Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (7)

Глава шеста

Шанхай

 

Здрачът се задълбочаваше, падаше нощта. В дома си в богаташки шанхайски квартал Юй Юнфу крачеше неспокойно в обширния кабинет и надничаше през отворените френски прозорци към градината. Отвън долиташе свежо ухание на прясно окосена трева. Специално монтирани на подходящи места осветителни тела подчертаваха красотата на редки растения и дървета, целта бе да се създаде усещане за пълна хармония. Градината бе оформена в английски стил като двойник на парка на прочут чаен магнат от началото на XX в., чието имение вече отдавна не съществуваше. Юй бе платил немалко пари за съответните планове и обичаше да показва изкуствено стилизираната паркова площ на западните си гости.

Тази вечер обаче тя нямаше обичайния си успокоителен ефект върху него. Юй нервничеше и често-често поглеждаше часовника си — прескъп ролекс.

Бе се издигнал и придобил статут на едър бизнесмен още на 34-годишна възраст, а изглеждаше и по-млад. Строен, атлетично сложен, той ежедневно посещаваше луксозен фитнес клуб недалеч от компанията си — търговска фирма за превози на име „Летящият дракон“. Обличаше се с вкус и скъпо — вратовръзките и високите до глезените обувки се правеха по поръчка в Лондон, ризите — в Париж, бельото и пижамите — в Дъблин. Парите си бе умножил през последните седем години, през същия период вече си позволяваше и скъпите удоволствия. Но какво лошо има в това — нали Китай е вече държава от друг тип… нов, дръзновен Китай, където всеки може да даде воля на желанията и стремежите си? Китай в стила на американските традиции и време? Защото самият Юй смяташе себе си за бизнесмен с американски подход, амбиции, методика.

Но те не помагаха никак в случаи както вчерашния — когато неговият човек Фен Дун докладва за агента Мондрагон и липсващата митническа декларация. Начинанието с „Императрица майка“ бе много рисковано, по този факт бе наясно още от началото, печалбата обаче бе нечувана по размер, освен това печелеше престиж и доверието на голям и могъщ човек като отдавнашния член на Постоянния комитет — видния Вей Гаофан. Защото товарът бе някак си свързан с него.

Сега обаче, изглежда, отново имаше някакъв гаф… къде се бави този проклет Фен? Къде е шибаната декларация? Жестока смърт заслужава онзи, който я бе дал на американеца! Да, десетки хиляди порезни рани по цялото тяло, та кръвта му до капка да изтече! Прочутото китайско отколешно мъчение.

— Как си, съпруже мой? Нещо те тревожи, така ли?

Юй се извърна рязко, готов да изсипе порой хулни думи върху любопитната си съпруга, но се спря навреме. Нали е американски тип човек, бракът им — съвременен, по западен образец. Пък и съпругата му Куони съвсем не е типичната, покорна женица от миналото.

Съумя да овладее гнева и да модулира гласа си:

— Чакам проклетия Фен, а него го няма. Отдавна трябваше да се е върнал от Тайван.

— За декларацията ли става дума?

Юй само кимна.

— Ще ти я донесе.

Юй отново заброди неспокойно из помещението.

— Откъде си толкова сигурна?

— Познавам човека — той е в състояние самия Сатана от преизподнята да ти доведе. Ценен човек като помощник, но и опасен. Никога не бива изцяло да му вярваш.

— Аз с Фен винаги мога да се оправя.

Жената понечи да каже още нещо, но Юй бързо закрачи към прозорците — в затворения с високи стени двор влизаше голяма черна кола.

— Той е — рече Юй през рамо.

— Аз ще съм на горния етаж — тихо каза тя.

— Добре.

Да се отнасяш със съпругата си както с равен в Китай е симптом за слабост. Нищо че партията бе обявила мъже и жени за равностойни строители на новото общество. Сега физиономията на Юй се промени — наложи си равнодушна маска и спокойно седна зад голямото бюро. Отвън прислужницата отвори вратата, в коридора прозвучаха тежки, но добре отмерени спокойни стъпки.

На прага застана едър мъж с необичайно светла кожа и червеникава, напръскана с бели косми коса. Беше и висок, поне метър и деветдесет, и с мощни рамене, но не изглеждаше дебел, нито тромав — стотина килограма здрава, мускулеста плът. Изглеждаше като великан пред Юй, който вече се мръщеше.

— Носиш ли я? — гласът бе възгруб, директорът смяташе, че така подобава на работодател с голяма тежест.

Фен Дун се усмихна. Усмивката бе лека, като нарисувана на лицето на дървена кукла. Пресече кабинета и меко, най-вече изцяло безшумно седна на кожено кресло.

— Нося я… шефе.

Юй не съумя да потисне въздишката на облекчение. Сетне протегна ръка и заповяда с предишния си груб глас:

— Дай я тук!

Фен протегна ръка и му подаде плик. Юй незабавно бръкна в него и трескаво се взря в документа. Ръцете му ситно трепереха.

— Истинската е… — увери го Фен.

Светлокафявите му очи лесно променяха оттенъка си, ставаха почти безцветни, създавайки впечатление за празнота. Сега обаче потъмняха и се впиха в лицето на човека зад бюрото. Тежък поглед, вторачен, малцина биха устояли дълго на него.

Юй не бе такъв човек и бързо извърна очи. Изправи се и с омекнал глас рече:

— Ще я заключа в сейфа горе. Добра работа, Фен. Ще има награда за теб.

Фен също се изправи. Бивш военен, офицер от кариерата, вече надхвърлящ четирийсетте, бе започнал като „наблюдател“ във виетнамската война и безкрайните конфронтации с бившия Съветски съюз. Но се отказа от тази служба, когато си даде сметка, че има много повече пари в професията на наемник било в бъдещите армии, било в други институции на неспокойните централноазиатски републики, особено след разпада на СССР. Имаше се за добър познавач на човешкия характер, психология и по-особени ситуации и съвсем не бе дълбоко впечатлен от качествата на Юй Юнфу.

На излизане Фен ужким между другото подметна:

— По-добре я изгорете. Така никой вече няма да може да я открадне. Нещата не са приключили, ама хич.

Юй подскочи, сякаш някой го шибна с камшик.

— Какво значи пък това?

— Може би трябва да разкажа какво се случи в Тайван?

Стоеше на прага, с единия крак извън помещението и приличаше на готвещ се да побегне измамник. Или поне на Юй така му се стори.

— Разкажи тогава.

— Убихме американския агент и си взехме декларацията…

Юй се разтрепери. Какво искаше да каже този тип? Значи има нещо недовършено…

— Това го зная! Какъв е проблемът?

— … вижте, Мондрагон не бе сам. Там с него имаше и друг човек. Добре обучен, умен, точен. За мен е почти сигурно, че той е също американски агент от шпионажа — вероятно куриерът, който би трябвало да отнесе информацията във Вашингттон, докато Мондрагон се завърне на работата си под прикритие в Шанхай. Срещата на плажа е била за предаване на пратката. Няма друго логично обяснение за присъствието на втория човек, още повече, че бе достатъчно печен да ни се изплъзне.

Юй с мъка потисна паниката. В края на краищата нещата не са чак толкова лоши… нали американците са се издънили и декларацията си е отново у него?

— Но се е провалил, документът е тук. Какво…

— Същият човек е сега в Шанхай — рече Фен, наблюдавайки каква ще бъде реакцията на шефа. — Едва ли е тук на почивка.

Жлъчка се надигна в устата на Юй.

— Тук ли? Че как е възможно това? Ти си му позволил да те проследи чак до тук? Как е възможно да си такъв глупак?!

Гласът му се извиси в истерични нотки и той се усети, затова мигом затвори уста.

— Не ни е проследявал. Просто не би му било възможно. Изглежда, Мондрагон му е подал допълнителна информация или пък я е намерил у него след смъртта му. Това е единствената възможност да се е добрал до някаква следа в посока Шанхай.

Юй се опита отново да поеме ролята на шеф.

— А как е влязъл в страната?

— Ето това е въпросът, нали? Оказва се, че е известен микробиолог и лекар, още и военен. Полковник Джон Смит, учен изследовател от армейски институт, работи в областта на биомедицината. Онова, което не знаем за него, е къде точно работи още — тоест коя американска разузнавателна организация му плаща също. Ако изобщо е американска. Така или иначе той бе на среща с Мондрагон на плажа. Сетне е намерил начин да се покани в Китай.

— Да се покани ли казваш?

— В Тайван нашият известен учен доктор Лян Тяннин изразил подчертан интерес към срещи и обмен на опит с него. Смит обаче се отдръпнал. Сетне изведнъж взел ново решение и намекнал на Лян, че е готов незабавно да дойде в Шанхай и да изнесе лекция пред целия научен състав. А когато пристигнал, заявил, че е уморен, и поискал да остане в хотела да почине. Лян се изненадал, изразил някои съмнения. Естествено, информирал ДОБ, респективно Чжуннанхай. И оттам са наредили да го следят.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ами нали затова ми плащате добре — да научавам разни неща.

Вярно бе това. Фен често му подаваше информация, каквато иначе не успяваше да си осигури посредством други канали. Затова бе и толкова нахакан и постоянно се налагаше да му се напомня кой е шефът тук.

— Плащам ти да си вършиш работата добре. И затова сега ми обясни защо този американец е още жив?

— Защото не е толкова лесен за убиване, при това го следят по нареждане от Чжуннанхай. И затова трябва да внимаваме.

Юй отново усети жлъчката в устата си.

— Хм, да, да, разбира се. Обаче трябва да бъде убит. И то бързо. Откри ли кой е дал декларацията на Мондрагон?

— Продал може би. Не още.

— Намери го. Сетне убий и него.

Фен се усмихна.

— Разбира се, шефе.

* * *

На слабата светлина в кабинета Смит забеляза, че човекът на прага премества очи върху все още отворената върху шкафа папка. Оттам погледът му се спря върху оголената врата на стенния сейф. С него леко се отмести и дулото на пистолета. Интересно, този тип не запита „Какво правите?“ или „Какво става тук?“. Попита само: „Кой сте вие?“ Значи знае или се досеща защо Смит е в офиса на Юй Юнфу, президент и директор. Изведнъж реши да се пробва.

— Вие трябва да сте Чжао Янцзъ. Вие сте дали на Ейвъри Мондрагон истинската декларация, нали?

Дулото на зигзауера заподскача.

— Откъде…?

— Мондрагон ми каза. Само че го убиха, преди да ми я предаде.

— Тогава къде е тя сега?

— У тях.

Чжао хвана пистолета с двете ръце, но не успя да овладее тремора.

— Истината ли говорите?

— Ами как? Зная за Мондрагон, зная и вашето име, тук съм, защото сега и аз я търся.

Чжао примига, безпомощно отпусна ръката с пистолета и седна на пода, а след малко хвана глава с двете ръце.

— Загубен съм… мъртъв съм…

Смит притича, грабна оставения на пода зигзауер и го напъха в колана, а беретата премести в джоба на якето. Чжао бе отпуснал глава, открил дебелия си врат, сякаш вече очаква палача да го обезглави.

— Могат ли да свържат изчезването на декларацията с вас? — попита Смит.

— Може би не днес, не и утре… ама онзи Фен е магьосник в тези неща. Сякаш има рентгенови очи — унило отвърна човекът на пода.

— Кой е Фен?

— Фен Дун. Шеф на сигурността.

Смит смръщи лице, замисли се.

— Как изглежда?

Чжао го описа. Не бе трудно: едър мъж, червенокос, посребрен, привидно хладно спокоен, зловещ в смъртоносните си действия.

— Виждал съм го — обади се Смит.

Сега вече разполагаше и с име.

— Започнете отначало. И кажете причините. Защо я откраднахте?

Чжао се стресна, изведнъж забравил страха, разгневен, но и възмутен:

— Защото Юй Юнфу е свиня! Затова! Свиня — алчна и мръсна! Подла, да, подла! Заради него дадох декларацията на Мондрагон, да! Почитаемият и благороден дядо на приятеля ми Бей Жуйтян основа „Летящият дракон“ още докато тук бяха и англичаните, и американците. Ние бяхме компания почтена, уважавана… бяхме… ние…

Смит изслуша гневния монолог, изяснявайки си случая: съвсем не бе събитие, рядко за новата Народна република. „Летящият дракон“ била сравнително малка, консервативна по дух и действия фирма, предимно транспортирала товари по Яндзъ и по крайбрежието — главно до остров Хайнан. Бей Жуйтян бил президент, докато не се появил Юй Юнфу и къде със силови похвати, къде с партийни връзки и белгийско финансиране завладял компанията в типичен мафиотски стил. Самоназначил се за президент и за директор и с помощта на белгийските си приятели разширил дейността в международен мащаб. И непрекъснато рискувал, движейки се по ръба на китайските закони и международното право.

Гласът на Чжао затрептя още по-емоционално:

— Приятелят ми Жуйтян бе унищожен по вина на Юй. Затова дадох декларацията на Мондрагон — да изобличи Юй Юнфу и той да си получи съответното наказание! Нека и той да потъне в калта, нека!

След малко обаче се досети за реалностите и отново се завайка:

— Но аз съм свършен, аз съм мъртвец…

— Как успяхте да я изнесете?

Чжао посочи сейфа.

— Беше в тайна папка ето там. Аз бях касиер и финансист на компанията, когато Юй проникна тук. Тогава се престорих, че го харесвам, и той ме задържа на работа, защото от мен по-опитен във фирмените дела няма. Един ден забрави папката на бюрото си, аз извадих документа, сетне я върнах. Той така и не се досети, че я е изваждал и забравил извън сейфа. Сега обаче ще си спомни…

И Чжао сякаш се смали.

— Добре. Къде според вас е декларацията сега — след като са му я върнали?

— Най-вероятно в дома му — тук ще го е страх да я държи сега. В къщата си има друг сейф.

— Къде живее?

— Далеч. Отвъд летището Хунцяо, там сега е модерно предградие. Обзавел си е парвенюшко имение, нормален човек би се срамувал от него.

И финансистът назова адреса, който не означаваше нищо за Смит, но Анди щеше да се справи.

— Мондрагон ми каза, че общо имало три екземпляра, вярно ли е?

— Да, така е — отвърна Чжао. — Три бяха.

— Къде са другите два?

— Единият трябва да е в Басра или Багдад — при фирмата получател. Такава е нормалната процедура. Третият къде е, не зная.

Смит изгледа съсипания от страх Чжао и бавно заяви:

— Мога да уредя извеждането ви от Китай.

Ниският мъж въздъхна.

— И къде ще отида? Китай е моят дом…

Изправи се и залитна към едно от креслата. Отпусна се в него и отново въздъхна.

— Може би няма да разберат, че съм бил аз.

— Възможно е.

— Бихте ли ми върнали оръжието?

Смит се поколеба. Сетне измъкна от колана зигзауера, извади пачката и провери за патрон в цевта. Нямаше. Тогава му го подаде.

— Пълнителя ще намерите отвън — до вратата.

Остави Чжао там — на голямото кресло, мрачно загледан в прозореца и шанхайската нощ отвън.

* * *

Фен Дун остана в двора на Юй Юнфу. Настани се във форд ескорта си под сянката на голям разклонен чинар и търпеливо зачака. Подухваше свеж ветрец, разнасяше аромата на жасмин, а той не помръдваше от мястото, свалил прозореца на шофьорската врата, загледан в раздвижените сенки зад завесите в големия дом. Пердетата бяха европейски тип, като и почти всичко друго в построената по западни стандарти огромна къща — още едно копие на подобните на палати домове на френските и британските чаени и копринени магнати от Концесионната ера.

Сенките бяха две — по-високата се движеше възбудено и постоянно ръкомахаше, по-ниската стоеше почти на едно място и жестовете й бяха много по-редки, но и по-резки. Втората бе на Ли Куони, съпругата на шефа. Тя бе доста по-уверена в себе си, имаше силна интуиция и в нейно присъствие Фен винаги внимаваше. Юй не бе човек балансиран, в критична ситуация губеше присъствие на духа и правеше грешки. Иронично бе, че от двамата съпрузи тя бе много по-удачна за ръководител.

Е, поседя, видя достатъчно. Премести съветското те-те^[1] в лявата ръка, с дясната набра номер на клетъчния телефон. Изчака определени по брой сигнали и паузи, натисна още един бутон — такава бе процедурата, когато набираше номера на търсения човек — Вей Гаофан.

— Да? — обадиха се отсреща.

— Налага се да говоря с него.

Гласът незабавно го разпозна.

— Разбира се. Един момент.

Надникна през прозореца към сенките. Сега голямата бе приведена, другата бе надвесена над нея. Съпругата бе положила ръка на рамото на Юй, успокояваше го.

— Какво направи относно американеца? — запита възгрубият глас на Гаофан от далечен Пекин.

Фен докладва стегнато:

— Джон Смит очевидно все още е в хотела. Агенти на сигурността наблюдават сградата. Моите хора са си по местата — ще го пресрещнат, тръгне ли да търси документа. Смятаме, че именно така ще постъпи.

— Къде е отседнал?

— В „Пийс Хотел“. Старият.

— Така ли? Интересен избор за модерен американски микробиолог, чийто интерес, изглежда, сочи право в нашите изследователски институти. Мисля, че говори достатъчно сам по себе си, а?

— Интересите му са далеч извън микробиологията.

— Тогава продължавай да изпълняваш задачата.

— Слушам — отвърна Фен. — Само че излезе друг проблем. Юй Юнфу няма да издържи.

— Сигурен ли си?

— Вече се разпада, нервите му са зле. Най-малката подробност да излезе наяве и ще се пречупи. Тогава ще издаде всичко. Може да се изпусне и по-рано.

Направи пауза и след малко каза решително:

— Според мен повече не можем да му вярваме.

— Добре. Аз ще се погрижа. Ти ликвидирай американеца.

Настъпи мълчание, но Фен знаеше, че Вей не е свършил. След малко той се обади пак:

— Обясни ми как стана така, Фен? Искахме информацията да стигне до американците. Само тя. Не и доказателството.

— Не зная, господарю. Аз организирах изтичане на информация в посока Мондрагон. Но се получи нещо непредвидено. В момента не зная кой е крадецът, но скоро ще го открия.

— Действай — с това отсреща прекъснаха.

Фен остана в колата още малко. Прозорците в сградата потъмняха, сега светеше само в спалнята на Юй, но сенките ги нямаше. Усмихна се с онази типична само за него енигматична полугримаса и си представи съпругата — Куони. Харесваше му. Засмя се и сви рамене. Сетне изтри обаждането от телефонната памет.

 

 

Хонконг

 

До преди не много време последно британско късче от голям Китай и процъфтяваща икономически единица, Хонконг загуби доста от предишния си блясък, след като материкът си го възвърна през 1997 г. И докато Пекин мечтае да стане бъдеща столица на Азия, а Шанхай се възприема като източен аналог на Ню Йорк, то Хонконг желае единствено да си остане същият — свободно действащ, печелещ големи пари, възхитително забавен. С други думи, далеч от репутацията на който и да е друг модерен китайски център.

Погледнем ли от върха на небостъргача „Олтмън Груп“, ще видим океан от танцуващи, примигващи светлинки, разпрострени нашир и надлъж, безбрежни, едно страхотно доказателство за жизнеността на огромния град. Тази вечер там, на същия връх, в облицована с ламперия от тиково дърво трапезария към края си вървеше голям прием с вечеря. Ухаеше на най-разнообразни деликатеси, скъпи гозби, френски сосове. Радушно усмихнат, домакинът Макдърмид, основател, изпълнителен директор и председател на директорския борд на „Олтмън“, стана да изпрати двама от последните си гости — мъж и жена.

Среден на ръст, с най-обикновено лице, което едва ли ще запомните сред множество хора, Макдърмид минаваше шестдесетте, бе леко напълнял и винаги приятно ухилен.

— Бъдещето на световната търговия неизменно се върти днес около индустриализираните азиатски нации на тихоокеанския регион — говореше им той. — А главните им опори и колони, така да се каже, са САЩ и Китай, финансови близнаци и огромни пазари. Убеден съм, че Китай разбира това толкова добре, колкото и Съединените щати. И независимо от това дали приемат стремежите ви за относителна независимост, ще се наложи да живеят с тях още дълго време занапред.

И двамата родени в Хонконг китайци, гостите бяха сериозни играчи във финансовата общност. Сега кимаха в знак на съгласие, но отлично разбираха, че влиянието им е дребно и незначително, защото тежкият политически юмрук на Пекин постоянно виси над главите на всички по-едри бизнесмени в Специалната административна зона.

И все пак да ги кани и потупва по гърба човек от мащаба на Макдърмид, да ги пои и храни в подобна луксозна обстановка в своя пентхауз, както на английски се нарича суперлуксозният мансарден етаж на небостъргачи и други подобни високи сгради, това съвсем не бе малко. Както и да го погледне човек. Затова напълно заслужено подхранваше егото и надеждите им — „Олтмън Груп“ бе най-скъпият небостъргач на „Рипълс Бей Роуд“, конгломератът — един от най-могъщите. И докато любезно отговаряха на репликите на домакина, съпругът и съпругата поспираха да се възхищават на невероятната многомилионна гледка от върха му.

Някъде наблизо настойчиво иззвъня телефон тъкмо в мига когато китайският бизнесмен казваше:

— Драго ни е да чуем възгледите ви по въпроса и се надяваме да ги повторите и пред нашия титуляр. Подкрепата на САЩ е извънредно важен фактор в отношенията ни с Пекин.

— О, смятам, че в китайската столица отлично разбират…

Прекъсна го внезапно появилият се личен секретар и настойчиво зашепна нещо в ухото му. Макдърмид се извини на гостите, без да обяснява повече:

— Съжалявам, но ме търсят спешно… Благодаря ви, че уважихте поканата, беше прекрасна вечер, нали? Научих много от разговора с вас, забавлявах се чудесно. Надявам се, че скоро ще се видим пак и ще продължим обмена на мнения.

Жената рече:

— За нас би било огромно удоволствие. Само че следващия път ще бъдете наш гост. Мисля, че можем да ви обещаем интересна вечер, обаче не и толкова изящна храна. А виното ви е направо несравнимо.

— О, нищо особено — скромничеше Макдърмид, — обикновени американски продукти, вярно, виното е от специален производител, малка страна, знаете, но достойно за най-видни хора. Лорънс ще ви изпрати, моля още веднъж да ме извините. И пак благодаря за посещението.

Макдърмид вече леко нервничеше. Поклони се на гостите и бързо закрачи към вътрешността на апартамента. Приятната усмивка се бе изпарила от лицето му, обземаше го раздразнение. Грабна слушалката и грубо изграчи:

— Докладвай!

— Задачата е изпълнена — рече Фен Дун отсреща. — Както очаквахте, на острова имаше още един американски агент. Мондрагон убихме, прибрахме декларацията, оставихме другия да избяга. Сега те ще бъдат надлежно алармирани.

— Добра работа.

— Има още нещо — продължи Фен. — Вторият агент е полковник Джон Смит, микробиолог от АИМИИБ.

— Е, и? За кого работи?

— За никоя от известните американски разузнавателни организации.

Макдърмид само изръмжа:

— Интересно…

— Който и да го е изпратил, Смит сега е в Шанхай, което работи в наша полза. Аз ще се заема с него. Обаче ни се отваря друг немалък проблем. Него просто не го очаквахме.

— За какво говориш? — отново се ядоса Макдърмид.

— За Юй Юнфу. Той се прави на лисица, а всъщност е едно уплашено зайче. Притиснат ли го в ъгъла, ще се самоизяде. В момента е ужасен до смърт, възможно е да направи някоя глупост.

Макдърмид се замисли.

— Прав си. Не можем да поемем този риск. Извади го от уравнението.

Остави слушалката, но мисълта за въпросния Смит не го напускаше. В същия миг на вратата се почука.

— Да?

— Госпожица Сун е в гостната, сър.

— Благодаря ти, Лорънс. Поднеси й нещо, обърни й нужното внимание. Обясни, че след малко идвам.

Остана на място, замислен още малко време, сетне разтърси глава и стана. Сун Люся бе дъщеря на високопоставен човек, не можеше да си позволи да я обижда. При това бе страхотно гадже. И младо.

Взе бърз душ, смени дрехите и усмихнат излезе от спалнята. Нощта е все още млада. Отвън светлините на Хонконг блестят в краката му, светът е негов. Когато влезе в гостната, доброто му настроение се бе изцяло възвърнало.

 

 

Шанхай

 

Чжао Янцзъ не бе помръднал от екзотичното кресло в кабинета на Юй Юнфу. Седеше угрижен там, въздишаше и поглеждаше към празния пистолет. Може би американецът наистина ще помогне? Но дали отговорът на проблемите му е да напуска Шанхай? Има и по-лесен изход, ще прибере пълнителя отвън, ще допре дулото до слепоочието и…

Отново втренчи очи в оръжието, погали го с пръсти. Представи си изстрела — куршумът профучава през цевта, излиза от него като гневна светкавица, пробива черепа и меката мозъчна тъкан… Този път не потръпна. Това бе някакъв изход. Дори се поуспокои при тази мисъл. Изход винаги има, нали? Накрая ще намери покой, битката ще остане зад гърба му, повече няма да страда от мисълта за позора на фирмата.

Огледа познатия до болка кабинет на президента — директор Юй. Като касиер бе прекарал немалко часове тук, всъщност едва ли не половината си живот — в опити да поправя грешките на себелюбивия бизнесмен и да поддържа имиджа на фирмата. Въздъхна още веднъж, сетне дълбоко пое въздух и реши друго: не, все още не е готов да умира. Поклати глава и усети вътрешна сила, решимост, каквато отдавна не бе изпитвал. И гняв, да, гняв. Няма да умира. Ще се бори. Фирмата все още може да бъде спасена. Сега трябва да се махне оттук, преди да са го разкрили. Изправи се рязко и усети лекота. Бе направил важна стъпка в правилната посока — взел решение, потвърдил бъдещето.

Изведнъж чу мек звук. Нещо металическо изщрака.

Обърна се озадачен. Вратата бе отворена. На прага стоеше осветена от лампите в предния офис фигура, но Чжао видя само черен силует. Преди да успее да запита нещо, прозвуча само едно тихо „паф“. Усети удар, сетне остра болка в гърдите и си даде сметка какво се бе случило — бе прострелян с оръжие със заглушител. Веднага след това падна по очи на килима. Вече не чувстваше нищо.