Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scorpion Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Джон Нанс

Ударът на Скорпиона

 

Американска. Първо издание

 

Редактор: Сергей Райков

 

ИК „Коала“, София, 2003

ISBN 954-530-087-6

История

  1. —Добавяне

Посвещавам тази творба на своите колеги от запаса и всички подразделения на Националната гвардия, които, точно като мен, през есента на 1990 година обърнаха гръб на цивилния живот и без колебание се върнаха на военна служба, за да участват в операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“.

Джон Дж. Нанс, Такома, Вашингтон

Пролог

Последните капчици вода напуснаха козия мях с нежелание, паднаха върху езика на мъжа и изчезнаха, без да облекчат дори за миг жаждата, която бързо се превръщаше в спазъм на вледеняващ страх. Това беше всичката вода, тъй като другият мях беше безвъзвратно изгубен. Изчисленията му пак се оказаха погрешни…

Мъжът се олюля, треперещите му нозе се извърнаха на запад — или натам, където се надяваше да е запад, докато вятърът запращаше в лицето му колони от ситен пясък, издавайки някакъв подобен на стенание гърлен звук, който сякаш идваше направо от ада. Пясъчната буря го беше връхлетяла преди часове, или може би бяха дни? Изглеждаше безкрайна…

Вчера следобед, малко след като слънцето потъна в болезнено жълтеникавия облак, той изведнъж бе обзет от наивен и малко момчешки изблик на арабска гордост — предстоеше му изпитание според древните пустинни традиции на народа му, което щеше да издържи въпреки досегашните грешки.

Това състояние продължи десетина минути — времето, което му беше необходимо да осъзнае, че се намира в голяма опасност.

След което потъна в бурята, а устата му се напълни със ситни, противно скърцащи песъчинки — резултат от първото, но съвсем не последно падане по очи върху твърдия и негостоприемен терен на пустинята. Беше се надигнал с мъка, широко отворил уста, за да поеме минимума кислород, който предлагаше въздухът. Около главата си беше навил остатъците от хоули — благословената ленена роба на дедите му, без която престоят в пустинята беше невъзможен. Направи го веднага след като заряза колата, оставяйки само тесен процеп за очите. Чувстваше се доста глупаво, тъй като небето беше без нито едно облаче, въздухът — кристалночист, а температурата беше доста под двадесет градуса по Целзий. Но сега вече отчаяно се нуждаеше от защита. Дишаше трудно, въздухът беше натежал от микроскопични частици пясък и прах, които проникваха дори през плата. Усещаше вкуса на пустинята, но не я виждаше. Алкално-горчив вкус на сажди…

Минаваше полунощ, наоколо цареше непрогледен мрак, вятърът виеше зловещо. Пясъчната буря сякаш щеше да се вихри без край. Мъжът изведнъж седна, инстинктивно подвивайки крака. Обърна гръб на вятъра, сведе глава към коленете и стисна клепачи. Опитваше се да мисли. Глезените му тръпнеха, гърбът го болеше, но пясъкът под него беше ситен и мек — съвсем различен от твърдия раздробен чакъл на Ал Хаджара, най-северната част на Арабската пустиня.

Отслабено от страха, в съзнанието му цареше тотално объркване. Отчаяно се опитваше да анализира положението трезво, използвайки всички качества на дисциплинирания си ум на учен: да дефинира отделните елементи на проблема, да потърси и изпробва различните хипотези…

След като слънцето изгрее, температурата бързо ще скочи до тридесет и осем градуса по Целзий — или сто по Фаренхайт за американците, окупирали една трета от родината му. Без храна би могъл да изкара една седмица, но без вода? Ако действително се беше изгубил, вероятно би се лутал седмици наред без да открие малкия граничен пункт на саудитците, който бе отбелязал върху картата на Южната иракска пустиня.

Преди няколко часа изостави колата си, тъй като не искаше да го открият. Прекосяващата пустинята кола се вижда от километри, просто защото зад нея се точи километрична ивица прах. Но самотният номад е почти невидим и никаква апаратура не може да го открие.

Мъжът направи опит да огледа треперещите си ръце, но хоули му пречеше. Разбира се, че не беше номад и той прекрасно го знаеше. Умерените пролетни температури на пустинята не го бяха изплашили, както биха изплашили един по-опитен човек. Беше приел като съвсем преодолим преходът от стотина километра — около шейсет мили, но изобщо не беше помислил за евентуална пясъчна буря, нито пък за внезапното пропадане в онова сухо и каменисто дере, наречено уади, при което загуби компаса и вторият мях с вода.

Разбираше, че има нужда от концентрация. Когато успяваше да я постигне, нещата изглеждаха прости, въпреки че дефиницията в главата му звучеше на оксфордски английски, а не на родния му арабски език. Това го безпокоеше, тъй като имаше чувството, че за да оцелее, трябва да мисли на арабски.

Или съм в рамките на двадесет градуса от курса, или съм обречен…

Дръпна крайчеца на хоули, вдигна лявата си ръка на сантиметри от очите и натисна бутончето за осветление на дигиталния си часовник. Иронията на ситуацията го накара да се изсмее, въпреки страха, който сковаваше сърцето му. Едно малко късче западна технология покорно служи на образован на запад арабин, който е заплашен от смърт поради простата причина, че никога не се е учил да живее като арабин.

Цифрите показваха 1:43.

Изправи се толкова внезапно, колкото беше седнал. Обърна тялото си така, че вятърът да духа в десния му ръкав, остана няколко секунди неподвижно, колкото да провери действието на този природен компас, после с нова увереност закрачи напред. Сериозни основания за паника нямаше. Вероятността да се е отклонил с повече от двадесет градуса му се струваше слаба, освен това на юг от границата минаваше един петролопровод в посока изток-запад, който нямаше начин да пропусне.

На фона на виещия вятър в нощта монотонното съскане на пясъка под краката му звучеше хипнотизиращо, блокираше възприемането на други звуци, позволяваше на съзнанието му да се рее върху вълните на фантазията… Пред очите му съвсем ясно се очерта спалнята му в южните предградия на Багдад, на широкото легло се бяха сгушили съпругата му Салия и трите им деца — две момчета и едно момиче. Сърцето му се сви от болка, но той тръсна глава и си наложи да мисли за друго.

В Багдад от седмици нямаше ток, водата често спираше. От началото на американското нападение бе успял да ги види само веднъж. Страхът от първоначалните съобщения за блокада на столицата бързо се стопи и на негово място се върна увереността. Каквито и ужаси да бяха приготвили американците за Хюсеин, масовото избиване на населението едва ли беше сред тях. Когато най-сетне набра кураж да наруши заповедите и пое по разбития от бомбите път между Ар Рутба и Багдад, Салия и децата отдавна вече живееха по правилата на елементарното оцеляване. Той се гордееше с тях, беше убеден, че ще се справят.

Но сега нещата бяха променени. Там, някъде в нощта, към Салия бавно се промъкваше една чудовищна лъжа, на която той не можеше да попречи. При нея щеше да се появи някой равнодушен тип с униформа, който щеше да й каже: мъжът, с когото живееш в законен брак в продължение на осемнадесет години, беше открит овъглен в канавката край пътя Ар Рутба — Багдад. Най-вероятно е бил улучен от американска бомба и е умрял веднага, без да се мъчи…

Тази мисъл сякаш го препъна, но той успя да се задържи на крака. Секунда по-късно отново се повлече напред…

* * *

Денят настъпи под формата на мътно жълтеникаво сияние, по-силно от лявата му страна. Краката му продължаваха механичното си движение напред, независимо дали прекосяваха плаващите пясъци на някоя висока дюна, които бързо заличаваха следите му, или пък скърцаха върху гола и твърда като бетон скала. Жаждата започваше да го мъчи все по-силно. Часовете се нижеха с потискаща монотонност, разсеяната светлина бавно започна да избледнява…

Някъде към девет вечерта бурята най-сетне стихна. Облаците внезапно изчезнаха, по небето грейнаха ярки звезди. Настроението му бързо се подобри. Дръпна плата от лицето си, вдигна глава и започна да оглежда небето. Откри Голямата мечка, Орион и Северната звезда, благодарение на която успя да настрои компаса в главата си.

Погледни към хоризонта, бе идиот! — наруга се той. — Там трябва да има светлина, отблясъци от огън или бог знае какво!

Беше убеден, че вече е на саудитска територия.

Но наоколо цареше непрогледен мрак, а вятърът отново се усилваше.

В два след полунощ бурята виеше с пълна сила, а той най-сетне си призна, че е напълно изгубен.

Добре, в такъв случай ще посрещна смъртта в движение! — решително си каза той и ускори ход. Фигурата му бързо се стопи в мрака.

Вече беше сигурен, че тялото му е опасно обезводнено, емоциите му сякаш плуваха върху ленивите води на море от фалшиво спокойствие. Започна да брои крачките си, запазвайки постоянна скорост на движение от приблизително 1.5 метра в секунда. В един момент обаче умореното му тяло почти се сблъска в металната каросерия на някакъв тъмен и очевидно напуснат камион, който изскочи сякаш от преизподнята.

* * *

Саудитският сержант рязко вдигна глава. Стори му се, че някакъв необичаен звук наруши монотонния вой на вятъра и периодичното потракване на ръждивата желязна врата, през която се влизаше в порутената постройка на караулното. Останалите членове на екипа — лейтенант и редник — продължаваха да спят. Те бяха от града, но сержантът беше истински бедуин и предпочиташе палатка в пустинята пред бетонния под на граничната застава.

Не чу нищо повече, но беше убеден, че звукът не е рожба на въображението му. Изправи се, нахлузи сандалите на босите си крака и взе американската си автоматична пушка М-16. Излезе навън, обърна гръб на вятъра и внимателно тръгна да обикаля камиона. Само след няколко крачки се натъкна на тялото на непознат мъж, проснат в безсъзнание от другата страна на каросерията.

* * *

Шакир Абас се свести върху прост дървен стол, най-вероятно от лошия дъх на саудитския войник, който се беше надвесил над него. Разказът му бе приет с пълно недоверие. Преди да го оковат в белезници и да го откарат в Бадана, където му дадоха няколко глътки вода и го хвърлиха в тясна, воняща на изпражнения килия, до слуха му достигна арабската дума за шпионин.

Изтекоха няколко безкрайно дълги часа преди да се появи някакъв по-старши саудитски военен, който изслуша историята му с умерен интерес. После и той изчезна. Времето течеше и Шакир Абас ставаше все по-притеснен за това, което ставаше на север, някъде на около петстотин километра оттук. То наистина нямаше да чака, затова душата му се изпълваше с нетърпение и гняв.

Когато най-сетне в коридора се появи фигурата на друг саудитски офицер, Абас събра остатъка от силите си, завря лице между металните пръти на решетката и изрева:

— Хей, идиот! Разполагам с жизненоважна информация за Саддам Хюсеин, която засяга пряко Саудитското кралство! Ако не ме свържеш веднага с представител на военното разузнаване, животът ти няма да струва и петак!

Саудитецът го погледна така, както посетителят на зоологическата градина гледа виещата хиена.

— Поне им предай, че съм тук! — удари го на молба Абас.

— На кого да предам? — попита на арабски офицерът.

Мъжът попипа предната част на ризата си. Химикалката си беше в джобчето, може би щеше да намери и лист хартия.

Да, ето… Измъкна го навън, отпусна се на едно коляно и набързо нахвърля схемата на една молекулярна верига, придружена от съответните химически описания.

„Моля ви, елате веднага! — добави на английски той. — Разполагам с жизненоважна информация!“

Подписа се най-отдолу, стана и плъзна листчето през решетката. Саудитецът продължаваше да го наблюдава, сякаш се чудеше що за поведение демонстрира затворникът. Най-накрая все пак се наведе и вдигна листчето. На лицето му се изписа видимо учудване.

— Американците ще разберат за какво става въпрос — поясни на арабски Абас. — Моля те, предай им го веднага и им кажи къде съм!

В същия момент си даде сметка, че между дебелите стени на подземието гласът му прилича на умолително скимтене. Лицето на саудитеца не се отличаваше от каменните стени — беше напълно безизразно. Той бавно обърна гръб на Абас и започна да се отдалечава. Преди да изчезне зад ъгъла, ръката му направи небрежно движение — сякаш хвърляше смачкания на топка лист хартия в невидимо кошче…

След което Абас потъна в непрогледния сън, който съпътства крайното изтощение. Не беше сигурен колко време продължи този накъсван от кошмарни видения сън, тъй като на границата бяха взели часовника му. Но навън беше тъмно, когато тишината в каменната килия бе нарушена от грохота на вертолетен мотор. После издрънча тежката желязна врата, екнаха забързани стъпки. Беше твърде слаб, за да скочи на крака, но очите му се отвориха навреме, за да видят как вратата отскача на пантите си и в рамката й се появяват двама души — единият беше цивилен, а другият носеше американска униформа.

— Вие ли сте… — Офицерът сведе поглед към листа в ръката си. — … Доктор Шакир Абас? — Стоманеносивите му очи настойчиво се забиха в очите на затворника.

— Да, аз… аз съм… — запелтечи Абас и започна да се изправя.

— Вие ли написахте това, докторе?

Американецът протегна длан, върху която лежеше смачканото листче с изписаната формула, изчака го да кимне с глава и бързо го дръпна.

— Да, аз го написах — потвърди Абас. — Знаех, че все някой ще…

— Направете го отново, веднага! — заповяда офицерът, който имаше чин подполковник. В ръцете му се появиха бележник и писалка и Абас разбра за какво става въпрос. Бързо се отпусна на коляно и изписа химическия състав на същата биохимична молекула, придружена от пълно химическо описание. Този текст беше част от сложна биохимическа група и можеше да бъде разбран само от тесен кръг специалисти.

Цивилният направи крачка напред, взе бележника и се задълбочи в написаното. Измина почти цяла минута преди да вдигне глава. Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Доктор Абас — протегна ръка той и затворникът с благодарност я пое. — Моля ви да ни последвате…