчини. Бинокълът за нощно виждане NVG-6 щракна на място, сержант Бакъс се наведе напред и поклати глава. С този странно изглеждащ уред на главата, полковник Харис приличаше на беглец от треторазреден научнофантастичен филм. Дъг нагласи контролните копчета и пред очите му се появиха странни избелели петна на тъмен фон. Те се дължаха на апаратурата, която усилваше многократно всеки източник на светлина, колкото и незначителен да е той. Бяха я тествали по време на полета, но проследяването на обекти и препятствия на повърхността щеше да е нещо коренно различно.
Там някъде трябваше да има асфалтиран път, в приблизителна посока изток-запад. Самолетът поддържаше курс на юг и следователно трябваше да го пресече. И това щеше да стане, тъй като апаратурата за нощно виждане беше в състояние да го засече бързо, въпреки липсата на пряка лунна светлина. Така беше на теория.
Но на практика се оказа, че пътят просто го няма.
— Нищо — включи се в интерфона Дъг. — На какво разстояние от него трябва да сме в момента?
— Пет километра. Би трябвало вече да го виждаш, въпреки че летим на триста метра.
— Нищо подобно — поклати глава Дъг. — Виждам някакви линии, вероятно са жици. Виждам някаква постройка вдясно, но път няма. Ние търсим магистрала, нали? Поне така беше изписана на картите.
— Става въпрос за пустинен вариант на магистрала, но със сигурност е асфалтирана — уточни Уил. — Би трябвало да сме почти над нея.
— Я по-добре и ти си сложи очилата — предложи Дъг. — Аз решително не виждам нищо, което да прилича на шосе!
— Поеми управлението — кимна Уил и започна да наглася прибора за нощно виждане върху шлемофона си.
Дъг механично хвана щурвала и сведе очи към скоростомера и оборотите на двигателите. Губеха височина с около двеста възела в час, готови да спуснат колесниците и задкрилките в момента, в който засекат шосето.
Дъг напрегна ум да обхване всички възможни ситуации. Ако не са на точното място, значи са направили грешка в изчисленията, или навигационните системи са били повлияни от инерционните фактори.
В слушалките се появи гласът на Уил:
— Обръщаме на сто и осемдесет градуса, посока север. По всяка вероятност сме се отклонили прекомерно на юг.
Дъг напрегна поглед към белите петна и направи опит да си представи как би изглеждало едно шосе. Инстинктът му казваше, че то все още е пред тях.
— Не е ли по-разумно да продължим още малко? — подхвърли в микрофона той.
Отговорът откъм лявото кресло беше категоричен:
— Не. Прелетели сме над него без да го видим. Трябва да се върнем обратно.
— Откъде си толкова сигурен? — продължаваше да се колебае Дъг. — Нека минем още няколко километра, просто за всеки случай.
— Да виждаш нещо директно пред нас? — раздразнено изръмжа Уил.
— Не, но…
— В такъв случай обръщай шибания аероплан!
Дъг прехапа устни, помълча за миг, после решително тръсна глава:
— Дай ми още пет километра, капитане!
Отляво му отвърна изненадано мълчание. Изтекоха няколко безкрайно бавни секунди, после:
— Добре, имаш ги…
Шумовият отпечатък на огромния самолет беше абсолютно безспорен. Всяка военна част в околността щеше да се вдигне под тревога от пронизителното свистене на мощните реактивни двигатели, независимо от изключените контролни светлини. Уил си даваше сметка, че не бива да се приближават на по-малко от петнадесет километра от лабораторията, но ако бяха объркали координатите…
Насочи очи напред и се напрегна до крайност. Отчаяно му се искаше да види нещо, което наподобява път, но под крилата се точеше монотонният пясък на пустинята, тук-там осеян с хилави храсти. Край, бяха се отдалечили достатъчно!
Очаквайки възраженията на Дъг, той взе решение да се обърнат обратно на север, но за негова изненада вторият пилот се подчини без да каже нито дума. С-141 започна плавен десен завой, носът му започна да се обръща в посока югозапад. Напрежението бързо се покачваше.
— Там! — изведнъж изкрещя Дъг. — Право пред нас, капитане, виждаш ли го? Това е път!
Уил присви очи и го видя.
Без да чака заповед, Дъг направи максимално остър десен завой и изправи крилата точно над тънката черта на пътя. В следващия миг в слушалките екна гласът на Бакъс:
— Наземният екип съобщава за шум от реактивни мотори от изток, сър. Това трябва да сме ние!
Секунда по-късно от двете страни на шосето светнаха ярки точки. За невъоръженото око тези слаби флуоресцентни излъчвания бяха почти невидими, но през увеличителните стъкла на NVG-6 си бяха като нормалните светлини, очертаващи всяка писта. Маркерите се губеха далеч напред, очертавайки по отличен начин коридора за кацане.
— Задкрилки долу, колесник спуснат, започваме проверки преди приземяване — монотонно се разпореди Дъг. Лявата му ръка издърпа ръчката на задкрилките, дясната стори същото с механизма за спускане на колесниците. Уил усети тласъка, последван от свистенето на въздуха в шахтата на челния колесник, разположена точно под тях. Оборотите бяха намалени до минимум, земята бързо се издигаше насреща им.
— Задкрилки за кацане! — извика Дъг и издърпа ръчката докрай. — Командир, поемаш!
— Разбрано, задкрилки за кацане — повтори Уил. — Продължавай да управляваш, втори пилот, аз съм зает с наблюдение. Няма причини да си предаваме управлението.
— Разбрано — кимна Дъг. — В такъв случай се насочвам за кацане. — Гласът му остана равен и спокоен, в дълбоко противоречие с напрежението, което изпитваше. — Бординженер, започвайте доклада си. Каква е скоростта ми в момента?
— Сто и четиридесет — отговори Бакъс. Лишен от прибор за нощно виждане, той бе насочил цялото си внимание към уредите, най-вече към висотомера и скоростомера. Задачата му беше да информира пилотите за техните показания, тъй като те бяха изцяло заети с маневрите по приземяването.
— Сто тридесет и пет, първи контролен маркер при сто и тридесет, сър — напомни Бакъс. — Височина сто метра, продължава да намалява.
Дъг кимна, въпреки че никой не можеше да го види. Вече бяха прекалено близо. Първите луминесцентни тръби се плъзнаха от двете страни на кабината.
— Исусе, Уил — загрижено промърмори той. — Сигурен ли си, че настилката е достатъчно широка, за да стъпим на нея с главния колесник?
— Широчината й е тринадесет метра, колесникът има нужда от девет — отвърна уверено Уил. — От двете й страни има широки ленти плътно трамбован пясък.
— Сто тридесет и два възела, почти на маркера, височина тридесет, ъгъл на снижение хиляда и триста. Сваляй на хиляда, височина тридесет, скорост на маркера, сваляй на осемстотин, двадесет метра, петнадесет, осем…
Дъг направи едва доловимо движение с щурвала, носът лекичко се повдигна нагоре и самолетът тежко кацна върху пътната настилка.
— Спойлери! — изкрещя той и Уил рязко издърпа голямата Т-образна ръчка, която задействаше големите подвижни плоскости на крилата, известни като спойлери. В същото време Дъг натисна щурвала напред с цялата тежест на тялото си, за да не повлече опашката. Оборотите спаднаха до празен ход. Предварително бяха решили да не използват обратната тяга за убиване на скоростта, тъй като при такива случаи грохотът на моторите се чува на десетки километри.
Ръцете му стискаха щурвала, опитвайки се да оберат всички луфтове. Пътят се оказа покрит с бетон, между двете му платна имаше прекъсната линия. Изпита леко учудване от факта, че колелата продължават да се вместват в рамките му.
— Исусе, това под нас е тесничко, капитане! — извика той. — Скорост?
— Сто и пет.
Дъг протегна крака и положи ходилата си върху спирачните педали. Задействането им беше толкова рязко, че всички в кабината политнаха напред и увиснаха на предпазните колани.
— Изключвам първи и четвърти — обяви Уил и пръстите му пъргаво прещракаха ключовете за горивото и електрическото захранване. — Вратите задействани, товарен отсек, готови за отваряне. Гледайте къде стъпвате. Втори пилот, скоростта ти е осемдесет възела.
Петдесет метра зад тях отговорникът на товарния отсек вече беше заел позиция до сгъваемата рампа за товаро-разтоварни операции. Разкрачил крака, той се бореше с инерцията от бързо намаляващата скорост и се задържаше в близост до кабинката, от която се управляваха вратите. Вътрешната херметизираща плоскост бе прибрана в тавана още в момента в който заходиха за кацане. Сега оставаше само да задейства верижната система за спускане на рампата. В пилотската кабина Уил пое управлението на вече приземилата се машина, завъртя кормилото и челният колесник стъпи на твърдата като камък пясъчна настилка извън платното. С помощта на една проста маневра и включване на заден ход той имаше намерение да върне самолета обратно на пътя, но обърнат обратно на изток и готов за излитане. Четирима командоси чакаха в опашната част, готови да помогнат за спускането на рампата в момента, в който замлъкнат двигателите. Бронетранспортьорите и танкетата „Брадли“ изреваха с моторите си, напълно готови за излизане. В тях бяха всички командоси плюс доктор Абас, заел място в третата машина.
Навън цареше пълна тъмнина. Уил спря самолета, натисна педала за паркиране и изключи двигатели две и три. Само две минути по-късно първият бронетранспортьор изскочи от утробата на огромния транспортен самолет и пое по предварително начертания си маршрут. Бързината, с която действаше щурмовият отряд, беше направо смайваща. Хората работеха в абсолютен синхрон, като по часовник.
Уил смъкна шлемофона и приборите за нощно виждане, същото направи и Дъг. Без да губят време, двамата се заеха с рутинната проверка на апаратурата след кацане. В кабината цареше непрогледен мрак, тъй като акумулаторите бяха изключени заедно с двигателите. От съображения за сигурност ПДБ — малкият реактивен мотор зад лявото колело, който при нормални обстоятелства осигуряваше необходимата електрическа енергия и сгъстен въздух по време на престой, също беше изключен.
Дъг огледа арматурното табло за последен път — повече мислено, отколкото със зрението си. Бяха извършили всички операции по изключване на системите, но нещо продължаваше да го тревожи. Имаше неприятното усещане, че са забравили нещо важно и това усещане му пречеше да възстанови душевното си равновесие.
Тишината беше оглушителна. Воят на турбините и многобройните хидравлични помпи постепенно заглъхна, отстъпвайки място на бързо затихващия грохот на бронираните машини. След малко и той изчезна. След шест часа непрекъснат и оглушителен шум беше странно да чуят скърцането на седалките или прелистването на някой от бордните дневници — най-силните звуци в цялата затъмнена кабина.
Уил се стресна от нечие присъствие, но още преди да реагира, под носа му щръкна протегната ръка.
— Добре дошъл в Ирак, полковник!
Новодошлият включи фенерче-писалка, насочи лъча към лицето си, после побърза да го отмести към пода. Другата му ръка смъкна черната плетена шапка, разкривайки една съвършено гола глава. Прилича на Мистър Мускул от рекламата за перилни препарати, рече си Дъг.
— Сержант Дейл Джонсън от бойните подкрепления на вашите услуги, сър. Радвам се, че успяхте да ни откриете.
Уил изпусна една въздишка на облекчение и попита:
— Всичко ли е наред при вас, сержант?
Джонсън се ухили и под малките му шпионски мустачки се разкриха два реда ослепително бели зъби. Това бог знае защо малко го състари и Дъг му даде някъде около тридесетте. Говореше с подчертан оклахомски акцент.
— Преди около един час откъм посоката на предполагаемата мишена се появи някаква камионетка. Ние спряхме поставянето на маркерите докато отмине. На около километър източно оттук има черен път, който пресича шосето, върху което кацнахте. Шофьорът, който и да е бил той, не забеляза абсолютно нищо и ние го оставихме да продължи. След това затворихме шосето на шест километра източно оттук, като прокопахме една плитка канавка през него с помощта на пластични експлозиви. Всеки глупак би могъл да я заобиколи, разбира се, но тя все пак би го забавила. Двама от моите хора пазят в началото на възможните заобиколни маршрути. А на запад пътят просто свършва — опира в една огромна пясъчна дюна на петнадесетина километра оттук.
Уил кимна. Чертите на лицето му едва-едва се виждаха на слабата светлина на фенерчето писалка. Настъпи напрегната тишина. Сержантът напразно се опитваше да разбере какво искат да чуят двамата пилоти.
— О, и още нещо — подхвърли след няколко секунди той. — В близост до мишената не се наблюдава раздвижване. Охраната се състоеше от четирима души, тихо отстранени от моите хора преди около половин час. В момента те са пред бункера и очакват появата на командосите. Току-що говорих с тях по радиото. Момчетата от Делта Форс няма да срещнат никаква съпротива в периметъра.
Дъг, който се беше завъртял назад заедно с креслото си, плесна с длан по облегалката, на лицето му се появи усмивка.
— В качеството си на пилот от „Юнайтед Еърлайнс“ трябва да призная, че никак не ми е приятно да се навъртам около пътници, които бих окачествил като „екип на Делта Форс“.
Джонсън не успя да отвърне, тъй като Уил направи крачка напред и посочи с пръст към Дъг:
— Полковник Харис е от запаса, сержант — подхвърли с пренебрежение той. — Преди да бъде повикан под знамената летеше за „Юнайтед“ и правеше куп пари.
— Същото правя и когато не ме викат за спешна мисия в тила на врага, включваща кацане и излитане от голо поле — язвително добави Дъг.
— О, така ли? — шашна се окончателно сержант Джонсън, който явно не можеше да включи на вълната на старите приятели.
Уил започна сложна маневра за измъкване от командирското кресло, която принуди сержанта да се отдръпне. Дъг го последва, предпочитайки да прескочи подвижното столче зад гърба си.
— Безопасно ли е да разговаряме навън? — попита Уил.
— Разбира се — кимна Джонсън.
Тримата излязоха в пустинната нощ. Въздухът беше свеж, с едва доловима миризма на изгорял керосин, която лекият ветрец носеше откъм изпускателните тръби на двигателите.
Уил дръпна ципа на коженото си яке и направи опит да натика юмруци в неудобните му, хоризонтално изрязани джобове. Облаците бяха плътни, местоположението на луната личеше само по един малко по-светъл кръг. На земята цареше почти непрогледен мрак, в който лицата на Дъг и сержанта не бяха нищо повече от леко размазани светли петна. Отговорникът на товарния отсек дрънчеше с някакви вериги в дъното на трюма, пясъкът под пилотските ботуши на Дъг отчетливо пропука и се смеси с пукането на охлаждащите се ауспухови тръби. Не се виждаше нищо, но безразборната употреба на електрически фенерчета изглеждаше истинска лудост.
— Вчера ли се спуснахте тук? — попита Дъг.
— Да, сър — кимна сержантът. — Скок от типа ХА-ХО[1], ако се досещате какво имам предвид… Един С-130 хвърли четири от нашите четириколесни мотоциклета, а ние скочихме от друг — на височина шест хиляди метра и разстояние сто километра оттук, което преминахме в полет тип „хвърчило“ и се приземихме според сигналите на предавателя, монтиран в едното хъмви[2]. Всичко се получи чудесно, ако не броим удара при отварянето на парашута, който на такава височина е страхотно болезнен. Падането е като на камък, знаете…
— Тук нещо не ми е ясно — подхвърли Дъг. — След като вчера сте използвали обикновени С-130, защо днес трябваше да кацаме с тежкия С-141?
— Сър, зная само това, което началството благоволява да сподели с мен. Казаха, че американските самолети могат да летят над цялата територия на Ирак, но ООН не разрешава никакво кацане, с изключение на хуманитарни или спасителни мисии. Двойка С-130, които изскачат от облаците и кацат насред пустинята ще бъдат видими отдалеч, особено ако идват от юг — както ние го направихме вчера.
— Но С-130 могат да летят на изключително малка височина.
— Не чак толкова, сър. Вероятно ги бъркате с хеликоптерите „Нисък паваж“, които дори нощем могат да летят на височина от петнадесет метра. Но те имат съответното оборудване за такива полети.
— Защо тогава не използвахте тях?
— Не са достатъчно големи, за да пренесат техниката за този удар, сър.
Дъг кимна и извърна глава към невидимия хоризонт — един жест, останал невидим за сержант Джонсън.
— А какво правихте през деня? — попита след известно време той и отново се обърна към сержанта.
— Замаскирахме превозните средства, изкопахме една голяма дупка и се мушнахме вътре, като отгоре разстлахме една маскировъчна мрежа. После монтирахме малката си сателитна антена и зачакахме. От мястото си имахме отлична видимост по посока на бункера и непрекъснато ги наблюдавахме. А от екипите на АУАКС чакахме информация относно пристигането ви.
— Значи скок ХА-ХО, а, сержант? — иронично подхвърли Дъг. — Никога няма да разбера защо един нормален човек ще пожелае да скочи от една безупречно летяща машина.
— Защото не вярваме в уменията ви да кацате безопасно, сър — засмя се Джонсън. Това вече беше позната територия, просто защото си беше разменял тези закачки стотици пъти със стотици различни пилоти. Но те никога не омръзваха, вероятно защото приличаха на приятелските закачки на набори по време на футболен мач.
След което Джонсън изведнъж смени тона, вероятно отегчен от празните приказки.
— Полковник, време е да се свържа с хората си и с екипа на Делта Форс — обяви той. — Ще се свържа с вас по портативната радиостанция в момента в който тръгнат обратно.
— Много добре, сержант. Ще бъдем или тук, или вътре, в пилотската кабина. Според вас, кога горе-долу ще стане това? — Уил наведе глава за отговора, който се забави няколко секунди повече.
— Най-вероятно след окото четиридесет минути, а може би и час — отговори замислено сержантът. — Разбира се, ако всичко върви по план. Вие бъдете готови за излитане най-много пет минути след обаждането ми.
— Ясно.
Това също го бяха репетирали. Сандра или Бил Бакъс щяха да дежурят на пулта на бордния инженер, готови да щракнат ключа за акумулаторите и да запалят ПДБ за допълването на резервоарите със сгъстен въздух. Това щеше да им позволи задействането на главните двигатели, в момента в който екипът се натовари в трюма. Вратите на товарния отсек щяха да затворят в движение, докато рулират по шосето преди излитане. Уж всичко беше планирано, но Дъг продължаваше да се тревожи. Беше нещо дребно, което сигурно не си струваше да бъде споменавано — нещо като неясно предчувствие. Тръсна глава да го прогони, извади две кутийки безалкохолно от хладилника на отговорника на товарния отсек и последва Уил към края на лявото крило, увиснал над твърдата като камък повърхност на Западната Иракска пустиня.
— Да ти предложа едно питие?
— Зависи какво си взел — отвърна Уил, но пое кутийката и седна на банкета.
— Някаква постна кола, в която дори няма захар…
— … Но за която аз ще си представям, че я има — довърши усмихнато Уил. — Господи, Дъг, това изречение си го повтарял поне хиляда пъти по време на обучението!
— Джеймс Търбър никога не остарява!
— Точно така. Слушай, Дъг… Аз… Такова… Искам да ти се извиня, че ти повиших тон… Ако не беше настоял да продължим на юг, като нищо щяхме да провалим операцията. Но твоята упоритост я спаси.
— Нали затова е вторият пилот, Уил? — вдигна вежди в тъмното Дъг. — Да зяпа, да посочва, да предлага и да подсеща, а през останалото време покорно да изпълнява заповедите на високоуважаемия капитан на самолета!
— Който би трябвало да прояви по-голяма цивилизованост…
— Виж какво… Аз не се обиждам лесно. Нали в крайна сметка се добрахме дотук?
Уил замълча, после от гърдите му се откърти тежка въздишка.
— Това тук ми се струва нереално, Дъг… Вероятно защото съм уморен. Но не ти ли се струва, че сме в центъра на нещо… странно?
— Какво по-точно?
— Седим си под крилото на един огромен самолет за петнайсет милиона долара, кацнал посред нощ на някакъв път насред иракската пустиня, пием си диетична кола и слушаме нещо, което съм готов да се закълна, че е песен на щурци… А през това време отряд командоси в пълно бойно снаряжение спасява света… Помниш ли една подобна вечер в Так Ли, май беше през седемдесет и втора?
Спомените нахлуха в съзнанието на Дъг — ярки, цветни, сякаш се бяха случили вчера. В качеството си на новопроизведен командир на самолет той беше закарал някакво карго до базата на Ф-4 в Тайланд, в която служеше Уил. Екипажът остана там за 24-часова почивка. Не бяха се виждали най-малко шест месеца и Уил много се зарадва, когато зърна приятеля си на вратата на бунгалото. Решиха да прекарат нощта над чаша питие и разкази за военновременните си патила. Заредиха се със сандвичи и каса бира „Сан Мигел“ и прекараха нощта под крилото на С-141 на Дъг, като бавно се отдаваха на алкохолното опиянение и се обзалагаха кого би предпочела случайно минаващата наблизо кобра — командира на баналния транспортен самолет, или аса изтребител.
— Цяла нощ те навивах да се прехвърлиш на 141 в Маккорд — подхвърли Дъг.
— И аз те послушах, ако случайно си забравил — контрира незабавно Уил.
— За две години… — поясни Дъг и двамата потънаха в мълчание. В главите им едновременно се появи картината на внезапното отпътуване на Уил от Маккорд.
— Какво, по дяволите, стана тогава? — попита най-сетне Дъг. — Защо напусна Маккорд така изведнъж? Току-що се върнахме от сватбено пътешествие и ти хоп — замина за Чарлстън! Уенди така и не разбра защо го направи, аз също…
— Как е тя? — обади се след дълга пауза Уил.
— Кой?
— Уенди. Забрави ли, че ти се води жена?
Отговор нямаше. Уил се обърна към мрака до себе си, сякаш да потърси обяснение, но в следващия миг Дъг наруши мълчанието си:
— Ти така и не разбра, а? — тихо попита той. — Всъщност, и до днес не знаеш…
— Стига игри, Дъг. Какво не знам? Само не ми казвай, че вече не сте заедно!
— На практика си е точно така…
Не беше писал на приятеля си за това събитие, нито пък му позвъни. Реши, че новините сами ще достигнат до Чарлстън. В крайна сметка не бяха поддържали връзка цели десет години.
До слуха на Уил долетя тежка въздишка, после Дъг отново проговори:
— Тя е мъртва, Уил… От осем години… — Пренебрегна изненаданото ахкане на приятеля си и добави: — Ожених се за втори път, имам две момчета на пет и на две годинки.
— Какво?! Искам да кажа… какво се случи?!
— Беше нещастен случай, Уил.
— Какъв нещастен случай? Автомобилна катастрофа?
Пред очите му се появи изненадващо ясния образ на Уенди, косата й с цвят на мед, примитивната хубост на лицето й, очертано на фона на Пъджет Саунд, дяволитият блясък на зелените й очи. Заля го топлата вълна на спомени и усещания, за които беше сигурен, че отдавна са мъртви. Чувствената гъвкавост на умореното й тяло в ръцете му, поруменяло от лъчите на изгряващото слънце, блаженото събуждане в малкото, взето под наем бунгало на брега на Орегон, шумът и миризмата на море, примесена с аромата от тялото й… тихото й котешко мъркане под ласките му… Как е възможно тази жена да я няма?! Беше я изгубил, за да я спечели Дъг, и определено се чувстваше виновен за това. Но мъртва?!
— Просто… Просто нещастен случай — неохотно промърмори Дъг, но в думите му липсваше убедителност.
Главата на Уил рязко се завъртя, в очите му се срещнаха противоречиви емоции — недоверие, примесено с дълго потискан копнеж… Емоции, които се надяваше да останат незабелязани от Дъг Харис.
— Споменът е доста болезнен — прошепна Дъг, неусетно обърнал се към него.
Отговорът на Уил изригна от недрата на дълбок и запечатан преди години резервоар от мъка, думите му накараха очите на Дъг да се отворят широко от учудване.
— И за мен е болезнен…