Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приют Едно (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Altman Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8гласа)

Информация

Сканирал
Violeta_63(2014)
Корекция
VaCo(2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм

Аферата Олтмън

 

Американска. Първо издание

 

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Боян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

 

ИК „Прозорец“, София, 2004 г

ISBN 954-733-378-x

История

  1. —Добавяне

Глава трета

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Златисти слънчеви лъчи гальовно къпеха Розовата градина на Белия дом в прекрасни цветови нюанси, а по пода на Овалния кабинет трептяха приятно затоплени от небесното светило правоъгълници. И въпреки това тук обстановката бе някак си застрашителна. Така поне си мислеше Сам Кастила в момента, когато при него влезе шефът на президентския екип Чарлс Аурей.

И той изглеждаше потиснат и разтревожен, отново си рече Кастила, а на глас побърза да го покани приветливо:

— Сядай, Чарли. Какво става?

— Знаете ли, г-н президент, струва ми се, че… направо няма да поискате да ме изслушате — измънка Аурей и се отпусна на канапето.

— Какво? Няма яснота кой изнася информацията, така ли?

— Ама направо никаква — въздъхна Аурей и поклати глава. — Изтичане на информация и данни от такъв мащаб и с такава точност в продължение на цяла година би трябвало да остави някакви следи, ама на… нито Сикрет Сървис, нито ФБР, ЦРУ или АНС не могат да се доберат до нищо. Пуснали са през компютърните цедки всички, ама абсолютно всички, дето работят в западното крило — от пощенския екип и отдел „Експедиция“ до най-старшите чиновници, моя милост включително. Отделно разследват по конвенциалните методики и начини. Нищо. Единствената добра новина е, че поне гарантират за нас самите — ние вече не влизаме в евентуалните заподозрени. Всъщност целият персонал на Белия дом, включително чистачките и градинарите, е извън подозрение.

Президентът сключи пръсти и се загледа в тях.

— Е, добре. Тогава какво?

Аурей се озадачи.

— Какво „какво“? Извинете, сър, не ви разбрах?

— Кой остава, Чарли? Кои са останалите? Кого не са разследвали или проверили? Кой още би могъл да има достъп до цялата тази деликатна информация, дето изтича като вода от саламура? Планове… политически решения. Всички те са били обсъждани и вземани все на най-високо ниво.

— Вярно, сър. И пак не съм сигурен кого точно разбирате под „останалите“? Никой, просто не мога да…

— Мен разследвали ли са ме, Чарли?

Аурей се зачерви и се засмя неловко.

— Вас ли? Разбира се, че не, сър.

— Защо не? Аз стопроцентово имам достъп до абсолютно всичко. Освен да е изтекло нещо, за което да не сте ми докладвали…

— О, не, не, сър! Няма такова нещо. Но да ви разследват вас самия, е, това е недопустимо.

— Е, да, нали същото навремето говореха и за Никсън. Преди да открият уотъргейтските записи.

— Сър…

— Зная какво си мислиш — че аз съм най-силно засегнатият. Но не е вярно. Най-силно застрашен е американският народ и аз мисля, че ти отлично разбираш за какво става дума.

Аурей премълча.

— Огледай се, Чарли. Погледни по-нагоре, а и встрани. Кабинетът, вицепрезидентът, който невинаги е съгласен с мен. Съветът на началник-щабовете. Пентагонът. Влиятелните фигури, които често знаят доста неща от нашата кухня, защото ние самите им ги разкриваме. Никой не е извън подозрение. Никой.

— Наистина ли подозирате, че може да бъде някой толкова нависоко? — наведе се към него шефът на екипа.

— Абсолютно. Който и да е — той или тя, — този същият ни унищожава. Да, убива ни бавно. Не е толкова въпрос до информацията… до пресата, до врагове, които научават за плановете ни, преди още да сме ги оповестили… това дотук е било — и слава Богу! — просто само дискредитиращо и неудобно. Не! Истинската вреда за каузата ни е, че губим доверието си един в друг. А веднага след това идва потенциалната заплаха за националната сигурност. И да ти кажа искрено, точно сега — в момента — не бих рискувал да поверя деликатна, изключително важна информация на никого от нашите хора, дори и на теб самия.

Аурей кимна с разбиране и се усмихна, но усмивката бе невесела.

— Правилно, г-н президент. Но мисля, че вече можете — поне в моя случай. Аз издържах проверката. Освен ако сте загубили доверието си и във ФБР, ЦРУ, АНС или Сикрет Сървис.

— Ето, виждаш ли? Дори и сега неволно започваме да се съмняваме даже и в тях.

— Да, така е, разбирам ви добре. Ами Пентагонът? Много от изтеклите данни засягат деликатни военни решения.

— Политически, Чарли, не военни. Дългосрочна стратегия.

— Не съм сигурен — поклати глава Аурей. — Възможно е да ни е внедрена къртица — човек отвън, чужденец. Да е проникнала така надълбоко, че никой от областта на сигурността да не може да се добере до нея. Ставало е в миналото, нали? Може би трябва да настояваме службите да погледнат още по-дълбоко, а? Да разширят разследванията си и да търсят професионален шпионин, който може би се опира на някого от нас?

— Добре, разпореди се да действат. Но не мисля, че е шпионин — чужд или наш, местен. Източникът не се стреми да краде тайните, по-скоро се опитва да насочва и влияе на решенията ни. Иска да си осигури преимущества и сила за натиск в политическата област. С други думи, определено е противник на някои наши приоритети, а следващата му стъпка ще бъде опит за промяна на общественото мнение и нагласи.

— Май че е така… — промълви Аурей загрижено.

Президентът отново разгърна лежащите на масата документи.

— Разбери откъде изтича информацията, Чарли. Имам нужда от отговори на редица въпроси. Преди тази ситуация да ни е парализирала напълно.

 

 

Четвъртък, 14 септември Каосюн, Тайван

 

На 20-ия етаж на „Хай Лай“ прозорците на лявата ъглова стая светнаха. Джон Смит току-що се прибираше в грандхотела. Хубава стая беше, с още по-хубав изглед — дъхът да му спре на човек, като зърне прекрасната панорама на нощен Каосюн — от хоризонт до хоризонт бляскави светлини и напръскано с искрящи звездици небе. Само че тази нощ вече нищо не можеше да впечатли Смит.

Заключил вратата, за трети път препрочиташе всички намерени в портфейла и бележника документи. Надяваше се да намери поне намек за това как убитият агент се е добрал до митническата декларация. Единственото любопитно и същевременно неясно нещо обаче бе смачкана салфетка с логото на „Старбъкс“ — от типа, дето в изобилие ги има във всяко фирмено кафене. Любопитно, защото на нея някой с мастило бе надраскал име — Чжао Янцзъ.

В същия миг клетъчният телефон звънна. Клайн отговаряше на обаждането му.

И вместо поздрав зададе въпрос:

— Занесе ли документа на летището?

— Не — отвърна агентът. — Имам лоши новини. Убиха Мондрагон.

Отсреща настъпи мълчание, последвано от подобие на въздишка.

— За Бога, съжалявам. От много време е при нас… чудесен разузнавач беше, ще ми липсва. Ще трябва да се обадя на родителите му. Стари хора, трудно ще го понесат…

Смит дълбоко пое въздух и продължи:

— И аз съжалявам, Фред.

— Как стана?

Смит разказа за плика, неочакваното нападение, смъртта на колегата.

— Убийците бяха китайци, от Шанхай. Онази декларация стопроцентово е била истинската. Имам нещо насочващо, също оттам, но доста неясно.

И разказа за салфетката с името.

— Защо смяташ, че произхожда от Шанхай?

— Бил ли е Мондрагон някъде другаде през последните шест месеца, освен в Шанхай?

— Мисля, че не. Поне аз не зная да е бил.

— Тогава значи е просто една възможност, а аз нямам никаква друга диря.

— Можеш ли да отскочиш до Шанхай?

— Мисля, че да. На конференцията има учен от тамошен институт. Няма да е трудно…

Обясни за доктор Лян, за поканата му и добави:

— Само че имам три проблема. Не зная китайски, не познавам града, още по-малко знам къде са им кафенетата от веригата на „Старбъкс“. И беретата. Как да я внеса в Китай?

— За кафенетата не се безпокой — ще изпратим пълна справка в Тайпе, а в Шанхай ще те чака преводач. Той ще ти донесе и оръжие. Парола за разпознаване: двойно кафе с мляко.

— Има още нещо — обади се Смит и изложи фактите за Дейвид Тейър.

— Тейър ли? Не съм чувал за такава родствена връзка на президента. Намирисва ми на номер, на капан.

— Човекът на Мондрагон твърдял, че старецът определено е американец…

— Запита ли го дали информаторът е надежден?

— Да, колкото и всеки друг, поне според Мондрагон.

— Ще докладвам на президента. Щом човекът е американец, без значение кой и какъв е, вероятно ще поиска да знае повече.

— Добре, отивам в Шанхай да работя по митническата декларация. А другите екземпляри?

— Оттук ще се погрижим за онзи, който е в Багдад. Ако имаме късмет, за третия няма да мислим, поне засега.

Чу се пуфкането на лула, лека кашлица и гласът на Клайн настоятелно добави:

— И, полковник, не забравяй, че време нямаме. Според ВМС разполагаме максимум с пет дни, може би и по-малко — докато онзи кораб стигне в Персийския залив.

 

 

Сряда, 13 септември

 

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

В Овалния кабинет Кастила обядваше на тежка дъбова маса. Бе я донесъл със себе си — от стария губернаторски офис в Санта Фе, където му бе служила вместо бюро. С известна носталгия остави сандвича със сирене на чинията и извъртя новия стол към прозореца над красивата зелена площ отвън и двата монумента в далечината. Напоследък се бе привързал към тях. И все пак в съзнанието му далеч по-често се мяркаше друг образ, друг сюжет — панорамен: червеникав залез-слънце и безбрежна, пустееща, но в същото време вездесъщо жива пустиня отвъд ранчото му на границата на родното Ню Мексико. Там, където все още шетат истински ягуари и други диви зверове. Внезапно се почувства стар и уморен. И му се прииска да се върне у дома.

Красива мечта… Прекъсна я влизането на личния му сътрудник Джереми.

— Г-н Клайн е тук. Настоява да ви види, сър.

Президентът погледна стенния часовник. Не е ли рано за новини от Китай? Всъщност колко ли е часът там сега?

— Никакви телефони, никакви посетители до второ нареждане, нали?

— Слушам, сър — потвърди сътрудникът и отвори вратата, за да влезе Клайн.

Посетителят бе с вечната лула, само че незапалена, стърчеше от джоба на вълненото спортно сако. Кастила го покани да седне на клубния стол — така наричаше подаръка от британската кралица.

— Нали се разбрахме, Фред? Аз да идвам при теб, канех се да прескоча привечер.

— Извинете, сър, много е спешно. А предвид изтичането на информация вече нямам доверие и на червения телефон, дето има една дума…

— Сигурно носиш декларацията?

— Уви, не, сър — въздъхна Клайн и преразказа доклада на Смит.

Кастила направи гримаса, поклати глава.

— Но това е ужасно. Обади ли се на родителите?

— Разбира се, сър.

— Ще се погрижите за тях, нали?

— Вече е направено.

Президентът погледна към прозореца.

— Как мислиш, Фред, дали да ги поканя тук? Може би ще се зарадват на вниманието?

— Извинете, сър, невъзможно е. Приют едно не съществува. Такава организация няма. Мондрагон бе частно лице, работеше в частен бизнес, това е всичко. Оставил е пари, те ще бъдат предадени на родителите му.

— Трудна ми е работата, Фред, понякога е непоносимо тежка. Добре тогава, не разполагаме с онзи документ, който ни е повече от нужен. Кога ще го имаме?

— Смит има водеща към Шанхай следа. Вече работи по нея, дори е поканен от шанхайски институт и официално е гост на китайското правителство. Ще се срещне с тамошни микробиолози и изследователи. Междувременно други хора работят по същата линия в Пекин, Хонконг, Гуанджоу и в няколко от новите им икономически центрове, дето никнат като гъби напоследък. Търсят евентуални следи дали Пекин не е оркестрирал тази игра, проверяват всяка информация за „Императрица майка“, дори слуховете. Имам надежда, че ще открием втория екземпляр в Багдад. Там има специален човек, иначе доста хора работят по въпроса.

— Добре. Наредих ВМС да изпратят фрегата. Броуз твърди, че най-много десетина часа ще минат, преди онези на „Императрица майка“ да разберат какво правим. Сетне ще се обадят в Пекин, тогава смятай, че вече цял свят ще знае за случая.

— Ако китайците сметнат за целесъобразно — възрази Клайн.

Понечи да каже още нещо, но се поколеба, а Клайн не бе човек на колебанието. Това Кастила го знаеше от личен опит.

— Какво има, Фред? Ако знаеш нещо повече за тези химикали, по-добре веднага докладвай.

— Не е за тях, сър — започна Клайн и направи пауза, търсейки подходящите думи.

Този път президентът премълча, но челото му се сбърчи в недоумение. Какво ли имаше предвид този железен мъж от Приют едно?

Мина малко време, Клайн заговори:

— Става дума за американец, възрастен човек, държан години наред в полеви лагер в Китай. Сам той твърдял, че е по затвори и лагери от 1949 г. досега. След падането на Чан Кайши и победата на комунистите.

Кастила закима, лицето му се изопна.

— Такива неща се случваха с наши хора след Втората световна война. И вероятно на много повече американци, отколкото пише в официалната ни информация. Както и да е — това е възмутително и неприемливо. Просто е немислимо — такъв случай в днешно време! Именно затова непрекъснато настоявам в договора за човешките права да залегне клаузата международни инспекции да проверят затворите им незабавно. Но както и да е, ако информацията ти е твърд факт, незабавно трябва да направим нещо по въпроса. Този американец има ли си име?

— Дейвид Тейър — рече Клайн, без да откъсва очи от президентското лице.

Не забеляза някаква особена реакция. Сякаш Кастила не разбра или очакваше да чуе още нещо. Сетне изведнъж замига. Извъртя стола с гръб към посетителя, изправи се рязко и тръгна към прозореца. Загледа се навън, опрял ръце на перваза.

Клайн погледна — пръстите бяха побелели от стискане.

— Извинете, сър?

Гърбът на Самюъл Кастила бе изпънат като дъска, но леко потръпваше, сякаш някой току-що го бе ударил с все сила. Изведнъж заговори:

— След толкова години… възможно ли е? Как така? Няма начин да е бил жив…

— Какво имате предвид, г-н президент? — обади се Клайн и веднага млъкна, защото знаеше и чак стомахът го заболя.

Кастила се обърна, върна се на стола, наведе глава и заговори, а очите му се устремиха нейде далеч, далеч във времето и пространството.

— Изчезнал някъде в Китай… аз съм бил още в пелени. Опитвали се да го намерят — Държавният департамент, военните, екипът на самия Труман направил неимоверни усилия… обаче бяха години на жестоко противопоставяне, знаеш… Маоистките комунисти силно мразеха САЩ. И все пак сме получили някаква информация — по неофициални, тайни канали — чрез Съветския съюз, с помощта на наши и британски източници в Китай. Всички те твърдели, че Тейър е починал. Или е бил убит в сражение, или заловен и екзекутиран от комунистите, или от хората на Чан Кайши — заради това, че щял да се опита да разговаря с червените. На майка ми казал именно това — преди да замине.

Сега въздъхна дълбоко и съумя да се усмихне на Клайн.

— Серж Кастила бе негов близък приятел и колега от Държавния департамент. Той ръководел усилията на департамента да го намерят и това налагало почти ежеседмичен контакт с майка ми. Аз тези неща, разбира се, ги научих далеч по-късно. По онова време нищо не съм разбирал. Когато станах на четири години, всички вече отдавна смятаха, че Тейър е покойник. Сетне майка ми и Кастила сключиха брак и той ме осинови. Така се развиха нещата, че аз още тогава възприех Кастила като свой собствен баща, а Дейвид Тейър бе просто име, което се споменаваше в семейството. Като тийнейджър майка ми обясни нещата, разказа и какво са научили за последните месеци на истинския ми баща в Китай, а то бе почти нищо. И никога не съм искал да обяснявам на когото и да е, че Серж Кастила не е биологичният ми баща. Защото всъщност той ми бе бащата — той ме отгледа, той ми помагаше във всичко, и когато боледувах като хлапе, и в учението в по-късни години, винаги е бил до мен в трудни мигове, винаги — във всичко. Обичаше ме истински, обичах го и аз, винаги съм го наричал татко… И ето, досега нося името му…

Президентът махна с ръце, сякаш да се отърси от спомена, и замълча. Сетне усети загрижения поглед на Клайн и продължи:

— Дейвид Тейър е част от мен, от моята история, но аз не го помня, макар че…

— Г-н президент, много е вероятно въпросният мъж да е просто подставено лице или измамник, възползващ се от дадената ситуация. Възможно е навремето да се е срещнал някъде с Тейър и да е научил от него разни неща… може изобщо да не е американец, може дори да е обикновен престъпник. Иначе защо ще го държат в полеви затвор, където сигурността едва ли е на високо ниво? А сега е подочул разни неща за опитите ви да принудите Китай да обърне сериозно внимание на човешките права и желае да се възползва от ситуацията…

— Ако това е вярно, как е могъл да отгатне, че именно синът на Тейър ще стане американски президент, при това с фамилно име Кастила?

Клайн смръщи лице, но веднага каза:

— Но има и друго, сър… как би могъл истинският Дейвид Тейър да знае за вас? Знаел, че има син, но откъде ще научи, че съпругата му е сключила нов брак със Серж Кастила?

— Много просто — ако човекът е Тейър, той би могъл да съпостави най-простите факти, нали? Знае, че има син на име Самюъл Адамс и близък приятел на име Кастила. А това име съвсем не се среща често в САЩ, знаеш го, нали? Знае ми и възрастта.

— Естествено, прав сте — съгласи се Клайн. — Ами изтичането на информация? Възможно е да си имаме работа с работеща за Пекин къртица в Белия дом. Оттам информацията, а сетне в Китай замислят операция, целяща да…

Президентът поклати глава.

— Едва ли е така, Фред. Не съм се опитвал да крия, че Серж ме е осиновил, но никога не е ставало дума за факта, нито пък аз имам обичай да говоря по темата, тъкмо напротив. Той се знае само в тясното ни семейство и дори Чарли Аурей не знае кой ми е биологичният баща или какво му се е случило. И с теб не съм говорил по въпроса. Изобщо не ми е в характера да споделям такива неща, да търся симпатия или да поставям майка си в неудобно положение.

— В такива ситуации винаги има хора с дълга памет, които знаят всичко и търсят възможност да спечелят от дадени факти.

— А ти пък си вечният циник.

— Такава ми е работата — криво се усмихна Клайн.

— Така е — съгласи се президентът.

Клайн отново се поколеба, но нямаше как да загърби случая.

— Добре, да речем така: не сме сигурни, че не е истински. Наистина би могъл да бъде баща ви. И ако е така, какво искате да предприемем?

Кастила се облегна на стола, свали очилата, потърка слепоочия с големите си ръце. Въздъхна тежко и рече:

— Бих искал да се срещна с него, разбира се. Какво друго бих могъл да ти кажа сега? Какво очакваш? Представи си само, отдавна загубеният ми баща се оказва жив! Не е ли това прекрасна новина? Само си помисли — невероятно. И ще ти кажа още нещо: като момче сънувах Дейвид Тейър често, всъщност сънувах един непознат човек… макар че наистина обичах Серж.

Отново потъна в спомени, но след малко заяви твърдо:

— Е, добре. Сънища и прочие. Реалистично погледнато, какво би направил американският президент? Ами разбира се, че трябва да положим всички усилия да освободим онзи човек от китайския затвор. Той е американски гражданин, нали? Следователно напълно заслужава цялата подкрепа, която родината може да му окаже. И аз лично бих постъпил с него така, както и с всеки друг американец, изстрадал подобни изпитания. Искам да се срещна с него, да му благодаря за куража, да му стисна ръката. Сега, в същото време, има и международни усложнения, разни паралелни ситуации, с които също трябва да се съобразявам, да се съобразяваме всички ние. Ето, „Императрица майка“ и потенциалната заплаха вследствие отнасян от нея товар в страна, която би искала да ни унищожи.

— Именно, сър.

— Ако установим, че корабът наистина пренася смъртоносните химикали и се налага намеса на нашите ВМС, то какво ще стане с договора за човешките права? Не мога да си представя подписването му в такъв случай. Стопроцентово не и тази година. Може би чак при следващото наше правителство, при нов президент. Процесът ще се проточи достатъчно дълго, поне докато китайците сондират политиката на новите хора в Белия дом. А Тейър, като имаме предвид възрастта му, може би никога няма да се завърне у дома.

— Вероятно така ще стане, Сам.

За пръв път от доста време насам Клайн нарече президента по име. Кастила примигна, но продължи с още по-твърд глас:

— Е, това не е основното. За съжаление. Основното е бъдещето на страната. Ако корабът носи смърт, трябва да го спрем, наложи ли се — дори да го потопим. И затова за момента няма да предприемаме нищо във връзка с онзи човек в китайския лагер. Ясно, нали?

— Абсолютно, г-н президент.