Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (40)

Глава трийсет и девета

Дацзу

 

От време на време прекратяваха покера и докато все още бе светло, изслушваха докладите на уйгурските разузнавачи. Сетне обмисляха и анализираха различни сценарии за развитие на операцията. И пак покер. Ашгар спечели някой и друг долар, Джон се раздели с парите весело и с готовност — все едно принос на добра воля. Но колкото и да се опитваше да заглуши мислите, те неизбежно го връщаха към предстоящите задачи. Ужасно му се искаше да успеят и на двата фронта. Махмут си мислеше за друго — искрено смяташе, че действат в името на демокрацията и свободата в Китай. И това подклаждаше националното му чувство за гордост.

И двамата се безпокояха за евентуални капани, за неща, които не са успели да предвидят. Но не допускаха мисъл за провал. Не и това.

Според Ашгаровите хора около Спящия Буда се въртели обичайните туристически групи, възхищаващи се на красотата и духовната сила на вековното изкуство, разбира се, и постоянните агресивни продавачи на пощенски картички и сувенири. Изобщо разузнавачите докладваха за нормален ден. Засега не бяха забелязвали подозрителни личности, лица, подобни на Макдърмидовите наемници, нито на Ли Куони или Юй Юнфу. Обаче околната природа предлагаше множество възможности за скривалища. И за неочаквана поява. Напълно вероятно бе конкуренцията или семейство Юнфу да се появят последния миг под прикритието на нощта, било пеша, било с превозно средство, на коне, преоблечени като туристи или търговци.

В същото време новините от затвора бяха окуражаващи. Извънредното положение било отменено. Нямало да има нощна проверка по леглата, а на следващия ден затворниците щели да излязат на работа. То и реколтата изискваше спешна намеса: бе време да се прибират зелето, цвеклото, доматите и други зеленчуци, оризът и червения пипер. Ашгар бе убеден, че това е може би най-главният фактор директорът да отмени мярката.

И когато мракът настъпи над района на Дацзу с неговите полета и възвишения, групата с около дузина бойци потегли към затвора. Скриха колите край горичката. Джон, Ашгар и двама бойци се промъкнаха към старото място до телената мрежа. Оттук затворническият двор изглеждаше пуст, притихнал. Столовата тъмнееше в сенки. Двойните врати отзад бяха затворени, на коловоза нямаше нищо. Откъм помещението от време на време долиташе спорадичен смях или звук от протяжна песен. Затворническата охрана не се виждаше.

Важно бе да установят периметрите на постовете. Джон и Ашгар вече бяха решили, че влизането им в затвора би подобрило шансовете за тихо и гладко извеждане на Тейър с помощта на Киавели. И си бяха определили маршрут — по него ще влязат, по него ще излязат.

Продължаваха да слухтят и наблюдават, когато доловиха движение. Едното крило на двойната врата се отвори и затвори! Или така им се бе сторило? Джон напрегна взор. И ето — някой пълзеше, истински хибрид между котка, змия, човек. Правилно бе подбрал пътя — през сляпата точка и към оградата. Оказа се дребен мъж в обичайните овехтели затворнически дрехи. Повдигна глава за миг и веднага очите му заковаха Ашгар, тогава махна с ръка.

— Ибрахим е — прошепна Махмут, — прикривайте го!

Най-страшен враг им бе шумът. Макар че бяха отлично въоръжени, оръжията бяха само за в краен случай. Нищо че имаха и заглушители. Мит си е приказката, че заглушените оръжия стреляли „безшумно“. Разбира се, звукът е доста по-тих от нормалната дандания, но всеки индивидуален куршум си изплющява достатъчно високо, особено когато наоколо е тихо, както сега и тук. Извадят ли късмет, ще свършат работата с помощта на ножовете, гаротите и бойните изкуства — кой доколкото ги умее. И все пак четиримата запълзяха с готови за стрелба пистолети. Трябваше да прикриват и този движещ се насреща им човек — той рискуваше така много.

Сърцето на Джон заби по-буйно, напрежението се отразяваше. Ибрахим напредваше бавно и изведнъж потъна, сякаш земята го погълна. За миг забелязаха лакътя му — повдигна го и се скри. След мъничко земята от външната страна на оградата чудотворно се повдигна, буците се разсипаха встрани и се показа малък дървен капак. Той отскочи, видя се главата на Ибрахим, отново се скри. Пътят им бе показан, каналът — свободен.

Ашгар прошепна:

— Хайде, наш ред е.

Притича силно сгънат на две до отвора, последваха го Джон и двамата уйгури. Американецът се взря в дупката. Не бе дълбока, просто вход под оградата.

— Давай пръв — рече Ашгар настоятелно. — Прикривам те.

Джон се спусна с главата напред, пролази като четириного, излезе и затича след Ибрахим към столовата, а от дрехите му се ръсеше ситна пръст. След него хукна Ашгар, двамата му бойци светкавично заметоха „ничията земя“ пред оградата с клонки и ги последваха.

Ибрахим ги поведе през потъналата в мрак столова и кухнята. Надникнаха през прозорците — лунната светлина играеше върху покритите с дъски пътеки между столовата, трите затворнически помещения, караулното и другите сгради. Бяха правени по специално нареждане на директора — при кално време да не си цапа краката.

Строените върху дебели дървени пилони сгради се издигаха поне на метър над земята — заради дъждовните сезони, наводненията и бурите. Естествено растящи дървета, храсти и трева тук нямаше — всичко наоколо бе засъхнала, спечена земя, добре утъпкана от множество затворнически крака.

В този периметър часовите бяха двама — обходна двойка, — окачили на ремък автоматите, те се прозяваха често, често видимо изморени от безкрайните смени на дежурствата.

Ибрахим зашепна нещо на Ашгар, той кимна и обясни на Джон:

— Приготви се, дам ли знак, тичаме вдясно и се пъхаме под ей онова помещение. А моите хора ще ни чакат тук.

Ибрахим изчака часовите да стигнат края на периметъра, където все още бяха обърнати с гръб. Тогава потупа Махмут по гърба и хукна вляво, като изобщо не се стараеше да тича тихо, а нарочно затопурка като спънат кон по калдъръм. Двойката се стресна и рязко се извъртя с насочени оръжия.

И двамата изреваха една и съща дума, която Джон безпогрешно си преведе. Какво друго, освен „Стой!“?

Ибрахим замръзна, наведе глава гузно, вдигна ръце.

Часовите приближиха бавно, тревожно, но разпознаха ли го, се отпуснаха и позасмяха. Заговориха му подигравателно, кривейки устни.

Ашгар превеждаше бавно, най-важното.

— Пак крадеш храна, а, Ибрахим?

— Знаеш, че винаги те залавяме. Какво си задигнал този път?

Единият го претърси сръчно и изпод ризата извади бурканче.

— Охо, пак мед! Знаеш, че не е за затворници. Липсва ли нещо, все ти си на мушката. Всеки те знае — най-тъпото копеле в целия пандиз. Хайде в карцера, а утре при коменданта. Урока си го знаеш.

И поведоха увесилия нос Ибрахим към малка постройка в дъното на двора.

— Какво стана сега? — със симпатия попита Джон.

— Ще го държат в карцера поне седмица. Но Ибрахим е наше момче, много печено, това е приносът му към каузата. И хайде сега, давай!

Хукнаха вдясно. В мига когато часовите заключваха Ибрахим в килията, те вече бяха под помещението. Изминаха разстоянието под него максимално бързо, излязоха на открито, мушнаха се под следващата сграда и така продължиха към целта. Водеше Ашгар, който познаваше мишената — най-отдалечената от оградата барака.

Спряха на нужното място, залегнаха, задъхани и с лудо биещи сърца. Джон усещаше болка в главата, а лицето дяволски го сърбеше, но единственото нещо, което се въртеше в съзнанието му, бе, че някъде тук наблизо е Дейвид Тейър.

Огледаха непосредствената околност — същите дъсчени пътеки, същата спечена и корава земя. И тук се появи обходна двойка с автомати. Изчакаха, щом часовите обърнаха гръб, Ашгар отново поведе Смит, този път по-бавно и значително по-тихо. Вратата пред тях изведнъж зейна, отвори се сякаш сама и напълно безшумно. Тъмна човешка фигура им направи път и незабавно затвори. Бе на около 30 години, може би повече, на дясната буза личеше белег като от стара порезна рана. Поставил пръст на устните си, мъжът ги поведе на пръсти към втора, съседна врата. Влязоха, пресякоха пълно с похъркващи мъже душно помещение. Сцената прилича на черно-бял филм по Солженицинова книга, рече си Смит.

На задната стена имаше друга врата. Мъжът им я посочи с пръст и се върна към празен нар. Джон и Ашгар се спогледаха, Махмут изведнъж се ухили широко, сякаш казваше: „Твой ред е, американски ми приятелю.“

Е, най-сетне бяха пред затворническото помещение на Дейвид Тейър. Човек от десетилетия насам официално обявен за мъртъв. Съпругата му, омъжена повторно, покойница. Вторият й мъж — най-добрият приятел на Дейвид навремето, също покойник. Синът — израсъл без истинския си баща. Всъщност какво? Тейър си беше пропуснал живота — губеха му се най-важните моменти от него. Усещайки, че става сантиментален, Джон не можа да заглуши тези мисли.

Преглътна, отвори вратата. Този мъж заслужаваше много повече от просто съжаление. Свобода, реабилитация и цялото щастие, което днешният свят би могъл да му предложи.

Откри се мъничко помещение. Две тъмни сенки — седнали на леглата си мъже — вдигнаха очи към него. И двамата държаха запалени джобни фенерчета, прикрили в шепи лъчите им. Нищо повече не успя да види, в същото време Ашгар влезе и затвори вратата.

— Киавели? — прошепна Джон.

— Смит, ти ли си? — отвърна му глас.

— Аз съм.

Сега изведнъж лумнаха и двата лъча. Затворниците бяха облечени, готови. Единият, по-млад и мускулест, брадясал, с набола по набръчканото лице сивкава четина и късо подстригана сива коса, мигом издърпа и изправи ъгловия нар. По-възрастният, също висок, възслаб, с хлътнали бузи и кокалести рамене, носеше типично маоистко яке, съответната шапка и торбести селски панталони. Под шапката се подаваше плътна бяла коса, лицето бе аристократично и дълбоко нарязано от бръчки. Лице на около осемдесетгодишен човек, познало немалко мъки и страдания. На колана на панталона му висеше наподобяваща торба кесия. Това бе готовият за път Дейвид Тейър.

— Ашгар! — обади се Киавели от ъгъла, където бе клекнал. — Имам нужда от малко помощ.

— Готово! — откликна уйгурът и с общи усилия двамата повдигнаха една от дъските на пода, изтегляйки от нея четири хлабави пирона. Отместиха и съседната, отдолу зейна отвор.

По изнуреното лице на Тейър заигра топла усмивка и той протегна ръка.

— Полковник Смит, отдавна чакам този миг. Може би трябва да кажа нещо по-смислено и тържествено, но просто съм като зашеметен.

— Истинска чест е да се запозная с вас, сър — рече Джон и здраво стисна подадената му ръка.

Бе суха, топла и леко трепереше.

— Казвам го от все сърце. Дошли сме да ви изведем оттук и много скоро вие ще сте вече свободен човек.

— За мен най-голямата придобивка на свободата ще е да се видя със сина си…

— Разбира се, сър. Президентът изпраща специални поздрави. И се надява, че много скоро ще се срещнете.

По лицето на стария затворник се разля сърдечна, широка усмивка, очите му заблестяха.

— Боже мой, надеждата ме е крепила цели 50 години. Той добре ли е?

— Доколкото ми е известно, да. Имате две внучета и те ви изпращат поздрави. Момче и момиче, вече учат в колеж. Патрик и Ейми. У дома ви очаква едно голямо семейство.

Джон се поколеба, преглътна с неудобство, стори му се, че Тейър изхлипа.

— Време е да потегляме — обади се Киавели, застанал до тъмнеещия отвор.

Смутен от проявената слабост, Тейър започна да обяснява, че уйгурите години наред копали тунели под бараките, свързващи някои от тях. Входовете-изходи в земята отдолу били маскирани извънредно изобретателно.

Киавели го прекъсна с кратки указания:

— Съжалявам, трябва да побързаме. И максимално тихо. След извънредната мярка снощи охраната има специални заповеди: директорът заплашил, че крайно строго ще наказва всяко нехайство. Повечето тъмничари са подкупени, но попаднем ли на някой от другите, нападаме и обезвреждаме, по възможност без да убиваме. Оставяме заловените в столовата здраво завързани, със запушена уста. С малко късмет няма да ни усетят чак до сутрешната проверка.

— Дотогава би трябвало да сме доста далеч оттук — кимна Смит и изгледа мълчаливия Ашгар. — Ти ще добавиш ли нещо?

— Само да наблегна на едно: без убийства. Моите хора остават.

Киавели направи гримаса.

— Те защо все още са тук?

По Ашгаровото лице се изписа нетърпение.

— Просто като фасул, г-н Киавели. Организирам ли масово бягство, властта ще ни подгони повсеместно, навсякъде, където има уйгури. Нашата борба се крепи на други принципи — бързи, точни удари, където и когато можем, политически искания… При това винаги можем да изведем който ни е нужен, а на негово място да вкараме друг. Организираната в затворите мрежа е ценно преимущество, голяма скрита сила. Но да вървим. Бързината е приоритет.

Помогнаха на Тейър да слезе в тъмната, лъхаща на влага и корени дупка. Тунелът бе майсторски изпипан, с подпори, височина около метър и половина. Вървяха приведени, но то бе песен в сравнение с тунелите под шанхайските лунтани, помисли Смит. Киавели остана последен, като придърпа нара над дупката.

— Някой от нашите по-късно ще замаскира всички следи — обеща Ашгар.

Вървяха в рехава верига: водеше Махмут, следваха го Тейър, Джон и Киавели. Смит надмогваше клаустрофобията с цялата си воля и внимателно оглеждаше приведения Тейър за признаци на болка или умора, но възрастният мъж се движеше енергично и бодро. Тунелът се виеше като огромен опашат змей, тук-таме имаше грубо изсечени допълнителни подпори и излаз нагоре — поредният вход към някое от затворническите помещения. Всички мълчаха, само Киавели на няколко пъти кихна, затискайки уста с длан, за да заглуши звука.

Накрая полъхна хладна струя пресен въздух.

Ашгар вдъхна дълбоко, спря и рече:

— Пристигаме. Излизаме под последната барака, след нея идва столовата. Сега там трябва да има единичен часови, с него ще се заема аз. Появи ли се втори, включва се Джон. Ясно, нали?

— Ами аз? — запита Киавели, упорито взрян в Махмут.

— Неотстъпно ще стоиш до доктор Тейър — меко каза Джон.

— Не бива заради мен… — незабавно протестира Тейър. — Ако ми е писано да стигна до дома, ще стигна и толкоз. Прекалено съм стар, за да страда и друг заради мен…

— Това е вярно — прямо заяви Джон, — но опитате ли да направите нещо, което не е по силите ви, ще затрудните останалите, нали?

Старият мъж наведе глава и с примирена усмивка каза:

— Да, разбирам, Киавели ще ми е телохранител, изобщо ще ми сменя пелените. Бедният капитан…

— Ясно — изръмжа самият Киавели и побърза да добави: — Удоволствието е изцяло мое.

Отместиха капака, лъхна още по-свеж въздух. Излязоха един по един и запълзяха под постройката. Киавели върна дъсчения квадрат на място и побърза да го засипе с пръст, сетне последва Тейър.

Както бе казал Ашгар, часовият бе само един. Махмут и Смит залегнаха току на края на терена между бараката и столовата. Охраната се въртеше в приблизителен кръг с видима досада, полузаспал, метнал на рамо автомата. Нощният въздух хладнееше, луната се скри зад сиви облаци и сенките наоколо се задълбочиха. Стана някак си страшно и още по-мрачно.

Изчакаха часовия да направи пълна обиколка. Зад гърба му Джон притича под отсрещната барака. Когато на връщане китаецът се изравни с тях, Ашгар изскочи — същинска планинска котка — и рязко замахна. Човекът рухна на земята, Ашгар запуши устата му и понечи да го изтегли под бараката.

Тогава иззад съседната сграда неочаквано се появи втори часови и незабавно видя приклекналия над другаря му мъж. Измина дълга секунда, бавно действащият мозък на китаеца оценяваше ситуацията, сетне той посегна към увисналия на рамото автомат. Както бе уговорено, застаналият в засада Джон изскочи иззад него и обви ръка около врата му. Нападнатият успя да замахне назад с приклада. Смит избягна удара, но отслаби хватката. Мъжът се изтръгна, извъртя, понечи да натисне спусъка. Живота на Смит спаси спринтиращият към тях Киавели. Капитанът се хвърли върху часовия с подхода на ръгбист, повали го с рамо и му изтръгна автомата, но онзи успя да натисне спусъка.

Изтрещя изстрел, звукът се отрази в околните бараки и се понесе нагоре към мрачното небе.

Джон ритна падналия в главата и го повлече под бараката. В следващия миг наблизо проехтяха гласове на китайски — интонацията бе ясна, съседните часови от караула питаха какво става. Тейър изскочи навън, високо и уверено завика в отговор, високо се изсмя. Гласовете отвърнаха нещо, сетне също избухнаха в смях.

— Налагаше се да рискувам — тихо обясни той на ужасените си другари. — Казах, че в полудрямка, без да искам, съм натиснал спусъка, за малко да си прострелям крака…

— А те? — недоверчиво прошепна Киавели.

— Викнаха, че съм идиот и да гледам да не се повтори, че ще докладват…

— На косъм от… — потри изпотено чело Смит.

— Разминахме се — натърти Ашгар, а Киавели само се усмихна.

Секунди по-късно с общи усилия вече теглеха телата към столовата, където ги чакаха двамата уйгури. Единият веднага заговори.

Преди Ашгар да отвърне, Тейър преведе:

— Казва да побързаме, преди луната да се е показала. Те ще се погрижат за телата и ще ни настигнат.

Ашгар кимна:

— Правилно. Е, хайде.

Силно приведени, затичаха назад по показания им преди от Ибрахим път, прекосиха сляпата точка и Ашгар се мушна в прохода под оградата. Изведнъж Тейър се закова на място и с неуверен вид се огледа назад, като изпаднал в транс човек. Джон изтръпна, космите на врата му настръхнаха: какво му става на този човек? Досега късметът им работеше, тепърва ли да се издънват? Побърза да каже:

— Доктор Тейър, ваш ред е, влизайте, сър…

— О, да, мой ред — прошепна унесено възрастният мъж. — Знам, да, хъм… удивително, знаете ли, сякаш нещо от мен остава тук… бях голям запалянко, виках за „Доджърс“, само че те вече не били в Бруклин, така ли?

— Сега са в Лос Анджелис — зашепна Смит и внимателно го забута към отвора. — И „Джайънтс“ напуснаха Ню Йорк, сега са в Сан Франциско. Хайде, сър, моля ви…

— „Джайънтс“ в Сан Франциско, а? Боже мой… странно, изведнъж се чувствам подмладен…

Изпъна гръб и сякаш дойде на себе си. Огледа се и направо скочи в тунела, Джон го последва с огромно облекчение. Киавели грижливо огледа терена отзад и ловко се мушна в отвора, след него и настигналите ги уйгури.

— Може ли да потичаме, сър? — запита Джон от другата страна, докато уйгурите покриваха капака и замитаха земята.

Пред тях Ашгар махаше с ръка, подканваше да побързат. Луната бе закрита от облаци, но тук-таме блестяха звезди и на Смит му се стори необичайно светло. Затичаха, Тейър се справяше забележително добре. Вече в горичката, Смит въздъхна облекчено, сякаш печелеха престижно състезание. Току-що бяха извели президентския баща от затвора. Оставаше да го опазят и прехвърлят в Америка. Шега работа — рече си той и мрачно се усмихна, докато запотеният Тейър поемаше дъх.

Изчакаха да почине. Той бършеше потта от лицето и широко се усмихваше. Заобиколиха го в неравен кръг, оглеждаха се неспокойно, въртяха очи във всички посоки. В храсталака прошумоля животинче, сигурно отиваше на север. Тейър така и не престана да се усмихва и да разтрива гърди с длани. Смит чак сега забеляза зъбите му — кафяви, тук-там наръбени или счупени. На дясната ръка два пръста бяха силно закривени, като чупени и незараснали както се полага. Може би са го измъчвали? Мина малко време, дишането му се поуспокои, гърдите вече не свистяха така. Тогава отново затичаха.