Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Scorpion Strike, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Джон Нанс
Ударът на Скорпиона
Американска. Първо издание
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“, София, 2003
ISBN 954-530-087-6
История
- —Добавяне
Пета глава
Център за Контрол на въздушния трафик — Кайро
Сряда, 6 март 1991 г. 23:35 ч. (21:35 по Гринуич)
Фарук Хамеди протегна ръка и изключи кръговата поляризираща функция на радарния екран — едно хитро приспособление, което предпазва радара от въздействието на гръмотевици и други природни явления. Преди десет минути много му се спеше, но сега беше напълно буден, а и доста ядосан. Повечето екипажи на американските военнотранспортни машини бяха любезни и стриктни при изпълнението на инструкциите на авиодиспечерите, но този ВВК Алфа 284 не беше от тях и ставаше все по-нахален.
Както и предполагах! — ядосано тръсна глава Фарук. — Никакви атмосферни смущения!
Провери и контролните прибори на предавателя си. Предаваше на две честоти едновременно — 123.5 VHF и 246.55 UHF. Американската армия по принцип използва UHF — ултрависоките честоти, но бог знае защо пилотите на Военновъздушното командване (ВВК) предпочитат VHF.
— Кайро вика ВВК Алфа две-осем-четири!
Нищо. Защо по дяволите тези типове не слушат на обичайната си честота?!
— Кайро вика ВВК Алфа две-осем-четири, Кайро вика ВВК Алфа две-осем-четири! Ало, обадете се, ако ме чувате!
Разликата между разрешените и реалните параметри на полета на този ВВК се увеличаваше с всяка изминала минута. Фарук направи мислено продължение на посоката и стреснато установи, че само на осемдесет километра от Танза самолетът ще пресече навигационната точка Айоа, която — също като Танза — маркираше границата на обхвата между кулите в Кайро и Атина.
— ВВК Алфа две-осем-четири, чувате ли ме? — изкрещя той с такава сила, че един от колегите му наблизо се обърна да го погледне.
В слушалките му най-сетне прозвуча хладен и лаконичен глас с подчертано американски акцент.
— Чувам ви, Кайро. Тук ВВК Алфа две-осем четири.
— Накъде сте тръгнали, две-осем-четири? В момента сте се отклонили на почти четиридесет километра от разрешения ви коридор!
Отсреща настъпи мълчание, светещата точка на 284 върху екрана на радара отново примигна по странен начин.
— Кайро, тук две-осем-четири. Не ви ли съобщихме, че се налага да заобиколим район с гръмотевична буря?
Хамеди изсумтя и включи предавателя:
— Две-осем-четири, тази вечер в коридора ви няма метеорологични аномалии. Повтарям, няма метеоаномалии. Къде точно се намира районът, за който споменахте, сър?
— Кайро, тук две-осем-четири. Вероятно не виждате на екрана си буреносните облаци, които виждаме ние. Съжалявам, но аз нямам никакво намерение да летя през тях! Ако се налага да използвам правото си на самостоятелно решение с оглед сигурността на полета, считайте, че съм го направил!
В този отговор нямаше смисъл. За какви „права“ говори тоя смахнат янки?! Във въздушното пространство на Кайро всички права принадлежат на Контролната кула, а в този конкретен отрязък от време единствено и само Хамеди има право да разреши или забрани полет през същото това пространство.
Натисна бутона на предавателя, решил да бъде максимално сдържан и дипломатичен.
— Ще можете ли да се върнете на курса, две-осем-четири? Кога ще приключите с отклонението?
Безгрижното отношение на този пилот започваше да го дразни. А бе тоя тип не знае ли, че мога да му вгорча живота?! Измина известно време преди Хамеди да осъзнае, че скърца със зъби — при това толкова силно, че всеки момент можеше да му падне една зле поставена пломба, която отдавна го тормозеше. Направи усилия на волята, за да спре.
— Кайро, отново съм две-осем-четири — обади се спокойният глас в слушалките му. — Според мен трябва да останем на новия курс поне до момента, в който прекосим пойнт Айоа.
Хамеди се облегна назад и се замисли. Тук имаше нещо много гнило! Полетите на американските ВВК винаги са изпълнявали инструкциите на наземния контрол и никога не са причинявали проблеми!
Очите му пробягаха по графиката за полетите. Две-осем-четири на височина 350. След него трябваше да се появи ВВК Алфа 299, също на височина 350. Имаше и един саудитски 747 — полет 334, който трябваше да заеме коридор на височина 330. Откъм въздушното пространство на Гърция се приближаваше ДС-10 на „Балеър“ с номер 5040, който щеше да пресече както Танза, така и Айоа. Но той летеше в напълно безопасния коридор 370. В западна посока — към Айоа, летеше един 707 на височина 330 и… Ето!!!… Египетски Боинг 737, току-що излетял от Кайро, щеше да пресече контролна точка Айоа на височина 350 точно в 21:47 часа по Гринуич! А това означаваше, че ВВК Алфа 284 ще бъде на същото място по същото време!
— ВВК Алфа две-осем-четири! — включи предавателя Хамеди. — Не можете да прекосите Айоа на височина три-пет-нула, заради конфликтен трафик!
— Кайро, тук две-осем-четири. Сигналът заглъхва. Повторете, моля…
Хамеди повтори посланието си още два пъти, но отговорът не претърпя промяна. Превключи на другия предавател, но резултатът беше същият. В крайна сметка изпусна нервите си, запрати химикалката си в пода и дръпна микрофона към устата си. Този път заговори на арабски:
— „Иджиптеър“ едно-дванадесет, веднага преминете на коридор три-три-нула!
Някой от борда на египетския лайнер потвърди приемането на инструкциите, но го направи на английски и Хамеди изведнъж се почувства дебалансиран, сякаш губеше част от картината. Очите му отново пробягаха по графиката. Египтянинът трябва да слезе на полетен коридор (ПК) 330 и с това конфликтната ситуация се решаваше. Но непокорният американец трябва да бъде наказан. Замисли се върху възможностите, с които разполагаше, но после усети нечий поглед и рязко се обърна. Началникът на смяната му направи знак да се приближи.
На борда на Скорпион-1 (доскорошен ВВК Алфа 284)
Сряда, 6 март 1991 г., 23:37 ч. (21:37 по Гринуич)
— Ето го! — екна гласът на Сандра, първа забелязала контролните светлини на приближаващия се ДС-10. Под тях едва-едва пулсираше някакво алено сияние — най-вероятно въртящата се сигнална лампа на корема, но на фона на звездното небе всичко това се виждаше трудно. Светлините обаче най-сетне бяха там, където трябваше да бъдат — на северозапад.
Сандра се чувстваше уморена, но след като Бил Бакъс пожела да остане малко повече пред контролното табло на бордния инженер, тя твърдо реши да не мърда от столчето катапулт преди да започне шоуто.
През последните два часа напрежението беше голямо. Продължаваха да летят във формация с другия С-141, надявайки се швейцарския ДС-10 да бъде по-бавен от предварителните изчисления. От около половин час насам тя се напрягаше да хване позиционните рапорти на „Балеър“, като периодично изключваше скрамблерите на радиостанцията и я настройваше на вълната на атинската Контролна кула. Статичният шум беше голям, но тя правеше всичко възможно да улови гласа на швейцарския пилот. В един момент й се стори, че успява, но думите бързо се „скриха“ зад съскането и боботенето. Все още бяха твърде далеч.
В момента екипажът Уестърман-Харис нямаше позивни, но на различните командни пунктове на коалицията щяха да се получат координатите им, маркирани като Скорпион-1.
Преди да си „намокрят краката“ — както наричаха процеса на отделяне от бреговата ивица и прекосяване на големи водни площи, тя преизчисли поне десет пъти часа на прекосяване на Танза. Но всички сметки показваха една и съща цифра — 21:47 по Гринуич. Това означаваше, че ако „Балеър“ прекоси Палеохора по-рано от 21:21, срещата на точка Танза просто е невъзможна. Времето за прелитане между споменатите две точки при скорост 0.78 М е само двадесет и пет минути.
Преди по-малко от двадесет минути, почти над Ел Даба, Сандра най-сетне успя да улови част от координационния рапорт на швейцарския пилот до началниците му в „Балеър“, прозвучал по една от високочестотните радиостанции. Въпреки пронизващите главата й шумове тя успя да хване най-важното: пилотът на ДС-10 докладва, че са пресекли Палеохора в 21:15 и се насочват на югоизток, по посока на Танза, която ще достигнат в 21:40 — седем минути преди Скорпион-1 да се появи там!
Разбра с болезнена яснота, че летящият в северна посока ВВК Алфа 284 (тоест другият С-141) трябва да предприеме моментална промяна в курса, за да може да достигне „Балеър“ в източна посока. Но тук отново изникна предишната дилема: как да им кажат това, без да го споделят с целия свят? В Египет положително има достатъчно хора с модерни радиостанции, да не говорим за съседна Либия, която злорадо би информирала Багдад за всяка евентуална пречка пред някоя военна операция на американците.
Екипажът на водещата машина с официалните позивни Алфа 284 също беше чул позиционния рапорт на швейцарците и вече беше преценил какво точно трябва да направи, за да мине под ДС-10 при пресичането на маршрутите им над Средиземно море. Прелетяха над Ел Даба, следвани като на въже от Скорпион-1. Уил посегна да включи вградената в щурвала радиостанция, за да заповяда промяна в курса, но в същия миг водещият С-141 предприе остър завой надясно, напускайки курса под перфектен ъгъл. Радиото им отново докладва на кулата в Кайро, че се налага да заобиколят несъществуваща гръмотевична буря.
— Ей на това му се вика майсторско изпълнение! — не успя да сдържи възторга си той.
Цели двадесет и две минути мълчаливо бяха слушали словесния дуел между кулата в Кайро и ВВК Алфа 284. През по-голямата част от този дуел диспечерът се гневеше, а радистът на две-осем-четири му даваше все по-неясни отговори. Но сега настъпваше мигът на разплатата. „Балеър“ 5040 се намираше в перфектна позиция, въпреки че Алфа 284 и мълчаливият й двойник не бяха в такава.
Уил направи нова оценка на разстоянието, което им оставаше, след което включи интерфона:
— Екипаж, говори капитанът. Всеки момент ще си сменим партньора. Отговорник на товарния отсек, накарайте пътниците да пристегнат здраво коланите, вие направете същото! Бординженер, люкът за дозареждане е затворен и затъмнен, нали?
— Тъй вярно, сър.
— Много добре. Да се изключат и всички светлини в пилотската кабина. Товарният отсек, отзад трябва да цари непрогледен мрак! Не искам някой да засече светлинка в люковете, ясно?
— Няма проблем, капитане. Всички тук долу са готови, осветлението е изключено.
— Готов ли си да поемеш управлението, Уил? — обади се Дъг, без да отделя очи от опашката на 284. Двамата пилоти се бяха редували на равни интервали от момента, в който напуснаха Червено море, но през последните четиридесет минути беше управлявал само Дъг.
Леко разтърсване на щурвала отбеляза смяната на пилотите. Уил се приведе напред, избягвайки блясъка на контролните уреди, търсейки удобния момент за отделяне.
— Втори пилот, помниш ли онова анимационно филмче, в което двама брадясали пандизчии висят на върха на пръстите си от покрива на затвора и единият вика на другия: „А сега слушай какъв ми е планът…“.
— Разбира се — кимна с усмивка Дъг.
— Е, в такъв случай слушай какъв е моят план… Заемем ли позиция зад „Съиграча“, ние не можем да наберем по-голяма скорост от нула четири-пет М, просто защото той вече е набрал нула седем-осем, а ние не можем да надхвърлим нула осем-две-пет, нали така?
— Точно така.
— Затова ще се опитам да изчисля нещата така, че да излезем от завоя точно под него. Това означава, че по време на завоя — а той ще бъде страшно остър и стръмен — ще имам нужда от всички възможни наблюдатели, които да указват точното негово и наше положение във всеки един момент. Резервно място, можете ли да заемете позиция зад мен и да го наблюдавате докато аз стартирам.
— Трафик вдясно, капитане — прекъсна го гласът на Дъг.
— Позиция три нула-нула.
Главата му механично се извърна към страничното стъкло откъм страната на втория пилот.
Объркването в главата на Уил беше кратко, но тотално. „Балеър“ летеше от лявата им страна, какъв трафик може да има отдясно?!
— На каква височина, втори пилот? Над или под нас?
— На нашата височина! — извика напрегнато Дъг. — И се приближава!
Предпазният колан на Сандра остро изплющя, младата жена се втурна към страничния илюминатор.
— Уил… — започна Дъг.
— Трафикът е на ниво хоризонт! — прекъсна го напрегнатият глас на Сандра. — Капитане, той действително се насочва към нас!
— Ако е наложително да се издигнем или завием, ще трябва да предупредим две-осем-четири! — изръмжа с напрегнат глас Уил, без да отделя очи от корема на С-141 над главите им. В момента швейцарския ДС-10 беше в позиция десет нула-нула от тях, на разстояние от около петнадесет километра. За да се лепнат за него, както възнамеряваха, трябваше да започнат незабавен завой и да пресекат въображаемата окръжност по най-краткия път. А това означаваше изключително прецизен избор на времето.
— Приближава се бързо, ние сме затъмнени изцяло, а мигащият сигнал на 284 също е изключен! — Дъг протегна ръка към радиостанцията на контролното табло, включи на UHF-1 и приближи микрофона до устата си.
— Две-осем-четири, към нас приближава трафик от посока три нула-нула, курс колизия! Веднага наберете височина, веднага!
Поглед надясно установи ужасяваща близост на въртящата се червена светлина, идваща някъде от туловището на неизвестния самолет. Уил хлъцна, усетил резкия приток на адреналин в кръвта. Трябваше да направи нещо веднага, но машината им беше заклещена под туловището на водещия С-141. Колегата му очевидно се готвеше да изпълни спешната маневра, крилата на огромната машина се разклатиха. В следващия миг фюзелажът се стрелна нагоре и встрани, със скоростта на изтребител.
— Набирай, Уил! — изкрещя Дъг. — Веднага!
Дясната му ръка придърпа щурвала заедно с капитана, очите му се затвориха от ужас. Уил легна с цялата си тежест на ръчката за страничен завой и машината остро се наклони надясно. Под тях, буквално на два-три метра, се стрелна опашната светлина на голям пътнически самолет, свистенето на реактивни двигатели изпълни кабината.
Внезапният грохот на самолетни двигатели накара двамата пилоти на полет 112 на „Иджиптеър“ да зяпнат от изненада и ужас. Механичен поглед към уредите ги увери, че летят точно в ПК 350, за който бяха получили нареждане. Нима и някой друг лети в същия коридор?! Капитанът превключи на честотата на контролната кула в Атина и докладва за полетно ниво 350. А когато от кулата нервно изкрещяха, че трябва да лети в коридор 330, лицето му изведнъж придоби пепеляв цвят.
* * *
Дъг рязко се наведе напред, опитвайки се да открие контролните светлини на 284 в небето над тях. Ако колегите в другия С-141 не бяха засекли машината на „Балеър“, те положително щяха да се забият директно в нея.
— Две-осем-четири, не се изкачвайте по-високо от три-шест!
Перспективата да изпратят партньорите си по посока на въздушния сблъсък след като самите те току-що го бяха избегнали на косъм, очевидно проблесна в главите им едновременно с това, което си беше помислил капитанът на другия самолет.
— Разбрано! — отвърна с напрегнат глас той.
Светлините на ДС-10 вече бяха вдясно от тях, малко над полетен коридор 370. Разстоянието до него едва ли беше по-голямо от шест километра и половина — границата, изчислена от бордния компютър, след преминаването на която Уил възнамеряваше да започне плавен завой. Но в момента нямаше време дори да извърне глава към екрана, тъй като джъмбото на „Дъглас“ пресичаше маршрута им почти под прав ъгъл.
Освободил се от капана на 284, Уил започна да прави остър десен завой, наклонявайки крилата под ъгъл от 45 градуса. Не можеше да се отърве от чувството, че е безнадеждно закъснял. Трябваше да заемат позиция под „Балеър“ в момента, в който излязат от завоя, но явно нямаше да успеят. От позицията на Сандра на сгъваемия стол зад пилотските кресла ДС-10 сякаш се спускаше надолу. Това продължи само няколко секунди, после машината плавно зае хоризонтално положение. Уил излезе от завоя и насочи тежкия С-141 по същия курс, но вече всички бяха наясно, че са прекалено назад, за да останат незабелязани от радарите.
Уил включи метеорадара и го фиксира на разстояние осем километра, после се пресегна към централната конзола и изправи антената до максимално горно положение, опитвайки се да „види“ самолета цел. Силуетът на ДС-10 изведнъж изскочи на екрана на централния радар, на разстояние около километър.
Алармата в главата на Дъг се включи секунда преди Уил да изрази опасенията си на глас:
— Ако останем без прикритие повече от минута, ще изскочим на екрана на всеки радар в района на източно Средиземно море!
Ръчките за оборотите почти опираха в ръба на арматурното табло, бординженерът видя как оборотомерите преминават отвъд ограничителната червена черта, кракът му механично натисна педала, с който се включваше вътрешната връзка:
— Претоварване на всичките четири мотора! — извика той. — Върнете газта на две-точка-две-нула, сър!
Дъг побърза да се подчини, отбелязвайки, че светлините на ДС-10 си останаха на почти същото разстояние. Приближаваха го, разбира се, но го правеха твърде бавно и металната обшивка на корпуса отразяваше лъчите на поне дузина граждански и отбранителни радари, които стигаха до тях с видимо отклонение от сигналите на „Балеър“ 5040. Ако тези разлики не изчезнеха в рамките на два-три оборота на радарния лъч, някой долу непременно щеше да обърне внимание на аномалията.
— Какъв е песимистичният сценарий, Уил? Прехващане от сирийски изтребител? Знам, че иракчаните няма да посмеят да вдигнат свой самолет във въздуха.
Мъжът в лявото кресло само кимна с глава. Очите му останаха заковани в ярко осветения пътнически лайнер, който вече беше на няколкостотин метра пред и леко над тях. Гласът му прозвуча по-бавно и спокойно, макар че все още не бе прочистил системата си от внезапния приток на адреналин.
— Нямам намерение да намалявам скоростта преди да заемем позиция точно под него. Бъди готов със спойлерите, втори пилот. Образно казано, ще заема позиция под него с „мръсна газ“, след което „ще набия спирачки“.
— Не забравяй засмукващия ефект, Уил — обади се предупредително Дъг. — Остави достатъчно вертикално пространство.
По устав екипажите на ВВК трябва да се обръщат един към друг по длъжност, а не по чин или на малко име. Най-редовни нарушители на това правило са именно запасняците, много от които са приятели от години и в напрегнати ситуации просто не могат да използват друго, освен личните си имена.
— Разбрано — беше краткият отговор от лявото кресло.
Туловището на ДС-10 изведнъж се втурна към тях, разстоянието се скъсяваше с поне тридесет възела в час. Бяха изминали не повече от тридесет секунди от раздялата им с предишния „партньор“ и вече бързаха да се скрият под новия, със скорост от близо един километър в минута. Оставаха им още тридесетина секунди, след което можеха да синхронизират скоростта с нищо неподозиращия ДС-10.
Дъг разкопча предпазния си колан и почти легна върху арматурното табло, за да може да вижда опашните светлини на швейцарската машина, които бавно се наместваха над тях.
— Сега! — извика той.
Уил рязко намали оборотите и двигателите засвистяха почти на празен ход. Ръчката на спойлера бе свалена до нормално полетно положение и това доведе до прибиране на големите задкрилни площи, които действаха като спирачки. С-141 се разтърси от внезапна конвулсия, носът понечи да се вирне нагоре, но твърдата ръка на Уил остави височината непроменена.
Огромният джъмбо сякаш се плъзна назад и зае позиция директно над тях, след което застина. Скоростта на двете машини влезе в пълен синхрон, контролната лампа на опашката отгоре застина малко пред челното стъкло на транспортния самолет.
— Прибери спойлерите напълно! — обади се Дъг, продължавайки да гледа право нагоре, но за сметка на болезнено разтеглените вратни мускули.
Уил рязко повдигна ръчката на спойлерите, подаде газ и четирите двигателя синхронизирано се върнаха в оптимален режим. С-141 бързо възстанови гладкостта на полета си. С няколко леки и плавни движения на щурвала Уил го намести под швейцарския ДС и на практика повтори маневрите, които бяха нужни за контакта с аероцистерната преди малко.
— Най-странното в цялата работа е, че онези горе и хабер си нямат за присъствието ни — подхвърли с леко удивление Дъг.
— И точно по тази причина трябва да ги дебнем като ястреби — предупредително го изгледа Уил. — Те могат да се гмурнат когато пожелаят — просто защото знаят, че са сами в небето — могат и да започнат да набират височина. А ние сме си под тях и трябва да останем там.
Отпуснал се на мястото на бордния инженер, Бил щракна някакъв ключ и с недоумение се втренчи в електрическото табло. Налагаше се да докладва за поредния проблем.
— Капитане, тук бордният инженер.
— Слушам те.
— Налага се да изключа първи генератор, сър. До този момент работеше в нестабилен режим, състоянието му продължава да се влошава.
Уил се обърна към своето табло, огледа го и подхвърли:
— Но другите три са в ред, нали?
— Абсолютно.
Кимна в знак на съгласие, интерфонът утихна. Бил разкачи кабелите на повредения генератор и двамата пилоти направиха бърза проверка на елтаблата пред уредите за управление. На около шестстотин километра пред тях и все още отвъд линията на хоризонта лежеше Близкоизточната брегова линия. Самолетът на авиокомпания „Балеър“ щеше да прелети над Бейрут и Дамаск, а след това да пресече иракската граница и да поеме по най-късия път към Багдад. И през цялото това време нямаше да има и най-малка представа за безмълвния партньор отдолу.
В същото време обаче полетът му щеше да бъде следен от радарите на няколко държави, които в никакъв случай не биха приели тъмната машина под него като някаква приятелска шега.
— Е, капитане, успяхме ли? — подхвърли най-сетне Дъг, следейки внимателно лицето на приятеля си.
Уил не бързаше да отговори. Очите му механично проследиха движенията на Сандра и Бил Бакъс, които си смениха местата на втория ред, после бавно се извъртяха по посока на Дъг. На устните му се появи уморена усмивка и той бавно поклати глава:
— Не знам. За повече от минута бяхме останали далеч назад, незащитени от нищо. Кулата в Кайро трябва да ни е засякла.
— И какво следва да очакваме?
— Може би ще се направят, че нищо не е станало — въздъхна Уил, след което махна с ръка по посока на Ливан и Сирия: — А онези може би не…
Едно е сигурно, добави на себе си той. Аз бях прекалено уверен, че ще мога да дърпам конците, ама май не се получи!
* * *
Фарук Хамеди вдигна глава в момента, в който на вратата отново се появи фигурата на началник-смяната.
— Информирахме Атина и те ще санкционират ВВК Алфа две-осем-четири за нарушаването на полетния коридор.
Хамеди махна с ръка към радарния дисплей.
— Когато този „Балеър“ се размина с ВВК, имах чувството, че някой лети буквално зад гърба на „Балеър“ — сподели той. — Това продължи около минута и завърши с нещо като подскок на екрана, което говори за вторичен вихър. После всичко стана нормално. Все пак предлагам да уведомим контролната кула на военните.
Началник-смяната замислено се почеса по брадичката. Спомни си как преди време беше алармирал военните за нещо нередно на радара и те вдигнаха двойка изтребители за спешна проверка. Не откриха нищо и язвително го посъветваха да се научи да разчита сигналите на радара си. Инцидентът не беше от най-приятните.
— Докато не се увериш, че на екрана има нещо с точни координати, значи нищо не си видял! — отсече той и Хамеди покорно кимна с глава.