Еманюел Роблес
Зимна Венеция (15)

8.

Той пристигна на другия ден, в ранния следобед. Елен го чу да говори долу с Палиеро и малко се обезпокои, тъй като бе полугола, заета с приготвянето си да отиде у госпожа Поли. Тя се изнерви, трудно закопча сутиена си и роклята, когато стъпките на Ласнер отекнаха вече по старото стълбище. При тези стъпки нещо мрачно изчезна в нея и същевременно я споходи усещането за нейната пламенност, за младостта й.

Той почука, повика. Никога никой човешки глас не би могъл да я смути така дълбоко. Тя отвори. За миг те останаха неподвижни един срещу друг и се гледаха мълчаливо, после той се приближи и както първия път, я обхвана през раменете. Тогава тя сама се хвърли в прегръдката му. Съзнавайки, че току-що бе стигнала границата на своята сдържаност, започна да шепти думи, които до този ден не бе произнасяла, докато той я притискаше към себе си и тя усещаше как бие неговото мъжко сърце. Той също заговори, каза, че бе мислил за нея, както и други неща, които тя не разбра, но отгатваше чувствата, вложени в тях.

Сега трябваше да се разделят, след като се уговориха да се срещнат отново вечерта. Той щеше да отиде да я чака пред вилата на Сарди, а оттам да я заведе на вечеря. После щяха да се върнат тук. Елен разбра, че Ласнер искаше да отпразнуват тази нощ и леко прокара пръсти по бузата му, докато той продължаваше да я гали по гърдите, по ханша, с бавни и нежни движения, сякаш завладяваше вече цялото й тяло.

 

 

Когато пристигна, тя намери госпожа Поли в лошо настроение, с треперещи увиснали бузи, с неравномерно дишане. Медицинската сестра, която два пъти дневно идваше да й прави инжекции с инсулин, не беше спазила разписанието. Закъснение от четиридесет и пет минути! Нечувано! И това беше за втори път!

— Ако това се повтори, ще трябва да я сменя!

Напущайки я в четири часа, Елен, чието съзнание изцяло бе заето с Ласнер, се отправи към вилата на Сарди. Понеже разполагаше с достатъчно време, тя не се качи на корабчето, а тръгна пеша, наслаждавайки се по пътя на това съвсем ново за нея чувство — да има свое място в живота, щастието да бъде жена, изцяло жена и да дели това щастие с един мъж.

Тя прекоси Канале Гранде по моста край гарата, премина през градината Пападополи, под блестящите листа на дърветата, сред силната и здрава миризма на пръст.

Този път се показа наистина радостна пред Сарди, после забеляза, че той я наблюдаваше със своите безцветни очи и изглеждаше изненадан от нейната промяна. Тъй като бяха застанали едни до друг, той опря лявата си ръка на облегалката на Елен, която с отворена пред себе си тетрадка настойчиво му обясняваше френските показателни местоимения. Малко след това ръката му се издигна до рамото й, докосна го и направи опит за милувка, но с рязко движение на бюста Елен се освободи. Дотогава момчето, изглежда, бе виждало в нея само една учителка за малко сухите упражнения, която едва ли съществуваше по-осезателно за него от някой доставчик или прислужник. Елен не се развълнува особено от тази малка дързост, но стана и се настани с книгата и тетрадката от другата страна на масата.

— Така ще бъде по-добре — каза тя весело.

— Както обичате.

Той изглеждаше объркан, бузите му изведнъж пламнаха, наведе поглед.

Като знаеше, че Ласнер ще я чака на улицата, Елен, която обикновено не щадеше времето си, съумя да завърши урока точно на часа, с очи в прекрасния стенен часовник от порфир и злато, който беше поставен над камината.

Когато се разделиха с момчето, тя му каза:

— Господин Сарди, вие трябва да дружите с млади хора, да приемате приятели на вашата възраст…

Той я прекъсна със злобата на глезено дете, сигурно в своите възможности:

— Това си е моя работа!

— Вие не излизате достатъчно.

— Ако можех с вас…

Той чакаше прав пред нея. С рязко движение на ръката отхвърли кичур коса назад и я изгледа, като че ли я предизвикваше.

— Да, но не можем, нито единият, нито другият — каза Елен с усмивка.

Той я придружи до стълбището през полутъмната зала и дългия хол, където всяка от статуите на млади жени в антично облекло държеше по един запален факел, който хвърляше на тавана кръг от бяла светлина. Долу грамадният пазач, придружен от своето куче, я съпроводи до изхода, като отвори шпионката, за да огледа улицата. После отключи и се отдръпна пред Елен, но остана на прага и продължи да я наблюдава, докато тя се отправи към един мъж, който я чакаше в полусянката, стегнат в дебела канадка.

 

 

На другата сутрин Елен и Ласнер се събудиха заедно сред безредието на одеяла и чаршафи. Беше близо девет часът. Часовничето под лампата с абажур от перли бе вече позвънило, но не бе успяло да ги изтръгне от сънливостта, дължаща се на прекомерното удоволствие. Ласнер се обърна към Елен, откри гърдите й, погали ги с върха на устните си, погали корема, ханша й с онази нежност, с която се отдава почит, благодарност, преклонение. Тя се чувствуваше по-богата, по-съвършена, сякаш от рождението й това бе за нея първата сутрин, първата радост.

После той стана от леглото, съвсем гол в полумрака на стаята, а върху гърдите на здравото му тяло се открояваше космато руно, което ги покриваше целите. Тя го гледаше как се движи в тази бледа светлина, възхищаваше се на тялото му, на силните му и космати крака, и се усмихна на себе си. После каза:

— Адалджиза скоро ще дойде. Ако разбере…

— Какво значение има? Ние сме свободни, обичаме се. И искам това да го знаят всички! Нямаме какво да крием… Но добре, ще отида все пак да сложа един слип.

Малко след това Адалджиза се обади. Ласнер вече бе слязъл в работилницата при Палиеро.

— Още си в леглото! Не си болна, нали?

От известно време двете жени си говореха на ти.

— Не се страхувай — каза Елен с одеяло до брадата. — Никога не съм се чувствувала така добре.

— Толкова по-добре, толкова по-добре! — каза Адалджиза със същия радостен тон.