Еманюел Роблес
Зимна Венеция (14)

7.

Когато премина през Риалто, Елен изпита желание да отиде в Централната поща до моста. Тя се поколеба, страхувайки се да не научи някоя новина, която да наруши този вътрешен очарователен трепет, обхванал я от снощи. Само част от нея приемаше конкретната действителност — оживлението на пазара, движението по канала, проблясването на слънцето в пролуките от съвсем бели облаци, наслоени един върху друг като разбит крем.

Предадоха й пощенска картичка и едно писмо. Картичката (изглед от Ница) беше от бивша приятелка от колежа, а писмото от Андре.

Тя не го отвори веднага, излезе бързо, повървя малко по уличките и почувствува, че всичките й сетива бяха изтръгнати внезапно от щастливото им успокоение. Гонено от своята приятелка, едно момиченце се шмугна разсеяно в краката й, а после избяга, смеейки се. Елен си помисли: „Защо да се прави на сляпа?“ Тя добре знаеше, че Андре ще започне отново преследването. Трябваше да потиска изблиците си, да не отпуща юздата на своето въображение, да престане да се вижда непрекъснато изправена на ръба на пропастта.

Тя напразно търсеше успокоение и както винаги при силна възбуда, сърцето й заби по-ускорено. Прекоси един площад, към който гледаше къща с балкони, украсени с удивително много червени цветя, обърка се, намери отново пътя, после кръвта започна да бие по-слабо в слепоочията й и тя като че ли вътрешно се поуспокои.

Извади плика от джоба на мантото си. Андре започваше със „Скъпа Елен“. Той никога не използуваше друго обръщение, скъперник в излиянията, неподдаващ се, както сам се хвалеше, на „сладникави думи“. Още в началото я упрекваше, че не е отговорила на предишните му писма. Не се съмняваше, че ги е получила. Имал адреса й от портиерката на нейната бивша квартира, която й препращала писмата… Изобщо не можел да понася това мълчание. Допущал, че е останала още под впечатлението на „инцидента“ (каква дума за един опит за самоубийство!), но не можел да приеме, че не реагира, че се задоволява с това състояние, което далеч не било разумно. Нали той се бе показал дискретен, търпелив? Бе й оставил достатъчен срок, за да се съвземе. Тя трябвало да му отговори. Настояваше да се върне, предлагаше да запази една гарсониера, която намерил. Щели да я наемат празна, тя можела да я мебелира по свои вкус… Елен прескочи продължението на този пасаж. Едва накрая той говореше за Ивон. Тя остана с впечатлението, че почеркът му, вече по-дребен, сбит в гъсти редове, ставаше още по-тесен. „Физически тя доста се възстанови. За останалото трябва още да я щадим.“ Последните редове (той отново се връщаше към въпроса за гарсониерата) не я интересуваха. Елен скъса листовете, хвърли парченцата в канала сред отпадъците, полюшвани от черната вода.

Това писмо, съвсем присъщо за характера на Андре, я възмути най-вече с безгрижния начин, по който той наричаше „останалото“.

Следобедът и вечерта й се сториха безкрайни: тя изцяло бе обхваната от мисълта да отговори на Андре, да му потвърди, без да се спира на неговите мотиви, че скъсването между тях бе окончателно. Повтаряше и преповтаряше на ум думите, които й изглеждаха най-силни, но не приемаше никоя от тях, и като блуждаеше така в своята нерешителност, изпитваше само обезсърчение, примесено със страх. Нямаше ли да бъде наистина по-красноречиво, ако се въздържи да отговори, отколкото да изпраща каквото и да е писмо? От друга страна, не трябваше ли да се съобрази с непреклонния характер на Андре, с реакциите на неговата гордост?

Ако госпожа Пола съвсем не беше забелязала нейното смущение, в замяна на това младият Сарди в един момент й бе казал: „Изглежда, че вие също си имате неприятности.“ От тази забележка у нея бе останало трайно впечатление само от ироничния тон, но не и от „вие също“, което предполагаше известни неприятности и с него.

Тя се върна с надежда да поговори с Палиеро за Ласнер, но за нейно съжаление той си бе отишъл. При това бе избързала, като се бе качила на малкото корабче от линия №2, където един галантен пътник напразно се бе опитал да я заговори. С бързи крачки, за да се отърве от този натрапник, тя се бе втурнала в къщи.

За да почувствува близостта на Ласнер, да си създаде илюзия за неговото присъствие, тя се качи до апартамента му и като отвори вратата, остана на прага, задъхана от изкачването.

Нищо не се бе променило. Същият призрак с каска я гледаше втренчено със своите очи на Горгона. Напрегнатият израз на този образ я караше още по-силно да чувствува простотата, голотата на стаята, в която Елен отново виждаше, както и при предишното си посещение, пренебрежението на Ласнер към всякакъв вид уютност и удобство. Човек би казал, че тук той е на лагер, че за него това е само един междинен престой, че неговите истински богатства са у самия него. Тя се забави няколко мига, представи си завръщането на Ласнер на следния ден, изпита копнеж по някаква чудотворна баня, от която би могла да излезе пречистена, отново непокътната — глупава идея, знаеше това, както знаеше, че миналото може да плъзне по нея като рак на душата.

Тя слезе в своята стая. Беше много горещо. Адалджиза сигурно бе засилила отоплението за през нощта. След тоалета тя облече пижама и се пъхна в леглото с една книга. За вечеря се бе задоволила с чаша мляко и една-две бисквити. Тишината около стаята й се струваше така мъчителна, сякаш земята бе забавила своето въртене и бе предизвикала това огромно заглушаване в пространството. Книгата не можа да привлече вниманието й, не успя и да заспи, до такава степен мисълта за Андре продължаваше да тежи на съзнанието й, припомняше й всички негови презрителни забележки за Ивон. При това тази жена бе дала най-очевидното и най-трогателно доказателство, че го обичаше, ако единствената истинска любов е тази, за която човек е готов да умре.

Това поведение на Андре й напомни за поведението на собствената й майка, твърдо решена да вижда в нея само недостатъци и слабости, да тълкува често нейното държане по злонамерен начин. Всичко, което беше някога у нея най-непосредствено и най-искрено, й бе отречено. На проявите на нежност у дъщеря си тя противопоставяше постоянното си нетърпение: „Каква лепка си, бедна моя!“ Така Елен се бе научила да сдържа своите детски пориви, да крие нуждата си от топлота. По-късно — тогава тя бе на петнадесет години — на една гостенка, която я смяташе за „приятна, непосредствена и любезна“, майка й възрази малко кисело: „Мила, трябва да се пазим от тихата вода.“

Всички тези спомени, прибавени към още по-сърцераздирателните мисли за Ивон Мере, събудени така в нощта, под светлината на малката нощна лампа, толкова остаряла, с абажур от перли, я убеждаваха, че в живота си тя никога не бе се радвала нито на подкрепа, нито на напътствия, нито на логика. Това я натъжи и тая тъга остана в нея за дълго, защото тя имаше склонност да чопли раните си.