Ървинг Стоун
Страдание и възторг (73)

7

Бепе го посрещна с дрезгавия си глас:

— Значи, имаш колоната на Дучо безплатно! — ухили се той и почеса плешивата си глава.

Бепе, щеш не щеш, трябва да ме приютиш под крилото си за цели две години.

Майсторът изпухтя:

— Като че ми е малко другата грижа — да вардя Катедралата да не рухне. Както и да е, Съветът каза: дай му всичко, каквото поиска — мрамор, длета, хубави момичета…

Микеланджело се разсмя високо и работниците дотичаха, привлечени от смеха му. Поздравиха го с добре дошъл.

Дворът при Катедралата заемаше цялото протежение на блока зад работилниците на Катедралата — от Виа дей Серви на север до Улицата на часовника на юг, — ограден с тухлена стена, висока осем стъпки. В предната половина, където се търкаляше колоната на Дучо, се намираха помещенията за работниците по поддържането на Катедралата; задната половина се използуваше за складиране на дървен материал, тухли, камъни за настилка. Микеланджело искаше да е по-близо до работниците, та да може да чува шума на техните инструменти и гласовете им, което не би нарушавало спокойствието му. В средата на задната половина растеше дъб, а зад него в стената имаше желязна вратичка, заключена и ръждясала, която извеждаше на безименна уличка. Вратичката отстоеше точно на три преки от тяхната къща. Тук той би могъл да работи нощем, ако иска, и в празнични дни, когато главната врата ще е затворена.

— Бепе, може ли да се използува тази вратичка?

— Никой не е забранил. Аз лично я заключих преди десет-дванайсет години, защото изчезваха инструменти и материали.

— Имаш ли нещо против да я използувам! — Какво не ти харесва на главния вход?

— Нищо. Но ако построя работилницата си до тази вратичка, ще мога да влизам и излизам, без да безпокоя никого.

Бепе запредъвква с беззъбата си уста тази идея, за да премисли дали това не е израз на незачитане към него или работниците му. После каза:

— Аз ще ти я построя. Начертай ми плана.

Ивица от тридесет стъпки покрай задната стена трябваше да се застеле с камък, за да сложи той наковалнята си и инструментите и да държи дървата на сухо; нужно бе тухлената стена да се вдигне още девет стъпки, за да не се вижда отвън колоната и да не го гледат, когато работи, покачен на скелето. От двете страни, на разстояние около двайсет стъпки една от друга, Микеланджело поиска да се направят ниски дървени стени; но отгоре и отпред работилницата щеше да стои открита през деветте сухи месеца от годината. Исполинът щеше да се къпе цял в светлина, докато сияйното тосканско слънце изминаваше дневния си път над града.

Микеланджело реши да държи и занапред работилницата на занаятчийския площад; щеше да отива там, когато му се приискаше да се откъсне от голямата скулптура. Пък и Ардженто щеше да спи там, а през деня да работи тук с него.

Дългата седемдесет стъпки колона на Дучо беше толкова издълбана в средата, че всеки опит да се премести в това състояние можеше да се окаже фатален; при по-рязко движение или удар тя би се разчупила на две. Той купи най-големите табаци, които можа да намери, наложи ги върху полегналата колона и изряза силуета и, като гледаше да реже съвсем точно при издълбаното място. После отнесе листовете в работилницата на площада и накара Ардженто да ги закове на стената. Тогава премести масата срещу изрязания силует и се зае да слепи други няколко листа, на които да скицира Давид, като отбележи кои части от мраморната колона ще отпаднат и кои ще се използуват. После се върна в двора при Катедралата и одяла мрамора в долния и горния край, уравновесявайки тежестта по такъв начин, че да няма вече опасност колоната да се счупи.

Работниците на Бепе направиха гладка пътека до новата работилница. Те вдигнаха с макари колоната, тежка почти един тон, и сложиха под нея обли бичмета. Затикаха я бавно. Щом едно от кръглите бичмета отпаднеше отзад, един работник изтичваше и го подпъхваше отново отпред. Привечер колоната бе вече в работилницата на Микеланджело, макар и все още в хоризонтално положение. Той и неговият мрамор за исполина Давид останаха насаме.

Сега Микеланджело за първи път си даде сметка, че скиците, които бяха задоволили двата съвета, повече нямаше да му са от полза. Той бе надраснал това елементарно стъпало в своето мислене. Едно знаеше със сигурност: че неговият Давид щеше да бъде един Давид, открит повторно, и че той щеше да използува тази възможност, за да възсъздаде цялата поезия, красота, загадка и вродена драма на мъжкото тяло, първообраза и есенцията на взаимно свързани форми.

Той изгори предишните си скици и започна съвсем отначало, като търсеше в самия себе си.

Гърците бяха ваяли тела от бял мрамор с такива съвършени пропорции и сила, че никога не биха могли да бъдат надминати; но техните фигури бяха лишени от мисъл и дух. Неговият Давид щеше да бъде олицетворение на всичко, за което се бе борил Лоренцо де Медичи и което Платоновската академия бе смятала за законно наследство на човека: не някоя греховна, дребна твар, живееща само за спасението на душата си на оня свят, а величествено създание, пълно с красота, мощ, мъжество, мъдрост и вяра в собствения си род, с ум, воля и вътрешна сила, годни да създадат свят, осеян с плодовете на човешката творческа мисъл. Неговият Давид щеше да бъде Аполон, но и нещо много повече; Херкулес, но и нещо много повече; Адам, но и нещо много повече; най-пълно изявеният човек, който светът бе виждал, живеещ в един разумен и човечен свят.

Но как да нарисува тези свои мисли на хартия?

През първите седмици на есента намери само откъслечни отговори. Колкото повече се луташе, толкова по-сложни ставаха скиците му. А мраморът лежеше мълчалив и неподвижен.

— Може би никой не може да го оживи, а? — подхвърли Бепе, когато Микеланджело му се видя потиснат.

— Намери и ти време да ми кажеш това! Все едно да попиташ някое момиче, което вече е спало с мъж, дали иска да стане майка. Бепе, мисля да направя модел от мрамор вместо от глина. Можеш ли да ми купиш един блок, голям колкото една трета от колоната?

— Де да знам? Те рекоха: дай му работници, материали. Но блок, висок пет стъпки — това струва пари.

Бепе достави както винаги доста хубав блок. Микеланджело се хвърли в мрамора, като се мъчеше с длето и чук да намери изход от своята проблема. Появи се здраво сложен, първобитен млад мъж с идеализирано и неопределено лице. Като видя фигурата, Граначи каза с озадачен вид:

— Не разбирам. С единия крак той е стъпил върху главата на Голиата: същевременно държи камък в едната си ръка, а с другата се пресяга за прашката. Умът ти е раздвоен: горната половина на фигурата се готви да използува прашката, а долната половина вече е стъпила победоносно върху своята жертва.

— Ти ме ласкаеш. Аз нямам ум изобщо.

— Тогава защо не прекараш няколко дни с мен на вилата.

Микеланджело го погледна остро; за първи път Граначи признаваше пред него, че има вила.

— Ще се поразсееш; ще забравиш за няколко дни твоя Давид.

— Съгласен. Не помня да съм се усмихвал седмици наред.

— На вилата имам нещо, което ще те накара да се усмихнеш.

Той действително имаше: едно момиче на име Вермилия, русо, както повечето флорентинки, с опъната назад коса, за да изглежда челото и по-високо, и гърди напиращи под роклята от зелена тафта. Тя се оказа очарователна домакиня, която зае централно място на късната, осветена от свещи вечерна трапеза на верандата към Арно, лъкатушеща към морето. Когато Вермилия влезе вътре, Граначи каза:

— Тя има сума братовчедки. Искаш ли да избере една за теб? Струва ми се, че е самотна тук. Можеш да се настаниш в някоя стая с изглед към града. Ще си прекараме приятно.

— Благодаря ти, каро. Аз си имам свой начин на живот. Колкото се отнася до случайните приключения, Бепе казва: „Каквото оставиш у жените нощем, ще ти трябва на сутринта за скулптурата.“

Той седеше до прозореца си буден, гледаше кулите и куполите на Флоренция, огрени от ятагана на луната, ставаше да обиколи трите съседни малки стаи и пак сядаше да будува до прозореца. Защо беше изваял два Давида от малкия блок — единия вече победил Голиат, другия — готвещ се да хвърли камъка? Никоя скулптура не би могла да изобразява два различни момента във времето, тъй както не би могла да заема и две различни места в пространството. Той трябваше да заеме становище, да реши кой от двата воина ще вае.

Призори вече беше намерил пътя си, стъпка по стъпка. Ярка светлина обля мислите му. Голиат трябваше да бъде махнат. Неговата глава, черна, мъртвешка, окървавена, грозна, нямаше място в селенията на изкуството. Преди всичко тя въобще не биваше да участвува в скулптурата му. Истинското значение на Давид се помрачаваше от тази ужасна глава, втикната завинаги в краката му. Така подвигът на Давид се превръщаше в обикновено физическо действие, завършило с убиването на противника. А за Микеланджело това бе само малка част от значението на Давид, който би трябвало да олицетворява човешкото дръзновение във всяка област на живота: мислител, книжовник, поет, художник, учен, държавник, изследовател — исполин както по разум, мисъл и дух, тъй и физически. Без главата на Голиат Давид можеше да стои като символ на мъжеството и победата на човека над много по-значителни врагове.

Давид трябваше да бъде сам. Тъй както бе стоял сам в полята на долината Илъ̀.

Това решение го възвиси… и изтощи. Той се пъхна под тънките ленени чаршафи на Граначи и заспа дълбок сън.

Седнал в работилницата си пред колоната, той рисуваше главата на Давид, лицето, очите и се питаше: „Какво е изпитвал Давид в момента на победата? Гордост? Удовлетворение? Дали се е смятал за най-великия и най-силния човек в света? Дали е проявил известно презрение към Голиат, или надменност, докато е наблюдавал бягащите филистимци, след което се обърнал да приеме аплодисментите на израилтяните?“

Все недостойни чувства, които в никакъв случай не би се заел да изобрази. Какво би могъл да намери в победилия Давид, което да заслужава пресъздаването му в скулптура? По традиция изобразяваха Давид след победата. Но подир битката следва низходяща градация, кулминационната точка вече е отминала.

Кое тогава е значимото в Давид? Кога Давид става исполин? След като убива Голиат? Или в онзи миг, когато решава да премери силите си с него? Давид, който запраща камъка с прашката с безпогрешна и убийствена точност? Или Давид преди започването на битката, когато решава, че израилтяните трябва да бъдат освободени от филистимското робство? Нима решението не е по-важно от самия акт, нима характерът не е по-съществен от постъпката? Ето защо според него решението, което Давид взема, го правеше исполин, а не самото убиване на Голиат. Досега Микеланджело се беше заплел, защото бе затворил себе си и Давид в неподходящ отрязък от времето.

Как бе могъл да бъде толкова глупав, толкова сляп? Давид, изобразен след битката с Голиат, не би могъл да представлява друго освен библейския Давид, една определена личност. Ала него не го задоволяваше портретуването на отделен човек; той диреше универсалния човек. Общочовека, който още от началото на битието е бил изправен пред решението да се бие за свобода.

Това беше онзи Давид, когото той търсеше, уловен във върховния миг на победна решителност, ала все още със следи от страх, колебливост, непоследователност, съмнение; човекът, който е искал да следва собствения си път между хълмовете на Ерусалим, който не се е интересувал от стълкновенията на армиите и от материални награди. Човекът, убил Голиата, щеше да свърже целия си живот с войната и нейната причина — властта. Затова на лицето му все още щеше да личи нежелание да се откаже от щастливия пастирски живот заради живот сред дворци, царе, завист и сплетни, при който ще се разпорежда със съдбата на други хора. Такова бе раздвоението на всеки човек: размисъл и действие. Неговият Давид трябваше да разбира, че човек, заел се да действува, би се продал на неумолим господар, който ще го командува дни и години до края на живота му; той трябваше да разбира инстинктивно, че никаква награда за постъпката, никакво царство, власт или богатство не биха могли да възмездят загубата на спокойния му живот.

Да действуваш значи да се приобщиш. Давид би трябвало да се съмнява, че иска да се приобщи. Той бе живял самотен живот. Хванеше ли се веднъж на борба с Голиат, нямаше да има връщане назад, още повече, ако излезеше победител, а не победен. Именно предчувствието за това, което сам щеше да направи на себе си, и за това, което светът щеше да му направи, го е карало да се колебае, да не иска да промени начина си на живот. Труден, много труден ще да е бил този избор.

Тази идея откри широки простори пред Микеланджело. Той хвърчеше, рисуваше с вещина и устрем; моделира от глина фигура, висока две педи, но пръстите му не успяваха да догонят неговите мисли и чувства; с удивителна лекота разбра къде се крие Давид. Недостатъците на колоната се превръщаха в предимство, навеждаха го на просто изображение, което никога не би му хрумнало, ако колоната беше непокътната и съвършена. Сега мраморът оживя.

Умореше ли се да рисува или моделира, той отиваше при приятелите си от кръжеца да поприказва вечер. Сансовино се пренесе в двора при Катедралата, за да започне ваянето на „Свети Йоан кръщава Христос“ за източната врата на Баптистерията; той си нагласи работилница между Микеланджеловата и навесите на зидарите на Бепе. Когато на Рустичи му омръзваше да работи сам върху скиците за една глава на Бокачо и едно благовещение в мрамор, той идваше в двора и скицираше с Микеланджело и Сансовино. После към тях се присъедини и Бачо, за да проектира едно разпятие, което се надяваше да му възложат от черквата „Сан Лоренцо“. Буджардини им носеше в гърне топъл обед от близката гостилница и някогашните ученици прекарваха един приятен час, като Ардженто поднасяше храната на Микеланджеловата дъсчена маса до задната стена. Соджи, горд с едновремешните си другари по професия, се отбиваше сегиз-тогиз с количка салами за общия обед.

Понякога Микеланджело изкачваше склона към Фиеволе, за да даде на Луиджи урок по обработка на пиетра серена, което очевидно доставяше удоволствие на шестгодишното момченце. То беше ведролико, хубаво дете, с чертите на чичо си Джулиано и будния ум на Контесина.

— Ти се занимаваш чудесно с Луиджи — каза веднаж Контесина. Един ден трябва да си имаш собствен син.

Микеланджело поклати отрицателно глава.

— Както повечето художници аз съм голтак. Свърша ли една поръчка, трябва да търся друга, да работя там, където се намери работа: в Рим, Неапол, Милано или дори Португалия, както Сансовино. Това не е живот за семеен човек.

— Причините са дори по-дълбоки — каза Контесина с тихия си уверен глас. — Ти си се оженил за мрамора. Бакхус, Пиета, Давид са твоите деца. — Двамата седяха близо един до друг. Толкова близо, колкото бяха седели някога в двореца на Медичите. — Докато си във Флоренция, Луиджи ще ти бъде като син. Медичите имат нужда от приятели. Художниците също.

Кардинал Пиколомини изпрати своя представител във Флоренция, който поиска да види статуите за Бреньовия олтар. Микеланджело му показа завършените „Свети Петър“ и „Свети Павел“ и започнатите фигури на папите, като обеща да ги свърши скоро. На другия ден в работилницата дойде Бачо; дяволитото му лице бе сбърчено в усмивка. Беше получил поръчката за Разпятието. Понеже в „Сан Лоренцо“ нямаше къде да работи, той попита Микеланджело може ли да използува работилницата му на занаятчийския площад.

— Вместо да ти плащам наем, мога да завърша двамата папи, като се водя по скиците ти — предложи той.

Бачо направи скулптурите добре. При четири готови фигури и завършения Свети Франциск Микеланджело реши, че трябва да си поотдъхне от кардинал Пиколомини. Когато Бачо започна да вае Разпятието, Микеланджело се зарадва, че го е приел при себе си; работата му беше правдива, пълна с чувство.

Ардженто миеше работилницата всяка вечер след завръщане от Катедралата. Той бе доволен от Флоренция — денем работеше в двора на Катедралата, а вечер общуваше с другите млади чираци от площада, които също спяха в работилниците. Всеки от тях носеше по нещо за общата трапеза.

Най-хубавото бе, че Джулиано да Сангало се завърна от Савона, където бе завършил един дворец за кардинал Ровере в родовото имение на кардинала. На тръгване от Савона Сангало бил заловен и държан шест месеца в затвора от пизанците и се бе наложило да се плати за него откуп от триста дуката. Микеланджело отиде на гости в дома му в Квартала на слънцето, до „Санта Мария Новела“. Сангало все още настояваше, че кардинал Ровере ще бъде следващият папа.

— Разкажи за твоя проект за исполина — подкани го той. — Чул ли си нещо за интересни архитектурни проекти във Флоренция?

— Има няколко много спешни — отвърна Микеланджело. — Един въртящ се статив, достатъчно здрав, за да издържи близо хилядакилограмовата мраморна колона, тъй че да мога да си контролирам светлината и слънцето. Едно скеле, високо петнайсет стъпки, чиято височина да мога да променям и да работя около мрамора.

Сангало се развесели.

— Ти си най-добрият ми клиент. Да вземем перо и хартия. Ето какво ти е нужно: четири греди с напречни летви, на които можеш да слагаш дъските от едната или другата страна, ей тъй… Колкото до въртящия се статив, това е работа за инженер…