Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (35)

Глава трийсет и четвърта

Във въздуха над провинция Съчуан

 

Качиха Джон на машина на ВМС — „Хоукай“ тип „Е-2С“, от специалните, летящи на особено големи височини тактикоотбранителни системи за ранно предупреждение. Вибриращите двигатели бръмчаха в ушите му, часът бе около 23. Опрял глава на облегалката, опитваше да заспи, но напразно. Всички светлини бяха загасени, машината изпълняваше разузнавателна мисия, както между впрочем винаги, но сегашната не бе обикновено разузнаване.

Бе неспокоен, облечен в черните дрехи, беретата — в кобур на кръста отзад. До него бе захвърлен термокомбинезон, също черен. Щеше да му потрябва, налагаше се да скача от височина 30 000 фута^[1]. Стотици пъти бе скачал с парашут, но не и от такива големи височини. Но пък онези — другите скокове — бяха преди доста време. Хората от екипажа го инструктираха. Обяснявайки основните положения, всеки бе дал по няколко ценни съвета.

Нужен му бе кислороден апарат, защото свободното падане до отварянето на парашута бе до височина някъде около 10 000 фута. Вярно, не скачаше над бойна зона, поне не и в район, където се стреля. И вероятно — най-малкото теоретично — никой нямаше да го очаква, да наблюдава и следи. Мястото бе грижливо подбрано, изчислено с помощта на сателитни снимки от последните 24 часа. Специалистите бяха на мнение, че облаковото прикритие ще се окаже адекватно за целта. Очакваха относително слаби ветрове.

Всички нужни мерки бяха взети — технически, подготвителни. Всъщност за него бе останало да се подготви психологически — затова сега в съзнанието си Джон прехвърляше различни варианти, планираше предстоящите си действия, опитваше се да предвиди факторите човешка грешка и неочаквани изненади. От време на време се разстъпваше и правеше лека гимнастика с цел да държи мускулатурата във форма.

И ето, от сянката се появи член на екипажа.

— Време е, полковник Смит. Обличайте комбинезона.

— Колко минути до скока?

— Десет. Командирът нареди да ви предам, че всичко е наред. Луната ще бъде скрита през следващите два часа. Времето е стабилно, както очаквахме. Никой не ни следи, поне според нашата апаратура — пълно затишие, както се казва. След малко ще дойда да проверя екипировката ви и да ви изпратя. Помнете, при скачането внимавайте да не се отклоните нагоре. Специалните модификации на опашката ще ви накълцат на салата като едното нищо.

И човекът потъна в мрака, хихикайки. Беше пробутал редовния за новаци парашутисти майтап. Смит не се усмихна, намираше чувството му за хумор за тъпо. Облече комбинезона, закопча ципа. Закачи автомата — „Хеклер & Кох“ МР5К — на трите пръстена от специалния гръден ремък. Намаца лицето с маскировъчно чернило, като внимаваше да не засегне пресните рани. Сега дойде ред и на другата екипировка с ремъчната система за два парашута, кислородната бутилка и апарата, високомера, портативния уред за глобално ориентиране (УГО) и всичко останало.

Стана му горещо, струваше му се, че тежи цял тон. Запита се каква ли е пълната екипировка на пехотата за наземен бой? А как ли се придвижват пехотинците? Отговори си сам: с мерак. И се засмя на собствената си шега. И на него му се бе случвало.

Бе готов, чакаше навлечен, претоплен, надяващ се да не го забавят. Писнало му бе, по-добре да скача и да става каквото ще. Хвърля се в черната бездна през борда, пада, приземява се. Всичко друго, само да не виси тук.

— Време е — обади се глас зад него.

Бе същият мъж от екипажа. Опипа всичко по него, накрая го плесна по рамото.

— Е, включвайте кислорода и внимавайте в светлината над вратата. Мигне ли, отваряйте вратата — плъзнете я странично. На добър час!

Джон кимна, изпълни казаното точно. Загледан в лампата, мигом усети рязката промяна в налягането. Черната пропаст отвън сякаш го всмукна и той изпита миг на колебание. Сетне в съзнанието му нахлу спомен за бащини думи от детинството: „Всеки е смъртен, затова си живей живота по най-добрия начин сега и не се обръщай назад, за да търсиш изпуснатото.“

И скочи.

 

 

Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

 

В столицата преваляше обед, президентът работеше, наведен над бюрото в Овалния кабинет. Бе получил и вече обсъдил с представители на Съвета на началник-щабовете военните планове с разработки на варианти за най-различни възможни ситуации: от заплаха със сила от страна на Пекин срещу Тайван и мащабна агресия срещу островната нация до немислимото: ядрен удар на континентален Китай срещу САЩ.

По едно време Кастила се облегна на стола и затвори очи. Свали очилата, разтри носа и слепоочията, сключи пръсти на тила. Замисли се за евентуална война с нация с численост от порядъка на 1,3 милиарда, плюс-минус няколко милиона, забравени или пропуснати при поредното преброяване. В съзнанието му се появиха и най-различни ядрени оръжия с огромна мощ и за миг го обзе паника. Едно нещо е да се изправиш срещу малки, зле въоръжени държави или терористи — било вътрешни, било чуждестранни, — целящи да убият няколко хиляди хора например. Съвсем друго — да застанеш срещу Китай с необятните му възможности за масово унищожение. Съмняваше се дали Китай наистина желае война, всъщност почти не вярваше да е така, но в същото време се питаше каква е разликата между ядосан и готов да изстреля торпедо командир на подводница и вбесен хардлайнер на високо място и с пръст върху някой от ядрените спусъци?

В същия миг на вратата се почука, подаде се главата на Джереми, който съобщи:

— Фред Клайн е тук, сър.

— Да влезе, Джереми.

Клайн се вмъкна с особена стъпка, изглеждаше притеснен, но и щастлив. И двамата изчакаха Джереми да излезе.

— Защо ли си мисля, че ми носиш едновременно и добри, и лоши новини? — подхвърли президентът.

— Сигурно защото е така.

— Е, добре — давай добрите, че отдавна сме в дефицит…

Клайн седна на ръба на стола срещу бюрото и мислено подреди фактите по важност.

— Полковник Смит е жив и здрав, а оригиналната декларация на „Императрицата“, която Мондрагон бе успял да вземе, се появи отново.

— Намерили сте декларацията ли? — изправи се Кастила, развълнуван. — Кога ще я имаме тук?

— Ето това е лошата новина — още е в Китай — отвърна Клайн и докладва за перипетиите на Смит, бягството му и обаждането на Ли Куони. — Наложило се е да каже на екипа на ЦРУ, че работи за Белия дом, но само толкова. Приют едно не е бил споменат. Станало е дума за еднократна задача по специално предназначение, а не за постоянни институции.

— Е, добре — понамръщи се Кастила. — Значи вече сме сигурни, че в центъра на цялата работа стои Ралф Макдърмид. Този факт обаче не променя нищо, що се касае до свързаната с „Императрицата“ опасност.

— Не променя, сър — съгласи се Клайн.

— Без декларацията сме изправени пред война. Значи Ли Куони и хората на Макдърмид се срещат утре сутрин в Дацзу?

— Не, сър, срещата е във вторник сутринта. Вероятно преди разсъмване.

— Но времето ни се скъсява непрекъснато, Фред — президентът неволно погледна часовника. — Броуз казва, че е вече въпрос на часове — говоря за „Императрицата“. Нашите военни настояват за силови действия. Правиш ли нещо сигурно във връзка с декларацията?

— В настоящия момент Смит пътува обратно за Китай. Познава Ли Куони по лице, тя също знае кой е той и кого представлява. Може би ще се споразумеят срещу обещание за убежище в САЩ. А междувременно излезе друго важно нещо…

Кастила почти избухна.

— Друго ли? Какво може да бъде по-важно от документа, Фред, и да ти отклонява вниманието от него?

— За баща ти говоря, Сам. И не съм си отклонил вниманието от декларацията. Нито за миг. Появи се проблем, сметнах, че Смит може да се справи и с него, и с декларацията.

— Баща ми… — Кастила наведе глава. — Но за какъв проблем говориш?

— Получих донесение, че го местят от затвора утре сутрин тяхно време. Вътрешният ни човек там не знае причината, но веднъж преместят ли Тейър, шансовете ни да го измъкнем съвсем се стесняват. Нямаше време да изпратим екип, затова реших друго. За жалост, то е още по-рисковано. Но пък единственото добро нещо в общия куп с неприятности е, че за място на срещата Куони избра Дацзу, което ни дава възможност частично да обединим двете операции. С изпращането на Смит ден по-рано мисля, че увеличавам шансовете ни за успех при Тейър.

Президентът видимо се разтревожи.

— Не и за сметка на главната цел, Фред. Не бива, колкото и да…

— Не, Сам. Не бих постъпил така. Познаваш ме достатъчно добре, нали?

— Теб — да. Но за Смит не съм убеден. Сам ли отива?

— Няма да бъде сам на мястото, сър, но мисля, че не бива да слушате повече. Така и така вероятно ще се наложи да опровергавате… с аргументацията, че не знаете нищо. Разбирате ме, нали?

— Добре, казвай колкото можеш.

— В затвора сме внедрили агент на име Киавели, той е във връзка с мрежа политически затворници. Има надежда да успеем — със Смит отвън и малко частно организирана помощ, за която по-добре да не знаете, още повече, че тези хора вече веднъж са му помагали. А където трябва, съм изпратил достатъчно пари. Така че ако не се случи нещо непредвидено, може би имаме добър шанс да изведем Тейър. Сетне Киавели ще го прехвърли към най-близката граница. Междувременно Смит отива на срещата при Спящия Буда и там действа според обстоятелствата.

Президентът наведе глава, видимо в съмнение.

— Добре. А Смит има ли къде да се крие през целия ден утре?

— Да, сър.

Кастила отново се замисли. Закима, но, изглежда, съзнанието му бе на друго място.

— Ами ако тази работа се окаже измама? Или капан? И ако изведнъж излезе, че никакви опасни химикали няма и не е имало?

— Имайки предвид всичко онова, което събрахме като оперативна и друга информация, такова предположение е невероятно.

— Ама не и невъзможно?

— Сър, в разузнаването и международната политика невъзможни неща няма, сам го знаете по-добре от мен. Не и когато е замесен човешкият фактор.

Президентът отново се загледа нейде далече, погледът му се замрежи и сякаш надхвърли стените на Овалния кабинет.

— Защо ли винаги има желаещи за президентския пост? Човек трябва да е слепец, за да си пожелае такава огромна отговорност…

Клайн слушаше, досещаше се за какво говори старият му приятел, но мълчеше. Изведнъж Кастила се сепна и се върна към настоящето:

— Във всеки случай извънредно съм задължен за всичко, което правите заедно със Смит. Никак не е леко, остават ни още броени часове, пък дано… А Китай е доста далече.

— Зная, сър. Ще се справим, убеден съм.

Президентът неволно опипа сакото и вътрешния му джоб. Там, под мекия материал, бе портфейлът, а в него — онази снимка на усмихнатия мъж с меката шапка. В очите му се появи въпрос. Ужасно му се прииска да го зададе. Но си наложи да премълчи.

 

 

Във въздуха над провинция Съчуан

 

Смит изхвръкна от самолета като гумена топка за секунди, превъртя се във въздуха, почувства докосването на въздуха по бузите и нищо друго, освен че виси неподвижно в пространството. Движението изобщо не се усещаше. И въпреки това летеше надолу с шеметна скорост — по-висока от сто мили в час. Време бе да провери височината и курса към зоната на скока. Вятър нямаше, луната бе скрита зад облаците. Пребори се с гравитационните сили и въздуха, доближи дясната китка максимално до очите, за да погледне светещите циферблати на висотомера и уреда за глобално ориентиране. Бе на 20 000 фута височина, в пълен синхрон с курса. Отсъствието на вятър в момента бе най-добрият му помощник.

За щастие неговият не бе изискващ максимална точност в целта скок, макар че на няколко мили наоколо имаше планини. Трябваше постоянно да следи висотомера, за да знае кога точно да отвори парашута. Кротува ли вятърът, помисли Смит, значи падам под абсолютно подходящ ъгъл, ще ме отведе право в центъра на полето. Неточни думи, рече си в следващия миг, трябваше да каже: направо в мишената.

Планираше с ръце, изпитваше особена еуфория. Изведнъж УГО-то замига — предупреждаваше, че се отклонява от точния курс. Стисна зъби и изви тяло, опъна ръцете, така го бяха учили — за да промени формата на въздушната възглавница. Успя да завие вляво, уредчето престана да мига.

Успокои се, в същия миг започна да вибрира висотомерът — сега това бе предупреждение, че наближава нужната височина и може да премине опасния праг. След него ще бъде късно за отваряне на парашута. Сърцето му заби силно, напрегна мускули, изправи тялото, както го бяха инструктирали, и рязко дръпна клупа с дръжката на гърдите.

Над него въздухът сякаш зашепна, засвистя — фината коприна на парашута се изнизваше светкавично. Погледна нагоре с надежда и… усети рязък тласък, ремъците се опънаха. Чадърът бе отворен, ремъчната система държеше идеално, Смит се движеше изцяло в рамките на планираното.

Шумовете изчезнаха, носеше се плавно надолу под големия чернеещ купол. Погледна УГО-то, бе се отклонил, но незначително. Коригира с помощта на направляващите въжета. Бяха го предупредили да не ги дърпа рязко и продължително. Върна се в нужните стойности и се взря към земята. Виждаше светлини, и то доста по-близо, отколкото бе очаквал. От стари скокове помнеше как земята изведнъж полита към теб така стремително, чак страшно да ти стане. Защото обичайно на по-голяма височина парашутистът си няма и идея от скоростта на падане.

Пак погледна надолу. Сега различи прозорците на къщи — по-далечни, разпръснати, села със симетрични улици. Някъде в средата им тъмнееше зоната, където трябваше да се приземи. Мишената. Наоколо имаше и няколко гористи парчета земя.

Слава Богу, че му показаха множество сателитни снимки от района на Дацзу. В съзнанието си благодари на спецовете, които бяха изчислявали параметрите на скока, благослови и отсъствието на вятър. В съответствие с инструкциите изхвърляше всичко, с което вече можеше да се раздели: кислородната бутилка, дебелите ръкавици, парашутната шапка. И ето… земята шеметно летеше към него, за съжаление не различаваше добре терена долу. Загрижено погледна висотомера — я имаше стотина фута, я не. Още няколко секунди до приземяването…

Изведнъж различи мишената — бе разорана нива, както му бяха казали. Сега се успокои, отлично знаеше какво трябва да направи. Балансира дишането, разтвори крака, сви ги в коленете и… последва ударът. Обувките му се забиха в меката, рохкава почва, по тялото му пробяга вълна от остра болка — наследство от неотдавнашния побой. Напрегна воля и елиминира болката от съзнанието си. Противодействието го отхвърли леко нагоре, залитна, но се задържа прав. Миришеше силно на прясно разкопана земя, на трева, на стар тор. Парашутът бавно се надипли зад него.

Заслуша се внимателно в нощните шумове. Бе сам някъде в средата на голяма нива. Долови жуженето на насекоми, но не и далечни шумове от двигатели или хора. Някъде в околността минаваше магистралата Чунцин по отсечката Цзиншан-Чжану, но пък посред нощ, и то в неделя, може би трафикът по нея бе съвсем рядък. По-надалеч забеляза силуетите на редици дървета, тъмни, изправени като мълчаливи часовои. Бързо свали от себе си уредите и ремъците, топлия гащеризон, събра черния парашут и с помощта на шанцовия инструмент — малката остра като нож лопатка, която носеше закачена на кръста — сръчно изкопа неголяма яма, за да зарови всичко. На китката си остави само УГО-то.

Вече привършваше, когато чу слаб звук — далечен, металически. Като от чукнати един в друг метални предмети. Замръзна и изчака. Нищо. Напрегна всички сетива, наостри уши. Мина минута. Две. Звукът не се повтори.

Разкопча автомата и го прехвърли през рамо — на ремък. Сега изкопа по-малка дупка и в нея с ръце зарови лопатката и последните ремъци от различни вещи на екипировката.

Погледна показанията на УГО-то отново, хвана автомата в две ръце и бавно закрачи към дърветата — определен ориентир — черни форми на фона на малко по-светлото нощно небе. Оглеждаше се, ослушваше се, наблюдаваше хоризонта и далечните светлини.

След около две минути му се стори, че забелязва движение някъде около предната линия дървета. След секунди вече лежеше, притиснат в земята, насочил оръжието напред. Откачи бинокъла за нощно виждане от колана, взря се към дърветата. Сред тях забеляза неголяма постройка — би могла да бъде сайвант, барака, дори къщурка. Не можеше да бъде сигурен — на фона на зеленикавата светлина не се виждаше достатъчно качествено. Стори му се също, че различава каруца и двуколка. Но никакво движение. Нищо. Нито куче, нито друго домашно животно.

И все пак бе видял нещо. Но каквото и да е било то, вече го нямаше. Изчака още две минути. Тогава върна бинокъла на колана, погледна УГО-то и се изправи.

Направи няколко крачки, сега отново чу същия шум. Нещо го стегна за гърлото. Беше разпознал звука: запъване на пистолетен ударник. Затича и сега вече ги видя по-ясно. Фигури. Не една, няколко. Тъмни силуети, изскачаха сякаш изпод земята, подредени като зъбите на митическо чудовище. Въоръжени сенки, които бързо го заобиколиха, до един с насочени в него оръжия.

Приклекна сред браздите, с готов за стрелба автомат, замръзнал, несигурен как да постъпи.

— На ваше място не бих стрелял. Хората ми са доста изнервени…

Една от правите човешки фигури помръдна. Пристъпи, спря, поразмърдаха се и останалите. Сега ги различаваше по-ясно — до един бяха с начернени лица, но не и с униформи. Носеха торбести дрехи, плътно прилепнали по главите вълнени шапки. Сега усети, че гласът, който се бе обадил преди малко на добър британски английски, звучи познато. Да, доволно познато. И в същия миг мъжът тръгна към него.

— Човек на име Фред Клайн каза, че имате нужда от помощ — Рече той. И в мрака блеснаха зъбите на Ашгар Махмут. Преметнал калашник през рамо, той пристъпи и подаде ръка.

— Чудесно е, че отново се срещаме — истински се зарадва Смит, а уйгурите се приближиха и обкръжиха двамата, оглеждайки се през рамо. — Но дай да си говорим на „ти“, а?

— Дадено. Боже мой, човече, лицето ти мяза на кучи задник. Какво по дяволите ти се е случило?