Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (8)

Глава седма

В голямата къща на Юй Юнфу имаше важен гост. Пристигна изненадващо — дебел възрастен мъж с няколко гуши — и най-безцеремонно се настани на масивното бюро на домакина, сякаш той е господарят тук. Юй премълча, опитваше се да преглътне раздразнението — така е, когато за тъст имаш такъв безцеремонен дъртак. Поне митническата декларация бе прибрана на сигурно място, заключена здраво и сега оставаше да се занимаят с американския агент. Само че това — слава Богу — не бе негова задача, а на Фен. Юй вярваше, че той ще свърши работата добре.

Сега с гордост поглеждаше към сина си — стеснително хлапе, облечено в пижамка западна мода с лика на вездесъщия Батман на гърба и застанало пред дядото. Бе дребно за възрастта си — седем години — и миришеше на американско фъстъчено масло.

Дядото, на име Ли Аожун, тупаше детето покровителствено по главицата и питаше:

— На колко годинки си, Пейхън?

— На седем без малко, уважаеми дядо — рече момченцето и побърза да погледне майка си. — Още един месец и ставам точно на седем.

Сетне гордо добави:

— Записаха ме в американското училище.

Дядото се изкиска.

— Харесва ти да ходиш на училище с децата на западняците, а?

— Татко казва, че така ще стана важен човек.

Ли хвърли кос поглед към зетя, който седеше вдървено на съседно кресло и въпреки очевидното напрежение в стаята се усмихваше на сина си.

— Татко ти е интелигентен човек, Пейхън.

Застанала права до вратата, съпругата на Юй Ли Куони се намеси:

— Татко, имаш и внучка.

— Вярно, дъще, вярно, имам. При това много красива — и като се засмя отново, нареди: — Я, момиченце, ела тук. Застани до брат си. Ха така. Я кажи сега — и ти ли ходиш в американското училище?

— Да, дядо. Само че съм два класа напред от брат ми.

Ли се направи на изненадан.

— Яяяя, само една година по-голяма, а два класа напред. Браво, приличаш на майка си. Тя поначало си беше по-умна от братята.

Ненужно засегнат, Юй Юнфу се обади остро:

— Пейхън вече познава числата и запаметява бързо.

— И той бизнесмен ще стане — одобрително рече дядото, като се направи, че не забелязва тона на зетя.

Погали лицата на децата внимателно, сякаш докосва деликатни цветя в още по-фини и скъпи вази.

— Ще напреднат в новия свят тези деца — рече той и изгледа зетя и дъщеря си. — Ама не им ли е вече време за сън, а? Хубаво, че ги задържахте да им се порадвам, но сега нека да си лягат.

— Татко, ти и без това не ни посещаваш кой знае колко често — с лек укор в гласа рече Куони.

— Стар човек съм, ама на, прекалено много работа имам — шанхайските дела ми отнемат всичкото време.

— Но така или иначе си тук тази вечер — опъна се Куони. — И то в такъв късен час.

Двамата — баща и дъщеря — кръстосаха погледи като мечове. Имаха еднакво остри характери, Куони бе жена твърда и смела.

— Децата са си деца — по туй време обаче мястото им е в леглото, дъще — настоя дядото.

Куони ги хвана за ръце и ги поведе към вратата, кимна и на Юй.

— Ние с Юй ще ги приспим и пак ще се върнем.

— Мъжът ти да остане — тежко рече дядото. — Имаме си тема за разговор. Само с него.

Този път заповедният тон бе категоричен.

Куони се поколеба. Сетне вирна глава и бавно изведе децата.

* * *

Двамата останаха сами в обширния кабинет. Тежкият викториански часовник до стената тиктакаше тихо. Мълчаха и се гледаха, така минаха няколко минути. Пръв заговори Юй, притеснено, почтително:

— Отдавна не сте идвали у нас, уважаеми тъсте. Липсваха ни мъдрите ви напътствия.

— На мъжа първата му отговорност е към семейството. Не е ли така, зетко? — рече Ли.

— Да, така е, както пише и в старите книги.

Ли премълча.

Юй чакаше. Дъртият имаше нещо наум. Може би нещо хубаво? Дали не е предложение за висок пост? Но първо иска да провери дали зетят е на нужната висота, иначе би излязло, че фаворизира собственото си семейство. Дай Боже така да е — повече главоболия не му бяха нужни. Проблемът с „Императрица майка“ и без това му изстискваше силите.

След малко Ли перифразира първата си мисъл:

— Един мъж не бива да компрометира семейството. Имаш жена и две деца.

— Така е, приемам ги за Божия благословия, те са ми истинската душа.

— Аз пък имам дъщеря и две внучета.

Какво става? Накъде бие този човек? Юй примига няколко пъти. Нищо не разбираше. Да не би да се е случило нещо, за което да не знае? Какво да отговори на тези думи сега? Устата му пресъхна, имаше чувството, че в помещението нещо се променя. Обзе го страх. Вече не смееше да гледа тъста в очите. Но усещаше върху себе си мразовития, безмилостен поглед на висшия служител от Специалната административна зона — Шанхай. Политик, пряко подчинен на невероятно могъщия Вей Гаофан, направо негова маша.

— Непоправима грешка си допуснал — безизразно продължи тъстът.

Юй вдигна очи за миг. Стори му се, че вижда ехидна, отровна и страшна змия, надвесила над него тлъста глава с увиснали бузи и гуши.

— Открадването на истинската декларация на онзи кораб създава огромна опасност. За всички нас.

Юй усети мраз по гърба, страхът му се превърна в ужас.

— Но грешката бе коригирана. Вреда не е нанесена. Декларацията е на безопасно място в сейфа ми. Няма опас…

— Американците знаят какво носи „Императрица майка“. И затова сега някакъв си американски шпионин и копой души из Шанхай, рови се тук и там. Няма начин да го ликвидираме, без да се зададат куп неприятни въпроси. Сгафил си жестоко, поставяйки ме в рискова ситуация. И още по-лошо — в същата ситуация си поставил и Вей Гаофан. Тайната вече не е тайна, респективно могат да я научат враговете на Гаофан в ЦК, Политбюро, дори и в самия Постоянен комитет.

— Фен ще ликвидира американеца!

— Да, но цялата работа ще стигне до ушите на Политбюро и ще има разследване. И ти ще бъдеш разследван.

Юй Юнфу примря.

— Нищо няма да могат да научат, защото…

— Напротив, всичко ще излезе наяве. Ти не си човек твърд, дето умее да се бори — сега тонът на тъста внезапно се смекчи. — За съжаление, така си е. Всичко ще си изпееш и дори да останеш жив, ще бъдеш просто свършен, разсипан завинаги. А това означава край и за всички нас. Всички, свързани със семейството на Юй. И с това на Ли…

— Не! — опита се да протестира Юй, но целият трепереше, стомахът му се сви на топка, въздух не му стигаше. — Ще се махна, ще напусна…

Ли махна с ръка.

— Проблемът е вече решен.

— Но…

— Въпросът единствено е в това как точно да се процедира. Изборът е твой. Затвор ли ще предпочетеш, опозоряване или гибел за семейството? Най-страшното е опасността да загубим благоволението на Вей Гаофан. Това ли искаш? Без Вей аз пропадам. С мен ще си отиде и твоята съпруга и моя дъщеря. Ами децата ти? Те остават без бъдеще, разбери това! Ами моите синове? Цялото семейство загива.

— Да, но… — Юй силно трепереше.

— Да — но ти си прав. Няма нужда да се стига дотам. Поемаш си отговорността, както се полага на почтен човек — избираш пътя на честта. Така оневиняваш другите. Без теб няма следи, няма факти, няма въпроси относно начина, по който достойно си приел смъртта. Нищо няма да сочи към мен или към Вей Гаофан. Аз си запазвам поста, защото няма да загубя благоволението на Вей. Съпругата и децата ти ще имат осигурено бъдеще.

Юй Юнфу отвори уста да възрази, но не можа да каже и дума. Страхът го бе парализирал, но вече си представяше самоубийството.

* * *

Джетата се движеше на запад от бизнес центъра на Шанхай, в района отвъд околовръстното шосе. Анди намали скоростта и влезе в странична улица с красиви дървета и големи, високи огради. Тук осветление нямаше, почти нищо не помръдваше под лъчите на синкавата луна.

Смит погледна ръчния си часовник. Девет часа. Преди малко бе оставил съобщение на телефонния секретар на доктор Лян — чувствал се недобре, щял да си остане в стаята, да се лекува. Извиняваше се за невъзможността да присъства на вечерята в негова чест… но толкова за тази вечер.

Сега имаше далеч по-важна задача. Ослуша се внимателно — нищо не се чуваше, освен далечния трафик на околовръстното. Но нещо го смущаваше, тук не всичко бе съвсем наред… Огледа се замислен и се опита да анализира вътрешното си безпокойство. Реши, че вината е в самия него — прекалено дълго бе живял в различни етноусловия. Тук бе Азия, не Америка — липсваха колите и алеите пред къщите. За сметка на това имаше високи преградни стени. Такава ще да е причината.

— Адресът е същият — прошепна Анди и посочи грамадните каменни огради.

Това бе домът на Юй Юнфу, но номер нямаше, затова пък заемаше цялата лява страна на улицата.

— Откъде знаеш? — усъмни се Смит.

— В Шанхай просто ги усещаш тези неща — засмя се Анди.

Смит изсумтя. Теренът не бе малък, висока, солидна ограда вървеше по продължение на улицата между две доста отдалечени успоредни пресечки. Портите от масивна стомана, решетести, през тях неясно се виждаше комплекс от множество постройки нейде в дълбочината на парк градина. Смит реши, че разпознава стила и идеята — къщата с всичките останали сателитни постройки не приличаше на нищо друго, което бе виждал досега в огромния азиатски град; бе сякаш пренесена от времето на някоя от имперските династии.

Извади нощния бинокъл и го насочи към отдалечените сгради. Сега се стресна, погрешно бе преценил архитектурния тип — онова там бе изцяло в британски стил, дори и за американски можеше да мине, само че датиращ някъде около 1900 година. Огромно, разпростряно на немалка площ, просторно имение. Всъщност на старокитайското време принадлежаха само високите огради.

Подаде бинокъл на Анди. И той — подобно на Смит — бе удивен.

— Знаеш ли, такива големи домове са си строяли опиумните босове през осемнайсети век. Подобни са и британските, американските и френските имения от концесионния период. Тези хора са създали търговските компании, построили старите квартали като Бунд и спечелили милиарди, заменяйки индийски опиум за китайски чай и коприна.

— Вероятно и Юй е искал да остави подобно впечатление — предположи Смит. — Като съдя по огромния му фирмен кабинет, по онова, което ми казваш ти, и сегашната гледка, сигурно се изживява като модерен тайпан.

Продължи да оглежда притихналото имение. Големият дом тъмнееше, не се забелязваше движение, не се усещаше присъствието на охранители и пазачи. Това го изненада. Вярно бе, че комунистическото правителство не би позволило ултрамодерни системи за сигурност и охрана да влязат в частна употреба, за да не пречи на собствената си полиция, но затова пък в Китай работна сила имаше в изобилие, и то евтина.

— Е, Анди, влизам. Чакаш ме два часа, не се ли върна, спасявай се. За всеки случай дай ми костюма.

Китаецът му подаде сгънатите в неголям вързоп дрехи, притегнати с колана, и запита:

— Ами ако някой дойде, преди да са минали двата часа?

— Изчезваш максимално бързо, опитваш да се измъкнеш, без да те забележат. Скриваш колата някъде и се връщаш пеша, маскираш се тук някъде. Но не чакай повече от два часа. Не се ли върна, може би никога няма и да се върна. Тогава уведоми твоята връзка и му предай каквото ти разказах и за „Летящият дракон“, и за Юй Юнфу.

— Хей, за Бога, не се опитвай да ме плашиш, сякаш и без това не съм наплашен. Във всеки случай връзката ми е тя — жена.

— Добре де, тогава кажи й на нея.

Анди преглътна и кимна с глава. Смит се измъкна от колата, прибра вързопа в раницата с инструментите и я нахлузи на гръб. Облечен в същите черни работни дрехи, безшумно закрачи към оградата. Далечният шум на движещи се превозни средства за пореден път му напомни, че се намира в изолирана част на града.

Тръгна по улицата покрай оградата, докато стигна дърво с ниско надвиснали клони. Градските кметства не биха позволили никому да сече или подрязва дървета и растения на обществена територия за собствени цели, дори и в името на сигурността на жилището си. Това в Китай бе желязно правило. Използва клоните, за да се покачи на оградата. Там притихна, дълго се оглежда и ослушва. Ухаеше на жасмин, отвътре дърветата и храстите бяха така нагъсто, сякаш се намираше на ръба на гора. Спусна се леко и стъпи на килим изсъхнали листа, те зашумяха под стъпките му. Застина на място, отново се заслуша.

Мина време, не долови никакви признаци за охрана. Това не му хареса. Човек като Юй, с неговите пари, амбиции и суета, не би оставил нещата току-така. За него би било нормално тук да има цяла рота охранители.

Прекоси парка бавно и внимателно, излезе в градина, чийто вид бе не по-малко поразяващ и от самия дом. Бе британски тип от деветнайсети век с тесни, виещи се около красиво подредени розови храсти и цветни лехи пътеки, също така изящно подрязани в различни форми екзотични дръвчета, редици пейки и остъклени беседки с причудливи конструкции, дори и поляни за крикет и боулинг. И навсякъде миришеше на прясно окосена трева. Смит си представи носталгично настроен британски чаен магнат, намиращ истинска утеха в подобна градина.

Беше открита в по-голямата си част, но оформените в различни фигури дръвчета осигуряваха отлично прикритие. Придвижваше се бързо между тях, сливайки се със сенките. Направи обход на главната къща, стигна до шестместен гараж. Тук имаше само две коли: голям черен мерцедес и сребрист ягуар модел Екс Джей Ар. Оттук светлини в къщата не се виждаха.

Заобиколи отново, озова се от предната й страна. Потъналата отчасти в сянка врата бе украсена със сложна дърворезба. На нея висеше огромен месингов пръстен с посребрено от случаен лунен лъч чукало. Загледа се в типичния параден вход. Той бе издаден напред и това улесняваше задачата. Но именно по същата причина вратата би трябвало да бъде огряна от лунната светлина, а не да е в частична сянка. Откъде идваше тази сянка и каква по дяволите бе тя? Може би зрителна измама? Приближи още малко и усети причината — луната разкривяваше перспективата и усещането за дълбочина на обекта се изместваше, подавайки на окото фалшива информация.

Отговорът бе прост: вратата е полуоткрехната, а онова, което прилича на сянка, е тъмнеещият интериор. Капан ли е това? Хм… Може би тук го причакват? Смяташе, че е взел нужните предпазни мерки, сигурен бе, че след джетата не вървеше никой. Възможно ли е в тази богаташка резиденция да няма никой? И още по-интересно — да не би да е изпуснал нещо ключово? Или някое достатъчно важно действащо лице?

Извади беретата, тръгна по обратния път към гаража, отново се върна на парадния вход. Движеше се тихо, с наострени уши.

Нищо. Пълно мълчание, гробовна тишина. Насочил пистолета с две ръце, Смит побутна вратата с върха на маратонката. Изглежда, пантите бяха добре смазани, защото тя се отвори безшумно. Къде е прислугата, би трябвало да се намира някъде тук? Побутна още веднъж — вратата се отвори докрай. Отзад се показа широко преддверие с лъскава ламперия от пода до тавана, осветено единствено от проникващата през вратата и прозорците белезникава лунна светлина. Навътре и нагоре водеше елегантна извита стълба.

Прекрачи прага, стъпваше като котка. Спря да надникне в помещението отляво. Типична трапезария във викториански стил. Само че всичко в нея бе китайско — от фино издяланата маса до поставените в ъглите скринове.

Хайде сега вдясно: под открита арка се влизаше във всекидневна поне два пъти по-голяма от трапезарията. Тук бе тъмно и почти тихо. Изненадан, Смит остана дълго на място, заслушан, смръщен и озадачен. В мрака някой тихичко ридаеше.

 

 

Багдад, Ирак

 

Както винаги трафикът по големите улици на древния град около пет часа следобед бе претоварен. Отегчен от мудното поместване на реката от автомобили към търговския център на столицата, седналият зад волана на бляскавия си мерцедес доктор Хюсеин Кемал горчиво разсъждаваше за недостига на вносни и местни стоки. Не и бензинът, разбира се, той е една от стоките в Багдад, които човек винаги може лесно и в изобилие да си набави. Има тежки задачи да изпълнява, пък и хич не му спори. Пациентите му зависят от редица животоспасяващи медикаменти, произвеждани извън Ирак. От тях пък зависи материалното му положение, привилегиите и бъдещето на семейството. Болните му са до един членове на елита, не успее ли да им намери антибиотици, транквиланти, антидепресанти и други най-често търсени западни лекарства, те просто ще вземат да потърсят друг лекар. И още по-лошо може да стане.

Така и не разбра откъде онази елегантна французойка бе научила за контрабандните му лекарствени канали. А тя знаеше всяко име, всяко място, връзка, тънки механизми, че дори и тайниците. Думичка само за тях да стигне до слушалките на правителството или Републиканската гвардия и край. Просто ще го затрият.

Гърлото му съхнеше от страх, когато пристигна в подземния гараж на строен в по-щастливи времена небостъргач. Паркира и хвана асансьора за големия офис на „Тигрис Експорт-Импорт Лимитид, Селскостопански химикали“. Носеха се слухове, че фирмата е една от хилядите, тайно притежавани от президента и неговото семейство.

Очакваше го разтревожената до сълзи секретарка Надя, тя кършеше ръце и пристъпваше от крак на крак.

— Току-що колабира, доктор Кемал. Ей така, изведнъж! Както си беше напълно нормален, изведнъж…

— Още ли е в безсъзнание?

— Да. Така сме се уплашили…

Преведе го през обширния офис с десетки оградени със стъклени прегради бюра, където навелите глави изморени служители се готвеха да си тръгват след края на работното време. Влязоха в големия тих кабинет на пациента му Насър Файди — президент и шеф на директорския съвет. Прозорците гледаха към спираща дъха гледка на пустинята отвъд Тигър и Ефрат. Кемал надникна през тях по навик и в движение, сетне пристъпи към лежащия в безсъзнание на широко кожено канапе мъж. Незабавно се зае да го преглежда.

— Ще умре ли? — питаше вече разплаканата секретарка.

Доктор Кемал нямаше и идея по какъв начин французойката бе успяла да предизвика тази медицинска криза, но бе сигурен, че колапсът е нейно дело. Защото тя го бе предупредила точно в колко часа ще му се обадят по спешност — 16,45 часа. И както винаги се бе оказала права. Съмняваше се, че в плановете й влиза смъртта на Файди, такова събитие би предизвикало много сериозно разследване. Всъщност го очакваше добра новина: сърцето на пациента биеше достатъчно силно, пулсът бе стабилен, цветът на лицето — добър. Просто бе в несвяст. Случката намирисваше на действието на някой бързодействащ, но безвреден медикамент. На Надя отвърна, като я гледаше в очите:

— Едва ли, но трябва да направя няколко изследвания. За целта е нужно да го съблека. Разбирате ли?

Тя се изчерви.

— Разбира се, докторе.

— Благодаря ви. И вижте, моля ви се, никой да не ни безпокои.

— Никой няма и да посмее — обеща тя и излезе.

Кемал бе сигурен, че ще бди като тигрица пред вратата.

Останал сам с припадналия бизнесмен, той изтича до редицата шкафове с важна документация и почти веднага намери папката със съответния надпис. Точно както му го бе описала французойката: „Летящият дракон“ Шанхай. В нея имаше четири листа. Два от тях съдържаха писма от клона на иракската компания в Басра. В тях се описваха преговорите с някой си Юй Юнфу, президент на „Летящият дракон“, във връзка с транспортирането по море на товари в състав селскостопански сечива и инструменти, химикали, електроника и прочие на адреса на компанията в Ирак с кораб на име „Императрица майка“. Другите два листа съдържаха отговорите на Файди и инструкциите му относно задачите на клона в Басра. Нищо друго нямаше.

Сърцето на Кемал затуптя радостно. Изобщо я нямаше онази декларация, която французойката търсеше. Или такава не съществуваше, или се намираше в офиса на компанията в Басра. Набута документите в папката и обратно в шкафа. Затвори го и незабавно се върна при пациента.

Минаха двайсетина минути, тогава се чу слаба кашлица и Файди дълбоко въздъхна, а клепките му потрепнаха. Доктор Кемал изтича до вратата, отвори я и окуражително се усмихна на тревожно разхождащата се отвън секретарка.

— Сега вече можете да влезете, Надя. Той е в съзнание и скоро ще се оправи.

— Слава на Алаха!

— Разбира се — учтиво отвърна докторът. — Но трябва да го преглеждам още, налагат се пълни изследвания. Моля ви, обадете се в офиса ми и извършете формалностите. Знаете ги, нали?

Отново се усмихна. Известно му бе, че за него ще има тлъст хонорар и дълги словесни благодарности. А на французойката ще каже, че нужен ли й е документът, да си го търси в Басра. Той самият там не може да отиде, без да събуди сериозни подозрения. Е, и този път всичко се уреди, както и се беше надявал.