Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (9)

Глава осма

Шанхай

 

Младата жена се бе свила на кълбо върху голямо луксозно кресло в затъмнената гостна, сред редица тежки антични произведения на изкуството с музейна стойност — факт, който не убягна на Смит. Беше красива, дребна, слаба, лъскавата й черна коса — прибрана на тила в най-обикновена конска опашка. В ръка държеше наполовина пълна конячена чаша, а на съседната абаносова масичка с блестящи хромови крака стоеше почти пълно шише „Реми Мартин“. На огромно канапе, разпростряло се почти на половината дължина на гигантската стая, лежеше разкошна едра котка и лениво примигваше.

Когато Смит надникна, жената с нищо не даде знак дали го е видяла. Изобщо дали забелязва котката или каквото и да е друго. Само безизразно се взираше в празното пространство и тихо хлипаше. Една мъничка човешка мъка, още повече смалена и някак си нищожна сред исполинските мебели и масивни декоративни предмети.

Смит бързо огледа стаята за още нечие присъствие, но не — жената бе самичка тук, къщата — все така странно притихнала. Тогава влезе безшумно, с беретата отново в двете ръце. Тя повдигна чашата и глътна съдържанието наведнъж. Пресегна се към шишето, пак наля, отново отправи мокри очи право пред себе си. Движенията й бяха механични, роботоподобни.

Смит пристъпи напред с наострени уши, с готово за незабавна стрелба оръжие.

Изведнъж усети погледа й върху себе си и реши, че я е виждал някъде и преди. Най-малкото лицето й му бе познато над яката на кимоното, непокорното изражение също… О, разбира се! Помни я от киното! От някой китайски филм. Би трябвало да е кинозвезда. Вероятна „роля“ за съпругата на Юй Юнфу, ако е същата, разбира се. Която и да бе тя обаче, сега го гледаше право в очите, без да обръща внимание на оръжието в ръцете му.

— Вие сте американският шпионин — заяви жената с прекрасен английски акцент и думите й бяха потвърждение на сякаш познат й отдавна факт, а не въпрос или налучкване.

— Така ли мислите?

— Съпругът ми го каза.

— Юй Юнфу тук ли е?

Тя наведе очи.

— Мъжът ми е мъртъв.

— Мъртъв ли? Как умря? И кога?

Тя направи нещо доста странно — погледна си часовника.

— Преди десет или може би петнайсет минути. Как ли? Не благоволи да ми съобщи. Вероятно с пистолет като вашия. Всички ли мъже обичат така много оръжията?

Този делови тон, лишен от всякакви емоции, и най-вече страховитото спокойствие изпратиха мразовити тръпки по гърба на Смит. Сякаш леден вятър повя.

— Вие сте причината — продължи тя. — Те се бояха от вас. От присъствието ви. То предизвиква въпроси, а те не искат такива да бъдат задавани.

— Кои са тези „те“?

Тя глътна коняка — отново на екс.

— Онези, които принудиха мъжа ми да се самоубие. Заради мен и децата, казаха те. Заради семейството…

Сега се изсмя високо, силно, остро. Изблик на енергия, който прозвуча като експлозия. Ужасен звук, по-скоро подобен на лай, отколкото на човешки смях. В него нямаше нищо весело, само горчива мъка и истерична нотка.

— Отнеха му живота, за да спасят своя. Но не поради опасност, забележете. Поради евентуална опасност.

Сега усмивката й подиграваше самия Смит.

— А ето ви и вас, нали? Тук сте вече. Търсите мъжа ми, точно така, както предрекоха. Те винаги знаят кога са им застрашени интересите.

Смит незабавно използва хапливата ирония:

— Искате да отмъстите за него? Добре, помогнете ми да ги разоблича. Нуждая се от документ, който бе в него. Дайте ми го и ние ще ги покажем на света в истинската им светлина на международни престъпници.

Тя се замисли, в очите й заигра съмнение. Загледа се в лицето му изпитателно, понечи да каже нещо, отказа се. След малко сви рамене, наля си нова доза коняк почти до ръба на чашата и извърна глава.

— Горе — рече вдървено. — В сейфа е, в нашата спалня.

Повече не го погледна. Отпи от коняка и се взря в тавана с недоумение, сякаш там бяха написани отговорите на проблемите й, но тя не можеше да ги разчете.

Смит се поколеба. Игра ли му играе? Да не е капан? Ще се качи горе, а там…

Какво толкова? Трябваше да опита, така или иначе. Документът му е нужен. Логично е да е в сейф. Прекалено голям е залогът. Измъкна се от огромното помещение почти заднишком, като светкавично извъртя беретата към входа и фоайето отвън. Очакваше нещо да се случи, но къщата все така тъмнееше и немееше. Същинска гробница…

Затича по стълбата, стигна на горната площадка, тук сенките бяха съвсем гъсти, мракът — мастилен поради отсъствието на прозорци. Същинско мъртвило. А лъхаше на чистено, нямаше и помен от барутен дим или трупове. Единственият шум дойде отдолу — отново звънна чашата. Съпругата наливаше поредното питие.

Голямата спалня се оказа в края на коридора. Също огромна по размери, но обзаведена изцяло в китайски дух. Голямо легло с балдахин, заприлича му на антика от династията Мин, две по-малки странични кушетки, вероятно също Мин, гардеробен шкаф сигурно от времето на Цин, тоалетка, столове и десетина масички от различни други периоди. Дърворезбата им бе изящна, видимо автентична. Коприна, брокатени аплици — по стените и леглото. Паравани във всеки ъгъл.

Както и очакваше, сейфа намери зад окачена на стената картина с древна батална сцена вероятно от периода на династията Юан и Кубла Хан. Смит подреди инструментариума на една от масичките и грижливо разгледа секретната брава. Едва пипнал кръговата циферблатна шайба на вратата и тя сама се отвори. Хайде де! В същия миг в двора изрева мощен автомобилен двигател.

Смит се хвърли към прозореца, който гледаше към гаража, и успя да види святкащите стоп светлини на ягуара, който полетя по дългата алея към вратата. По дяволите!

Изскочи от спалнята и хукна по стълбите, като прескачаше по няколко наведнъж. Жената! Надникна в гостната, но там бяха само празната й чаша и бутилката. Тя ли му изигра този номер? Изобщо това тук капан ли е? Или тя го изпрати за зелен хайвер с онази сърцераздирателна измислица за насиленото самоубийство и диаболичните персони зад него?

Заслуша се, но вече беше тихо, никакъв автомобил не се виждаше.

Хукна като луд обратно по стълбите и влезе в друго помещение, този път от отсрещната страна на коридора. Оказа се детска стая. Отвори прозореца, огледа градината и дърветата пред далечната ограда. Никого не видя. И от улицата не долитаха шумове.

Възможно ли е да греши? Може би жената е отчаяна, полупияна… просто е избягала, за да се скрие на друго място, при близки хора. Може би ужасът я бе подгонил? Или е решила да се присъедини към съпруга си в смъртта? Боже мой!

Повече рискове не можеше да си позволи. Върна се в спалнята при сейфа, извади цялото му съдържание и го разхвърли върху едната кушетка. Намери скъпоценни камъни, писма, документи. Пари нямаше, нямаше я и декларацията. Гневно разтърси глава, разочарован и разтревожен. Отново и отново прерови писмата и документите, изруга тихо. Декларацията липсваше и край!

Но пък откри интересен документ: напечатано на пишеща машина писмо на френски на бланка с логото на белгийско акционерно дружество: „Донк & Лапиер“, Антверпен и Хонконг, адресирано до Юй Юнфу и „Летящият дракон“. В него авторът уверяваше г-н Юнфу, че пратката ще пристигне в Шанхай на 24 август, напълно навреме спрямо отплаването на „Императрица майка“, и изразяваше задоволство и оптимизъм относно „съвместното начинание“. Бе подписано от Ян Донк, а под името бе посочен телефонен номер в Хонконг.

Находката донякъде го успокои: може би накрая бе намерил нещо важно. Прибра я в джоба, взе си инструментариума и излезе от стаята. Вече на първото стъпало на стълбището с периферното зрение долови сенки. Мярнаха се пред огрените от луната прозорци и от двете страни на парадния вход. Замря на място, наострил уши, а кръвта в слепоочията му силно затупа. Някой с леки, бързи стъпки притича отвън.

Усети прилива на адреналин и хукна обратно към голямата спалня, за да погледне през прозорците към градината отзад. Хора не видя, а наблизо високи дървета нямаше. Налагаше се да скача.

Изтича към прозореца на съседната стена, страничен спрямо гаража и алеята за коли. Под лунните лъчи перфектно подрязаната трева бе придобила цвета на патинирана мед. И тук нямаше дърво наблизо, но отляво минаваше улук. Докато проверяваше здравината му, забеляза две фигури, които пробягаха от храстите към фасадата и веднага опитаха да влязат през някой от ниските прозорци.

Е, ако при идването му капанът не е бил още заложен, сега вече примката се затягаше с все сила. Тези двамата скоро ще разберат, че предната врата е отворена. А другият преди малко? Сигурно вече е в къщата. Имаше на разположение няколко секунди — докато онези се придвижват по стълбището. Когато фигурите се скриха от погледа му, Смит отвори прозореца и провисна крака отвън. Улукът бе от здраво прикачена към стената поцинкована ламарина. Хвана се за него и заслиза, опирайки върховете на маратонките в грапавата стена. Тръбата заскърца, но издържа на тежината. На близо два метра от земята скочи леко на пътеката и спринтира към дръвчетата, които му бяха послужили като прикритие още при влизането.

Зад гърба му прозвучаха гневни викове на китайски. Бяха попаднали на отворения сейф, респективно забелязали и бягството му.

Смит бягаше в сложна крива сред дърветата, заслушан в крясъците отзад. И тогава чу друг глас — дълбок, възгруб, издаваше кратки, отривисти команди. Позна го веднага — бе на едрия червенокос мъж, лидера на групата убийци на остров Саолючу. Същият, когото финансистът на „Летящият дракон“ нарече Фен Дун.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Досети се, че преследвачите се развръщат в двукрила верига — тактика, подобна на използваната на острова. Личеше, че червенокосият има военни умения, сигурно бе служил някъде, защо не и в армията на САЩ: следваше описани в учебниците и изпитани от стари американски генерали методи. Целта бе методично да го притискат към граничещата с улицата ограда, откъдето бе и дошъл. Там Фен ще е поставил в засада други свои хора — да го изчакат и ликвидират.

Притаи се в подходяща сянка и извади уоки-токито от джоба.

— Анди? Обади се, Анди!

— Мамка му, шефе! Добре ли си?

— Видя ли ги?

— Как не! Три коли. Изхлузих се като заек.

— Къде си в момента?

— Отпред, както нареди. Скрих колата и се върнах пеша, по сенките. Онези три коли са тук, където бяхме с теб. Много са близо, мамка му.

— В тях има ли хора?

— О, да!

— Колко са?

— Ами, доста, както виждам. Трима шофьори само. И още петима току-що излизат от вратата и отиват при тях.

— Аха, подготвят ми посрещане, а? Добре, върни се при колата, вземи я и ме чакай в страничната пряка, на по-далечния ъгъл на стената. Разбра ли?

— Страничната пряка, задния ъгъл.

— Точно. Давай!

Изключи връзката и продължи в същата посока — към оградата със засадата. Тъкмо си мислеше, че е надхитрил преследвачите, когато чу шум, който можеше да означава само едно — опасност. Извъртя се и мигом залегна с насочено оръжие. Ето го пак същия мек звук — метал върху дърво. Последва приглушена ругатня.

Напрегна очи — откъде идваше тя, къде имаше движение? Малката горичка немееше, единственият шум бе едвам доловимото свистене на вятъра сред листата и клонките.

Отдясно, недалеч от стената, започваше гъсталак. Насочи се към него като змия, притиснат в земята, с повишено до болка внимание, сантиметър по сантиметър. Мушна се помежду два храста, прикри се под тях и регулира дишането, докато го успокои до ритмично, плитко. Сега зачака, замрял, напълно неподвижен.

Единствената причина да забележи минаващата едра сянка бе внезапното подухване на вятъра, поместил клончето точно над главата му. Лунните лъчи осветиха промъкващ се абсолютно безшумно приведен мъж с насочен напред калашник.

Едва не се изруга гласно. Погрешно бе преценил тактиката на Фен. Дун си бе дал сметка, че Смит ще очаква двукрило разгръщане под формата на пергел, сетне свиване на двата лъча и притискане към оградата. Затова бе изпратил повечето си хора на улицата, а сам бе продължил преследването в надежда да го изненада неочаквано. Но не и съвсем сам. Може би отпред има още хора?

Измъкна се изпод храстите, острите бодливи клонки одраха главата и ръцете му. Така или иначе не усещаше нищо. Веднага пое вляво — към стената ограда на страничната уличка. Тук сериозни прикрития нямаше — само трева, накапали листа и струпани на куп градински отпадъци. Типично за Юй Юнфу — човека на парадния ефект. Него не го интересува в какво състояние е градината там, където посетители няма да има. И ето сега тук се мъдри немалък куп, същински насип от растителни отпадъци, клони и боклуци току до високата ограда.

Смит продължи да лази, докато стигна до купа, скочи върху него, оттам безшумно се прехвърли на оградата и легна, максимално притиснат в равната й част. На далечния ъгъл забеляза джетата.

— Анди? — прошепна в следващия миг в уоки-токито. — Тук отвсякъде ме дебнат. Направи завой и ела на средата, на половината разстояние на оградата. Там съм! И бъди готов за спортно каране. Анди, чуваш ли?

Отговор нямаше. Почака, получи само мълчание. Да не се бе развалила радиостанцията на Анди?

— Анди, къде си? Анди!

Мълчание.

— Анди!

Стомахът му се сви от страх. По гърба му полазиха ледени тръпки. Постави очилата за нощно виждане и се загледа към джетата. Анди седеше на волана, загледан право в улицата напред. Чуждо присъствие не се забелязваше.

Смръщен, Смит втренчи взор в колата и зеленикавата нощ наоколо. Изминаха две дълги минути — сториха му се като два часа. Анди не помръдваше. Още една минута. Не, нищо не се промени — Анди не се помести дори и на сантиметър. Сега забеляза и клепачите — не потрепнаха поне веднъж.

Смит въздъхна тежко. Анди е мъртъв — друго обяснение нямаше. Неутрализирали са го и оставили в автомобила за примамка.

Прибра очилата и като котка тупна на улицата, пресече я спринтирайки, влезе сред частните дворове отсреща. Намирайки случайни пролуки между дървета, храсти и стени, Смит затича в посоката, където смяташе, че е околовръстното шосе. Зад себе си не чу нито викове, нито шум от преследване. Онези бяха заложили на промъкването му към колата.

Яростен и тревожен, дълго се лута между къщи, градини и по-представителни сгради, строени за привлечени от новите икономически условия в Народната република чужди бизнесмени. Накрая излезе на голяма улица и облян в пот, успя да спре такси.

 

 

Пекин

 

Когато телефонът иззвъня, Ню Цзянсин бе в семейната стая на старомодния си дворен дом комплекс в предградията на Сичън, един от старите градски райони. Бухала се възприемаше като човек от народа, затова отказваше да се премести в Чаоян, моден район, където множество членове на ЦК и останалата партийна върхушка си бяха построили скъпи къщи. Предпочиташе да остане в Сичън и макар че жилището му бе голямо и удобно, съвсем не бе нито модно, още по-малко пък бляскаво.

Тъкмо със съпругата и сина си гледаха телевизия — даваха американски филм със съдебна тематика. Затова обаждането го ядоса — отчасти защото му прекъсваха семейното удоволствие, нещо, за което имаше все по-малко и по-малко време, откакто кариерата му го отведе в Постоянния комитет. Още и заради това, че го откъсваше от любимо занимание — изучаването на американските нрави и отношение спрямо престъпността, закона, обществото и свободата на индивида.

И все пак знаеше, че никой не би се осмелил да го безпокои по това време на деня, ако причината не е достатъчно важна и спешна. Извини се, влезе в кабинета и затвори вратата, за да приглуши звука на телевизора и веселите реплики на близките хора. Чак там вдигна слушалката.

— Да, моля?

Чу дрезгавия глас на генерал Чу Куайжун, който незабавно заговори по същество.

— Нашият учен приятел доктор Лян докладва, че Джон Смит не се явил на уредената в негова чест вечеря. Оставил му съобщение на телефонния секретар с обяснение, че е неразположен. Тогава Лян отишъл в хотелската стая с надежда да го разубеди да промени решението си, но на чукането му никой не отговорил. За всеки случай уведомил хотелската управа и помолил да му отворят вратата — опасявал се на американеца да не му е прилошало. Стаята обаче била празна. Смит го нямало, иначе багажът му си бил там.

Вестта не се хареса на Ню.

— Какво е мнението на майор Пан по случая?

— Неговото наблюдение не е засичало полковник Смит да напуска хотела. Изобщо.

Ню знаеше, че генералът се забавлява от провала на подчинения майор и създаденото в резултат неудобно положение. Не бе редно да го прави, защото иначе уважаваше уменията на Пан, но пък се и дразнеше от всезнайството му. Обаче това сега съвсем не бе най-важното.

— Вероятно Смит е подозирал, че Лян се е усъмнил в нещо, и затова се е измъкнал незабелязано.

— Че то е повече от ясно — коментира генералът с явен сарказъм.

Ню потисна раздразнението си.

— Смит бил ли е в Шанхай досега?

— Нямаме информация да е бил.

— Китайски говори ли? Има ли тук приятели или някакви сътрудници?

— В досиетата му — и военното, и другото — няма данни по този въпрос.

— Тогава как се оправя? — запита Ню и сам си отговори: — Значи някой му помага.

Генералът вече се бе изкефил за сметка на Пан и началството и сега изведнъж стана сериозен.

— Естествено. И трябва да е китаец. Вътрешен човек, който говори английски или друг познат на Смит език. Да разполага с превозно средство, да е сръчен и находчив, да може да се оправя с лекота и в по-трудна обстановка. Особено сме озадачени, защото Смит ни е съвсем непознат като дейност и все пак разполага с помагач, респективно помагачи, в наша среда. Може да е дори и вербуван още преди години шпионин.

Ню неволно помисли за собствените си информатори. Без тях би бил сляп и глух, никога не би могъл да се оправи в сложната и византийска по същество атмосфера на китайската национална политика.

— Какъвто и да е случаят, сега вече трябва да задържим полковника и да го разпитаме. Нареди на майор Пан незабавно да действа в тази насока.

— Неговият отдел вече претърсва Шанхай.

— Намерят ли Смит, незабавно да ме уведомиш. Аз лично ще разговарям с него — нареди Ню намръщено и затвори, без да дочака отговор.

Край на удоволствието му в семейна среда, край и на интересната американска кинодрама.

Защо американците точно сега — в толкова деликатен момент — са изпратили свой агент тук и са му разрешили да действа, още повече когато самият той разбира, че е разкрит? Защо самите те ще рискуват подписването на договора?

Отпусна се на стола, облегна се и затвори очи. Използвайки техники на медитацията, освободи съзнанието си да се рее спокойно, безбрежно, самият той сякаш изпадна в безтегловно състояние. Това бе отдавнашно негово средство за максимална концентрация и продуктивност на ума и духа. Скоро се почувства лек, ефирен, без тяло, без ограничения на интелектуалните сили. Минаха минути. Час. Търпение бе нужно, Ню знаеше това прекрасно. И във внезапен полет на разума, в проблеснала като светкавица яснота той съзря отговора: това би могло да се случи, ако и в американското правителство има тайни сили или фракция, която се противопоставя на договора.