Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (42)

Глава четирийсет и първа

Арабско море

 

— Насреща „Шилох“, сър — докладва радистът и вдигна глава към началството. — Искат точната ни позиция сега и евентуалната след десет часа.

Капитан трети ранг Франк Биенас се наведе към него.

— Предай им настоящата. Ей сега ще поработя върху предполагаемата… но я почакай! Кажи им, че десет часа не вършат работа.

Биенас седна пред картите и отвори таблиците. Радистът предаде исканата информация на кръстосвача и се облегна на седалката да изчака отговора. Бе на края на дежурството и усещаше умората в цялото тяло. Биенас продължи да изчислява проектирания курс на „Кроу“. След малко захвърли писалката и поклати глава.

Радистът постави слушалките и внимателно се заслуша. След малко се обади през рамо:

— „Шилох“ казва, че за по-малко от десет часа няма да успеят. В момента са на пълна мощност.

— Тогава ще бъдем вече в Персийския залив и нещата ще загрубеят. Предай им го — налага се да ни настигнат до шест часа, иначе по-добре да се връщат у дома и да вземат да си изпекат курабийки.

Слушалката на ухото му изписка и той уморено рече:

— Търси ли ме някой, на мостика съм.

Излезе от помещението и пое нагоре, където на смяна още преди час бе застъпил капитан Червенко.

Когато Биенас влезе, Червенко бе насочил нощен бинокъл към далечните светлини на „Императрицата“.

— Напоследък нещо много бърза — мрачно каза капитанът. — Като надушила дома хрътка. Издули са машините до крайност.

— „Шилох“ твърди, че са му нужни десет часа — докладва Биенас.

Червенко не се извърна, нито свали бинокъла.

— Броуз прави най-доброто, на което е способен. Лошото е, че Петият флот е далеч на юг, при това ние постоянно се отдалечаваме от него. Естествено, че няма да пристигнат навреме.

— Е, и да пристигнат — какво толкова могат, дето ние не го можем? — коментира Биенас, а в гласа му прозвуча закана и оптимизъм.

— Само дето са два пъти по-добре въоръжени от нас, то стига — благо го поправи капитанът. — А подводницата как се държи?

— Същия курс, същата дистанция, но Хейстингс казва, че долавял шумове в предното торпедно отделение.

— Знаят, че наближава часът на истината, Франк. Не можем да позволим на „Императрицата“ да влезе в Персийския залив. Ще бъдем уязвими откъм въздушни удари на излитащи от наземни бази машини, откъм атака на торпедни катери и на каквото още си поискаш. И не знаем кой още може да се появи, ей така изневиделица, нали? Току-виж Техеран решил ревностно, че и техните интереси са засегнати, и тогава ще стане една каша, не ми говори.

Биенас мрачно кимна. Отлично разбираше за какво говори командирът. Застана до него, рамо до рамо, също насочил бинокъл към движещите се светлини. Наближаваше часът на сблъсъка.

 

 

Дацзу

 

— Ето го мястото — рече Ашгар и в гласа му прозвуча необичайно за него благоговение.

Бяха спрели с Джон на полянка сред задръстената с гъсталаци гора. Намираха се недалеч от релефите, на същия скат, само че малко на по-високо и встрани, точно както бе пожелал Смит. Не виждаха цялата поредица от хилядите разположени на стотици метри скални образи, но боядисаният Спящ Буда, импозантен и величествен сред най-близките до него статуи, изпъкваше в изумителната панорама, облян от бледата лунна светлина.

Обичайно строголиките уйгури също спряха и по лицата им се изписа възхищение от неповторимата гледка. Опрян на дясната страна, гигантският Буда се бе изтегнал в центъра на подковообразна скала, гърбът му сякаш потънал в скалната маса. Бе близо 30 метра дълъг и 6 висок — прекрасно каменно превъплъщение на спящия съня на просветените принц Сакия-Муни, потапящ се в Нирваната. Около него се извиваше каменен поток от сателитни статуи на високопоставени сподвижници от онзи период в естествена големина. Само силно издаден напред скален перваз пазеше тези прекрасни произведения на скалната архитектура от прищевките на времето и природата — така както го бе описал Дейвид Тейър. Вечен, извън времето, призрачен на сегашната светлина.

Мястото бе идеално за разполагане на часови. Джон и Ашгар разпределиха уйгурите сред ниската растителност, те двамата заеха недалечни един от друг централни позиции под съседни дървета. Налагаше се да чакат търпеливо, било дълго, било късо. И в двата случая бе особено важно да контролират възбудата и нервите си. Джон бе вече изпускал шанса да вземе декларацията, този път щеше да му бъде последен. Разтърси рамене и се опита да мисли за друго. Огледа каменните образи бавно, опита се да ги запомни добре, щеше да му е от полза при пристигането на противниковите играчи. Повече грешки не можеше да си позволява.

В различни ниши около подковообразната скала се гушеха още статуи, имаше ги и пред входовете на пещерите. Ниски метални парапети отделяха фигурите от пътеката за посетители, но сега наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше ги туристите, продавачите на сувенири, полицията и обичайните духовни наставници. Бе тихо, тъмно, от време на време някое животинче прошумоляваше в храсталаците, подухваше тих ветрец, някоя и друга птица изплющяваше с криле.

— Кога ли ще се появят? — не се стърпя Ашгар, нещо нетипично за него. — Утрото не е чак толкова далеч…

— Нямам си идея. Вече ти казах, срещата им е определена за деня, но интуицията ми подсказва, че ще се появят по-рано.

— Дано да е преди туристическия поток.

— И аз се надявам да е така. Обаче е възможно Ли Куони и съпругът й да предпочетат прикритието на множеството. И все пак няма начин да не се досетят, че този път Фен Дун няма да се спре пред нищо, за да вземе декларацията. Което значи, че тълпата няма да им помогне. Но така или иначе от Фен те ще очакват изненади, затова ще дойдат по-рано. Поне от него по-рано, и то за да си подготвят контракапан.

Въпреки логиката на предположенията си Джон се оказа неправ. Не мина и половин час и на върха на каменното стълбище откъм обратната страна на Спящия Буда се появиха хора. Смит фокусира нощния бинокъл: бяха петима, трима разпозна веднага — помнеше ги от Хонконг и Шанхай като хора на Фен Дун. Всички носеха английски щурмови автомати. Само че самия Дун го нямаше.

— По дяволите! — въздъхна Джон.

— Какво става? — запита Ашгар, загледан в същата посока.

Петимата слизаха в посока към релефите.

— Фен Дун го няма — обясни Джон и изруга. — Това е изненадващо и ме безпокои.

Минутка по-късно на билото след групата се появи още един мъж и също заслиза. Носеше средно по големина ръчно куфарче и бе Ралф Макдърмид. Смит подсвирна тихо.

— Я гледай ти! Лично Макдърмид е тук, същият, дето дърпа конците най-отгоре.

— Най-големият баровец, а? Доста странно…

— Може би пък не — замисли се Джон. — Фен на два-три пъти изпусна декларацията. Вероятно Макдърмид е решил да не поема повече ненужни рискове, загубил е доверие в наемника и смята, че лично към него самия Ли Куони и Юй Юнфу ще се отнесат с повече доверие.

— Мислиш, че му е подкупил хората ли?

— Защо не? И все пак изненадите не ми харесват. Има ли нови изпълнения, значи нещо съм изпуснал още в началото.

Въоръжената група слизаше с насочени за стрелба оръжия, сякаш очаква засада. Макдърмид я спря някъде на 10 метра над нивото на долната площадка и насочи хората да се скрият срещу статуята и отляво на стълбището. Самият той се притаи в един гъсталак край тях.

— Изглежда, очаква Юй Юнфу и съпругът да се появят по същия път — рече Ашгар. — Така ще ги засече по-лесно.

Ако Макдърмид наистина бе очаквал това, то този път се бе излъгал. Първо се показа набит здравеняк, но не бе на стълбището, а вървеше по пътека на най-ниското ниво. Излезе някъде отдясно и от множеството каменни фигури, както бе предположил Дейвид Тейър. Джон внимателно го огледа с бинокъла и в колана му забеляза затъкнат деветмилиметров глок.

След него се зададе жена — трябваше да е Ли Куони. Настигна го и се огледа. Бе облечена в тъмни панталони и яке с висока яка плюс качулка. Загръщаше се зиморничаво в него, в ръка носеше куфарче, вероятно там бе декларацията. Джон се опита да види лицето й, но високата яка го прикриваше, скриваше почти и цялата й коса. Но тя беше, безсъмнено. В съзнанието му ярко изплава образът на красивата актриса, сама с чаша алкохол в ръка в притихналата шанхайска къща. След нея се показа трети човек — младолик, строен и жилав, може би на трийсетина години, в добра форма. Изглеждаше поизплашен, напрегнат, очите му блестяха мокро, бяха присвити, а челото — силно набръчкано от взирането в мрака. Джон реши, че това е съпругът Юй Юнфу. Костюмът му бе измачкан, но марков, приличаше на шита по поръчка италианска дреха. Вратовръзката бе с разхлабен възел, също от най-скъпите, ботите високи, официални, ризата — бяла, също силно смачкана. Приближи се съвсем близо до жена си, а очите му неспокойно заиграха във всички посоки. Горкият, рече си Джон и неволно се усмихна, съвсем е съсипан.

Почти веднага ги последва и четвърти — също излязъл от мрака мъж. Смит не го бе виждал досега. Изправен, със силно, атлетично тяло, очите му светеха с неестествен блясък като на наркоман. Такъв или не, имаше вид на опасен и опитен главорез.

Ли Куони излезе начело и поведе групичката си покрай Спящия Буда. След малко спряха, тя отправи поглед към стълбището, остави куфарчето на земята и тихо извика:

— Фен? Знаем, че си тук. Чухме те. Носиш ли ни парите?

 

 

Понеделник, 18 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Адмирал Броуз тихо съобщи:

— Три часа, сър.

— Смяташ, че не виждам часовника ли? — сопна се президентът и съжалил за грубостта, силно въздъхна. — Извинявай, Стивънс. Това чакане ми опъва нервите повече от всичко друго. И друг път сме броили минутите, но все е ставало дума за нападения по инициатива на противника, а нашата работа е било да вземем най-добрите ответни мерки. Сега е доста по-различно. В известен смисъл тази конфронтация я създадохме ние и трябва да внимаваме в избора си на действия. Изглежда, че скоро ще се наложи да издам крайна заповед… Може би ще се стигне до война между САЩ, Китай и останалата част на света и никой от нас не ще е в състояние да я контролира. Някой в Китай желае това и е готов да действа ответно веднага щом се качим на „Императрицата“…

Бяха сами в ситуационния център. Срещата бе по настояване на адмирала, президентът се бе съгласил — тук нямаше никаква възможност за подслушване. Всички високопоставени военни и цивилни чиновници стояха като на тръни, в пълна тишина, затаили дъх.

— Съжалявам, сър. Не бих искал да съм на вашето място.

Кастила се засмя тихо.

— Напротив, Стивънс, всички ми завиждат. Не си ли чувал какво говорят? Ами какво пишат? Че съм бил най-могъщият човек на земята и всеки би желал да бъде на мое място.

— Тъй вярно, сър — потвърди адмиралът с наведена глава и побърза да докладва: — Съобщиха, че „Шилох“ очевидно няма да пристигне навреме.

— Тогава Бог да ни е на помощ — въздъхна президентът. — И нашият човек в Китай…

 

 

Вторник, 19 септември

Дацзу

 

Настъпи заредена с много електричество тишина. Ли Куони и уплашеният й до смърт съпруг очакваха отговора на Фен Дун.

През бинокъла Джон наблюдаваше движенията на Макдърмидовите ръце. Той даваше указания на хората си и жестовете му говореха само едно: да останат по местата, да бъдат готови, да не вършат нищо преди неговия сигнал.

Сетне американецът се изправи и се запъти към стълбището. Заслиза по стъпалата усмихнат, с куфарчето в ръка. Приближи дъното, когато се обади Ли Куони.

— Достатъчно.

— На английски говори — отбеляза Ашгар.

— Може би нарочно, особено ако охраната й не знае езика, така и няма да разбере за какво става дума.

— Кой сте вие? — подозрително запита жената. — И къде е Фен Дун?

— Аз съм Ралф Макдърмид, г-жо Юнфу. Същият, с когото говорихте и който ще ви плати двата милиона — рече той и потупа куфарчето.

Джон видя, че Юй Юнфу се навежда към съпругата и й шепне нещо в ухото. Очите на жената се разшириха, сякаш й съобщи нещо много важно.

— Там ли са парите?

— Разбира се — отвърна Макдърмид. — А документът сигурно е във вас, нали?

Ли Куони докосна своето куфарче с върха на обувката и отвърна.

— Да, тук е. Но преди да сте се опитали да ми го вземете силом с помощта на онези, които прикрихте ей там горе, да знаете: в него има бомба. Много лесно ще я взривя, веднага щом направите погрешен ход. Разбирате ли ме?

Макдърмид се усмихна щастливо, сякаш прелестната жена отсреща му предлага любовна среща и Джон за пръв път разбра какъв чудесен актьор е шефът на „Олтмън Груп“. За него животът бе една голяма, многостранна игра: бизнес, удоволствия, все едно какво още. Играеш я само с една цел — победа. Колкото по-високи залозите, толкова по-добре. Всичко попада в категориите контракт, трансакция, сделка. А рефлексите му чудесни, реакцията — мигновена, автоматична, както и дишането.

— Ама чудесно ви разбирам, госпожо. Защо се съмнявате? — рече той с най-приятен глас. — Вие, естествено, желаете да преброите парите.

— Разбира се. Донесете ги тук — долу — и се върнете на същото място.

Макдърмид слезе с лека стъпка, остави куфарчето легнало на земята и се върна, без да отделя очи от Ли Куони и групата й. Неговите хора горе в прикритията стояха с ръце на спусъците.

Джон, Ашгар и уйгурите не помръдваха, следящи със затаен дъх развитието на тази малка драма. От съпружеската двойка долу се излъчваше напълно осезаема възбуда. Те се спогледаха, а очите им светеха особено. Ли Куони ясно каза:

— Провери, съпруже мой.

Юй приклекна и бързо отвори ключалката, за секунда очите на Ли Куони и двамата бодигардове се отклониха от склона и жадно се впериха в повдигащия се капак. Това бе грешка.

Като че по даден сигнал някъде от отсрещния гъсталак, но над групата на Макдърмид, като могъщ дух от приказките се изправи Фен Дун с голям автомат в още по-едрите си ръчища. Откри огън, а дулото засвятка, изплювайки смъртоносни оси. Вулканичен грохот раздра кротката поне привидно досега нощ, куршумите зачаткаха, рикошети запищяха в адско кресчендо. Ли Куони, съпругът и двамата наемници просто нямаха никакъв шанс.

От гърлото на Куони избликна ярка кръв, тя се прегъна като парцалена кукла и се свлече, недалеч от нея по лице падна мъжът й с раздробени гърди и затисна Макдърмидовото куфарче с тяло. По-едрият от двамата главорези почти не успя да реагира на ситуацията и падна покосен, другият успя да извади оръжие. Но и той закъсня, мощният откос на Фен го хвърли върху ниския метален парапет, на който увисна окървавен. Тази сцена се разигра като на забавен кинокадър с оплискан в алено екран.

Изведнъж Джон осъзна ситуацията в цялата й пълнота: мъртви бяха и петимата между Фен и подножието на Спящия Буда — дошлите с Макдърмид хора. Огънят на Фен Дун бе смъртоносно покосил и тях.

Изведнъж настъпи шокираща, мъртвешка тишина, а долината отново прие предишния призрачен, безмълвно напрегнат вид. Макдърмид остана замръзнал на място, долната му челюст увисна, сякаш не осъзнаваше какво точно бе станало. От храстите около Фен изскочиха още половин дузина хора и затичаха надолу.

Тогава Макдърмид зарева с все гърло:

— Наредих ти да стоиш настрана от тази задача, Фен! Не ти ли казах, че ще се оправям сам? Какво направи сега, идиот такъв!?

— И какво толкова направих, тайпан? — небрежно рече наемникът, като доближи труповете. — Подсигурих декларацията да не попада в американски или китайски ръце. И най-важното — ликвидирах един нагъл, безполезен и много богат американец.

Макдърмид зяпна, невярващ на ушите си, а в следващата секунда рухна, от гърдите му бликнаха червени фонтанчета. Фен свали автомата и пристъпи напред, трупът на американеца се затъркаля надолу по каменните стъпала и спря в краката му. Фен се засмя и се върна, срита Ли Куони и се наведе към нейното куфарче.

До този миг Джон и уйгурите нямаха никаква възможност за качествена реакция. Ашгар изруга под нос и махна на хората си, а те насочиха калашниците, но Смит остро зашепна:

— Кажи им да не стрелят, да не се издаваме!

— Но той си отива с декларацията, Джон!

— Не! — сопна се Смит. — Изчакай малко! Нещо не се връзва…

 

 

В Арабско море

 

Капитан Червенко си бе полегнал на койката в каютата с надежда да подремне поне малко, но не се получи. Остави Франк Биенас да дежури на мостика преди два часа с напълно ненужната заповед да го събуди, ако има нещо важно, но така и не можа да заспи. От опит знаеше, сън няма да го хване, особено при създалото се положение. Така или иначе Франк трябваше да му се обади точно в 04,00 часа. Преди да се прибере в каютата, бе обиколил кораба и ведрото му настроение до голяма степен бе успокоило екипажа. Така помагаше и на себе си, а трябваше здравата да помисли как да се оправя с китайската подводница. Всъщност какви ли му бяха възможностите?

В същия миг интеркомът записука: обаждаха се от „Шилох“. Потвърждаваха лошата новина: определено нямат възможност да пристигнат при „Кроу“ навреме.

— Колко часа ти остават, Джим? — попита капитан Майкъл Ското отсреща.

— По-малко от три.

— Ти нареди ли готовност за…

— Не се налага в момента.

Кратка пауза, сетне гласът добави:

— Добре правиш.

— Тъмно е, подводницата е изплавала на повърхността. Слухарите им ще доловят всичко на секундата. И няма да съм първият да натисна спусъка, поне не и докато не ми заповядат.

— Е, Джим, знаеш какъв е рискът… ако те решат да започнат… — за втори път командирът на „Шилох“ не довърши фразата.

— Зная, Майк. Мога да поема риска, но няма аз да започна.

— Е, желая ти късмет.

— Благодаря. И пристигай колкото се може по-бързо.

Връзката прекъсна. Нямаше необходимост да говорят повече. Като командири и двамата знаеха залозите. В един военноморски сблъсък е възможно да се получи абсолютно всичко. При това „Шилох“ може да помогне, дори и със закъснение. Е, ако пък не, то поне ще прибере оцелелите.

Червенко отново затвори очи, твърдо решен да поспи поне час. За беля интеркомът отново писна.

— Сър, подводницата се потопява.

Червенко усети стягане в коремната област.

— Идвам — кратко рече той.

Скочи от койката, влезе в малката баня, наплиска лице, среса косата. Постави фуражката и се изкачи на палубата. Огледа внимателно околните води, но не забеляза нищо.

На мостика Биенас докладва, кимайки към светлините на движещата се отпред „Императрица“.

— Увеличават скоростта. Скоро ще качат до максималната — 15 възела.

— Подводницата?

— Според сонарите торпедните зареждат.

— Ще нападат, а?

— Мисля, че още не, сър.

— Хм, няма да закъснеят… обяви бойна тревога, Франк.

Биенас кимна на дежурния при интеркома. Младият офицер се наведе към микрофоните:

— Бойна тревога! Всички екипи по местата! Бойна…