Ървинг Стоун
Страдание и възторг (52)

13

У дома му се зарадваха искрено, че се е върнал, целунаха го по двете бузи и се изненадаха от покаралата му брада. Лодовико остана доволен от двадесет и петте дуката, които Микеланджело му донесе. Буонарото беше пораснал с цяла стъпка. Сиджизмондо, вече не дете, чиракуваше в Гилдията на винарите. А Джовансимоне бе напуснал окончателно къщата и си живееше царски в една квартира отвъд Арно като един от водачите на Савонароловата Армия на момчетата.

— Той вече не идва у дома — въздъхна Лодовико. — Все му задаваме неудобни въпроси.

От ранни зори до мрак Граначи работеше като бесен, за да не пропадне Гирландайовото ателие. Когато Микеланджело отиде там, видя да рисуват картоните за новите фрески в капелата „Сан Заноби“, изработени от Давид и Бенедето Гирландайо, от Майнарди, Буджардини и Тедеско. Видяха му се добре направени.

— Да — каза Давид, — но все чуваме едни думи: „Щом Доменико е мъртъв, с ателието е свършено.“

— Работим два пъти повече отпреди — въздъхна Майнарди, — ала никой от нас няма гения на Гирландайо. Освен неговия син Ридолфо: но той е едва дванадесетгодишен, ще минат цели десет години, докато заеме мястото на баща си.

По пътя към къщи Граначи му каза:

— Фамилията Пополано иска да изваеш нещо за тях.

— Пополано ли? Не познавам никакви Пополано.

— Охо, познаваш ги. — Обикновено мекият глас на Граначи сега беше малко резлив. — Това са Лоренцовите братовчеди Лоренцо и Джовани. Промениха си прякора, за да подхожда на името на Народната партия — Пополано, и сега участвуват в управлението на Флоренция. Помолиха ме да те заведа, като се върнеш.

Братя Пополано го приеха в една гостна, пълна с ценни произведения на изкуството от Лоренцовия дворец. Микеланджело гледаше слисан тези творби на Ботичели, Гоцоли, Донатело.

— Не сме ги откраднали — каза непринудено Джовани. — Градският съвет обяви публичен търг и ние ги купихме.

Микеланджело седна, без да го канят. Граничи се притече в защита на братята.

— При тях картините и скулптурите са в сигурни ръце. А някои от най-хубавите работи се продадоха извън Флоренция.

Микеланджело стана.

— Бях изненадан… толкова много спомени нахлуха в мен.

Джовани Пополано поръча да донесат сладко вино и торта. Тогава Лоренцо обясни, че все още не са се отказали да имат една скулптура на младия свети Йоан. Ако иска да се пренесе за по-удобно в двореца, ще бъде добре дошъл.

Същата вечер, когато камбаните на града забиха и му напомниха тосканската поговорка: „Камбаните бият, за да призовават хората, но те самите никога не ходят на черква“, той се впусна по тесните улички към двореца на Ридолфи. Бръснарят на Ториджани на Сламения пазар го беше обръснал и подстригал; беше се окъпал и сложил най-хубавата си синя риза и най-хубавите чорапи.

По-рано Ридолфи бяха членове на Биджи или Сивата партия, получила опрощение от съвета, задето бе поддържала Медичите, а сега се бяха присъединили към Фратеските, сиреч републиканците. Контесина, обслужвана все още от старата си дойка, го прие в гостната. Беше бременна.

— Микеланджело!

— Контесина! Как си?

— Както виждаш — нали каза, че ще имам много синове.

Той се загледа в бледите й бузи, в пламтящия поглед и чипия нос на баща й. И си спомни за Клариса, усети присъствието й тук, до Контесина, „Всяка любов е донякъде.“

— Дойдох да ти кажа, че твоите роднини Лоренцо и Джовани ми предлагат една поръчка. Аз отказах да се присъединя към войската на Пиеро, но не искам на съвестта ми да тегне друга непочтеност.

— Разбрах какво искат. Микеланджело, ти доказа своята вярност при първото им предложение. Излишно е да продължаваш тези демонстрации. Ако искаш да приемеш, приеми.

— Ще приема.

— Колкото до Пиеро… Засега аз и сестра ми живеем под закрилата на семействата на нашите съпрузи. Ако Пиеро нападне един ден с голяма войска и градът се окаже в истинска опасност, кой знае какво ще стане и с нас.

Голяма промяна бе настъпила и в самия град. Микеланджело вървеше из познатите улици и чувствуваше във въздуха враждебност и подозрение. Флорентинците, живели в мир, откак Козимо де Медичи бе заповядал да сринат кулите си до къщните покриви, се бяха разделили сега на три враждебни лагера, които се проклинаха един друг. Микеланджело се научи да ги разпознава. Арабиатите, или Бесните, бяха хора заможни и с опит, които ненавиждаха както Пиеро, тъй и Савонарола и наричаха последователите на проповедника хленчовци и молитвеници. После идваха Белите, сиреч Фратеските, които включваха и Пополаните; те обичаха Савонарола, колкото го обичаха и Бесните, но трябваше да го подкрепят, понеже той беше за народно управление. И най-после групата на Пиеро де Медичи, която плетеше козни за връщането на Пиеро.

Когато срещна Граначи на Пиаца делла Синьория, Микеланджело видя с изумление Донателовата бронзова „Юдит“, задигната от двора на Медичите, да стои пред Синьорията, а „Давид“ — настанен в двора на Синьорията.

— Какво търси „Юдит“ тук? — попита той.

— Сега тя е царицата на Флоренция.

— Открадната от тълпите. „Давид“ също, нали?

— Остри думи са това, приятелю мой. Конфискувана.

— Какво пише на табелката?

— Че гражданите поставиха тази статуя тук като предупреждение към всички ония, които биха дръзнали да упражняват тирания над Флоренция. Юдит с този меч в ръката — това сме ние, храбрите флорентински граждани; Халоферн, чиято глава всеки миг ще бъде отсечена, представлява партията, към която не принадлежим.

— Значи, сума глави ще се търкалят на площада. Нима сме във война със самите себе си?

Граначи не отвърна.

Но игумен Бикиелини каза:

— Боя се, че е така.

Микеланджело бе седнал в неговия кабинет сред рафтовете с подвързани с кожа ръкописи и писалището, отрупано с куп бележки и листове — игуменът пишеше някакво есе.

— Въведохме известни реформи в налозите и в нормите за поведение. Сега имаме по-демократично управление, повече хора участвуват в него. Но властта остава с вързани ръце, щом Савонарола не одобри някоя нейна мярка.

С изключение на всеотдайните младежи от Гирландайовото ателие художниците, пък и изкуството, бяха изчезнали от Флоренция. Росели беше легнал болен и ателието му — затворено. Двамата от фамилията на Делла Робиа, наследили неговия начин на работа, бяха станали духовници. Ботичели рисуваше само такива теми, каквито му внушаваха проповедите на Савонарола. Лоренцо ди Креди, ученик на Верокио, бе стигнал дотам да реставрира творби на Фра Анджелико и Учело и се бе покалугерил.

— Сетих се за теб — каза игуменът, — когато Савонарола изнесе една проповед за художниците. Тук съм си взел някои бележки от нея… съвсем точни, уверявам те: „В какво се състои красотата? В багрите? Не! Във формите? Не! Бог е самата красота. Младите художници казват за някоя жена или мъж: ето това е Магдалена, това — Дева Мария, а това — свети Йоан. И после изписват образите им в черквите, което е голямо осквернение спрямо вярата. Вие художниците вършите голямо зло — пълните черквите с празни работи…“

— Всичко това съм го чувал от брат си. И все пак Савонарола надделява…

— Да, надделява.

— Тогава може би не трябваше да се връщам. За мен няма място тука.

— А где ще идеш, сине?

Микеланджело не отговори. Къде наистина?

На първия ден от новата 1496 година към Пиаца Сан Марко се застичаха много мъже със запалени факли.

— Да изгорим този дом! — викаха те. — Да изгорим „Сан Марко“! Да изгорим този мръсен проповедник!

Микеланджело стоеше мълком в сянката на двореца Пополано. Монасите от „Сан Марко“ излязоха в качулатите си монашески одежди и застанаха рамо до рамо в една редица пред черквата и манастира, хванали се под ръце в стегната фаланга. Тълпата продължи да крещи проклятия срещу Савонарола, ала монасите не помръднаха от мястото си; след известно време факлоносците се заизнизваха от площада и огньовете им се изгубиха надолу по шестте улици, излизащи на Пиаца Сан Марко.

Облегнал се на студената каменна стена, Микеланджело усети да го пронизва хлад. Във въображението му изплува Донателовата Юдит с вдигнат меч, готов да посече… чия глава? На Савонарола? На игумен Бикиелини? На Пиеро? На Флоренция?

Или неговата собствена?