Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (33)

Глава трийсет и втора

Бяха сами в луксозния мансарден апартамент на Макдърмид, сред безценни картини и произведения на изкуството, чието място безсъмнено бе в музеите. Фен седеше на стола пред Макдърмидовото бюро и тежко мълчеше, скръстил дебели ръце пред масивния си гръден кош, широкото му лице напълно лишено от емоции. И двамата изчакваха другият да започне.

— Смит и онази жена потънаха вдън земя — мрачно докладва китаецът, след като мълчанието стана почти нетърпимо.

Бе изпратил повечето си хора след черния буик, сам той и други бяха останали да разпитат тълпата. Така бе научил, че застанал до колата американец извикал жената по име. Очевидците не бяха сигурни дали я нарекъл Санди или Манди или Ранди.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — сопна се Макдърмид, едвам сдържащ гнева си от издънките на Фен, а на всичкото отгоре трябваше да му пусне и записа.

— Означава, че хората ми са ги проследили до „Лоуър Албърт Роуд“, където колата се скрила в някаква алея и просто изчезнала.

— Изчезнала ли? Я, стига бе! Ти магьосници ли ще ги изкараш?

— Не, очевидно там някъде имат таен гараж или център, най-вероятно тайна квартира с всичките необходими за целта конспиративни средства. Скрити входове, гаражи, изходи. Но съм наредил постоянно наблюдение.

— Значи ЦРУ, така ли?

— За съжаление за Смит все така нищо не знаем със сигурност. За женската сме на път да открием туй-онуй. Имаме половин име, недочуто ясно, но моята агентура работи. За себе си съм сигурен, че е от ЦРУ, но ще поизчакам. Те ще се появят отново — и двамата.

Макдърмид не бе очаквал толкова много и най-различни по естество проблеми. При това не бяха в неговата област на експертен опит и познания — на него му дай застрашена от фалит фирма, лоши финансови резултати, пазарно борсови, че и политически игри, оползотворяване на ценни кадри, изграждане на икономическа структура. Там му беше стихията. Или някой разочарован политик, или скучаещ сенатор — веднага ще им намери работа. Я за създаване на инвестиционни фондове ще ги използва, я за прокарване на някое полезно за каузата законче. Просто детска игра. Но товарът на „Императрицата“ се оказа друго нещо. Коварно, трудно, мащабно, със скрити капани и огромни усложнения.

Вътрешно въздъхна. Все пак си заслужаваше всичките трудности и усилия.

— Добре. Засега зарежи Смит и жената. Я послушай този запис!

С мъка издържа лентата да свърши и викна ядно:

— Това Ли Куони и Юй Юнфу ли бяха, казвай сега, да те видя!?

За пръв път от доста дълго време насам Фен Дун показа видимо смущение и се огледа тревожно.

— Избудалкали са ме.

— Избудалкали са ме! — избухна Макдърмид. — Това ли само можеш да ми кажеш, а! Че ти си кръгъл идиот! Юй е жив и в него е декларацията! Истинската! Подменили са я, симулирали са изгарянето й с фалшив документ. Както и самоубийството му — вятър и мъгла. Къде си зяпал, кажи ми? Нали затова е паднал в реката — за да не разполагаш с труп. И с халосни патрони да стреля! За Бога, не допусках, че си толкова тъп!

Фен Дун мълчеше. За миг в очите му проблясна омерзение и презрение към Макдърмид, но бързо изчезна.

— Онази жена се оказа истински дявол. Трябваше да се досетя. Тя е истинският мъж в семейството, аз си го знаех…

— Само това ли можеш да кажеш, а? — изрева Макдърмид.

Фен сви рамене, по лицето му се изписа типичната марионетна усмивка. И изведнъж мина на „ти“.

— Какво искаш сега, тайпан? Ли Куони ме е надхитрила, признавам. Смятам, че не само мен — измами ни всичките поред, включително и собствения си баща. Той вярваше, че Юй е мъртъв, повярвах и аз: нали му беше наредил да се самоубие. Ще взема мерки повече да не ни мами. Сто неща наведнъж върша, е, в едното съм сгрешил…

— Слушай, Фен, проблемът е в декларацията! Трябва да я вземеш, преди американците да са ни изпреварили!

— Добре, ще стане. Нали първо на теб се е обадила? Това е добър знак. Значи смята, че американците няма да й заплатят колкото нас или просто не им вярва. И няма да им се обади, освен ако не й остане друг избор.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сметката е проста: американците се стремят към добри отношения с Китай, подготвили са договор за човешките права — искат да го пробутат. Получат ли декларацията, кризата приключва. Жената е достатъчно умна да разбере, че Китай ще поиска САЩ да ги върнат в Пекин — нея и съпруга й, — за да ги накажат. Затова предпочита твоите пари. Освен това не вярва в американската коректност.

Гневът на Макдърмид се поохлади. Фен умееше да го манипулира.

— Може и да си прав. Рискът ще бъде по-голям за нея и Юй. Все пак успях да спечеля малко време. Тръгвай за Урумчи и ги намери.

По лицето на Фен се изписа скрита подигравка.

— Не бих заложил на такава игра, тайпан. Знаеш ли къде е Урумчи?

— Зная Шанхай, Пекин, Хонконг и Чунцин. Останалата част от шибаната ви, невежа страна си е пълна пустиня. И пет пари не давам за нея.

— Знаеш ли, тайпан, не си далеч от истината — сега по лицето на Фен наред с трудно уловимата ирония се мярна и известно възхищение. — Умна е Куони, мръсницата. Урумчи е на края на света — в Синдзян, чак в северния край на пустинята Такламакан. То отвъд Хонконг почти нищо няма, както и сам казваш. Ужасно трудно ще бъде било за теб, било за мен да стигнем в Урумчи преди края на утрешния ден. От друга страна, от Урумчи те могат да се придвижат във всички посоки, и то само за няколко часа. Да речем, че хванат самолет до един от двата по-големи града около Дацзу, може би Чунцин. Сетне иди, че ги гони. Е, мога да ида в Чунцин, но трудно ще е да ги намеря, дори и за човек с моя опит.

— Обаче заминаваш, Фен, и това е! — този път Макдърмид просто нареждаше.

Фен сви рамене и лицето му отново бе непроницаемо.

— Добре, тайпан. Незабавно хващам самолет за Чунцин. Я ги спипам, я не, но при всички случаи ще успея за срещата при Спящия Буда.

— И ще устроиш засада, нали?

— Естествено.

Макдърмид мигом избухна.

— Но онази кучка именно засада ще очаква!

— Да очакваш, е едно, да я предотвратиш — съвсем друго. Винаги мога да предвидя ходовете им, именно защото зная какво ще очакват. Може би ще ги изпреваря.

— Ами ако се откажат от срещата?

— Ако сметките ми са верни, тях ги е страх и от Вашингтон, и от Пекин. Рано или късно майор Пан и неговите копои от тайните служби ще ги заловят. Твоите пари са им най-добрата възможност — и за оцеляване, и за друго. Е, да, изпълнени са с подозрения, очакват да им извъртим някой и друг номер. Значи са се подготвили, взели са някакви мерки. Ще се надлъгваме, ще играем игрички. Но Куони няма друг шанс — сама се издава в записа.

— Надявам се поне сега да си прав.

— О, този път няма да ме изиграят — в очите на Фен светнаха жестоки искрици.

— Помни, че жената се движи на няколко хода преди теб още от шанхайската история.

— Е, и затова вече е прекалено самоуверена.

Макдърмид се замисли. Не беше спец по физическите дела, но не беше и слабак. Би могъл сам да се яви на срещата при Спящия Буда, можеше и да стреля. Във Виетнам бе оцелял като действащ лейтенант, а там лейтенантите измираха като мухи. Бе надхитрил и самия Вашингтон в собствената му игра — не се ли бе издигнал до истинските финансови тавани? Сега се опита да прецени важността на задачата: много фактори се преплитаха. Тц, декларацията е прекалено важна, за да я довери само на Фен. Ще отиде и той. Ще отидат заедно.

— Тръгваме и двамата — реши той на глас. — Ти обаче още тази вечер, аз утре сутринта. Кой ти е главният контакт в Пекин?

Зададе въпроса неочаквано, ужким между другото. Ако се хване. То часът на истината трябваше да настъпи рано или късно. Макдърмид отдавна се канеше да попита, не че очаквате честен и прям отговор, но все пак… Ужасно интересно бе да разбере кой е онзи всемогъщ човек? Толкова силен, че да може да изпрати подводница след „Джон Кроу“. Дори да убеди капитана й да действа на базата на непотвърдена информация, че американски тюлени се канят да претарашват „Императрицата“.

Фен повдигна вежди и се подсмихна.

— Слушай, тайпан, ти нали не ми плащаш за имена? Плащаш ми да ти върша работа.

— Плащам ти да изпълняваш онова, което ти казвам! И да отговаряш, когато те питам!

— О, никой не ми плаща чак толкова много пари — сега в гласа на Фен прозвуча обидна нотка.

Макдърмид отново се вбеси, лицето на Фен Дун пък се втвърди в непроницаема маска. Но фендуновци на този свят нароил Господ, опитваше се да се успокои вътрешно Макдърмид. Дребни играчи. Е, вярно, необходими, но с ограничена употреба. Вече двайсетина години наема подобни мъже за най-различни цели. Има ги по цялото земно кълбо — в подземния свят, наемници, агенти на държавна работа, убийци. Всички те оцеляват благодарение на изключителните си умения в дадени области, на опита и съобразителността си, не на последно място и на връзките си. Този тип хора винаги си изпипват поръчките, за които получават възнаграждение. Такова е професионалното правило, иначе ще изпаднат от играта, следваща поръчка за некоректните просто не се полага.

— „Олтмън Груп“ има холдинги в Чунцин — Макдърмид реши да смени темата, поне засега. — Вземи ми разрешение от твоя приближен в Пекин да пътувам до там със самолет. Това, разбира се, трябва да стане незабавно.

— А парите?

— Ще ги уредя.

— Наистина ли ще им дадеш два милиона? — в гласа на Фен се появи нотка на възхищение.

Макдърмид кимна.

— Без пари в наличност няма да можем да блъфираме. Ли Куони няма да се хване. При това два милиона са нищо от гледна точка на онова, което ще получа в случай на успешен завършек на операцията.

— Не се ли опасяваш, че толкова пари в кеш биха могли да съблазнят мен или хората ми?

— Трябва ли да се опасявам? — загледа го втренчено Макдърмид. — Ти накрая нали ще получиш сериозен хонорар?

— О, твоята щедрост е добре известна — рече Фен с неутрален глас. — Добре, ще подготвя екип, веднага ще уредя и пътуването ти, тайпан.

Макдърмид го проследи с тежък поглед. Отново го жегна скритата подигравка в древното почтително обръщение.

 

 

Дацзу

 

Денис Киавели се потеше здраво в необичайната за сезона следобедна жега. Бе началото на септември и заедно с група други затворници работеше на зеленчуковите полета — береше bok choy, т.е. режеше зелените глави на зеленчука и ги мяташе в оставената наблизо ръчна количка. Изтощителна работа, но не изисква никакво умствено напрежение. Затова пък имаше предостатъчно време да се шегува мислено колко е по-гот да бъдеш войник в противниковия тил, вместо скъсващ се от бачкане физически работник.

По едно време дочу шепота, сякаш вятърът го носеше. Само дето вятър нямаше.

— Ще местят стареца.

— Кога?

— Рано утре — отвърна надзирателят и отмина към съседния ред.

— Къде?

— Не разбрах — тъмничарят забърза, без да се обръща, провесил автомата на ремък през рамо с дулото надолу.

Какво се бе случило? Грешка ли бе допуснал? Киавели замахна ядно, преряза зеленчуковата глава с рязко движение. Да не би някой от пазачите да е предал Тейър? Но защо? Не, не беше такъв случаят, иначе досега стария да са го отвели, а него — Киавели — да са го прибрали за разпит или направо застреляли. Припомни си Тейъровите думи: Толкова отдавна ме държат затворник тайно, че сега е прекалено късно да си признаят, че изобщо съм бил в Китай. Възможно ли е договорът за човешките права вече да е на път да се превърне в реалност? Може би някой си се е досетил, че е налице отдавнашен американски затворник. И е дал заповед да го изолират отново — на някое още по-далечно и тайно място, където никога да не бъде намерен.

Трябваше да предупреди Клайн.

Скоро прозвуча сигналът за обед. Затворниците се придвижиха към края на полето, строиха се и се отправиха към долчинка, където бе закарана храната. Киавели закуцука и се позабави, завърза уж развързаната си обувка и изчака да се изравни с едного от уйгурските политзатворници.

— Нужно ми е да предам информация — прошепна той.

Без да го поглежда, уйгурът кимна, че е разбрал.

— Предай на контакта, че утре заран местят Тейър. Да ми изпратят указания.

Уйгурът пое храната си мълком и се премести да седне при другарите си. Киавели пък взе канчето и се запъти към самотно дъбово дърво. В затворническия комплекс имаше само двама души със западен произход и никой не желаеше да се храни с тях, просто ги отбягваха. Прекалено голям бе рискът на евентуален контакт да бъде погледнато като на съзаклятие или зараза с политически идеи.

В съзнанието му се въртяха какви ли не възможности и предположения и гладът му попремина, затова се хранеше почти насила. Вече се съмняваше, че Клайн ще има време да организира спасителна операция. Това му оставаше единствената възможност да изведе Тейър сам, и то най-късно до следващата утрин. С други думи, двамата да си опитат късмета на открит, пресечен терен и неизбежна потеря войници. При това едва ли някой би си помръднал пръста да им помогне. Всички бяха прекалено много наплашени. Е, цялата тази ситуация и шансовете за успех хич не му харесваха.

 

 

Хонконг

 

Оставиха го насаме в задна стая. Оттам Джон се обади на Клайн с взет от Ранди назаем клетъчен телефон.

— Боже, Джон! Жив ли си? — облекчението в гласа на шефа бе огромно.

— Жив, да, имам важни новини.

— Обзалагам се… — нещо за миг се пречупи в гласа и дишането на Клайн и той сякаш се задави.

Може би емоциите за секунда надвиха желязната издръжливост на ръководителя на Приют едно? Но каквото и да се бе случило, то бързо премина и той запита с обичайната си безчувственост:

— Докладвай всичко поред, от началото.

Джон започна с арогантната Макдърмидова бележка, премина на залавянето му от Фен, срещата с Ранди, разпита.

— Макдърмид бе там с Фен Дун. Бягството ни бе отчаяна постъпка, далеч по-безразсъдна, отколкото бих искал, но пък бе единственият евентуален изход.

Спомена възложената на Ранди операция във връзка с изтичането на информация от Белия дом, проследяването на Макдърмид от нейния екип, разговора между шефа на „Олтмън Груп“ и Ли Куони с краткото участие на Юй Юнфу, подслушан от целия екип на Ранди с помощта на поставено от техен експерт устройство.

— Но те са живи? — почти извика Клайн.

— Да, и в тях е копието на декларацията — дадения на „Летящият дракон“ оригинал.

Настъпи миг мълчание, сетне в гласа на Клайн отново прозвуча мимолетна емоция:

— Значи срещата е на разсъмване след ден и половина в Дацзу?

— Да. Макдърмид успя да удължи срока с ден. Вероятно се надява Фен Дун да засече Ли и Юй и да им отнеме документа.

— Напомни ми да му благодаря лично, когато го набутаме във Форт Левънуърт^[1]. Дошло му е времето, повярвай ми — изръмжа Фред Клайн.

— Казвай как да се добера до Дацзу навреме?

— Ще го уредим. Току-що ме уведомиха за изтичането на информация и за ролята на Макдърмид. Отвратителна, но очевидно истина.

— Да не губим време — трябва да се върна в Китай. Помагай!

— Кога за последен път си скачал с парашут?

Въпросът не хареса на Смит.

— Преди 4 или 5 години.

— Какво знаеш за скоковете от особено голяма височина?

— Зависи какво разбираш под „особено“?

— Колкото може по-нависоко.

— Значи ще ми поръчаш специален самолет?

— Ако успея да уредя незабележимото му кацане.

— Междувременно, след като Макдърмид е в Хонконг, виж дали не можеш да изровиш нещо за връзката му с изтичането на информация и защо се е заел с такава операция като товара на „Императрицата“. Опитай сам, но пък защо да не използваш и ЦРУ? Можеш ли, направи го.

— Откога си падаш по сътрудничество с конкуренцията?

Отсреща се чу смях.

— Много се радвам, че отново се появи, Джон. Най-много ми липсваха остроумните ти въпроси.

Джон прекъсна връзката и тръгна да търси Ранди. Замисли се: при новосъздалата се ситуация интересът на Макдърмид към тях двамата вероятно чувствително ще намалее. Дали самият той ще успее да се върне в хотела незабележимо, да си промени външността и отново да тръгне след Макдърмид? Ако, разбира се, му остане време до скачането с парашут.

Завари Ранди в един от офисите — говореше с Томи Паркър.

— Трябва да потеглям — рече Смит.

— Ами онези отвън?

— Обзалагам се, че вече ги няма.

— Хайде бе! — усъмни се Паркър.

— Иска да каже, че пътуват към Дацзу — кисело подметна Ранди. — Сега имат по-спешна работа от нас. Както усещам, най-важното май е в Дацзу — с него е свързано и изтичането на информация, а и онова, по което работи самият г-н Смит. Нали, войнико?

Джон не се хвана на въдицата.

— Е, нещо такова. Длъжник съм ви на всички вас, многократен при това, особено на теб, Ранди. Не е за пръв път, сигурно не е и за последен. Честно, бих искал да мога да ви кажа повече. Но заповедите са си заповеди.

Ранди се усмихна кисело.

— Е, войнико, давай по задачите. Ако имаш нужда от помощ, викай по-високо, а на шефовете майната им.

Сетне съвсем сериозно рече:

— Пази се, Джон. Зная какво си мислиш: че се чувстваш великолепно, ама външно си като ударен с товарен камион.

— Значи добре изглеждам — засмя се Смит. — А ти пък си като кукличка.

Ранди седеше на стол и го гледаше право в очите — метнала дълги крака един върху друг, с леко развята от вентилатора руса коса, същински ореол около изваяното като статуя лице. В очите й Джон видя въпроси, но и искрено притеснение за него.

— Такава ми е работата — тросна се тя. — Подходящ външен вид, винаги готово за дегизиране лице.

— Мечтата на ЦРУ — ухили се той. — Е, готови сме за танц, нали? Къде е тайният ви изход?

Томи вече ги наблюдаваше с интерес, местейки поглед от единия върху другия. Засмя се и отвърна:

— Но ти се оказа прав — онези ги няма. Значи и ти нямаш нужда от таен изход.

— О, не — заинати се Смит. — През него ще мина. Няма да си затривам късмета, я.

 

 

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Полегнал на скромната кушетка в офиса след огромното напрежение, Клайн внезапно подскочи. Така и не успя да подремне достатъчно — телефонът звънеше отново за пореден път. Цареше пълен мрак, навън нощта бе смъртно тиха. Последният съд на околните пристани бе пристигнал още преди няколко часа — завръщащ се от Бермуда очукан морски траулер, а екипажът отдавна се бе прибрал по домовете.

Проклетият телефон отново иззвъня — остър, режещ звук, още повече при опънатите му докрай нерви. Веднага след разговора с Джон напълно заслужено се бе изтегнал по гръб, затворил очи, но… Седна в кушетката, извъртя крака и стана. Стъпи, залитна — бяха изтръпнали, клетите — и със замътена от недостатъчния сън глава закуцука към бюрото.

Звънеше синият апарат. Грабна слушалката, рече:

— Клайн слуша.

— Май в новия офис има и легло? — пошегува се бившият съветски инженер Виктор Агаджемян. — Две минути звъня, звъня, никой не вдига. Рекох си — няма къде да е, вероятно е ударил една глава сън.

— Какво иска Киавели, Викторе?

— О, да, да. Вече не си говорим за нещата от живота, а? Само служебно, така ли?

— Не и в три часа на разсъмване, Викторе. Не съм мигнал вече има… не знам колко си време.

— Добре, добре. Е, капитан Киавели вика, че стоката я местели утре заран. Не знае къде и защо, но нямал опасения, че е свързано с неговата задача.

— По дяволите? — ядоса се Клайн и напълно се разсъни. — Това ли е всичко?

— Дума по дума.

— Благодаря, Викторе. Парите ще бъдат в сметката ти.

— Не съм се и съмнявал.

Клайн прекъсна връзката, но слушалката задържа в ръка и се замисли дълбоко. Значи според Киавели местенето на Тейър е или рутинно, или свързано с договора за човешките права. Има известна възможност да опира и до „Императрицата“. И все пак има ли или няма? Така или иначе, беше си истинска беля. Няма да има достатъчно време да подготви изпращането на цивилен екип или военен отряд. Вдигна очи, погледна корабния часовник. Но пък, да… за алтернативен план време може би оставаше. Натисна вилката и започна да набира.

 

 

Хонконг

 

Беше се оказал прав. Така си каза Джон, след като дълго време наблюдава хотелските изходи отвън. Изглежда, наистина никой не го очакваше. Освен, разбира се, агентът на самата Ранди. Тя сигурно си въобразява, че може би той не го е забелязал още в тайната квартира. Ама такава си бе тя — „грижовна“, трябваше да й го признае. Хрътка и половина, особено когато е на задача.

Хората от хотелската прислуга се правеха, че не забелязват охлузения му външен вид и нощното му отсъствие. Усмихваха му се вежливо, някак си конспиративно, дори добронамерено. Остави ги да си мислят каквото си искат и хвана асансьора за своя етаж. В стаята влезе в банята и пред огледалото търпеливо отлепи лепенките от лицето си. Огледа раните и на няколко пъти примига от болката при допира. За щастие всичките бяха относително повърхностни. Копнееше за един душ, но предпочете малкото джакузи във ваната — то поне щадеше лицето.

Тъкмо се намокри и зазвъня телефонът. Бе в джоба на закачената отсреща хотелска роба, на една ръка разстояние от ваната. Беше го оставил там още когато тръгна за „Донк & Лапиер“.

— Да?

— Заминаваш довечера — рече Клайн.

— А какво ще правя в Дацзу ден и половина? На турист ли ще се правя? Нали нареди да се заема с Макдърмид — поне докато съм тук?

— Това бе преди три часа. Сега имаме сериозни промени в общата ситуация — възрази Клайн и му разказа за обаждането на Агаджемян и ситуацията около Тейър.

— Ще успееш ли да изпратиш екип за толкова кратко време?

— Нали за това ти се обаждам, полковник. Ще се наложи да помогнеш на Киавели да изведе Тейър.

— Само ние двамата ли? Че как ще го направим? Забрави ли, че аз дори и китайски не говоря?

— Киавели говори. И нямам време да ти обяснявам всички подробности. Ще научиш всичко необходимо на място. Можеш ли да тръгнеш веднага?

— В момента съм във ваната. Дай ми поне 20 минути, а?

— Няма да събираш багажа. Ще изпратя човек да го направи и да ти плати сметката. Долу ще те чака кола, тя ще те откара направо на летището. В нея ще има дрехи и всичко друго необходимо. На самолетоносача ще те прехвърли реактивна машина на ВМС. Желая ти късмет!

— Чакай малко… какво…?

Връзката прекъсна. Джон въздъхна дълбоко и започна да се плакне. Прекрачи ваната, изсуши се внимателно, пазейки раните по лицето, грозните синки и червените ожулвания по кожата на цялото тяло. Топлата вода от струйниците бе поуспокоила болката и нервите, определено се чувстваше по-добре. Или така си внушаваше. Облече се, излезе. Но докато слизаше с асансьора, безпокойството му отново нарасна. Къде ли го изпращаше Клайн отново?