Ървинг Стоун
Страдание и възторг (133)

8

Докато сградата на катедралата растеше със своите исполински колони, сводове и фасади, Микеланджело прекарваше дните си в ателието, довършваше плановете за Порта Пиа и по искане на папата превръщаше част от развалините на огромните Диоклецианови бани в хубава черква „Санта Мария дели Анджели“.

Няколко години бяха минали, откакто бе изваял своя сърповиден мраморен блок. Един следобед, както си беше полегнал, дойде му на ум, че това, което щеше да придаде зрелост на статуята, не беше само новата форма на фигурите, но и новата форма на самата скулптура.

Той стана, взе най-тежкия си чук и длето, махна главата на Христа и извая ново лице и нова глава от онова, което беше рамо на Дева Мария. След това отряза дясната ръка на Христа от тялото тъкмо над лакътя, но отрязаната ръка остана като част от крепящия мрамор, който стигаше чак до основата. Онова, което досега беше лявото рамо и част от гърдите на Христа, той превърна в лявата ръка на Дева Мария. Прекрасните дълги крака на Христа сега бяха несъразмерни и съставляваха три пети от цялото тяло. Новото изтъняване създаде емоционален ефект на прозрачност, младост и миловидност. Сега започваше да се чувствува доволен. Чрез нарушаване пропорцията в тази удължена фигура струваше му се, че е постигнал една истина по отношение на човека: сърцето може да се измори, но човечеството, носено от вечно младите си крака, ще продължи да крачи по лицето на земята.

— Само да имах още десет години живот или дори пет — извика той на изправените наоколо му статуи, — бих могъл да създам цяла нова скулптура!

Изведнъж му притъмня пред очите. След някое време дойде на себе си, но беше объркан. Той вдигна длетото, загледа прозрачния Христос. Не можеше да се съсредоточи. Не можеше да си спомни какво точно беше правил с мрамора. Знаеше, че нещо се е случило, но не можеше да събере мислите си. Заспал ли беше? Не беше ли съвсем буден? Защо тогава усещаше левите си ръка и крак изтръпнали и безпомощни? Защо му се струваше, че мускулите от едната страна на лицето му са увиснали?

Той повика слугинята. Когато я помоли да доведе Томазо, забеляза, че думите му не се разбират. Възрастната жена го изгледа с широко отворени очи.

— Май не ви е добре, господине!

Тя му помогна да си легне, след това се наметна с шал, за да излезе. Томазо се върна с домашния лекар на семейството Кавалиери. Микеланджело разбра по изражението им, че се е случило нещо сериозно, макар и да му разправяха, че само се е попреуморил. Доктор Донати му даде някакво топло питие, в което разбърка лекарство с отвратителна миризма.

— Почивката лекува всичко — каза докторът.

— Освен старостта…

— Прекалено дълго вече те чувам да говориш за старостта си, та не вземам думите ти сериозно — отговори Томазо и сложи още една възглавница под главата му. — Ще поседя тука, докато заспиш.

Микеланджело се събуди, когато през прозореца надзърташе непрогледна нощ. Предпазливо се понадигна. Главоболието беше минало и сега виждаше с извънредна яснота всичко, което трябваше да направи още със сърповидната „Пиета“. Той стана, сложи свещ от козя лой на шапката си и пак се залови да вае. Мислите му не се бъркаха. Приятно му беше да усеща мрамора с крайчеца на пръстите. Той примигваше, за да се запази от хвърчащите късчета, когато стремително прокарваше длетото нагоре по дясната страна и през рамото, а калиграфските му удари отекваха като пулс върху мраморния торс и се топяха в пространството.

Призори Томазо отвори предпазливо входната врата и избухна в смях.

— Ах ти, мошеник такъв! Ах ти, преструван! Аз те оставям в полунощ заспал така, сякаш ще спиш цяла седмица, а като се връщам след няколко часа, сварвам цяла снежна буря!

— Чудесна миризма, нали, Томазо? Когато белият прах се спече в ноздрите ми, тогава дишам най-леко.

— Доктор Донати казва, че имаш нужда от почивка.

— На другия свят, скъпи. Раят е вече препълнен със статуи. Там няма да имам какво да правя, освен да си почивам.

Той работи целия ден, вечеря с Томазо, след това се просна на леглото за няколко часа сън, стана, сложи нова свещ на шапката си и започна да шлифова, отначало с пемза и сяра, сетне премина към слама, докато удължените крака на Христа станаха гладки като атлаз.

Беше съвсем забравил за припадъка.

След два дена, както стоеше пред мрамора с мисълта, че може вече спокойно да отреже ненужната ръка, за да освободи още повече удължената фигура в пространството, Микеланджело отново усети да му прилошава. Той изтърва чука и длетото, помъчи се да се добере до леглото и падна на колене, опрял буза върху одеялото.

Когато дойде на себе си, стаята беше пълна с хора: Томазо, доктор Донати и доктор Фиделисими, Гаета, Даниеле да Волтера, редица флорентински приятели. Пред очите му се мярна отрязаната ръка на статуята, която туптеше от свой собствен живот. Във вътрешната гънка на лакътя имаше вена, издута от кръв, като жива — макар и увиснала във въздуха, тя живееше. Той не бе имал сили да я унищожи, също както вековете, през които е бил заровен и тъпкан, не бяха унищожили „Лаокоон“. Микеланджело загледа собствената си вена във вътрешната гънка на лакътя и видя колко отпусната и похабена изглежда. Той си помисли:

„Човекът си отива. Само произведенията на изкуството са безсмъртни.“

Микеланджело настояваше да седи в кресло пред огъня. Веднъж, когато го оставиха сам, той метна дреха на рамената си и тръгна под дъжда по посока на „Свети Петър“. Един от новите му ученици, Калкани, го срещна на улицата и попита:

— Маестро, смятате ли, че е редно да излизате в такова време?

Микеланджело се остави Калкани да го отведе в къщи, но в четири часа следобед на другия ден се облече и се опита да се качи на кон, за да излезе. Краката му не го държаха.

Рим идваше да се сбогува с Микеланджело. Онези, които не можеха да влязат вътре, оставяха цветя и дарове на прага. Доктор Донати се мъчеше да го задържи на легло.

— Не бързайте да ме изпратите — каза той на лекаря. — Баща ми доживя до деветдесетия си рожден ден, тъй че ми остават още две седмици да се наслаждавам на тоя чудесен живот.

— Щом си толкова безстрашен, какво ще кажеш за една разходка с каляска сутринта? — забеляза Томазо. — Последната работа по барабана е завършена. В чест на деветдесетия ти рожден ден ще започнат първия пръстен от купола.

— Слава богу! Никой вече не ще може да го промени сега. Но въпреки всичко тъжно е, когато трябва да умреш. Бих искал да започна всичко отначало, да създам форми и фигури, за които не съм и сънувал. — Неговите очи с кехлибарени петънца не трепваха. — Най-много обичам да вая бял мрамор.

— Ти си се позабавлявал до насита.

Тази нощ, докато лежеше буден в леглото, Микеланджело си мислеше: „Животът ми беше добър. Бог не ме е създал, за да ме изостави. Обичах мрамора, да, но и боите също. Обичах архитектурата, но и поезията. Обичах семейството си и приятелите си. Обичах бога, формите на земята и небето, обичах и хората. Аз обичах живота в пълна мяра и сега обичам смъртта като негов естествен край. Лоренцо Великолепни би бил щастлив: в мен силите на разрушението никога не надделяха над творчеството.“

Заля го непрогледна вълна мрак. Преди да загуби съзнание, той си каза: „Трябва да видя Томазо. Има работа да се върши.“

Когато пак отвори очи, Томазо седеше на края на леглото. Той мушна ръка под Микеланджело и го повдигна, така че главата му опря на неговите гърди.

— Томао…

— Ето ме, скъпи.

— Искам да ме погребат в „Санта Кроче“, при семейството ми…

— Папата иска да бъдеш погребан в собствената си черква, в „Свети Петър“.

— Там няма да съм… у дома. Обещай, че ще ме занесеш обратно във Флоренция…

— Папата ще забрани това, но флорентинските търговци може да те изнесат тайно през Порта дел Пополо в керван със стоки…

— Ето моето завещание, Томао. — Силите го напускаха. — Предавам душата си в божите ръце… тялото си на земята, а имуществото си на моето семейство… на Буонароти…

Всичко ще бъде сторено. Аз ще довърша Кампидолио точно както си го проектирал. Със „Свети Петър“ на единия край и Капитолия на другия, Рим ще принадлежи за вечни времена на Микеланджело не по-малко, отколкото на Цезар или Константин.

— Благодаря ти, Томазо… Уморен съм…

Томазо целуна Микеланджело по челото и си отиде разплакан.

Здрачаваше се. Сам в стаята, Микеланджело започна да си представя образите на всички прекрасни творби, които беше създал. Виждаше ги една по една, ясно, както в деня, когато ги беше направил — скулптурите, картините и архитектурните произведения се редяха една след друга бързо, както се бяха редили годините на живота му.

„Богородица до стълбите“ и „Битката на кентаврите“, които беше изваял за Бертолдо и Лоренцо Великолепни, а групата платоновци му се смя, защото ги бил направил „чисто гръцки“; „Свети Прокъл“ и „Свети Петроний“, които беше направил за Алдовранди в Болоня; дървеното „Разпятие“ за игумена Бикиелини; „Спящият Купидон“, с който се беше опитал да излъже търговеца в Рим; „Бакхус“, когото беше изваял в градината на Якопо Гали; „Пиета“, която кардинал Грослей от Сен Дени беше поръчал за „Свети Петър“; исполинският „Давид“ за гонфалониера Содерини и Флоренция; „Светото семейство“, изпросено от Аньоло Дони; картонът на „Битката при Кашина“, наречена „Къпещите се“, направен, за да се състезава с Леонардо да Винчи: „Мадоната с младенеца“ за търговците от Брюге, изваяна в първото му собствено ателие; злополучният бронзов портрет на папа Юлий II; „Битие“, изписано за Юлий II върху тавана на Сикстинската капела; „Страшният съд“, поръчан от Павел III, за да се довърши капелата; „Мойсей“ за гробницата на Юлий; четиримата недовършени „Великани“ във Флоренция; „Зората“ и „Здрачът“, „Нощта“ и „Денят“ за капелата на Медичите; „Покръстването на Павел“ и „Разпятието на Петър“ за капелата „Свети Павел“; Кампидолио, Порта Пиа, трите „Пиета“, изваяни за собствено удоволствие… и когато картините спряха да се нижат и се заковаха на място във въображението му — „Свети Петър“.

„Свети Петър“… Микеланджело влезе в черквата през главния портал, запъти се под палещите лъчи на римското слънце по широкия кораб и се спря под центъра на купола, точно над гроба на свети Петър. Той усети душата му да напуска тялото, да се издига нагоре към купола, да става част от него — част от пространството, от времето, от небесата и бога.