Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (44)

Глава четирийсет и трета

Дацзу

 

Нощта бе тежка. Въздухът сякаш притискаше Джон към земята, докато упорито напредваше по потъналите в тъмни сенки скали на гигантската каменна грамада, метър по метър, колкото може по-безшумно и все по-нагоре. За щастие имаше си специални обувки за целта, нощният бинокъл му помагаше в подбора на пътя сред цепнатини, издълбани от водата столетни улеи и ръбове. Понякога нямаше друг избор, освен да прескача по-дълбоките цепнатини или да се катери по скалния скат. Друг път му помагаха случайни издатини или прорасло в камъка, жилаво като въже дръвче.

— Губим си времето, Ли — рече гласът на Фен Дун изведнъж.

Дойде от толкова близо, че Джон потръпна и погледна нагоре, очаквайки там да се появи гадната мутра и черното автоматно дуло.

— Мъжът ти е покойник. Охраната — също. Ти патрони нямаш, нали? Твоето приятелче там горе сред дърветата е сам и много скоро ще го докара до твоето положение. Кой ще ме спре, кажи ми? Сега ти е шансът, сега. Даваш декларацията, аз си отивам, ти се спасяваш където си знаеш.

Куони се изсмя презрително, горчиво.

— И къде ще отида? Какво ще правя без пари? Как ще изведа децата си от Китай? По-добре да взема да изгоря декларацията. Така и ще направя! Ако тутакси не се разкараш…

Гласът й продължаваше да реди подобни закани. Джон се закатери още по-настървено нагоре. Трябваше да се изкачи на по-високо място от Фен.

Междувременно китаецът се изкикоти:

— Съжалявам, госпожо Ли, много съжалявам. Само американците искат декларацията непокътната. Аз ще се задоволя и с пепелта. Хайде, моля ти се, запали я. Ама давай де! Иначе ще дойда да ти я взема и сам ще й драсна кибрита. Обаче това няма да ти помогне да се чупиш от Китай, нали?

Това полупризнание сепна Ли Куони и внезапно тя се досети, тогава спонтанно избухна:

— Вей Гаофан! Той стои зад тази история, нали! Благодетелят на баща ми! И на мъжа ми също! Той иска документът да бъде унищожен, само той. Ти всъщност за него работиш, за кого другиго!

— Единственият ти шанс съм аз, на мен трябва да се довериш — нагло отвърна Фен. — Иначе си знаеш съдбата…

Джон вече бе на върха, прехвърли зъбатия ръб и безшумно се претърколи на късата площадка. Свали автомата и опря гръб на скалата отзад. Свеж вятър полъхна покрай лицето му и без да ще, погледна надолу. Пред него като на длан се виждаше цялата долина, дефилето на Спящия Буда, величествена панорамна гледка с множество красоти и растителност в сенки, монументални статуи, облени от неземната, призрачна лунна светлина.

А на този чудесен фон главата на Фен се открояваше като идеална мишена. С един точен куршум ще я пръсне като тиква. Пръстът му полази по спусъка, а в гърдите му забушува познат гняв: Фен е убиец, унищожил хора, които му бяха помагали — Ейвъри Мондрагон, Анди Ан, поредица уйгури. Дори предателя Макдърмид. И бедния Юй Юнфу. А сега в Арабско море припламваше още едно изключително опасно огнище на насилие и смърт. Джон напрегна цялата си воля да прогони гнева и яростта от себе си.

И тогава се обади с достатъчно висок глас:

— Ти, Фен, не си единственият й шанс. Предай се сега и ще живееш…

Нарочно провали преимуществото на изненадата, но пък смяташе, че този е най-правилният начин за оправяне на сметките. В продължение на безкрайна секунда Фен остана като замръзнал на място, сетне с бързината на кобра се завъртя и плонжира вдясно, сякаш забравил острия зъбер, а в движение пусна дълъг откос. За миг червената му коса се скри в полусянката, лицето му се изкриви в омраза и луд гняв.

Джон въздъхна кратко и със задоволство. На това се бе надявал — не можеш да застреляш човек в гръб, та дори и да е най-големият негодяй на земята. Очаквал бе именно такава реакция, готов бе: неговият откос изпревари този на наемника с десети от секундата, а куршумите отхвърлиха мощното тяло като чувал слама назад към скалната маса. Фен се блъсна в нея с тъп звук, превъртя се в обратна посока и полетя през ръба, повличайки със себе си порой камъни.

Миг шокираща тишина и в следващата десета от секундата Ашгар и групата му затичаха надолу по склона и с насочени автомати заобиколиха скривалището на Ли Куони. С лудо тупащо сърце Джон се втурна по урвата, а в главата му мислите препускаха в хаотичен бяг. Почти се бе добрал до декларацията, но… дали да се обади на Фред? И как да я изпрати? Ами ако изведнъж тя не се окаже в Ли Куони? Тичаше лудешката, без да се съобразява с наклона и голямата опасност, прескачаше високи камъни, зъбери, храсти и какво ли още не. Излезе на равното невредим и спря при уйгурите.

Ли Куони бе зад падналото дърво, опряла гръб на неголяма скала. Облечена бе абсолютно както и мъртвата й двойница, но дрехите бяха разпокъсани и напоени с кръв, вероятно тази на съпруга й. Едната й ръка бе под главата му, а с другата вадеше от джоба запалка. Оръжие нямаше, но Джон зърна документа — най-вероятно истинския, — лежеше върху положено на земята куфарче.

Погледите им се срещнаха, тя се усмихна криво:

— Е? Същият американец, който търсеше декларацията преди време, нали? Трябваше да се досетя.

— Играта завърши, мадам Ли — побърза да каже Смит. — Съпругът ви е мъртъв. Няма с кого другиго да направите сделката, освен с мен.

Тя измъкна ръка изпод главата на мъртвеца и погали лицето му. В небитието то бе спокойно, изгладено, като мраморно.

— Страхлив беше и не особено умен, но го обичах. И смъртта не променя нещата, нали? Вижте, двата милиона долара и вашите уйгури да ме прехвърлят през границата — мен и децата. В замяна получавате тази хартия — каза Куони спокойно и поднесе запалката. — Иначе ще я запаля.

Смит й повярва и веднага погледна часовника. Час и десет минути… „Кроу“ вече е готов за действие, екипите му — в бойна тревога, абордиращата група чака само сигнал. Нищожна е надеждата да успее да изпрати документа във Вашингтон, а оттам президентът на свой ред да го препраща в Пекин. Освен ако проработи неочакван фактор. Ако се случи нещо извънредно и промени обстоятелствата. Буря например. Или поява на още бойни съдове. Или намеса на друга държава. Каквото и да е, само да спре влизането на „Императрицата“ в протока.

Толкова много неща бяха пожертвани досега, други поставени на карта, късно е тепърва да се отказва. Залозите са огромни, длъжен е да направи този последен опит. Обърна се към Ашгар.

— Намерихте ли парите?

— Намериха ги бойците. В куфарчето, точно два милиона, сухи пари, истински.

— Дайте й ги.

Гласът на Ашгар неочаквано загрубя, той отмести очи и се взря някъде назад през рамото му:

— О, не…

Джон се сепна и автоматично се извърна, за да види какво бе привлякло Ашгаровото внимание. Гърлото му мигом пресъхна. Само това не…

В далечния край на поляната стояха осмина във военна униформа, развърнати във верига току пред дърветата, с насочени към тях автомати. Закъснели бяха да помогнат на Фен, но не и да им объркат плановете.

 

 

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Очите на всички присъстващи в подземния ситуационен център бяха насочени към седналия на централното място на масата президент. Той пък гледаше часовника.

— Един час, сър — обади се Броуз.

— По-малко — поправи го военният министър Стантън.

— Не можем да чакаме повече — намеси се вицепрезидентът Ериксън.

Кастила обърна очи към Ериксън.

— Готови ли са на „Кроу“?

— Вече повече от половин час — отговори вместо него Броуз.

Президентът кимна, замисли се и отново кимна, а погледът му пак се закова в часовника. Изведнъж лицето му се втвърди:

— Дай заповедта!

Изпълнителският екип се задвижи като добре смазан механизъм. Хората около картите и техниката се раздвижиха. Броуз вдигна слушалката и започна да говори.

 

 

Вторник, 19 септември

Дацзу

 

Ашгар рече нещо бързо, приглушено, двайсетте му бойци се раздвижиха светкавично, заемайки позиция в нова конфигурация срещу войниците. Сега двете групи стояха мълчаливо една срещу друга, с насочени оръжия и пръсти на спусъците. Войниците можеха да се възползват от няколкото секунди, но не го направиха.

— Ние сме два пъти повече от тях, че и отгоре, но не смея да ги нападна — тихо призна Ашгар на Джон. — Не се знае дали нямат още скрити наблизо хора. Иначе всеки наш куршум, улучил военен от НОА, ще донесе на уйгурите драконовски мерки и нови репресии. Не си заслужава жертвата. Съжалявам, Джон.

— Напълно разбирам — отвърна Смит и наведе глава.

Нещата направо отиваха по дяволите.

— Ако не се появят още, мога да ти обещая да те отведем до скривалището, а оттам ще те поеме другата ни група и заедно с Тейър ще ви прехвърлят до границата.

— Благодаря и за това. Но защо не реагират? Страхуват ли се или що?

Китайците стояха като статуи. Уязвими бяха, това се подразбираше от само себе си. Но защо не реагират по някакъв начин? Може би изчакват помощ?

— Мисля, че чакат подкрепления — отвърна Ашгар.

В същия миг откъм горичката се появи тичаща фигура. Беше Ранди и след секунди бе вече при тях. Този път косата й бе боядисана черна, лицето й омазано, сгърчено в горчива гримаса, очите й — насочени към китайските войници.

— Кажи с какво мога да помогна?

— Ех, Ранди, Ранди! Откъде, по дяволите, се появи тук? — опита се да я укори Смит, но съзнаваше, че за препирни време няма.

— С покойния Макдърмид дойдох, гадната му душица в ада дано да се пържи. Беше си поискал преводачка.

— За наш късмет, а и на Ли Куони. Ти от началото ли си в публиката?

Тя кимна.

— Да, и аз се въртях из горички и храсталаци. След онази пукотевица зърнах Фен да се приближава към семейството и просто се опитах да го задържа.

— Длъжник съм ти — рече Джон.

— Я не се прави на дръж ми шапката — скастри го тя. — На теб ти е нужен онзи документ, дето е в жената… нали?

— Същия — потвърди Джон и набързо обясни основните моменти плюс взривоопасната ситуация в Арабско море. — Автор на играта е Макдърмид с помощта на съпруга, който лежи мъртъв ей там. По някакъв начин в тяхната операция мощно е замесен и висш китайски политик. Бог само знае какво ще се случи сега… но зная, че няма да е на добро. Не и за мира… не и за бъдещето… не и за света. Съжалявам, че се замеси в тази работа, Ранди. А нашият приятел Ашгар е прав — не може да рискува бъдещето на своя народ. Пък вече няма и време да променяме каквото и да било.

Сега се обърна към Махмут и рече настоятелно:

— Ти с твоите бойци се измъквайте, докато може. Ако изобщо се получи, разбира се…

— Вие няма ли да дойдете?

— Това само ще усложни твоето положение, Ашгар. Нас така или иначе ни защитава единствената свръхсила в света, нали сме й поданици… но не и уйгурите.

Потупа го по гърба, както бе виждал да правят неговите бойци, и добави:

— Вземи и двата милиона. Ти ще ги употребиш по-точно, отколкото Ли Куони, китайското правителство или ние самите.

Ашгар наведе глава.

— Съжалявам, че така се получи. Лоши съвпадения, отново и отново… Но все има надежда един ден да поработим заедно отново и по-сполучливо, а?

В следващата секунда даде сигнал и бойците му се измъкнаха като духове — за секунда и нещо потънаха в гората и повече не се видяха. Китайците не реагираха на изтеглянето на уйгурите, изобщо не помръднаха.

След мъничко към двамата американци се присъедини Ли Куони с декларацията в едната ръка и загасената запалка в другата. Ситуацията изглеждаше повече от критична. Изведнъж Ранди побутна Смит с ръка:

— Гледай, Джон…

Някъде иззад редицата войници се появи офицер. Направиха му място да мине и той закрачи по поляната към тримата.

— Ето, за това са изчаквали — рече Смит тихо.

— Капитан от пехотата според пагоните — обади се Ранди.

Изражението на офицерското лице бе строго, поведението му авторитарно. По средата на пътя хвърли бърз поглед вдясно, където бе паднал трупът на Фен Дун, облян в доста кръв. По лицето му се изписа несигурност и той забави крачка. В същото време откъм скалите, откъдето бе паднал убитият Фен, се появи още една фигура — сравнително дребна, възпълна, в същата униформа, само че малко по-различна, и се запъти към капитана.

— Този е майор, но носи и отличителните знаци на ДОБ — вътрешна сигурност и контраразузнаване — рече Ранди.

— Браво. Това е китайското КГБ — криво се усмихна Смит.

Майор Пан бе наблюдавал първото действие на драмата край Спящия Буда иззад голямата статуя на свиреп дракон, стоящ пред Пещерата на Просветлението. Сетне с развитието на следващите действия последователно бе сменявал скривалищата си няколко пъти, за да следи играта на участниците най-внимателно.

С нощен бинокъл най-грижливо бе наблюдавал и изучавал уйгурите. Бе проследил кратките сражения и престрелката между тях и Фен Дун с неговите гангстери, сред които и няколко войници. Това му бе казало много неща. Дрехи, оръжие, снаряжение, лица и поведение на партизаните — тепърва щеше да има храна за доста размишления, пък и немалко работа. Дисциплинирани, добре обучени, с калашници. По лицето му се бе изписала доволна усмивка. Още преди това бе стигнал до правилното заключение: полковник Смит действа с помощта на неизвестна му (на майора) досега шанхайска клетка на уйгурската съпротива. И ето ги тук същите хора, изправени срещу хлъзгавия Фен Дун, който междувременно ликвидира Юй Юнфу и богатия американски магнат Макдърмид, за да се добере до митническата декларация на „Императрицата“. Значи и Смит е някъде наблизо, просто няма начин да не е така.

Силно го бе възхитила изобретателността на Ли Куони. Но се налагаше Вей Гаофан да бъде неутрализиран окончателно, в такъв дух бяха дадените му от Бухала нареждания. Значи личната му намеса все пак бе необходима, макар и по едно време да бе решил да се оттегли. А появата на пехотното отделение незабавно потвърди правилността на последното му решение. Сега стоеше пред капитана, който колебливо оглеждаше знаците на ДОБ и пагоните с майорския чин. Изчака няколко секунди, изгледа високия офицер от главата до петите и рече:

— Аз съм майор Пан Айту, капитане. Мисля, че сте чували за мен?

Другият извика на помощ офицерското си самочувствие и изпълнен с достойнство, рече:

— Капитан Чан Ду. Да, чувал съм за вас.

— Значи да не губим време с излишни церемонии. Мисля, че изпълнявате преки заповеди на командир, който е личен приятел на Вей Гаофан. На вас неофициално са ви наредили да помогнете на Фен Дун, който, както виждам, е мъртъв. От военно юридическа и всякаква друга гледна точка е напълно незаконно този човек да командва ваши подчинени, само че е станало именно така и в краен резултат има убити и ранени китайски войници. Разбирате ли ме?

Капитанът пребледня като платно и все пак се опита да възрази:

— Нямам право да обсъждам дадените ми заповеди.

— О, така ли? Тук наоколо в гората има още доста китайски войници, само че те се намират под моите заповеди. В същото време в себе си нося писмени нареждания да разследвам и при необходимост да се намесвам в дейността на същия Фен Дун, понастоящем покойник. И за да не бъда голословен, ето ги и тях.

И Пан му подаде подписаните от Бухала документи.

Капитанът зачете бавно, сякаш се надяваше хартията някак си да изчезне от ръцете му. Текстът високопарно, но недвусмислено изясняваше, че майор Пан действа в качеството си на служител от вътрешната сигурност и контраразузнаването под преките заповеди на члена на Постоянния комитет, който ресорно отговаря за тези държавни институции и тяхната дейност. Капитанът съзнаваше, че е особено уязвим и най-обикновен офицер от пехотата, действащ по нареждане на личен приятел на член на същия Постоянен комитет, който обаче не отговаряше за военните.

И под напрегнатите погледи на Джон, Ранди и Ли Куони капитанът дочете документите, върна ги на Пан, отстъпи крачка назад и отдаде чест.

— Май майорът спечели — рече тихо Джон.

Ли Куони щракна запалката.

— Избирайте — давам ви документа срещу незабавно политическо убежище в САЩ за мен и децата ми, иначе го изгарям!

— Без двата милиона?

Ли Куони сви рамене.

— Съпругът ми ги искаше най-вече. Аз съм актриса, при това достатъчно добра и известна в САЩ. Сама ще си спечеля милионите.

— Дадено! — рече Джон и грабна документа и запалката, за да не би случайно в последния миг тя да промени решението си.

В същия миг майорът закрачи към тях и след секунди се представи на английски, любезно усмихнат.

— Аз съм майор Пан Айту. Приятно ми е най-сетне да се запозная с вас, полковник Смит. Много бе забавно да разследвам действията ви на наша територия. За съжаление с време не разполагаме. Дайте ми митническата декларация.

— О, не! — обади се Ранди, дръпна запалката от пръстите на Джон и я запали. — Не зная защо ви е, но…

— Почакай — спря я Джон. — И без това няма време да я изпращаме във Вашингтон, а оттам президентът да я препраща в Чжуннанхай. Нека чуем какво има да ни каже колегата.

Майор Пан примига и посочи с ръка към оттеглящите се войници.

— Сега и те са на мое разположение. Между впрочем, знаете ли, че капитан Чан е взел двама пленници? Докладваха ми, че единият е американски капитан, другият — възрастен мъж, и двамата избягали от местния полеви затвор. Гарантирам на тях, на вас и на двете дами тук, както и на децата на мадам Ли, спешно прехвърляне в САЩ. В създалата се противопоставеност ние с вас сме на една и съща страна, г-н полковник.

— А защо ще помагате на Ли Куони? — попита Ранди.

— Да речем, че се възхищавам от интелигентността, находчивостта и артистичността на дамата. Трябва да призная още, че присъствието й тук е допълнително усложнение, от което предпочитам да се отърва. Едно условие: случилото се по никакъв начин не бива да става публично достояние. Нито във вашата страна, нито в нашата. Обаче губим време, успешният завършек на тази история може и да ни се изплъзне…

Джон се замисли. Майорът видимо няма за цел да унищожава декларацията, защото иначе какво толкова му пречи? И какво ще спечели Китай? Освен ако някой някъде наистина желае американците да се качат на борда на „Императрицата“… Бързо трябваше да се вземе решение и кой друг да го направи, освен той самият? САЩ няма да загубят нищо, по-скоро ще спечелят.

И зададе критичния въпрос:

— Имате ли възможност да спрете вашия товарен кораб, преди да е станало прекалено късно, майор Пан?

— Има такава възможност, да.

Тогава Джон му подаде декларацията.

Майорът се обърна кръгом, махна им с ръка да го последват и затича по поляната към пътека между дърветата. Тримата хукнаха след него и скоро излязоха на друга поляна, където стоеше хеликоптер със загасени двигатели. Още в движение Пан извади уоки-токи и заговори в него. Мигом моторите изреваха и витлата се завъртяха.

 

 

В Арабско море

 

Луната бе в зенит и необичайно светла, когато „Кроу“ увеличи скоростта и започна да скъсява дистанцията между себе си и „Императрицата“. Китайският кораб се движеше с най-голямата си възможна мощност, а Ормузкият проток вече се виждаше на хоризонта. Абордажният екип стоеше на палубата в нестройна верига, въоръжен, готов за спускане на лодките и незабавни действия.

В комуникационния център капитан Биенас крачеше неспокойно напред-назад и постоянно поглеждаше към тримата оператори — радиста, радарния и сонарния. В един момент се загледа в радарния екран, а в същото време се обади Хейстингс от сонара:

— Подводницата се движи!

— С каква скорост? — задъхано запита Биенас.

— Мисля, че с максималната, сър.

— Към „Императрицата“ ли се насочва?

— В известен смисъл, да.

— Какво, по дяволите, означава „в известен смисъл“, Хейстингс?

— Струва ми се, че се движи право към нея, сър, но всъщност това е приближаваща я към нас маневра.

— Да ни влязат отзад и отляво — готови за торпилиране, а?

— Може би да, сър.

— Тогава кажи го направо, престани да усукваш, дявол те взел!

Настъпи тежка, неудобна тишина. След малко Хейстингс рече сухо, строго официално:

— Извинете, сър, не съм компетентен да определям къде отива подводницата. Мога да докладвам само скоростта и курса й.

Лицето на Биенас пламна.

— Извинявай, Хейстингс, мисля, че съм се поизнервил.

— Няма проблем, сър, всички сме така — сега операторът говореше по-меко, видимо бе приел извинението.

Биенас се пресегна и натисна копчето на интеркома, за да докладва на мостика.

— Джим? Изглежда, че се готвят. Влизат ни с пълна мощ.

Капитан Червенко чу репликата, усети коремът да го свива още повече. Познато чувство.

— Добре, Франк. Дръж ме в течение.

— Слушам, сър.

Червенко изключи връзката, взря се навън, включи друга.

— Спаркс? Свържи се с „Императрицата“!

Изправи се и отново се взря в товарния кораб, който бе на не повече от половин морска миля.

Интеркомът изписука.

— Не отговарят, сър.

— Продължавай да опитваш. Хванеш ли ги, обади се.

Червенко натисна друго копче и запита:

— Готови ли сте, Канфийлд?

— Тъй вярно, сър!

Капитанът доволно кимна, бодрият глас отсреща видимо му хареса. Младият командир нямаше да се изложи. В съзнанието му нахлуха стари спомени, ярки и не толкова ярки образи от младите години, когато по същия начин възприемаше предстоящите задачи — навито, с висок дух.

— Канфийлд, дай предупредителен изстрел. С петинчовата. Без попадение!

— Слушам, сър.

Капитанът намести бинокъла отново. След секунда се чу меко изпукване и на петдесетина метра от борда на товарния кораб изригна гейзер. Това трябваше да даде нужния ефект. Червенко заброи на глас: едно, две, три…

Интеркомът писна.

— Отговориха, сър — докладва радистът. — Питат: „Какво означава тази агресия?“

— Кажи им да зарежат словоблудството, да спират незабавно, значи веднага, и да са готови да приемат наш абордиращ екип. Предай още следното: видя ли да хвърлят през борда дори и една тенекия, следващият снаряд ще им влезе право в джигера. Да, така им го кажи — буквално.

Отново огледа „Императрицата“ през бинокъла. В следващия миг съдът явно намали скоростта. Сега въздъхна. Дотук добре. Тъкмо реши да нареди да спускат лодките, когато се обади Франк Биенас.

— Подводницата ни обхожда, сър! — гласът му бе възбуден. — Потапя, готова за стрелба.

Ето ти на! Знаеше си го. По челото на Червенко изби ситна пот. В отговор изрева:

— Маневрирай за избягване на огъня! Вдигай хеликоптерите!

С ъгълчетата на очите забеляза, че „Императрицата“ е вече почти спряла: големият корпус леко се полюшва, без ход, само вълните леко я тласкат напред. Сетне впери очи в морето отзад. Очакваше появата на показателната пенеста следа на торпедото.

Само че торпедо не се появи. Вместо това изведнъж лъсна гигантска форма — същинско допотопно морско чудовище — мокро черна, исполинска, тя бавно изплава от дълбините.

Китайската подводница! Червенко гледаше, зяпнал, невярващ на очите си. Огромната пура бавно напредна към кърмата на „Кроу“, спря на около 500 метра от нея, същевременно скъси разстоянието между себе си и неподвижната „Императрица“.

От интеркома се обади глас:

— Обаждат се, сър!

Червенко изви вежди в удивление.

— Добре — изръмжа той. — Свържи ги направо с мостика!

След малко се чу ясен глас с едвам доловими гневни нотки, говореше английски доста сковано:

— Насреща е капитан Червенко, моля? Говори капитан Чжан Цян, командир на подводница „Чжоу Енлай“ от Народната освободителна армия на Китай. Получих заповеди от Пекин да присъединя към вас при абордиране на пиратски съд „Императрица“ с цел намиране и унищожаване на контрабандни товари. Имам също инструкции да качвам на борда екип, незабавно да връща съда в Китай.

Червенко замръзна на място. Гледаше навън към леко играещите вълни на Арабско море, държеше подвижната част на интеркома в ръка и напрягаше воля да спре лудото си сърцебиене. Край. Най-лошото бе минало. Благодаря ти, Господи, за всичко! Някой някъде бе свършил работата и без тях. Някой си… може би са били повече хора? Какви ли рискове са поели, може би са дали жертви? Сигурно никога няма да им научи имената, никога няма им види лицата.

— На ваше разположение, съм, капитане — вежливо отвърна на глас. — И, разбира се, щом унищожим контрабандата, ние с удоволствие ще съпроводим кораба обратно до Шанхай. Не бихме желали пиратски съд като този случайно да попадне в нечии чужди ръце, нали?