Ървинг Стоун
Страдание и възторг (28)

5

Следващата седмица той пак намери три златни флорина на умивалника, но реши да не ги носи в къщи. Тръгна да търси Контесина и я откри в библиотеката.

— Трябва да купя един подарък.

— За някоя дама?

— За една жена.

— Може би накити?

— Не. — Той се навъси. — Тя е майка на моите приятели, каменоделците.

— Какво ще кажеш за една ленена покривка за маса с бродерия по края?

— Те си имат покривка.

— А тя има ли достатъчно рокли?

— Една-единствена, с която се е венчала.

— Тогава една черна рокля за литургия?

— Прекрасно.

— Каква е на ръст жената?

Той доби смутен вид.

— Нарисувай я.

— Микеланджело се ухили.

— Имам ли перо в ръка, знам всичко — дори пропорциите на едно женско тяло.

— Ще накарам дойката си да отидем да купим парче черен вълнен плат. Шивачката ми ще го скрои, като се съобразява с рисунката ти.

— Много мило от твоя страна, Контесина.

Тя не искаше благодарности.

— Това не ми струва нищо.

Микеланджело отиде до открития пазар на Пиаца Сан Марко и купи подаръци за останалите членове на семейство Тополино, после се разбра с един от слугите в приземния етаж на двореца да му наеме кон с дисаги. В неделя заран след литургията в параклиса на двореца той натъпка дисагите и се отправи за Сетиняно, гологлав под топлата милувка на слънцето. Отначало беше решил да облече старите си дрехи, та Тополинови да не си помислят, че иска да се покаже, но веднага разбра, че това би било неискрено. Освен туй харесваше се в тъмносинята риза и трико, които вече бе сложил.

Тополинови бяха насядали на терасата, гледаща към долината и към къщата на Буонароти на отсрещния хълм, и се наслаждаваха на свободния час, който имаха всяка седмица след връщане от литургията в селската черквица. Те толкова се изненадаха, като го видяха да се задава по пътя, яхнал сребристосивия жребец с обковано в сребро седло, че забравиха да го поздравят. Микеланджело също мълчеше. Той слезе от коня, върза го за едно дърво, свали дисагите и ги изпразни на грубата дъсчена маса. След известно мълчание бащата попита какво има в пакетите.

— Подаръци — отговори Микеланджело.

— Подаръци ли? — Бащата изгледа поред тримата си сина, защото тосканците правят подаръци само на децата. — Дали си закъснял за последната Бефана^[1], или си подранил за следващата?

— И едното, и другото. Цели четири години съм ял вашия хляб и пил вашето вино.

— Изкарваше си чорбата с каменоделство — сопна се бащата.

— Първите си пари занесох у дома, на Буонароти. Днес нося за вас вторите.

— Получил си поръчка! — възкликна дядото.

— Не. Всяка седмица Лоренцо ми дава пари за харчене.

Тополинови се спогледаха учудени.

— Пари за харчене ли? — попита бащата. — Искаш да кажеш заплата?

— Аз не получавам заплата.

— О, значи, това са пари за издръжка: за квартира и храна.

— Квартирата и храната са безплатни.

— Тогава за покупки? За чорапи или за мрамор?

— Получавам всичко необходимо.

— Е, за какво са тогава?

— Да ги харча за каквото ми хрумне.

— Но щом имаш храна, легло, мрамор, какво може да ти хрумне?

— Някое удоволствие.

— Удоволствие? — Каменоделците заобръщаха тази дума в устата си, като да бе някакъв непознат плод. — Какво удоволствие?

Микеланджело се замисли.

— Е, да речем, хазарт на карти?

— Ти играеш ли комар?

— Не.

— Какво друго удоволствие?

— След миг той додаде:

— Едно бръснене в бръснарница.

— Покара ли ти вече брада?

— Още не. Но може да намажат косата ми с масло, както прави Ториджани.

— Ти слагаш ли масло на косата си?

— Не.

— Тогава и това не е удоволствие. Какво друго?

Отчаян, Микеланджело рече:

— Добре де, жените, дето носят качулки със звънчета, когато излизат на разходка в неделя следобед.

— Имаш ли работа с такива жени?

— Казвам го за илюстрация. Мога да купя свещи и да ги запаля пред Богородица.

— Това е твой дълг.

— Или чаша вино в неделя следобед.

— Това е традиция.

Той пристъпи към масата.

— Това са пари за подаръци на приятелите.

И започна да разпределя подаръците — бавно, при дълбока тишина.

— Това за мама, за литургия. За Бруно — кожен колан със сребърна тока. За Джилберто — жълта риза и чорапи. За дядо — вълнен шал, да си пази гърлото зиме. За татко Тополино — ботуши за работа, когато ходи за камък в пещерата Майано. Енрико, ти казваше, че като пораснеш, искаш да имаш златен пръстен. Ето.

Те дълго гледаха безмълвни. После майката влезе в къщата да облече роклята: бащата нахлузи ботушите, Бруно стегна колана около кръста си; Джилберто сложи новата златиста риза; дядото ту увиваше мекия вълнен около врата си, ту го развиваше; Енрико яхна коня, за да може да се радва на пръстена си насаме.

Тогава бащата проговори:

— Всички тези… тези подаръци… те са от парите за харчене, нали?

— До един.

— И Лоренцо ти дава тези пари, за да ни купуваш подаръци?

— Да.

— Той наистина е Великолепния.

Микеланджело забеляза на масата още един пакет. Недоумяващ, той го отвори и измъкна една ленена покривка за маса. Спомни си, че Контесина беше попитала: „Какво ще кажеш за една ленена покривка?“ Тя беше сложила този пакет в дисагите като подарък от нея. Боже мой! Какво да им обясни сега! Той тикна покривката в ръцете на майката.

— Това е подарък от Контесина де Медичи. За тебе.

Тополинови се втрещиха.

Контесина де Медичи! Как ще ни праща покривка? Та тя не знае, че съществуваме.

— Напротив, знае. Аз съм й разправял за вас. Нейната шивачка уши роклята ти.

Дядото се прекръсти.

— Това е чудо — рече той.

„Амин. Така е“ — помисли си Микеланджело.