Ървинг Стоун
Страдание и възторг (95)

13

Започна с „Потопът“, огромно пано към входа на капелата. До март увеличи картона и го приготви за нанасяне върху тавана. Зимата още сковаваше Рим в лапите си. В Сикстинската капела беше непоносимо студено. И сто мангала не биха могли да затоплят дори най-долните и части. Микеланджело беше с вълнени чорапи, къси панталони и риза.

Росели, който отиде в Орвието да изпълни една доходна поръчка, беше научил Мики как да замесва мазилката и как да я полага. Микеланджело му помогна да качи чувалите с вар, пясък и „поцолана“ — прах от вулканичния туф — по стръмните стълби горе на скелето. Тука Мики забърка сместа. Микеланджело не беше доволен от кафеникавия цвят, придаван от „поцоланата“, и добави повече вар и млян мрамор. След това двамата с Мики се покатериха по редицата от три различно високи площадки, които Росели беше направил, за да могат да измажат и изпишат върха на извития свод. Мики положи мазилка на известна площ, после прикрепи картона. Микеланджело употреби пръчката, торбичката с прах от дървени въглища и червената охра за съединителните линии.

Мики слезе и се залови да стрива бои долу. Сега Микеланджело стоеше на най-горната площадка, на шестдесет стъпки от пода. На тринадесет години за първи път беше стъпил върху скелето в „Санта Мария Новела“, самичък на най-горната точка над капелата и над света. Сега беше тридесет и четири годишен и както тогава му се виеше свят. Сикстинската капела му се виждаше толкова висока оттука, където главата му се намираше само на една стъпка под тавана. Миришеше му на мокра мазилка, на острия дъх от прясно смлените бои. Той отмести поглед от мраморния под, взе четка, стисна я между пръстите и палеца на лявата ръка и си спомни, че ще трябва толкова рано сутринта да държи боите си по-разводнени…

Беше видял Гирландайо да рисува достатъчно много пана, за да знае, че трябва да започне отгоре и да продължи надолу от двете страни, но нямаше чак толкова опит, че да рисува като професионалист, и затова започна от най-важната точка — тази, която го интересуваше най-много: крайния ляв ъгъл, последното късче зелена земя, подаващо се от прииждащите води, дънера на едно извито от бурята дърво, проточил се към онова, което сетне щеше да е Ноевият ковчег, с катерещи се нагоре по бреговете последни остатъци от загиващото човечество: жена, понесла едно дете в прегръдките си, и друго, по-голямо, вкопчило се в крака и; съпруг, мъкнещ на гръб обезумялата си съпруга; изчезваща върволица от глави, стари и млади, които още малко и ще бъдат залени от надигащата се вода; а над всички — млад мъж, който се катери и вкопчва в дънера с отчаяно усилие да стигне по възможност най-високата удобна позиция.

Рисуваше с глава и рамена, дръпнати рязко назад, с очи, устремени право нагоре. Боята капеше по лицето му, влагата от мократа мазилка се процеждаше и се стичаше в очите му. Ръцете и гърбът му бързо се изморяваха от напрежението на неестествената поза. Първата седмица той позволяваше на Мики да полага мазилка само на мъничка площ всеки ден, напредваше предпазливо и правеше опити не само с деформацията на фигурите, но и с широка гама от тонове за човешката плът и цветове за сините, зелени и розови роби на онези, които още бяха запазили облеклото си. Знаеше, че при тези мънички площи ще се получат твърде много „шевове“, че при тази скорост преценката на Граначи за четиридесетте години може да се окаже по-точна от определените от самия него четири. Обаче той се учеше в процеса на работата; това пано на живота и смъртта в неудържима схватка имаше много малко общо с натюрмортите на Гирландайо. Микеланджело се задоволяваше бавно да опипва пътя си, докато не усъвършенствува своя похват.

В края на първата седмица излезе хапещ северен вятър. Свиренето му не го остави да заспи почти цялата нощ. Сутринта той отиде в Сикстинската капела с вързано през устата шалче, без да знае дори когато се изкачваше по стълбата, дали ще може да си стопли ръцете толкова, че да хване четка. Но щом стигна най-горната площадка на Росели, видя, че няма защо да я хваща: неговото пано беше съсипано. Мазилката и боите не съхнеха. Вместо това влага капеше от контурите на превитото от буря дърво, на човека, изкачващ се на брега с вързоп дрехи на рамо. Просмукващата се влага образуваше плесен, която пълзеше по боята и бавно я поглъщаше. Зад гърба си той чу задавения глас на Мики:

— Да не съм направил лошо мазилката?

Дълго време мина, преди да може да отговори; беше му много зле.

— Виновен съм аз. Аз не зная как да смесвам бои за фреска. Твърде много години изтекоха от времето на Гирландайо, Граначи и другите изработиха първия ми пророк, аз само нанесох боите.

Със сълзи на очи, той едва слезе от стълбата, замъкна се слепешката в папския дворец и чака безкрайно дълго в едно студено преддверие. Когато го извикаха, изправи се отчаян пред Юлий.

— Какво има, синко? Изглеждаш болен.

— Аз се провалих.

— В какво отношение?

— Това, което бях направил, се развали.

— Толкова скоро?

— Аз казах на ваше светейшество, че не разбирам от това изкуство.

— Горе главата, Буонароти. Никога не съм те виждал… сломен. Предпочитам да ме нападаш.

— Таванът започна да подгизва. От влагата излизат петна плесен.

— Не можеш ли да ги изсушиш?

— Не зная как, ваше светейшество. Моите бои изчезват под плесента. Поглъща ги солта по краищата.

— Не мога да повярвам, че ти можеш да се провалиш. — Той се обърна към един слуга: — Иди при Сангало, кажи му веднага да види тавана на Сикстинската капела и ми съобщи мнението му.

Микеланджело се върна в студената външна стая с твърдата пейка за просители. Това беше най-лошото поражение, каквото бе преживявал някога. Колкото и да не искаше да жертвува годините си за фрески, беше разработил един съвършен замисъл. Не беше свикнал на неуспех; това беше за него единственото нещо, което смяташе за по-лошо от принудата да работи в чужди за него области. Не можеше да има никакво съмнение, че папата ще скъса с него, при все че провалът му като майстор-стенописец нямаше нищо общо с качествата му като ваятел на мрамор. Положително нямаше да го остави да извае гробницата. Пропадне ли някой художник така безславно, свършено е с него. Новината за неговия провал ще обиколи Италия за няколко дена. Вместо да се върне във Флоренция триумфално, ще се замъкне у дома като бито псе, подвил опашката из гордостта си между краката. Това няма да се хареса на Флоренция. Там ще сметнат, че е подровил положението им в света на изкуството. Гонфалониерът Содерини ще се почувствува излъган; вместо актив Микеланджело ще бъде пасив за Ватикана. И пак ще е похабил цяла година от творческия си живот.

Така се беше задълбочил в мрачните си размишления, че не забеляза пристигането на Сангало. Извикаха го в тронната зала, преди да може да се окопити.

— Сангало, какво откри? — попита папата.

— Нищо сериозно, ваше светейшество. Микеланджело е употребил прекалено рядък разтвор от вар, а от северния вятър водата е започнала да се отделя.

— Но това е същият състав, който употребяваше Гирландайо във Флоренция! — възкликна Микеланджело. — Аз съм го наблюдавал как го приготвя…

— Римската вар се прави от травертин. Тя не съхне толкова лесно. „Поцоланата“, която Росели те е научил да смесваш с нея, остава мека и често се подкожушва при съхненето. Слагай смлян мрамор вместо „поцолана“, употребявай по-малко вода с тая вар. И всичко ще бъде наред.

— Какво да правя с боите си? Трябва ли да изкъртя изрисуваната част от тавана?

— Не. Времето и въздухът ще премахнат плесента. Боите няма да се повредят.

Ако Сангало беше дошъл да доложи, че таванът е повреден, до пладне щеше да е вече на път за Флоренция. Сега можеше да се върне при своя свод, при все че главата му се пръскаше след случилото се сутринта.

Вятърът стихна. Изгря слънце. Мазилката му изсъхна. Обаче Сангало измина дългия път на поражението до Флоренция. Когато отиде в къщата на Пиаца Скосакавали, Микеланджело намери мебелите покрити с чаршафи, личните вещи на семейството струпани в преддверието на долния етаж. Микеланджело беше покрусен.

— Какво е станало?

Сангало поклати глава със здраво стиснати устни. — Не съм получил никакви поръчки, нито Палацо Джулиано, нито Монетния двор, нито новите дворци. Знаеш ли коя е единствената ми задача сега? Да прокарам канализация под главните улици! Благородна задача за папски архитект, нали? Моите чираци отидоха при Браманте. Той зае моето място, както се беше заклел, че ще го направи.

На другата сутрин Сангало и семейството му заминаха, без това да бъде забелязано от Ватикана. Високо на скелето си Микеланджело се почувствува по-самотен в Рим от който и да било друг път — сякаш сам той лежеше тъжен и без надежда на последните сиви скали, които още се подаваха над морето срещу сетното късче зелена земя.

Той рисува „Потопът“ тридесет и два дни без прекъсване. През последните седмици нямаше вече никакви пари.

— Не можем разбра дали си търкаме кожата на корема, или кокалите на гърба — забеляза Мики.

Предишните му печалби, вложени в къщи и стопанства, за да увеличат доходите на семейството, не можеха да му помогнат нито с едно петаче. Наопаки, всяко писмо продължаваше да е все тъй пълно с вайкания: защо не изпрати на братята си пари, та да си отворят дюкян? Защо не даде на Лодовико пари да купи откритите от него плодородни стопанства? Защо не нареди да прехвърли делото на леля си Касандра в Рим, където ще може да ги защити? В това положение той се чувствуваше като един от голите мъже в центъра на паното, които се мъчеха да се качат на Ноевия ковчег, където пък други, докарани до изстъпление мъже, от страх да не загубят последното си убежище, стояха над тях с вдигнати боздугани.

Как можеше само той да не печели от връзките си с папата? Младият Рафаел Санцио, доведен наскоро в Рим от Браманте, негов съгражданин от Урбино и стар приятел на семейството Санцио, получи веднага частна поръчка. Папата толкова се възхити от изяществото и чара на тази творба, че поръча на Рафаел да изпише Станците — стаите в новия му апартамент, където се местеше от омразния му апартамент на Борджиите. Папата заповяда да се заличат фреските, започнати вече от Синьорели и Содома, та да се вижда само работата на Рафаел. Получил от папата щедър аванс за издръжката си, Рафаел намери разкошно обзаведена вила, настани в нея красива млада метреса и цял щаб слуги да се грижат за двама им. Рафаел беше винаги обкръжен от почитатели и ученици и събираше зрелите плодове, предлагани му от Рим. Папата го канеше на ловните си излети и на частни вечери. Човек можеше да го види навред, гален, обичан, отрупван от всички с нови поръчки, включително и с украсата на един летен павилион за банкера Киджи.

Микеланджело загледа небоядисаните тухлени стени на своята къща, неприветлива, без пердета и килими, само с няколко купени на вехто мебели. След пристигането на Рафаел в Рим Микеланджело се беше надявал, че ще дойде да го поздрави. Но Рафаел не си даде труд да измине няколкото крачки до Сикстинската капела или до дома му.

Една вечер, прекосявайки Пиаца Сан Пиетро на връщане от своя свод, с коси, лице и дрехи, опръскани с боя и мазилка, Микеланджело видя насреща му да идва Рафаел, обкръжен от цяла свита почитатели, ученици и хрантутници. Когато минаха край него, Микеланджело сухо забеляза:

— Накъде си се запътил, съпровождан като някой игумен?

Рафаел не се спря, но язвително отвърна:

— А ти накъде си се запътил, самотен като някой палач?

Тази забележка го жегна. Съзнанието, че сам си е наложил тази откъснатост от хората, не му помогна. Той отиде при чертожната си маса, за да удави глада и самотността си в работа, и скицира следващата фреска — „Жертвоприношението на Ной“. Когато бързо движещите се пръсти и ум съживиха фигурите — Ной и жена му, тримата голи синове на Ной, техните жени, овена, който щяха да принесат в жертва на господа, — работната му стая се напълни с енергия и бодрост, жизненост и багри. Гладът му и чувството за откъснатост се стопиха. Обзе го увереност сред другарите му в този свят, създаден от самия него. В тишината на къщата Микеланджело промълви:

— Аз съм най-малко самотен, когато съм сам.

И въздъхна, понеже разбираше, че е жертва на собствения си характер.