Ървинг Стоун
Страдание и възторг (19)

6

С напредването на есента напредваха и приятелствата на Микеланджело. При свободни дни и църковни празници, когато градината беше заключена здраво, Рустичи го канеше на обед, а после го повеждаше извън града да търсят коне, като плащаха на земеделци, коняри и слуги за правото да рисуват в техните обори и ниви.

— Конете са най-красивите божи създания! — възкликваше Рустичи. — Трябва да ги рисуваш непрекъснато, всеки кон, който видиш.

— Но, Рустичи, аз никога не съм мислил да вая кон. Само хора.

— Опознаеш ли веднаж коня, опознаваш света.

Сансовино, селянинът от Арецо, два пъти по-голям от Микеланджело, имаше своя собствена философия:

— Художникът трябва по-често да се връща към земята; трябва да оре, да сее, да плеви, да жъне. Общуването със земята ни обновява. Да си само художник значи да черпиш сокове от самия себе си и да изсъхнеш. Затова аз на всеки няколко седмици яхвам мулето си и отивам до Арецо. Трябва да дойдеш с мене, Микеланджело, да усетиш разораната земя под нозете си.

— С удоволствие бих отишъл с теб в Арецо, Сансовино, стига там да има поне малко мрамор, та да прокарам една бразда в него.

Само у дома си той се чувствуваше нещастен. Лодовико се бе изхитрил да води точна сметка какви премии, награди и поръчки получава всеки един от учениците в градината; баща му знаеше, че Сансовино, Ториджани и Граначи печелят добри пари.

— Ти нищо ли не си спечелил? — питаше строго Лодовико. — Поне едно скудо?

— Още не.

— След цели осем месеца! Защо? Защо другите печелят, а ти не?

— Не знам.

— От това мога да заключа само едно: че ти не можеш да си мериш силите с другите.

— Не съм ги мерил.

— Ако имаш някакъв талант като скулптор, Лоренцо няма ли да разбере?

— Несъмнено ще разбере.

— Но досега той не те е забелязал?

— Не.

— Ето на̀! Ще ти дам още четири месеца, та да направиш една година. И тогава, ако Лоренцо все още смята, че от тебе нищо не става, ще те пратя на работа.

Ала Лодовико не можа да изтърпи и четири седмици. Една неделна утрин той го подхвана в спалнята.

— Бертолдо хвали ли работата ти?

— Не.

— Казва ли, че имаш дарба?

— Не.

— Не те ли насърчава?

— Обучава ме.

— То не е едно и също.

— Съгласен съм.

— Хвали ли другите?

— Понякога.

— Възможно ли е ти да си най-безнадеждният?

— Невъзможно.

— Защо?

— Рисувам по-добре от тях.

— Рисуваш. Какво значи това? Щом те учат за скулптор, защо не правиш скулптури?

— Бертолдо още не разрешава.

— Защо?

— Казва, че не съм готов.

— Но другите правят скулптури, нали?

— Да.

— Не разбираш ли какво значи това?

— Не.

— То значи, че имаш по-малко способности от тях.

— Това ще се разбере, като пипна в ръцете си камък.

— Кога ще стане това?

— Не знам.

— Докато не заработиш с камък, не можеш ли да спечелиш нещо?

— Не мога.

— А те не дават ли да се разбере, че скоро ще започнеш с камък?

— Не.

— Не ти ли се вижда безнадеждна тая работа?

— Не.

— А как ти се вижда?

— Учудваща.

— И колко време ще седиш там и ще се чудиш?

— Колкото реши Бертолдо.

— Какво стана с твоята амбиция?

— Нищо.

— Същото, което стана от теб в градината: нищо.

— Щом човек учи, значи, не се е отказал от амбициите си.

— Ти си вече петнадесетгодишен. Никога ли няма да припечелиш нещо?

— Ще спечеля.

— Кога? Как?

— Не знам.

— Двайсет пъти вече каза „не“, „не знам“. Кога ще знаеш?

— Не знам.

Изтощен Лодовико изкрещя:

— Като грабна една тояга! Кога ще ти дойде умът в главата?

— Правя туй, което трябва. А това значи, че имам ум.

Лодовико се сгромоляса в едно кресло.

— Лионардо нека да стане монах. Де се е чуло и видяло един Буонароти монах? Ти искаш да станеш художник. Де се е чуло и видяло един Буонароти художник? Джовансимоне иска да стане уличник, да замеря с камъни минувачите. Де се е чуло и видяло един Буонароти скитник? Урбино върна Сиджизмондо от училище и казал, че си давам парите на вятъра, защото синът ми не може да научи буквите. Де се е чуло и видяло един неграмотен Буонароти? Вече не знам защо човек трябва да има синове.

Микеланджело се приближи до креслото и докосна лекичко с пръсти рамото на баща си.

— Имай вяра в мене, татко. Аз не чакам да стрижа магаре за вълна.

В градината положението не беше по-добро; дори се влошаваше. Бертолдо го натискаше здравата; все недоволен от работата му, той току пристъпяше от крак на крак и викаше:

— Не, не, ти можеш повече! Още веднъж! Още веднъж!

И го караше да прерисува моделите, качени на една стълба, а в края на седмицата го заставяше да идва в неделя и да рисува теми, в които да включи всички фигури, скицирани през седмицата.

Като се прибираше вечер с Граначи, Микеланджело възкликваше изтерзан:

— Защо се отнасят несправедливо с мене?

— Не е вярно — отговаряше Граначи.

— Та всеки го вижда. Не ме допущат до конкурсите за Лоренцовите премии, нито ми дават да работя някоя поръчка. Не ми разрешават да посещавам двореца и да разглеждам творбите на изкуството. Ти сега си управител на градината. Поговори на Бертолдо. Помогни ми.

— Щом Бертолдо реши, че си готов да участвуваш в конкурсите, той ще ти каже. А дотогава…

— Боже мой! — процеди Микеланджело. — Дотогава ще спя в лоджията на Синьорията, та баща ми да не може да ме спипа с тоягата.

Гнетеше го и нещо друго, ала той не можеше да говори за него с Граначи: с настъпването на дъждовете Лоренцо бе запретил на Контесина да излиза от двореца. Микеланджело не смяташе, че здравето й е чак толкова крехко. Той усещаше у нея пламък, един пламък, достатъчно силен да унищожи смъртта. Сега, когато Контесина вече не идваше, градината изглеждаше необичайно пуста, а дните — дълги и равни, ненарушавани от трепета на очакването.

Тъй самотен, той подири спасение в Ториджани. Двамата станаха неразделни. Микеланджело говореше възторжено за Ториджани: за неговото остроумие, усет, телосложение…

Граначи току вдигаше вежди:

— Микеланджело, поставяш ме в неудобно положение. Не мога да говоря много, защото ще излезе, че ревнувам и се докачам, но трябва да те предупредя. Ториджани прави това не за първи път.

— Какво прави?

— Раздава щедро чувствата си, докато спечели изцяло някого, а после го хващат дяволите и скъсва приятелството, щом може да омотае някой друг. Ториджани има нужда от аудитория; и ти си тази аудитория за него. Не мисли, че това е приятелска обич.

Бертолдо не беше толкова деликатен. Виждаше ли рисунка на Микеланджело, подражаваща на току-що завършената от Ториджани, накъсваше листа на стотици парченца.

— Ходѝ една година с някой сакат и накрая ще закуцаш и ти. Премести масата си, дето й е мястото.