Ървинг Стоун
Страдание и възторг (127)

2

Когато Антонио да Сангало започна да излива основите за пръстена от капели на юг от папския трон в „Свети Петър“, отдавна тлеещата вражда помежду им се разгоря с пълна сила. Според измерванията на Микеланджело съответното крило откъм север, към папския дворец, щеше непременно да измести капелата „Свети Павел“ и част от Сикстинската капела.

Просто не мога да повярвам на очите си! — възкликна папа Павел, когато Микеланджело му начерта план на предприетите строежи. — Защо Сангало ще иска да събори капела, проектирана и построена от самия него?

— Плановете му за „Свети Петър“ се разширяват все повече.

— Каква част от Сикстинската капела ще изместят неговите пристройки?

— Приблизително площта, която заемат „Потопът“, „Пиянството на Ной“, „Делфийската прорицателка“ и „Захария“. Господ ще остане непокътнат.

— Какво щастие за него! — промърмори Павел. Папата преустанови строежа на „Свети Петър“ под предлог, че нямало достатъчно пари за продължаването му. Но Сангало знаеше, че това изхожда от Микеланджело, ала не го нападна направо. Той повери тази задача на помощника си Нани ди Бачо Биджо, който питаеше дългогодишна вражда към Микеланджело, наследена от неговия баща, изключен от архитектурната работа върху изоставената фасада на „Сан Лоренцо“, и от стария му флорентински приятел Бачо Бандинели, най-гласовития противник на Микеланджело в Тоскана. Бачо Биджо, който се надяваше да заеме един ден мястото на Сангало като архитект на „Свети Петър“, притежаваше неуморими гласни струни и сега ги пусна в ход в отмъстителни нападки против „Страшният съд“, който уж подкрепял враговете на църквата и печелел привърженици на Лютер. Сангало и Биджо сполучиха да накарат кардинал Карафа да направи изявление, че всички художествени произведения, както и всички книги, трябва първо да бъдат одобрени от неговата комисия.

Въпреки това пътници при влизане в Сикстинската капела падаха на колене пред фреската, също като Павел III, и се покайваха в греховете си; такъв разюздан поет като Молца от Модена се върна на правия път. Микеланджело каза ядосано на Томазо:

— Когато се стигне до мене, няма средни положения. Аз съм или велик художник, или страшилището на света. Кликата на Сангало е скалъпила образа ми от всичко онова, от което са изтъкани техните сърца.

— Мишки, които се мъчат да подкопаят великата китайска стена — успокоително рече Томазо.

— Повече ми приличат на мухи — сопнато отвърна Микеланджело; — хапят достатъчно надълбоко, за да протече кръв.

— Ти имаш достатъчно кръв.

Биндо Алтовити, участвувал в последния флорентински съвет, а сега един от водачите на флорентинските изгнаници в Рим, избра този момент да заяви пред папския двор, че защитните стени на Микеланджело в Сан Миниато били „произведение на изкуството“. Папа Павел изпрати да повикат Микеланджело, за да участвува с назначена вече комисия в съвещание за защитните укрепления на Ватикана. Синът му Пиер Луиджи беше председател. Антонио да Сангало — архитект; в комисията влизаха още Алесандро Вители, военачалник с голям опит във военното дело, и Монтемелино, артилерийски военачалник и инженер.

Сангало кипеше. Микеланджело целуна пръстена на папата, бе представен на другите. Папата показа модела на Сангало и рече:

— Микеланджело, искаме да чуем твоето мнение. Ние сме изправени пред сериозна задача, понеже защитните ни укрепления се оказаха така несигурни срещу Карл V.

Подир една седмица, след като проучи терена, Микеланджело пак се появи в кабинета на папата. Комисията се събра да чуе преценката му.

— Ваше светейшество, прекарах тия дни в проучване на подстъпите към Ватикана. Моето мнение е, че стените на Сангало не са годни за отбрана.

Сангало скочи на крака.

— Защо не са годни за отбрана?

— Защото са предвидени за защита на твърде голяма площ. Някои от позициите ви във възвишенията зад нас и стените, които отиват до Трастевере покрай Тибър, може да бъдат превзети.

— Смея ли да ви напомня — отговори със студен сарказъм Сангало, — че хората ви наричат живописец и скулптор?

— Моите бастиони във Флоренция не бяха превзети.

— Понеже не са били нападнати.

— Те са внушили достатъчно голямо уважение на императорските войски, за да не ги нападнат.

— И благодарение на единствената стеничка в Сан Миниато вие сте експерт, който може да промени моите укрепления! — изкрещя Сангало.

— Стига! — строго каза папа Павел. — Закривам заседанието.

Микеланджело остави критичните си бележки за плана на Сангало, както и подробни чертежи, в които посочваше какви промени би трябвало да се направят, та да се осигури за папския град или за района на Ватикана подходяща защита. Пиер Луиджи Фарнезе и Монтемелино се съгласиха с разбора му. Папата разреши да се довършат няколко от преградните стени на Сангало, водещи към реката, както и изящната му дорийска порта. Останалите строежи бяха преустановени. Микеланджело бе назначен за архитектурен съветник на комисията по укрепленията, но не на мястото на Сангало, а за да работи заедно с него.

Следващото спречкване избухна, когато Сангало предаде плановете си за прозорците и корниза на третия етаж на двореца Фарнезе, който бе строил на части дълги години за кардинал Фарнезе, преди той да стане папа Павел. Микеланджело бе често виждал строежа, защото той гледаше към един площад само през една улица от къщата на Лео Бальони. Беше смятал проекта за претрупан, за един от подобните на крепости бастиони, принадлежащи на друг век, с устойчива здравина на тежката си каменна маса, но без въздушната красота, необходима за такава огромна сграда, за да й придаде лекота. Сега папа Павел помоли Микеланджело да му напише откровена критика за двореца. Микеланджело отбеляза една глава в книгата на Ветрувий върху архитектурата, изпрати я по Урбино във Ватикана, след това написа няколко унищожителни страници, за да докаже, че дворецът Фарнезе е „лишен от всякакъв стил, защото стилът е странното, но привлекателно съчетание на елементите в една сграда, взети било поотделно, било съгласувани в едно общо цяло“. Той бил лишен от разпределение, изящество, вкус, удобство, хармония, правилност или „приемливо оразмеряване на помещенията“.

При един блестящ проект, заключаваше Микеланджело, този последен ред прозорци и корнизът можеха да изиграят решаваща роля.

В резултат на това писмо папата обяви конкурс за проектирането на горния етаж и декоративния корниз. Редица художници — Джорджо Вазари, Пиерино дел Вага, Себастиано дел Пиомбо и Якопо Мелегино — заявиха, че започват да работят проекта. Същото стори и Микеланджело Буонароти.

— Ти уронваш достойнството си да се състезаваш с този вид художници, каквито може да се намерят без фенер из пазарищата на света! — противопостави се Томазо. — Ами ако изгубиш? Такова унижение ще бъде съкрушително за твоя престиж!

— Няма да загубя, Томазо.

Неговият корниз беше скулптурен, изваян и блестящо украсен. Сводовете и стройните колони на прозорците придаваха на двореца изяществото, което му беше необходимо, за да уравновеси претрупания каменен корпус.

По време на закуска, в присъствието на Сангало, Вазари, Себастиано, дел Вага, папата разгледа проектите, които беше сложил един до друг на масата. Той вдигна глава и каза:

— Искам да похваля всички тия скици като даровити и много хубави. Но положително ще се съгласите, че всичко това е най-вярно за божествения Микеланджело!

Микеланджело спаси двореца Фарнезе от невзрачния му и непривлекателен вид, но според мълвата го направи, за да измести Сангало като архитект на „Свети Петър“ — сега беше достатъчно да влезе в тронната зала на папата и да заяви, че иска да поеме строежа.

— Няма да направя нищо подобно — каза Микеланджело на кардинал Николо в двореца Медичи, когато един неделен подиробед дойде там с белия си арабски жребец.

Инквизиционната комисия на кардинал Карафа започна да преправя класиката и да забранява печатането на нови книги. Микеланджело с изумление откри, че хората смятат стиховете му за сериозна литература, че сонетите му за Данте, красотата, любовта, скулптурата, изкуството и художника се преписват и предават от ръка на ръка. За някои от мадригалите му бяха написали музика. До него стигна вест, че за стиховете му се чели лекции в Платоновската академия във Флоренция, а също и от професори в университетите в Болоня, Пиза и Падуа.

Урбино сглоби гробницата на папа Юлий с единствена лицева стена в „Сан Пиетро ин Винколи“. Той сложи „Леа“ и „Рахил“ в долните ниши, „Богородицата“, „Пророкът“ и „Прорицателката“ на Рафаело да Монтелупо — в стената над тях. Микеланджело смяташе паметника за своя несполука, обаче „Мойсей“, седнал в централната ниша на мраморната стена, господствуваше в черквата със сила, която можеше да се сравни само със силата на бога в „Битието“ и на Христа в „Страшният съд“.

Микеланджело уреди архитектурно бюро в свободната стая в къщата си и натовари Томазо де Кавалиери с приготвянето на работните чертежи за двореца Фарнезе.

Той довърши „Покръстването на свети Павел“ с Христос, навел се отгоре, разцепил небесата, с множество безкрили ангели от двете му страни. Павел, паднал от коня, беше зашеметен и ужасен от откровението; някои от другарите му се мъчеха да го вдигнат, други бягаха, изпаднали в паника. Силната фигура на коня разделяше двете групи пътници и войници на земята така, както Христос разделяше ангелите горе.

Микеланджело накара Урбино да положи пресен слой мазилка за „Разпятието на Петър“. Докато стената съхнеше, той се затвори от света и се залови да грубира за „Свалянето от кръста“: Христос, крепен от едната страна от Богородицата, от другата — от Мария Магдалина, а отзад — портрет на самия себе си като Никодим, който помагал да свалят Христа от кръста.

В Рим човек можеше да спечели или да изгуби славата си за същото време, за което може да се счупи един орех. Когато Микеланджело не пожела да се възползува от победата си и да изгони Сангало от „Свети Петър“, градът му прости критиката на двореца Фарнезе.

После пристигна писмо от Аретино, изпратено от Венеция. Макар че никога не го беше виждал, през последните години Микеланджело беше получил десетина писма, в които наред с подобострастни ласкателства Аретино заплашваше да унищожи Микеланджело, ако упорствува в отказа си да му подари свои рисунки. Микеланджело тъкмо се канеше да хвърли това ново послание в огъня, без да го разпечати, когато нещо необуздано в начина, по който Аретино беше намацал името му през цялото писмо, задържа вниманието му. Той счупи печата.

Писмото започваше с нападка срещу „Страшният съд“. Много жалко било, че Микеланджело не се вслушал в съвета на Аретино да представи света, рая и ада със славата, честта и ужаса, обрисувани в предишните му писма. Вместо това „Вие, който сте християнин, така подчинявате вярата на изкуството, че сте превърнали нарушаването на скромността между мъчениците и девствениците в зрелище, каквото ние се бихме осмелили да наблюдаваме с полуизвърнати очи само в домове с печална слава“.

По-нататък той наричаше Микеланджело „алчен“, загдето се съгласил да построи гробница за един недостоен папа, а след това — „измамник“ и „крадец“, понеже взел „купищата злато, които Ви завеща папа Юлий“, и не дал на семейство Ровере нищо в замяна. „Това е грабеж!“

Отвратен, но увлечен от несдържаните надути изрази и редуващия се с тях умолителен тон в дългото писмо, Микеланджело прочете нататък: „Положително нямаше да е зле да изпълните незабавно обещанието си дори и само за да накарате да млъкнат злите езици, които твърдят, че само един Герардо или един Томазо знаят как заслужват благоволението Ви!“

Микеланджело усети студени тръпки. Какви зли езици? Какво благоволение? Рисунките бяха негови и той можеше да ги дава, комуто пожелае. Те не са били „заслужени“ от тези, на които ги даваше.

Той изтърва листата, изписани от Аретино, стана му зле. През седемдесетте години на живота му го бяха обвинявали в много неща — в това, че бил заядлив, безочлив, необщителен, че поради високомерие не искал да общува с никого освен с онези, които се отличавали с най-големи дарби, ум и добродетели. Но никога не е бил подхвърлян против него подобен намек! Герардо беше бивш флорентински приятел, комуто преди повече от двадесет години даде няколко рисунки с въглен. Томазо де Кавалиери пък беше една от най-благородните души, един от най-умните и най-добре възпитани хора в Италия! Човек не можеше да го повярва! Цели петдесет и няколко години, откакто при него дойде Ардженто, беше приемал ученици, помощници и слуги в дома си; не по-малко от тридесет младежи бяха живели, работили и израснали при него в тези традиционни отношения. Никога в общуването му с млади ученици, като се започнеше от ателието на Гирландайо, не е била продумана нито една дума за някаква непочтеност в държането му. Каква прицелна точка за клевети е щял да бъде, ако се беше оставил някога на нечия милост!

Обвинението в богохулство зарад начина, по който беше представил „Страшният съд“, нападката, че бил изиграл семейство Ровере, можеха да бъдат просто отбити. Но да го изправят на тази му възраст пред такова набедяване, пред обвинение, не много различно от онова, заради което Леонардо да Винчи толкова отдавна е бил публично съден във Флоренция, му се стори да е най-съкрушителният удар, който беше понесъл през всичките си бурни години.

Не мина дълго и отровата на Аретино се просмука в Рим. Подир няколко дена Томазо пристигна с бледо лице и стиснати устни. Когато Микеланджело настоя да узнае какво се е случило, той прокара пръстите на дясната си ръка през дланта на лявата, сякаш да очисти ръцете си от нечистотии.

— Снощи чух от един епископ при двора за писмото на Аретино — каза младият мъж повече с мъка, отколкото с яд.

Микеланджело се тръшна на креслото.

— Как се разправя човек с такава твар? — дрезгаво попита той.

— Никак не се разправя. Човек се съгласява с исканията му. Нали така е преуспял той в света.

— Прости ми, Томазо. Никога не съм искал да те поставя в неудобно положение.

— Аз се тревожа за тебе, Микеланджело, не за себе си. Моето семейство и другари ме познават добре; те ще се посмеят на тая лъжа и няма да й обърнат повече внимание… Но ти, скъпи приятелю, си почитан по цяла Европа. Ти си тоя, комуто Аретино иска да навреди — на твойта работа и положение… Последното нещо, което искам, е да напакостя на теб.

— Ти никога не би могъл да ми напакостиш, Томазо. Твоята обич и уважение са ме поддържали. След като маркиза Витория се разболя, това е единствената обич, на която мога да разчитам, за да ми дава сили. Аз също няма да обръщам внимание на Аретино, както трябва да се постъпва спрямо всички клеветници. Ако успее да разтури дружбата ни, той вече ще е постигнал известна част от намерението си да ми стори зло.

— Езиците на Рим са по-склонни да се занимават с нов скандал, отколкото с някоя телешка пържола — предупреди го Томазо.

Хайде да си гледаме живота и работата. Това е правилният отговор на интригантите.